София на безумците

Една стара българска поговорка гласи: "Накарай мързеливия да работи и той ще те научи на акъл". Ако трансформираме тази мъдрост, за да отговаря на безвремието на ГЕРБ, тя вероятно ще гласи следното: "Остави лудия без надзор, за да те научи какво точно е хаос и безумие".

Управлението на ГЕРБ в София винаги е било странен коктейл от мързел, неумение и проблясваща лудост, но последните им идеи вече съвсем сериозно граничат с неопознатите територии на мрака в човешката психика.
Ни в клин, ни в ръкав вчера главният архитект на София Петър Диков, за когото злите езици твърдят, че може и да е евентуален кандидат на ГЕРБ за кмет на столицата, ако Фандъкова не успее да се пребори за обичта на партийния лидер и премиер, обяви нова ексцентрична идея. Той съобщи, че в София трябва да бъдат поставени 2810 табла, на които да се лепят материалите за предизборна реклама в града.

Сметката на този творчески политически порив е доста солена - 600 000 лева. Артистичната мисъл на главния архитект вероятно можеше да бъде разбрана, ако всички останали проблеми на София бяха решени. Само че столицата от ден на ден се задъхва, а единственото, което правят ГЕРБ, е да се държат като аристократи, които смятат, че реалността не ги задължава по никакъв начин. Поведението и предложението на Диков се родее с митологичното предположение на Мария-Антоанета, че народът трябва да наблегне на пастите, щом няма хляб за ядене.

Всеки, който е имал неблагоразумието да избере за себе си София като град за живеене, веднага може да сподели с експертно око и опит какво не е наред в столицата. Ето един простичък пример. Сега идва тропическо лято, както в последните няколко години. Тези 600 хиляди лева съвсем спокойно могат да бъдат дадени за климатици в автобусите, а не превозните средства да бъдат превръщани в модерна реплика на газовите камери.
Доброто управление трябва да мисли за обикновените грижи и нужди на хората, а не да се отвлича в грандомански и сюрреалистични идеи за своята алтернативна реалност на безумието. Нека да оправят проблема с детските градини, ако искат да останат в историята. Или пък да решат окончателно проблема с дупките по улиците. Не, ГЕРБ искат да бъдат запомнени като явление от психиатрията, не от политиката.
Защо винаги се случва този сблъсък между политическото безумие и реалността? Защото, в случая това важи за ГЕРБ, политиците не живеят реален живот. Те се изолират в някакви свои кули, в някакъв различен свят, и започват да живеят като в розов сън. Заради това на главния архитект му се е сторила добра идеята да предложи да има табла за политически плакати за 600 хиляди лева. Защото той прилича на анимационен герой, каквото е цялото управление на столицата.

Едва ли нещо в този град ще тръгне, ако това не се промени. Но това са само мечти. Единственото нещо, което можем да прогнозираме със сигурност, е, че този проблясък няма да е последен.

Безумците обичат да дават идеи...

Хиляда дни сбогуване

Най-накрая чухме нещо конкретно от Бойко Борисов. Господарят на клишето, законодателят на плоските шеги в политиката, мистър "не ми трошете мантинелите" най-накрая наруши собствения си стил на увъртане и обеща нещо на хората от Гоце Делчев.

В красивия си стил на неразпозване на истинските новини медиите пресъздадоха потока на съзнанието на премиера с нищо неозначаващото заглавие: "Борисов обеща за хиляда дни да върне младите у нас". А всъщност министър-председателят каза нещо много по-голямо. Най-накрая си призна, че следващият мандат е нещо като мираж в пустинята Гоби за него. Защото хиляда дни това са малко под три години, а със сигурност Борисов тогава няма да е премиер. Ако има късмет, ще си почива в Банкя, а ако няма - може би ще запълва дните си с даване на обяснения пред компетентните органи за цялото си управление, строежа на прословутите магистрали от пепел и за СРС-ата като начин за правене на политика.

Всъщност министър-председателят издаде и рецептата за завръщане на младите хора в страната. Няма нужда да се прави много, за да бъдат привлечени обратно. Достатъчно е Борисов да не е премиер. След като той стана управленец номер едно в страната - емиграцията се повиши двойно, а дори и средноафриканските държави започнаха да изглеждат добра дестинация за неспокойния български дух.
Думите на премиера са обещание, прозрение и признание, събрани в едно. Обещание, че хората ще дойдат. Прозрение, че ще е тогава, когато ГЕРБ ще са просто бележка под линия в енциклопедията на кратките партии. Признание, че нито един от крилатите лафове не е свършил премиерската работа както трябва.
Нямаше ли да е хубаво Борисов да беше емигрирал, а всички останали да бяха останали?

Как попаднах в Астрала по незаконен начин

(Една драматична история за срещата ми с двама небесни духовни учители или защо не станах маг и всемирен спасител)

Да ви кажа нещо – тия дни налетях на астралните си учители. Това стана по особено нелеп начин, който е достоен за нобелов роман. Обаче ми се изясни цялата психо-кинетична история на човечеството и намесата на свръхбожествените сили в нашето човешко битие, а и питие дори. Как стана това?

Заради жегата, преди няколко дни реших да не се прибирам бързо вкъщи, а да се отбия в едно квартално капанче край работата, за да изчакам топлината да отмине оттегчено като парламентарен контрол по телевизора. Капанчето, кръстено палаво "Розовото" (защото е цялото в сиво) е решено в постмодерен стил със стари маси от текезесарски стол, покрити с фини кувертюри, произведени през 1962 година, върху които времето и хиляди безработни интелектуалци са чертали своите умствени траектории чрез прогаряния на цигари и лекета с формата на страни от фентъзи-роман.

Заведението има култов статут, а сервитьорката е като поп-икона от първото издание на фестивала в Сан Ремо - дължината на полата на тази дама се скъсява правопорционално на броя на годините й и на нежеланието на който и да е от клиентите да хвърли дори и мимолетен като летен флирт поглед върху краката й.
Поръчах си една водка, която ми бе сипана от тумбеста бутилка с неясен първоначален произход и направих грешката да не си викна никакво мезе или друга течност, която да убие шоковият ефект на спирта върху непривикналия ми със скорострелните отрови организъм. На всичкото отгоре заради жегата и заради разглежданите снимки на Анджелина Джоли по бански в редакцията, съвсем бях отворил душата си за света и реших, че водката ще ми дойде най-добре, ако я изпия като руснак в миг на поетично вдъхновение и я люснах набързо в гърлото си, за да замъгля всички остатъци от капитализма в нещастния си организъм.
Big mistake.

Водката изригна в стомаха ми като лава и пепел от вулкана Ейяфятлайокутл, придобих рентгеново зрение, защото изведнъж видях околния свят без дрехи, седмата ми чакра (тя се намира на няколко азимута от третото око) се отвори рязко като краката на стриптизьорка и все едно някой отряза горната част на черепа ми, а от отвора блъвна огън, който накара дори звездите да изглеждат червени като боята за коса на манекенка прекалила с диетите. Хлъцнах удивено от величието на случващото с мен и се строполих на пода с прекрасен финт и трагично изражение, а душата ми веднага използва повода безвизово да се измъкне от тялото, да покаже среден пръст на физиката и да се зарее в астралните измерения, където на пост стои цялата Кабала, а ангелите цъкат покер, за да минава по-бързо вечността.

Точно тогава стана астралната ми инициация. Докато душата ми прелиташе покрай Юпитер и се питаше къде може да се оплаче от кофти водката на Земята, изведнъж се появиха двама духовни учители, висши духове от седмия астрал, които казаха, че най-накрая са намерили своя ученик и, че ще ми кажат всичко, което ще се случи със Земята в следващите векове.

„Бате, яко си оплескал кармата си”, започна един от астралните педагози докато се рееше край Юпитер, „Тука е астрала, пич, не ти е някакво спа-курортче, където похотливо да заглеждаш масажистките и да се чудиш колко киви да си свиеш от шведската маса. Тука се премодулират енергиите на земното тяло, за да може в небето да попадат чистите духове, а не някакви си маргинали, които гледат само как да пренесат контрабанден алкохол в астрала, за да шашкат правоверните окултисти, когато си правят спиритични сеанси.

На Земята яко сте го закъсали. Онези пичове маите откога ви говорят, че през 2012 година всичко ще свърши като сапунена опера по обедно време, ама кой да слуша. Тези, маите, не бяха лоши хора, ама от толкова гъби да ти кажа, по някоя време яко изперкаха и започнаха съвсем да зациклят. Аз лично им се явих, за да ремонтирам позитивните енергии на тяхната цивилизация, ама вождът на маите се беше отнесъл с някаква млада шаманка и се отказах.

2012 – краят на света идва. Лоши новини, бате, ама така ви се пада. Хептен през просото го ударихте. А пък през 2014 ще има земетресение. Дааа, сега се усетих, че е малко странно да има земетресение на свят, който ще свърши през 2012, ама това ти е астрала, бе пич, тука всичко е шантово. Америка ще пропадна до Австралия, а Сидни ще се появи на мястото на Брюксел. Европейският съюз ще отиде в Азия, а петролните полета на Саудитска Арабия ще бъдат край Тутракан. От 2015 година започва възхода на България. Много петрол и нефт, въпреки, че няма да има кой да произвежда коли. Ама така е – енергиите са нечисти и духовните учители ще ви наказват”

Плувах си кротко край Юпитер докато слушах това и се чудех дали мога да заведа иск срещу производителите на водка, които пратиха контрабандно душата ми в астрала.

„Рееш ми се тука в четвъртия етер”, каза и вторият учител с глас, който наподобяваше халюциногенна смесица от разгонена котка и прецакана емпе тройка, „а не осъзнаваиш, че душата ти е част от божествената душа и, когато ти имаш махмурлук, това неизменно се предава из цялото психоментално пространство. Мислиш ли, че е честно ти да си къркаш, а всички добри духове да споделят махмурлука ти и да имат чувството, че сонда за петрол пробива мозъка им, а?.

Заради тебе цялото човечество ще страда. През 2020 година учените ще открият начин да лекуват СПИН, но тогава ти ще заразиш цялото човечество с СВИП – Синдром на внезапно изригналата простотия.

Точно тогава ще избухне конфликт на Китайско-Канадската граница при Чикаго. Жълтите няма да искат да влизат в Канада, защото им е студено. Канадците пък по средата на пътя ще се откажат от битката, защото ще останат без професионални психоаналитици в армията.

ЕС вече ще се нарича Европейска секс зона, а порноактриса ще стане президент на Франция. Този факт ще депресира папа Мохамед Трети и ще го накара да поеме на поклонническо пътуване до остров Бали. Владимир Путин ще стане премиер на Германия и ще обяви, че не иска да е зависим от доставките на руски газ.

Иван Костов официално ще приеме номинацията за кмет на Горно Съхране и ще обещае да направи селото зона, чиста от други луди освен него...

В този миг плисване подобно на цунами край индонезийския бряг накара душата ми стреснато да се телепортира обратно на земята и да търси начини да не обмитява получената информация. Оказа се, че причина за рязкото ми завръщане към реалността е плисната в лицето ми лимонада, произведена в Банкя, която бе извършила принудителна мироналагаща мисия в астрала и върна страдащото ми съзнание от четвъртия етер и го остави непросветлено за другите събития от мъчителното време до 2020.

Седнах на масата и се замислих за бъдещето с угрижена физиономия като светски репортер, който решава кой от всички гости на коктейл да оплюе, че си е купил вратовръзката от китайците на „Илиенци”. 2020 година ми се струваше толкова далечна, че все едно говорехме за брадавицата на носа на Джордж Буш-младши. Реших, че астралните учители няма да се обидят, ако ударя още една от вълшебните водки, защото го правех с геоастрална цел – да проумея в дълбочина вътрешната информация от небесните сфери до която се бях докопал като агент на „Уикилийкс”.

Ударих още една водка и разбрах и изведнъж душата ми зажадува за последния хит на Преслава.

Бъдещето ще го мислим през 2020 година. Дотогава обаче реших, че има и по-приятни начини да си прекарваш времето.

Като например да пееш – „Да тиии честитя лиииии!.

Купон.

Наказание за незнанието

"Аз не мога да схвана какво трябва да направя аз."

Тази реплика не принадлежи на първокласник, когото са сгащили, че не си е чел букварчето. Не принадлежи и на гимназист, който се извинява за това, че е избягал от част. Автор на драматургичното откровение е премиерът Бойко Борисов, който в поредната си тв-проповед рано сутрин ни направи отново свидетели на кипежа на собствената си политическа персона.
Стряскащо е министър-председател да си признава такива неща. Премиерът трябва да знае всичко - това е част от неговите функции, независимо какво говорят политолозите. А да знаеш какво да правиш не е толкова трудно, когато си премиер - трябва да спазваш закона, да следваш идеите си и да работиш здраво. В момента, в който усетиш, че докато си министър-председател твоята работа те кара да формулираш философски питания, значи не правиш нещо както трябва и е необходимо да помислиш за ваканция. Защото актьорите имат право да си задават въпроси, премиерите трябва яко да бачкат.

Особено съмнително е възклицанието на Борисов в контекста, в което бе разположено то - че не знае какво да прави в отношенията си с "Атака". Какво точно му пречи да си изясни проблема? Вътрешно съпротивление да си развали духовното единство с Волен Сидеров ли пречи на ясното му знание? Ужасно е да чуваш, че премиер не знае какво да прави. Тази реплика трябва да остане в историята със своя политически трагизъм и медиен фалцет.
Телевизионните самопризнания на Борисов обаче трябва да бъдат възприемани като последна екзистенциална инстанция. Само няколко часа след откровенията изведнъж парламентарната ситуация рязко се промени. Трима депутати от "Атака" обявиха, че като в религиозно просветление са прогледнали за екстремистките действия на досегашния си фюрер, пардон - водач, и обявиха, че напускат групата на националистите. Казаха, че щели да гласуват по съвест. Но никой не обясни на колко се равнява тяхната единица мярка "съвест".

За Бойко Борисов трябва да се пише не политическа, а телевизионна критика. Но и в двете има лек дефект - политическата няма да улови нищо у него, а телевизионната ще пропусне комбинаторските ходове, правени в сенките на парламентарните кулоари. Само така е възможно съществуването на политически образ, който сутрин жално вие, че е единственият луд в целия свят, направил правителство на малцинството в ситуация на криза, а следобед с ловки машинации да прави всичко възможно, за да бетонира кабинета си.
Той знае какво да прави, но само когато превърне политиката във фарс. Във всички останали случаи изповедта му вероятно е вярна. Но нека да предупредим премиера за едно: "Прости им, Господи, защото те не знаят какво правят" описва единствено идеална ситуация в християнската сфера.
В политиката незнанието винаги се наказва.

Апокалиптичната интелигенция

На 24 май от всяка телевизия, радио или дори случаен джиесем се носи една мелодия, която всеки ученик познава до втръсване – „Върви, народе възродени...”. Като всяко нещо, което е станало част от задължителният ритуал по постоянно препотвърждаване на българския свят, ние често не си даваме сметка за думите на тази песен и за нейното послание към нас.

Автор на текста е невероятният публицист, журналист, писател, поет и анализатор Стоян Михайловски, един от хората написал най-разтърсващите редове срещу едноличният режим на Фердинанд и със своето поведение е задал модел за непримиримост на свободния човек срещу авторитарната власт. Още през 1892 година, когато публикува това стихотворение, Михайловски казва нещо много изненадващо и толкова чуждо на българското разбиране за патриотизъм: „Напред! Народността не пада там, гдето знаньето живей!”. Знанието е базисната основа за съществуването на един народ, не крясъците, виковете, емоциите и всички останали форми на драматизъм. Знанието и книжнината са факторите, които осигуряват бъдеще на една държава. В това послание на Михайловски не се говори за нищо друго – народът става способен на подвизи единствено, защото е получил слово и букви.

Идеята за знанието, което ражда държавност натоварва с особени отговорности носителите на това знание, казано с модерен език – интелигенцията. В техните ръце стои бъдещето и от техните действия зависи то да бъде слънчево, светло и възторжено. В това е целият смисъл на стихотворението на Михайловски и то е написано не само и единствено като прослава на Кирил и Методий, а най-вече като ясно поставяне на задача пред просветените хора на страната.

Ездачи на бурята

Интелигенцията в българската история винаги е имала основно просветителска роля. И заради това е свършила страхотно своята работа, защото е била близо до хората, ограмотявала ги е в най-тъмните времена и никога не се е чувствала като някакъв богоизбран водач на тъмните маси.

Съвременната фигура на интелигента вече е друга. Той е зареден с очакването да даде различна гледна точка към събитията, да анализира света по неочакван начин, да ни постави нови идеи или най-малкото – да обясни процесите на обществото с памет за миналото.

Очевидно е, че интелигенцията е обречена да пребивава в трагично състояние, защото положението на съвременните общества е такова, че те не са в състояние да оценят правилно нейната роля, а дори в рамките на медийните клишета е допустима и силна ирония и сарказъм по отношение на поривите й да обясни света. Това е все едно да си ездач на бурята (по незабравимия израз на Джим Морисън) без да си в състояние по никакъв начин да контролираш нейните пристъпи, завои и гръмотевици.

Този процес е трагичен, себеопознавателен и брутален и той е причината в България да се осъществи една стряскаща трансформация. Днес интелигенцията не просвещава, а бичува. Тя е заела позата на мистичен звероукротител, стреснат от незнаен астрален бяс.

Дори съвсем кратко пътешествие из страниците на големите вестници ще ни сблъска с този интелектуален гняв, който се лее от чудовищно мрачни статии. Съвременният интелектуалец е в състояние единствено да измисля нови начини и форми да описва мрака, да повтаря, че положението е скапано, че всичко е отишло по дяволите и, че няма никакъв шанс нещо да се подобри в този сив и пошъл живот.

Сякаш бурята съвсем е излязла от контрол, а нейният ездач е в състояние единствено да отправя молитви към боговете на тъмнината с надеждата, че той поне ще се спаси от нея при следващия пристъп на урагана.

С тази своя дейност обаче интелигенцията унищожава всеки смисъл от своето съществуване, защото нейната изконна роля е да бъда стена между хората и властта, а не да се превръща в гневен юмрук срещу сляпото простолюдие. Процесът по формирането на това мислене може да бъде проследен още от времената на Людмила Живкова, която радикално корумпира идеята за това да бъдеш интелектуалец в България и създаде цяла една прослойка от „антиматериалистични” творци, които от разкоша на огромните си апартаменти наритваха народа, че гледа как да подсигури собствения си бит, а не да извиси душата си. Днес сме в някакъв римейк на онези странни времена, в посттеософската епоха в която интелигенцията реши, че единственият начин да покаже, че е необходима е в постоянният писък, жалване и гняв.

Повече светлина

Литературната легенда твърди, че предсмъртните думи на Гьоте са били: „Светлина, повече светлина”. Не е ясно колко точно е достоверен този факт, но пък фразата на класика е много хубава. Тя разкрива основната мисия на интелигенцията – тя трябва да прави живота светъл, да търси светло бъдеще и да развива нови идеи. Нищо ново няма в общественият бяс, че хората са тъпи, порочни и, че са се оставили да бъдат оковани от примката на ежедневието. Това е саморазрушително и неуместно поведение. Хората могат да бъдат запленени от светъл проект за живота си, а не от постоянно четене на конско. Това е причината за разрушените връзки между „просветителите” и „електората”. Едните не познават обикновените хора, а обикновените хора не дават и пет пари за мърморковците.

Идването на власт на Бойко Борисов направи ситуацията още по-трагична. Една част от дясната интелигенция попадна в собствения си капан и все още не знае как да излезе с достойнство от него. В последните две години от управлението на Станишев по-будните десни интелектуалци видяха ГЕРБ своето чакано отмъщение срещу презрените комунисти и заради това посветиха на тази партия, ако не оди, то поне дузина развълнувани текстове, пълни с идеята за красивия реванш, който се мержелее на хоризонта.

Постмодерния популизъм на Борисов обаче се оказа неразрешим пъзел. Самият премиер е като анимационен герой, който непрестанно сменя своята форма и цвят и това докара интелигенцията до някаква форма на политически ужас. Няма как да определим по друг начин чувството, че думите не могат да опишат реалността, а дори и най-развълнуваните текстове предизвикват единствено бърза вълна от споделяне във Фейсбук и нищо повече.

Това е страничен дефект на самите текстове. Те тънат в мрак и отчяние. Не можеш да посветиш живота си на това да описваш колко противно и гадно е всичко наоколо. Ако искаш да накараш хората да погледнат трябва да пуснеш повече светлина в живота им не чрез размахан юмрук, а чрез бляскави мисли, чрез хумор, ирония, дори фарс.

Вместо светлина интелигенцията предлага безкраен апокалипсис. Това е другото име всъщност на абсолютната политическа импотентност. Защото виталността на идеите се определя от светлината, а не от мрака в тях. Думите на Гьоте стоят забравени, а жалейките по вестниците не спират.

Същото е положението и в левицата, ако трябва да бъдем честни. Основната форма на анализ там също не стига по-далеч от това колко е противен животът и колко е неразбираем факта, че сегашното управление все още стои на рейтинговите вълни без да се клати много.

Драмата на Стоян Михайловски

В началото споменахме за Стоян Михайловски. Новите поколения не са наясно с целия жизнен път на този страхотен творец, а всъщност драмата на Михайловски най-добре би разкрила проблема с апокалиптичното световъзприемане. След като Фердинанд абдикира, българските просветители се оказват в нещо като политически вакуум. Тяхната битка е сбъркана от самото начало, но никой от тях не иска да го признае, нито е в състояние да го разбере. Те се концентрират върху личността на царя, а не върху системата, която позволява на един владетел да концентрира цялата власт в себе си и да отмени демокрацията. Като интелектуалец от френската школа, блестящ стилист и много добър мислител Михайловски може би подсъзнателно схваща проблема, защото от един момент нататък до края на живота си той обръща поглед към Европа и започва да търси в политическия живот на Стария континент отговорите на въпросите, които вълнуват ума му. И го намира. Намира го на удивително място – във фашистките идеи на Мусолини.

В книгата си „Как се провалят държавите” Михайловски започва да разсъждава върху фашизма с вдъхновение и одобрение. В него той вижда съзидателна сила, която е в състояние да създаде нов човек, който е приел законите със сърцето си, а не само на книга. Размишлява и стига до извода, че фашизмът е процес на „разумно градене” и веднага го противопоставя на болшевизма в който вижда единствено разрушение. Състоянието на българското общество го дразни и нервира. Започва да търси грешките в българската политика още от времето на приемането на Търновската конституция – според него тя е създала измислена държава, която не е съобразена с реалното състояние на нацията тогава. Попадайки в този мрачен капан Михайловски започва да вижда фашизмът като начин всички недъзи на обществото да бъдат поправени, а политиката да придобие рационална форма. Размислите му от този период са много интересни, лунатични и болезнени. Те показват един човек, който напълно се е изгубил в своите фантазии и мрак, колкото и тъжно да е това. В мисловната утопия на Михайловски фашизмът е едва ли не вид прогресивен консерватизъм, който може да спаси обществото от зараждащият се радикализъм. Заради това започва да мечтая за желязна ръка в кадифена ръкавица и съвсем заприличва на свой съвременен събрат, който не знае каква точно теза да защити в някой сутрешен блок.

Драмата на Михайловски се състои в това, че той погазва собственото си разбиране за знанието като основен елемент на държавността. Фашизмът в книгите му е само негова лична фантазия, защото знаем, че проектът на Мусолини беше едно от кръвожадните безумия на 20-ти век. Но мисленето на интелектуалеца, който започва да се изживява като възпитател с камшик винаги го паркира успешно до сюрреалистичните начини на обществено съществуване.

Интелектуалецът, може би трябва да е като онзи герой на Кърт Вонегът, който споделяше, че харесва абстрактните експресионисти, защото те били единствените творци, които са отказали да бъдат съдници на историята. Апокалипсисът не е неотменима черта на живота. Той може да бъде преодолян в мисленето, защото оставането само при него превръща живота, политическия анализ и четенето на статии в нещо подобно на Средновековна институция.

Всички успели да излязат от блатото интелектуалци са предлагали светли проекти на хората. Повечето от тях са бъркали, но имената са им останали в нашето съзнание. Описващите мрака обаче са твърде неразличими в тъмнината.

Те са направо невидими. Това трябва ли да ни учудва?

Светлина в древния лес

Казах на Орхан Памук, че не го смятам за тъжен писател. Наслушал съм се на това твърдение и смея да твърдя, че то не е вярно. В неговите романи наистина има меланхолия, наистина много често вали сняг, наистина героите му понякога се оказват в състояние единствено да бродят по улиците и да не разбират нищо край себе си. Но това не е апокалиптична депресия и непрогледен мрак. От тази мъка все пак струи светлина, защото тя осветява хората отвътре и изкарва, много често, тяхната добрина.

Заради това казах на Памук, че аз споря с хората, които го наричат тъжен. И в книгата му с есета „Други светове” намерих едно изречение, което най-добре обобщава тази светлина: „И двамата, аз седнал, Рюя легнала, мълчаливо и дълго се взирахме през прозореца и отново, тя с тъга, а аз с радост, проумявахме колко хубаво било да съществуваш на този свят”. Това е написано в едно есе, което Памук посвещава на тъгата на дъщеря си. Дори в миговете на тъга знанието за прелестта на живота винаги е някъде там.

Цитирах на Памук това изречение и му казах, че ще го прибягвам до него винаги, когато някой тръгне да ми досажда с идеята за безмерната тъга в книгите му.

Не знам дали преди някой му е задавал такъв въпрос. Най-вероятно стотици пъти, но бях решил, че това ми е шанса да разменя поне няколко думи с писател от такава величина.

Памук ми отговори като философ. Каза ми, че човешкият живот никога не е само радост, нито само тъга. „Щастието и тъгата живеят заедно във всеки от нас. Когато тъгата надделее – човек отива към самоубийство. Ако надделее щастието е още по-зле – човек оглупява”, сподели писателят и хвърли в смях цялата зала, която се беше събрала, за да чуе неговите възгледи за литературата, света, писането и самотата.

Разбира се, не издържах и го питах за политиката. Памук беше казал, че не иска да отговаря на политически въпроси, заради това въпросът ми беше – пречи или помага политиката на един писател в свят в който всичко те подтиква към заемането на политическа позиция – от въпросите на журналистите до състоянието на обществото. Не съм сигурен какво точно ми отговори писателят. Каза, че по природа не е политически човек, но в страна като Турция няма как да не заемеш някаква позиция. Това е вид обществен трагизъм, който може да бъде усетен в неговите романи. Защото политиката в страна като Турция (а нима в България не е същото) не е въпрос на прагматично отношение към света и логическа верига от действия, а неописуем хаос от страсти, емоции, интриги и злоба. В такава ситуация гласът на писателите се чува силно, но пък това веднага ги превръща в постоянен обект на атаки и бяс. Памук е човек, който се е опарил от такова отношение, вероятно заради това искаше да избяга от политиката поне в България.

Всичко това се разигра като мой личен сюжет в Червената къща в София. Изумено видях колко голям е интересът към Памук. Литературните хора обикновено живеят в самота с неясната идея, че техният културен интерес е масово несподелен в света. Идеята за тази изолация обаче се изпари, когато видях препълнената зала. В държава, която цени клюката повече от всичко и е превърнала сензацията в основен елемент на своето обществено съществуване, наличието на много хора би се стори като вид културно чудо, все едно всички Снежни човеци от Хималаите се бяха събрали на конгрес в София.

Разбира се, както на всяко културно събитие в залата се бяха събрали и дежурното присъствие от мърморещи интелектуалци, които се чувстват длъжни непременно да заявят за своето съществуване на такива места. И когато видях плашещият блясък в очите на някои от тях, който ясно подсказваше, че са решили дълго да въртят Орхан Памук на шиш с въпроси за постмодерните констелации в епохата на глобалната литература, реших, че трябва да поставя въпроса за тъгата, светлината и щастието, защото в противен случай щях да се удавя в техните клишета.

Нито за момент не бях разочарован от поведението на интелигенцията. Тя се държа точно според най-лошите ми очаквания. Някакъв надъхан тип стана и започна да импровизира въпрос, който удивително приличаше на творение на извънземен разум. Не знам как му дойде наум да пита Памук дали размишлява докато слуша музика. Другата част от интелигенцията също се бе подготвила с цяла серия от чудовищни питания.

Изумих се обаче от културният усет на Памук. Там, където видя клише, скука и дежурно присъствие, той отговаряше единствено с шеги. Това е естествената реакция на един човек, чиято литература напълно се е отървала от позите, изхвърлянията и нарцистичните забежки.

Памук е тих глас, заради това всички го чуват. Той не заема нито една от обичайните пози на културното присъствие в този свят, а е земен, човечен и в него наистина има светлина. Когато го видях точно в този контекст – човек, заобиколен от хора, които искат от него не само невъзможни, а абсурдни неща, схванах трагизма на едно от неговите есета. В него той говори за древното като самия свят усещане да си сам в леса и край теб да няма абсолютно никой. Памук е самотник и в това е неговата най-голяма сила.

Заради това в неговия свят постоянно вали сняг. Една снежна вселена в която читателите имат възможност да надникнат в най-голямата й дълбочина и да видят някъде там един писател, който не се срамува да се сложи като герой в свой роман и да признае, че може да заплаче докато вали сняг. Това пак е усещането да си сам в леса и да усещаш как от тебе струи светлина.

Толкова силна светлина, че да нямаш никакъв друг изход освен да кажеш, че си струва да живееш на този свят.

Отново с блясък на сцената

Ахмед Доган е един от малкото български политици, извоювал си почти митологичната слава на източен мъдрец, който говори с притчи, двусмислици и философски указания. Заради това любимо занимание на журналистите е да тълкуват неговите думи в някакъв много дълбок смисъл, да търсят коварен подтекст на посланията му и да упражняват системно висши теории на конспирацията по отношение на Сокола. Подобно поведение е страничен ефект от отровната политическа среда в България - когато всички са замъглени от подозрения, никой не е способен да повярва, че срещу него някой би говорил с конкретни идеи и думи.

Въпреки това обаче в посланието, което Доган отправи след двегодишно мълчание вчера в Джебел, няма нищо скрито-покрито. Точно обратното - дори и да не го приемаме като политик, трябва да се възхитим на изящния начин, по който Сокола отново излезе на сцената. Лидерът на ДПС определи управлението като провал. После добави, че ГЕРБ не могат да спечелят президентските избори и предрече предсрочен парламентарен вот. На фона на подозренията, че ДПС влиза в някаква тиха и тайна коалиция с управляващите, изводите на Доган прозвучаха шумно в медийния поток.
Нека обаче да видим какво отсъства в това мнение. Доган не казва кой би победил. Обрисува единствено загубата. И заради това думите му са тежки и стоманени, направо нараняващи.

Точно тогава обаче лидерът на ДПС вкарва в играта друга теза - че никой не е спечелил президентски избори без неговата партия. Едва ли има по-ясен знак. Доган излезе на сцената в ключов миг, за да подскаже, че никой не бива да го отписва като фактор. И заради това си позволи - за първи път публично - да посече с думи и доскорошния си съратник Касим Дал, и да се опита да демонстрира, че мнението на лидера е неотменимо в ДПС.
Това тържествуване не се вписва в образа на източния мъдрец, но в България едва ли има нещо по-фалшиво от образите, които медиите насаждат. В случая посланието на Доган е кристално ясно. Този път той не го крие зад сложни формулировки или риторични похвати. Което няма да попречи с дни политолози и социолози да се опитат драматично да преобърнат думите му и да търсят в тях поредното доказателство, че конспирации съществуват.
Важно е друго - до дни със сигурност ще разберем как останалите партии са изтълкували думите на Доган и каква ще е реакцията им.
Интересно е да се види.

Дългият живот на нещастните бедни

Щастието съкращава живота на хората. То е вредно и има тъмна страна. Това са два извода от ново изследване, направено от американски и израелски учени. Изследването удря право в десятката - щастието пречи на всички да се развиват правилно в един свят пълен със социални противоречия, лакоми империи, хищна глобализация и подменени ценности. Защо им е на хората да са щастливи - те трябва да страдат, но с тайното знание, че страданието ще ги извиси и ще ги направи дълголетни!

Идеолозите на световния хаос си знаят работата. Бедните трябва да имат някакъв лъч светлина, защото иначе проявяват досадната склонност да задават въпроси, да се бунтуват, да искат социални осигуровки и нормален живот. Ето как жълтите и пикантерийните страници на огромните машини за промиване на мозъци започват да се пълнят с данни от научни изследвания. Преди около два месеца друга научна разработка доказа, че бедните водели по-здравословен начин на живот. Заради липсата на пари те не изпадали в склонността на богатите да се свръхзадоволяват с всичко и резултатът бил по-крепко здраве.

Много изящна теория. Тя разчита на митологичното съзнание на новия човек, който няма да се попита как така бедните ще бъдат по-здрави от онези, които имат моментален достъп до най-скъпите лекари, най-добрата техника, най-луксозното здравеопазване. И всъщност е подхвърлена, за да бъде като социален транквилант на немислещите. Бедността води до добро здраве, значи няма смисъл да протестираме срещу нищо.

Тези идеологически капани изглеждат смешни и фарсови, но пък честотата на тяхната поява говори за целенасочена политика. Тя постепенно формира усещането, че бедността е нещо като западнал пансион, но с много екстри - добро здраве и дълголетен живот. Вярно е, ако искаш да си столетник не трябва да си щастлив, защото иначе ще си прецакаш социалната карма, но нима при толкова други бонуси някой ще тръгне да се заяжда с това?

Няма как да не забележим, че в голямата политика днес въпросът за неравенството между хората стои прикрит като женски прелести в Средновековието. Да се говори за него се счита за вид политическо табу, защото темата за неравенството бързо отваря голямата тема за сбърканата икономическа политика, която прецаква целият свят. Капитализмът днес си е внушил, че по-голямо статукво отколкото комунизмът преди години. И, колкото повече самовнушението за вечност стои наоколо, толкова по-пародийни ще стават начините по които тази вечност ще се опитва да търси своята легитимация в очите на хората. Чрез шеги, закачки и проучвания за дълъг живот.

Всъщност за дългия живот, трябва да го признаем, учените са прави.

Ако човек прекара живота си в щастие сигурно няма да живее много дълго, ако вярваме на думите на учените цитирани в началото. Това ще е бърз, скорострелен, светъл и лъчист живот. Вероятно някои от щастливците ще умрат от инфаркт млади-млади и трябва предварително да ги ожалваме. Бедните и нещастните обаче също умират млади. Дълголетието им е само една илюзия.

Животът прекаран в мрак и мъчение винаги изглежда дълъг...

Небългарският модел

Шефът на МВФ Доминик Строс-Кан, евентуален кандидат на френските социалисти за президент на страната, беше арестуван за сексуално посегателство в Ню Йорк. От българска гледна точка реакциите на френските политици и общественост ще изглеждат шокиращо безлични и странни. Говорителят на френското дясно правителство Франсоа Бароан призова обществеността към предпазливост и уважение към презумпцията за невинност.
Това отличава Франция от България. В мига, в който има някакъв страничен, а не вътрешен проблем, изведнъж всички стават французи. Политическите противоречия престават да имат значение, важен е образът на страната им.
В България драма като тази със Строс-Кан щеше да бъде превърната в канибалско жертвоприношение, това е то българският модел. Щяха да се чуват тържествуващи мнения и да се намеква, че обвиненият е голям, ама наистина голям гад, защото е от другата партия, движение, коалиция и т.н. Българите оставят светът да ги раздели: русофили - русофоби, американофили - американофоби.
И май никой не знае какво означава да си българин всъщност.

Бойко Борисов като мистичен учител

Някъде в средата на 16-ти век известният шведски философ, попзвездата на средновековните мистици, Емануел Сведенборг развива теорията, че когато отвориш душата си за бога можеш вече да си говориш с ангели, да посещаваш небето, да си организираш екскурзия в ада и да се кефиш на знание за което другите хора могат само да си мечтаят. Няма данни Сведенборг да е бил организиран и целенасочен пушач на опиум, така че неговите откровения бързо възпламеняват въображението на Европа, а след това и на света. Днес повечето му философски концепции изглеждат объркано и нелепо, но такава е съдбата на мистиците в един строго материален свят. Ако те не са знаели, че съдбата им е такава би трябвало днес да подложим на силно съмнение поне едно от мистичните им качества - пророкуването.

Небесните видения на Сведенборг много пъти оттогава са ставали обект на анализи, преклонения, коментари и психиатрични експертизи. Хората обичат някой да им показва и доказва, че вселената има скрито лице. Заради това се намират фенове, които и до днес четат Сведенборг. Винаги е приятно да ти споделят, че има тайна магистрала до небето, въпреки, че никъде не се уточнява трябва да ли да даваш подкупи на небесните катаджии по нея.

Друг известен мистик Майстер Екхарт, който днес всички езотерици с блеснали погледи цитират и се надяват да не си личи, че са преписвали, стига още по-напред в разкриването на дипломатическите отношения между човека и бога. "Окото, с което аз виждам Бог, е същото, с което Бог вижда мен. Моето око и Божието око са едно и също", казва Екхарт, а после с поредица от сложни изречения се опитва да обясни, че Бог и човек е едно и също нещо, но човекът не е в себе си, а в света, а така се отдалечава от божествената искрица. Не е много ясно какво е искал да каже - вероятно се опитва по елегантен начин да ни внуши, че ако прекаляваме с гледането на стриптизьорки, трудно ще получим различно видение от това на палава мажоретка с любопитни очи.

Обърнах се за помощ към мистиците след като след близо двегодишно лутане в обществения мрак най-накрая схванах, че политическите анализи са безпомощни да ни разкрият природата на сегашният министър-председател и не неговото управление. Политическите анализи се разпадат като парламентарната група на РЗС, когато решат да описват каквото й да е форма на идеен живот в Бойко Борисов или последователност на неговото обществено (разбирай телевизионно) поведение. Заради това днес вече ни е необходим друг, вероятно мистичен, вероятно алхимичен инструментариум, за да прегледаме наново последните две години и да се опитаме да открием следите от древните мистични школи и пряката комуникация с ангели, светлини и много други явления с нематериален характер.

В този текст ще прибегна до няколко станали пословични фрази на премиерът Бойко Борисов и ще се опитам да ги разтълкувам не като автоматичната реакция на един хулиган от Банкя, а като посланието на човек, убеден, че има пряка телефонна линия с небето. Само стойте и гледайте:

"Откакто съм от 12 години в публичното пространство, само ме спрягат за президент. Омръзна ми всяка година да обяснявам".

Изречена преди дни окултна фраза. Трябва да бъде прочетена внимателно и да я анализираме в мистичен и нумерологичен аспект. Като извадим от 2011 година 12 години получаваме 1999 година. Идеално изчисление. Кой е бил наясно с личността на Борисов през 1999 година, че да са го спрягали за президент тогава? В нашият мизерен материален свят никой. Но премиерът вероятно се опитва да ни намекне, че през 1999 година е станала неговата небесна инициация. Най-вероятно това е година първа, когато са му са явили ангелите, за да му кажат, че неговото спрягане започва с пълна пара. Трябва да четем мистиците като теория на конспирацията, иначе нищо няма да се получи. И така - само с едно изречение Борисов обявява на света, кога е започнала неговата отвъдна мисия. Идеята за богоизбраност се е появявала често през годините. Осенените от нея в повечето случаи привършват живота си в тежък алкохолизъм, но останалата част открива, че медиите си падат по идиоти и започва да просперира.

"И в най-лошите ви сънища не сте мислили, че ще дойда аз като министър-председател"

Стратегически лаф в който веднага се усеща мистичното измерение. Всеки средновековен мистик е бил опиянен от съня, защото видяното тогава не подлежи на съзнателно обяснения. Ако човек повярва твърде много в сънищата може да стане пациент на психиатрията или министър-председател, нашата история постоянно го доказва.

В този окултен текст на премиера се долавя доразвиване на идеята за неговата богоизбраност, защото ни се описва вариант на света, който нито една нечиста сила не е успяла да предвиди. Извадена от контекста, както би направил някой немистичен гадняр, тази реплика би могла да бъде разчетена с много зловещо послание. Нека да видя кой първи ще се осмели да го направи – не забравяйте, МВР бди за окултният мир и правилните интерпретации на небесните текстове.

"Отсега искам да чакате с метли и снегорини, като падне снежинка, да я хващате във въздуха! Ако прочета: "Снегът пак ги изненада", ще бъда много ядосан"

Отново мисъл като древнокитайски коан. Мистикът винаги вярва, че силата му стои над силата на околната природа. Един от най-известните мистични шарлатани на Средновековие носи опияняващото име Филип Ауреол Теофраст Бомбаст фон Хохенхайм, но се прочува с творческия си псевдоним Парацелз. Този кадър има една мисъл, която се родее с мистичното откровение на Борисов: "Мъдростта на хората е толкова голяма, че звездите, небето и зодиите й се подчиняват". Средновековният мистик иска звездите да му се подчиняват, постмодерният политически мистик Борисов се задоволява с това снежинките да са в негова власт. Въпрос на приоритети.

"Мисля, че нито за момент някой не си е помислял, че ГЕРБ има друг ръководител освен мене. Всеки си знае мястото. А ако не си знае, ще го подредя."

Интелектуално продължение на горната мисъл. Тук вече искри знанието за астрална сила (в някои съвременни текстове се говори за астрални асансьори, които можели да пренесат човек от едно на друго небесно ниво, но досега не са се намерили доказателства, нито снимков материал, за да докажат твърдението). Премиерът е убеден, че неговата воля нарежда света, политическата система и производството на бира в страната. Според познавачи на мистичната теория Борисов толкова бил разтревожен от слуховете за кофти бира в страната, че разтревожено помислил как да оправи ситуацията, а пък Мишо Бирата бил покосен от инфаркт. Това, ако не е доказателство за мистични способности, кое е?

"Да мачкаш Цветанов, е все едно с голо дупе таралеж да мачкаш"

Нетренираният в мистичните озарения ум няма да види нищо небесно в тази гражданска формулировка. Ама тя мистиката е сложна материя. Човек трябва да настрои ума си по астрален начин, за да проумее какво точно иска да сподели със света премиерът. Тук ни се описва изначалната космогония на вселената – човекът застава гол в началото на вселената и нито една будистка техника по тази земя няма да му помогне, ако седне върху таралеж. Тази реплика е апотеоз на преоткрилия вътрешната си чи-енергия министър-председател и показва, че единствено той определя фън-шуй на цялата вселена. Никой друг.

Защо Борисов сравнява Цветанов с таралеж и му пожелава да седнат с голо дупе върху него вече е въпрос на толкова дълбока мистика, че дори Елена Блаватска би се отказала от писането на книги и би се отдала на порнокариера, ако й го бяха дали да го разтълкува.

Знам, че всички циници, които ще съберат енергия да прочетат този текст докрай определено ще имат проблем с представата за Бойко Борисов като мистична фигура. Това е разбираемо – когато човек го види се сеща по-скоро за Дарвин и теориите му, отколкото за Сведенборг и комуникацията с ангели. Пък и идеята, че очите на Бойко и очите на Бог са едно и също нещо, както твърди Екхарт, определено би трябвало отдавна да са предизвикали революция в полицейското знание по земята, а те още не са. Въпреки мистичните измерения на премиера – организираната престъпност се шири по нашите земи, онези си правят каквото искат, а министър-председателят успешно се е свел до машина за рязане на ленти. Ама нима ни е съдено да разбираме докрай мистиците сред нас. Всъщност толкова години след смъртта на Сведенборг, когато отворих няколко негови текста, аз всъщност не спрях да се хиля. Образът може й да си е говорил с ангели, ама те определено не са му давали уроци по ясно писане. И това е моята мистична надежда всъщност.

Че един ден ще четем за Бойко Борисов и ще се заливаме от смях. Това е мистиката, която би ми харесала на мен.

Сънищата на губернатора

Геополитическите интереси на Америка са взривоопасна материя. В България всеки намек, че САЩ може би имат проблем с отношението си към нашата страна, веднага ще бъде посрещнато със злобно ръмжене и алкохолни вопли от страна на пет политолози, шест експерти, четирима блогъри и няколко квартални прозападно ориентирани философи.
Самият генерал-губернатор Джеймс Уорлик обаче постоянно дава козове в ръцете на мрачната опозиция на САЩ по нашите земи - все хора, които настояват за нечовешки неща от голямата страна зад Океана, като принципност, ценности, ненамеса и всичко останало. Гадняри. Постоянната му намеса във вътрешните работи на страната успя да изнерви почти всеки човек в географското ни пространство. Но нека не бъдем строги към дипломата - той има и душа на артист.

Уорлик очевидно обича блясъка на светския живот и суетата на ВИП-партитата, защото често може да бъде засечен там с приветлива усмивка. Може би точно тази светска активност напоследък обаче го кара да се изтощава повече, отколкото е желателно. И заради това, въпреки че беше гост на дискусията, в която БСП - основната опозиционна партия в страната, представи идеите си за външна политика, посланикът задряма и направи шоу на присъстващите на събитието репортери. Ако беше останал буден, Уорлик щеше да чуе стряскащи констатации за състоянието на външната политика на България. Като тази, че тя е ликвидирана на практика и че политизирането на Външно министерство е на път да постави край на всякаква идея България изобщо да има политика.
Посланикът обаче реши да подремне. Тийнейджърите обикновено сънуват руси актриси, докато спят. Вероятно и посланиците го правят.
Обаче страстта към нощен живот понякога се обръща срещу всички дипломатически правила в живота на американския дипломат. И това причини силен трус между него и лидера на "Атака" Волен Сидеров. Така и не стана ясно каква е сценката, която се е разиграла между двамата в столичен ресторант.

Лидерът на "Атака" очевидно е правил опит за политически пърформанс, след като е отишъл да безпокои дипломата, докато той се е наслаждавал на живота в изящна женска компания. Американският посланик пък може би е бил превъзбуден, докато е кряскал: "САЩ ще ви унищожи" на своя български политически дразнител. Идеята е друга. Развихрянето на скандала обаче изведнъж пробуди Уорлик. И само за час пресслужбата на американското посолство излезе с будна позиция. Внимателният й прочит обаче веднага установява, че това не е обяснение на скандала, а нещо, което много повече прилича на политически анализ. Американците дават оценки на партия "Атака" и правят иронични коментари.
Би трябвало точно това да е сън. Но не е. Партия "Атака" е най-дразнещото политическо явление в България, истерично и досадно, но пък тази оценка е работа на българите. Един път, за разнообразие, може би беше добре посолството просто да замълчи. Оттам обаче вече не са свикнали да правят това.

Обичат блясъка. Шума. Светлините.
И да говорят насън.

Коктейл за махмурлии

Комбинацията провалена власт и услужливи медии е най-махмурлийският политически коктейл на земята. А всички българи всекидневно изпитват коварния ефект на това зловещо опияняване върху гърба си.
Заради това е необходимо понякога да оставаме трезви, за да проумем как упорито и целенасочено тече кампания по тотална манипулация на все по-ошашавените хора.

Типичен пример е делото "Масларова" - най-грандиозният спукан балон на това управление. Двама ключови свидетели срещу бившата социална министърка се отказаха от своите показания и изправиха на нокти цялото МВР, прокуратурата и пропагандната машина на кабинета, която не е спирала нито за миг в хвърлянето на кал.
И тогава на помощ идват услужливите медии. Столичен вестник излезе с дълга разработка по процеса. Изведнъж се оказва, че Тодор Павлов (човекът, който уж давал парите на Масларова и първи се отказа от показанията си) бил отвлечен, пребиван и заради това се отрекъл от думите си. Няма начин да е вярно - вестникът се позовава на най-достоверните хора в страна: "високопоставени източници от МВР и прокуратурата". Направо като трилър, ама още по-мрачно. Можем да попитаме "А защо от МВР и прокуратурата?". С толкова достоверен плам можеше да са източници от "столичната психиатрия" или от "спиритичен сеанс със седмия астрал".

Информация само за трезви: Павлов е защитен свидетел на прокуратурата. Защо вестникът не прави най-елементарното - поне да попита как така защитен свидетел е можел да бъде отвлечен и пребит? Кой го е охранявал? Нима, ако това е вярно, гафът на МВР и прокуратурата не е три пъти по-голям?
Цялата пушилка обаче има друг цел. Да отклони вниманието от провала. Тя служи като заместител на реалност. Реалността провален процес да бъде изместена от подмолността на твърденията на "високопоставените източници". Схемичката е нагласена, за да може да не хвърчат оставки за всички пуснати на свобода лъжи.

Лъжа след лъжа.

Това е добро име за описания в началото коктейл.

Вечен двигател на некадърността

Твърди се, че някъде в началото на ХХ век френската академия на науките е престанала да разглежда изобретения на учени, за които се твърди, че са "перпетуум мобиле". Перпетуум мобиле е вечният двигател, древната идея, която е възпламенила не един и два изобретателски умове, които са се надявали да победят неумолимите закони на физиката. Не са успели. Никой не е успял. Вечните двигатели са непостижими.

Момент. Всъщност те са непостижими в науката, в политиката обаче постоянно имаме примери, че обикновените закони не важат, а вечните двигатели за глупости се разхождат и пълнят вестниците. Типичен пример за смъртноносно политическо перпетуум мобиле е партия ГЕРБ и нейните законодателни инициативи. Досега Конституционният съд в няколко шокиращи случая ясно показа, че мнозинството приема на конвейр закони, които са в остро противоречие с Конституцията.

Проблемът с тези подобни на вечен двигател усилия е следният. Когато хора, които минават за юристи, създават норми срещу конституцията на една страна, те на практика саботират демокрацията постоянно. Това говори или за непознаване на основния закон, или за системен опит за подмяна на правилата, които очевидно не са удобни за политическите телеса на управляващата партия. Не е ясно колко плесници трябва да получат те през ръцете, за да разберат, че посегателствата срещу Конституцията са най-близки до опита за преврат в нашия демократичен свят.

Самодейно перпетуум мобиле спретна тези дни външният министър Николай Младенов. Или властта прави нещо сериозно с мозъците на хората, или в сградата на Външно министерство радиационното излъчване е силно повишено. Законодателните усилия на министъра обаче трябва да бъдат увековечени в музея на юридическия позор и безчестие. Без никой да е искал от него (а може би у Младенов има някаква форма на неспокойна съвест, която обуславя хаотичните му действия в политическото пространство), външният министър представи зловещ лустрационен закон за дипломатите. Хора с установена принадлежност към ДС няма да могат да бъдат назначавани дори за зам.-шефове на дипломатически мисии, а началникът на Външно ще има възможност моментално да прекратява договора на всеки дипломат с такава доказана принадлежност, предвижда проектът. Красиво е, когато министър иска да се изживява като своебразен доктор Гилотен.

Само че сме ХХI век. Лустрация, въведена с дърварски закон, веднага ще бъде посечена от КС. Тук няма да помогнат и силните писъци на хората, които се изживяват като морална инстанция, без никой да е искал това от тях. Безсмислените упражнения на тема "лустрация" в противоречие с Конституцията само отдалечават така бленувата справедливост. Това е опит за политическа фалшификация на усилията. Перпетуум мобиле на некадърността.

Опитите за лустрация показват тежък дефицит на свежа мисъл. Защото това е просто желание за бягство от отговора на въпроса кои бяха истинските гадняри на прехода и кой носи вината за извършените безумия.

Останалото е театър.

Съд до дупка

Ключов свидетел по шумното дело срещу Емилия Масларова се отказа от своите показания съвсем официално вчера. В медийната версия на прокуратурата точно този свидетел, името му е Тодор Павлов, бил разнасял пачки в куфарчета, които давал на бившата социална министърка. Разказан така, сюжетът сякаш е изваден от любимата политическа драматургия на ГЕРБ - колко продънено от корупция и престъпления е предишното правителство.
Само че нищо от това не се оказа вярно.
Обвинението срещу Масларова започна да се разпада от самото начало, а най-вероятно ще се окаже, че "ключовият" свидетел е бил натиснат да говори лъжи по неин адрес.
Но само с Масларова ли е така?

Да си припомняме ли гневния патос на ГЕРБ срещу решението на Георги Пирински за подмяна на асансьори в Народното събрание? После се оказа, че никакви асансьори не са били подменяни.
След това с треперещи от възмущение гласове герберите се ожалиха, че бившият регионален министър Асен Гагаузов бил направил "златен ремонт" на министерството. Щяха да го дават на съд, да възтържествува справедливостта. После се оказа, че ремонтът е бил нужен, а цените - приемливи. Но по това време ГЕРБ вече имаха нов сюжет.
Новият сюжет беше как лично премиерът Сергей Станишев е изнесъл тайни папки от Министерския съвет и с това безсъвестно действие е поставил националната сигурност в нокаут. Премиерът Бойко Борисов късаше оределите си коси, че неговият предшественик е превърнал службите в пачавра. После се оказа, че вместо епичен трилър обвинението срещу Станишев се превърна в комедия. И вместо да влезе в затвора (както се намекваше в драматичните герберски излияния), бившият премиер ще триумфира над всякакви обвинения срещу него.

Крайно време е да го кажем ясно - идеята, че управлението на тройната коалиция е било престъпно, е просто мит. Опашата лъжа. Една измама на ГЕРБ. Набързо скалъпен театър. Досега нито едно от обвиненията на управляващите към предишното правителство не е доказано. Всички се пукнаха като балони. Изпариха се в пространството. Просто в съвременната епоха ГЕРБ намериха начин да се спасяват от своите лъжи чрез производството на нови лъжи. А новите лъжи се заместват с още по-нови. Безкраен цикъл от лъжи и хвърляне на кал.
Ето защо е крайно време социалистите да се замислят и да започнат да съдят всеки, отправил несправедливо и лъжовно обвинение. Съд до дупка. Това е единственият начин всички в България да научат, че ни управлявя правителство на лъжата, кабинет на пошлия спектакъл, на жълтата клюка. Нека съдът да си каже думата за всички изсипани лъжи, превърнати в политическа сензация. Очевидно е, че БСП вече няма от какво да се безпокои. Сега е времето да даде категоричен отговор на всички фалшиви обвинения, и то на най-доброто място - в съдебната зала.
Съд до дупка.

Време е ГЕРБ да се поизпотят за всичките си лъжи.

Св. Осама Бин Ладен

Американците тържествуват. Президентът на САЩ Барак Обама със сдържана физиономия (не е в дипломатическия бон-тон триумфът да е изписан по лицето ти) обяви пред своя народ: „Справедливостта възтържествува”. Демонът на Западния свят, Разрушителят на небостъргачи, Лицето на злото, Най-издирваният човек на земята Осама Бин Ладен бе убит от американски спецчасти на 50 километра от пакистанската столица Исламабад в луксозен жилищен комплекс. Този комплекс, твърдят американските източници, бил построен преди 5 години, имал високи стени и бил заобграден от бодлива тел, но тези подробности ни се дават само, за да се възхитим на умелата операция, която продължила около 40 минути и чийто резултат бил убийството на Бин Ладен.

Смърта на саудитския милиардер предизвика нещо като колективен дипломатически оргазъм. Министри на демократични държави от цялата планета излязоха с тържествуващи изявления. В тях основната теза беше подобна на американската - че ликвидирането на терориста е върховен акт на справедливост, че демократичният свят трябва да празнува убийството, че силите на доброто са нанесли решителен удар върху тъмните злодеи. Американците пък решиха максимално да се възползват от своите нови пет минутки на слава и започнаха капка по капка да пускат информация за цялата операция. Няколко дни след убийството на Бин Ладен те заляха света с негови домашни клипове, за които се твърди, че терористът щял да използва по различни поводи, ако не го бяха убили в луксозното му убежище. Това е изпитана с годините медийна техника - пускай капка по капка информацията, за да можеш да предизвикаш колективна жажда за повече подробности, за нови детайли, за повече кръв.

Тези дни е садистично занимание да се четат американски вестници или да се гледат техни комедийни програми. Един от вестниците веднага излезе със заглавие: „Rott in hell” (Гний в ада), а пък комиците се надпреварваха кой да измисли по-черна и триумфираща шега за тази световна медийна смърт. Нека да припомним - това са същите хора, които недоумяваха защо в арабския свят има хора, които надават радостни викове, когато гледаха по телевизирите си как кулите на Световния търговски център рухват.

Бин Ладен беше гадняр. Един самозабравил се богаташ за когото човешкият живот не означаваше нищо. И заради това стана лицето на злото в съвременния свят. Защото се предполагаше, че той е тоталното отрицание на всички ценности върху, които демокрациите разполагат своето съществуване. В мига на неговата смърт обаче стана някаква много страшна трансформация. Страната, която го преследваше заприлича едно към едно на отрядите на „Ал-Кайда”, тържествуваща и опиянена от една насилствена смърт.

Вероятно е твърде идеалистично като изискване от политиката, но винаги съм си мислел, че една демократична държава не би трябвало да се гордее с убийството на хора, дори и те да са нейните най-големи врагове. Черният триумф в миговете на смърт е ужасяващо нещо, точно, защото идва от страна, която би трябвало да залага много повече на хуманизма от всички останали.

Да не говорим, че при блестящите способности на американските спецчасти със сигурност е имало възможност Бин Ладен да не бъде убит, а арестуван и изправен пред американското правосъдие. Защото така трябва да прави една демократична страна – да даде шанс на всеки за защита. Това е смисълът да си отрицание на терористите-фанатици и техният черен джихад.

Нищо подобно не се случи. Бин Ладен беше убит, а триумфалните крясъци заглушиха всичко останало. Дори и малкото въпроси, които веднага се оформиха в съзнанието на всеки човек, който е следил драмата отблизо. Като например – как стана така, че саудитецът от 5 години си е живеел спокойно в луксозното пакистанско градче Аботабад след като се предполагаше, че той се крие в някакви дълбоки пещери на афганистанско-пакистанската граница и трепери кога точно ще го сгащят силите на светлата американска мисъл? Интересно е и друго – нима пакистанското разузнаване (верен сътрудник на американците) е било толкова сляпо, безпомощно и незнаещо, че дори не е предполагало за това, че най-издирваният човек на планетата си живее сред безгрижен лукс и размисли за шериата точно на тяхна територия? И последен въпрос в тази посока – каква беше причината американците веднага след операцията си да изхвърлят тялото на Бин Ладен в морето вместо поне да го отнесат до Щатите, за да бъде черният триумф на демокрацията съвсем пълен? Това са няколко въпроса, които няма да получат скоро своя отговор, както няма да получи своя отговор цялата история и истина около Бин Ладен и неговият мрачен живот, който най-вероятно вече завинаги ще стане символ на съпротивата на недоволните в арабския свят. Не напразно един журналист от „Таймс” нарече Бин Ладен (с цялата порочност на такова несъвместимо сравнение) „арабският Че Гевара”.

Политическата история обича черния хумор. Защото можем да разположим убийството на Бин Ладен в епическата плоскост на Иван Грозни – бащата (САЩ) уби своя най-добър син, който излезе от контрол. В годините след 11 септември за саудитецът бе изписана невероятно много литература и това поне трябва да признаем на американците – повечето откровено признават, че Бин Ладен никога нямаше да достигне до статута си на култова фигура в арабския свят без неограничената помощ на САЩ, които щедро изсипваха долари в битката на фанатика срещу руснаците в Афганистан. Това, което в политическата си слепота западните анализаторите не можеха да предвидят въпреки, че винаги е било пред очите им е фактът, че закаленият във война муджахидин няма да спре само с една битка, а ще се обърне срещу своите довчерашни приятели.

Бин Ладен е човекът, който вгорчи комфортът на американците точно в миговете в които трябваше да вдигат купон по случай края на историята. Той се случи като проклятие за повярвалите, че светът завинаги е под техен контрол. Когато американските посолства в Кения и Танзания бяха взривени западняците усетиха, че срещу тях излиза нова сила, но дълги години бяха склонни да подценяват заплахата и то независимо, че преди 11 септември Бин Ладен и хората му осъществиха още една атака срещу американците – пратиха самоубийствена лодка натоверана с невероятно количество взрив срещу огромният миноносец „Коул” в Йемен.

След тази серия от нападения – атаката на 11 септември не би трябвало да ни изненадва много. Тази атака наистина ще остане повратен момент в историята. Тя преобърна американското мислене за света. Западният свят разбра, че е уязвим и с очите си видя, че нещо в политическата ситуация не е както трябва. Точно тогава всички по света научиха името Бин Ладен – той стана политическата мантра, която оправда допълнителното въвеждане на хаос в света, започналата война срещу тероризма, която няма шанс да спре скоро и която всекидневно произвежда фанатици, които са готови да отнемат човешки живот.

Заради това точно тук е моментът да си поговорим откровено и истински, а не да изпадаме в нелепата триумфираща позиция. Всъщност отстраняването на лидерът на „Ал-Кайда” не е малко постижение, това е добър удар, но с него всъщност нищо не се решава. В последните няколко години „Ал-Кайда” така или иначе беше в залез и съществуваше по-скоро като градска легенда за старите времена. Проблемът е, че световният тероризъм днес по никакъв начин не е някаква централизирана структура, която оставена без лидер ще се разпадне безславно като лицето на холивудска актриса без грим и пластични хирурзи. Операциите в Афганистан и порочната война в Ирак така мащабно децентрализираха дори и „Ал-Кайда”, че днес не е ясно какво точно представлява тази организация. Тя няма силата да направи втори 11 септември, но все още е достатъчно мощна, за да отвърне на огъня. Но дори и това не е най-важното, независимо, че е хубаво предупреждението да прозвучи още веднъж.

Най-важното е, че избраната тактика за борба с Бин Ладен и неговите подръжници е изключително тежка. Обама все пак показа стратегическо мислене и за разлика от своят предшественик не се поблазни да се отдава на битка с целия тероризъм изобщо, а издири най-популярното име и го уби. Но това е капка в пустинята, защото, дори и експертите го признават, Бин Ладен през 2011 година не Бин Ладен от 2001 г. Това убийство е закъсняло и заради това бе извършено по порочен начин. То е за вестникарски имидж и медийна слава, но вече бе загубило своя смисъл – позата на световния полицай раздаващ справедливост отдавна вече не работи за разрушеният и издълбан от двойни стандарти американски политически светоглед.

САЩ се провалиха в най-важния си изпит – когато трябваше да подкрепят борбата на младите хора в арабския свят за демокрация. Убийството на Бин Ладен не само не върши работа, от сто километра си личи, че то е направено за вътрешни политически цели.

И това всъщност е най-тъжното пък в този случай. Ако бяха съдили Бин Ладен САЩ щяха да покажат поне желание за установяване на някакъв демократичен стандарт. Вместо това те окончателно героизираха Бин Ладен в очите на радикалните младежи в арабския свят и най-вероятно завинаги го превърнаха в икона. С което демонстрираха дори елементарно нежелание да проведат реална борба с терора, а тя не се води с армия, а с изкореняването на условията, които предизвикват младите да станат камикадзета и да се хвърлят в една фанатична битка.

Всичко останало ни води отново до порочната картина, че трябва да избираме между две убийствени визии за света – тази на американците и тази на терористите. Доскоро живеех с надеждата, че при всичките си грешки западните страни все пак са демократични, все пак ценят човешкия живот, все пак имат някаква ценностна система. Къде са тези ценности, когато всички тържествуват при една смърт? Сигурно прекалявам с мърморенето, но разликата между терористи и демокрацията трябваше да е в триумфа на закона, изборът на живота пред смъртта. Получи се нещо съвсем различно.

Трябва ли после да се учудваме, ако се роди цяло едно поколение, което ще вярва, че Осама е някакъв светец, станал жертва на собствената си битка срещу хората, които не се различават от него по никакъв начин? Св. Осама Бин Ладен – звучи ужасно цинично и брутално.

А кое в описаната картина дотук не беше точно такова?