Въведение във висшата кулинарната критика

(философски и гастрономичен опит)

Навремето много се забавлявах с един разказ на Уди Алън от книгата му „Странични ефекти”, наречен „Ресторантът на Фабрицио: Критика и апология”. В него той си прави яка гавра с американската кулинарна критика, която очевидно (става въпрос за средата на 70-те години на миналия век) тъкмо започва да вкарва структуралистки клишета в своето описание на кулинарните тънкости на луксозните ресторанти в САЩ. Уди Алън е безпощаден в иронията и неограничен в абсурдната си фантазия, което превръща четенето на разказа в постоянен кикот с възможни „странични ефекти” като избиване на сълзи в очите от хилене и опасност съседите да се обадят в психиатрията, ако смехът не се успокои достатъчно бързо.

След този разказ като че интересът ми към кулинарната критика охладня като интересът на пингвин към гмуркане в оазис в Сахара, но ето, че боговете на философската кухня не бяха забравили за мен и са правили тайни планове за съдбата ми на философ в сервизните помещения на Вселената, където никога не е пристъпвал кракът на човек или бог, който не знае как правилно да накълца зеле за салата или кога да използва целина вместо магданоз.

Тези дни съвсем случайно налетях на една статия в „168 часа”, която ме уведоми, че кулинарната критика избуява в тъмни философски страсти и екзистенциални разсъждения за света и неговите духовни околности. Стори ми се, че най-накрая Богът на готвачите се показва от облаците (които на пролет наподобяват размазано по небето маскарпоне с лек канелен привкус) и ми дава знак, че съм открил своето призвание. Ето част от развихрения текст, който прочетох:

„Във висшите гурме-среди наричат Масимо "философът сред ресторантьорите"...Ястията му са като вълнувашща трансцедентална разходка сред природата. Откриваш по нов начин пресните зеленчуци, сушените гъби и различни други вкусотии в различни агрегатни състояния..Неговите "равиоли кон лентики" е хрупкаво, ароматно и смело...Модерна интерпретация са и спагетите с боб."

Когато превърнеш храната във философия, освен на голямо шкембе можеш да се надяваш и на неочаквани проникновения за природата на света и състоянието на човешкия дух, който в модерната епоха угнетено е принуден да преживя ГМО и сирене с палмово масло, от което философите – кулинари получават гърчове на гносеологично безсмислие и стомашен ужас.

Реших, че не мога да не откликна на порива на философът в мен, който отчаяно искаше да обядва в своя невероятен порив да проумее докрай естетиката на Шелинг и трансцеденталното усещане за живота на Тома Аквински.

И така изнемощял от глад и философски страсти на храносмилането, аз реших, че подобно на Уди Алън трябва да изряза поривът по кулинарна критика, който ме превзе като Жак Петен телевизионния екран.

Текстът по-надолу е моят първи опит в описанията на банални кулинарни ситуации, моменти от едно случайно битие, но пък мисля, че съм придал в тях едно усещане за духовно-стомашна насита, което ще ви преследва дълго и упорито като желание да изплюете някъде хапка от екзотична шриланска кухня за която сте разбрали, че съдържа например подлютен пикочен мехур на хипопотам.

Заради това реших строго да се придържам към реалиите на българската традиционна кухня и да ги изследвам с окото на философ, който оглежда коя от младите студентки носи минижуп.

Дискурсът на мусаката се плъзва хегелиански по небцето като осъзнат комплекс, за да открие своя път до вкусовите рецептори на езика и да преоткрие "волята за вкус", която Ницше би формулирал, ако нямаше лошо храносмилане.

Порочният вкус на картофите с подчертан вкус на магданоз по марксистки намекват, че светът можеше да бъде по-съвършен, а съвсем леко тръпчивия вкус на коварно поставеният черен пипер изведнъж ти напомня, че радикализмът е преходен, а събудените протестно черва могат да траят по-дълго от вечност. Цялото това крехко безсмислие на политическото битие се отмива в следващия момент от трансцеденталното усещане от киселото мляко, което се прокрадва леко във вкусовите рецептори създава усещането за една иконична онтология, която разтърсва цялото ти същество. Семантичният потенциал на този вкус остава дълго върху езика ти подобно на онова, което Унамуно формулира като „бунтът на масите”, но после човек решава, че е дошло времето в което да утоли тази душевна празнина с парченце хляб.

Модусът на хляба разбива и последните остатъци от крехката кулинарна утопия, която мусаката е сътворила в устната кухина и оставя след себе си едно усещане на незадоволеност, която изпитват героите на Достоевски докато се чудят как точно да заколят някой или да си теглят куршума. Заради това вероятно Бодрияр в „Стачката на нещата” бе намекнал, че в света на симулакрите е престъпление мусаката да бъде консумирана без подходяща салата, защото това би било сравнимо с това да ядеш сьомга с леки китайски подправки, а престъпно да пиеш червено, а не бяло вино, нещо, за което по времето на Луи XIII се е лежало в Бастилията в една килия с маркиз дьо Сад.

Заради това с мусаката върви най-много авторитетната модалност на една салата с домати, която литургийно е увенчана с повече сирене, за да може богословски да намеква, че отвъд лежи небесното битие. От време на време някой кулинар – екстремист си позволява деконструктивистки да разруши този ансамбъл, тази философска троица мусака – салата – хляб като внесе и допълнително предястия, което да възпали рецепторите и да ги накара да се гърчат в идеята за постмодерният хаос, който е превзел света. Някои нарязват парчета шунка, която намеква за обезтелесяването като културен и религиозен феномен и по пътя на иронията протестира срещу анорексията и булимията, тези бичове на съвременната епоха. Така кулинарния дискурс порочно имплицира в политическо послание, което покорява духа със своята свежест и неочаквано издуване на стомаха.

Разбира се, преди мусаката изтървахме нормативната пилешка супа, която като фрагмент от цялото подготвя тялото за последващото приключение, което ще разтърси основите на неговия свят. В супата игриво е сложено фиде, чиято вълнообразна форма ни кара да преоткрием идеята за евклидовата геометрия, конституирана тук по нов начин – като нещо, което е обречено да изчезне в мига в които се появи. Потенциалната обхватност на този вкус разтърсва тялото, а лекият вкус на оцет, който е добавен за експеримент с идеята за рационалност, изведнъж открива пред нас едно ново пространство за мислене – докато търсим хляба, разбираме, че светът е ограничен, че границите стоят невидими в далечината, а всичко е обречено да свърши, особено, ако е поднесено топло и мирише приятно. Това фундаментално разцепване на ядящия човек го превръща в свръхобект на кулинарност и създава носталгичното усещане по някаква различна утопия, където към супата винаги ще има и студена бира, за да може да се балансират енергиите, а дао-то на кармата да оформи перфектна шамбала.

Когато в края на тази вечеря човек се облегне назад и започне неистово да иска наоколо да има танцьорка да му потанцува, едва тогава вече можем да се обърнем към Ролан Барт, който един път на диета бе казал, че всичко е език, а само смъртта е събитие и да го поправим, че всичко е подправки, а само мусаката е с мляко. 

А после да въздъхнем облекчено и да помислим как да съчетаем философията на Киркегор с котлета по киевски, който ще трябва да опитаме следващата седмица.