Прокуратура гейт

Какво е общото между двата големи скандала, които разтресоха властта през 2011 г. - пуснатите флашки със записаните разговори на премиера и "изпускането" на Цветан Цветанов, че общински съветници са предлагали подкуп на Росен Плевнелиев, а той не е сезирал органите на реда? Общото е, че и по двата случая прокуратурата не си свърши работата и остави в публичното пространство да висят повече въпроси, отколкото в главата на читател на шантав криминален роман.

По първият случай с флашките, които взривиха обществения мир, прокуратурата със спокойствието на будистки монах, след като случаят отдавна бе затихнал, обяви, че прекратява разследването, защото не бил открит извършител. Нито един от поставените въпроси не получи отговор, но за обвинителите това не беше проблем.

Още по-абсурдно е развитието на случая с подкупа на Плевнелиев, който дори получи названието "Подкупгейт". Нека да припомним, че всичко започна от една изпусната реплика на Цветанов в опита му да покаже неопетнената душевност на кандидатът на ГЕРБ за президент. Тогава вътрешният министър заяви, че общински съветници през 2007 г. са ходили при Плевнелиев и са му искали подкуп от 500 хиляди евро, за да придвижат проекта му за Бизнес парка в София.

Думите на вътрешният министър като светкавица осветиха за миг много интересни противоречия в по върховете на ГЕРБ. Но прокурорите като пожарникари побързаха да изгасят всеки огън и да обявят, че данни за престъпление няма. Вчера Апелативна прокуратура също отказа да се занимава със случая с подкупа, въпреки, че данните по него са се натрупали като средноголяма лавина.

Мотивите за отказа изобилстват с поетичен и философски език. Според официалното становище Кадиев бил получил данните от "втора ръка", самите данни били без конкретика и справедливата душа на прокурорката Даниела Личева не допуска и прашец да падне върху главата на новоизбрания президент. А все пак има поне двама души, за които се твърди, че продължават да поддържат версията за подкуп - може би като минимум те трябва да бъдат разпитани?. Иначе какво се получава? Правосъдието не е еднакво за всички. Едните ги арестуват брутално за 5 кутии цигари без бандерол, а на другите им се разминава изобщо за това, че не сигнализират за подкуп.

Предполага се обаче, че прокурорите не са възглавничка под задните части на властта, а неуморни търсачи на истината. Ала Апелативната прокуратура дори отказа да изслуша хората, които имат данни, поне да си състави мнение от първа ръка за случая. Впрочем, те откога не са се самосезирали по сигнали или медийни публикации за далавери? Всеки път, когато някой започне да тълкува правото с поетичен език, трябва да е ясно, че той има определена мисия - да запуши търсеното на истината.

А междувременно тези, които наистина трябва да дават обяснения, пак са мнозинство в Общинския съвет в София и продължават да се мислят за недосегаеми. С такава прокуратура трябва ли изобщо да се притесняват от нещо? Е, ще трябва да чакаме да паднат от власт и да дойдат следващите. Тогава обвинителите ще се задействат.

Явно, в кръвта им е да се харесват на новата власт. 

Новият виртуален фашизъм

В последните няколко години се забелязва упоритото желание на много едри акули в световния бизнес да превърнат интернет в един голям виртуален затвор като премахнат абсолютно всяка свобода, която човек може да има в него. И понеже в битката за издигането на тези стени са намесени много пари, страшно много интереси и огромнни компании, то правителствата на повечето страни стават съучастници на тези виртуални надзиратели и приемат правила, които биха превърнали почти всеки свободен гражданин с достъп до компютър в изпечен престъпник.

По тази наклонена плоскост се хлъзна и българският кабинет, който без абсолютно никаква обществена дискусия, зад гърба на хората се присъедини към зловещото международно търговско споразумение за борба с фалшификациите ACTA. Зад миловидното и героично име се крие репресия в ужасяващ мащаб, защото ACTA предвижда тегленето на филми и музика от торентите да се приравнява с фалшификацията на маркови дрехи, а всичко това да се наказва с конфискация на имуществото.

Това е новият опит за виртуален фашизъм - теглиш една песен и оставаш без дом. Резултатът ще е кошмарен за обикновените интернет-потребители, защото ще ги превърне в потенциални жертви на една международна спогодба, създадена изцяло в услуга на 7-8 международни гиганта и, която напълно пренебрегва развитието на интернет и свързаното с него постоянно увеличение на консумацията на информация.

Религията на авторското право, която в момента е причина за тази технологична потеря срещу обикновените потребители, трябва да бъда променена, защото очевидно вече е архаична и недомислена. Всъщност хайката срещу торентите е показател за това, че големите гиганти просто не искат да променят правилата на играта, защото не искат да изгубят огромната си печалба и искат да си гарантират нейното перманентно мултиплициране. И са готови да преследват този интерес с цената на абсолютно всичко

Съвсем наскоро стотици известни сайтове скочиха на протест срещу опитите на американския конгрес да прокара законите SOPA и PIPA, които предвиждаха аналогични правила за съдържанието в мрежата. В знак на протест Уикипедия излизаше с тъмен екран за 24 часа, а от Гугъл също се възмутиха от безпрецедентния юридически натиск върху неща, които просто не само не могат да бъдат контролирани, а контролът върху тях е вреден, защото спира свободното развитие на хората и на интернет.

Досега всички опити за цензура в мрежата са се проваляли абсолютно, но днес натискът вече става неудържим. Разбира се, всичко това минава под маската на миловидната борба с пиратството, само, че никой не иска да признае очевидният факт, че пиратството никак не е толкова вредно на големите звукозаписни и филмови индустрии, колкото се твърди.

Известният писател Паулу Куелю (няма да коментираме качеството на неговите книги) съвсем наскоро сподели, че той слага линкове на сайта си и към сайтове на които са качени негови текстове без правата за тях да са платени. Защото е забелязал, че след като хората могат да прочетат нещо от него без пари, ако то им хареса, отиват и си го купуват от книжарницата. Само заради това продажбите на книгите му скочили двойно в Русия например.

Пиратството е естествен отговор на безогледният капитализъм. Защото авторското право, особено, когато е свръхнадценено, е в състояние да раздели света необратимо. Изостаналите страни можеха да компенсират технологичното разделение единствено с цената на това да не се съобразяват с авторските права и да си пиратстват програми за които иначе трябваше да плащат милиони долари. Но това като цяло е полезен процес, защото развитието не може да бъде спряно с фашистки закони и международни договорки, приети в абсолютна секретност.

Подчиняването на света на шепа алчни гиганти вреди на самата система, защото това е взривоопасна ситуация. Виртуалната общност има непогрешим инстинкт за свобода, а в момента алармата вие за голяма опасност. Преди няколко дни Туитър също се присъедини към екипа на лошите като обявиха, че ще започнат да налагат цензура върху определени постинги на техния сайт. 
Свободата започва да прилича на илюзия, май.

Ако трябва да обобщим - ще ти взимат имуществото за това, че теглиш торенти, ще ти трият мнението, ако си мислят, че нарушаваш "културни традиции", ще те заплашват със затвор за изтеглени песни, и ще ставаш заподозрян в престъпление само щом се докаже, че имаш интернет.

Май светът тепърва трябва да се учи на нова свобода.

Защото, ако се опитат да я отнемат, виртуалните фашисти ще се сблъскат с нещо на което не са свикнали.

Съпротивата ще бъде глобална.

Интернет-времена!

Различни решения

Българските управляващи май наистина ще напъхат в Конституцията под строгия поглед на "Меркози" ограниченията за бюджетен дефицит и публичен дълг. Внимание: да не си мислят гражданите обаче, че с това държавата поема някакви ангажименти. Ангажименти поемат самите граждани - да бъдат със замразени доходи, да дават пари под масата за здраве, да се чудят ще останат ли училища в България - задължения, които ние многократно сме описвали.

Интересно обаче защо спират само до бюджетния дефицит и дълга. Ако това стане факт, логично е тези ограничения да бъдат балансирани с други ограничения. Защо в Конституцията да не бъде записан таван за безработицата? Например 6% .

Това вече е истински ангажимент на държавата. Като тя види, че безработицата е станала, да кажем, 9%, веднага взима заем, без да нарушава тавана за дълг, и започва да създава предприятия. Да кажем за отглеждане на овце, кокошки, пчели или нещо друго. Какво ще бъде то, зависи от лобистката работа на нашите търговски аташета, които знаят каква българска стока може да пробие на чужди пазари и каква не.

Важното е обаче да се види, че държавата поема реален ангажимент - че политиката, която осъществява, няма да води до голяма безработица. Това се нарича социална загриженост.

И за да не помислите, че тази идея е някакъв необолшевизъм, тя може да бъде мотивирана изцяло по пазарен начин. В новите предприятия ще се канят безработни, ще им се плащат заплати, те ще ги харчат в магазините и така ще стимулират родната икономика. После ще плащат данъци, с което ще помогнат на бюджета, а стоката ще се продава, от което влизат допълнително пари.

Кризата може да има и различни решения от постоянното рязане. 

(коментарът е писан съвместно с моя колега Юрий Борисов под псевдонима братя Ружеви) 

 

Тоталното медийно изтрещяване

Според големия канадски теоретик на медиите Маршъл Маклуън съвременното общество щеше да е невъзможно без медиите. "Всяка медия застава между нас и реалността и въздейства върху начина ни на възприемане на света", убеден е той. От думите му следва един-единствен извод - когато има проблем с медиите, то значи има проблем със света.

В редовния си доклад за 2011 година  световната организация "Репортери без граници" нареди България на незавидното 80-то място по свобода на медиите в целия свят. При всички положения констатацията е унищожителна, защото страната ни е на дъното в цяла Европа.

Когато нямаш свобода в медиите, не можеш да имаш свобода в мисленето, а следователно и свобода в обществото. При цялата относителност на свободата в съвременния свят, стремежът към нея е ценност, която дава смисъл сама по себе си.

Тоталният натиск върху журналистите, заплахите върху опозиционните медии, премиерът-слънце, който окончателно е преминал от реалното в телевизионното битие - това са само част от белезите на мисловния концлагер, който започва да се гради.

Но всъщност проблемът за България е дори по-голям. Защото системният натиск върху журналистите вече ражда своите демони. Медиите не са в състояние да откриват съществените теми за дебати и да ги подлагат на задълбочена дискусия. България прилича на "Титаник" в който основният спор е за това какви драперии трябва да има в трапезарията. И всичко това е страничен ефект от постоянният ботуш, който виси като митологичния Дамоклев меч върху медиите.

Вероятно от инстинкт за оцеляване в тази враждебна страна медиите реагират по собствен начин на тази заплаха. Започват да пишат интригантски, а не информационно, пошлостта замества загрижеността, клюката - фактите, а това е като харакири за едно общество.

Защото думите могат да бъдат последното убежище на една свобода, но когато думите са лишени от смисъл и се използват по нечист начин,  тогава и последните оазиси изчезват. Резултатът е една държава без съпротивителни сили, която не е в състояние да дискутира дори своето бъдеще по правилния и позитивен начин. Липсата на свободни медии е признак и за липсата на всякаква памет, за последователност на живота, за смисъл отвъд всекидневните баналности.

И трябва ли да се чудим след това, че хората изтрещяват. Ама изтрещяват в буквалния смисъл. Милион и 200 хиляди от българите имат психиатрични проблеми, а се лекуват едва 300 хиляди от тях. Останалите съществуват в свят, в който нищо не е такова, каквото трябва да е. А тия 300 хиляди очевидно не са от неграмотните слоеве. Те трябваше всъщност да работят, вместо да си говорят сами.

Но това изтрещяване започва с несвободните медии.

Когато ботушът над тях и те самите ти описват розов и несъществуващ свят и ти го гарнират само с крими ужасии, как да не изтрещиш?

Обречени на живот

В романа "Бесове" от Достоевски има едно много странна и интересна сцена. Един от главните герои Кирилов се самоубива. Той стига до решението след цяла серия от размисли, който са влудяващи, защото отварят поле за доста мислене.

Кирилов разсъждава за вярата.

Бог, казва той, е необходим и заради това трябва да го има. После обаче изпълнен със знанието, че небето е празно, че там може да има единствено пустота, Кирилов започва да търси бог в себе си. Щом няма бог - значи, аз съм бог, убеден е той. И после започва да разсъждава за нещо, което не ми дава мира от първия път в който го прочетох.

Един път натоварен с отговорностите на Бог, на човекобог, Кирилов смята, че има атрибут на своята божественост и това е неговото своеволие. И именно, защото не иска да понесе тази страшна свобода - героят на Достоевски се самоубива. Кирилов поема това страдание върху собствените си рамене и се самонаказва заради него.

Нямам намерение да разсъждавам върху "Бесове" по принцип. Това е роман като лабиринт. Върху него вероятно и изписана стотици пъти повече литература от собствения му обем. Защото пътешествието в бездната на душата може да бъде разказано по много начини.

Но се чудя за нещо, което самият Достоевски никога не би пожелал да изслуша. Дали пък наистина оставено само на себе си едно божество не би стигнало до самоубийство. Свободата може да бъде наистина стршна, когато си творец на всичко наоколо. Отражението на небето в душата на един човек се проява като желание да станеш Бог, но единствено със смъртта си.

Всъщност въпросът "Съществува ли Бог?" не може и няма как да получи еднозначен отговор. Защото, ако Бог има, той може би отдавна се чуди как да понесе своята страшна свобода.

Според Камю (който много разсъждава за Достоевски) Бог би отговорил на героите на Достоевски по следния начин: "Съществуването е лъжливо и вечно". Стената с която се сблъскват те е твърде голяма и при всички случаи ужасно абсурдна.

И сега вече, встрани от Достоевски и Камю, се питам - не е ли всичко описано дотук причината хората да носят само частичка от божествената природа в себе си. Защото свят от божества ще е свят от постоянни самоубийци. Свят на най-страшната свобода и на постоянното своеволие.

В краят на Кирилов обаче можем да разчетем малко оптимизъм, защото природата на свободата на думите не е страшна, напротив - тя отваря врати към различни светове. В крайна сметка в миговете в които човек се отказва от непостижимата тежест на това да бъде Бог, той бива възнаграден с живот. И това е светлината в тунела, която Кирилов не иска да види, това е дупката в стената, която героите на Достоевски не могат да намерят.

Ние сме хора, тоест - обречени сме на живот!

Виртуалното самобичуване – любимият спорт на България

(кратък размисъл за перманентната меланхолия на страната)

Малко след инцидента в Катуница Фейсбук подивя от едно изявление на френския президент Никола Саркози. То започваше с епохалните думи: "Само Хитлер може да интегрира ромите..." Думите бяха споделяни от стотици хора, появиха се по два милиона статуси, защото Саркози изведнъж се оказа голям спец по българските въпроси и правеше на пух и прах цялата ни държава, отношението към ромите, което изобилства от толерантност и казваше, че страни като България нямат място в Европейския съюз.
Взех участие в стотици дискусии, пръстите ми посиняха от безкрайно писане на един кротък факт за това изявление - че то е абсолютно измислено, че е полет на фантазията на някой яростен мизантроп, а това се доказва от факта, че само българин, страдащ от психическото заболяване "див национализъм" може да си позволи да сипе такива обиди към собствения си народ.
Няма начин един френски президент да каже, че само Хитлер е може да интегрира ромите. Французите може да имат много проблеми като народ, да следят постоянно курса на еврото и да се чудят как да оцеляват в пазарната икономика с понижен рейтинг, но ако Саркози наистина си бе позволил да произнесе дори една сричка от подобно изречение, те щяха да нахлуят в Елисейския дворец и да осъществят на живо неговата кастрация. В света на демокрацията и правата, не е позволено и никога няма да бъде позволено някой да възхвалява интеграцията на концлагерите и расовото прочистване.

После пък се появи някакво интервю на холандския премиер Марк Рюте, което също като цунами след земетресение разлюля нестабилната общност на Фейсбук. В него холандският премиер като същински народопсихолог от Балканите анализираше в детайли българската мизерия и с черни краски обрисуваше положението тук и проядената от корупция държава. Хората толкова бяха убедени, че Рюте е казал тези думи и със самобичуваща страст ги пускаха отново и отново, че един холандец, който живее в България се принуди да напише нещо в смисъл, че Рюте в действителност е толкова самовлюбено и маниакално копеле, че почти със сигурност няма да може да намери България на картата, да не говорим, че никога не би дал толкова „дълбоки” оценки за страната.

След това новата обсесия станаха някакви въображаеми думи на британския премиер Дейвид Камерън към Ангела Меркел, който като оперетен герой молеше германската канцлерка да не му дава България за пример. В това обръщение Камерън (отявлен консерватор) говореше, че българската рецепта на рязане на болници, достъп до образование изобщо е неприложима в Англия, защото това не бил отговор на кризата. Аз самият категорично споделям подобен тип светоусещане, само че в британската реалност Камерън, който тук изкарваме герой, всъщност е същият касапин като Дянков, а любимото занимание на карикатуристите от „Гардиън” е да го рисуват като розов кондом със сатър в ръка.

А най-накрая като черешка на тортата се появи едно интервю с Умберто Еко, което като лавина покри многобройни виртуални стени. В него великият писател казва, че всеки, който мисли за бъдещото си в България мисли за емигриране.

Аз лично много се обидих на това интервю и на неговия незнаен автор, защото всеки, който е изчел поне два реда от Еко, знае, че той е човек с неподражаемо чувство за хумор и никога, ама никога не би дал интервю в което да обижда така една чужда държава. Ако някой се опита да поговори с него за България ще чуе от Еко само позитивни неща, независимо от колективната фантазия за него в момента.

Общото между всички изброени текстове е, че идват от един и същи източник – сайтът „Бъзикилийкс”. Плашещото е, че никой не вижда в тях иронията и хумора, а всички ги възприемат като удобен повод да се отдадат на любимият колективен спорт на България – публичното самобичуване.

Проблемът не е в хората, разбира се, а в стратегията на авторите. Дори и да са писани в името на иронията, смеха и самоанализа, от текстовете изплува доволно количество мътилка и комплекси, за да заглуши всеки опит за усмивка.

Комплексарски е дори избраният подход. Повечето от драматичните изводи в текстовете са верни, но според анонимните автори изводите не биха тежали никак, ако не бъдаг приписани на някакъв външен авторитет.

Защо погледът на един Еко за България да е по-значим от реалните преживявания на български гражданин? Защо трябва да ни пука какво мисли Саркози за нашата страна? Какво толкова щеше да стане, ако Марк Рюте наистина презираше до дъното на душата си нашата географска ширина? Нима това е краят на познатия ни свят?

Емоционалният проблем на България се оказа абсолютната инфантилност. България се нуждае от одобрение, за да съществува в мир със себе си и травмата от това, че не го получава започва да получава живот именно чрез текстове като измислените интервюта на западни лидери. Този песимизъм е апокалиптичен по своята същност, защото не представлява никаква житейска перспектива или поне елементарна стратегия за развитие напред. Описанието на апокалипсиса не е начин да събудиш хората, а само да ги накараш да вярват, че нищо по-добро не може да се случи. Така, че анонимните писатели не само не помагат за изстискването на цирея, не, те вече са част от проблема, неговата върховна визуализация, неговото материализиране със самобичуващи думи и яростни заключения.

Когато беше на посещение в България бившият израелски премиер Шимон Перес изрече една мисъл, която е останала в главата ми: „Песимистът и оптимистът умират по един и същи начин, но живеят различно”. Именно в това е смисълът да не превръщаш мрака в своя вяра.

Недоволството, което е концентрирано в текстовете в „Бъзикилийкс” щеше да е разбираемо, ако е политическо недоволство от система, власт или политици, но то е недоволство от самия живот. Вселенските зарове са отредили ние да сме тук и да сме това, което сме. Песимизмът в този си вид не е революция, а чисто примирение. Депресията е начин да приемеш статуквото като нещо непроменяемо. Черногледството пък е просто извинение да стоиш на едно място.

Заради това – странно е, но факт – в България е революционно да си оптимист. Да кажеш, че въпреки всичко има смисъл да си недоволен от конкретни неща и да ги променяш, а не да си в перманентна меланхолия спрямо света.

Така че, виртуалното самобичуване е болест само по себе си. Богословското себенараняване не може да пречисти едно общество, нито пък е в състояние да прогони демоните му. Българският негативизъм е силен докато е опозиционен на властта и става болест, когато се превърне в узаконен мироглед. На всичкото отгоре той не почива на някаква реална основа, когато тръгва да отрича абсолютно всичко. Да, кабинетът е гаден. Да, властта трайно корумпира всички, които са се докоснали до нея. Да, тъпо е, че само кретаме, докато гледаме другите да летят, но това не може и няма как да бъде причина за тоталният мазохизъм на който се отдаваме всеки ден. Мазохизъм, който парализира сетивата и е в състояние да извади от себе си именно неясни, мрачни, тъпи, расистки и влудяващо несмешни измислени интервюта.

Наскоро се запознах с един млад турчин от Истанбул, който учи в България. Той е радикален и много краен комунист и Турция, която описва днес никак не е идеална държава за него. Това е държава в която полицията може да те убие за едното нищо, в която палките са направени така, че да чупят ръце с един удар, в която могат да те хвърлят в ареста и да те държат дълго време в него без основателна причина. Това обаче нито за миг не го е хвърлило в идеята, че няма смисъл от нищо и, че трябва да вдигне ръце в някаква неясна тъга от вселената. Точно обратното – няколко пъти ми каза, че човек живее истински само докато се бори за идеите в които вярва.

Аз не съм в позицията да определям дали е прав или не. Но знам, че светът в който имаш желание да се бориш за идеите си, не може да е лош.

И още нещо. Същият младеж ми каза, че българите никак не приличат на балканци. Според него ние сме най-европейската държава тук. „Само трябва да забогатеете малко, да си оправите държавата и никой няма да ви различи от една Германия като хора, настроения и стандарт”, ми каза той.

Аз дори се обидих от тези негови думи. Харесвам Балканите и не смятам, че трябва твърде много да приличаме на Европа в студенината и липсата на емоции.

Но се оказа, че България отстрани не изглежда като черна дупка, нито като въплащение на ада от който всички искат да емигрират. Просто трябва да се отървем от черното месианство, което с размахан пръст ни обяснява колко лоша е нашата карма.

И наистина един въпрос не ми дава мира. Защо никога никой не се сети да измисли обратното интервю с Еко – как той говори хубави неща за България?

Всъщност това интервю едва ли щеше да бъде забелязано.

Защото българският национализъм е перверзно обърнат. Той оценява единствено гадните мнения за страната ни. Не е ли странно?

Трябва да се отървеш завинаги от национализма, за да се научиш да цениш България.

Моделът на параноята

"Не е параноя, ако наистина те следят". Това иронично прозрение за света бе направил веднъж лъчезарният британски хуморист Тери Пратчет.

Направо можем да обявим Пратчет за българин, защото шегата му веднага може да бъде използвана за България - страната, в която всички подозрения се оказват истина, а теориите на конспирацията не са измислица, а направо ежедневен сюжет.

Вчера стана ясно, че бившият кмет на Дупница Атанас Янев е осъден условно от съда в Кюстендил за нарушение на закона за обществените поръчки. Малко преди тази присъда наказание получиха и патроните на Янев братя Галеви, които в момента обжалват. Цялата върхушка на Дупница се обзаведе с присъди.

Какво тогава да си кажат хората от този град? Нима не е истина, че са били управлявани от една клика, която е приватизирала цял град? Нима не е истина, че всеки, който се опита да вдигне глас срещу тази тотална феодализация на града, не се сдобиваше с нечувани проблеми? Нима не наричаха Дупница "първи частен град"?

Сега съдът потвърждава всички подозрения. Което е като кратък блясък в голямата тъмнина. Дупница просто е поглед върху модела, в който много градове в България се държат в подчинение - кмет и мутри в перфектна постмодерна симбиоза под благосклонния поглед на дремещата държава. И никой никога не разкъсва тази паяжина, защото след такива съдебни действия едва ли ще последва някаква гражданска реакция.

Хората просто вече не вярват в промяната.

Те свикнаха със своята параноя.

И със света, в който най-черните подозрения неизбежно се оказват истина. 

Фейсбук-мнения по вселенски въпроси

Никак не е трудно да си въобразиш, че светът е само един сън. Или пък е шоу, което космическите сили са приготвили само за теб – вселенско риалити, звезден театър, екстремно състезание в което ти се бориш срещу всичко останало. Всяко събитие по тази планета дава отражение в общия духовен фон на отделния човек и така се стига до грандиозната идея, че всичко тук е подготвено само за теб и чака да те изпита по върховен начин.

Има лесен път за отърваване от този странен, мегаломански егоизъм обаче. Просто трябва да тръгнеш на път, да наблюдаваш хората, да търсиш техните светове и да видиш, че всички сме едно цяло. Охх, разлигавих се малко с този извод, но взети по отделно хората не са чак толкова лоши и заради това е странно какво все не достига, за да направим Земята хубаво кътче за живот. Именно несъвършенството на света е най-голямото доказателство, че аз нямам думата в Големия план. Ако имах – всичко щеше да е наредено по друг начин.

Заради това е ясно, че светът няма да свърши с мен. Което е жалко, но и е повод нищо да не бъде взимано твърде сериозно. Защото само божествата могат да си позволят абсолютната сериозност. За нас, обикновените маргинали в тази вселена, остава красивото пътешествие из странни места, хоризонти и идеи и надеждата, че някой все пак ще запомни нещо от казаните думи, защото само в думите има надежда за вечност.

Май това прозвуча твърде сериозно?

Да не би някъде в себе си да вярвам в своята божественост?

Хаха.

От сутринта ме влече да си кажа мнението за Георги Първанов и мисля, че краят на този ден е подходящото време за това. Първо - имам доста критики към Първанов и винаги ме е дразнила неговата склонност да прави съюзи, коалиции, обединения. Много често през втория си мандат бившият президент започваше с безкрайни приказки за експерти, можещи, знаещи, неща, които в основата си са антиполитически, вредни и смешни.

И все пак той беше най-добрият президент досега.

И през 2001 и през 2006 година гласувах за Първанов. Не се срамувам от този вот. Беше правилен вот и имаше смисъл от него. Ако днес говорим за президентството като за силна институция - причината за това е Първанов. Той придаде тежест на нещо, което е създадено просто да съществува. С това издразни много хора и нарани цялата десница болезнено, защото тя така и не можа да разбере как е възможен Първанов като политически феномен. Лидерът на разбитата през 1997 година партия да стане държавен глава 4 години по-късно. Това дори и до днес си е политическо чудо. В този смисъл свърши епохата на чудесата в президентството. Дойде епохата на ирландката.

Аз не искам Първанов да става лидер на БСП. Не мисля, че това е правилният избор. Но пък си мисля, че Плевнелиев ще има късмет, ако бъде поне на една двайста от нивото на Първанов. Времето ще покаже. То винаги показва...

-------------------------------------------------------------------

"10 години хората имаха държавен глава, какъвто си избраха. А пък миналата година гласуваха изобщо да няма такъв". Жан Виденов пред "168 часа". Изящно, кратко, вярно. :))))

--------------------------------------------------------------------------

Събудих се и помислих, че сънувам. Подуене на смрачавене беше кално, мрачно и неприветливо, а се събудих все едно в бяло стихотворение на Валери Петров :))) Великоооо! Сега старото трябва да се отправя като ескимос през снега, за да стигне до Пловдив. Защо вселената ти поднася пейзаж като в стихотворение, но вечно прави така, че да му се наслаждаваш в здравословна доза, преди да си наводнил света с две стихосбирки? Сигурно тя (вселената) просто си знае работата :)))

---------------------------------------------------------------------------

Офф, в последните два дни ми омръзна да слушам болезния вой на всички, чиито финансови потоци секнаха с приемането на мораториума върху добива на шистов газ. Едно не ми е ясно. След като са толкова убедени, че хората искат шистов газ и, че са 75 процента от българите, защо дават интервюта, ами не се опитат да спретнат един митинг "ЗА" добива. Нека да ги видим колко хора ще съберат в студа, за да поддържат тяхната кауза...Лесно е да даваш интервюта и да развиваш конспиративни теории. Хайде да покажат на улицата колко са...

----------------------------------------------------------------------

Заглавие в "24 часа" - "G-точката не съществува". Ееееееех, експедицията в бездната се увенча с неуспех. Но нека поне учените да признаят - търсенето, макар и неуспешно, със сигурност е било приятно, хахаха :)))))

-------------------------------------------------------------

Разтърсващ факт. С ужас установих (да, да, старичък съм да научавам тези неща сега, но си правете сметка, че образованието започна да запада още по мое време), че Магелан всъщност не е първият човек обиколил света. Магелан тръгва на път, но го убиват във Филипините, така че, той обикаля само половината земно кълбо. Вторият му капитан - човек със сложното испанско име Хуан Себастиан де Елкано всъщност първи обикаля наистина Земята. Историята обаче мълчи защо цялата слава е отишла при Магелан. Аз обаче имам обяснения. Всяко историческо противоречие или мистерия може да се обясни с това, че пиарът е възникнал като професия много по-рано, отколкото сегашната секта твърди. Очевидно пиарите са решили, че Фернандо Магелан ще спести за в бъдеще на учениците позора да се чудят как точно да напишат де Елкано :))))) А защо се твърди, че Колумб е открил Америка? Я се опитайте да напишете бързо името на викинга Ингоулвур Артнаршон...:)))))) Пиарите май са сила още от древното минало, а?

-------------------------------------------------------------

О, май френдс, човек трябва да си мери приказките във ФБ и блогтърсаческите еротични търсения. И така бТВ Action ме снимаха в пряк диалог с Наталия Кобилкина по темата за потентността на българските мъже и фелациото в тази разтревожена вселена. Въпреки изначалната идеологическа слабост на моята позиция (нима някой може да каже нещо срещу свирките в 21 век?) мисля, че все пак бях на ниво. Удържах фронта, защитих мъжете и споделих, че сексът трябва да бъде държан встрани от женските списани, иначе мъжете трайно ще избират бирата пред Кама сутра. В разговорът си с Кобилкина обаче, о, приятели мои, аз установих един печален факт за себе си. Аз съм романтик. Тоест много ми се иска да си поговорим за Бодлер, луната, вселената и света преди да стигнем до свирките...Очевидно епохата обаче има други изисквания. Все пак ме гледайте - другата неделя бТВ Екшън, 20 часа, предаването "Хрътките" :))))

------------------------------------------------------------------

Мисля, че след като победихме кабинета, сега е времето да вкараме още прогресивни каузи в протестната вълна, която е заляла страната. Ето няколко прогресивни каузи, които ми идват наум и които ще доведат до радикално усъвършенстване на вселената - протест за въвеждането на тридневен уикенд, шествие за окончателно премахване на сутиените, поход на мира за сваляне на цената на бирата, кауза "Плейбой в училище", стачка за осигуряване на програма "От социален мързел към мързел с плейметка" и, разбира се, за да покажем, че сме истински прогресивни - шествие за евтин педикюр за новата българска президентка :)))

---------------------------------------------------------------------

Приеха забрана за шистовия газ, Меркел каза "не" на Борисов и го нарита нежно в садо-мазо стил, Симеон Дянков не е давал изявления от една седмица, Рамщайн издават сборен албум, прочетох позитивна новина в жълт вестник, а Памела Андерсън (да видите, че си оставам постоянен) казала, че не се отказва напълно от голите фотосесии. Хей, всичката тази информация накуп е много сигурен начин изведнъж да ме накара да стана религиозен :))))))

----------------------------------------------------------------

Егати - много шистаци в този парламент, бе! :))))))))

------------------------------------------------------------------

Най-накрая си открих религия, която по идеален начин съчетава мистериозността на вселената с кулинарната нирвана - пастафарианството. В основата на тази религия стои идеята, че върховен създател на Вселената е Летящото Спагетено Чудовище, което се движи в Безкрая от звезда на звезда, от доматен сос към чеснов сос и от пармезан към кашкавал :)))) Най-накрая си намерих религия в която посещението в пицария не се брои за грях, а религиозно поклонение. Само се чудя дали сервитьорите в пицариите го знаят и дали върви да кажа на някой от тях: "Братко, грехота е да ме караш да плащам заради това, че оказах почит на нашия върховен бог" :)))

------------------------------------------------------------

Нали казват, че един от най-изтърканите мачовски номера е да се доближиш до някоя дама и да я попиташ: "Много ли болеше?". Когато дамата въпросително попита: "Кое?", веднага следва и кулминацията - "Когато падна от рая...", хахаха.

Ако това е ситуация, която е възможна в истинския живот, дали е възможна и друга. Да се доближиш до другия тип жени (гадна шефка, фолкпевица от Пайнер, истерична всичкознаеща психопатка и други демонични създания) и да попиташ: "Болеше ли?". "Кое?". "Ами това да пробиеш с глава асфалта, за да се появиш от ада" :)))))))))

------------------------------------------------------------------------

Според струнната теория за вселената (да, фейсбук-демона е наясно и с тези квантови джаджи) основният градеж на всичко наоколо са едноизмерни обекти от маса-енергия. Когато тези обекти вибрират се ражда всичко останало по света - от електроните до звездите.

Тази теория ме доведе до абсолютен естетически възторг и пренареди всичките ми богословски размисли за света. Ако има Бог, май френдс, според струнната теория, тоя няма начин той да е седащият върху облак старец с бяла брада. Неее, според тази теория Бог е нещо като хеви-метъл китарист, който чрез безкрайно подрънкване на струните създава купона в цялата вселена. О, yeah :)))))

---------------------------------------------------------------------------

"За секретарка подходих по традиционния начин при наемането на такъв тип служители и взех тази с най-големите цици. Предполага се че и тя е най-комуникативна, тъй като всеки иска да си говори с жена с големи цици. А това че бе леко глупава бе допълнително предимство, което макар и да не съм търсил, силно оценявам...". Успешна рецепта за правене на бизнес на която налетях в блога на един хуморист :))))) Нямам какво да добавя :)

-----------------------------------------------------------------------------

Охх, налетях на интересната новина, че лейди Гага (оригиналната, а не Лили Иванова, която е известна като лейди Баба) поставила рекорд като събрала 18 милиона последователи в Туитър. Стана ми чудно какви ли са туитовете на тази звезда на новата епоха. Вероятно са нещо от типа: "Попях малко вкъщи. После видях, че ФБР са евакуирали целия квартал, защото се опасявали, че мечките-гризли са се разгонили". А вероятно и: "Излязох на улицата с грим. 15 секунди учените от НАСА ме арестуваха, защото мислеха, че задържат извънземно. Попях им малко. Пуснаха ме". А сигурно има и туитове като: "Легнах да спя с грим. Сънувах, че съм принцеса. Събудих се и изпищях от ужас, защото срещу мен се блещеше вампир. После схванах, че е огледалото. Наложи се да попея, за да се успокоя" :)))))

-----------------------------------------------------------------------------

Сложих си на като уолпейпър на компютъра снимка на карибски плаж с вода, която е синя като погледа на манекенка леко барната на Фотошоп и палми, които приличат на фантазия на романтичен поет от Подуене :))))) И после се замислих. А какви ли тапети си слагат на компютрите жителитe на тези карибски райски кътчета? Дали пък не издирват с часове в мрежата снимки от квартал "Надежда" в София на задръстени улици, преливащи кофи с боклук и улични кучета, за да ги гледат в захлас с часове, хахахах :)))

---------------------------------------------------------------------

"И мазохистите признават всичко при изтезания. От благодарност". Станислав Йежи Лец.

----------------------------------------------------------------------

Руската космическа станция "Фобос - Грунт" падна обратно на Земята и така и не успя да стигне до точката на своето окончателно космическо предназначение спътникът на Марс Фобос. Това не е първият неуспех да се стигне до тази мистериозна планета. От много години насам повечето опити за достигането до Марс се провалят и заради това все още е невъзможно да пием бира и да се наслаждаваме на марсианския залез, докато юркаме някое зелено човече с нос като тромбон да побърза с новите поръчки...:))) Какво да ви кажа - според мен отговорът за това защо се провалят опитите за достигане до Марс е очевиден. Симеон Дянков ревниво бди някой да не види в какво се е превърнала родната му планета след като е приложил три поредни фашистки бюджета :))))

---------------------------------------------------------------------------

Нов интересен научен факт. Оказа се, че слоновете са почитатели на алкохола. Съвсем сериозно. Слоновете обикаляли джунглите не толкова заради това да оцелеят, а да си търсят ферментирали плодове и да купонясват. Те можели да надушат алкохол от 16 километра :)))) Коварните учени - тези всезнайковци-трезвеници - обаче твърдят, че на слоновете не бивало да се дава алкохол, защото ставали агресивни и некоординирани, подобно на депутат след партиен коктейл :))) С други думи - слоновете в зоологическите градини са жертва на екстремисткото им лишаване на алкохол. А може пък това да е пример за обратна еволюция - това да не са слонове, а просто хора, които не са пили ракия дълго време...:))))))

-----------------------------------------------------------------------------

Радикално-капиталистическата десница е новата секта на Фейсбук. Младият радикал др. Turhan Apdula направи опит да пребори догматичното и сектантско мислене на основния шаман на култа към Айн Ранд Калин Манолов. Видях, че шаманът Манолов отговаря на всяко различно мнение по един и същи начин - "това е левичарска провокация". Всичко в този свят - оказва се - е левичарска провокация. Десните сили са агенти на рая, а левицата само чака, за да пусне сатаната да шества по този свят и да си организират оргии с които да стряскат консервативните сили. Хаха, радикалните капиталисти упорито приличат на проститутка, която твърди, че само една поза в този свят може да е богословски прогресивна, а всички останали са левичарска измислица и манипулация. Резултатът - Калин Манолов реши да махне Турхан от приятелите си. Мисля, че Турхан не тъгува - развратните левичарки (както би казал Манолов) сега има на кого да пращат покани за приятелство :))))

------------------------------------------------------------------

Неделя след Сурва. Вселената функционира правилно. Държа телевизора си изключен. Пуснал съм си Есма Реджепова. Навън светът напомня за себе си със сивкаво време и странни облаци. Единственото послание, което ми идва е леко преиначен вид на стария графит на Банкси - Станах от леглото и се облякох, какво повече може да иска Вселената от мен? :))))))))) Древните будистки монаси се оттегляха в пещерите, за да получават просветление. Аз пък се оттеглям във ФБ - пещерата днес е електронна, хахахах :)))

------------------------------------------------------------------

О, боже мой, сега се сблъсках със свиркаджийската тирада на Кошлуков за арогантната мерзост на премиера. Думите на премиера били верни, ама контекстът бил сбъркан. Борисов казал вярно нещо, ама разменил ролите и заради това се стигнало до взрив на недоволство. Абе, няма ли кой да вземе един контекст и да го нахака на Кошлуков точно на мястото, което е запазил единствено за премиера. Имам предвдид - душата му, хаха. Защото това със сбърканите роли е малко нещо като капан. Гледаме тв-водещ, а пък се чудим защо влиза в ролята на жрица на любовта от Околовръстното шосе, което предлага любовта си на по-ниски от пазарните цени. Сигурно е нещо от контекста, който го сърби :)))))

---------------------------------------------------------------------

Този година Сурва беше уникално изживяване. В момента в който чуеш хеви-метъл джангъра на кукерите, които гонят злото от вселената с много звънци, танци и люта ракия, разбираш, че животът е невероятно преживяване, приключение, което е пълно с възторг под звездите. Освен гоненето на злите сили, успях да пийна чаша ракия с кметицата на Перник (тя почти обеща да ме направи почетен гражданин на града), да науча още малко пернишки думи, да се възхитя на лютата хубост на пернишкия край и да се почувствам перничанин, макар и за два дни. Тази година налетях на един стар селянин - бай Ставри, който ме изуми с два култофи лафа: единият за моралната ситуация в страната - "Заголила дупе, а пък морал сака". А вторият за политиката: "Демокрацията ни направи от луди алтави". Нека после някоя социоложка да ми говори, че хората в селата за неграмотни, глупави и прости. Дедо Ставри струва повече от цялата българска социология, ей! :)))))

------------------------------------------------------------------

Старият репортер си взима еднодневна ФБ-ваканция и изчезва към едно от най-утопичните кътчета в тази страна - пернишкото село Елов дол. Нека да ви разкажа за тази утопия: там няма покритие за мобилни телефони! Ако искаш да комуникираш със света трябва да излезеш от селото и да се качиш на един баир, където най-накрая сателитите на ЦРУ могат да те засекат. По това време на годината околните хълмове са покрити със сняг, но едва ли някой го забелязва, защото ракията е много мощно метеорологично средство, за да не забелязваш студа. Навръх Сурва (според много хора точно това е автентичната Нова година) хората излизат по улиците като кукери със звънци и правят най-мащабния опит да прогонят злото от цялата вселената, а после до зори обикалят околните села. Хората там са люти, неподправени, автентични и без такива като тях, това е абсолютно сигурно, вселената щеше да спре да функционира. Просто щеше да е й стане твърде скучно :)))) Утопиите трябва грижливо да бъдат пазени :)

---------------------------------------------------------------------

Мистериозното чувство, което те обзема в четвъртък вечер, когато се чудиш какво точно ти се пие - дали три бири ще свършат работа напук на капитализма или две ракии ще свършат по-добра дейност с екзорсизма на експлоатацията от изнуреното тяло на репортера, както и непрестанното чудене дали пък двете в комбинация ще унищожат успешно ефектът от целодневно четене на премиерски откровения :))))

------------------------------------------------------------------------

"И между другото навремето моят дядо ми казваше: ще си намериш жена, с която, като се жениш, след това по същия начин с радост да може да се разведете, да не ти прави скандали в обществото". Брачни съвети от Бойко Борисов. Странно е, че с тях е описал ГЕРБ, ама в еротиката и любовта често стават грешки, хахаха :))))

Математика за финансови маниаци

"Математиката е езикът на Сатаната". Такава група са си направили ученици от цял свят във Фейсбук и виртуално демонстрират протеста си срещу начините, по които тази велика наука може да бъде използвана в техен ущърб.

Ако математиката наистина има нещо общо с Мефистофел, то в парламента вчера финансовият министър Симеон Дянков определено е бил официален говорител на ада. В увъртяно сатанинско изложение вицепремиерът постави следното уравнение за обществено решение - изборите наистина излезли с 13 милиона лева по-скъпо от предвиденото, но въпреки това властта спестила 8 милиона. Това  странно финансово-герберско уравнение бе допълнително усложнено от идеята на Дянков, че инфлацията в периода 2006-2011 година от 31,5 на сто е един от факторите, които въпреки 13 милиона в повече е спомогнала за 8-те милиона икономия.

Пред очите ни математиката се превръща в древно шаманство. Вероятно българските финанси са някаква бълбукаща алхимична смес, защото по никакъв друг начин не можем да си обясним възвишената аритметична лудост, която ни демонстрира Дянков.

Заредени с подобно знание за света обаче, веднага можем да споделим, че е долен мит фактът, че ГЕРБ са замразили доходите на хората. Доходите всъщност са рязко нараснали, защото индексът на планетната маса е спаднал с 14,7 процента, дължината на полата на Памела Андерсън се е скъсила с 5,3 на сто, а това се е отразило положително на средната цена на обеда на гуверньора на БНБ и повишило с 9,6 процента приема на калории на неговото куче. Следователно доходите на българите са нараснали, а страната тъне в кулинарно и емоционално блаженство.

Фискалният резерв на страната също стои непокътнат, независимо какво обяснява нематематическата опозиция. Кабинетът профука 4 милиарда, но пък, от друга страна, средната цена на кюфтета от панда с гарнитура с бамбук се е понижила, инфлационният индекс се е изравнил с гръдната обиколка на мис "Свят", храстчетата в градината на Белия дом са пораснали с два сантиметра, а три четвърти от милиардерите по света са си пуснали мустаци. Ако решите правилно това уравнение, ще видите, че всъщност резервът си стои непокътнат, макар и с 4 милиарда похарчени лева.

Оказа се голям купон да бъдеш финансов математик в България. Само трябва да съставиш уравнение като средностатистически пациент от психиатрия и необятните възможности на успешното управление се ширват пред теб като магистрала "Тракия" (която, ако вземем предвид подреждането на звездите в съзведието Алдебран и средния индекс за появяването на летящи чинии над Подуене) е излязла по 1,55 лева километъра.

Чистата математика, твърдят запознати, е изящна като поезия. Математиката за маниаци обаче, наричана за краткост дянкоматика, наистина има нещо общо с ада.

От нея лъха на сяра и се дочува злобно кикотене. 

Новият месия на светлото бъдеще

Българското бъдеще има една основна особеност – то никога не идва. Това е странен факт, особено като се вземе предвид, че през годините на прехода рекламните кампании за светлото бъдеще, което ни очаква надминават по интензивност дори промоцията на клиповете на звездите на „Пайнер”.

Целият купон за бъдещето започна с окончателната приватизация на времето през 1991 година, когато СДС обяви, че то минава изцяло в тяхна собственост, без да обясни дали е купено на борсата или просто свито през някоя тъмна нощ. Тогава беше обявено, че бъдещето идва на минутата, защото освен за собственик на времето, сините се обявиха за тяхна собственост и абсолютната вечност („бием с малко, но завинаги”). Бъдещето продължи, колкото да унищожат завинаги селското стопанство и да покажат, че лудостта не познава граници на своята обществена експанзия.

Същият номер, но леко рефрешнат и вече с неолиберален месиански дух го игра и Иван Костов. През 1997 година на власт пак дойде абсолютното бъдеще. Есхатологичният замах на онази власт също беше очевиден. Те се самообявиха за реформатори и въобще не се опитаха да обяснят как така „реформите” винаги са във вреда на мнозинството от българите.

След като светлото бъдеще отново се изгуби някъде сред пиратската приватазация и изплувалата като праисторическо чудовище от океана корупция, дойде нов вестител на абсолютното време. Симеон Сакскобургготски се появи от западните хоризонти и с треперещ глас, странен акцент и примигващи очи обеща, че само след 800 дни слънцето ще започне да грее по нов начин, а България ще се преобрази като участничка в шоу за радикална пластична хирургия. Хората гласуваха за бъдещето, а получиха отново от същото. 800-те дни дойдоха и заминаха, а бъдещето се криеше като рок-звезда снимана от папараци да смърка кокаин.

После през 2009 година дойде нов вестител на светлите времена. Този път той обеща да накаже всички, които не са докарали бъдещето у нас, да се саморазправи с тях като Рамбо с шепа виетнамски комуняги и завинаги да установи над България добротата на своята телевизионна власт.

Оказа се обаче, че бъдещето не иска да идва, а страната е принудена да живее в досадното настояще в което не се случва нищо друго освен постоянно обедняване, тотална милиционеризация на държавата и безкраен тв-купон.

В крайна сметка обаче видяхме, че идеята за светлото бъдеще продължава да стои актуална и непреходна, просто чакаше своя нов месия да се появи от мрака и да отвлече в своя дворец на „Дондуков” 2.

Росен Плевнелиев от когото досега никой никога не бе чувал нещо повече от истории за успешен бизнес, оправдания за подкупи и драматични изповеди за минали животи, се упражни успешно по темата бъдеще в близо 40-минутна реч при своето официално заклеване като президент. Очевидно новият държавен глава си е взел поука от месиите от близкото минало и заради това подходи предпазливо по темата – отложи светлото бъдеще чак за 2020 година.

Но пък каква 2020 година ще бъде това! Доходите почти ще приближат европейските, правото и редът ще царуват като в идилия, Европа ще се учи от българския пример, а конкуретноспособността ни ще разбива останалите страни като тийнейджър съучениците си на играта „World of Warcraft”. 8 години търпение и народът ще бъде възнаграден богато като в народна приказка.

Новият държавен глава трябва да бъде поощрен за опита си да наложи в обществените дебати някаква дългосрочна визия за страната. Това е нещо от което ГЕРБ панически бяга в последните 2 години, защото те нито знаят накъде водят страната, нито имат идея какво да правят, за да осъществят някаква що-годе поносима цел. В този смисъл речта на Плевнелиев може да бъде разчетена дори като опит за шамар на кабинета, защото думите, които прознесе той, трябваше да бъдат произнесени от премиера през 2009 година. По средата на пътя тази власт се усети, че няма карта, а да не говорим, че междувременно светът стана шантав и непредсказуем.

Проблемът в пожелателното мислене на новия президент идва от другаде – от принадлежността му към кабинета, който смрачи всички хоризонти на страната и я превърна в посмешище в цяла Европа. Плевнелиев е органична част от ГЕРБ, независимо от липсата на формално членство и опитите му за промяна на сгрешения курс на този етап могат да бъдат единствено палиативни и смешни.

Речта му със своите умилителни и дразнещи черти (умилителните заради опита му да представи идилията на 2020 година и дразнеща, защото проклетият президент няма никакви правомощия да осъществи дори една петдесета от казаното) е ясен знак, че на „Дондуков” 2 влиза човек, който още не е наясно какво иска да прави, а в момента няма енергията и подкрепата да се изрепчи на изпълнителната власт. Заради това трябваше да слушаме дългата литания на безкрайните пожелания и светлото бъдеще и да се чудим какво точно иска да каже новия държавен глава и дали изобщо осъзнава какви ги дърдори. Защото посланията му, особено в областите, където няма никакви права, не бяха слаби и имаха смисъл, но пък точно там, където президентът има влияние, Плевнелиев предпочете да говори с клишета и да не казва нищо.

Веднага давам пример. Европа в речта на президента отново се появява като единно и едва ли не неделимо понятие, като някаква далечна свръхсила, която стои отстрани и към която по някакъв начин ние не трябва да взимаме отношение. Много ми беше чудно дали новият президент ще развие някаква визия за кризата в Европа, за пътят на България там, за позициите, които страната трябва да поддържа, за политиката ни в хаоса, който предстои. Нито дума за това.

Да говориш за ЕС без да говориш за кризата там е все едно да описваш къща като постоянно пропускаш, че покрива й гори. В този смисъл освен триумф на пожелателното мислене, речта на Плевнелиев бе и апотеоз на слепотата. 2020 година ще дойде при всички положения, но България няма да може да отлепи и на сантиметър, ако драматичната криза на ЕС не получи правилно разрешение и то по начин, който не ощетява малките държави, превръщайки ги трайно в гето на Стария континент.

Речта на новия президент показа, че властта в България е в идеологическа криза. Преди да започнете да хвърляте торти по автора нека да уточним – една власт може известно време да замества липсата на цели с безкраен разказ за лошите в света, но рано или късно, трябва да се пробуди за факта, че финансовата стабилност сама по себе си не означава абсолютно нищо. Плевнелиев направи интересен опит да запали мотора в движение, да се опита да даде вятър в платната, но фактът, че Бойко Борисов предпочиташе да праща есемеси по време на неговото изказване, а не да го слуша, още отсега предсказва драматично нечуване между институциите. И тук идва другата слабост на Плевнелиев. Силата на президента идва от неговата политическа биография. Заради това двамата силни президенти в нашата история бяха Желев и Първанов. Единият успя да свали кабинета на Филип Димитров, а другият успя да си изкара втори мандат. Но зад тях стояха годините им на политически опит, със своите негативи, позитиви, възторзи и отвращения. И сега няма как да не забележим цикълът, който ни поднася историята – силен президент (Желев), слаб президент (Стоянов), силен президент (Първанов).... и някъде в тази редичка трябва да се впише новият държавен глава. Обаче има ли с какво? Кой е Росен Плевнелиев? Човекът, който не може да накара дори собствения му премиер да го слуша, той ли?

Заради това битката в ГЕРБ е неизбежна. И тук дори не става въпрос за еманципация на Плевнелиев от Борисов, а става дума за това, че Борисов вече трайно ще бъде наистина лошото ченге в държавата. Усмивката на Плевнелиев е запленила отсега журналистките, очевидно премиерът ще трябва да бъде в лошата роля, а това е бъдеще заредено с взрив.

Наистина смятам, че някой ще направи услуга на Плевнелиев, ако публикува речта му и я пусне в книжарниците на щанда за фентъзи. Президентът на измислената 2020 година се нуждае от спешно изтрезняване. Държавният глава е принуден да бъде мечтател по конституция, но преди да мечтаеш трябва да знаеш в каква държава го правиш и да си изясниш точно хоризонтите. Именно нещата, които спести ме карат да бъда скептичен към новия държавен глава.

Усмивката сама по себе си не е политика. А просто театър.

Вероятно заради това през цялото време докато слушах новия президент се питах едно-единствено нещо:

- Абе, този пич дали осъзнава, че тук не е Ирландия?

Но пък може би това не е важно за Плевнелиев. Той беше опиянен от идеята, че отново предлага светлото бъдеще на хората.

Да, но, ако историята се повтаря като фарс, то почти сигурно е, че бъдещето винаги се повтаря като торнадо.

Например през 2016 година. На президентските избори.

Анонимки без граница

Когато е в паника, човек започва да губи реална преценка за реалността и много често постъпва самоубийствено. Не напразно английският фантаст и хуморист Дъглас Адамс в "Пътеводител на галактическия стопаджия" постоянно извежда като основен принцип на космическите пътешествия - "Без паника!".

Когато е в паника пък, една институция започва да се държи като извънземно. Или поне като герой от трилър с мистериозни елементи. Точно в подобен тип действия съвсем очевидно се е заплело МВР, защото действията му след случая с "Мирослава" стават все по-налудничави. Всички агенции отразиха вчера анонимна дописка в някакъв пернишки сайт (стр. 4) в която се казва, че полицаите били перфектни в случая със самоубийството на Стойчо Стоев, което стана пред очите им. Сайтът, за който никой не е чувал, твърди, че действията на МВР били "като по учебник".

Най-интересното в тази розова информация е, че се позовава единствено на някакви анонимни източници от следствието, които не разкриват имената си.

След такава кризисно пиарска акция обаче веднага следват въпросите. След като МВР са свършили работата като хирурзи, защо не се появи някой да ги защити със своето име? Следствието няма ли си началник - защо не се появи, за да си каже мнението за тази "ювелирна акция"? Докога подхвърлените медийни анонимки ще бъдат основен арсенал на МВР? Нима си мислят, че с такива конспиративни акции ще приглушат общественото внимание и въпроси? Кой вкарва МВР в този шизофреничен цикъл на анонимни оправдания?

И най-важното от всичко. 

Странни статии по агенциите не могат да бъдат отговор на проблема с престъпността. 

Защото те в момента, в който бъдат написани, стават част от самия проблем. 

Снежната утопия на вселената

(Пътешествия и озарения из Пернишките земи)

1. Перник – Съединените щати на България

Нека първо да разсеем една политическа заблуда на вселената за Перник.  Перник не съществува като единно понятие в света на обществените отношения. Перник много повече прилича на анархистична федерация от общности, отколкото се знае в останалата част на света. Перник – това са цяла серия от квартали, всеки от които упорито отстоява собствена идентичност, идеологически възглед за пиенето на ракия и кавалерско отношение към жените, които са събрани заедно и се крепят като единно понятие благодарение на централната власт. Но дори и тогава перничани, които са верни на традиционната си опозиционна настройка спрямо господстващите отношения във вселената, все пак отказват напълно да се съобразят с реалностите и продължават да се развиват като свободни политически духове. Доказателството – дори и до днес, дори и в епохата на Искра Фидосова и нейния Изборен кодекс, почти всеки квартал в Перник сам си избира кмет, независимо, че попадналият на този пост няма твърде голяма свобода на действие. Това е част от пернишката анархистка природа, а пък вероятно и никоя от държавните институции не набира смелост да съобщи на перничани, че вече нямат право да избират районните си кметове. Просто последиците ще са непредвидими.

В този смисъл обаче Перник сам по себе си е уникален политически експеримент, а кметът на Перник (сега на поста е социалистката Росица Янакиева) е нещо като американския президент, който трябва да командва толкова много и толкова различни щати. Между другото няколко перничанина се съгласиха с мен – Перник това са българските Съединени щати, но в тях цари не вампирски капиталистически либерализъм, а анархия с опозиционен елемент към всеки авторитет по земята.

2. Еловдолска идилия

За трети път тази година се оказах в най-утопичното село на земята – пернишкото село Елов дол, точно навръх Сурва, най-древния празник в страната, когато хората от този край, независимо от времето, политиката и градуса на ракията, празнуват идването на Нова година (тази година се случи петък 13-ти, но пък в Пернишко фатализмите бягат като караконджоли, защото срещу тях се изправя мощна войска от кукери, специализирала дълги години именно в успешно гонене на злото).

Елов дол е утопия в чист вид. Малко факти за това.

Пернишкият пейзаж е назъбен и див. Селата са пръснати по хълмовете, а когато падне сняг всяко предвижване из тях е като премиерски кошмар за снежинки върху магистрала „Струма”.  Елов дол е приказно кътче, където снегът пада с неистово удоволствие и се задържа дълго като неканен и почерпен гост. Къщите побеляват като в романтично стихотворение. Когато застанеш на единият хълм погледът ти обхваща безкрайно бяло пространство и за момент ти се иска да можеш да летиш, за да видиш цялото това великолепие отгоре.

В Елов дол няма покритие на мобилни телефони (тази година е започнало да се появява, което малко петънце в изящния образ на утопията, но се търпи). Ако човек иска да комуникира със света трябва да се възкачи на някой от баирите над селото и едва там може да бъде засечен от сателитите на ЦРУ и разпознат от световните разузнавателни централи. Иначе можеш да си стоиш в комуникационна нелегалност насред селото и да се наслаждаваш на безкрайната история на Елов дол, в която са преплетени страсти като сериал, доста ракия и независими духове, които отказват да се подчинят на уеднаквяването на вселената.

Десетки пъти съм описвал какво точно правят кукерите и как хеви-метъл джангъра, който правят пречиства душата и пренарежда правилно кармата на човек. И тази година не е по-различно. Именно повторението на ритуала ражда неговата удивителна сила и ефект. В моята утопия хората се събират на площадчето на селото, вадят бутилките, които минават от ръка на ръка и така започва окончателното посвещаване в изкуството на гоненето на злото. Сериозно – кукерите са истинските джедаи на този свят. Силата е с тях и блести в очите им.

Тогава насред снега, звънците, огънят от факлите и хората със зачервени бузи, аз се сетих за Пандо. Това е приятелят ми, който за първи път ми показа Елов дол и каза, че ако един път отида в неговото село никога няма да го забравя. Когато през 2008 година за първи път попаднах там, разбрах, че Пандо е прав. Човек се пристрастява към автентичното усещане за нещо много стойностно. Защото то идва понякога дори и напук на хората. Пернишките селяни са самобитни хора, имат серт-характер, обаче са с неподражаемо присъствие и дух. И носят на пиене. Това е факт, който един ден трябва да извадим на масата при преговори с Европейския съюз. Онези хилави европейци ще се шашнат точно от това и ще видят, че тук пиенето е почнало много преди техните държави да ги е имало изобщо. Все пак именно в Пернишко научих китната дума „мато”, която се използва за човек прекалил с алкохола до такава степен, че вече действа единствено на автопилот, без абсолютно никаква връзка с кораба – майка.

През 2011 година Пандо вече го нямаше с нас, защото неспокойната му душа се оттегли на по-хубаво място (в небесния Перник сред звездите със сигурност също палят вече клади след като той е там) но на всяка Сурва се сещам за него. Защото утопиите всъщност ги правят хората, а моята снежна утопия ми я показа Пандо. Той ми даде ключовете за нея и едва ли някога ще успея да благодаря истински за толкова удивителен факт.  

3. Жените на Пернишко

При всяко ново ходене в Елов дол научавам нещо ново, сякаш доразвивам енциклопедията на безкрайната пернишка мисъл, която съм се заел да документирам съвестно. Тази година налетях на една песен от която запомних само два куплета, но пък тя разкрива прекрасно природата на емоционалните взаимоотношения в тази край. Леко преиначени, защото от вдъхновение успях да забравя точните думи тези два куплета гласят:

Аз купих коза, коза коза

Жена вика: пръч, пръч, пръч

Аз купих крава, крава, крава

Жена вика: вол, вол, вол

Жените из Пернишко излъчват сила. Това е страничен ефект на еволюцията. Когато трябва да се разправят с мъже, които залитат във всякакви крайности, те рязко започват да разбират, че ролята им е да удържат баланса, а това става със сила, железни нотки в гласа и поглед, който може да пречупи винкел.

Очевидно и политическите фактори разбират значението на пернишката жена в особената политическа ситуация на този край. Вечерта на Сурва, на една маса отрупана с ястия, за които сигурно гурме-фукльовците и телевизионните готвачи не само не са чували, но и никога не биха могли да приготвят както трябва, седяхме на една маса с кметицата на Перник Росица Янакиева и събралият се народ спонтанно реши, че е крайно време да й предложат да ме направи почетен гражданин на Перник (добрее дее, не е спонтанно, цял ден подготвях клакьорите си и дълги часове ги тренирах за точните реплики и правилната интонация, защото и аз една душа нося, искам признание, възторг и слава). Росица Янакиева с желязно спокойствие запази присъствие на духа и изрече кротката като коан фраза:

- За почетно гражданство не знам, но, ако е за гражданство може да помислим.

После започна дълъг процес по обмислянето на това как един софийски репортер може да бъде присаден в Перник и се стигна до консенсус, че има кратък път към това – сватба с перничанка. Старият ерген в мен от ужас си разля ракията, но спорът беше започнал.

Моят партиен другар – младият радикал Адриан Скримов с когото доскоро се водехме набори, защото той е роден през 1991 година, а аз оценявах душата си на същото ниво, но после реших да емигрирам при набор 1997 година (защо ти е пластична хирургия, когато можеш да за сменяш набора си като манекенка рокли?) също се включи в големия дебат. Но точно тук започнаха споровете. Другарят Скримов, очевидно обвързан с перничанка от квартал „Мошино” силно ми препоръча да правя да струвам, но да не си взимам жена от там, ако не искам да бъда командван като депутат от ГЕРБ. После се изказаха мнение за перничанки от почти всички квартали и преобладаващото мнение беше, че тяхната красота е голяма почти толкова, колкото и лютите им характери. Така въпросът за моето матримонално обвързване с Перник остана неразрешен напълно, но имам начертана пътна карта натам, което е знак поне за едно – Пернишките земи вече ме разпознават като свой, а това си е постижение в този развълнуван и побъркващ се свят.

4. Светът според дедо Ставри

Тази година празникът ме сблъска и с един удивителен старец – дедо Ставри, живата история на празника Сурва в Елов дол. За първи път го видях вечерта на празнуването, а той беше облечен в костюм на мечка, човек на 78 години, който обаче нито за миг не се отказва от традицията, защото, ако човек тръгне да се отказва от традиции, които е попил с кръвта си, това означава да предаде себе си. Всъщност това е най-истинският патриотизъм. Не патриотизмът пред някаква въображаема и често досадна Родина, Отечество или както и там тръгват да го наричат. Това е патриотизмът към самия теб, към твоята кръв, към твоето село, към познатите хора.

На другия ден в къщата му старецът ни посрещна все едно сме се познавали винаги. Веднага извади домашно вино и не позволи да никой да откаже почерпката. Виното, което той не определи като сорт, но нарече „заешка кръв” имаше удивителен цвят и мирис и вероятно беше едно от най-хубавите вина, които някога съм пил. Погледнах го в чашата на светлината от прозореца, то беше с лилави оттенъци, цвят, сякаш измислен от символист, за да опише цвета на зимен залез из Пернишките земи, когато немощното слънце палаво се заиграва със сивите облаци и от този флирт се раждат такива цветове, че човек започва да разбира, че дори да му отпуснат милион години пак никога няма да се насити на умението на тази планета да му показва своята изненадваща прелест.

После дедо Ставри започна да разказва за празника.

След 9-ти септември комунистите забраняват честването на Сурва.  До 1955 година на хората изобщо не се разрешава да излизат като кукери на 13 януари. Мислите ли, че в Пернишко някой някога се е съобразявал с тази забрана? Ако отговорът ви е положителен – може би се нуждаете от бърза обиколка на този край, за да се убедите колко бъркате.

Какво се случва обаче? Кметът на селото тогава, убеден комунист, получава заповед от Перник, казва на селяните, че нямат право да излизат, че трябва да си стоят по къщите и, че е време да спрат с тази стара традиция. „Въпреки това обаче ние си излизахме, пак празнувахме, а когато минехме край къщата на кмета, той винаги ни даваше най-много пари като дар”, разказа дедо Ставри. Традициите са по-силни от политическата система, традициите дори успяват да я надвият, защото най-накрая празникът отново е разрешен, а групата от Елов дол дори печели златен медал на фестивал в Копривщица.

Мен лично ме впечатлиха ръцете на дедо (в Пернишко викат „дедо”) Ставри – мощни ръце, с дебели пръсти, загрубели от много работа, но и до днес здрависващи здраво като менгеме. Дедо Ставри е от хората, които не могат да стоят без да правят нещо. След като се пенсионира, той не може да си представи живот в мързел и ни заведе в своята работилница – днес той продължава да прави кукерски маски с неограничена от нищо фантазия. Той си шие и костюмите за празника, прави и звънците за него – тежки звънци, чийто глас може да разбуди всички демони наоколо и да ги стресира така, че да избягат вдън гори Тилилейски.

Още един велик лаф. Дедо Ставри е много срещу това кукерите да излизат пияни на Сурва, защото времето през януари е такова, че има опасен вятър и много сняг. Човекът не е напълно срещу употребата на силни течности, но настоява те да са с мярка. „Няма нищо лошо на пет-шест къщи да изпиеш по сто грама, ама не да люскаш през цялото време”, убеден е той. Всичко е въпрос на мащаб да ви кажа. Кукерите обикалят доста къщи за една вечер, така че политиката на стареца за ракията никак не е рестриктивна. Тя просто трябва да ви покаже, че за биологическия организъм на хората тука. Те издържат на много. Ама наистина много.

После се заговаряме за днешния свят. Дедо Ставри е култов и тука. Говори, че светът се е изопачил, че е изгубил своята невинност и морал и веднага дава пример с танцьорките, които гледа по телевизията: „Заголила дупе, а морал сака”. С тази фраза, която перфектно обобщава времето отваряме темата за промяната в България.

„И преди имаше проблеми. Ама сега да не е различно. Тази демокрация от луди ни направи алтави”, казва живата история на Елов дол. Преглътнах от възхищение и възторг и не можех да повярвам, че съдбата ме среща с такъв човек.

В историите на обикновените хора винаги има повече мъдрост, отколкото в нагласените политически анализи и аналитични мерзости. В хората от селата има някакъв изключително витален реализъм, някаква вътрешна сила, която ги крепи на тази земя и не им дава да се разлетят с ветровете на промените или обществения хаос. Заради това като чуя някоя истерична социоложка по телевизията да говори как хората по селата са необразовани, неграмотни, тоест глупави, ми идва да хвърлям развалени яйца по нея. Тъпашката идея, че центърът на София е единственият източник на знание и ум в тази страна е толкова имбецилна, че по същество си е интелектуален апартейд. Един като дедо Ставри струва повече от цялата българска социология, защото неговата мъдрост е мъдростта на опита, на дългия живот, мъдростта на човека, който е останал верен на себе си и не се е пречупил през годините, вероятно кален от пернишкия вятър. Без хора като него България щеше да бъде невъзможна и неистинска страна. Фалшивата интелигенция, която обича да дава акъл, се е самоизолирала в собствения си нарцистичен зоопарк и е сляпа за тази истинска автентична мисъл, която те изпълва с възторг, защото е издържала на всяка буря, минала през тези земи и през тези хора.

5. Напук на всичко

Точно, когато трябваше да палят кладата в центъра на Елов дол започна да вали сняг. Снежинките се разлетяха над огъня, над факлите, над всички хора в нощта. Не знам защо, ама това ме порази по неочакван начин. Умили ме всъщност. Вдигнах поглед към тъмното небе и оставих снегът да покапе по лицето ми и с кротко щастие усещах радостта от това, че съм жив. Не знам дали всички хора са чувствали нещо такова, но е удивително и щастливо преживяне. Сякаш в един миг намираш себе си на световната карта, чувстваш пулса си като безкраен ритъм и схващаш, че животът наистина е дар. При мен това не е религиозно чувство. Когато край тебе има весели хора не е задължително да запълваш небето с мащабна сила, която бди за реда.

Снегът валеше над огъня и сякаш придаваше завършеност и смисъл на цялата картина. Дървата пукаха докато горяха, искри подскачаха към тъмното небе – снегът и огънят танцуваха танц, който е бил тук преди нас и ще остане след нас. Ние обаче сме щастливците, които го гледат днес, които търсят радостта в себе си, които поне за един миг забравят всичко останало по планетата, за да бъдат на своя пост като търсачи на щастие, защото нищо никога не би имало смисъл, ако спрем да търсим щастието. Мамка му, защото прозренията винаги звучат така досадно и банално, когато се опиташ да ги изразиш с думи?

Снегът валеше над хората, злото уплашено се разбяга от звънците, моята снежна утопия шумеше непостижимо весело, огънят осветяваше нощта и трябва ли изобщо да се казва нещо друго?

Да трябва.

След като си изживял един такъв празник след това винаги успяваш да намериш топлина в себе си. Винаги. Така се получава, когато си си намерил утопия.

И ето защо утопиите трябва грижливо да бъдат пазени :)

Напук на всичко.