Държавата на пожарникаря

През 2009 година Владимир Путин направи на пух и прах пред руските медии големия олигарх Олег Дерипаска. Случката се разигра в град Пикальово, където работници от местния завод за цимент, който е собственик на богаташа, протестираха заради забавени заплати. Путин веднага отиде в града, събра олигарха, представители на работниците и телевизионните камери в една зала. После се случи голямо медийно шоу. Путин повика с пръст Дерипаска, както някой би повикал кученце, накара го да прочете набързо един договор и му каза да го подписва на минутата. Докато траеше всичко това го нарече „хлебарка”, обвини го в абсолютна безотговорност, заклейми го заради това, че е взел за икономически заложници толкова много хора и му каза, че ако не пусне отново производството и не плати заплатите на хората, моментално остава без завода.

Едва ли има руснак, който да не се е зарадвал на тази картина. Винаги е хубаво да видиш как богаташите получават своето, особено, когато справедливостта тържествува и обикновените хора си получават парите. Точно с такива действия Путин е натрупал своята популярност, а и вероятно неспособността на западния свят да мисли в магически категории го прави абсолютно неспособен да разбере тази случка и как тя може да се отплати с доверие за много години напред.

Още тогава в самата Русия се появиха гласове, които казваха, че разиграният сюжет не е правилен. Критиката обаче не получи никакво разпространение, защото беше идеологизирана и дясна – просто няколко прозападни икономисти застанаха на страната на олигарха и казаха, че Путин създавал илюзията, че икономиката може да се командва така, а това е антипазарно и изсмуквало силите на бизнеса.

Разбира се, адски е тъпо да говориш за пазарно/непазарно в една страна в която икономиката се осъществява по съвсем други начини. Дали са правилни или не, това ще го покаже историята, но да атакуваш това, което Путин направи с подобни аргументи е все едно да твърдиш официално, че няма начин нещо толкова тежко като самолета да лети наистина и, че летенето е просто една илюзия.

Големият въпрос в конфликта Путин – Дерипаска през 2009 година беше съвсем друг. Каква държава може да е тази, която трябва да разчита на на най-висшата премиерска намеса, за да уреди един социален конфликт? Защото логиката, че има управленец, който може да огрее навсякъде и да въздаде ултимативна справедливост се родее с богословието, но не и с модерната визия за това какво трябва да бъде държавата наистина. Трудно обаче е да искаме да се мисли в такива категории в един уморен от несправедливости народ.

Карикатурен вариант точно на такава случка се разигра тези дни и в България. От няколко месеца насам напрежението в „Горубсо – Мадан” ескалираше като лавина. И в мига в който медиите обърнаха внимание на драмата, изведнъж и премиерът я забеляза. Чисто медийно случката беше разиграна перфектно. След като дежурните по институционална любов медии а кабинета най-накрая видяха, че Борисов пет пари не дава за концесионера на „Горубсо” Валентин Захариев, те му организираха истинска медийна екзекуция. Няма да кажа, че не ми е било кеф. Напротив – струваше си да се види как макар и с разрешение отгоре медиите най-накрая застават на страната на хората и вкарват в режим на обяснение един от необяснимо забогателите по време на прехода олигарси. А най-накрая лично Борисов отиде в Мадан, свика общоградски миньорски митинг, похвали се, че е намерил нов концесионер, който веднага ще плати заплатите и се наслади на пристъпите на народна любов, изразяващи се във викове: „Бойко! Бойко! Бойкооо!”. Няма нищо по-разбираемо от тази реакция – всеки човек, който се спасява буквално от гладна смърт, до която е бил докаран по вина на абсолютно безсърдечен и маниакален богаташ, би викал, ако вижда най-накрая светлината в края на тунела. Нашият премиер инстинктивно ги знае тези неща. Той е добър единствено в ролята на „доброто ченге”, защото пази театралната склонност и желание да бъде обожаван. Никога няма да видите Борисов някъде, където трябва да играе ролята на лошия. Все пак човекът си е назначил цял кабинет от лоши ченгета, той като холивудска звезда е прибрал целия блясък единствено за себе си.

Имитацията на поведението на Путин веднага се набива на очи. Моделът е абсолютно същия. Премиерът медийно се превръща в единственото оръжие за въвеждане на справедливост в света. Единствено и само той. Заради това вече типично по сталински, най-вярната му медия ТВ 7 бодро научи, че дори може да си позволи да критикува министрите по една или друга тема и то с най-железния аргумент на Земята, изобретен по времето на Сталин още: „ако Бойко научи какви ги вършат, моментално ще вземе мерки и лошото ще спре на мига”.

В миговете на медиен триумф е най-трудно да се задават въпроси, но ситуацията изисква да бъдат казани точно сега. Първо – проблемите с „Горубсо” не са от вчера. Премиерът обаче се намеси едва, когато медиите започнаха да пращат репортери на мястото на събитието. Нима доброто му сърце преди това не е жадувало да се намеси? Нима трябва винаги да има камери там, където е наложително държавата да си изпълни ангажиментите?

Фактът, че се наложи лично премиерът да разрешава такъв социален конфликт е кошмарен. Това е знак, че всички останали механизми са абсолютно блокирали и, че на практика институциите не работят. Дори и да приемем, че Борисов не си правеше личен пиар, за да замаже твърде многото гафове от началото на тази година (от пържолките на кучето до проваленият бизнес-форум в Катар), то все пак премиерът е твърде силно оръжие. Да се използва силата на неговия пост в осигуряването на заплати е все едно да пуснеш ядрено оръжие, защото времето не те кефи – ефективно е, но пък показва доста объркана психика. Защото разрешеният случай в Мадан веднага отваря въпросът с хилядите други работници в България, които не са взимали парите си по 6,7,8 месеца и трябва да живеят с мизерни аванси от по 100 лева, отпускани от дъжд на вятър. След като отиде в Мадан, премиерът вече е длъжен да отиде навсякъде, където има работник, който си ляга гладен. Защото един път като отвориш кутията на Пандора, не можеш да я затвориш сякаш нищо не е било. Как ли ще реагират всички останали хора, които не си получават заплатите, ако Борисов не реши лично да разгледа техния случай?

И това ли е европейската държава на 21 век? Премиерът да е като небесно светило, което да огрява навсякъде? Мислех си, че модерните държави разпределят отговорности на различни нива, защото се предполага, че универсалните личности са на изчезване и институционалните баланси се получават, когато просто всеки свърши работата си. Всичко останало е държава от далечното минало, някакъв монстър, който не е в състояние дори да помръдне, а и не иска да помръдва, защото това би означавало да затъмни премиера си. Това, което Борисов направи е символ по-скоро на провал, отколкото на успех. Той помогна на хората в Мадан, но просто демонстрира, че е провален като държавник. Защото в една нормална държава нямаше да се стига до такава драматична ситуация и нямаше всеки ден да гърмят социални мини, които премиерът с радост да прехвърля на своите предшественици.

След този случай трябва да признаем очевидното – държавата не съществува. Това е ефектът на ГЕРБ. Ако утре Бойко Борисов излезе от строя след някой мач, управлението ще се разлети из пространството като взривен космически кораб в „Междузвездни войни”. Концентрацията на всичко в един човек в България винаги е убийствено занимание. Защото Путин има огромни властови и финансови ресурси зад себе си и може да си позволи своите телевизионни спектакли.

Но нали ние сме в ЕС? Такова...Не трябва да е така? Нали не трябва да е така?

В романа на италианския писател Сандро Веронезе „Силата на миналото” се появява една много хубава фраза, за която се твърди, че е произнесена от един от много японски императори: „Животът трябва да продължи. Всеки да си гледа работата”.

Глобалният проблем на България е, че никой не си гледа работата. Олигарсите не плащат заплати, както би трябвало да правят. Синдикатите не стачкуват, когато олигарсите не плащат заплати, както би трябвало да правят. Премиерът се сеща да отиде на място, за да види проблема, но едва, когато е убеден, че поне 17,2 репортерки ще го следват до мястото на събитието и с обожание ще се обаждат в редакциите си, за да предадат точните му думи.

Тоест ние не живеем в държава от 21 век. Ние живеем в държавата на пожарникаря.

Страната в която никой не си гледа работата и тя заради това съществува на ръба на абсурда като еднорог, случайно засечен в гъста гора.

Всъщност сега разбрах защо еднорозите никога не са били документирани. Журналистите са били заети.

Трябвало е да следват по петите Бойко Борисов.