Голямата битка с неоезичеството

(Защо всички оплюха няколко свещеника, когато те анатемосаха една вещица)

Странно е точно аз да напиша този текст. През целия си живот съм бил атеист, спокойно живея с представата, че вселената няма нужда от бог, за да функционира и се забавлявам като чета свещенните текстове на различни религии. Ако използваме църковния език - принадлежа към лоното на православната църква, коварно и тайно кръстен като бебе, но общо-взето с това се изчерпва целият ми религиозен живот за 33 години. И наистина ще ви стане странно като прочетете какво точно ще напиша по-надолу.

От четири-пет дни насам няколко млади свещеници привлякоха общественото внимание като се обявиха публично срещу медийният култ към Ванга и анатемосаха дъновистите, които също са окупирали доста медийно пространство.

Не си спомням друго действие да е събирало такава жлъч.

По форумите се ля мръсотия срещу свещениците, бяха наричани последователи на дьо Сад, фанатици, бяха заклеймени, сочени с пръст, възмутени християни със сълзи на очи казваха, че църквата е изгубила пътя си, че трябвало да е сред хората. Нешка Робева, видна жрица на култа към Ванга, даде сърцераздирателно интервю, че сатаната се е настанил сред духовенството, а няколко журналисти, дори депутати също се включиха в този хор. Изобщо медийната истерия достигна висок градус и забълбука много силно.
Защо винаги е така? Защо, когато Българската православна църква поведе битките, които наистина трябва да води, срещу нея се изсипват тонове помия. Всъщност изявленията на тези свещеници доказват само едно - най-накрая православната църква има самочувствието, силата и подготвените кадри, които да развенчаят ореола на неоезичеството сред нас.

Нека да се уточним за нещо. Този текст ще е краен. Който не иска да чете крайни изводи е свободен да напусне.

В духа на тази крайност трябва да кажем ясно - Ванга е вещица. Тя по класически начин се вписва в това. Духовният пътеводител на християните Библията е категорична по този въпрос. Врачките, баятелките, гадателките, чуващите гласове не издържат теста на религията. Никой няма как да е сигурен откъде идват гласове в главата на една баятелка.

Нима си представяте, че ако Сатаната заброди по земите ще си признае, че Сатаната? Там, където се появи врачка и хората повярват в нея, това означава, че истинската вяра си е тръгнала. Наричаха Ванга пророчица, но тя си беше една обикновена вещица. Не е времето и мястото да спорим как се е зародил култа към нея, но е факт, че беше крайно време църквата да се насочи срещу този феномен.
Въпросът с Петър Дънов, наричащ себе си Бейнса Дуно, стои по същия начин. Възмутените сега не трябва да забравят, че православната църква го отлъчва още през 1916 година. Днес градската легенда за Дънов гласи, че той едва ли не е скочил като комикс-герой срещу свещениците и ги призовал да служат на Христос без пари.

Днешните обожатели на Бялото братство пропускат една много важна подробност, видима за всеки с очите на вярващ. Дънов с окултистките му видения и мистерии няма нищо общо с християнството, за да е в състояние да предписва морален код за поведение на свещениците. Никой никога не е преследвал дъновистите в България (имам предвид от религиозна гледна точка), но църквата би била самоубийца, ако не се разграничи от практикита на Бялото братсво и фанатичните му последователи.
Може би дъновистите са кротки и стабилни хора, но духовната сфера не е модно ревю. Въпросът изобщо не опира до това как се държи една секта, фактът, че е секта вече я прави непригодна за вписването в класическия канон на християнството.

Българската православна църква е не само в правото си да заклейми тези практики - тя всъщност съществува и една от върховните цели на нейното съществуване е да се бори с влиянието им върху душите на хората. Тази битка обаче не среща никакво разбиране сред българите, а най-интересното е, че голямата част от гласовитите критици се определят като християни. Всички намират върховни аргументи, най-върховният от които е, че църквата трябвало да бъде близо до хората, да се променя с тях, да им помага, да има социална дейност. Абсолютно вярно като критика и разбиране.

Има само едно малко допълнение – колективната фантазия си представа църквата като някаква социална институция, която едва ли не трябва да е като новинарска агенция - да реагира на последните събития, да се държи като някаква религиозна форма на Николай Бареков. Не е така. Църквата е духовна общност и има своите битки. Никой не кара никого да ги приема, но духовните битки твърде често няма да имат нищо общо с окръжаващата реалност. Битките на духа са част от вечността.

Пак ще повторя – църквате не е сред нас, за да играе ролята на социално министерство, а да е оазис за душата. И трябва да се бори срещу всичко онова, което репресира душата - окултизма, вещиците и неоезичеството и всичко, което води по пътя към мрака. Имам предвид, че ние искаме от православната църква днес да бъде това, което никога не е била в историята си. Тя е била духовна опора на българите и точно като духовна опора спасява хората в предишните времена, а не като приют или нещо друго. Днес така гласовитите „християни” отказват правото на БПЦ именно да бъде духовен стожер и упорито, отново и отново, я тикат като изпълнител единствено на социални функции.

Църквата се променя бавно. Много по-бавно от другите институции. Но самият факт, че вече се появяват свещеници, които поставят под въпрос колективната българска любов към Ванга говори за климат на добра промяна.

„Време е църквата да скъса с репресивните служби на тоталитаризма”, изохка една журналистка по страниците на вестниците. С патос на фен на Дънов тя веднага побърза да отнеме на БПЦ правото да изразява позиция по духовните въпроси. И така стигаме до социален парадокс – всички, които атакуват православната църква имат право на мнение, но когато БПЦ даде мнение, срещу нея веднага се нахвърлят, че трябва да си мълчи. А мнение днес дават дъновисти, окултисти и други странни обърканяци, които имат интерес православната църква да бъде срината.

Нямаше да взема отношение по този въпрос, ако казусът не беше важен. Православната църква понякога има груби, неумели и смешни решения да се бърка в гражданския живот на хората. Акцията за задължително изучаване на религията в училищата беше глупава. Изявите на отец Николай, който забранява един или друг филм или театрална постановка също.

Но битката с неоезичеството, въплатено от Ванга и Дънов, е свещенно право и задължение на църквата. Когато обществото потъне в култ към една вещица, това не може да е нормално. Говорим вече за духовна травма и рана. От край време свещениците са край нас именно, за да гонят бесовете и да насочват тези, които искат, по правилния път към вярата. Вярата е морална отговорност за която мнозина не знаят нищо. Морална отговорност, защото вярата изисква цялостна промяна. Вярата не е бижу, което носиш от прием на прием за допълнителен шик-ефект.

И най-накрая няколко думи от един атеист за смисълът на това да бъдеш християнин, нещо което мнозина от вярващите май са забравили или никога не са знаели. В мненията срещу свещениците е шокираща надменността, презрението, кресливия тон и шумното възмущение.

Християнството обаче изисква смирение. Много е трудно да разбереш идеята за смирението, когато си заслепен от собственият си глас и гордост. Църквата изисква смирение, не защото се нуждае от народ от роби или послушни души. Смирението е началото на осъзнаването, че светът не се върти около тебе. Че има висши ценности, които могат да бъдат разбрани единствено, ако изчистиш сърцето си от гордост, егоизъм и суета. Истинският християнин е смирен, защото той полага живота си в ръцете на бога, а не в колелата на светския шум и блясък. Сърцето, а не разумът е органът за богопознание и заради това вярата има малко общо със знанието в света.

Едва днес, когато видях остротата на атаката срещу няколко свещеници, които не са направили нищо друго освен ясно да покажат, че християнството няма нищо общо с неоезичниците, които тачат фалшивите си идоли, осъзнах, че вярата е трудно изпитание на духа, съвсем не е лесна. Аз не съм минал през такова изпитание. Но не мога да не уважавам тези, които са предприели това пътуване и го правят смирено и тихо, както подобава, когато разсъждаваме за небесата и тяхното отражение в нашите души.

Нямаше да бъда толкова краен, ако пред очите си нямах пример за вярващ християнка със смирено сърце – моята баба. Жена, която не натрапва вярата си на никого, но не я е изоставила дори и във времената, когато християнството не беше на почит. Баба ми няма да влезе в спор за космологията на вселената или за природата на бог, но аз знам, че тя вярва искрено. Знам и друго – знам, че вярата я прави силен и добър човек. Пълноценен човек, който е издържал не е едно и две изпитания, но не се е пречупил.

Моята баба ходи с патерица, защото ставите й вече съвсем са се изхабили, но като я погледна знам друго – душата й никога няма да има нужда от патерици.

Като познаваш истинска християнка е много по-лесно да се ориентираш къде е истината и къде лъжата. Лъжата винаги е при тези, които са по-шумни, истерични и задавени от гордост и нарцисизъм.

И отново питам: нормално ли беше един атеист да отваря очите за някои вечни истини. Особено там, където знанията ни не достигат и трябва да се осланяме единствено на сърцето, за да открием пътя си в непрогледния мрак край нас?