В защита на българските протести

Напоследък е нещо като интелектуална и виртуална мода българските протести постоянно да бъдат сравнявани с турските. И то, ако може в негативен план. На площад "Таксим" в Истанбул излизали млади, вдъхновени, одухотворени, красиви хора, които танцували, пеели, празнували. А в България, разбираш ли, по улиците се появили неграмотни, прости, бесни, недоучени, изкривени хора, с озъбени усмивки и ярост в погледите, които скапали протестната поезия и "преебали" (извинявам се за израза, но цитирам директно статуса на един десебар) ситуацията.

Изчетох доста неща в тази посока. Наясно съм, че националното самоунижение е любимият спорт на България. Ние винаги се съизмерваме със света, въпреки абсолютната нелогичност на подобно действие. А, да не говорим, че в крайна сметка някой трябва да каже и обратното - българските зимни протести от февруари 2013 година бяха едно светло, радостно и позитивно явление. Те не бяха някаква историческа аномалия, окупирана от носорози, а съвсем естествено проявление на социалните катаклизми, които стиснаха българският народ за гърлото. В този смисъл нашите, български протести бяха много по-автентични и истински от турските.

В Турция бунтът е политически.

Той е красив, защото е идеен.

В България нямаше как да има красота. Това беше протест на гладни и озверели хора, на хората докарани до физическа невъзможност за оцеляване, до социална деградация в неопределен размер. 

Съзнавам, че оплакващата се интелигенция всъщност въздиша по протестите на Орлов мост през 2012 година, но още тогава беше ясно, че не можеш да фризираш народния гняв. Не можеш да твърдиш, че само възвишените философи и сноби имат право да протестират заради неясното си светоусещане. Още тогава беше ясно, че Орлов мост е красив миг, който бе продаден от всички, които се събраха там. Защото пропуснаха да забележат, че в страната в която живеят има хора, които не си дояждат, които се лишават от медицински грижи, които не получават заплати по 6 месеца, които получават инфаркт при всяка сметка за ток. Орлов мост 2012 година беше хубаво, аз участвах там, но през цялото време изпитвах усещането за притвореност, защото освен запазването на природата, България има една много по-голяма тема - запазването на хората. И тези хора, които бяха забравени от всички, пренебрегнати, тъпи, бесни, грозни излязоха на улиците през януари и февруари.

И те бяха истинският български протест. Те промениха нещата.

Можем да спорим за това дали промяна имаше.

Според мен имаше.

Промяната не е в това, че Орешарски смени Борисов, че ГЕРБ остана в опозиция или, че Цветан Цветанов е с повдигнато обвинение. Промяната дойде с това, че хората, обикновените хора се самоосъзнаха като сила. И сега ще ви кажа нещо още по-крайно. Знам защо свободните и парламентарно непредставени (слава богу) десни вият срещу януарско-февруарските протести. Защото те напомняха на класова борба. Тя бяха ясно осъзнаване на социални проблеми. Те бяха протести от бедност.

О, и аз искам протестите да бъдат поетични, да са за тревички, маргаритки и виолетки, да си пеем песни по улиците и да заглеждаме протестиращите девойки с минижупи, но силата, която отприщиха зимните протести бе съвсем друга. Тя беше злобна сила, по-скоро озлобена, озъбена, с крива усмивка. Насладате се на истинското лице на България. То е красиво, защото е истинско. Дотам ни докараха. Дотам ни доведоха. И често това ставаше със съучастието на хората, които иначе излизат да протестират за всичко, само им дай кауза.

Другото, което не ни казват тези ФБ-интелектуалци, така озверели от спомена за зимата на гнева е какво точно виждаме в Турция. Толкова е красиво да си представят турските протестиращи като борци за индивидуализъм, които протестират с плакати на Айн Ранд. Но загледайте снимките от Турция, гледайте клиповете. Турците пеят"Бела чао" по площадите, песен стара и лява като брадата на Карл Маркс, носят тениски с Че Гевара. Загледайте се пак в снимките - вижте червените знамена, петолъчките, сърповете и чуковете. Това е радикална лява вълна. Тези протестиращи първи биха наритали всеки дремещ и недоволен интелектуалец, който се опита да изкара техния протест възпитан карнавал на танци. Те се борят за смяна на система, за радикална промяна на собствения си живот. И бунтът им започна заради един парк, защото това са последните останали обществени пространства, незасегнати от алчността на капиталистическия елит.

Така че, ако обичате спестете ми фантазиите за Турция, които напомнят на розов роман от незадоволена американска авторка.

Зимата на българския гняв беше най-хубавото нещо, което се е случвало по времето на прехода. Хората за първи път заявиха своя социален интерес срещу интересите на елита. И насила вкараха тази тема в речника на политическата олигархия. А езикът е вид капан - сега олигархията дори и да не иска трябва да промени нещо, защото вече е възприела този речник. И, защото вече я е страх. Зимните протести не бяха сила, която можеш да контролираш или манипулираш с режисирани медийни акции. Те бяха драматични и стихийно леви.

В България имаме проблем да формулираме една кауза като лява или съответно като дясно, защото политическият език е кастриран и унищожен. Това, което минава за ляво и това, което крещи, че е дясно бяха всичко друго, но не ляво и дясно и заради това протестите просто не успяха да родят свой собствен идеологически и политически език. Ако бяха родили такъв - днес вече щеше да упрявлява партия на протеста. Но точно заради това трябва да си спомняме за тази зима с топлина в сърцето. Тя беше само началото понеже уплаши не само елитите, а и постфактум самоназначените интелектуалци. Докато има хора слепи за социалното страдание, тази страна ще бъде разделена с огромна огнена линия.

И зимата по всички площади в България винаги ще бие лятото на един Орлов мост. 

Защото второто беше опит за полет с вериги на краката, а първото си беше автентичен гняв, който все още не е получил никакво решение.

И заради това сега разбирам защо има хора, които толкова не искат да приемат тази зима.

Те знаят, че при следващата вече никой няма да ги потърси за нищо.

А аз я чакам с нетърпение.