Красивият гол на Аллах

Семих Шентюрк е името на турският футболист, който стана герой в своята страна след като вкара размазващ гол срещу Хърватия в 121 минута от футболната среща между двете страни. По този начин Шентюрк изразви резултата, даде възможност на отбора си да отиде до изпълнение на дузпи, където хърватите - очевидно пречупени морално, въпреки, че са суперфутболисти, изтърваха три от дузпите си и Турция отиде на полуфинал.
След срещата Шентюрк даде едно изявление, което много ми хареса. Той не се опита да се прави на интелектуалец или нещо друго. Футболистът каза само - "Голът ми бе истинско чудо. Получих топката и стрелях със силата, която Алах ми даде. Сега вече мечтаем за нещо още по-голямо".
Всъщност това е истинската квинтесенция на футбола - да дадеш всичко от себе си, защото тогава дори и да загубиш ще знаеш, че другият отбор просто е бил по-добър. Турците дадоха всичко от себе си и победиха, всъщност не изключвам и небесните им сили също да са дали рамо. Нима навремето Марадона не заяви, че Божията ръка е вкарала гол на Англия, въпреки, че по-късно записите ясно показаха, че тази Божия ръка има твърде аржентинска форма.

Мисълта ми обаче е за друго. Гледах този мач съвсем откъслечно в едно заведение, където пиехме бира с приятели. И бях за Турция. С което се оказах опозиция на почти цялото заведение. Когато труците изравниха почти извиках и какво видях в отговор - хора, които ме гледаха като национален предател. Пълна простотия. После на шега казвах на приятелите си, че сигурно отвън ще ни чака националистическа хайка, за да ни покаже с кубинки и юмруци силата на българщината.

Това не е изолирано явление. Във форумите за тази среща се е изписало толкова много. Ужасих се като видях какво количество мрак се съдържа в българските души. Половината коментари, че и повече са в стил - тези рязаните, тези гадни турци, а пък другите определения дори не искам да споменавам тук. На какво се дължи тази злоба? Аз нямам обяснения.
На мен турците не са ми направили нищо лошо. Дори напротив. Този гаден расизъм няма никакво място във футбола. Той няма място и в обществото. Ако някой иска да влачи на гърба си странна злоба за неща отпреди век - нека да го прави в друга страна...

Забележете Шентюрк каза - "Сега вече мечтаем за нещо още по-голямо". Нашият проблем на Балканите винаги е бил, че мечтите ни не са големи. А те не са големи, защото винаги сме били затворени в адските кръгове на собствените си фобии и национализъм, който по-нашите ширини винаги и параноичен и ксенофобски. Понякога когато не можем да мечтаем да големите неща сами трябва да си опираме на нашите съседи. Чрез турският футбол днес аз изживявям успех, защото в психиката им като отбор виждам най-добрите черти на хората от Балканите. Тази моя мечта няма да бъде пречупена, дори и още в следващата си срещу турците да загубят. Защото, ако не можеш да мечтаеш за неща по-големи от самият теб, по-големи дори от собствената ти държава, значи животът ти е скучен.

И най-накрая - дано по-често Аллах да дава сила за такива голове като този на Шентюрк. Аз съм безбожник, но това не ми пречи да оценявам миговете в които сякаш небесната сила наистина идва на земята. Такива мигове са ценни, защото ми дават усещането, че целият свят може да стане едно много по-добро място - място, където мечтите ти могат да бъдат големи, колкото си пожелаеш самият ти. Независимо от злобата и расизма. Всъщност напук на тях.

Митологията ГЕРБ

Понякога в древните митологии можем да открием стряскащо съвременни наблюдения. В митовете на древните гърци, а и не само там, винаги ме е удивлявало, колко лесно е всъщност падението на богове. Те властват епохи, но когато дойде часът им се сриват и никой повече не чува за тях, а ги споменават между другото.
Това е универсален извод, който е добре партия ГЕРБ да си припомня понякога. Защото паденията се случват изненадващо. Както стана в Казанлък. Седмици преди вота в града социологическите проучвания трайно даваха на ГЕРБ лидерското място. Резултатът - партията остана трета. Това определено е болезнено за надъханите със самочувствие и арогантност гербаджийски кадри, които вече сънуват великите ловни полета на властта и се изживяват като държавници от европейска величина.
Казанлък всъщност е добър подарък за ГЕРБ. Защото срива цялата митология изградена като Китайска стена около тази партия. В процесът на възникването на една мощна сила винаги има нещо магическо като сътворяването на странна енергия. В случая с партията на Бойко Борисов се оказа, че има и нещо комично - като опитите на древните алхимици да създадат малко подобие на човек наречено хомункулус. Всъщност оказа се, че ГЕРБ все още е партия-хомункулус, която твърде много си и повярвала. И заради това в Казанлък се срина - не толкова като гласове, колкото като медиен образ на супергерой. Пред очите ни лъсна очевидната истина - виждаме обикновена партия, която, ако иска да стане голяма трябва да се научи да губи и то с много. Това е изпитаната още от митологичните времена истина.
ГЕРБ по блестящ начин символизира днес капаните на българската психика, защото партията се превърна в техен изразител. Формацията на Бойко Борисов се крепи върху спотаеното желание на българските избиратели най-после чаканото чудо да дойде. Тази вяра е сравнима с вярата в еднорозите - изразена звучи толкова красиво, но на практика е обречена винаги да се провали. В този смисъл обаче ГЕРБ са неизчислими и нетрайни като сапунен мехур размятан в торнадо от Средния запад. Може да станат много големи. Най-вероятно е обаче трагично да се пукнат. И докато десните икономистчета от ГЕРБ, тези с белите якички и корпоративно еднаквите речници, се надпреварваха да ни замъгляват с дясната си патетика, българите от Казанлък им показаха къде им е мястото. Ето такива мигове в митологията няма. Миговете в които хората се много по-важни от самоназначилите се богове.

Как се чувствах като център на Вселената?

Онзи ден за първи път си дадох сметка, че развивам мегаломания. При мен тя не дойде с мисълта, че съм Наполеон Бонапарт, а с доста екстремното усещане, че ако спра да мисля за вселената тя ще изчезне с мен. Древните философи май наричаха това солипсизъм.
Както си стоях на спирката изведнъж разбрах, че всички гледат към мен. Неприятно усещане. В началото се зачудих защо. Започнах да се питам дали мр3-плейрът ми не вдига много шум с метъла, който се носеше на вълни от него. Но не беше това. Metallica пееха "Saint Anger round my neck, he never gets respect..." пък всички се взираха в моя милост. Тогава разбрах, че проблемът е в самия мен. Просто без да се усетя бях започнал да припявам на песните. Това вероятно е признак на връхлитаща лудост - да си пееш без да си даваш сметка за това, но пък от друга страна красотата на свободата е, че не си длъжен да обясняваш.
След няколкото неприятни секунди в които хора от цялата спирка - сред тях най-добре си спомням злобният поглед на някаква леличка, която сигурен съм - само заради това, че си припявах без да си дават сметка за този факт, би ме разстреляла, ако имаше възможност, та след няколкото неприятни мига, всъщност вниманието насочено към мен ме изкефи.
После всеки от осъдителните погледи си намери по-добра работа за вършене, а аз потънах в размисъл за собствената си персона. Тогава се убедих, че по някакъв начин светът в който живея се върти около мен. Подозрението за това се е загнездило в мен отдавна, особено след като прочетох един цитат от великия Виктор Пелевин. Пелевин казва: "Ако Бог има сила дори в размер на една трета от приписваната му обикновено, то целият този свят би бил сътворен единствено, за да изпита мен".

Всъщност след описаната случка се убедих в това. Като прокарате всички паралели и меридиани по света в техния център ще откриете Мен (пиша го с голяма буква, за да изразя факта на душевното си тържество). Когато осъзнах това направих следното. Издух мр3-плейъра си на макс. Направих го нарочно. Ако някой от сдуханите хора на спирката бе дошъл да ми направи забележка, щях да му кажа единствено, че ако не се махне вселената е в опасност, защото ще спра да мисля за нея.

В тролея усетих, че отново си припявам...

Блогърът, който пише с ГОЛЕМИ букви

(едно кратко упражнение по стил)

Елиас Канети е велик писател. При това не само, защото е роден в Русе, а защото неговите романи (ако си търсите един роман за четене от него нека това да е "Заслепението" или пък автобиографичния "Факел в ухото") са нещо невероятно. Канети е от онази позабравена школа писатели, които бяха не само романисти, а истински философи. Наред с невероятните си романи Канети е един от най-големите изследователи на психологията на масите, а едноименното есе продължава да бъде толкова актуално, че чак малко плаши.
Освен философ Канети и е невероятен литератор, сега просто не ми се откъсва от сърцето да го нарека критик. Мога да разказвам с дни за най-хубавото есе на Канети - "Другият процес" -може би най-проницателното, най-доброто и талантливо нещо писано някога за Франц Кафка. Тук обаче ще наблегна на една често оставаща встрани книга на Нобеловия лауреат - в нея (мисля, че точното й заглавие беше "20 образа") Канети си прави следният експеримент - описва 20 различни образа носещи имена като "Слепия", "Лунната братовчедка", "Сънуващия" и т.н.
Невероятен коктейл от талант и поезия. Аз ще се опитам да подражавам на Канети за малко. Но нямам фантазия да опиша много образи. Фантазията ми стига да се фиксирам върху едно кратко разказче, всъщност описание на определен тип човек, което ще кръстя на нов ред:

"Блогърът, който пише с ГОЛЕМИ букви"

Блогърът, който пише с ГОЛЕМИ букви не може да спи нощем. Вселената идва да го притеснява. Тя влита през прозорците, сигурно го вълнува, вероятно го пленява, възможно е да го изстрелва в други пространства, но чувството е прекалено обемно.
Точно тогава блогърът, който пише с ГОЛЕМИ букви започва да се съмнява в думите. Те му се виждат като призраци на сиви коне - почти неразличими в тъмната тъкан на небето, където блестят прекалено големи звезди. И пак точно в този момент думите започват да му изглеждат като конспирация срещу самия него. Има чувството, че те нарочно му се изплъзват и заради това той не може да опише собствената си представа за вселената.
Блогърът, който пише с ГОЛЕМИ букви не плаче. Той иска да крещи. Големите букви са синтактичния еквивалент на истеричния крясък. Те разбиват подредената схема на изреченията. ГОЛЕМИТЕ букви му помагат да изглежда поне наполовина толкова голям, колкото му се иска.
Блогърът, който пише с ГОЛЕМИ букви никога не се съмнява в себе си. Няма причини да го прави. Той иска да издига монументи на егото си и на собствената си деконструктивна природа. Сигурно максимално се кефи като види страница изписана от него - думите с ГОЛЕМИ букви се набиват в окото и го нараняват емоционално. Те са като метнат нож през листа и търсят начини да убиват.
Блогърът, който пише с ГОЛЕМИ букви всъщност иска да си построи стена, която да го предпази от хаоса, който не разбира. Обаче в ГОЛЕМИТЕ букви е скрита и нелепа трагедия. Един ден всички текстове на нашия герой ще бъдат само от ГОЛЕМИ букви, защото експанзията им е неудържима. И тогава стените ще рухнат, а блогърът, който не разбира вселената и иска да крещи с буквите ще е в усмирителна риза и в стая без прозорци, където вселената няма да идва и да го тревожи...

БЪЛГАРИЯ КАТО В КРИМИНАЛЕН РОМАН

“Случват се такива дни. Срещаш само изкукуригал народ. После се гледаш в огледалото и си задаваш разни въпроси.”
Реймънд Чандлър

Четири или пет месеца не представляват абсолютно нищо, особено ако ги сравняваме с вечността или дори само с възрастта на Земята. В България обаче събитията от февруари насам бяха така наситени, случваха се с толкова ужасяваща скорост, че на практика оттогава все едно са минали няколко години. Разкритията за това какво точно се е случвало в МВР, какви са механизмите, по които работи министерството и най-важното – какви хора са минавали през него, белязаха 2008 г., а вероятно дълго време ще бъдат тема номер 1 сред обществото. На фона на този скандал назад останаха всички останали теми, идеите за промяна в социалната политика или поне останаха назад в медиите. Цялото внимание постоянно фокусира върху драмите, въртящи се за пореден път около новата порция ченгета и сътворените от тях мащабни интриги. Понякога, ако се замислим сериозно, можем да се объркаме дали в последните години сме живели в истинска държава, или някаква черна пародия на криминален роман.

Повечето от нас са израснали с идеята, че Министерството на вътрешните работи е основен стожер на държавността, разделителна линия в обществото, която ясно разграничава света на обикновените хора от света на тези, които са решили да престъпват закона. В този ред на мисли полицаите, особено най-висшите, трябва да са нещо като граничари по тази линия, които не допускат обществото да се разпадне под натиска на престъпността и мафията. Навремето бащите на криминалния жанр в литературата героизираха образа на ченгето – самотен човек в големия град, който се разхожда по дъждовни булеварди, но в крайна сметка принципен и досадно честен, когато нещата и бъркотиите станат големи. Реймънд Чандлър, Дашиел Хамет, Джеймс Хадли Чейс, Жорж Сименон, големи автори, описали не едно и две ченгета, които в крайна сметка обаче изпълняваха своето основно предназначение – да въздадат справедливост и да се надяват, че тази справедливост прави света дори и за миг малко по-добро място.

В България обаче само за няколко месеца се потвърдиха подозренията точно за обратното. Че всъщност МВР и организираната престъпност са влезли в някаква кошмарна политическа и икономическа симбиоза, от която няма никакво излизане. Добрите романи от криминалния жанр винаги оставят някаква надежда накрая, защото логиката на самата литература го изисква. Логиката на живота обаче се оказа доста по-хладна и ледена – изведнъж всичките ни представени герои се оказаха еднакво лоши и дори в един миг неразличими един от друг. Нека да си припомним обаче как започна да се разплита нишката на това, което медиите нарекоха “скандал в МВР”.

“За изнудвач не рекламираш добре стоката си.”
Джеймс Хадли Чейс

Всичко започна от един типичен български полицейски “герой”, наречен ген. Атанас Атанасов. Изпечен майстор на интригата, депутатът от ДСБ, съпроводен от камери и много журналисти, внесе в прокуратурата сигнал. “Дадох на главния прокурор Борис Велчев неопровержими доказателства за това, че висши полицаи покровителстват фигури от сивата икономика”, коментира Атанасов. По-късно същият показа диск със записани разговори между посочените от него полицаи и бизнесмени. На съвсем естествения въпрос как се е добрал до такава поверителна информация и защо я разгласява, ексшефът на Национална служба “Сигурност” цинично отговори, че е получил диска по пощата. Така и не стана ясно каква е таза магическа поща, която доставя секретни информации, но пък след като стана ясно какво точно има записано на диска, кой ли се и поинтересува от това.

Само три дни след това медиите гръмнаха, че зам.-шефът на ГДБОП Иван Иванов е арестуван, защото дадените от Атанасов доказателства всъщност са се отнасяли за него. Арестът на полицай от толкова висше ниво нямаше как да не вдигне шум. Да не говорим и за факта, че в медиите доста бързо и все още неизяснено как изтече стенограмата на разговорите на Иванов с лица от алкохолния бизнес. Разговорите, записани на хартия, не блестяха с литературни достойнства. От тях ясно се виждаше, че зам.-шефът на ГДБОП всъщност се опитва да продаде своя труд срещу един лаптоп и още нещо.

После колелото на скандала започна да се развива със скорост, която изненада всички. Няколко дни след ареста на Иванов бе задържан и бившият главен секретар на МВР Илия Илиев. Той побърза да се обяви за жертва и да заяви, че го арестуват, за да му затворят устата. Арестът на Илиев обаче очерта целия мащаб на драмата в МВР. Той ясно освети кошмарния факт, че висшите български полицаи вместо да се занимават с основната си дейност, всъщност се шпионират и подслушват един друг, а когато и това не е достатъчно, пускат голямо количество секретна информация на медиите и оставят обществото да се пържи в поредната доза скандали и пререкания. Оказа се, че главният секретар в МВР зад гърба на министъра може да оторизира подслушване на когото й да е в тази държава, без да е длъжен да дава отчет какво прави с информацията. Тази пробойна с размера на пропаст в Хималаите, която ясно се видя от разигралите се сцени, показа за пореден път, че реформата във вътрешното министерство все още не е стигнала доникъде, а в масивната сграда на бул. “Шести септември” е пълно с повече тайни, отколкото в цялата американска криминална литература.

В полицейската драма се намеси и още една фигура – ген. Ваньо Танов, бивш шеф на ГДБОП, неуспял кандидат-кмет на ГЕРБ за Русе и настоящ общински съветник в крайдунавския град. Необщителният и мълчалив като директор Танов изведнъж се оказа любимец на медиите, желан събеседник в сутрешните блокове, които той не разочарова, а подхрани със солидна доза полицейски истории за корупция, политически чадъри и закрила на организираната престъпност, които обаче много трудно можеха да бъдат проверени. Ако до този момент реформите в МВР бяха възможни и без някакви по-радикални промени във върховете, точно намесата на генералите политици и тяхното полуистерично говорене всъщност допълнително нагнети напрежение в системата, за която и Атанас Атанасов, и Ваньо Танов казваха, че милеят.

“Съдбата връхлита откъм тъмните ъгли. Обаче трябва да се радваме, когато в ръцете й няма пистолет...”
Дашиъл Хамет

Скандалите продължиха с едни безкрайни заседания на вътрешната парламентарна комисия, по време на които не един и два пъти бе изслушван вътрешният министър Румен Петков. Естествено започна да се говори за неговата среща с дупнишките бизнесмени, известни с бойното си име братя Галеви, дали тя е регламентирана или не.

От НДСВ пък започнаха да се опитват по всякакъв начин да се дистанцират от темата и да бъдат по-невинни от ангели. В опита си да покаже различно лице шефът на вътрешната комисия в парламента, жълтият депутат Минчо Спасов, няколко пъти прибягна дори до библейски цитати като “Не се налива ново вино в стари мехове”, визирайки реформата в МВР, която трябваше да се случи. БСП също реагира на засилващия се медиен натиск. Ръководството на партията натовари Румен Петков с нелеката задача за 10 дни да подготви доклад за работата на вътрешното министерство в последните 17 години и в този доклад да има ясен анализ и препоръки за реформи. Междувременно главният секретар на ведомството ген. Валентин Петров бе пратен в отпуск. А опозицията прибягна до своето старо средство – внесе вот на недоверие.

Медиите пък се отдадоха на любимото си забавление – за пореден път да се занимават със спекулации за промени в правителството. Изобщо политическият коктейл, който бе забъркан през тези размирни дни, съдържаше в себе си всички предпоставки за продължителен и много тежък махмурлук – полицейски скандали, спрените пари от Европа, опитите на НДСВ да си измие ръцете. Само две седмици преди да се разразят тези драми, тройната коалиция проведе успешен семинар в Хисаря, където лансира цяла поредица от идеи в икономическата и социалната сфера. Тримата лидери - Сергей Станишев, Симеон Сакскобургготски и Ахмед Доган, дори обявиха, че ще поискат доверието на българите за още един мандат в управлението и начертаха приоритети до далечната 2011 г. В България обаче всеки далечен план е коварен, защото никой никога не е наясно какво ще му сервират съвсем близките месеци.

„Бях замаян като дервиш, безсилен като повредена пералня машина, смазан като настъпен банан, неуверен като синигер и със същите шансове за успех като балерина с дървен крак."
Реймънд Чандлър

Тук е мястото да поговорим и за ролята на опозицията и нейният опит да демонстрира политически мускули. Още преди скандалите с МВР през февруари опозицията се опита да спретне акция “три в едно” – вот на недоверие към правителството, шествие от НДК до парламента и митинг срещу управляващите. Обединеният фронт на опозиционните партии (един до друг в политически еклектична маса се наредиха СДС, ГЕРБ, “Атака”, ДСБ, БНС и шепа независими депутати) обаче сътвори един фарс, а не нещо реално. Реалността се оказа повече от трагична. Това, което като проект звучеше вдъхновяващо, възторжено и бунтарски, се оказа тълпа от около 1000 души (само за протокола - повечето от тях фашизирани фенове на "Атака"), които дори не успяха поне един път да се сбият с полицаите. Не че трябва да не се уважават органите за реда, ама ако властта паднеше, поне можеха да си го пишат като бойна заслуга в дните на борба срещу тройната коалиция. После вотът отмина, а опозицията отново притихна в очакване.

Два месеца по-късно обединеният фронт отново се опита да заиграе по същата струна, и то с почти същите думи. Мотивът за вот звучеше бойко: “за срастването на организираната престъпност с ръководството на МВР".

В парламентарната зала обаче опозицията се превърна в жертва на своята собствена тактика. Грешките, които тя направи доста трагично, уви, не можеха да бъдат избегнати. Опозицията се опита да поддържа една безкрайно съмнителна теза, че източник на корупцията и въобще на симбиозата власт - престъпност е единствено и само настоящият кабинет. Хората обаче не са слепи. Всички отдавна се пържим в една държава, която винаги уж ще става нормална, а в следващия момент се случва нещо, което ни дава редица доказателства за обратното. В този смисъл - подготвяйки се за вота на недоверие, опозицията трябваше да започне със своите грешки и с натрупаната лоша карма в диалога с мутрите. Защото опозицията също имаше да дава отговори за корупцията и престъпността, обаче предпочете да се изживява само като гръмогласен обвинител. Пък и каквито и критики да има към кабинета на Сергей Станишев, то не може да се отрече едно – правителството не направи опит да прикрива скандала или да замита всичко под килима, а показа решимост да извърши реформи. Опозицията се опита да се настани на бойните политически амбразури, за да стреля напред и да покаже някакво ново лице, но не поиска да хвърли поглед назад към бойното поле, осеяно със скелетите на нейните тайни и тъмни недоизказани далаверки.

“За първи път от много време насам знаеше какво трябва да направи!”
Жорж Сименон

Правителството оцеля след безпомощния вот на недоверие, но НДСВ не изневериха на собствения си уклончив стил и гласуваха “въздържал се”. От днешна гледна точка можем съвсем ясно да кажем – те нямаха нито една причина да гласуват така, освен някакъв неясен мираж в собственото им разбиране за света, че българите биха ги дистанцирали от подобен скандал. В политиката, когато гониш миражи, стигаш до пропасти. Звучи малко поетично, но НДСВ бяха на път да се убедят в тази изстрадана от векове максима. Лаконичният по време на разгара на скандалите Станишев се изправи пред депутатите, след като кабинетът му оцеля след петия опит да бъде свален и обеща, че промени ще има. Дори намекна, че вече няма време да се съобразява с коалиционни формули, а трябва да се търсят хората, които ще могат да свършат работа. Всички заговориха за напрежение в коалицията и такова наистина имаше.

В мига, в който обаче всички предчувстваха някаква криза, партиите от тройната коалиция намериха начин да се разберат по големите въпроси. И не че беше лесно, защото проблемите, които трябва да се решават, никак не са малко. Два дни след спечеления вот на недоверие Румен Петков подаде оставка. С това донякъде съкруши всички онези, които си мислеха, че той ще завлече правителството със себе си и с това, че няма да поиска да се оттегли. Може би малко късно, но тръгвайки си, той се извини за най-големите си грешки, които е направил – кадровите грешки Илия Илиев и Ваньо Танов. Двамата генерали, които показаха на българите, че полицията има гадно и цинично лице. С такива прозрения обаче никой не се гордее.

БСП намери сили да поеме и ясна политическа отговорност за реформите в МВР, след като посочи едно от най-популярните си лица за приемник на Петков - шефа на парламентарната група на Коалиция за България Михаил Миков. Специално от Германия бе извикана и посланичката ни там Меглена Плугчиева, на която бе поверена най-отговорната задача – да поеме контрола върху усвояване на европарите. В нейната смяна най-голямо впечатление ми направи един коментар в немската преса. В него авторът буквално казваше следното: “Когато в България стане горещо, българите винаги намират някоя жена, която да оправи положението.” А за нов здравен министър на мястото на проф. Радослав Гайдарски социалистите посочиха един от своите най-успешни кметове – ексградоначалника на Стара Загора Евгений Желев. След смените дори и на най-големите наивници им стана ясно, че в България предсрочни избори няма да има. Защото май в голямата си част режисираната истерия целеше дестабилизация и предсрочен вот. Това, че този сценарий не се осъществи, може би все пак е показател за нова мъдрост в управлението.

"17 години съм ченге. Дори жена ми вече ме мрази!"
Реймънд Чандлър

Тук най-често се опирахме на мъдростта на Реймънд Чандлър, който като писател май се домогна най-близо до разбирането за мрака и светлината, които едновременно могат да съжителстват в душата на един човек, без нито едното, нито другото да го определя. Стигнахме до ситуация, в която да се усъмним в самата основа на това, което наричаме държава. И може би е време за един много трезв извод, въпреки че точно тях, независимо какво се говори, никой не ги обича. В разказаната история, извадена като от трилър на политическа тема, няма добри и лоши. Или поне идеята беше да няма такива. Крайно време е да достигнем до простичкото и обикновено разбиране, че в нашия свят съвършени политици няма да се появят. Или, ако трябва да го изречем с езика на уличния обвинител – всички са еднакво виновни. Едните, защото открито толерираха мутрите и забогатяваха с тях, а другите, защото се правеха, че това никога не се е случвало. С този извод не искам да правя песимистични заключения. Просто по въпроса за организираната престъпност днес трябва да търсим хората, които могат и които искат да направят нещо. Всичко останало ще са нелепи монолози. Колкото обаче и да се напъвам, колкото и да се опитвам да бъда великодушен, по никакъв начин не виждам в обединения фронт на опозиционните сили хора, които ще могат да се справят с престъпността. Такава е тъжната истина. Но много се надявам, че правителството ще докаже, че може да се справи с проблема. Всъщност, когато човек няма друга власт, му остава властта на надеждата.

Бъркат тези, които я подценяват.

И най-накрая, един суперположителен извод. След като всички ченгеджийски интриги поотшумяха, отново актуална стана темата за социалната политика. За първи път през 2008 г. видях окончателната реабилитация на това, което наричаме лява политика или пък използваме метафората “ляв завой”. Изведнъж дори и тези, които с години твърдяха, че лявата политика е път без изход, не води доникъде освен до масово харчене на пари, сега започнаха да се тръшкат, че имало недостиг от социални мерки, че трябвало да се помисли за хората. Годините на десни експерименти май приключват. Ето това можем да наречем добра новина в случая!

Сини партийни закони

Партийните документи в България най-често се пишат, за да не бъдат спазвани. Това е универсално правило, но не е причина партийните документи да не бъдат четени. Аз изхождам от тезата, че въпреки неспазването на писаните правила, те все пак съдържат един колективно несъзнаван образ на една партия и нейната собствена проекция за самата себе си. Казано по-лесно - в устави, партийни програми и декларации, всяка партия чертае начините по които иска да изглежда или пък се опитва къде явно, къде неявно да поправи това, което счита за свой порок или постоянен проблем.
От тази гледна точка обявените идеи за промяна на устава на СДС са много интересни и заслужават да им обърнем внимание. На първо място трябва да отбележим, че предлаганите промени са вътрешно противоречиви и по блестящ начин осветяват това, което можем да наречем глобално раздвояване на синята партия. СДС винаги е имал два образа. Тази партия, първоначално съюз възниква от невероятното желание за рязка демократизация на политическият живот в България. Така СДС за около година и нещо беше пъстра като хипарско пончо сбирка от най-различни формации, обединени от желанието си да надвикат (и успяха в това си начинание) официализираните правила от миналото. Точно когато пътят на демокрацията се ширна в България обаче в СДС настанаха мрачни времена. Съюзът, чиято втора дума бе "демократичен" се оказа лишен от вътрешна демокрация и преживя в това състояние прекалено дълго време.

Пътят към свободата никога не е лесен

и сигурно редовият седесар вече се убеждава в това. Истината е, че СДС доста се нуждаеше от осъвременяване на партийните документи, уви обаче с част от новите правила партията може да стъпи накриво.
Защо предлаганите промени са противоречиви? От една страна синьото ръководство предлага пряк избор на председател на партията. За българските условия това представлява рязък скок към демокрацията. Естествено в балкански условия всяка демократична процедура може да бъде доведена до своя естествен абсурд и обезмислена напълно, както се с случи с идеята за предварителни избори за син кандидат президент през 1996 г. Тогава и слепите разбраха, че в избори организирани от СДС Желю Желев няма никакъв шанс да бъде техния кандидат. Но, хайде да кажем тове е история. Идеята за пряк избор на лидер не е лоша. Интересното идва едва когато заедно с нея се прокарва едно много по-пикантно правило. А именно ръководството на партията да може да изключва всички членове, които работят срещу неговите решения. Това правило съвсем естествено предизвика медиен интерес. Нека да си спомним, че подобен интерес имаше и към идеята на БСП всеки социалист, който работи срещу партията, автоматично да отпада от нея. В крайна сметка левицата се отказа от такава уставна норма, но тя пък взе, че зарази СДС. В политическият ни живот някои от болестите са хронични.
Ясно е, че при всеобщата криза на недоверие в политиката, партиите нямат много възможности, за да избегнат собствения си разпад. Лошото е, че повечето формации се опитаха да заложат на железния ред и тежките правила, вместо да потърсят демократичните форми и дискусии като опит партиите да останат единни. Виждаме, че СДС минава точно по този път. Какво се получава? От едната страна стои желанието за демокрация, от другата -

неясно правило с възможен тоталитарен завършек.

Всъщност, ако трябва да погледнем към тези промени малко по-конспиративно, а живота в България ясно показа, че тук всяка конспиративно теория неизменно се оказва вярна, то може би правилото за прекия избор на председател на партията е въведено, за да се прикрие стремежът към повторно изчистване на редиците на партията, този път от хората, които примерно не споделят философските пристрастия на Пламен Юруков.
"С промените в устава на СДС, които ще бъдат одобрени на конференция през юли, партията се връща на тези, които гласуваха за нея през последните 18 години", подчерта преди няколко дни синият лидер Юруков. В думите му има съществена празнина, защото не обяснява след като партията се връща на своите избиратели в чии ръце е била досега. Ако търсим отговора в подготвяните уставни промени очевидно е била в ръцете на ръководството или на разни новоизпечени сини апаратчици.
Истината е, че колективната памет на обществото не запазва думи, а единствено образи, които многократно се мултиплицират във всеки средностатистически кръчмарски разговор за политика. Тоест когато пиянките край блока ми в "Подуене" говорят за политика, и особено, ако говорят за СДС (това се случва рядко, но все пак се случва) - те не си спомнят партийни речи, не си спомнят кой е бил лидер на синята партия през 1991 или 1992 г., те си спомнят

различни образи от миналото,

които за тях са оцветени в син цвят - отлюспване, митинги, погром на парламента, Командира и общинският съветник (безкрайно обобщен образ), който е присвоил този или онзи имот в квартала. Така всъщност СДС се оказва символичен пленник на образите от своето минало, които по никакъв начин не може да промени. Няма партия, която да издържи не тежестта на такива образи, повечето от които негативни.
Може би заради това с част от другите промени в своя партиен документ, седесарите търсят по-пряк път към електронното бъдеще. Част от новите идеи предвиждат въвеждането на членски карти с чипове, които ще удостоверяват надлежно дали приносителят им си е платил членския внос и съответно дали може да гласува на преките избори за лидер, които ръководството му предлага. Това обаче доста прилича на палиативно решение.
Искам да уточня един факт. Аз съм нещо като лек фен на Пламен Юруков. Не мога да избягам от лявята си природа и винаги съчувствам на хората, които влизат като обречени в някоя битка. Естествено тук идва големият въпрос - защо битката да е обречена?. Отговорът ми обаче няма да е политически. Ще се опитам да обясня моята гледна точка за която няма да претендирам, че е вярна.
Всъщност СДС няма инстинктите на партия. Замисълът на тази формация винаги е бил да бъде съюз от много разномислещи хора. Превръщането на такъв съюз в партия е все едно от "Лада" да се опитваш да направиш самолет "Боинг". Опитът не сполучи, просто

осъзнаването на провала отне доста политическо време.


След като никога не разви природа на цялостна партия, СДС не успя да изработи дори и минилна лоялност у своите членове и особено у представителите на ръководството си. Защото да напуснеш СДС и да си направиш нова партия се оказа привлекателна обществена кариера за много хора, които бяха превърнати може би зорлем в емблеми на синьото могъщество. По този начин днес се оказва, че няма много за спасяване от СДС и тези промени в устава ще бъдат просто поредният опит да се изгребе водата от лодка, която няма дъно.
Ако трябва да дадем някакво заключение от всичко дотук, то ще е, че СДС днес се опитва да бъде по-добра партия. Но не знае как. Едва днес обикновените седесари могат да си дадат сметка, че Иван Костов е бил като урагана "Катрина" - с много енергия, но след себе си не оставя нищо. Силният лидер с авторитарни залитания лишава партията си от мислещи хора. После зейва вакуум в непосилни размери и уви, не промени в устав на партията могат да го спрат.
Вчера беше втори юни - денят на Ботев и на падналите за свободата на България. Понякога имаме оправдания за това, че не четем партийни устави и програми, но нямаме оправдания да не четем Ботев. Ето каква страхотна мисъл можем да срещнем в ръзтърсващата статия "Смешен плач": "Комунистите са мъченици, защото не са важни средствата в борбата им за свобода, а идеята на тази борба". Нека да оставим встрани презряната от СДС дума комунист, но трябва да се вслушат в класика. След като отсее политическата плява, след като преброди пустинята на лутанията и кривите завои, след като мине през спадове и върхове, една партия трябва да е в състояние да каже за какво се бори, за какви идеи ще участва в политиката. СДС днес знае, че ще се бори, но не знае за какво. Ето това е тъжното. Или пък смешното. Както дойде.