Машинацията на моралистите

Председателят на инициативния комитет за провеждането на референдум за изборните правила проф. Георги Близнашки обяви във вторник, че вече са събрани 300 хиляди подписа. В сряда по неговите изчисления подписите вече бяха 400 хиляди, а в петък Бойко Борисов обяви, че имат налице 500 хиляди парафа. Такава грандиозна скорост на набъбване на подписката историята не познава. Ако само слуша отстрани човек, ще си рече, че хиляди българи се редят на опашки само и само да имат честта да се подпишат за радостното бъдеще, където ще гласуваме електронно, задължително и полумажоритарно.

Самият факт, че организаторите на 20-тия ден обявиха, че са събралите подписите, трябва да е като алармен звън. Всеки, който се е занимавал с обществена дейност, знае, че това е невъзможно, ако не си направил някаква грандиозна манипулация. Нека да дадем за пример БСП - социалистите успяха да съберат над 700 хиляди подписа, но кампанията им продължи близо два месеца и хвърлиха къртовски труд. Почти на всяка спирка на метрото имаше маси за подписи. Сергей Станишев няколко пъти също се включи в събирането на подписи.

Из България масички за събиране на подписи за новия референдум има само тук-таме, а в София човек дори и целенасочено да ги търси, пак няма да ги открие. Интерсно къде са тези хиляди маси народ, които толкова бързо се подписаха? И защо вестителите на новия морал разиграват толкова грозен театър пред очите ни, за да прикрият машинацията, която готвят?

Политическият театър показва, че всъщност никой не дава пет пари за истинското мнение на хората. Това е не само обществена, но и политическа машинация.

Само, където, като гледаме липсата на масички, май хората този път изобщо не искат да участват в него.

Цветан Цветанов - скелетът в гардероба на ГЕРБ

„На кого да искам оставката? Тя партията е негова. То ГЕРБ е негов, той е моторът на партията". С това легендарно признание за Цветан Цветанов в ранната пролет на миналата година Бойко Борисов за първи път освети подземните потайности на партийните дела в една политическа формация, която изглеждаше монолитна и непоклатима като Искра Фидосова в летен ветрец. От невзрачен заместник-кмет на София, чието име никой не може да си спомни, Цветанов израсна в до партиен строител, дясна ръка на лидера и вътрешен министър, който бързо разви непоносимост към всяка форма на различно мнение. Именно неговото лунатично въображение роди идеята акциите на МВР да бъдат филмирани, кръщавани помпозно и пускани в медиите. Нали си спомняте холивудските сцени на ареста на Николай Цонев или на Алексей Петров - това беше типичен Цветанов в разцвета на неговата политическа сила, във времената, когато репортерките подтичваха палаво след него и се опитваха да разберат граматическите конструкции не неговите изречения, които бяха най-близкото нещо, което може да съществува до изнасилване на българския език. Именно вътрешният министър в кабинета на Борисов изработи схемата на полицейската държава, която бе рекламирана като своеобразен връх на демокрацията, държава близка до Оруел с идеята, че всеки гражданин трябва да е готов да бъде подслушван, защото ако е честен пред партията (ГЕРБ) и пред държавата, няма защо да се притеснява, че е попаднал в обръчи от СРС-та, нали?

Бойко Борисов в не един и два сутрешни блока защити именно този модел на развитие на неговото управление, а нека да припомним, че като основен политически натегач блесна тогавашния регионален министър, настоящ обитател на "Дондуков" 2, който обяви, че нямал нищо против да бъде слушан. За да могат да прикрият радикалния си икономически провал, ГЕРБ трябваше да се правят на силова партия и ролята на лошото ченге се падна именно на Цветанов, който сякаш бе роден за нея. Обаче дори написването на химна "Моята полиция ме пази" в изпълнение на Веселин Маринов (определил Цветанов като "рицар от светлина") не успя да извоюва светъл образ на тази полицейщина. Защото, когато кабинетът на ГЕРБ се срина от властта се видя, че всички спецакции и големи разследвания са всъщност пиротехника и димни ефекти. Мъглата се разсея и стана безпощадно ясно, че филмите не могат да заменят липсата на истински резултати. Именно след падането на Бойко Борисов стана ясно, че Цветан Цветанов и неговата арогантна безпардонност стават котвата, която упори влачи ГЕРБ към електоралното дъно. Цветанов никога не се е отличавал с телевизионна харизма, а видът му на треньор по физическо с перманентен махмурлук не спомага за намирането на някаква политическа опора и резултатът от това се бързо се усети - един от най-верните на Борисов министри Мирослав Найденов наруши омертата и се изповяда в телевизионно студио, че четири години всички от правителството са знаели, че Цветанов ги подслушва постоянно и са били наясно, че ГЕРБ е партия, която се държи единна не само в името на властта, но и от постоянната заплаха на полицейската палка, която да се стовари върху бизнес-интересите на всеки един от събраните във формацията кариеристи. Властта - основната дрога на ГЕРБ започна да страда от хроничен недостиг и тази тънка спойка се стопи безвъзвратно. В епохата на поствластовата абстиненция поне половината гербаджии започнаха да се гърчат в истински конвулсии, защото се изясни, че промени по управленския връх няма да има. Именно тогава Борисов изрече признанието за Цветанов и медиите, освободени от бича на егото, започнаха да си задават въпроси дали всъщност Борисов и неговият заместник не са свързани от нещо тъмно, недоизказано, нещо могъщо и мощно, много по-голямо от факта, че структурите са заклели във вярност на Цветанов, а бившият премиер за тях беше просто един образ от екрана на телевизията, който пощипва похотливо репортерки в паузите.

Вероятно заради тази предистория всички чакаха с нетърпение да видят какво ще се случи на поредната конференция на ГЕРБ. Няколко дни преди нея вселената бе пълна със знаци, че Борисов се опитва да се отърве от Цветанов по всякакъв начин. Вотът на недоверие на ГЕРБ срещу правителството на тема "провал в политиката за сигурност" се превърна в политическа екзекуция на бившия вътрешен министър. От трибуната в парламента бяха извадени скандални факти не само за управленските неумения на Цветанов, но и за неговата деспотична природа, която е проспала основните проблеми на държавата в името на използването на полицията за политически натиск. Цветанов изглеждаше безпомощен като манекенка, която е нарушила лунната си диета докато слушаше изобличаващите го факти. А Борисов дори не се появи в парламента по време на дебатите, за да покаже съпричастност към налагането с факти на неговия заместник. Вместо миг на парламентарен триумф, Цветанов бе подложен на древнокитайско мъчение - реч след реч неговият образ се рушеше систематично.

После в атаката срещу бившия министър влезе и Делян Пеевски, който даде разобличителни интервюта за управленските кадрувания на заместник-председателят на ГЕРБ. Цветанов реагира отчаяно - започна да обвинява главния прокурор Сотир Цацаров, разпиля се в теории на конспирацията, а след като Бойко Борисов също го скастри публично, изглеждаше, че политическият път на двамата драматично се разделя.

"Абсолютно подкрепям Цветан Цветанов", това обяви Борисов на 1 март 2013 година, когато стана ясно, че прокуратурата повдига серия от обвинения срещу неговия заместник. В началото на миналата седмица позицията на лидера на ГЕРБ претърпя кардинална промяна. Изведнъж в нея се появиха ледени нотки и раздразнение: "На Цветанов съм казал няколко пъти, че разбирам, че след като има обвинение трябва да се защитава и да говори тези неща. Но той ги говори като пряко засегнат от делата човек". Тази политическа еволюция на Борисов обаче се оказа просто театър на сенките. Някакъв опит за измиване на ръцете пред широката публика, защото резултатът от конференцията бе категоричен - Цветанов остава сред заместник-председателите на ГЕРБ, макар и този път не единствен, а с двама нови колеги. Очевидно някъде в драматичните дни между вота по сигурността и партийният форум Борисов е осъзнал, че не може да се отърва от Цветанов без самият той да бъде торпилиран като немски кораб по време на Втората световна война. Ето как парадоксалното се случи - най-голямата сила на ГЕРБ - тяхната силоващина изведнъж се оказа ахилесова пета за цялата партия. Защото ако Цветанов бе захвърлен на политическото бунище на бял свят щяха да изплуват всички нелицеприятни факти за ГЕРБ, които "традиционната" десница се опитва умишлено да забрави докато говори за единство на дясното и за възможно сътрудничество с ГЕРБ.

Очевидно Цветанов не е просто обикновен скелет в гардероба на виновното минало, а предводител на цяла армия от демони, които чакат само удобния миг да компроментират всеки, който си позволи да мисли, че е възможен друг сценарий за развитие на партийните събития.

Но ще сбъркаме жестоко и много драматично, ако стоварим цялата вина за ситуацията върху Цветанов. Бившият министър може да бъде разглеждан дори като жертва на собствените си сбъркани избори, защото да обвържеш политическата си биография с човек като Борисов си е направо опит за руска рулетка. Виждаме, че лидерът на ГЕРБ прави и невъзможното да заличи следите не само за своето далечно, но и за своето близко минало и вероятно това е продиктувало стратегическия избор да запази Цветанов край себе си. Един почитател на филма "Кръстникът" като Борисов със сигурност разсъждава в този кино-код. Планът не е много дълбок, но е достатъчно ефективен. Защото видяхме в очите на вожда на ГЕРБ повторното желание за власт, този път поръсено с обилна европейска пудра. Изобщо цялата конференция на ГЕРБ бе замислена като спектакъл, който да прикрие основните въпроси и да създаде усещането, че целият Европейски съюз с трепет чака повторното пришествие Борисово във властта. Заради това вероятно като гости бяха поканени и обичайните луди - Георги Марков, Едвин Сугарев, цялата мътилка на прехода привидя в ГЕРБ още един шанс демоните на тяхната вътрешна психиатрия да получат достъп до властта отново. И това трябва да плаши всеки мислещ човек, защото е тъпо да твърдиш, че си алтернатива на статуквото, когато излъчваш единствено реваншизъм на скърцащите зъби и ярост на провалените корпоративни интереси. На този фон оцеляването на Цветанов дори не е най-голямата новина, а изглежда безобиден факт от някакъв сериал за престъпна империя.

Според една популярна фейсбук-шега от деня на конференцията - Цветанов е останал член, но без функции в ръководството на ГЕРБ. Както винаги хуморът е най-добрия начин да проумеем вселената - политическата импотентност на тази партия пролича именно от режисурата на цялата минала седмица. Това беше опит да се създаде усещането за някакъв развълнуван вътрешнопартиен живот с цел да се прикрие абсолютната липса на нормалност в тази формация. Вероятно ГЕРБ не са единствените, но те демонстрират тази имитативност най-добре. Цялата политическа система с бързи крачки се стреми към превръщането на всякакъв вид политически форуми в риалити-шоу. Всичко е изпипано като спектакъл, аранжирано, подредено, изчистено. Липса на всякакви импровизации, което е самоубийствено за всякакъв вид политика. 

Така човек остава наистина с усещането, че политиката не се прави пред очите му, а накъде в тъмнината отзад, в някаква пъклена алхимична лаборатория, а на него му вадят крайния продукт, обикновено някъкъв проклет хомункулус и той трябва да го приеме, независимо дали иска или не. Задкулисието не винаги е някаква конспирация. То може да бъде и приемането на спектакъла като единствена форма на съществуване. То може да бъде и примиряването с това, че скелетите в гардероба са единствените лидери, които може да съществуват. Заради това е леко страшно, но не е точно като филм на ужасите. 

По-психарско е. 

Цветанов се опита да говори като борец срещу задкулисието.

Не ви ли се разтракват зъбите от това?

Нестихващата война срещу Вапцаров

Напоследък много се говори и изписа за един документален филм "Вапцаров. Пет разказа за един разстрел" на режисьора Костадин Бонев. Много малко са българските филми, които са били възхвалявани с такава патетика, с толкова интелектуална страст, с така удивителен постмодернистки хъс за нов прочит на мъгливото минало.

Аз няма да отида да гледам този филм. И в това си решение се водя от безсмъртната формула на Йосиф Хербст, който на обвиненията, че често пише рецензии за книги, които не е чел отговоря: "Аз като захапя една ябълка не трябва да я ям докрая, за да видя, че е гнила". На моята дисидентска съпротива срещу този филм й бяха достатъчни няколко интервюта на самия режисьор, както и на други хора от екипа, за да схвана, че това не е филм, който е направен, за да "подрива фалшивото митологизиране" на Вапцаров, а е интелектуален продукт целенасочено създаден в опит да унищожи всеки възможен идеен образ на този изключителен поет.

От 1990 година срещу Вапцаров се води упорита, жестока, нестихваща и коварна война.  Като минем през книгата "Третия разстрел" на Марин Георгиев, където авторът с публицистичен бяс, обясняваше, че Вапцаров бил дюстабан, който днес би ходил по митинги на БСП и би крещял срещу демокрацията, като прелетим над факта, че в училищата поезията му се изучава странно изчистена от всякаква идеология и стигнем до съвременните, много по-префинени опити този поет да бъде разнищен, размазан, унищожен и напълно забравен. Няма да си правя труда да разкривам фактологичните дефекти на филма. Вместо мен това много по-добре е направил колегата ми Борис Данков, който добре е описал всички логически нередности и политически пируети на създателите на тази мозъкомелачка.

Аз ще се опитам да се концентрирам върху странният политически бяс на тази битка, прикрит зад нищо незначещи фрази. Опитът за "демитологизация" на Вапцаров не е продиктуван от някакъв хуманизъм, а си поставя чисто политическа задача. Днес политкомисарите по промиването на мозъци се правят на невинни творци на злободневни произведения с извисена интелектуалност, но това не намалява, а бих казал дори увеличава степента на токсичност, която се опитват да ни пробутат като елексир. Тази спотаена злост можем да открием в интервютата на самия Бончев.

Доколкото схващам основната идея на филма е да се докаже, че Вапцаров е жертва на своите другари. Той, които никога не е спирал да пише за своята вяра в хората, вяра така слънчева и изумително заразяваща, трябва да бъде сведен до образа на един предаден човек, изоставен от всички, нещо като брутално стъпкване на слънцето, което грее от неговите стихове. Защото това убива всички случайни злобари - Вапцаров е комунист с ярка изявен хуманизъм. Никога преди него, а и след него, в нашата литература не е звучал толкова мощен глас, който може да види и да се възхити от хората, отвъд тяхната социална обословеност. Вапцаров е в състояние да обича обикновените хора, те са основният мотор на неговата поезия и всеки, който е отворил стихосбирките му дори и за пет минути, няма как да не усети това. Но поставената задача е друга - нали трябва да се докаже, че целият комунизъм е прогнил, некачествен и зловещ. Значи трябва да се открие начин Вапцаров да бъде представен като жертва на комунистите, а на не полицейският фашизъм в България. Интересно кой в крайна сметка дърпа спусъка срещу Вапцаров? Неговите другари ли? Или пък "хуманистът" Никола Гешев?

Това не е демитологизиране на поета, това е начин за изграждането на черна митология около него, превръщането на Вапцаров в пропагандно клише, но с обратен знак - вижте как комунистите изгарят и убиват най-добрите сред тях. И така да се отнеме от поезията на Вапцаров именно това, което го прави вечен - стоплящата като лава идея, че отвъд хоризонта на нелепото битие е възможен един свят, който да потъне във вечна бяла пролет, която просто няма да свърши. Не ми казвайте дали е възможно или не. Ироничният скепсис е демонът на епохата. Заради това Вапцаров продължава да е велик, той се осмелява да вярва във времената, когато всички предпочитат да се мръщят. И нещо повече - той осъзнава силата на тази вяра и защо тя го прави човекът, който е. Кой друг поет е писал, че ако му вземат дори едно пшенично зрънце от тази вяра, той би ревнал като ранена в сърцето пантера? Авторите на филма за Вапцаров се опитват да унищожат тази вяра. Тоест - опитват се да унищожат неговата поезия.

В едно от многобройните си интервюта режисьорът Костадин Бонев реши дори да отиде една крачка по-напред. Той направо каза: "Идеологията изяжда талантите". Те, според него, прахосвали жизнена енергия, ни признавали човешката личност като ценност. Тежки думи. Изключително неверни, ужасяващо манипулативни и твърде обобщени, за да предизвикват доверие. Как ли си представя истинския талант Бонев? Напълно лишен от идеология, стерилно и неполитически съзерцаващ росата по пролетните цветя? Защото това, което филмът пропуска да каже и целенасочено обръща камерата в друга посока е, че именно идеологията прави Вапцаров неудобен на тогавашната власт. защото версията на Бонев е, че едва ли не комунистите целенасочено са натикали Вапцаров в ръцете на хуманната власт, която, за да угоди на техните прищевки просто го е разстреляла. Идеологията може да спаси един човек от много неща, дори и от неговите вътрешни демони. Нека да припомним това, което разказва Георги Марков за един от младите комунисти, разпитван от Гешев. Младият комунист казва: "Бях самотен заради това станах комунист". Комунистите се опитваха да крият това, но никога не е трябвало да го правят. Именно човещината на този отговор издава, че в идеологиите рядко има някакъв мрак, особено, когато се борят за един по-добър свят. Вапцаров е като трън в окото, защото неговото незаобиколимо присъствие в нашата литература отново и отново трябва да сблъсква новите ехидни политкомисари с неизяснения въпрос - какво е било преди 9 септември. Поезията на Вапцаров с нейната ужасяваща откровеност съвсем не се вписва в политкоректната версия за нещата. И така се появяват тези, които отново и отново искат да го подложат на подлярските разстрели и подмени с нелепата надежда, че думите на един велик човек могат да бъдат убити и зарити под тонове лицемерна кал. Защото да разположиш отношението си към таланта по оста - комунизъм-антикомунизъм също е вид идеология и то от тези, които рано или късно водят до някаква интелектуална задънена улица. Понеже има хора, които не се подават на баналната човешка подлост да се пренаписва миналото в угода на господстващия политически ред.

Знаете ли защо още трябва да бъде съсипан Вапцаров? Преди три години един десен социолог Георги Фотев изрази (неволно или не) най-големият проблем с който дясната мисъл се сблъсква. Той го направи едва ли не в похвален тон и каза: " „Младите имат ангажираност и по-голямо съзнание, че трябва да се оправят в сложния свят. Те са освободени от наивитета на предишните поколения, че няма начин светът да не стане по-добър”.

Вапцаров е поет, който винаги е знаел, че този по-добър свят не само е възможен в мечтите, но и постижим в реалността. И, че не можеш да наложиш цензура на мечтите, които винаги са по-големи от сивотата на настоящето. Именно тази вяра в различния свят е вододелната линия, която дели подлеца от мечтателя, идеалистът от нагаждача, фантазьора от конюнктурния кариерист. Те не могат да простят на Вапцаров именно погледа в онзи свят на вечната пролет, където тези, които искат да го "демитологизират" никога няма да намерят своето място. Пътят към този различен свят, мечтата за него е откривана от всяко поколение досега. Никой не успял да хлопне вратата към него. Никой. 

Хора като Вапцаров гарантират с живота си за това.

Дясна трагедия от Сочи

Трябва да си безсърдечен звяр, за да не изпиташ поне кротко съчувствие към екзистенциалната трагедия на активистите на десницата в интернет тези дни. Плевнелиев се е здрависал с Путин в Сочи! Двамата дори са разменили по няколко изречения! Българският десен изживява това по-драматично дори от новината, че Иван Костов е посмял да похвали Орешарски. Когато сведеш целия си свят до черно-бял анимационен филм, си обречен на пермаментна болка и яростна тъга. Това е драмата на десните. Сега техните проклятия се стоварват върху техните глави. Изписаха толкова много псевдодраматични анализи за това, че при откриването на олимпиадата в Сочи Орешарски е бил на една маса с Янукович, а изведнъж този, когото бяха обявили за единственият светец в политиката, направо се здрависа с Путин. Трагедия!

В интерес на истината в случая Плевнелиев постъпи доста по-мъдро, отколкото неговите фенове си представяха. Първо, отиде до Сочи, второ, каза добри думи за организацията на олимпиадата и инфраструктурата, а това, че се е видял с руския президент е съвсем естествено. Ясно е, че десните апокалиптици ще провидят в него знак, че краят на света наближава, но не бива да се оставяме обичайните крясъци на дежурните луди да подменят истинската оценка. България има трайни интереси в отношенията с Русия, а който си мисли, че този факт може да бъде отменен, наистина трябва спешно да посети личния си невролог. Както цяла България не може да бъде сведена до десните фейсбук-статуси, така и българската външна политика не може да си позволи артистични пози и мелодраматични крясъци. Иначе, както писа една журналистка, онзи ден Меркел проведе едночасов разговор с Путин по телефона. Интересно, никой не я нарече комунистка... 

Стоманеното токче на госпожа Президентската цензорша

Четете задълбочено и познайте кой е казал това:

"Това схващане в България, че ние имаме право на лично мнение е доста спорно от професионална гледна точка. Знаете ли защо? Защото, когато журналист застава пред микрофона, не заставаш в своето лично качество, а като ти служител на една компания, в случая медия".

Диктаторът Орешарски ли го е казал? Или кървавият сатрап Станишев? А може би Лютви Местан, който се опитва с ритник да избие свободното слово от зъбите на медиите?

Нее, нито един от тези отговори не е верен. Горното твърдение принадлежи на членът на СЕМ Мария Стоянова. Този проблясък на мисълта (все едно светкавица в полунощно фентъзи небе) може да бъде открит на сайта на СЕМ, в протокола от заседанието от 28.01.2014 година, когато членовете на регулатора привикват шефа на БНР Радослав Янкулов, а същата тази Стоянова започва челна атака срещу Петър Волгин, обявен буквално дни преди това за най-популярния журналист в анкета сред слушатели на "Хоризонт". Няколко дребни подробности. Мария Стоянова е в СЕМ от квотата на президента Росен Плевнелиев и се прочу в края на юни с изречението си, че да се говори за "гладните и босите е толкова популистко, толкова соц". За да не остане неразбрана тя реши да допълни тогава: "Това е толкова остаряло, че просто е срамно да го говорим - кой е гладен, кой е жаден, кой е гол, кой е бос..."

Тази реплика е важна, за да можем да разберем защо досега никога не сме чували Стоянова да прихлипва, че медиите са пристрастни, когато отразяваха протестите все едно група от ангели са тръгнали по земята, а в стъпките им никнат рози, а сега изведнъж е решила, че един журналист с ярка, запомняща се, но алтернативна позиция изведнъж се превръща в чудовищен проблем за медийната регулация. В името на тази атака Стоянова не пести реторичен бяс, а речта й е многословна като модерен американски чиклит роман.

И вероятно този поток на съзнанието я води до това политическо откровение. Журналистите, най-вече тези в обществените медии, нямат право на мнение. Това ни казва тя. Особено, когато мнението стои в такава интелектуална опозиция на господстващото мнение, че умните и красивите са създадени едва ли не от въдзишката на някое реещо из облаците божество. В името на това да запуши правото на мнение на Волгин, личната цензорша на президента е готова да произведе такава сатанинска формула, а пък тези, които обикновено са така кресливи за всичко, никакви ги няма да вземат отношение.

Нали си представяте какво щеше да се случи, ако някой управляващите партии бе казал: "Това схващане в България, че ние имаме право на лично мнение е доста спорно от професионална гледна точка". Мога да ви опиша:

- "Протестна мрежа" щеше да излезе с разтърсваща декларация, че кървавото чудовище Путин, което остри ноктите си, говори чрез устите на своите марионетки тук, за да потъпче със стоманения си ботуш и зъбите си от олово искрицата на свобода, запазена в сърцата на отдадените фенове на Реформаторския блок, които дори и в най-тежките години и в най-големия студ, не са спирали да мечтаят за тръбопровод Маями - Ихтиман, където да тече правоверна и демократична газ.

- Асоциацията на европейските журналисти, която си е свърталище на прокопиевци, щеше да напише официална позиция, че след чуването на тези скверни тоталитарни думи, три журналистки от старото поколение са получили инфаркт, но са напуснали този свят с думите: "Считайте антикомунистом!" и са завещали на демократичните поколения да се борят с тази прииждаща орда на новия ленинизъм, която има коварна цел да вкарва водка без акциз от Русия с цел - посегателство над свободнаа съвест на журналистиката.

- Асен Генов щеше да боядиса в розово половината "Александър Невски" в знак на протест срещу кървавата саморазправа със свободата, а останалата половина в синьо и жълто, за да покаже на братския украински народ, че сме единни в тяхната борба да короноват газовата олигархкиня Тимошенко за демократичен лидер на постмайдановския махмурлук.

- Калин Янакиев щеше да обяви, че е имал пророчески сън как сам Бог му се е явил с огнен камшик в ръката и му е казал, че е време да разгони сганта юродива цензурска, която иска да потъпче свободното право на журналистите да изразяват безкрайното си възхищение от ЕС, да са в хармонично съзвучие с европейските ценности и да получават покана за коктейла на 4 юли на американското посолство.

- Група десни интелектуалци щеше да щурмува с призив "Тук не е Москва" някоя кръчма в центъра на София и щеше да каже, че започват окупация в знак на яростен протест срещу змеят на цензурата, който се опитва да ограничи свободното слово и да им спре хонорарите от западните фондации.

- Знайни и незнайни журналистки щяха да ореват света, че вече всичко е черно, камшикът на тоталитаризма идва, Костов хвали Орешарски, а сега кабинетът отговаря с черно подтисническо иго върху съзнанията на доблестните журналисти и спира техните интелектуални търсения за абсолютната истина и небесна хармония.

- Едвин Сугарев щеше да обяви, че започва нова гладна стачка и няма да погледне любовно кренвирш повече поне докато свободата отново не дойде или кръвното на Путин не падне с две единици.

Когато обаче тези думи идват от висотата на стоманеното токче на госпожа президентската цензорша изведнъж тези думи потъват в нищото, все едно е обичайно пожелание за лека нощ. А бисерите на Стоянова тепърва предстоят. Изведнъж госпожата, оказва се е притеснена от това, че коментарните монолози на Волгин са "патетични и емоционални". Интересна тема за медийна регулаторка - тя вече оценява не само обективност, ами и степен на емоционалност и патетика. По същата логика цензоршата утре ще реши, че има право да се занимава и с това защо Волгин е използвал сложно-съставни изречения, а не се е ограничил в обективния рай на простите синтактични форми. И, разбира се, за да подкрепи своето новооткрито мракобесие Стоянова веднага прибягва до изпитана формула на старите цензори - редакционните правила на БиБиСи.

В разговора тук се намесва един неочакван глас на разума - шефът на СЕМ Георги Лозанов, който казва: "Мнението не може да го забраним". Дали това спира Стоянова? О, не, тя загрява все още край тъч-линията, за да може да изпълни докрай сатанинския си план в удрянето на свободата на словото между очите.

На цензоршата й се струвало, че в предаването "Деконструкция" мнението и факта били свързани и слушателят имал проблем с тяхното разграничаване. Да не би "Деконструкция" да е новинарско предаване? Това е предаване за анализи, за един по-задълбочен поглед върху фактите от седмицата. И заради това е много чудно как Стоянова си представя това разграничаване? Сигурно Волгин трябва първоначално да казва - днес ще коментирам тези и тези събития, да ги опише, а след това да ги коментира? И понеже металното токче на цензоршата добре съзнава, че този неин аргумент е лековат като манекенка в тежка анорексия, тя прибягва до друг страхотен аргумент - някои журналисти много се звездеели. Това не било свързано директно с Волгин, но очевидно е велика тема за заседание по медийна регулация.

А най-накрая Янкулов и Стоянова провеждат един диалог, който ще пусна целия, защото си струва да чуете съскането. Регулаторите вече обсъждат позициите на Волгин за Украйна.

Мария Стоянова: Това е субективна гледна точка, ето в това е проблемът.

Радослав Янкулов: Как ще е субективна? Та той говори с факти. Това не е някакво лично мнение, това са исторически факти.

Мария Стоянова: Ние знаем, че всички исторически факти имат различен прочит.

Горе цензоршата казва, че няма факти, сега се оказва, че проблемът е, че фактите имали различен прочит. Схващате ли? Проблемът на Стоянова е изцяло и само в това, че прочитът на тези факти от страна на Волгин не съвпада с нейния прочит и тя иска да му затвори устата.

Още от кипежа на юнските протести стана ясно, че това, което минава за протестърска мисъл у нас има огромен проблем със свободата на словото. Когато някой лигаво се разтопи в невъздържани възторзи от тяхното движение - това е връх на обективната журналистика. Когато някой аргументирано се изкаже срещу тях - това не било свобода на словота, а манипулация. Ето за това говорим. Точно това тоталитарно разбиране е изкопирано във всички драматични многословия на Стоянова. Заради това тя дори настоява и изисква списъкът с гостите за предаването на Волгин да бъде преглеждан предварително, защото това било част от редакционната политика.

Описвам целият този кафкиански бълвоч, защото той е изключително показателен за психологическото ниво на тези, които на дума са велики стожери на демокрацията. Те искат едноизмерен свят, сведен само до тяхното тълкуване на фактите. Единствено и само до тяхното. Всичко останало им изглежда манипуалация, изкривяване и те са готови да родят сталинистки формулировки само и само да прекъснат правото на свободна мисъл. Вижте какво се опитва да постигне цензоршата с металното токче на президента. Да спре един независим и алтернативен глас, да спре един човек, обявен за най-добрия журналист на "Хоризонт" само, защото той не се вписва в бонбонено-розовата атмосфера на нейния либерален чиклит, който така ужасно прилича на сталинизъм.

Положението тук наистина напомня малко на Украйна. В Украйна, нека да ви припомня, втората работа на Олег Тягнибок беше да вкара закон, който да закрие и забрани медии, които не отразявали "правилно" протестите...

Човекът, който отписа с омраза 200 хиляди българи в Украйна

Не мисля, че досега в съзнателния си живот съм попадал на човек за който със сигурност мога да кажа, че би станал моментално свиреп комендант на концлагер. Обаче вече попаднах на такъв. Кандидатът за комендант на концлагер се казва Атанас Чобанов, някакво неопределено същество, гравитиращо към класическата дясна психиатрия, който написа във Фейсбук най-голямата мерзост, която някога съм чел. Неговият статус гласеше: "Изпитвам дълбок срам, че в Украйна има 200 000 рубладжии с български произход".

Гневът на коменданта и неговото хрипливо виртуално сумтене е предизвикано от това, че хората с български произход в Украйна продължават да считат, че единствено Русия може да ги защити при ескалация на етническо напрежение, каквото виждаме вече да бушува по улиците на Киев. Чобанов, който е един от собствениците на сайта "Бивол", в комфорта на своето парижко предградие като сталински прокурор раздава присъди из фейсбук и от патетиката на неговата мерзост си личи, че, ако му падне случай тези 200 хиляди идиота, които не споделят неговото мнение ще лежат в изправителен лагер за правилни мисли.

Това, което представящият се журналист не разбира, нито пък някога ще разбере, защото комендантаните на концлагери са хора с по две мозъчни гънки е, че тези хора, българите в Украйна, съвсем не са глупави. Те много добре знаят кои са тези с маските по киевските площади, какво точно викат и какви са плановете им за действие. За разлика от Чобанов българите в Украйна нямат комфорта да живеят по цял ден във фейсбук и да раздават присъди, а трябва да мислят за спасяването на собствения си живот, задача два пъти по-трудна след като имат сънародници като Чобанов, които са готови да ги подпалят, ако им падне случай.

Защото тези по площадите, които викат "без жидов и москалей", което в превод за коменданта (ще му хареса, все пак са съмишленици) означава - "без евреи и руснаци", когато свършат основната си задача рано или късно ще тръгнат след всички малцинства. Бъдете убедени в това. Те носят тениски със Степан Бандера, а по щитовете им е изписано "88". И тук изобщо не говорим за хората, които протестират за демократичен дух на Украйна. Просто Яценюк, Кличко и Тягнибок имат влияние вече над около 10 на сто от протестиращите, всички останали са изпълзели от подземията криптонацисти, които съскат, че най-големия провал на украинския национализъм е факта, че украинци не са взели участие в касапницата край Бабий Яр. С други думи българите в Украйна гледат с надежда към Русия за защита, защото не си личи самата българска държава да е заинтересована от съдбата на своите сънародници в Украйна.

Майната му на Янукович, да се продъни в ада дано, майната им им на триото Яценюк, Кличко и Тягнибок, които позволиха екстремистите да вземат връх, но България има интерес да запази своите сънародници в Украйна, да им предложи помощ. Но тази тема все едно не съществува за тези, които ден и нощ линкват неща от Украйна. Няма проблем да заемеш страна в такъв конфликт, но има определен проблем, когато сънародниците ти за теб не означават абсолютно нищо. Тогава просто не си човек. Не си никакъв българин. И тук дори не говорим за патриотизъм, говорим за една елементарна човещина, за някакво дребно усещане за хуманизъм.

А знаете ли какво е най-гадното? 

Подлостта и мерзостта. 

Потенциалният комендант на концлагер, който с лека ръка задраска 200 хиляди души, Атанас Чобанов със сигурност се изживява като демократична съвест, загрижен хуманист и борец срещу неправдите в света. Но е готов да осъди 200 хиляди души на вечни страдания само, защото те не мислят като него. Това е типично проявление на особеностите на дясната психиатрия. За него тези хора там, неговите сънародници, са само някакви си сенки, които той да използва, за да се прави на величествен моралист. Моралът ти не струва абсолютно нищо, ако си готов да го подпечаташ с кръв. Нали сега много се спори който носи отговорност за пролятата кръв в Украйна. Честно, не знам отговорът на този въпрос. Но разбрах друго - такива като Чобанов никога няма да имат проблем да си изцапат ръцете в кръв. Никога. Този пич е готов да отпише 200 хиляди души все едно са статистика, някакви си там рубладжии-лузъри, второ качество хора, които замърсяват комфорта на мисленето му на господарската му раса. След това не се чудете, че българите в Украйна гледат към Путин. От Чобанов те получиха само хейт, злоба и мерзост.

И заради това трябва да обговорим това мислене цялостно. Този разговор е толкова важен за България, колкото и какво се случва в Украйна. Защото такива като Чобанов биха превърнали всичко в Украйна, ако им се отдаде възможност. Знаете как е - комендантите на концлагери не могат да стоят спокойни, ако не убиват някого. 

Поне в мислите си.

Eдна свободна година без Бойко Борисов

Вчера стана точно една година откакто Бойко Борисов падна от власт. Това се случи след незапомнени в новата история на страната социални протести, които за първи път поставиха голямата тема за това, че властта на ГЕРБ е власт на монополите над обикновените българи.

Борисов падна от власт и граденият му авторитарно образ на силен политик и мощен управленец се разтроши като сервиз от фалшив порцелан. Нека да си припомним онези радостни дни - Борисов се скри от очите на публиката в болница, после влиза няколко пъти в нея, защото като всеки кандидат за диктатор, той носеше потайния страх, че народът ще му потърси сметка за провалените години на неговото управление, изкарани в замразени доходи, удушена икономика и арогантна полицейщина. Тогава митът Борисов предаде напълно богу дух. Живият политик Борисов днес е просто бледа сянка на онова умряло медийно чудовище, което не спираше да броди из сутрешните блокове.

И, разбира се, трябва да си зададем големия въпрос - струваше ли си тази промяна. 

Да, да, да, и още един път - да! 

Свалянето на Борисов от власт беше триумф на демокрацията. 

Днес го няма това задушаващо усещане, че си обкръжен отвсякъде от политкомисари. Дори и протестиращите от лятото, които се опитват да изкарат новото правителство полицейско, тайно пред себе си вероятно признават повторният повей на свободата. Но тази спирала на омразата, на безнадеждната конфронтация е най-тежкото наследство, което Борисов остави след себе си. Неговият принос в историята е това, че той отново събуди ниските, черни страсти, защото можеше да управлява силово като насъсква едни хора срещу други. 

Но все пак - днес Цветанов е обвиняем, а Борисов е принуден да ходи на работа в парламента и дори с половин уста да си признае, че е в опозиция. Сянката на ГЕРБ почва да се разсейва. 

Това беше една година, която си струваше. 

Интелигенцията на повикване и флиртът й с Бойко Борисов

Миналата седмица в поетичната софийска зима налетях на последните остатъци от протестърското движение. Понеже всички знаем, че дори в най-големия си пик този взрив на енергия беше толкова нарцистичен и фиксиран в собствената си богаташка прелест, че основният ми интерес беше не дали ще успее, а дали ще го дават по телевизията, когато медиите престанаха да правят задъхани репортажи, бях позагубил следите на това явление. Групичката от 30 души с два тъпана, три вувузела и няколко знамена се мотаеше край централата на БСП на "Позитано" 20, но бе охранявана само от двама или трима полицаи. Протестърите повикаха меланхолично "Червени боклуци", опитаха се в хор да креснат "Оставка", но не постигнаха консенсус, защото една част от тях реши да заложи на вика "Мафия" и понеже вятърът се усили до тревожни стойности протестът се разпадна като сбъркан желиран десерт на Ути Бъчваров. Групичката размахваше и знамената с юмрука на "Ранобудните студенти", макар, че след като се плюха, обиждаха и напускаха вече никой не е ясно кой представлява и това движение от размирната 2013 година. Гневът на протестърите бе предизвикан от новината, че депутатите увеличават своите заплати. Ако беше септември 2013 година протест на такава тема сигурно би събрал поне хиляда души, а професор Калин Янакиев би написал гневно богословско есе на тема, че душите на социалистите-сребролюбци ще се пържат в адския казан за атеисти докато специално обучена дружина от дяволи им чете избрани моменти от поезията на Едвин Сугарев.

Къде ли изчезнаха хората от улиците? Какво се случи с недоволството? Къде останаха трубадурите на протестърите с блеснали погледи, които не оставиха телевизионно студио непосетено? Отговорът на тези въпроси би осенил всеки, който е гледал новини. Само седмица след като президентът Росен Плевнелиев обяви идеята си за това, че трябва да има референдум как да се гласува заедно с евроизборите, се пръкна инициативен комитет, който да почне да организира подписка в подкрепа на това начинание. Проявата бе обявена гръмко пред много журналисти и саморъчно написан списък с учредителите, блестящ с няколко професори, актьори, спортист, студенти и свободни електрони. Очевидно във вълнението от шумотевицата нечия професорска ръка бе изписала заглавието така: "ИницЯАтивен комитет", но кой ти гледа дребни подробности като правописа, когато на карта са заложени съдбините на отечеството и честта на съпруга на първата дама на държавата.

Създаването на този комитет е интелектуален крах на една основна теза на протеста. Нали те през цялото време ревяха, че тройната коалиция БСП, ДПС и "Атака" е съставена от несъвместими партии и това била безпринципна договорка. А къде е принципното в това костовистът Калин Янакиев, екссоциалистът Георги Близнашки и бойковистът Христо Мутафчиев да са в една организация? Твърдят, че имали обща цел - да се чуел гласът на народа и изворът на властта - хората да кажели своята дума. Значи, когато имат общо цел несъвместимите могат да работят заедно, защо тогава това да не важи и за една управленска коалиция.

Но това е само страничен детайл. Другото е по-важно, когато човек види компанията в Инициативния комитет, очевидно подбирана внимателно от президентските пиари и кръговете, които витаят като призраци край Плевнелиев, веднага може да разбере защо на улицата не са останали хора. Театърът на протеста вече не е необходим. Той беше нужен да изстреля в стратосферата определени хора, да им създаде граждански ореол, въпреки партийните им закваска , да им изгради политическа легитимност, а после стана вкупом непотребен.

Вече наблюдаваме някакъв лабораторен протест 2.0, създаден спешно след като стана ясно, че уличните вълнения не само няма да съборят кабинета на Пламен Орешарски, но дори и не могат да създадат усещането за приближаващ апокалипсис у мнозинството от хората, които с досада наблюдаваха телевизионните истерии и превключваха на футболен мач всеки път, когато протестър, обучен от пиарка се появяваше на екра и кривеше драматично лице, че путиновата Евразия дебне зад ъгъла, а Цветан Василев стои в Борисовата градина и преджобва млади ученици за последните им жълти стотинки. Уличният протест разду балон, който се разпадна от непоносимостта на собствената си лъжа. Кабинетът на Орешарски е пълен с проблеми и грешни решения, но с това той прилича на всяко друго управление, което тази страна е имала. Нищо по-особено драматична, а обикновената банална картина на една власт, която в повечето случаи не е наясно какво точно трябва да прави. Но пък, която е с пъти по-експертна от милиционерския кабинет на Бойко Борисов, чиято демонична карикатура на управление просто не бива да бъде забравяна.

Протест 2.0 обаче понеже осъзна, че витае в розови облаци, които са от друг свят официално подписа индулгенцията на Борисов. Първият лидер с който новосъздадените "иницЯАтори" се видяха беше именно председателят на ГЕРБ. Той ги увери, че щял да им осигури необходимата логистика за събирането на подписи, а те го похвалиха, че гледали в една и съща посока. Очевидно и това беше целта на Росен Плевнелиев от самото начало - да пусне идеята за референдум като така необходимата инженкция адреналин в разпадащото се политическо тяло на ГЕРБ, а след това да прати "гражданите", които да обявят триумфално, че партията на Борисов е модерна, европейска, разкаяна и вече мисли за интересите на хората. Някой политически технолог много си е играл да напасне цялата тази схема, защото като всеки лабораторен продукт и над нея виси възможността да се разпадне в най-неудобния момент. Но като цяло - хвърлената примамка свърши работа. В България нищо не е по-лесно от това да отклониш вниманието от големите теми като раздуеш като голям проблем нещо незначително. Пускаш фалшивото балонче със задължителното и електронното гласуване и изведнъж Мишо Бирата, подозренията за тайни срещи с Първанов остават далеч назад в мъглата на миналото, а от блесналите погледи на протест 2.0 изплува фигурата на някакъв Бойко Борисов като митологичен борец за правото на всеки да пусне бюлетина. "Съвестите" на нацията изведнъж клекнаха на един пожарникар, а той ги потупа палаво по главичките и приглади поизпотените им перчеми. Направо идилия!

Перверзното тук е, че интелигенцията, която наесен се кле, че никога няма да направи компромис с нищо, сега демонстрира точно обратното - че знае да се държи като компаньонка на повикване и да флиртува с маската на невинност. И за пореден път обезсмисля себе си понеже оставя да бъде използвана в една игра в която няма невинни и не ясно дали изобщо има добри. Българската политика отдавна е деградирала до обикновено надцакване с интриги, но именно покрай този референдум и съпътстващите го триумфалистки речи и възклицания става ясно, че театърът скоро няма да спре.

В книгата "Кръстникът", когато мафиотските кланове тръгват да воюват те казват, че "излизат на дюшеци", защото бойците на Коза ностра си наемат отделен апартамен, който превръщат в боен щаб и спят там по земята, за да не би семействата им да станат жертва на пукотевица. Ходовете на протест 2.0 показват, че те също се опитват да излязат на дюшеци срещу властта, просто вече сменят стратегията и тактиката. Сега се опитват да уязвят сегашното правителство като ударят партиите, които го подкрепят на европейските избори, вдигайки изкуствено активността на тях. Принципно в този подход няма нищо нелегитимно, проблемът е, че истинската цел отново се замазва с един тон розова гражданска патетика, която вече дразни като песен на Криско по радиото.

И това е част от обичайното българско блато, за което можем да говорим оттук до края четвъртия сезон на "Под прикритие". Подлостите ни се представят за висш политически пилотаж. Измамата за почтенност. Интригата се възприема за последователност, а безкрайната лъжа за абсолютна святост.

Време е протестърската интелигенция да признае, че излъга своя протест като започна своя собствена игра, като се подчини на машинациите на "Дондуков" 2 и се вписа перфектно и напълно в статуквото с което твърдеше, че се бори. Пред очите ни се ражда една непризната коалиция между ГЕРБ и Реформаторския блок, която е толкова немощна и слаба, че е наясно, че не може да спечели никакъв вот, ако не промени по някакъв начин изборните правила в своя полза. Всички се бяха втренчили в управлението и неговата леко измамна крехкост и заради това пропуснаха да видят, че опозицията също не пращи от политическо здраве. Вероятно това е причината да се стигне до тези многоходови комбинации в които пак са намесени референдуми, граждански викове и интелигенция, която търси чий ботуш да оближе с радостно вълнение.

Заради това очаквайте продължение на сериала. Още от тази седмица вероятно задъханите репортажи от немирните улици ще се сменят с репортажи за това как народа се тълпи да се подписва във величавата подписката на иницЯАтивния комитет. Ще вземат мнение на студент-протестър, който ще заяви, че подписвайки се е усетил как рита олигархията в топките, а в далечината е дочул одобрителното пляскане на няколко еврокомисари. Калин Янакиев ще обяви, че сънувал пророчески сън за това как Христос слиза от небето по време на пролетното равноденствие, за да обяви от върха на планината, че всеки, който плюе Борисов е от легиона на демоните и е пратил видение, че Радан Кънев ще стане силов вицепремиер в бъдещия кабинет на ГЕРБ. Протест 2.0 няма да оцелее нито миг без тази патетика, така че още отсега се гответе за рязък скок на кръвната ви захар, защото бг-интелигенцията е неспособна на политически разговор, ако не влезе в ролята на романтична гимназистка, влюбена за първи път.

А остатъците от уличните протести? Те сигурно ще си направят още няколко обиколки на опустяващите площади, несхванали промяната на правилата на играта и новите социални задължения на умните и красивите. Винаги така става - пехотинците последни разбират, че войната е минала в нова фаза. Тези от тях, които навреме усетиха, че ветровете се променят решиха да емигрират из необятното фейсбук-пространство и да заложат основно на постинги с критични анализи за тоалетните в Сочи. Защото българският протестър разбира от всичко - кеф ти от референдуми, кеф ти от канализация...

Безграничният Левски

Днес написах няколко думи за Левски. Само няколко. Смятам, че думите са твърде ценни, за да ги пилеем безредно и да унищожаваме техния смисъл. Понякога голите факти от миналото говорят повече от всичко останало. Ето какво написах:

Знам, че е важно да говорим за Левски, но просто имам чувството, че всички думи вече са изтъркани, употребени, дори леко неуместни.

И вероятно не бих написал нищо, ако в една статия на Велислава Дърева не бях попаднал на следния факт. На една от страниците на тефтерчето му (а знаем, че Апостола е бил фанатичен по отношение на отчетността на парите) ето какви разходи е записал той: "за подкърпование на обувките ми" (10,5 гр.), за храна за 3 месеца 375 гр. (това означава, че цели три месеца той я е карал почти на гладно) и...за цианкалий (66,28 гр.).

Наистина има нещо неземно, направо нереално в тази отдаденост на едно дело. Той, който спастява пари почти от всичко, защото винаги е с ясното съзнание, че тези пари не са дадени на него, а са дадени за една борба, а никой не е по-голям от борбата, не пожалва средства, за да има отрова и да не бъде хванат жив. Точно тези пари, дадени за цианкалий показват тържеството на живота у Левски. Както и какво означава човек да бъде воден от една идея.

Лично за мен това осъзнаване е разтърсващо.

Поклон.

Изобщо не очаквах това, но моят приятел от Южна Осетия Инал Плиев, изключителен фен на България, журналист в тази малка държава и популяризатор на българската култура Инал Плиев реши да преведе във фейсбук думите ми на руски. Това много ме трогна. Оказа се, че делото на Левски не само национално, че личност като него може да прехвърли границите и да говори нещо на един далечен народ като осетинския. Което означава, че ние наистина можем да дадем нещо на този свят и, че не е задължително да се свираме в нашата дупка от самоотвращение и омраза.

Ето как звучи на руски това:

Знаю, что важно говорить о Левском, просто у меня такое чувство, что все слова уже истасканы, избиты и даже несколько неуместны. И, вероятно, не написал бы ничего, если бы в одной статье Велислава Дарева мне не попался следующий факт. На одной из страниц своего блокнота (а мы знаем, что Апостол был фанатичен в отношении денежной отчётности), он приводит свои расходы: "починка моей обуви" (10,5 грошей), "еда за 3 месяца" (375 грошей). Это означает, что целых три месяца он жил почти впроголодь. И "за… цианистый калий" (66, 28 грошей). Воистину, есть нечто неземное, прямо нереальное в этой преданности Делу. Тот, кто экономил деньги почти на всём, потому что постоянно четко осознавал, что эти деньги даны не ему, а даны на Борьбу, и что никто не является более великим, чем Борьба, не пожалел средств, чтобы иметь отраву и не попасть живым в руки врага. Именно эти деньги, отданные за цианистый калий, показывают торжество жизни у Левского. Вот, что значит, когда человек ведом Идеей.

Лично для меня это осознание является потрясающим.

Поклон.

Пиар подмяната

Точно като по Станиславски е - когато имаш в парламента Волен Сидеров трябва да си наясно, че винаги ще се стигне до момента в който той поставя ултиматум. Крехкото равновесие в това Народно събрание сякаш постоянно подклажда доволно количество от тъмни страсти и ражда все грандиозни планове за извиване на ръцете. И така "Атака" излезе с 10 предложения, които настоява да бъдат приети, за да не преосмисли своето отношение към парламента. Така или иначе националистите са в цайтнот, защото разпадът на ГЕРБ е на път да осигури парламентарен кворум, който да не зависи от тяхната креслива дума. Но проблемът тук съвсем не е в това. Проблемът е, че всички ясно осъзнават, че "Атака" не вярва в тези идеи или най-малкото не би водила битка за тяхното осъществяване. В България под политика се разбира единствено битка за имидж. Нищо повече. Идеите се подмятат в пространство като луксозни костюми с които един или друг да привлече внимание, а след това биват захвърляни като ненужни, остарели и архаични.

В България политика просто вече няма. Тя бе изцяло подменена от пиар. Идеите бяха подменени от скандала. Дискусиите от ултиматумите. Политическите спорове от перманентната интрига. Визията бе подменена от конюнктурния интерес. Истерията замести задълбочеността, размаханият пръст - истинските аргументи, а театралните пози истинският анализ.

В такава ситуация не е чудно, че България се очертава като върховна дестинация на политическата екзотика в Европа. Тук крясъците винаги взимат връх над политиката. 

Което вероятно обяснява защо сме на опашката в ЕС.

Енциклопедия на дребните политически тролове

Когато за първи път попаднах на думата "трол" в ранните произведения от света на диска на Тери Пратчет, не съм сигурен, че знаех за какво точно създание говорим. В българската митология, която иначе изобилства със злодейски същества, носещи звучни имена като караконджул, талъсъм, песоглавец, кикимора, полудница, такова създание не съществува. Очевидно е, че в демократичните години си го внесохме от западните митологии по един доста контрабанден начин и ето, че преди да се усетим, именно троловете се оказаха основни обитатели на виртуалното ни фентъзи-царство, където властват мъглите на ежедневния хейт и нощем се носят писъците на осквернените от ужаса блогъри и пристрастени форумджии.

Виртуалният трол е неизяснено политическо същество със смутена емоционална природа. В романите на Пратчет троловете са огромни създания от скала, достатъчно тъпи, че да имат проблем с правилният изговор на думи и подходящо съставяне на изречения, но които в особена среда (при зловещ студ) развиват свръхинтелект и преоткриват основни физични закони. Разбира се, нашите контрабандни тролове нямат нищо общо с литературата. Тези дни основната тема на политическите дебати е как точно са възникнали троловете и дали в тяхната инженерна направа не са забъркани партийни централи. Скандалът почна от това, че някакъв перко от далечна Франция си бе поиграл в опитите си да разбие пощенската кутия на червената евродепутатка Илияна Йотова, за да докажел документално, че тя е наела пиар-фирма, която й е осигурила професионален тролинг. Тролинг - преведено от виртуален език би трябвало да е основната дейност, която тези създания извършват, а именно нескончаемо писане, политическо сумтене и гневно храчене към опонентите със силни думи, които обикновено се използват или в проклятията, или в порнофилмите.

Скандалът обаче далеч не удари само Йотова. По пътя на виртуалното падение изведнъж се оказа, че в не толкова далечната 2011 година, ДСБ (нека да припомним, че тия винаги са си изграждали образ на крякащи моралисти и гневни проповедници на политическата добродетел) също са се обзавели с армия от виртуални троли и са задръстили виртуалното пространство с тях. Лидерът на ДСБ Радан Кънев има неблагоразумието да признае това в национален ефир и по този начин разклати основата на десния мироглед, състояща се във фразата "това не го направих аз, виновни са комунистите". С цел дезорганизация на виртуалното пространство костовистите са вадили по 10 бона месечно, за да подсигурят идейно гориво на ордата си от тролове. Ето това се нарича ненужна инвестиция, ако питате мен.

Природата на десния графоман е такава, че той е латентен трол още с първите си опити за обяснения на света. В този смисъл тролингът на костовистите винаги се намира на една запетайка разстояние от своето развихряне. Няма как да не си трол, когато винаги намираш начин да видиш в света огромна конспирация, целяща да разстрои храносмилането на правоверния десебар. Ще ви дам истински пример. Легендарен е случаят с една костовистка, която преди няколко години, като кмет на централно столично кметство, пускаше статуси толкова често, че автоматичната система на фейсбук я блокира. Просто виртуалните механизми на социалната мрежа почнаха да я мислят за спам. Един друг пич, който сега го играе наш представител в ООН, убеден костовист, по време на изборите през 2009 година, толкова често пускаше статуса за тогавашния субект Синята коалиция, че най-накрая бе заподзрян, че копи-пейства едно и също и го разпространява като нервно-паралитична отрова из виртуалните дебри. С други думи - ДСБ са последната партия, която има нужда от тролове. Те си имат убедени и надъхани тролове, които дори не биха взели кинти, за да разстройват здравия разум на вселената.

Сега да не помислите, че бягам от темата и за БСП. Ще стигнем и до левите батальони. Абсолютно съм убеден, че в мрежата има и леви орки, кото са готови да насекат с език всеки, чийто възгледи противоречат на правата партийна линия. На мен левите троли не ми се набиват толкова в очите, вероятно, защото споделям част от възгледите им за вселената, но почти съм готов да си заложа колекцията си от албуми на Сашо Роман, че не Йотова е генерал на тази армия. Защото при левицата е леко друго. Един платен трол не може да замени един убеден социалист. Проблемът е, че когато из джунглата се мотаят само чудовища беззащитните същества се оттеглят в интелектуална емиграция и заради това всичко заприличва на прокълнато фентъзи-кралство през девет планини в десета. Левицата прибягва до тролове от вроден мързел и интелектуален срам, а резултатът от тази битка е, че в мрежата не воюват истински хора, а платени агитатори. Което превръща българското политическо виртуално пространство в особен вид касапница на фанатици и талибанизирани тролове.

Заради всички описани процеси на човек му е трудно да се ориентира в мъглата. По целият свят си имат тролове, но тук тролството е естествено състояние на духа. Когато една нация не знае как да си говори нормално в реалното пространство е пълна тъпотия да смятаме, че ще намери начин да се държи ангелски в мрежата. Точно обратното - в кривото огледало на виртуалните пространство дори образът на малкия трол пораства до годзилски размери, а апокалиптичната естетика на българската псувня много скоро заприличва на есхатологично пророчество за потопяването на света в кръв и смърт. Заради това смятам, че в името на науката трябва да изоставим понятието "трол" и да го заменим с нещо българско - виртуален караконджул. Това е отражение на вътрешното състояние на нацията, която намира удоволствие единствено в рушенето с павета на въображаемите образи на своите противници.

Но да се върнем пак на думите на Радан Кънев. В своето самопризнание той доста самоуверено обяви, че неговата партия се била учила от грешките си, а пък те - долните социалисти, не знаели как да го правят и заради това щели да бъдат наказани. Което е доста силно изявление, особено като отчетем факта, че партията на Кънев бе изритана с шутове от парламента, а пък тези, които му се виждат недоучващи се грешници все още са си там. Което също си е тролство, но от различен вид. Да откажеш да видиш полезното в човека отсреща, ценното, си е емоционален тролинг, който винаги се е практикувал по тези ширини.

А най-готиното, разбира се, е, че инженерите на абсолютния тролинг, тези, които първи наводниха мрежата с мистични създания с лош характер, кадрите на партия ГЕРБ се правят на небесни ангели и гледат невинно като протестански пастори, спипани да пъхат долари в сутиена на стриптизьорка. И от тяхната мрачна кула, известна още като партийна централа, се чуха едни вопли, едно жалене все едно партията им колективно бе разбрала, че мускулите на Бойко Борисов са били отречени от някоя фризьорка. С други думи - истината е, че всички си имат армии от тролове, което превърна всеки опит за реална дискусия с непознати хора в ходене по минно поле. Никога не знаеш кога изпод земята ще се появи някое политическо зомби, за да обвини всички останали, че са кучи синове и клонинги лично на Джак Изкормвача. Дори е хубаво, че българският език не е толкова популярен. Ако светът го разбираше масово щяха отдавна да са ни пратили сини каски, мислейки си, че се намираме в гражданска война. Това са другите тролски ефекти на психиката.

А истината е, че българинът - в неговата реална и виртуална форма е същество достатъчно скептично настроено, че да може да бъде убеден от някакво си там мнение в някакъв форум или блог. С други думи - тролската война на която всички сме свидетели и която е опръсквала всеки случаен читател със своето зловоние, е абсолютна ненужна. Но тя се води със страстта на литературна битка и всяка страна се е барикадирала зад своите думи и тези и гърми с магически заклинания и псувни без да вижда, че всичко и без това се е скапало и, че скоро може да обявим почти цялата България за нова форма на политически спам.

И накрая едно самопризнание. Аз не съм краен противник на троловете и няма да ви призовавам да правим колективен ритуал за тяхното изчистване. Не можем да изчистим фентъзи-създанията от нашето виртуално бойно поле. Но можем поне да призовем новото поколение тролчета поне да се научи да пише правилно. Вероятно заради това ги наричат и троли де. 

Думата "караконджул" би ги затруднила безкрайно много...

Амбицията АБВ

Eмоционалното обръщение на Нидал Алгафари за това защо напуска АБВ много бързо обиколи целия фейсбук. Според мен причината за успеха на този текст не е само в маловажния момент на злободневната интрига, а по-скоро идва от универсалното разочарование на всеки, който си мисли, че участва в градежа на идея, а се оказва просто придатък към една амбиция.

Странна е единствено изненадата на Алгафари. Повечето от хората, попаднали в орбитата на някой властник, могат да ви разкажат истории в този дух. Че от един момент нататък за властника е важен единствено и само неговият принос в историята и в бъдещето, което прави невъзможно забелязването на обикновените хора наоколо. Обикновените хора са единствено обслужващ персонал за тяхното величие. Попитайте повечето от приближените и секретарите около някой бивш или настоящ. Те могат да ви разкажат изключително философски истории, преминаващи в притчи за това как са разбрали къде се намират в емоционалната йерархия на благодетеля.

Заради това е странно, че някой може да види в АБВ политика. АБВ е лична секта, политически отряд за поддържане на едно его, парарелигиозна организация, в центъра на която стои един-единствен човек, и всички са наясно, че без него те пак биха се плъзнали по нанадолнището към лузърите от "експертната поддръжка". В интерес на истината това е страничният ефект на властта, към който малцина са имунизирани. Човек очаква да види идеи и плам, а вижда технология и интриги. Човек очаква визия, а вижда само управленски комбинации за краткосрочен успех. В този смисъл Алгафари твърди, че изживява драма, за която би трябвало да е подготвен. 

Лицето на една власт за 10 години отдавна не разглежда хората край него като нещо друго освен механизъм за личното му оцеляване. И това е причината идеологиите да дразнят Първанов, защото нека да си припомним, че според него "няма ляв или десен изход от кризата". Идеологията е пламъкът на бедняците.

Божествата имат самите себе си.

Идеи за паметник на българския интелектуален протестър

Имам идея. Ако след края на олимпиадата в Сочи, руснаците на знаят какво да правят с тоалетните в олимпийското селце ще е добре да направим постъпки да ни ги пратят насам като подарък. От тези тоалетни можем да изградим величествен паметник на българския протестър или поне на виртуалните остатъци от него, които дават признаци на живот в мрежата единствено чрез съскащи статуси за Сочи, цялата рода на Путин до девето коляно и в молитви за провала на Русия. Не ме разбирайте погрешно - категорично съм за това всеки да има право на индивидуалния си хейт, дори трябва да го уредим конституционно това, но до някъде по доста естетически начин е тъжно да видиш как големите мурафети за различно бъдеще се сведоха до телевизионен бяс по една зимна олимпиада, която с нищо не е виновна.

Ако човек си направи труда да проследи интелектуалните продукти на либералната интелигенция ще си каже, че тия пичове или живеят някъде в комуна заедно или просто отгоре са им спуснали колективен дневен ред. И понеже уличните страсти на жълтите павета замряха като прозявка на бизнесмен на благотворителен коктейл, единствената тема за радикална омраза, изпепеляващи срасти и клетви за демократизъм на мозъчните клетки, остана Сочи. В България няма нищо по-лесно от това да получиш сертификат за демократ - пускаш три тлъсти псувни срещу Русия, намекваш, че Путин е нещо като незаконен татко на Сатаната, проклинаш дългата ръка на Кремъл, която държи скъпа у нас водката "Белуга" и може да получиш коледна картичка от Калин Янакиев, а ако псувните са особено остри и намекват, че руската олигархия има невидим палатков лагер пред Народния театър, дори Иво Инджев може да ти спомене името с благодарност в следващата си разтърсваща творба - "Течен Путиналин", разтърсващо разследване за това как комунистите са измислили ядрената енергетика, за да лишат българските десни журналисти от здрав сън. 

Трябва да си призная. И на мен Русия не ми е давала сън. Последният път като видях разголена фотосесия на Ана Чапман разбрах колко коварна е руската природата - дава от всичко по много. Човек като види рускините по морето (според друга теория - Путин нарочно ги пуска по света, за да може да промени етническия състав на Европа и един ден Медведев да стане шеф на ЕК) също може да не спи два дни докато поне някоя от тях не приеме да бъде почерпена.

А сега, оказа се, Сочи е причината нощем в София да се вдига чудовищен вой - либералната интелигенция гледа по телевизията зимните спортове и сърцето й кърви все едно не гледа обикновено състезание, ами интервю в което Иван Костов казва, че въпросът "кой" е някъкъв пълен шит. И понеже казахме "шит", няма да го превеждаме, за да не загубим детската аудитория, но този дума отново ни връща към тоалетните и към моята идея, че от тях става страхотен паметник на българския протестър. От снимките на тези тоалетни хора написаха опуси с дебелината на Библията, но доста по-уплътнени откъм конско. Някаква поетеса на свободна практика само по една снимка сътвори цяло драматично есе за разтърсващия ужас в източните простори, как индивидуалното право на пикаене в самота е било разрушено от всевиждащото око на пиещия кръв тиранин, задушил цялата си страна с емблемата на мечето със синия шал. Либералният интелигент е готов да стане специалист по канализация и по цял ден да медитира пред образа на руски тоалетни, само и само да не се сблъска с реалността.

Чудно ми е с какво толкова Русия в е състояние да предизвика тези страсти. Защото бъдете убедени - нещата съвсем не опират до Путин. Всеки лидер на Русия, която отстоява поне минимална линия на независимост на своята държава, ще бъде хейтван все едно е фолкпевица, която е имала дързостта да си сложи един кубик силикон повече от колежките си. Колективният български протестър така очакваше да стане някаква издънка на тази олимпиада, че изпосталя от интелектуалното усилие да чака повод за нов статус, че нали трябва да отчете траншовете, които са му превели. Заради това си мисля, че не може да има паметник на протестър без някакъв руски елемент. Например - Мария Шарапова се съблича, а статуята на протестъра й казва - "Момент, ще ти обърна внимание след 2 часа, сега трябва да напиша гневен постинг срещу последното предаване на Петър Волгин". Еех, няма кой да оцени моите идеи за ландшафтно разнообразие, ако не на софийския, то поне на политическия пейзаж.

Другата възможност за паметник е да изобразим летяща във въздуха хартия. Последната проява на протестърска мисъл бяха три жени, които развяха плакат с надписа "Оставка" и го метнаха над депутатите. Тази снимка бе споделяна, хаштагвана, коментирана. Това, което остана незабелязано е друго. Когато едната от жените излизаше от парламента я питаха защо е искала оставка и тя отговори, че го е направила, защото е българка. В момента в който очаквах да ме залее някаква новговорна простотия, тя обобщи, че искала оставка, защото я управлявали турци. Значи така - там, където трябваше да има европейски простор на душата се разкри единствено тъжен ксенофобски мрак. Въобще леко ми е мъчно за карнавалите от лятото. Те бяха връх на кича и тържество на показността над идеята, но все пак бяха добра маска за кипящите киселинни страсти и разяждаща омраза, която се откри сега, когато протестът се е концентрирал само в Сочи и отказва да забележи, че дори и Путин да е злодей, това по никакъв начин не се е вярно за краката на руските скиорки. А политиката е нещо преходно, възторгът на душата е това, което остава. Обаче как да откриеш някакъв възторг, когато не искаш да излезеш и в пряк и в преносен смисъл, от тоалетната в която сам си се заключил, за да провъзгласиш нея за единственото мерило в този свят.