Обяснение за едно дъждовно стихотворение

Нека да повторим основното упражнение, което отделният индивид дължи на спокойствието на вселената и на величието на литературата, ако внезапно музата нахлуе при него като талибан опасан с динамит в американски мол. Ставате спокойно от стола, издишвате няколко пъти и започвате да се разхождате като философ със стомашни проблеми от стена до стена. Ако това не помогне и вдъхновението продължава да прелива като бразилска река по време на дъждовния сезон, с бързи и неумолими крачки се насочете към хладилника и потърсете всяка форма на алкохол, която е останало в него. Алкохолът успешно убива вдъхновението, защото препълва човека с излишни мечтания. 

Но - внимание! Понякога стъпка номер 2 се оказва абсолютен провал и тогава може да се наложи да прибегнете до по-радикални мерки. Започнете да боксирате стената и се надявайте реалността да е на ваша страна и да ви помогне да си строшите кутрето, което ще ви лиши от всяка възможност да пишете стихове и ще спаси душата ви от ветрове по-черни от душата на Саурон, могъщият черен владетел от "Властелинът на пръстените". Никога обаче не правете грешката да подценявате жаждата на душата човешка да пише стихове - тя дебне в засада като наемен убиец и със снайпер и в мига в който само за миг са разсеете, ще ви превземе отново и дори ще свика гражданска демонстрация с плакат, който призовава властта спешно да са заема с писане. Тогава дори да се барикадирате като латиноамерикански диктатор във вашия дворец, тълпата ще нахлуе победоносно, ще развее червените знамена, могъщо ще обяви победа и ще ви принуди да забравите всички психотехники за избягване на поезията...

Аз съм запазил няколко свои стихотворения като спомен за всичките преврати, които са ми правили и като опит да запомня, че обзетият от вдъхновение човек е по-разрушителна сила дори от цяла корпорация, която се занимава с финансови измами и схеми на Уолстрийт. Тези дни налетях на едно от пораженията си, които държа в тайна директория в лаптопа си, далеч от погледите на Нобеловия комитет, ЦРУ и Световната асоциация на блондинките. И, о ужас, изведнъж отново се озарих от същото чувство, което изпитах навремето докато го пишех - чувството на кротък графомански възторг, чийто ефект е по-силен и траен от пет таблетки екстази. Дори за миг усетих поредният политически преврат, който ме заплаши като писмо с антракс, но после изтичах, плиснах си студена вода в лицето и за кратко укротих бунтовниците, които се спотаиха отново в мрака като черни нинджи в сенките на пагода.

Оказа се, че преди известен на брой години съм написал стихотворение за дъжда. Очевидно съм се съпротивлявал на превратаджиите, защото стихотворението е станало доста шантаво, което вероятно е бил моят последен опит да запазя достойнство и да избягам навреме преди да съм извършил поредното престъпление срещу човечеството. Нека първо да представя пред високоуважаемото жури следите от своето криминално деяние, а после съвсем накратко ще се опитам да дръпна доста кратка пледоария в своя литературна защита.

И така доказателство номер едно:

Мокро чудовище

... ами ако спре да вали?!

не не не не - дъждът ще ми липсва и то много

как ще живея без дъжд?

аз съм мокро чудовище

и живея в дъжда

всъщност присъствието на бога

и съответно неговото страхотно отсъствие

ги чувствам само и единствено в дъжда

а когато той спре –

не знам какво ще правя тогава

ще бъда вярващ без вяра

сънуващ без сън

пиянка без бира

небе без звезди

планета без спътник

и ще пея в пустинята за мъничко дъжд

като шантав пророк...

... но най-накрая! след хиляди години суша

отново ще дойде дъждът

като небесен знак за ново щастие

ще минават хората край мене

и ще казват: “Яяя мокро чудовище!”

без дори въобще да подозират

че точно аз съм измолил дъждовните локви

и се плискам в тях и в тях потъвам

защото правя църква на дъжда –

добра кариера истина ви казвам

за мокро чудовище като мен 

Винаги ми е правило впечатление, че човечеството е обсебено в културен смисъл от дъжда. В киното, литературата, живопистта почти няма меланхолична ситуация, която да протича без съпровод от дъждовни капки. Не бих се учудил, ако самото зараждане на поезията е било дадено от някой древен дъжд, докато някой романтичен кроманьонец се е взирал в него с учудване и се удивлявал какво ли е това желание в душата му да създаде азбука.

Дъждовете създават усещането за епичност на страданието. Сякаш в един отделен миг вселената се синхронизира с цялата човешка душа и човекът и природата стават едно. Това повишава с няколко градуса емоционалната температура на абсолютно всичко, а обикновено хората нямат никакви вътрешни защити срещу прекрасното, дори и когато то е леко мъгливо заради перманентна меланхолия и изящна тъга.

Убеден съм и в друго - дъждовете са дали началото на религията, а по-късно през вековете са станали причина религията да бъде усложнена, понякога дори и до нормативно безумие. Дъждът създава усещането, че комуникираш с нещо по-голямо, а това ражда културата като феномена, който познаваме днес, който пълни киносалоните, а като страничен ефект направи и пуканките неизменен спътник на съзерцанието.

Така че, когато аз съм се съпротивлявал на вдъхновението като милиардер срещу идеята да му вдигнат данъците, всъщност съм се опитал да застана в опозицията на преобладаващото обществено мнение за дъждовете и вместо тъжно, да създам щастливо стихотворение за дъжда, което да го представя като творческа и духовна сила, вдигаща шум като група от детска градина в "Макдоналдс".

Заради това от днешна гледна точка се кая леко, че съм предизвикал вселената с поредният нещастен опит да напиша стихотворение, но от друга страна усещам културен възторг на новатор, колкото и да се твърди, че в тази част на Слънчевата система вече не можело да бъде измислено нищо ниво.

В крайна сметка поезията винаги е новост за всеки отделен човек и то по почти всяко време. Поезията трябва да бъде четена така все едно хващаш книга за първи път и тогава се получава номера с усещането, че катериш стълба към звездите и дори си подсвиркваш.

С други думи, вече е време да си призная, още от самото начало не исках да се оплаквам на никого.

Всъщност през цялото време настоявах да се похваля.

Меa culpa.