1 февруари – без почит и помирение

На 1 февруари, реши проклетото правителство преди няколко седмици, България трябвало да почита жертвите на комунизма. В опитите си да си намери подкрепа отвсякъде, кабинетът прие предложението на двама бивши президенти – Желю Желев и Петър Стоянов, които очевидно страдат от хроничен недостиг на смисъл в живота си след като престоят им на „Дондуков” 2 вече отдавна се е превърнал просто в история, просто в кратка бележка под линия в спомените на хората.

Не е ли малко смешно, че винаги, когато има някакъв проблем с настоящето политиката трагично тръгва да черпи легитимност единствено от миналото? Смешно, тъжно, гадно, противно е.

И така за пореден път България попада в капана на своето историческо разделение. Почитаме едните и се правим, че другите никога не са съществували. Почитаме жертвите на комунизма, а сме слепи за всичките жертви на комунисти, разстреляни заради това, че са имали мечти. Проклетото правителство узакони историческото безчестие и заради това никой няма да го запомни. Защото сред хората, които ни бе заповядано да почитаме днес има чудовища, престъпници и мизерници, които ме карат да се надявам, че ад наистина съществува, защото тяхното място е единствено и само там.

Трябва да отдаваме почит на хора, които са убивали с наслаждение, водели са битка срещу своя народ, издавали са смъртни присъди наред, плащали са за отрязани глави и вкараха държавата ни в историческо тресавище.

И заради това аз не признавам денят 1 февруари. За мен той няма да съществува, защото не искам да почитам психопати. Не искам да почитам хора, които биха ме карали да се срамувам, че съм българин. Да, комунистите не са имали правото да отнемат толкова много човешки животи с Народния съд. Но, който твърди, че Народният съд е бил без основание, че там са попадали единствено ангели лъже по най-безобразен, отвратителен и подъл начин.

Ще го кажа още по-крайно, защото ми писна от половинчати фрази. Да направиш 1 февруари ден за почитане на жертвите на комунизма е ехидният начин да се реабилитира българският фашизъм. Ако не приемате термина „фашизъм” (терминологичният спор е глупав) приемете друг – българският психопатизъм. Една власт, която си е позволила да трепе безогледно хора, само, защото тези хора са имали различни идеи е психопатска, фашистка и позорна.

Мизерията на това правителствено решение може да бъде разобличена дори и с десните думи на съвременните „антикомунисти”. Ако комунистите са били толкова отвратителни със своя терор, защо терорът на предната власт да е бил благороден, държавнически и едва ли не милостив?

Когато видя признание за жертвите на левицата, за отнетият живот на толкова млади хора, виновни единствено заради мечтите си, мога да се примиря с решения като това за 1 февруари. Всичко останало е опит за политическата реабилитация на цяло едно поколение демони, които са мразили своя собствен народ.

Кого да почитам – Богдан Филов ли? Да, кръстиха аудитория на негово име в Софийският университет. Дали в Берлинския университет биха направили зала „Йозеф Гьобелс”? Кръстиха булевард „Александър Цанков” – един звяр, неуравновесен фашист и откровенно луд мозък. Някакви лумпен-нацистчета всяка година организират парад на името генерал Христо Луков – създател на цяла поредица от фашистки организации.

Подлостта на политиката ражда фашизъм.

Ето това направиха всички мизерници. Понеже искаха да си купят нови биографии – те събудиха всички скелети в гардероба на историята. Някой ден ще си направя експеримента – ще отида до Паметника на жертвите на комунизма край НДК и ще напиша по няколко реда за всяко едно от имената сложени там. Убеден съм, че четивото ще стане по-кърваво от цялата литература на ужаса изписана досега.

Не казвам, че всички тези хора са заслужавали да умрат по насилствен начин. Но повечето от тях щяха да търкат наровете в затвора за своите престъпления докато косите им не посивеят като стар пергамент. Никой няма полза от тоталната деморализация на обществото, което е принудено да отдава почит на стари фашаги и техните тържествуващи последователи. Но това е проблем към който тепърва ще се връщаме...

Водени от хуманизъм и топло разбиране за нацията един комитет от интелектуалци, наречен „1 ноември” предложи преди няколко дни 1 ноември да бъде обявен за ден на националното помирение.

Съжалявам много! Никакво помирение не искам!

Няма да се помирявам с хора, които пръскат мазни слюнки докато възхваляват фашисти.

Няма да се помирявам с тези, които нечистоплътно изнасилват историята.

Няма да се помирявам с пишещите оди за българските зверове.

Няма да се помирявам със стари антисемити, расисти и исторически интриганти, които искат да си припишат биографии на ангели.

Никакво помирение с хора, които злорадстват пред биографиите на толкова светли умове, умрели заради своите идеи.

Няма да се помирявам с активните борци срещу паметници и собствените им доноснически съвести.

Българската нация не се нуждае от помирение. Тя се нуждае от кипящата истина, която наистина е като киселина и прогаря, ама трябва да си я кажем докрай.

Дори по брутален начин.

Няма как да има помирение там, където ни карат да почитаме само лъжи.

Заради това – от мен не чакайте почит.

На зверовете мястото им е в зоологическата градина. На политическите зверове – в зоологическата градина на презрението. Докато онези, дето твърдят, че са морални, благи и страдалци, не си затворят зверовете в клетка, не можем да говорим за нищо друго освен за два съвършено различни свята.

Ама съвършено различни.

И единият със сигурност е излишен.

Египет в края на историята

Малко черни шеги за американските илюзии, революциите и други световни събития

На света никога няма да има по-хубава картина от тази – хора, които заедно излизат на улицата и тръгват, за да търсят своята свобода, права и нов живот.

Случи се в Тунис, страна, която си представяме единствено като прекрасна туристическа дестинация, сякаш лишена от граждани, но именно гражданите се вдигнаха и се отърваха от президента Зейн ал Абедин бен Али, непоклатим диктатор в течение на 23 години. Иронията на ситуацията и не революцията в Тунис, разбира се, е в това, че когато през 1987 година бен Али идва на власт, замествайки легендата Хабиб Бургиба, той обещава демократизация на обществото и цяла серия от реформи в тази посока. В крайна сметка хората на Тунис си ги извоюваха, но 23 години по-късно. Сами.

В мига в който хората в Тунис се вдигнаха, вероятно лидерите на поне половината от страните от Близкия изток са свикали спешни среднощни срещи, за да обсъдят ситуацията. Вълната на гражданското недоволство е по-силна от всичко. Тя е по-ефективна от зараза, защото нищо не хвърля човешкият дух в по-голяма еуфория от картината на обикновени хора, които смазват с недоволството си една репресивна власт.

"Няма нищо по-силно от идея, чието време е дошло". Чух тази мисъл на Виктор Юго от филма "Войната срещу демокрацията" на журналиста Джон Пилджър. Във филма мисълта изрече венецуелският лидер Уго Чавес. Далеч съм от идеята да права аналогии (те са обречени да бъдат неверни и точни) между венецуелската ситуация и тази в Близкия изток, но мисълта е много вярна. Когато идеите тръгнат и станат силни – никой не може да им се противопостави.

После недоволството се прехвърли в Египет. Египет е много по-голяма, сложна и объркана страна от Тунис. И отново – в Западният свят тя присъства най-често като туристически каталог, като някакво голямо петно на картата на Африка, с граници за които от пръв поглед си личи, че няма как да са естествени, а са продукт на някакво политическо инженерство. Какво изобщо знаем за Египет освен, че пирамидите са там?

Благодарение на мощна американска помощ президентът Хосни Мубарак от 1981 година държи страната под управление си и поне до скоро създаваше измамното усещане за стабилност на своя режим. Е, да още от средата на 80-те години обаче най-мощната опозиция на Мубарак са радикалните ислямски организации, които имат силна база и подкрепа и в обществото.

Ето защо с изумление гледах в You tube кадри от египетската революция сега и видях, че хората излезли по улиците, за да настояват Мубарак да си ходи не са точно ислямистите. Това са обикновените хора, които вече искат свобода, които кризата удари жестоко, а крадливите им управници допълнително държат в мизерия. Единият от тях каза, че отдавна не е виждал християни, мюсюлмани и атеисти като един да имат обща политическа кауза.

Въпросителните обачи са много повече отколкото отговорите днес. Вероятно това е причината светът да не знае как да реагира на този бунт, който може да прерасне в арабска революция, особено, ако вълната тръгне към Йордания или пък към топсъюзника на САЩ Саудитска Арабия.

И заради това от американска страна се чуват единствено недомлъвки, странно сумтене и неясно очакване за силен политически трус.

Хората, оказа се, не са способни да възприемат революциите сами за себе си. А за империите това е съвсем невъзможно. Основната гледна точка на американските журналисти и политици не беше желанието на хората, а американските интереси. Вашингтонските политически пропагандатори веднага извадиха призрака на иранската 1979 година, когато аятоласите изритаха от власт Реза Пахлави и започнаха да тънат в изчисления какво ще правят, ако същият сценарий се повтори в Египет.

Уравнението е с толкова много неизвестни, че наистина е в състояние да хвърли в тих ужас всяка държава, която няма принципна външна политика, а се води от едно правило - "може и да си диктатор, но ми вършиш работа и заради това вземи тези пари".

Беше много странно да чуем как миналата година именно в Кайро Обама дръпна възторжена реч в прослава на демокрацията, а днес неговата администрация да не е в състояние да заеме категорична позиция, когато е очевидно, че мнозинството от хората вече искат гласът им да бъде чут.

Не смея да се ангажирам с прогноза за развитието на ситуацията в Египет. Наистина неизвестностите са прекалено много. Засега - поне така твърдят наблюдателите - Мюсюлманските братя не са се намесили активно, освен чрез декларация с която подкрепят въстанието, но тяхната дума ще е най-решителна. А самият Хосни Мубарак със сигурност вече тъне в черни опасения за собствената си съдба, ако властта бъде променена по начина по който хората настояват.

В крайна сметка обаче е ужасно да живееш в объркан и глобализиран по психарски начин свят. Съдбата на една революция вече не е изцяло в ръцета на самите хора, а зависи от прекалено много неща. Ако американците за пореден път тръгнат да си правят собственият вариант за политика, това завинаги ще унищожи всеки техен опит за имидж в арабския свят. Империята започна да издиша, защото всичките й планове за света се дънят един след друг. Но това е отделна тема. Тема за цял роман.

В лъчезарното начало на 90-те години американецът Франсис Фукуяма сътвори най-глупавата книга писана в тази част на Слънчевата галактика и помпозно я нарече "Краят на историята". Сюжетът на книгата беше по хегелиански изчистен - според Фукуяма бъдещето вече е дошло в света и повече никога няма да бъде променено. Либералната демокрация по американски е нещо като върховната черешка на историята и нищо по-добро като развитие няма да бъде измислено никога.

Американците станаха жертва на своите собствени илюзии, на собствените си халюцинации за света дори. И заради това - има красива ирония във факта, че вероятно Фукуяма все някъде стои в просторния си кабинет и жалостиво вие към боговете на капитализма: "Защо ми го причинихте, защооооо?!!"

Египтяните биха оценили шегата ми. :))

Поредният герой на вица

Цветан Цветанов вече прилича на герой от виц.

На герой от онзи виц, в който един човек звъни в общината и казва: "Ало, елате да направите нещо, че бездомните кучета много ни хапят". От общината уверяват, че са пратили екип, който да кастрира кучетата. Човекът на телефона обаче веднага контрира: "Абе, вие не ме разбрахте, бе - те не ни таковат, те ни хапят".

Вътрешният министър вече е започнал да се държи като митологичната община от този виц. Старателно напободява човек от друго измерение, когато някой повдигне въпроса за неговото имотно състояние.
В парламента вчера лявата депутатка Корнелия Нинова отново ясно заяви, че имотните драми на Цветанов, които му спечелиха псевдонима Шесторъкия Шива, съвсем не се получили достоен отговор. Вътрешният министър веднага реагира като опарен - покани Нинова в МВР, за да види, че той имал нотариални актове за всичките си апартаменти.
Ето къде започва анекдотът.

Никой никога не се е съмнявал, че Цветанов е законен собственик на шестте си апартамента. Проблемът е в това, че въпреки скучното си изложение в парламента, вътрешният министър все още не е в състояние да даде логично обяснение за средствата, с които придобил жилищата. При най-доброжелателен поглед към неговите доходи и щедростта на целия свят и роднините му - Цветанов не може да обясни откъде са се взели у него едни около 100 хиляди лева. Освен ако парите не се материализират по окултен начин в сметките му - но това са хипотези, с които трябва да се занимават шаманите и заради това ги оставяме настрани.

Но може би именно логическата дупка във финансите на Цветанов е причината проверката на НАП да се бави толкова много. Какво точно проверяват, че им отнема толкова време? Проверката би трябвало да е проста за един експерт с калкулатор в ръка - от едната страна са доходите, подаръците и другите "усмивки" от съдбата към Цветанов, а от втората - стойността на шестте апартамента. Разликата, ако има такава, трябва да изплува веднага. Да не говорим за това, че НАП доста щедро пощади Цветанов от проверка като физическо лице, защото тогава вътрешният министър трябваше да доказва и откъде е придобил парите за скъпарския и луксозен ремонт на палата си в село Шума.

От НАП бяха обещали, че до края на януари ще обявят официално резултатите от проверката. Бавенето е хубав знак за министъра - вероятно тече огромна интелектуална дейност как да бъдат обяснени мистериозните му финанси.
Логиката на НАП и политическият чадър на институциите обаче няма да помогнат на Цветанов. Защото неговото политическо падение вече е очевидно, а странното му богатство - за пореден път дискредитира целия образ на политиката в очите на хората.
Има една много хубава мисъл на Махатма Ганди - "Седем са злините на света, които водят до насилие - богатство без труд, наслада без съвест, знания без позиция, търговия без морал, наука без хуманност, почитане без жертви и политика без принципи".

Цветанов е на път да олицетвори повечето от тях.
А на вица май вече не се смеем...

Поредната имитация

10 млн. лв. за изграждане на жилища за роми ще отпусне правителството, обяви преди дни министърът по управление на средствата от ЕС Томислав Дончев. Този път кабинетът решил, че за да бъде ефективна мярката, ромите сами ще трябва да изградят своите жилища под надзора на строителни инженери и други технически лица.

Ефективната интеграция на ромското малцинство трябва да стане една от големите каузи на обществото. Това е безспорен факт, а всеки, който го отрича, просто не е наясно със света и живее в яростна самозаблуда. Но формулирана така, инициативата поставя повече въпроси, отколкото да дава качествено решение.

Първо, как ще бъдат избирани щастливците, които ще се сдобият с жилище по този начин? Парите са твърде малко, за да стигнат за всички роми. Второ, "личният принос в изграждането на жилище" звучи добре на думи и хартия, но не е ясно как ще сработи схемата в реалността. Да не говорим, че за да се стигне до строеж, трябва да бъдат намерени парцели, осигурени материали, което отпраща каквато и да е реализация на тази инициатива в бъдещето.

След като бъдат преодолени административните препятствия, отсега може да се прогнозира, че ще бъдат подбрани 20-30 по-напредничави ромски семейства, ще им се осигури възможност за жилища, после управниците ще се снимат с тях за медиите и инициативате ще спре дотам.

А големият проблем ще остане.

Трайният дефект на всяко българско управление досега е бил имитацията на политика и действие. И тази инициатива на Томислав Дончев е като опит да се отчете някаква работа по влудяващо сложния проблем с ромската интеграция, да се напишат малко позитивни новини, но ни най-малко да не се напредне по пътя към търсенето на реално решение. Ако някои сфери на управлението все пак търпят театралните действия, то интеграцията на малцинствата не е от тях. Проблемите са много, действия отсъстват, а тесногръдието шества триумфално в масовото мнение.

Дали не трябва да се инвестира именно в обръщането на мнението на българите за ромите? Ако отворите форумите в интернет, ще бъдете изненадани от вълната от злоба, омраза, клетви, обиди и ярост, на които са способни някои хора към ромското население. Тази нетърпимост, съчетана с неуменията на всеки кабинет досега да постави реално проблемите, води до блатото, в което се намираме.

Жилищата, и то законни, са важен въпрос за ромското население. Но основната инвестиция трябва да е в образованието. Само то е трайният начин ромите да бъдат изведени от мизерията. И това е другото, което трябва да бъде осъзнато. България няма ромски проблем. Говорим за остър социален проблем, проблем на бедността и лошия живот. Няма нищо общо с етноса.

Ако разберем това, може би нещата ще тръгнат по-лесно.

Има ли шанс радикалната левица?

Българските медии са неспособни да пишат за политическите идеи. В техният свят идеите все едно не съществуват и заради това те разглеждат политическият живот като една безкрайна сапунена опера в която всички са мотивирани от личните си страсти, амбиции, демони, отмъстителни пориви или кариеристични забежки. В резултат на тази неспособност в България всеки разговор за политика има тежък мелодраматичен оттенък, а всеки спор рано или късно отива до личните обиди и нападки, защото повечето хора не са в състояние да разположат тезите си на принципна основа или да защитят идея.

Далеч съм от мисълта, че политическите идеи са единственият показател по който се разграничават хората, но пък без тях рискуваме завинаги да възприемаме политиката като риалити шоу с неизменно лош край. А още Кейнс беше споделил със света, че идеите са много по-мощни, отколкото предполагат всички и на практика те движат обществата.

Ето защо, ако потърсите в медиите нещо например за радикалната левица в България ще намерите само безумни дописки, написани по откровено глупав начин, с наченки на пародия, които издават единствено репортерска немощ. Вестниците (няма да говорим за телевизиите, защото там нещата са още по-трагични) са изцяло слепи за по-крайната левица, за политическите форми на съществуване вляво от БСП (знам, че можем да водим дълъг спор лява партия ли е БСП, но сега не БСП е темата).

В последните три или четири години това, което се нарича радикална левица е израснала много. Нивото на подготвеност там е голямо, има го автентичният пламък на идеите, а свободните радикали вляво първи усетиха, че битката за промяна минава през битката с платените агенти на статуквото, които са се намърдали в експертната ниша, правят се на учени и удобно продават политическите стерилно-либерални клишета на управляващата класа.

Крайната левица в момента съществува като субкултура, която успешно създава сама за себе си алтернатива на подтискащото статукво, което постоянно ни размахват като морковче. От известно време насам с удивление наблюдавам как млади и подготвени хора отказват да се припознават партийно и започват сами да търсят пътя си в модерните леви идеи като напълно отказват да се съобразяват с удобните дъвки на медиийния анализ и предварително подготвения списък на одобрените истини.

Този процес показва, че България не е изключение от света. Там алтернативата на статуквото в момента не се изнася от партиите, които са приели неговото удобство, а от цяла верига от субкултурни групи, които имат различен интерес, но една цел – да се противопоставят на смазващия капитализъм и неговата експанзия върху територии, които доскоро бяха неотменимо некомерсиални. Процесът бе описан страхотно от Наоми Клайн в книгата й „Без лого”. В нея тя първа забеляза, че съпротивителните сили на левицата днес идват като мечтата на всеки анархист – не чрез организирана командна машина, а като индивидуални воли събрани в обща цел. Самоорганизацията, самообразоването, търсенето на алтернативни идеи днес не е монопол на някое политическо движение, а е работа на всеки мислещ ум, който не иска да се примири с идеята, че светът може да заприлича на един глобален Тексас.

В този смисъл радикалната левица в България няма как да бъде открита в структурирана форма, с известни изключения. Тя е съставена от хора, които са отказали да припознават партиите като възможен носител на промяна, защото партиите са най-ефективната фабрика за производство на статукво и липса на промени в сегашния си вид.

Този анархистичен дух вероятно е най-доброто нещо, което можеше да се случи на левицата. Защото, това е само мое разсъждение, незадръстеният с клишета ум е единствено и само анархистки по своето разбиране за вселената. Повечето форми на политическа организация на света на практика подтискат свободната воля и създават условия за разрастването на властовите репресии (тук под репресия трябва да разбираме доста широк набор от понятия), а това е в драматично противоречие с разбиранията на един широк левичарски дух.

Субкултурите, ако бъдат възприети и разбрани, са единственият начин днес идеологиите да се променят ефективно и да отговорят на интересите на хората. Проблемът идва оттам, че субкултурите и идеологиите не искат да се припознават, а това обрича на застой вторите и на бавен крах първите.

Наоми Клайн в „Без лого” именно така описва крахът на сиатълския бунт, който у нас е познат чрез безсмъртната музика на Нирвана.

Кърт Кобейн възниква като културна фигура именно, за да даде глас на протеста си срещу системата, на радикалното й отричане. Не ме разбирайте погрешно, не казвам, че той е бил социалист. Той е много по-краен, много по-ляв. Но именно, защото не успява да даде думи на бунта си, най-малкото да го структурира, стана така, че сиатълската субкултура, която днес наричаме „гръндж” бе всмукана в мощната машина на естаблишмънта и презареди с нова енергия музикалната индустрия, но изобщо не успя да я разруши.

В крайна сметка неуспелият бунт разруши самият Кърт Кобейн и доведе до неговото самоубийство. Историята, както ви я разказвам я взимам направо от Клайн, единствено версията за самоубийството е моя. Но тя е съвсем логична. Ужасно е да видиш как идеите ти презареждат матрицата, която искаш да премахнеш. Това вече са степените на несвобода с която капитализмът се е оградил като със защитни линии. Бизнес-хищниците стават по-силни, когато смачкат поредният бунт и го превърнат в поп-явление, което да пълни жълтите страници.

Това е процес, който не се очертава в България, но радикалната левица е някъде там и най-хубавото е, че тя е децентрализирана и всеки може да стане съществена част от нея, ако си намери добра кауза. Преди известно време хора се организираха, за да почистят свастиките по софийските улуци, които никнат от мрака като като пристъп на безумие в очите на Волен Сидеров. Други се организираха в коалиция срещу расизма, който безконтролно се шири в страната.

Всяка година на 1 май младите анархисти се събират отделно, за да честват годините на съпротива срещу подтисничеството. За медиите този политически свят не съществува, но в него има повече идеи и ентусиазъм, отколкото във всички останали партии взети заедно.

Силата на левицата е в нейният начин да предложи различен свят. В нейният антидогматичен начин да се бори с насажданите отгоре истини и автоматизма на десните клишета, които са окупирали нашата действителност. В крайна сметка радикалната левица, която няма да определям с конкретно име, се крепи върху най-красивият идеализъм - че можеш да извършиш революцията и в теб самия, а с това да тласнеш света в правилната посока. Поне аз така разбирам нещата.

Партиите в България трябва да са наясно в едно – политическата инициатива по никакъв начин няма да остане дълго в техните ръце. Кротката политическа утопия днес е в това, че ние сами можем да задаваме дневния ред на вселената или най-малкото сами да търсим идеите, които ни вдъхновяват. Тепърва обаче ни предстои да видим промяната в политическото поле. А тази промяна е неизбежна, защото разбиранията за политика в България може и да са на нивото на 18 век, но животът върви по най-скоростната магистрала и трябва да сме в състояние да поддържаме темпото. Радикалната левица успява да се промени първа, а това е най-радостното в случая. Тя е реактивна и интересна.

Може би дори медиите правят услуга на радикалната левица, че не е забелязват. Защото така самата тя един ден много силно ще ги изненада.

Имам една много любима мисъл на Кропоткин, която гласи: „Когато нямаш шанс – използвай го”. Това е красотата на съвременната ситуация.

Всички си мислят, че радикалната левица няма шанс и никога няма да има.

Значи е обречена да спечели.

Повод за гордост

Най-накрая имаме повод на национална гордост. И дори трябва да патентоваме ноу-хауто за него. Намерихме ефективния начин да разпердушиним нахалните европейци, които само знаят да си вирят носа.
Германците официално обявиха своята нова политика за привличане на "свежа кръв" от Европа - те ще търсят специалисти, които да примамят да работят в страната им. Очевидно е, че те са се прицелили в кадрите на Испания и Португалия, които стенели в беднотия и със заплати малко над 1000 евро. Немците са склонни да им дадат пет пъти повече пари, за да привлекат специалистите. Това е антикризисната им политика - искат да си развиват науката, икономиката и образованието.

А каква е българската антикризисна политика? Насилствено рязане на пари на университетите, силово прогонване на специалистите от БАН и замразяване на доходите.
Вместо да проклинате политиката на кабинета, се замислете върху нейното стратегическо преимущество. Колко български специалисти и учени взимат по 200-300 евро заплата. Ето къде е нашият печеливш ход - спокойно можем да конкурираме испанците и португалците. И няма да им се даваме. Ще напълним Германия с нашата свежа кръв. Ще допринесем за развитието на германската икономика и за благосъстоянието на германското общество. Това е духът на европейската солидарност. Това е българското икономическо чудо - прогони си специалистите навън.

Защото вие не слушате, но Дянков няколко пъти каза, че кризата е свършила. Никой не го разбра какво точно каза.
В държава без икономика и знание - криза няма. Няма и да има.
Ето ви повод за гордост.

„Ало, Ваньо”, епизод 554

Точно 7 дни шефът на митниците беше неоткриваем. По-неоткриваем от естественият цвят на косата на Азис дори. По-неоткриваем от кръчмата в която Бойко Борисов тайно всяка вечер пие „Леденика”. По-неоткриваем от фен на Веселин Маринов. Неоткриваем като бин Ладен направо.

Митничар номер 1 беше зашифрован все едно е роман на Дан Браун, изчезна в пикът на свързаните с него скандали, потъна в мъглата на управлението и една седмица не даде абсолютно никакъв знак за своето присъствие в обществото.

ГЕРБ са способни да правят политика единствено в стил „световна конспирация” и заради това, ако искаме да си обясним част от странностите на политическият живот в последните дни, трябва да паднем на тяхното ниво.

Странно приказливият Ваньо Танов, когото първите записи на вестник „Галерия” изкараха като неустрашим борец срещу депутатското кадруване в митниците, като човекът чул Искра Фидосова да казва „ебаси” и то без да забели очи или да посегне съм антидепресанти, изведнъж потъна като призрак. И то точно след като запис на разговор между него и премиера стана най-слушаният звуков файл в цялата страна, а някои реплики и герои завинаги се обезсмъртиха в политическия фолклор. Точно, когато журналистите най-много се нуждаеха от неговото мнение – Танов се изпари като мрачна фантазия и остави само догадки след себе си.

През това време чухме други неща. Премиерът изобщо не коментира дали разговорът е верен или не. А призова опозицията да бъде европейска. На другия ден сподели, че цялото ДС работи срещу него, защото искал да уволни посланиците. После започна да накисва и президента. След още ден отново повтори тезата за ДС. Най-накрая събра министрите и като политически шаман им разпореди да се явят в парламента и да искат вот на доверие.

А от Ваньо Танов ни следа.

Да припомним. Танов, човек с дълга като криминален роман ченгеджийска биография и физиономия на ганстер с ампутирана чувствителност, е доволно медийна личност, особено в попрището му на политик. Още от 2008 година, когато започнаха шумните скандали около МВР, Танов гостува по сутрешните блокове с честота, която смутително прилича дори на тази на Бойко Борисов. А и старото ченге не обича да играе на дребно. Неговите теории винаги са като за роман и малко отгоре. Машинации, схеми, политици, навързва ги по-добре и по-литературно дори и от журналист от жълтата преса. И изведнъж – точно, когато трябваше да даде обяснение за най-култовия разговор в живота си (хей, колко пъти премиер ти се обажда от името на Мишо Бирата, за да ти каже да спреш всички проверки във фабриката му), Танов го нямаше никакъв все едно млада митничарка му бе предявила иск за бащинство.

Да не забравим. Междувременно – дясната ръка на Танов, Антоний Странджев (уволнен от Бойко Борисов) сподели пред медиите, че другият разговор – този между него и шефът на митниците е напълно автентичен. България е антилогическа страна, но нека да припомним – ако вторият разговор е истински, то и първият със сигурност е такъв, защото вторият е изцяло преразказ на наставленията на Борисов, придружен от цъкане и неясни сумтения срещу властта. Тоест, ако приемем, че Странджев говори истината, то неговото свидетелство потвърждава изцяло подозрението, че премиерът на България е нещо като лобист номер едно в Републиката и закален фен на бирата.

Танов обаче никакъв го нямаше.

Цветан Цветанов обиколи всички събития на които имаше журналисти, за да си намери трибуна пред която да сподели, че гордото правителство на ГЕРБ ще издържи на атаката на сенчестия свят. Нещо повече – вътрешният министър видя цяла конспиративна мрежа, която е стиснала държавата за гърлото и се опитва да свали ангелите, които са съставили правителство. Той също не поиска да коментира най-важната тема. А най-важната тема не е как са направени записите, а дали е вярно това, което се чува на тях. Всичко останало е подробност.

А Танов го нямаше никакъв.

Най-накрая, точно след седмица, вероятно по висша случайност (хахаха, случайности в милиционерското съзнание и сценаристки дух просто не съществуват) точно в деня на искания вот на доверие, Танов се появи пред журналисти след като даде показания в следствието. Застана пред микрофоните, пое си дъх и сподели с глас на сапунен герой, че е водил много разговори с премиера, но точно този е абсолютен фалшификат.

Танов се появи. И фабриката за лъжи започна да работи с пълна сила и невероятна енергия.

Оттук-нататък логиката на целия сюжет се губи и заради това нека да формулираме само първите пет въпроса, които идват наум. Въпросите са много повече, но, както всеки репортер с бодър дух знае, първите пет винаги са най-важни:

1. Защо на Ваньо Танов му бяха необходими 7 дни (да припомним, според Библията това е времето за което може да се сътвори цял свят), за да стигне до извода, че този разговор е фалшив? Все пак всеки човек, който не злоупотребява системно с алкохол, друга химия или не прекалява с розовите любовни романи, веднага може да загрее водил ли е такъв разговор или не.

2. Защо 7 дни Ваньо Танов не се появи пред медиите и къде е бил през това време?

3. Има ли връзка между неговото появяване и „радостната” информация, че СРС-ата по неговия случай са били унищожени?

4. Защо Ваньо Танов предаде толкова подло Антоний Странджев, като само с едно изявление изкара предишният си заместник фундаментален лъжец?

5. С кого се е виждал и разговарял през 7-те дни в които отсъстваше от политическия пейзаж с елементи на огромен скандал?

Още отсега твърдя, че нито един от тези въпроси няма да получи истински отговор. Прокуратурата тръгна да брани властта, както проститутка би скочила да защити своя сводник, изкара записите (все още неясно кои) манипулирани, макар, че истинската формулировка е: „Привнесеният допълнителен фонов шум и изкривяването на сигнала ограничават възможностите за изследване и откриване на признаци за манипулация и монтаж върху изследваните звукозаписи.”

Ваньо Танов, Бойко Борисов, Цветан Цветанов имат нещо общо помежду си. Не, не е любовта към бира „Леденика”, иронични гадове такива. И тримата имат милиционерска психика. Не могат да излязат вън от света в който схемата, шантажа, манипулацията и интригата са основни божества. Заради това те не спират да ни заливат с клишета и налудничави интерпретации, защото знаят, че са потънали до ушите в нечистотии и корупция.

Тези маниакални седем дни от сериала „Ало, Ваньо” ни доказаха, че това управление е свръхкорумпирано и крадливо. До скоро ги смятахме само за обикновени насилници и маниаци. Те обаче са и крадци. Големи крадци.

Ама този сериал предстои.

Когато след около година и нещо – думите „кражба” и „ГЕРБ” вече са абсолютни синоними, а трилърът е добил нови сюрреалистични оттенъци, можете да се опитате да се съберете пред Министерския съвет и да потърсите истината. Търсенето на истината в България е упражнение по късане на нерви и абсурден театър. Но винаги има смисъл да се вика срещу едни милиционери, които са се удавили в корупция.

Както се казва – могат от кумова срама поне по една „Леденика” да почерпят. И поне за 15 секунди да спрат СРС-тата.

Отчаян ход или хитра маневра?

От първия миг беше ясно, че ще се наложи ГЕРБ да впрегне цялата си фантазия, за да излезе поне малко от блатото на СРС-скандалите и лъсналата полицейщина на управлението. В крайна сметка те избраха един неочаквано ефективен ход - кабинетът на Борисов да иска вот на доверие от парламента. Тази процедура има лоша слава в най-новата българска политическа история. Единственият друг опит за вот на доверие бе направен от Филип Димитров през ноември 1992 година и кабинетът му падна от власт, разкривайки, че парламентарната демокрация има и коварни капани.

Ако вотът на доверие мине, а точно това ще се случи при бетонното мнозинство на ГЕРБ и "Атака", кабинетът си осигурява шест безоблачни месеца, които ще им позволят поне да изкретат до местните и президентските избори. С този изкуствен, но умело постигнат комфорт обаче ГЕРБ си поставят и капан. Това, че технически надцакват опозицията на практика им гарантира разлютена кампания и за двата вида избори. Отделно - създава се усещането, че мнозинството е леко паникьосано за своите шансове за оцеляване и заради това прибягва до екзотични ходове.
Вотът на доверие обаче наистина е коварен и е много по-лесна формула за падането от власт. Защото 61 депутати могат да обърнат кабинета. Но това са рисковете на играта на ръба и ГЕРБ ще изкарат няколко безсънни нощи в несигурност дали са си нагласили цялата математика.

ГЕРБ, а това със сигурност не са го мислили по този начин, правят и добра услуга на левицата с отчаяния си ход. БСП нямаше никакъв друг изход, освен да иска вот на недоверие на кабинета, след като даде разгромяваща оценка на управлението досега и на политическата криза, в която закъса правителството. Обаче ако предположим, че един вот на недоверие бе съборил кабинета - парламентарната конфигурация би станала още по-кошмарна, защото със 116-те си депутати ГЕРБ е незаобиколим фактор в това Народно събрание. Все пак вотът на доверие ще даде възможност на БСП да се изяви като единствената реална опозиционна сила на ГЕРБ и най-яростния критик на проваленото управление. Което никак не е малко. Особено на фона на меланхоличните опити на Синята коалиция да заеме позата на опозиция, но не съвсем. Те поставиха 5 условия на Бойко Борисов, въпреки че прекрасно знаят, че премиерът не понася условията и няма да изпълни нито едно от тях. Почти със сигурност може да се прогнозира, че сините ще се разсеят при гласуването и ще отидат да пият кафе в решителния миг, за да не участват в него. Така си представят те опозиционните действия. Но нека избирателите им да ги съдят...

В крайна сметка обаче вотът на доверие показва, че управлението минава на командно дишане, защото е изчерпило всички останали средства. По света има случаи, когато техническите хватки са вършили своята работа за оцеляването на кабинетите. Но историята, а тя е най-коварното нещо на света, познава и много примери за това как правителства са падали под много по-силен натиск от парламентарния.

Натискът на обикновените хора

Пациентите от психиатрията на историята II

Този текст ще е съвсем кратък. Дясната кука Иво Инджев очевидно страда от хронична липса на интелектуални занимания и се чуди как да осмисли дните си. И така тези дни с удивление научих, че „журналистът” е посветил цяла статия на скромната ми персона и гневно е заклеймил моят политически „екскремизъм” (създаването на нови думи е нещо като запазена марка на този пич). Статията му е кратка, маниакална и честно казано – доста безсилна. Прочетете я и се убедете сами – „Червен екскремизъм”.

Очаквах нещо по-силно, по-мащабно, по-яростно, а получих само мръснишки обвинения. Разочарован съм. Не можах да се обидя, както трябва, нито дори да се възмутя, а пиша това текстче единствено, за да мога да се хваля, че съм вбесил психарската софийска десница (в други части на страната десницата почти отсъства). Както написах във Фейсбук – това е все едно да очакваш Бин Ладен, а да ти пратят Евгений Минчев. Ами какво да се прави – това са възможностите на десните днес. Мънички.

В името на историята и като почест към всички палави блондинки или брюнетки, които биха прочели този текст обаче настоявам да изясня точно 4 неща:

1. Текстът ми никога не е публикуван в ДУМА. ДУМА, което прави чест на вестника никога не би пуснала нещо толкова брутално на своите страници, просто, защото уважава толерантното говорене. А и аз не съм го предлагал за пускане.

2. Написах текста умишлено брутално и крайно, за да пародирам 20 годишната дясна патетика на омразата и измисленият гняв. И заради това е смешно да гледам как агентите на омразата обвиняват мен, че съм бил много краен.

3. Аз нямам проблем с миналото си, както всички безсилни и мрачни хора подвизаващи се в психиатричните коридори на политическото пространство. Интегритетът ми като личност е непоклатим и това ме кара само да се смея на текста на куката.

4. Благодаря на ченгето, че ми е измислил нова награда: "Червеноризец Храбър". Имам силата да си призная, че това е добро хрумване, но, ако един ден някой измисли такава награда ще съм много разстроен, ако аз не съм първият й носител. :)))

Искаше ми се да ми е тъжно. Ама е смешно. Смешно е, мама му стара, защото вижте само колко голяма е подмяната – ченгетата ми се изявяват като говорители на морала, имитират обществена съвест и заемат позата на страдалци. Екзекуторите го играят жертви. Проститутките настояват за девственост. Доносниците изискват от историята уважение. Мразещите се лютят, че не са обичани. Разрушителите искат да останат в паметта като съзидатели. Плюещите си слагат маски на миротворци. Използвачите крещят за индулгенция.

Моята вина пред лудите е, че аз отказвам да живея в подменен свят. И имам правото да наричам нещата с истинските им имена. Окултната десница иска духове.

Аз бих се задоволил и с блондинки.

Детската възраст

Ако приемем, че политическите дебати са показател за зрелостта на едно общество и за неговите начини да се справя с проблемите, трябва да констатираме, че ние все още сме във възрастта на детските градини. Всяка дискусия в България толкова бързо обрасва със странични теми и се размива, че в момента, в който някой пожелае да постави въпросите по същество, започва да прилича на извънземно.
Това води след себе си абсолютна липса на смисъл в повечето български дебати. Вместо да излизаме от тях по-силни и с готови решения, винаги стигаме до точката, където никой не говори с никого, а версиите за станалото се размножават като попови лъжички.

Същото се случи с темата за СРС-тата. Разговорът за тях веднага се отклони от същината на проблема - вярно ли е това, което разкриват стенограмите и има ли покровителство над контрабандата. Вместо това дирижираните дебати веднага започнаха да се въртят около това кой иска да спъва правителството, кой пречел на реформите, кой е добрият и кой лошият в цялата романова драма. Това е все едно двама изкуствоведи да говорят за дървените рамки на картините на Рембранд, а не за това, което е нарисувано. България е станала държава на интерпретации, не на фактите.

Липсата на нормална политическа дискусия е много по-сериозен проблем, отколкото изглежда на пръв поглед. Понеже всеки разговор е на ниво "детска градина" (лошите момчета ме бият), обществото ни лесно стана жертва на цялата жълтения, която медиите успяха да изсипят върху нас. Когато истерията подмени истината, истината престава да има значение.
Дебатите са подменени не единствено по линия на СРС-ата. В България и досега не се е състояла дискусия около Шенген. Така и не се намери човек, който от самото начало да постави под въпрос превръщането на този въпрос в стратегически приоритет на държавата. С какво Шенген би бил усетен от обикновените българи? Нима всички са се юрнали да пътуват, та да е толкова важно за тях да не усещат наличието на граници?

Същата подмяна става и с икономическите дискусии у нас. Те се въртят около една или друга цифричка в бюджета, а централните въпроси за приоритетите изобщо не стоят. Така България разпилява енергията си в детски караници, а всички знаем, че детските караници са забавни, защото могат и никога да не свършат.

Така скандалите със СРС-ата заприличаха на роман и няма скоро да се отървем от тях. Защото дискусията заприлича на сапунен сериал, а и драматизмът й доби такъв вид. Значи ще има да влачим безплодната дискусия още много дълго и като деца да се пръскаме с водни пистолети, в които има единствено кал.
Една турска пословица, която видният френски културолог Едгар Морен цитира, гласи: "Нощите са бременни и никой не знае какъв ден ще родят." В България това важи с пълна сила за дискусиите. Само където те уж все са бременни с решения, пък плодът най-накрая за нищо не става.
Детска му работа.

Земите на карнавалните богове

(размишления за още едно поклонение из пернишките села)

1. Боговете на карнавала

Нашата памет е много по-древна, отколкото смятаме. Някъде из биологическият коктейл от клетки в телата ни има спомени за много древни времена, различни божества, далечна епоха, а защо не направо и за различна вселена.

Когато човек види как хората из Пернишките села празнуват своя празник Сурва в студената нощ (е, не винаги е така) на 13 януари с кукерски танци, звън на тежки звънци, огньове, факли, викове и стряскащо количество алкохол, ще разбере веднага, че някъде в древните нощи, под студените звезди, хората по земите определено са почитали купонджийски богове, които са настоявали за постоянно веселие.

Пернишко има лош имиджов образ в останалата част от страната. Хората там са грубовати, първични и наистина налитат на бой за едното нищо, ама ако се абстрахираме от този факт, в цялата кукерска дандания има невероятна поезия. От дрънченето на звънци докато трае празника, човек упорито се лишава от способността да мисли, но пък кръвта му започва да пулсира в ритъм, който не подлежи на обяснение. Кукерството е карнавал, който не е спирал от древността.

Той е оцелял, въпреки гаврите на историята.

Останал е сред нас, независимо от нареждането на съзвездията и пророчествата за край на света.

Хората го празнуват, без да им пука, че епохите идват и си отиват една след друга.

Паметта на хората е като бездна. Дори календарите не могат да променят знанието за предишните времена. Ето – институциите наложиха новия календар, изместиха празнуването на Нова година, ама хората (особено в Пернишко) продължават да празнуват новата година в нощта на 13 срещу 14 януари. Това е друга част от пернишкия дух – той стои в опозиция на всичко. Заради това карнавалните богове обичат този край.

2. Нон-стоп купон

Тази година навръх Сурва в китното и живописно селце Елов дол си дадох сметка, че кукерските ритуали, особено днес, са висша форма на пародия на живота. Не всички карнавали по света са такива.

Карнавалът в Рио например (ах, тези медии, толкова много обичат точно този карнавал) е прослава на бохемският начин на живот и на танците като начин за постигането на постоянен екстаз.

Пернишкото кукерство е като черен виц за вселената. Опит за поглеждане на света от различен ъгъл с циничното знание, че пародията е единственият автентичен начин за постигането на откровение. Пфуу, казах го сложно, а всъщност не е.

Когато човек минава през пернишките села – боже мой, дори и само имената им звучат като шамански заклинания – Мурено, Гигинци, Габров дол, Ярджиловци, Палилула, Дивля – вижда, че има няколко задължителни фигури, които неизменно присъстват в карнавалното забавление.

Винаги има полицай. Като анархистични духове перничани постигат съвършенство в пародирането на институционалната мощ на тази фигура. Представителят на закона обикновено е с начернено лице, зачервен нос и уши и най-нагло изнудва всички, които минават по пътя да си плащат такса. Полицият в китният Елов дол бе накичен с древна милиционерска палка и със свирка, която обаче елитно имаше форма на мъжки полов орган.

Винаги край кукерите има поп, който също не е пощаден от черната ирония на празнуващите. Попът залита, пръска с вода всички, псува наляво и надясно, а функцията му в карнавала е особено важна, защото той трябва да венчае младоженците.

Ах, да, не трябва да пропускаме най-важните фигури – целият кукерски фест по селата функционира като голяма пародия на сватба. Защото имаме младоженец – издокаран обикновено с кожух, а от джобовете на кожуха винаги стърчи по някоя и друга полупразна бутилка и имаме „булка”. Булката задължително трябва да я пишем с кавички, защото тя също е мъж, но облечен в булчинска рокля.

Шествието от кукерите тръгва още в ранния следобед, за да отиде да иска „булката”. Булката междувременно може и да е на литър ракия, ама ритуалът строго се спазва. Попът опява младата двойка и им пожелава бурни страсти и други неща, които не са за детска аудитория.

После цялото село тръгва след кукерите, които вдигат хеви-метъл джангър, за да се събере в центъра. Там е подготвена цяла клада от дърва, която се подпалва щом мракът нахлуе из пернишките села. Когато лумне огънят карнавалът достига връхната си точка. Кукерите обикалят кладата, искри хвърчат нагоре в красив опит да наподобят звезди, дърветата пукат, звънците издават неистов шум, шишета с ракия и вино се предават от ръка на ръка, част от селяните започват свади, които не спират по цяла вечност и купонът не пада дори и милиметър надолу от подобен емоционален градус.

В този празник няма нищо християнско. Това е освежаваща емоция. Събужда варварските спомени у всеки от нас. Пренася те във времената, когато хората са били самички и незнаещи в студената вселена и са се надявали единствено на своите инстинкти и ритуали да бъдат последната преграда между тях и абсолютният хаос. Това личи по кукерските маски. Из пернишките села ги правят като индиански тотеми от пера на птици. Това е култура, която удивително прилича на индианските ритуали, които щедро са ни рекламирани от Холивуд.

И точно в такъв миг, когато човек се подгрял от размишления за вселената и от малко ракия, започва да му се струва, че някъде отвъд езиците, съзнанието, нациите, модерните граници и всичко останало, някъде в бездната на душите ни, хората са удивително едни и същи, когато трябва да празнуват празници, които директно ги свързват със звездите.

Карнавалът винаги е в нас.

3. Pernik style

Когато преодолееш първоначалните си предразсъдъци относно дълбочината на пернишкото усещане за живот, започваш да откриваш истинската му прелест. Това е прелест само за истинските ценители. Защото е прелестта, която погледът би могъл да открие в пропаст, която е дълбока като деколте на тунингована порноактриса.

Първо – езикът. Да проговориш пернишки е интересно занимание. Трябва внимателно да следиш света и да слагаш по едно „о” накрая. По пътя към Перник видях надпис, който най-добре може да илюстрира лингвистичната ни екскурзия – „Да го духа, кмето!”. Това „о” е знак, че ветровете вече са различни, а заради особената им острота и хората стават по-люти.

Из Пернишко красотата на всичко е строго индивидуална. Хората са ирационални и заради това всеки от тях прилича на литературен герой. Пътешествието от състояние на радост до състояние на спонтанен въргал отнема точно секунда и половина. Не е необходимо да обясняваме как точно възниква боят – в един момент мъжете пият (първа, втора, трета, четвърта бутилка) – в следващият момент юмруците налагат правото и възгледите за живота. Боят тук е като ваканция за душата на човек. Има мигове в които – сами го знаете – човешките същества се изчерпват на думи, особено, ако съжителстват на една територия – и тогава боят замества всичко останало. Най-интересното е, че след боя, вече на другия ден, млатилите се като с винкел хора, пак могат да седнат на една маса, за да приключат подобаващо останалото пиене.

Да, пиенето е нещо, което трябва да се разказва с удивляващ се тон.

„Едно малко мастиче!” – друг пернишки лаф. В него има уловка. За един представител на този край „малко” има съвсем различни измерения. За някои малко е 300 грама, а за други малко е и два литра. Абее, що не го духа кмето! J)

В такава ситуация и при мъже, които имат не души, а ирационални пропасти, жените трябва моментално да развият железен характер, стоманен поглед, заплашителна интонация и метални нотки в гласовете си. И повечето от тях са го направили. Видях как няколко жени в Елов дол прибират пияните си мъже. Това е епохална картина. В този мачистки край пияният съпруг подсъзнателно е изпълнен с усещането за невероятна битова вина и заради това моментално напуска пиене, въргал или друга нелицеприятна дейност, ако неговота половинка го призове, както тя си знае. Жените трябва бързо да развият качества на свръхдипломати, ако искат успешно да се справят с любовните отношения между мъжете и ракията.

Както казах по-горе – пернишкият карнавал се върти около пародията на сватба и то на двама мъже, вярно – единият преоблечен като жена. В кръга на шегата можем да споделим, че очевидно из Пернишко първи са развили мащабна толерантност към браковете на еднополови двойки и са пуснали подривно всичко това из Европа. Да, това е само в кръга на шегата. Толерантността към това трае само на сурва. Ако някой изследовател от „Джемини” се завърти из този край, шансовете му да оцелее или да си тръгне без мащабна превъзпитателна операция с много бой са сравними с шансовете на две кебапчета да останат неизядени пред Искра Фидосова.

Още малко Перник стайл. В момента в който някой стъпи из пернишките села ще се удиви на природата и красотата там. Този край е красив по много див и удивителен начин. Веднага ти влиза в сърцето и започваш да се удивляваш как така чужденците още не са научили тази дива, непокътната, разкъртваща душата красота, този уникален и незасегнат пейзаж, който влиза в очите ти като приливна вълна. Хаха, в тази красота също има уловка.

Хората вероятно биха посрещнали добре чужденците. Ама не е сигурно, че те нямат да бъдат бити, ако се наложи. Всъщност, когато се наложи. Стилът е по-силен от желанието за инвестиции. Хората са люти, когато се наложи, а при особеностите на географията и силният градус на ракията – боят е естествено продължение на усещането за живот в тялото.

Не ме разбирайте погрешно. Мразя всякаква форма на насилие. Насилието е отвратително, погрешно и не доказва абсолютно нищо. Ама има хора, които не знаят по какъв друг начин да изразят своята виталност. И така се ражда карнавала. И така се ражда боят. И така се ражда стилът.

Welcome из Пернишко!

4. Аз и Пернишко

Моят приятел Пандолини (най-големият шоумен на земята, уникален човек, който никога няма да бъде забравен) един път се обърна с текст към към група младежи. Той им написа: „До кога ще бъдете храсти? Идва пролет и трябва да цъфнете”. Заради Пандо попаднах за първи път в Елов дол, а неговата харизма и стил превърнаха не един и двама журналисти в закалени фенове на Перник и пернишките села. Той имаше очи да види красотата на своя край. Нещо повече – той знаеше как да разкаже за тази красота, да те накара да я видиш и ти, да ти покаже, че не трябва да живееш живот като храстче, а трябва да намериш собствения си път, за да зацъфтиш и да оцениш всяка минута, дори всяка секунда от безценния дар на живота.

Навръх Сурва, която този път се случи топла като дъх на млада гимназистка, аз проумях, че в крайна сметка никога няма да съм в състояние да не харесвам карнавалът и кукерите на местните селяни. Че никога няма да успея да стоя равнодушно пред толкова много хора, които са се посветили на задачата да гонят злото с дрънченето на звънци и радостно да отправят послания към древните богове на веселието.

Защото именно из Перник, където (вече ставам банален, но ще се повторя) хората са люти, красотата на природата е дива, а зимата е неочаквано студена и направо вледенява костният ти мозък, аз осъзнах, че, ако запазиш пролетта в душата си – не трябва да ти пука за нищо друго по този лъчезарен свят. Носиш ли пролетта в тебе – не са важни тъпите милиционери, гадните СРС-та, проклетият и шибан премиер („Да го духа, премиеро!”), защото топлината на света може да извира и от една-единствена човешка душа, която радостно да е открила своето място под звездите.

Не знам дали съм се намерил. Ще е тъпо да съм се намерил толкова рано след като планирам да живея поне до 250 години, но след голямото гонене на зло със звънци, след огньовете, факлите, ми се стори, че долових пролетният вятър в душата си. Чувствах се добър, спокоен, цялостен и вечен.

Никога няма да се наситя на това усещане!

Циркът със СРС-тата

Не е необходимо да си завършил полицейската академия с пожарникарски профил и да си разгъвал маркуча през пресечена местност, за да схванеш, че всичко в управленското разбиране за СРС-тата куца.
Официални данни, огласени вчера, показват, че само за 2010 г. два пъти са се увеличили исканията на прокуратурата за използване на СРС. При това информацията е единствено за исковете на прокуратурата. Цели два пъти - ръстът никак не е малък. В България очевидно масово се подслушва. При бюджет от 100 милиона може да стане и още по-масово дори.
Проблемът обаче е друг. В дните, в които България се тресе от скандалите около подслушваните разговори на Ваньо Танов и изобщо около идеята на премиера, че "всеки министър трябва да бъде подслушван", съдът пусна на свобода и последния задържан по прословутата операция "Октопод" Марчело Джотолов. Въобще схемата "Октопод" върви към тотално разпадане като некачествен роман, напечатан на луксозна хартия в управленските висини.

И понеже от няколко дни властта усилено се опитва да ни убеди, че подслушването в България става при строга регламентация и ясни правила, за да се разследват престъпления, няма как да не зададем очевидния въпрос. Защо обвиненията срещу престъпниците се разпадат? Защо там СРС-тата никога не са ефективни? Как така един от всички арестувани не успяха да осъдят при цялата висока технология на МВР и огромния бюджет, заделен за слушане на престъпни босове?
Двете логики се отричат една друга или поне описват различни подходи. В единия от тях, най-вероятно, истинското МВР изобщо не служи като инструмент за борбата с престъпността, а единствено като механизъм за политически контрол върху абсолютно всичко. Това е коварно изкушение, но то напълно проваля борбата с престъпността. Властта си губи времето предимно да слуша политическите си противници или конкуренти, а престъпниците могат да са спокойни за своето бъдеще и просперитет.
Увеличаването на исканията за използване на СРС по никакъв начин не е довело до скок на осъдителните присъди за престъпници. Тогава къде е била пропиляна цялата енергия по слухтенето? Къде е била използвана? За какво?

Замисълът вероятно никога не е бил дори за битка с престъпленията. Едно от първите действия на новата власт през 2009 г. беше да закрие Бюрото за контрол на СРС. А то беше орган, създаден именно, за да спре злоупотребите с тази полицейска технология и да гарантира, че слушането не се извършва, за да запълва самотните нощи на някой министър.
Западните агенции по интересен начин интерпретираха българския проблем със СРС-тата. ДПА иронично коментира, че България не се нуждае от "Уикилийкс", просто всяка секретна информация неизменно става публична. Това, което ДПА няма как да знае, допълни или анализира, е, че в България няма и цирк поради същите причини.

Имаме си СРС-та, защо ни е цирк?