Пътят на самотния и беден блогър

В края на миналата година с мене се свърза една българска студентка, която учи в Швеция и, която смело е избрала да пише по темата за свободата на словото у нас. Каза, че ще ми прати няколко въпроса по тази тема. Когато ги получих установих, че те покриват повечето проблеми с които се сблъскват съвременните български журналисти - повечето от тях имат много за казване, по много теми, но като цяло териториите за свободно казване се стесняват все повече и повече и май абсолютната свобода съществува единствено в обетованите пространства на личните блогове. 

Като видях въпросите дълго се чудих как точно да им отговоря и реших да постъпя противно на всичките си графомански инстинкти - да отговоря сбито, кратко и не много драматично. Тези дни попаднах отново на отговорите си и реших да ги пусна в блога си, защото, ако сега седна да пиша за свободата на словото, ще се получи дълъг и вероятно черен текст. Пътят ми в журналистиката май е кармично свързан с тази тема. Навремето, за да вляза във Факултета по журналистика и масови комуникации в СУ "Св. Климент Охридски" на писменият изпит се потих върху есе на тема "Свободата на словото - начин на употреба". Сега пак се завръщам към нея.
Карма.

1. Г-н Симов, според доклад от 2009 на „Репортери без  граници“, България е на последно място  по свобода на словото сред държавите-членки на ЕС? Какви са вашите наблюдения като журналист?

Ситуацията в България не е розова. Лошото е, че няма подобрение, а точно обратното - тя се влошава с всяка изминала минута. Медиите в България са тежко олигархизирани, служат изцяло в изгода на икономическите интереси на своите собственици, а редакционната сводоба е ограничена до минимум. Резултатът е - почти пълна липса на свобода на словото и имитация на разследвания, които целят единствено да уязвят някой от икономическите противници на собствениците.

Липсата на свобода на словото се дължи и на това, че собствениците на медии са в много близки отношения с всяка власт и така освен икономическа цензурата става и политическа. Журналистите са притиснати до стената, а част от тях избраха да бъдат свободни като публикуват единствено в интернет, въпреки, че това не е платена работа и доходите им веднага падат. Всъщност липсата на свобода на словото в официалните медии е причина за разцвета на един феномен - блогърството. Смятам, че все повече стават хората, които се доверяват на анализите в блоговете, а не в големите медии.

2. Поддържате блог, в който пишете почти ежедневно. Има ли статии, които не можете да публикувате в медията, за която работите? Ако да - какви са причините?

Има материали, които не мога да пусна във вестника. Аз работя във вестник с ясно посочена партийна и политическа линия, което иронично се оказа много по-свободна позиция, отколкото на журналист в "независима" медия. Въпреки всичко се съобразявам с част от политическата линия и, когато моето мнение се разминава с това на редакционната политика, аз публикувам материалите в блога си. Това не се случва много често, в повечето случаи редакторите в ДУМА пускат и по-неудобни материали, но има случаи в които съм прибягвал до свободната територия на интернет. Трябва обаче да отбележа нещо - моите редактори знаят за това, че пускам по-независими материали в мрежата, но това не е се отразило на професионалното отношение към мен.

3. Какви са вашите наблюдения във връзка с медийната свобода по време на изминалите избори?

В България няма медийна свобода по време на избори. Причината е в изборния кодекс, който кара партиите да плащат за своето медийно отразяване по време на кампания. Това е много порочен кръг, защото в момента в който една политическа сила плати на редакция, то всеки критичен материал за нея спира. Това се отнася за абсолютно всички вестници, телевизии и радиа в страната. В резултат на това предизборната кампания в България е битка на рекламни клипове, на платени информации и на предварително подпомогнати с тези анализи. Това не е политическа журналистика, а неин платен вариант. При условие, че медиите са платени в цялата предизборна кампания, за каква точно свобода можем да говорим?

4. Бихте ли назовали конкретен случай по време на изборите, който, според вас, е характерен за нивото на демокрация в България. Кои са важните въпроси, които трябва да се повдигнат в обществото в тази връзка?

След кошмарната организация на изборния процес, която принуди някои секции да затворят едва два часа след официалният край на изборния ден, стана невероятен хаос в Общинската избирателна комисия. Колеги от столични медии обаче снимаха как вечерта в сградата на комисията се намират депутите от управляващата партия ГЕРБ Станислав Иванов и Иван Божилов. Единият от тях - Станислав Иванов дори бе снимам да носи чувал с бюлетини. Случката е шокираща, защото по закон депутатите нямат абсолютно никакво право да бъдат в ОИК, докато представителите на секционните избирателни комисии предават своите протоколи. Въпреки, че медиите вдигнаха много шум, от партия ГЕРБ официално си признаха за случката, то това не накара ЦИК да предприеме никакви мерки.

Тази история е показателна за целия изборен процес. По-голям политически натиск, по-ужасна полицейщина по време на изборите, едва ли някоя някога си спомня. В този смисъл за българското общество е много важен въпросът за гражданския контрол, за натискът за отнемане възможност на политическите партии да си купуват гласове. Тези въпроси обаче се повдигат в един ограничен медиен кръг и не получават широко разпространение.

5. Г-н Симов, бихте ли коментирали статиите на колегата ви Николай Бареков и на бившия американски посланик Джеймс Пардю във връзка с изминалите Президентски и Местни избори и нивото на свободата на словото в България?

Статията на Николай Бареков е ярък пример за най-угодническа към властта журналистика. Колегата Бареков днес е известен като един от най-големите лакеи на властта и общо-взето е една от фигурите, която прави професията "журналистика" подозрителна в България. В този смисъл неговият текст, не е анализ, а просто агитация и пропоганда, което моментално го вади от сериозната журналистика.

Много повече внимание заслужава статията на бившият американски посланик в България Джеймс Пардю. Той очевидно има траен интерес към страната ни, защото няколко пъти изненада с много силни, мотивирани и аргументирани оценки. Пардю, което е много рядко за чужденец е видял един от основните проблеми в страната - олигархизацията на медиите и абсолютната имитация на демокрация. В този смисъл преходът в България не е само не е свършил окончателно, ами сякаш се завръща в своята изходна точка - при авторитарния подход и полудиктатурата. Пардю е схванал и факта че българската журналистика е в своята критична фаза, защото всеки независим репортер няма никакво поле за изява. Изява има само за такива като Николай Бареков.

6. В блог статия наричате управлението на ГЕРБ – „диктатура, която иска да бъде обичана“. Смятате ли, че България се управлява под диктаторски режим?  Какви са вашите аргументи в тази връзка?

Управлението на ГЕРБ не може да бъде наречено все още "диктатура", но проявява плашещи признаци на такава. Медиите се държат под тотален контрол. Отделят се повече пари за подслушване, отколкото за култура. МВР е най-толерираното министерство. Министър-председателят системно се опитва да подрие доверието в парламента и няколко пъти нарече депутатите "търтеи". Рязко се увеличи полицейското насилие. По време на изборите кандидатите на опозицията бяха заплашвани пряко, а членове на техни семейства уволнявани от работа. ГЕРБ овладяха всички власти в страната чрез изборни фалшификации. Съдебната система, която е встрани от изпълнителната власт е подложена на системен натиск от страна на кабинета. Всичко това може да бъде подкрепено с безбройни примери. 
Ако това не е път към диктатура, кое е?

7. Мит или реалност е свободата на словото в България?

 

На този въпрос може да се отговори кратко. В България има свобода на словото. Обикновените хора могат да говорят каквото искат. Свободата на словото обаче шокиращо отсъства от медиите. В този смисъл контактът хора - власт е прекъснат, защото медиите не са изразител на интересите на хората, а са просто инструмент за властта. С други думи не само свободата на словото е мит, но и политическата свобода е поставена под реална заплаха.

8. В годините на т.нар. преход – българските медии претърпяха развитие (медиен плурализъм, независимост, многобройност, правни регулации). Как виждате ситуацията с днешна дата?

Днес основните български медии във вестникарския бранш се намират в ръцете на двама основни играча - депутатът от ДПС Дилян Пеевски и Любомир Павлов. Двамата използват своите вестници да водят безкрайна война помежду си. Независимата журналистика отстъпи пред корпоративната. Държавата обаче изобщо не се намесва, въпреки, че отдавна съществуват подозрения, че Пеевски е почти сигурен монополист не само на пазара на медии, но и в разпространението на вестниците. Плурализмът също се превръща в поредният мит на прехода. Днес единственият избор на читателите е на страната на кой олигарх за застанат. Това обезмисля повечето усилия за репортерско творчество и вдъхновение. 

И единствената надежда е пътят на самотния и беден блогър.