Държава срещу невидимата ръка

Това, което се случи с банковата система, води до много радикален извод. И е време всички представители на дясната икономическа мисъл и посветените либертарианци да си извадят тетрадките и прилежно да си запишат: "Държава трябва да има".

Видя се, че когато паниката вземе връх над здравия разум, единствено държавата е тази, която може да вземе мерки и да осигури спокойствие. Къде беше невидимата ръка на пазара, която да успокои хората? Нали пазарът можел да се справя с всичко? Защо вездесъщите пазарни сили винаги отказват да действат, когато се стигне до критична ситуация? Лично аз не видях призрака на Милтън Фридмън да броди из улиците и да вика - "не теглете". Къде беше философията на Айн Ранд, за да обясни хората за върховния егоизъм като единствена форма на капиталистическо съществуване?

Ние в България все още сме жертва на една от най-големите подлости на прехода. Когато всичко е спокойно, държавата все пречи, икономическите нарциси тръгват да ни обясняват как всичко държавно е равно на провал и сумтят недоволно, че разни там държавни чиновници им се месят в работата. А когато огънят се разгори, изведнъж всички тръгват да търсят наританата държава и недоволстват, че тя не е достатъчно силна.

Трябваше един потоп да залее България и една криминална атака да се опита да разклати банките, за да стане ясно, че силната държава е единствената гаранция за интересите на гражданите. Но не силна полицейска държава, а държава, която има силни социални, икономически, а дори и финансови функции. 25 години неправителствените шамани сумтят срещу държавата, а сега са първи писачи на анализи и вият съдбовно: "Къде е държавата?" Как да я има? Нали тя беше лицето на върховното зло? Нали държавата за нищо не ставаше?

Сега, в окото на бурята, вече можем да направим и най-големия извод. Дори най-некадърната държава е за предпочитане пред най-съвършената невидима ръка. 

Свободният електрон на МВФ

В обществото и медиите битува едно много погрешно мнение, че Бойко Борисов е непоследователен и че например, ако днес каже, че иска да ходи на концерт на Ивана, то утре ще обяви, че изпитал желание да слуша песните на Веселин Маринов. Но тези дни пред обществото лидерът на ГЕРБ демонстрира последователност по една много съществена тема. Още преди три дни в спонтанно излияние пред медиите Борисов буквално обяви: "Да признават банкрута и да викат МВФ." После обясни, че той се е пазил от това действие като от гявол, защото това означавало, че държавата не е държава.

Никой не се замисли откъде изведнъж се появи идеята за привикване на МВФ по земите български отново. Хората в България, дори и тези, които не се интересуват от политика, още помнят предишното нашествие на тази институция по нашите земи. Имаха легендарен емисар тук - Ан Макгърк, която освен с това, че безмилостно наложи антисоциални условия в името на поредните траншове, се прочу с това, че й откраднаха чантата в един ресторант. Вероятно е било политически протест, но просто с други средства.

Но да се върнем в настоящето. Ако някой си е мислел, че Борисов случайно хвърли темата за МВФ, дълбоко се е лъгал. След като минаха консултациите между парламентарните партии и бе насрочена дата за изборите, лидерът на ГЕРБ отново изригна, и то пак на икономическа тема. Изведнъж се оказа, че изчислил, че България трябва да вземе 5 милиарда за успокоение на всички системи, и то точно от МВФ. Смущаваща постоянност в един непостоянен човек.

Дали България се нуждае от помощта на МВФ е много спорен въпрос. А това, което МВФ прави, е достатъчно спорно. Друго е питането тук. Дали Борисов говори с автентичен глас при тези преговори? Дали той предава собствени мисли или просто е проводник на нещо, което му е казано? В крайна сметка, гледайки неговите финансови бурлески днес, човек не може да не си каже, че май добре са го подковали във Вашингтон. Твърде добре. 

Дори изчисли колко голям хомот да ни надене.

Обонато

В интернет тези дни се върти историята на един антрополог, който предложил на деца от африканско племе една игра. Сложил кошница с плодове на едно дърво и казал на децата, че който пробяга първи до дървото ще получи всички плодове. За негово изумление обаче децата се хванали за ръце и заедно пробягали разстоянието до дървото, а след това си поделили плодовете. На въпроса "Защо", те отговорили с думата "Обонато". Оказва се, че зад тази проста дума съществува една много сложна концепция. Буквалният превод на фразата бил: "аз съществувам, защото ние съществуваме...".

Не е ясно дали тази история е истинска или не, но тя по поетичен начин изразява част от най-големите проблеми на света, а в частност и на България. Може ли човек да е щастлив, когато е заобиколен от нещастие? В състояние ли е да те задоволи индивидуалния успех, ако всичко наоколо тъне в мизерия? България отдавна е в плен на някакъв разрушителен индивидуализъм, който поставя егоизма като основна ценност, а това води до системен проблем на обществото. Днес виждаме тази зараза и в политиката. В името на едно его, или в името на кратксрочен успех политически сили директно атакуваха банковата система и, разбира се, че успяха да я разклатят. Това, което днес разтърсва банковата система може да бъде решено със съгласие и силата и принципността на държавата. Но затова трябва консенсус. А къде точно го има? Нима в здравеопазването има консенсус? Нима в образованието съществува съгласие? Нима сме постигнали някакво единство по отношение на историята? Всички проблеми край нас се дължат основно на болезненото ни разделение като общество. Общество без доверие.

А доверието го има, когато можеш да осъзнаеш всички останали като ценност. Когато си готов да правиш мостове, а не да слагаш динамит под тях. Виждате ли някой да се опитва да гради мостове в парламента? Представяте ли си ситуация в която България ще формулира консенсусни цели за бъдещето?  Трябва да има разбирането, че България е общност и има мигове в които трябва да се бяга, когато държиш ръцете на останалите. Това е то "обонато". Свободата съществува там, където ги има другите. И където има желание да протегнеш ръка. 

Всичко останало е само илюзия за свобода. 

Геополитика на свирките

Тъкмо се бях омърлушил, че само у нас американците идват недоволни и си отиват задоволени като клиенти на голям публичен дом, когато попаднах на новината, че в Полша тече огромен скандал. Полско списание публикува разговори на външния министър Радослав Шикорски в които той е записан да казва много нелицеприятни неа за американците. На мен лично фаворит ми е фразата: "Вие знаете, че съюзът ни със САЩ не струва нищо. Пълни нещастници сме! Правим свирка на САЩ срещу нищо и смятаме, че сме окей..."

За непросветените да обясним. Поляк да бъде записан да казва това е все едно Осама бин Ладен да бъде заловен с портрет на Джордж Буш-младши в портфейла си. Имам предвид, че на никой не би му минало наум, че в полската политика кипят такива ъндърграунд американски страсти. Нека да не забравяме, че само преди няколко седмици Барак Обама лично посети Полша за тържествата по честването на 25 години от демократичните промени в Централна и Източна Европа. Там той с патос увери Европа, че ще я пази от руската заплаха. Разбира се каза го с повече увъртяни клишета, но това беше смисълът на думите му. Нека да припомним, че на това тържество присъства и нашият роден президент, който в есеистичен стил описа въодушевлението си от проявата.

С новопоявилите се самопризнания на Шикорски обаче пред очите ни се разкрива един сблъсък за който досега само подозирахме. Дори и поляците вече схващат, че сделката със САЩ не води до никакво стратегическо предимство. Имам един познат, който отдавна ми твърди, че всъщност случващото се днес в Европа са ариегардни боеве - тоест американците търсят начин да си бият шута от Стария континент и от проблеми, които вече не могат да разберат, но понеже не могат да си позволят да го направят панически, го правят така - с паради, дежурни речи и погалването по перчемчето на "Десен сектор" в Украйна. Не мога да преценя дали е прав, но очевидно Сикорски, човек с достатъчна информация за света, ясно оценява тази сделка с много пошъл еротичен мотив.

Веднага разбира се появиха подозренията, че този запис излиза в най-подходящия момент, за да подрие кандидатурата на Шикорски като евентуален комисар по външната политика на ЕС като заместник на Катрин Аштън. И, разбира се, бе посочен дежурният виновник - Русия. Дали това е така или не е важен въпрос, но много по-важен е въпросът - това автентично мнение на Шикорски ли е или не. Той се нахвърли срещу изтеклия запис, но не отрече да е правил изявленията. Следователно независимо от политкоректния бяс, очевидно това е негова осъзната позиция, изречена в миговете, когато дори и министрите могат да си позволят да бъдат честни.

Шикорски стана известен със силните си критики по отношение на политиката на Путин, но досега не бяхме чували мнението му за американците. Самата Полша минава за бастион на американското влияние в Европа, но очевидно самите поляци почват да се усещат, че заемането на такава правоверна позиция спрямо Вашингтон руши техните европейски амбиции. Всъщност в думите на Шикорски можем да разчетем, че има пукнатина ЕС - САЩ, която дори кризата в Украйна не може да заличи. Още, когато стана ясно, че американците са подслушвали Ангела Меркел стана ясно, че появилата се пробойна трудно ще бъде запушена от патетиката на клишетата за "евроатлантическия вектор".

Изумителното в думите на поляка обаче е използването именно на еротична метафора за описание на отношенията със САЩ. Те са изумително продължение на една прословута фраза на Виктория Нюланд, която с нетърпящ възражение бяс бе обявила "Fuck EU", което в превод на подуянски ще звучи така - "да му го начукам на ЕС". Тогава защо трябва да се учудваме, че темата за свирките се появи в подобна геополитическа концепция. Отдавна е ясно, че там, където има желание за чукане, рано или късно и свирки се появяват. Съжалявам за грубия речник, но в случая се водя по дипломатическия тон, който лъсна така грубиянски на бял свят. Но е ясно, че когато една държава вижда светът като сексобект, то рано или късно дори и най-податливата на изнасилване жертва, ще реши да протестира остро.

Оказа се, че дори Полша вече не иска да бъде нелепата секскукла на САЩ и да става сляпо оръжие на една държава, която вижда света като държави, които може да използва за своите цели, а след това да захвърля небрежно край пътя.

Време е и в България да отделим време за този разговор. Защото у нас, за пореден път го казвам, че чак ми омръзна да го повтарям, американската агентура мимикрира като говорител на "европейския избор". Обаче Европа и САЩ не само не са едно понятие, но все повече ще става ясно, че ще се раздалечават във времето и пространството, защото стратегическите им цели са различни. Вероятно, защото Европа не си пада чак толкова по свирките. Или пък поне си плаща добре за тях.

Винаги е хубаво, когато такъв разговор стане публично достояние, защото ни осветява дълбините на политиката, която иначе никой не вижда. Да, задкулисията в геополитиката наистина напомнят на тъмнината на спалня, където никой не е ясно какво точно се прави и кой е мъжа и кой жената. Но всъщност, когато Шикорски говори откровено, той наистина улучва настроение в което попадат все повече европейци. Епохата на геополитическите свирки почна да нагарча твърде много, особено, когато свирката се прави без любов, а просто по задължение. Великата група Найн инч нейлс имаха една песен в която се появяваше следното двустишие:

And when I suck you off not a drop will go to waste.

It's really not so bad you know once you get past the taste

Ще ми позволите да не превеждам тези два реда, но сега като ги чета почвам по-добре да разбирам драмата на Полша. Техният страх от Русия е отдавна известен, но сега май почват да разбират, че раздадените в безреда свирки май никога няма да доведат до брак. И това е тъжно. Не в еротичния смисъл. В политическия.

Прегръдка с ГЕРБ ще унищожи БСП

Соцпартията трябва да си научи урока как да управлява в коалиция

от Руслан Йорданов 

Интервю за вестник "Стандарт"

 

Какво ще стане с БСП, когато Станишев отиде в Брюксел? Да остане или да си ходи соцлидерът? Може ли да бъде животоспасяващ бъдещият конгрес? Възможно ли е Станишев да пие кафе с Борисов и двамата да наредят следващото правителство? ДПС - ангел или демон за червените? С тези въпроси "Стандарт" се обърна към новото острие на БСП и журналист от вестник "Дума" Александър Симов.

- Г-н Симов, изненада ли ви решението на Станишев да се пробва като евродепутат?

- Честно казано, бях изненадан. Не очаквах подобно действие от Сергей Станишев, най-малкото защото по време на цялата предизборна кампания едно от основните послания на левицата към нашите избиратели гласеше, че лидерът на БСП е водач на листата, но той няма намерение да ходи в Брюксел да се занимава с европейската политика, а ще остане тук. Очаквах Станишев да се съобрази със собственото си обещание. Мотивацията, която лидерът представи за отиването си в Брюксел, не е лоша. Факт е, че малцина са българите, които ще участват в съставянето на новата европейска власт. Това е голям плюс и за България, и за БСП. Въпреки всичко намирам отиването му в Брюксел за грешка, защото хората се вълнуват от политическите битки в България, и лидерът на една национална партия трябва да присъства в българския парламент. Народът иска да види неговите действия тук на място. Мисля, че повечето избиратели на БСП са объркани от решението на Станишев.

- БСП-София и други структури поискаха незабавен конгрес и смяна на цялото ръководство. Как гледате на техния призив?

- Време е вътрешнопартийната демокрация в БСП да заработи отново. Трябва да се обменят различни мнения, без това да е причина за разпад и лидерски съскания, а да е възможност да се придвижи партията напред. Отнасям се най-позитивно към настояванията за конгрес, защото считам, че е право на всеки социалист да търси и предлага изход от кризата. Не се наемам да твърдя дали извънреден конгрес с пълен цикъл от отчети и избори е най-правилното решение. Има добри аргументи и в двете посоки. Едната е, че наистина е необходима промяна в БСП, иначе се създава усещане, че е затънала в пясъците и не може да направи крачка напред. От друга страна, при бързи избори не е ясно доколко новият лидер би могъл да овладее дори една част от БСП и да я подготви за вота. Промяната е наложителна, ако искаме да се явим с нова кауза. В противен случай БСП ще трябва да рециклира старите си клишета, а те вече не работят и не могат да накарат дори редовите социалисти да излязат да гласуват. Добре би било да се наложи здравият разум и да се разбере, че една лидерска заявка и искането за конгрес не са опити за политическото убийство на Станишев, а вариант за размразяването на процесите в партията. Също така оставането на Станишев начело също не бива да се разглежда като свръхдраматичен порив на статуквото, а като временна мярка до следващите избори. В партията е загубена "златната среда" на здравия разум, което може би не вещае добри времена.

- Първо Станишев, а вчера и новият шеф на ПГ Атанас Мерджанов заявиха, че е възможна коалиция с ГЕРБ. Как си обяснявате обратният завой на "Позитано" 20?

- Категорично не приемам дори намеците за общо управление на БСП с ГЕРБ. Подобна коалиция няма да бъде добра нито за БСП, нито за ГЕРБ, а ще се окаже унищожителна за левицата. Периодично вървят призиви лидерите да се прегърнат в името на общото благо, но това няма да бъде прието и от електората на ГЕРБ. Да не говорим за избирателите на БСП, на които вече седем години им се обяснява, че ГЕРБ е лицето на злото. В един момент на социалистите ще им се сервира, че те трябва да приемат общ кабинет с ГЕРБ в името на националните интереси. Разграниченията в политиката не съществуват, за да бъдат прегазвани, а за да осигурят някакъв санитарен контрол върху поведението и идеологиите на отделните партии. Смятам, че са неуместни сравненията с Германия и други страни, където са правени широки ляво-десни коалиции. Там те може да проработят, но у нас евентуална коалиция БСП-ГЕРБ ще бъде рецепта за катастрофа.

- Каква оценка трябва да получи едногодишното партньорство с ДПС?

- При обиколките ми из страната разбрах, че този път коалицията с ДПС е особено проблемна в очите на левите избиратели. Много социалисти се изказаха отрицателно за нея. Редно е партията да даде оценка на досегашния съюз с движението и да реши ще го продължава ли и при какви условия, или ще къса отношенията. Според мен цената за тази коалиция, а именно изваждането на ГЕРБ извън властта, си струваше. В БСП много рядко се обърнаха настроенията срещу ДПС, което също не намирам за здравословно. Хубавото е двете партии за известно време да не бъдат партньори, за да могат да разберат дали е имало смисъл от досегашното взаимодействие. Агресивното поведение и истерията срещу ДПС не работи в полза на БСП, защото в крайна сметка политическият пейзаж у нас не е богат на партии, способни да влязат в парламента, а пред всяка формация ще стои въпросът за бъдещия съюзник. Партията не бива да си връзва ръцете с категорични откази, тъй като са възможни всякакви формати.

- С оглед на резултатите от евровота кои партии виждате като възможни партньори занапред?

- Лично мое мнение е, че от всички партии с шансове да участват в следващото Народно събрание отново виждам като партньор единствено и само ДПС. Партии като "България без цензура" например нямат ясна политическа основа. Те са леви в България и консерватори в Европа. Техните лидери носят скъпи часовници и плачат за бедните, когато се съберат с богатите си приятели. ГЕРБ вече ги изключихме от възможностите, а Реформаторският блок е генно модифицирана организация, за която е трудно да се повярва, че ще влязат в парламента. "Атака" също ще остане под чертата, но БСП няма нищо общо и не бива да има с формации като тази на Волен Сидеров. Реално погледнато, няма друг потенциален партньор освен ДПС. Но БСП трябва да си научи урока и следващият да сключи твърдо споразумение с движението и да действа така,че хората да не остават с впечатлението, че ДПС управлява, коли и беси в страната.

- АБВ се готви да се превърне в партия, очаква ли ни исторически сблъсък вляво?

- Не възприемам АБВ като лява формация, те с нищо не са доказали принадлежност към левицата. Те имат една-единствена тема - колко е лоша БСП, без да си правят труда да очертаят някаква алтернатива. Партията, която почива на реваншизъм, няма бъдеще. Проектът на Първанов ни навреди на евроизборите, но те далеч не са сред основните причини за загубата.

Принципно намирам, че появата на конкуренция вляво ще се отрази здравословно на БСП. Моята теория е, че БСП също може да се превърне в ново ляво формирование, когато се промени докрай и стъпи на автентична основа.

 

Повтаря ли се 1997 г.?

Някой много иска това, но виновното минало трябва да стои в историята. От времето на Стоян Михайловски в България е пълно с "подли человечета", които са претендирали да говорят от небесната позиция на висшия морал, въпреки съучастието си във всичко мерзко

Любимата дъвка на десните анализатори (това е вид от политическата фауна, който може да живее само ако е сигурен за своите хонорари, и не е в състояние да проявява смислен живот, ако погледът му не е озарен от шамански блясък и грозни крясъци, че комунистите са му съсипали радостта от пиенето) е, че ситуацията днес напомняла на 1997 г. Сравнението, разбира се, е изключително тъпо и няма реална база, но това не пречи отново и отново да се завърта в медийното пространство и от сутрешен блок на сутрешен блок да обикаля страната като грипен вирус. В него се крие висша форма на пожелателно мислене.

През 1997 г. след предсрочните избори на власт дойде десницата, в лицето на тогавашния СДС, и започна период на такава фанатична кражба, че и до днес е трудно да осъзнаем нейните мащаби. В дясната митология това е време на разцвет и стабилност, но питайте какво представляваше това време за обикновените хора, които оставаха без работа, за пенсионерите, чиито пенсии бяха орязани по най-касапския начин, за работниците, които видяха как пред очите им предприятията биват изсмуквани по схемата "работническо-мениджърска приватизация", и тогава си правете изводи дали сравненията с 1997 г. носят нещо друго, освен леко потреперване от ужас.

Всички виждаме, че България рязко се дестабилизира като страна. Резултатите от предсрочните избори подействаха като детонатор на толкова много процеси, че е трудно да бъдат описани. Но ако се вгледаме внимателно в случващото се, ще видим, че повечето причини за нестабилност са тежко режисирани. Това е перверзното на ситуацията. Очевидно е, че голяма част от политическите интереси стоят в тъмното, а думите, с които се опитваме да ги обясним, просто не засягат тяхната същина. И медийната атака срещу КТБ, и парламентарните пируети на ДПС, и кресливото поведение на ГЕРБ - всичко се отприщи накуп, за да напомни за пореден път, че съществуваме в държава, която е като наркоман за скандали, а обществото е така привикнало не само към политическата агресия, но и към реагирането на явни схеми, че вече почти нищо не може да се направи за спасението. На този фон и нервните реакции на БСП не помагат за успокояване на напрежението. България заприлича на разклатена бутилка с безалкохолно, забравена в пясъка на някой слънчев геополитически плаж, чиято струя всеки момент може да изригне с мелодраматичен блясък.

Две важни неща отличават 1997-а от 2014-а. България не е във финансова криза, въпреки опитите за имитация на такава. Кабинетът не само преодоля

вампирската политика на ГЕРБ

но дори успя да увеличи опоскания фискален резерв отново, и то въпреки мрачните предсказания, че води държавата към фалит. На хоризонта не се очертава никаква спасителна алтернатива, която да събере вота на обнадеждените, както направи СДС навремето, преди, разбира се, да профука тази надежда като пиян комарджия. Заради това най-важното в тази ситуация е да се опитаме да се отървем от лъжовния блясък на спецефектите, от димната завеса на идеологизираните до безумие анализи и да се опитаме да видим накъде се е отправила България в световния мрак.

На хоризонта се мержелее лекарството "предсрочни избори", но, парадоксално, нито една от големите партии май не се стреми с пълна сила към тях. Едноседмичната политическа екскурзия на Бойко Борисов до САЩ дойде във време, когато партията му твърдеше, че само изборите са решение на политическата криза. Когато ГЕРБ получиха контраоферта - избори до края на юли, изведнъж за тях стана жизнено важно да се спазва Конституцията. Само да припомним, че по време на тяхното управление те направиха пешеходна пътека по основния закон на страната от постоянно погазване. ГЕРБ предпочетоха да нагнетяват отстрани напрежението, но не и да се явят на бързи избори, което говори, че загрижеността за България е последният мотив на тяхното поведение.

Проблемът на ГЕРБ е, че въпреки опитите да заличат стореното, хората помнят полицейската кубинка, с която маршируваха във властта. Това също е парадоксална ситуация - ако ГЕРБ наистина управляват отново държавата, бъдещето ще е като добре познатото минало. Някой някога да е чул гербаджия да признае за грешка? Някой някога да е чул Цветан Цветанов да се покае за миналото? Някой някога да е чул Бойко Борисов поне веднъж да разкритикува себе си или поне да е показал, че помни, че бе свален от власт със социален бунт? Това е един от тъжните ефекти на сегашното безвремие. Направихме и невъзможното да забравим уроците от надигането на онези отчаяни хора, които не можеха да си платят сметките за ток, защото дадената власт на монополите приличаше на нещо, извадено от филм на ужасите. Това е

"новото" лице на десницата

която не е забравила нищо от миналото, а и нищо ново не е научила. Тъжното е в това, че тези, които твърдят, че са лицето на промяната, всъщност са толкова антисоциални и така неангажирани с проблемите на обикновените хора, че това вещае много нови протести. Но не зализани и театрални, а истински и злобни.

За Реформаторския блок и паразитиращите около него групи от свободни интелектуалци дори не ми се говори. Това е ГМО-партия, която съществува единствено на страниците на вестниците, но трудно може да бъде открита из широките пространства на България. Реформаторите могат да съществуват единствено в ситуация на криза и заради това те са едни от най-шумните, когато трябва да се създава усещането, че държавата лети към дъното. Този път обаче театърът им е труден, защото за разлика от митологизираната 1997 г., българите не усещат кризата по материален начин. Вероятно това е причината техните анализатори да иззлобяват от статия на статия и да фантазират възхода на някакво организирано евразийско движение. И до това доживяхме - защитата на национални интереси да минава на антиевропейско действие. Това е просто щрих към монументалния фон на епохата. Има безпогрешен тест за нормалност на една партия. Ако е в състояние да признае поне една своя грешка, значи не е загубила своите корени. Няма да намерите реформатор, който да си признае генерални грешки. Това е парадоксът на българската демокрация - сталинистите се бетонираха вдясно и това кара България да прилича на психиатрия, останала без лекарства.

Заради това е важно да погледнем и към БСП с оправдана тревога. Левицата в България е изживявала и по-тежки дни, но сега проблемът е в усещането за безпътица и липсата на ясна перспектива.

БСП е партия на каузата

на идеите, а именно кауза липсваше през последната година. Преодоляването на щетите от епохата на ГЕРБ беше добър мотив за участие във властта, но не може да замести липсата на друга, стратегическа визия. За пореден път, когато е на власт, БСП позволи и псевдогражданското общество да се упражнява на неин гръб, а обикновено мълчаливите медии да се правят на възторжени певци на протестите. Това издава генерален проблем на левицата. Нямам представа откъде извира тази системна неувереност, но вероятно липсата на достатъчно автентичен радикализъм води до това състояние.

И заради това днес е всичко друго, но не и 1997 г. Някой много иска времето да се повтаря, но виновното минало просто трябва да стои в историята. Днес всички са виновни, но някои имат толкова непресъхваща вина, че партийките им всеки път се чудят дали ще влязат в парламента. Това беше резултатът от 1997 г. И най-важното за мен е, че когато пушилката отмине, а театралният грим се размие, отново да видим ясните политически стойности, които могат да променят живота ни. Това е надеждата, която можем да запазим в мрачните времена. Защото, ако трябва да връщаме времето назад, можем да го върнем до епохата на Стоян Михайловски, яростния публицист, който никога не спря да разгромява Фердинанд. И тогава с ужас можем да видим, че епохата не е мръднала в своята подлост. Още по времето на Михайловски е било пълно с "подли человечета", които са претендирали да говорят от небесната позиция на висшия морал, въпреки съучастието си във всичко мерзко. Присъдата на Михайловски и до днес е като шамар: "Този тука парфюмиран и пудросан негодяй, когато говори за морал, за напредък, за идеал, за благосъстояние, за свобода, за социален порядък, за мир и любов - чува се един колосален мъртвешки смях в гробищата!"

Какво повече може да се добави?

България в диктатурата на ретроградния Меркурий

Тези дни един от видните политолози на републиката - астроложката Алена даде особен поглед върху политическите процеси. Звездите й показвали, че от миналата седмица занапред Бойко Борисов и Сергей Станишев били в еднаква вибрация, но въпреки този постигнат звезден консенсус, това било ясен знак, че никой нищо не може да каже със сигурност какво точно предстои да се случи. Защото вибрацията Станишева и вибрацията Борисова действали в противоположни посоки и това създавало усещането за политическа нестабилност. Една астроложка никога няма да е себе си, ако политолог на хонорар в западна фондация не изследва докрай причините за едно явление и заради това Алена го откри внезапно. Основен проблем на българският хаос днес бил ретроградният Меркурий. Той обърквал целия обществен климат и предизвиквал дори от далечните Съединени щати Бойко Борисов да дава ядовити интервюта за всичките си съперници. След като най-висшите астрални експерти са ни споделили истината очевидно е, че трябва да я приемем. Основният проблем на страната е проклетият ретрограден Меркурий и нека да проследим какво точно причини той на отечеството, както и дали сме заплашени не само от нови избори, но и от възможността Николета Лозанова отново да се опита да пее.

Ефектът от ретроградният Меркурий се оказа парадоксален. В мига в който бе подхвърлената идеята за провеждането на бързи избори, се оказа че едната година на протести и крясъци "Оставка" всъщност е била истински театър. Лидерът на БСП Сергей Станишев поиска предсрочен вот в края на юли и изведнъж все едно се отвориха, ако не вратите на ада, то поне вратите на "Син сити". Цялата демократична общественост вкупом обяви, че това били противоконституционно действие, което подривало почивката на българите. На аргумента "ама нали точно вие искахте избори?" никой не успя да отговори, но всъщност, нека с ръка на сърцето да признаем - кога точно в България някой наистина е отговарял на съществен въпрос. Оказа се, че обичайните заподозрени от ГЕРБ дълбоко не желаят бързи избори, а май дори, ако се вгледаме в изпънатите лица на депутатите на Бойко Борисов, когато камерата на Сашо Диков не ги снима и не трябва да демонстрират увереност в експремиерското бъдеше, май изобщо не искат вот и тази година.

Без да се допитваме до друга врачка можем да се опитаме да споделим откъде извира това притеснение в колективната душа на ГЕРБ. С агресивната си следизборна стилистика и с политиката си тип парламентарно риалити, но без голи мацки, ГЕРБ всъщност могат да разчитат на един-единствен сигурен партньор в евентуален парламент - Реформаторския блок. 

Реформаторският блок обаче е обществена формация, която по забележителния израз на Тери Пратчет, не само отдавна е в земите на лудостта, но дори си е построила постоянен лагер в тях и изобщо не е сигурно, че при една висока активност, те ще могат да попаднат в парламента. Отделно от това, ако трябва да приравним политиката до флирта, реформаторите са аналога точно на най-капризната мацка, която цяла вечер ще ти иска да я черпиш с най-скъпите питиета, да й поръчваш най-луксозните ястия, да не я гледаш в циците, а да я слушаш как ти говори за поезията на Георги Господинов и за последната статия на Калин Янакиев, а най-накрая дори няма да те покани да пиете по едно кафе у тях, а ако й намекнеш за него, тя ще те изгледа като стар седесар клип на БСП и ще те обвини за пета колона на Путин, ако случайно я докоснеш по коляното. С други думи - дори и мацката е забележителна със своята истерична прелест, не е сигурно дали си струва да се хабиш с флирт, който ще те доведе единствено до някоя психодрама.

Другите евентуални опции (да припомняме ли, че това е любимата дума на Доган) са ДПС и ББЦ. Не съм наясно как влияе ретроградния Меркурий на бъдещите коалиции, но всяка една от тези възможности е силно проблематична. На финансово-корпоративно ниво ГЕРБ и ДПС ще бъде един прелестен съюз, но българското общество все още помни всички тежки думи, които двете партии са си разменяли. Да не забравяме, че само преди година Борисов дотърча в парламента буквално по пантофи, за да обяви, че лично Доган го е поръчал и дръмна заклеймителна реч в негова чест. ГЕРБ и ББЦ също е съюз над който тегне прокобата на медиите. Борисов и Бареков бяха добри медийни приятели, създадоха не една и две новини съвместно, но проклятието на любовта е в това, че когато тя свърши се задейства сценарият описан от Блага Димитрова: "Бяхме най- близки...Затуй отсега нататък ще сме най-чужди в света".

Коалицията ГЕРБ - БСП е по-добре да я оставим без коментар, защото дори и диктатурата на ретроградния Меркурий не бива да ни позволява да изпадаме в политически извращения. Ясно е, че единствената дума, която не бива да се използва в България е "никога", но съюз между социалисти и гербери, дори и да донесе известно успокоение в душата на народа, също така ще я захвърли в толкова мощна шизофрения, че не ясно дали здравната реформа няма напълно да изпуши.

Левицата не влиза в описания звезден хаос в по-добра кондиция. Вярно е, социалистите са оказаха майстори на спецефекти, вдигнаха пушилка и свалиха доста маски, но това никак не решава кардинално проблема с факта, че БСП просто не иска да си научи урока от европейските избори. Вярно е, още навремето Тодор Живков описа масово прилаганото българско средство за справяне с кризи - "снишаване, снишаване...", но не е ясно дали тази формула вече не се е изхабила напълно. В нежеланието си да се промени поне малко БСП напомня на лафът на онзи стар английски консерватор, който бе казал, че няма проблем, който да не може да се реши с активно бездействие. Но това е стратегия и тактика на десните. Левите би трябвало да са агенти на промяната, които да приемат пораженията като романтичен поет на който му е отказано правото да зърне сините очи на любимата си и да напише ода за нея. Тоест трябва да реагират със страст и разкаяние. Но тези две съставки не се задават на хоризонта и в пристъп на добро настроение можем да отдадем това на ретроградния Меркурий, но в задачата се пита в епохата на коя планета БСП ще се научи да си върши работата и най-накрая да вземе да спечели едни избори. Ей-така за разнообразие.

И най-накрая, за да почетем както трябва астрологията и нейното влияние върху политиката у нас, трябва да отбележим, че навръх целия хаос, протестърите (бяхме ги позабравили) се опитаха да възкресят спомена за 14 юни с нов протест. Разбира се ерзацът беше далеч от оригинала. Събраха се едва 3 хиляди души, а в някои градове почитането на годишната се провали, защото не излязоха хора, които вероятно са си стояли вкъщи от страх пред всемогъществото на ретроградния Меркурий. Човек дори да се е оттеглил изцяло във вътрешна и литературна емиграция, все пак със сигурност е успял да закачи по някой телевизионен репортаж за събитието. Репортерките отново пърхаха с мигли и всяка от тях бе решила да покаже философските дълбини на душата си. То бяха едни телевизионни есета със самоназначили се герои. Потресаващото беше, че повечето от тези герои ги нямаше в първите два дни на протеста. Това е правило за което астроложките никога няма да ви открехнат. Най-опасни са тези, които идват след четвъртия ден. Тогава на повърхността изплуват тези, които имат съзнания на хищници и усещат как могат като паразит да се прикрепят към обществено настроение. Именно свръхпопулацията на тази фауна уби протеста. Както, разбира се, и медиите. Като разиграваш протеста единствено и само като сапунена опера, в крайна сметка ти го изтикваш от моралната сфера и го превръщаш в развлекателно шоу и нищо повече. След първите два дни протестът бе изсмукан и съответно се превърна субкултурен медиен продукт, нещо като Макдоналдс за  очите, което напълни с холестерол всеки опит за мислене.

Заради това годишнината беше нещо като панихида за една друга възможна България, която никога няма да се състои. Вероятно трябва да питаме Алена защо е така. На нас простосмъртните вместо отговори ни хрумват поетични възклицания. И псувни срещу пиарките, които се появиха от великото нищо на луксозните си ресторанти, за да натоварят този протест с всичките си зализани визии за света. И съответно нищо не стана. В разгара на годишнината бодрите политолози започнаха да пишат статии на конвейр как протестът е повлиял на политическите процеси, но истината е, че протестът в своя пик беше станал гръбнак на статуквото. Когато той спря статуквото се разклати. Никой не обясни на "младите, умните и богатите" този най-важен урок. И най-слабата власт се консолидира под натиск. Медиите също не разбраха това. Със своите пипала от протегнати микрофони те причиниха тази епоха на ретроградния Меркурий, в която всички политически стойности позавехнаха, а единствената форма на обществен живот е колективния спомен за събития, които не е сигурно, че някой ще запомни.

Май всичко описано е причината всички политически анализи да не отговарят на истината за света. В своя звезден плен България като цяло се интересува от най-незначителните въпроси (на кой му пука кога ще са точно изборите) и избягва да си дава отговори на истинските важните. 

Например в този разклатен из основи свят трябва ли на всяка цена да приемаме волята на някакви чужди държави за нашите собствени интереси? Има ли България национален суверинитет и, ако има такъв, защо никой не срита дебелите задници на тримата американски сенатори, когато дойдоха тук да се държат като господари на Балканите? Ще направим ли някога нещо, което е полезно за страната, дори и целият свят да се опитва да ни размахва пръст. Не призовавам да бъдем световен хулиган, но просто някой, който е наясно, че наистина има свобода.

Това са въпроси, които всички подминават, а после се чудим защо ретроградния Меркурий прави каквото си иска по нашите ширини и скапва всяка форма на политически живот. Май заради това хората търсят астроложките във времена на лична и социална криза. Астроложките винаги разполагат с отговори.

Как да не им завидиш?

Културологът от сектата на телевизионните зрители

Никога няма да спра да се удивлявам на това как най-кресливите говорители на "морала" винаги се оказват са най-тесногръдите фанатици с менталност на коменданти на концлагери. В момента в който видя човек, който заеме любимата поза на българския интелектуалец - бясно вдигнатият пръст във въздуха ми става ясно, че пак ще бъдем свидетели на театрални действия, които с пъти надминават разбиранията на здравия разум за истинска перверзия. Тъкмо, когато започвах да изпитвам известна носталгия по протестните български дни, и то въпреки, че диктатурата на пиарките изкофти всичко в тях, един от идеолозите на мракобесието отново изплува от своя Мордор, и така разсея всички признаци на меланхолия в мене. Става дума за добре известният професор Александър Кьосев, който се събуди от комата на своето позаспало его поради един много интересен повод. Господин професорът гледал в неделя БНТ, видял на екрана Явор Дачков, който е коментирал актуалните събития и веднага е решил в своя фейсбук-профил да се направи на велик цензор и да обяви, че хора като Дачков не трябва да бъдат допускани до екраните на телевизията.

Гръмогласният гняв на господин професора бил предизвикан от това, че той не приема мотивите на журналиста за чисти и дори го нарича "неверен, дискредитиран, изврътлив човек, готов на всичко, казани с неясни цели". С подобен риторичен гняв и аз мога да споделя, че проф. Кьосев е един надут перко, психопатичен истерик, който в псевдоморалистичния си бяс е напълно готов да забрави своите псувни от миналото. Но подобен подход не само не ни помага да изясним истината, той върви срещу това, което наричаме здрав разум в обществото. Нека да припомним, че човекът, който сега размахва пръст и настоява да има правото на последна дума кои хора да бъдат канени по телевизиите, всъщност в разгара на протестите, когато за всички ясномислещи хора почна да става ясно, че те се превръщат в някаква карнавална лъжа, твърдеше, че протестът трябва да бъде използван за нанясяне на точкови удари. Още оттогава Кьосев си представяше картината на това как стотици протестъри се събират пред апартамента на Дачков, за да викат срещу него. Което подсказва, че в мотивите да се събуди от своя мрак днес има нещо повече от обикновен гняв. Това не е злобата само на разгневен зрител, това е безсилната ярост на някой, който вижда, че друг е в състояние да опише света по-добре от него.

Мотивите на Кьосев показват ясно кой победи в битката на интелектуалния фронт. Подобна степен на злоба може да има единствено от загубилата страна, която и до днес ближе яростно раните си и не иска да повярва, че е била наритана на полето, което е смятала за свой собствен дом. Дори и да приемем за адекватно това, че Кьосев недоволства от факта, че Дачков сега говори неща, които не е мислел преди една година (това е безумно, защото отказваш на човек правото на промяна), интересно защо не изпада в радост, че един от неговите противници постепенно започва да осъзнава някои базови истини. Очевидно Кьосев обаче се изживява нещо като монополист на окончателната истината и ревниво дебне кой ли друг ще посегне в неговите владения. Но, разбира се, това е само отвлечено разсъждения. Всъщност болката на господин професора е много по-очевидна. Него го боли, защото Дачков не само е добър в своите разсъждения, но и показва това, което "умните и красивите" днес отчаяно избягват да дискутират - раната ГЕРБ. Очевидно е, че Реформаторския блок си е купил булчинска рокля и само чака деня на мечтаната политическа сватба, но Кьосев беснее, че Дачков е посочил кмета от ГЕРБ като един от основните виновници за трагедията във Варна. Очевидно оттук-нататък ще е така - автентично бесните, пардон десните, няма да дават косъм да пада от главата на бъдещите им коалиционни партньори и ще ги защитават с голи гърди из изнурените виртуални полета.

Според Кьосев изявленията на Дачков показвали, че "основните принципи на протеста се оказаха верни, след като ги повтарят дори и техните врагове". И тук трябва да имаме сетива за философската подмяна на която само много мерзък човек е способен. Ако се върнете в протестните дни ще видите, че нито в един момент основните принципи на протеста не са били поставяни под съмнение. Нещо повече - много от тези, които днес са обвинявани, че са "изляли кофи от реторическа помия" всъщност в първите няколко дни бяха по протестите, далеч преди хора като Кьосев да се сетят да излязат и, че навън става нещо различно. Под съмнение бяха поставени хората, които се впиха като вампири в протеста, изсмукаха го и го инжектираха със своя нарцисизъм, нелепеци и въздухарски пози. И ето, че един от идеолозите на тази мегаломания днес не само не е в съзвучие с принципите на протеста, но дори като есесовски началник почва да определя кой има правото на коментира темите от действителността и кой не. Това е интелектулна перверзия. Демокрация с обратен знак. Антисвобода, формулирана едва ли не като неотменим принцип.

Дачков в момента има едно безценно качество. Той е от най-силните и смислени критици на ГЕРБ и това го прави с пъти по-автентичен от всички останали самоназначени съвести. Странно ми е да защитавам един очевидно десен човек, който обаче е останал здравомислещ и това веднага го превръща в опозиция на всички луди, които с блеснали погледи простиха престъпното управление на Бойко Борисов. Добре е, че един от черните шамани изплува от своето безвремие, за да ни напомни за дивата подлост, която стои срещу всеки опит за здрав разум у нас. Представете си само какво ще стане, ако господин професорът получи правото да изрази блестящият демократизъм на душата си в някакво законодателство. В телевизиите ще има забранителни списъци на хора, а уникалните интелектуалци ще съществуват във вакуум, заобградени единствено от гласовете, които им шепнат колко са велики и смислени.

Изобщо, когато човек чете изявленията на един случаен културолог разбира каква ментална катастрофа се е осъществила в България. Този, който трябва да е мотор на промяната се оказа Черен цензор от сектата на телевизионните зрители. Свещенните интелектуални крави на десницата се провалиха мащабно, защото, когато трябваше да предложат проект, те извадиха само клишета и конструираното от тях приличаше на нещо, което е правил първокласник. Това се дължи на липсата на автентично усещане не само кои са, но и каква е тяхната роля в сриването на нашия подреден свят. Защото, когато тръгнеш да търсиш отговорности от всички трябва да си зададеш въпроса за своята роля в подмяната. Разбира се, нямам никакви илюзии, че господин професорът е способен на подобно нещо, но аз за разлика от него ще настоявам думите му да достигнат до повече хора. 

Хората сами ще разберат кой кой е. 

Александър Симов за левицата след Евроизборите

Дезертьорството на един контрачовек

За да живееш в България са ти необходими огромни запаси от чувство за хумор, защото иначе ще си като слепец в минно поле - никога няма да си наясно откъде ще дойде взрива, който ще те захвърли нагоре към небето с блясък подобен на спецефект от холивудски филм. Но човек дори и да е от стомана и да има нервите на закален фен на Буги Барабата, пак щеше да се потресе от арогантното и вманиачено поведение на контрачовекът Иван Портних, изжвяващ се като кмет на Варна. Когато в нощта на бедствието, докато все още дъждът плющеше по земята с невиждана ярост, го чух как с неадекватен глас се оплаква, че държавата я няма, ако бях наоколо щях да му перна един за врата. Абе, братче, държавата - това си ти. Хората заради това са гласували за тебе. Не, за да дефилираш като спиртосана миска от екран на екран, а, защото са ти поверили висшата отговорност да бъдеш първата защитна стена срещу всички проблеми, които имат. Това е ролята на кмета. Той е най-близкото лице на държавата и, когато видях как един псевдополитик реши да дезертира в ефир от поста си и то по време на бедствие, ми идваше направо да строша телевизора.

Никога няма да разбера защо нито един журналист не закова Портних с въпросите, които трябваше да му зададе. Едва ден по-късно, когато официално бе пусната хронограмата от това какви действия са предприети, стана ясно, че кметът не е бил на нито едно от важните места. Него все едно просто го е нямало. В най-важния си миг като град, Варна се оказа без градоначалник, защото той ги предаде пред лицето на трагедията. И това е тъжната истина. Всичко останало са заигравки по темата. Или пък бясно пръскащи интелектуални слюнки, които се опитват да защитят незащитимото. Да, вярно е, такава трагедия не трябва да се политизира. И всъщност ще се постарая да не го правя. Но предателството стои над политиката. То е толкова върховен акт на мерзост, че описвайки го ние не политизираме абсолютно нищо, а просто се стараем да обрисуваме моралния проблем.

Чак е чудно как нищо човешко не бе останало в кмета на Варна, който нито за миг, ама нито за миг не помисли, че първо трябва да си свърши работата, а след това да се оплаква и жали пред камерите. И всеки, който е тръгнал като Матросов с гърдите си да брани гледката на един неадекватен гербаджия в една луда и страшна нощ, просто трябва да си провери главата. Или да отиде да каже същото на пострадалите. Защото най-важния глас за това какво се случи в онази страшна нощ е на самите варненци, а те колективно усетиха, че бяха предадени от своята местна власт в лицето на Портних. Ако приемем, че това, което направи той е нормално, то означава да приемем, че от кметовете изобщо няма никаква нужда. Защото той избра да не реагира, избра да води телевизионен живот, избра да говори глупости и да не свърши никаква работа. неговите реплики за липсата на държава не само изумяват, те трябва да ви хвърлят в умопомрачение. Как така един кмет се разграничи от държавата? Той какво - същество от друго измерение ли? Да не би да е извънземно, случайно появило се на морския бряг?

Разбира се, че един кмет не е супергерой и когато бедствието се случи, той не може да го спре. Но можеше с поведението си да покаже, че е съпричастен към хората, а не към своето свръхего. Отвратително е да видиш как един човек търси начини за своето политическо оцеляване, когато вече са умрели хора и то по един удивително брутален начин. И за този начин местната власт има своята вина, защото с години е наблюдавала как алчността в името на застрояване, незаконна сеч и всякакви начини за печалба е взимала връх. Всички трябва да си спомняме за нощта в квартал "Аспарухово", когато следващият път позволим да си мислим, че алчността е добродетел. И всеки кмет, който е гледал спокойно всичко това е съучастник. Не изключвам разбира се и правителствата. Няма невинни.

Попитайте някой от старото поколение дали си спомня времена, когато дъждовете са били проблем. Не бяха. Най-тъжната диагноза на българския преход е, че днес едно предприятие като "Напоителни системи" например има за основна дейност нарязването на тръби от стари съоръжение. Същото се случва и с отводнителните системи. Ние сме поколението от идиоти, което наследи играчки, които не знае дори как да ползва. И бедствията се случват заради 25 години постоянна кражба и постоянна липса на мисъл за живота на обикновените хора. Заради това дори не си позволих да слушам телевизионните хълцания за лошото управление у нас, които някакви отправяха по телевизията. Разбира се, че управлението е лошо. Зададената система е лоша, тя просто смята, че печалбата е измерител за всичко, а където печалбата е издигната в ранг на божество, обикновените хора напълно изчезват. Ние сме жертви не само на олигархията, а на системата, която рано или късно произвежда олигархия. И заради това не слушам хълцукания. Никога не бих повярвал на никой, който иска да смени ръждясалата клетка с луксозна такава.

Една страна в която проливен дъжд може да се превърне в бедствие заради безкрайните години на егоизъм, кражба, престъпления и страст към бързо забогатяване, е трудно да бъде определена като държава. Смазващото е обаче всеки път са политическите приказки. Едни и същи. Това не е първото бедствие от дъжда, което преживява България в последните 10 години, но нищо, ама нищо, абсолютно нищо не е направено. Горите пак се изсичат, реките се оставят непочистени, шахтите са задръстени. Това е все едно играеш на руска рулетка с природата. Но ми е още по-тъжно като видя как едни и същи хора всеки път мелодраматично почват да кършат пръсти и да викат: "къде е държавата!". А, значи, когато трагедията се случи се сетихте, че държава трябва да има. Иначе държавата все е тикана в ъгъла, все е обвинявана, че пречи, все е удряна през пръстите, но когато стане драмата, изведнъж - къде е държавата. Ами няма я. Изчезна в мрака на прехода и в ненаситния стремеж към печалба.

Вечна памет на жертвите! Те са невинни. Поклон доземи за куража да останат в една страна, която не дава пет пари за тях.

Поклон пред паметта им!

Отвъд медийните сенки

Пътешествие из истинската България

Истината е, че тези, които излязоха да протестират през лятото, въпреки нарцистичните етикети с които се бяха самовъзнаградили - "красиви, умни, блестящи, модерни, съвременни и извисени" - всъщност нямат ни най-малка представа в каква страна живеят. Те обитават някакъв стерилен свят от медийни клишета и решиха, че съдбата им отпуска шанса да участват в някаква лакирана псевдореволюция, която няма да разбие основите на икономическото статукво, само леко ще промени върховете на политическия елит, но за сметка на това ще ги накара да се чувстват бунтари за малко и ще ги изпълни с истории, които да пробутват на внуците като смислен житейски опит. Само кратка обиколка на другата България обаче - онази страна, която не съществува в телевизионните новини, или съществува само за една минутка, най-вече около репортажите за някое особено драматично убийство, ще те убеди, че ако искаш смислена промяна, ако наистина желаеш по-добър живот, трябва да знаеш с точност до милиметър какво не е наред. Трябва да познаваш истинските хора, а на медийните сенки за тях, да си наясно с истинските проблеми, а не с виртуалните измислици, да можеш да прогледнеш за истината, че социалните драми са далеч по-огромни отколкото може да си ги представи дори въображението на Зола.

******************

В Долна Митрополия една лекарка със сълзи на очи помоли кандидатите за евродепутати (в случая това бяхме Достена Лаверн и аз), че ще направят всичко възможно една история от нейния живот да не се повтаря никога повече. "Искам да ми обещаете, че ще работите така, че никога повече да не ми се налага да издавам извинителни бележки на деца, които не са болни, но трябва да работят нощно време в птицеферма, за да могат семействата им да не умират от глад. Тези деца имат нужда от извинителни бележки, защото не могат да ходят на училище понеже са принудени да работят по 12 часа на ден", каза лекарката.

Трудно е човек да даде отговор на този проблем. Той е от тези коварните, които като започнеш да разплиташ виждаш, че в него е навързано всичко - и липсата на социална, и липсата на регионална, и липсата на образователна политика. И, разбира се, тези думи нищо не обясняват. Защото, когато ножът е опрял до кокала точно по този начин, няма и не може да има утешителни думи. Поразителното е друго. Въпреки смъртоносната поредица от лъжи, която са получили през годините на прехода, у хората все още е останала някаква надежда, че нещата могат да се оправят, че ще се появи сила, която поне ще почне да работи по разчистването на злостната мътилка на прехода, оставала след себе си толкова много разбити животи. Те, събиращите се по политически срещи, вече са изпълнени със скептична мъдрост и не вярват на празните обещания. Хората обаче май са запазили някаква вяра в изначалната сила на идеите

*****************

В Ситово, Силистренско открих, че клубовете на БСП и ГЕРБ съществуват един до друг в интересен политически мир. ГЕРБ - отляво, БСП - отдясно. Тази обществена идилия не бе нарушавана от крясъци, викове или други софийски похвати за водене на политика. Дори съществуваше известно благородство на възприятията - когато едната партия прави предизборни срещи, партийните работници от другата си тръгват по-рано от работа. Попитах една възрастна жена, която идваше на срещата с левите кандидати дали това съжителство не й прави впечатление. Тя изсъска нещо срещу ГЕРБ, но после добави, че иначе хората от партията, които са от града не са лоши, ама просто заблудени. Сподели, че единият леко подпийвал, ама като пийнел повече почвал да цитира не Бойко Борисов, а Владимир Илич Ленин. После, разбира се, се оказа, че тя не говори за човек от ръководството, а за някакъв обикновен симпатизант, но нека да не виждаме в тази алкохолна трансформация някаква метафора. Просто хората от Ситово за широки и световни. И не признават диктатата на определена политическа школа. Разнообразяват се.

*****************************

В Пловдив имах среща със съюза на глухонемите. Става една жена и ми обяснява най-баналната история на света. Предприятията на глухите почти не работят. Никой не наема хора с увреждания. В момента в който се случи да получиш увреждане, ти ставаш излишен човек и колкото и усилия за нормален живот да полагаш, това просто не ти се отдава. Ужаси ме фактът, че това са проблеми, които са се трупали с години. Все едно е избухнал пожар, който никой никога не се е опитвал да загаси. Нямам какво да предложа като рецепта, освен уверението, че ще положа максимални усили, каквото зависи от мен, някой да обърне внимание. Тогава схванах колко разграждащо може да бъде вредното идеологическо влияние. С години ни повтаряха, че държавата трябва да се чувства виновна и да не пречи на свободния бизнес и предприемачи. Само че, когато държава няма, хората с проблеми започват да се давят. А, когато се давиш и не получиш помощ, ставаш озлобен и отчаян човек. Точно това казах на хората - държавата трябва да се върне в техния живот. Какъв живот можем да живеем, ако в най-кризисните мигове се чувстваш изоставен от всички. Кой ни внуши, че инцидентната благотворителност може да замести целенасочената социална политика? Казвам на хората, че за първи път от години видях поправка в закона за обществените поръчки, която ще позволи на социалните предприятия да ги печелят с предимство. Разбира се и тук хората реагират позитивно, но без ентусиазъм. Годините са ги научили, че повечето добри новини, рано или късно са се оказали някаква странна лъжа.

**********************

В село Конево, Шуменско отглеждат основно крави. Литературната несправедливост ме възмути. Издирвах коне, ама ги нямаше. Бедността е подменила реалността. Хората са заложили на по-комерсиалното животновъдство. Във Врачанско попаднах на село на име Краводер - зачудих се защо ли Конево с кравите и Краводер не са по-близко едно до друго. Така поне бизнесът им щеше да съвпадне. В Краводер също би разбиха сърцето - деряли кравите едно време, сега се отдали на други занимания. В село Новград, Русенско пък има запазен паметник на Ленин. Оказа се - единственият останал в страната. Веднага се сетих за гербаджията от Ситово, който на няколко чашки тръгвал да цитири мисли от Владимир Илич. Може би проблемът на тази страна идва от това, че хората не живеят по местата на които наистина ги тегли сърцето.

****************************

През лятото много слушахме за "червените боклуци" и за това какви нелепи останки от виновното минало са те. Май заради това протестърите спихнаха като балон в буря. Който някога си е позволявал да подценява "червените боклуци", винаги е бъркал драматично много. Защото не е признак за архаизъм жена на преклонна възраст от Сливо поле, Русенско, да ме пита - "Нима проблемите в Европа не идват и от това, че този Жозе Барозу не знае какво приказва?". "Червените боклуци" живеят световен живот. Те следят новините, интересуват се от света, имат позиция и много често ме изненадваха с оригинални мнения. Една жена в Габрово направо ми каза, че най-големият проблем на ЕС според нея е, че Съюзът не може да се отърси от своите политически зависимости от САЩ и да преследва своят автентичен политически интерес. Понеже много пъти сам съм си мислел всичко това, занемях от изумление. Един от красивите мигове на тези обиколки е, когато попаднеш на истински съмишленици с които делиш еднакво политическо усещане за света. Тогава ти се струва, че реалната промяна не само е възможна, но е постижима в съвсем кратко време.

********************************

Град Вълчедръм, Монтанско. На входа някой е написал "Глад Вълчедръм". Минаването през цялата област е форма на лек ужас. Едно безкрайно и красиво равнинно поле се ширва пред очите ти. И през цялото време напролет вали дъжд. И всичко това помага, но съвсем леко да се прикрие гледката. Опустошени села, бедност, все едно 20-ти век никога не е идвал. В едно от изтърбушените села обаче по пътя към Вълчедръм си имат "гордост" - европроект за балетна зала в затворено училище. Деца няма, хора няма, но селото си има балетна зала, защото нали "трябва да се усвоят едни евросредства". Санираната сграда на училището в което скоро няма да влезе никой, освен някакви призраци от миналото стои странно като болен зъб сред останалия пейзаж. Селяните не са много приказливи. Бедността ги е затиснала отвсякъде. А може би отчаянието е по-страшно. Това създава усещането за това, че нищо не се движи. Цяло Монтанско е неподвижно. Хората си работят по нивите, опитват се да свържат двата края, но целият живот им прилича на европроект, който просто не е получил финансиране.

**********************************

Всеки, който има първоначални очаквания за квартал "Нов Път" във Видин ще се окаже разочарован. Аз го свързвах само със скандалната фамилия Зрънкови, разселването на която из цяла България се превърна в медийна одисея преди доста години. Циганското гето обаче вече не е гето. Улиците са асфалтирани по-добре дори от тези в Подуяне. Разбира се - улиците гъмжат от народ и деца, те са тесни и дори два автомобила трудно се разминават, но пък има някаква витална енергия, която зарежда. Точно в центъра на квартала е изникнал информационен офис за Мартин Шулц. Циганинът, който го е направил (той дори се обиди като тръгнах да го наричам ром) се оказа образован и възпитан, член на БСП, бивш член на БКП, учил история до 4-ти курс, но после се отказал, защото семейството му станало голямо. В облепеното с плакати офисче веднага се събират хора. Питат за Европа. Честно - питат. Някои от хората имат роднини там. И се интересуват защо другите държави се отнасят гадно към познатите им. Отидох с готова реч, но я зарязах. Циганите започнаха да си спомнят за времето на Тодор Живков с меланхолия. Единият от тях ми казва, че когато циганите се изпълвали с мъка, търсели музиката като утеха. Заради това имало толкова много оркестри. Един от тях стои на улицата и не спира да свири. Цитирах една мисъл на Горан Брегович: "За циганите няма такова нещо като половин щастлив край. За тях щастлив край е, когато на финала всички са женени". Хората ми кимат, съгласни са. Една възрастна циганка настоява да ме почерпи с бисквити. Няма как да откажеш.

********************************************

В Шабла, която се намира на другия край на България, погледнато от Видин, си говоря с хора, българи, които обаче ми поставят абсолютно същите проблеми. Думата „Европа” звучи като абстракция за някакъв друг възможен свят, но хората вече не вярват, че той е възможен. И кипят страсти. Говори се за Украйна. Един възрастен човек, бивш партиен секретар, споделя, че преди е имало грешки, но никога не се е живяло ден за ден. В Каварна хората ми казват същото. След това в Добрич.  Страната изобщо не е разделена, както се опитваха да ни казват. Страната е единна в своето страдание. Но пък винаги ще се намери някой, който да открие светлинката  в тунела. В случая това е местния партиен зевзек, който казва, че Европа ще има шанс в сърцата на българите, но само ако не посегне на ракията. Ако посегне, казва той, всички ще станат евроскептици. Защото, нали знаете, човек пийне и пее, а който пее зло не мисли. Ние сме народ, който не обича да мисли зло, анализира той.

*******************************

В края на краищата се оказа, че няма смисъл човек да се разхожда до светите земи, за да търси откровения за себе си. Знанието за света винаги е на една крачка разстояние, но то е най-жизнено и истинско, когато го откриеш в другите хора. В тези, които се оплакват, че пенсиите не стигат. В тези, които са отчаяни, че болниците не са място за лечение, а място за смърт. В тези, които не виждат държавата да подкрепя труда им. В тези, които са ядосани и гневни, че не могат да си намерят работа. В тези, които с ужас осъзнават, че са допуснали да узурпират държавата под носа им. В тези, които се чудят защо внуците им не искат да се връщат. В тези, които гледат как къщите им се разпадат и нямат пари да ги поправят. В тези, които негодуват, когато виждат картините на безсмислен и арогантен лукс. Всяко пътуване из България може да се зареди с идеята, че толкова много неща се нуждаят от промяна, че обикновен план за действие просто не върши работа. Българите искат и заради това са гневни различна система, някакъв по-подреден и смислен живот, който да ги отърве от усещането, че съществуват безцелно на тази земя. Това е смисълът от истинската политика. Не да кърпи екзистенциалните дупки, а да зарежда хората с идеи. А тези хора, честно, са много смислени. Те не искат големи обещания, а само нормален живот. Походете сред тях, опознайте ги, заобичайте ги. 

Толкова много неща ще ви станат ясни.  

(статията е писана за списание A-specto)

 

Битката на годината: Червеното боксьорче срещу Лилавия кечист

Преди да се потопим в морето на взривопасната българска политика, където щъкат всякакви политически гадинки още от праисторическата епоха, нека да припомним една история от съвсем близкото минало. На 11 ноември 2001 година се проведоха избори за български президент. СДС издигнаха Петър Стоянов, БСП - Георги Първанов, а третата сила ДПС не издигна собствен кандидат, но на първи тур подкрепи кандидат-президентската двойка Ренета Инджова и Кръстю Илов. Представянето на единствената жена-премиер в нашата история, пък била и тя на служебно правителство, бе повече от скромно - 4,92 на сто. Тогава се случва една мини-сензация. На балотажа, проведен на 18 ноември, ДПС подкрепя с цялата си организационна мощ Георги Първанов, а не обичайният заподозрян Петър Стоянов. Тази подкрепа е наистина сензационна. Само 6 години по-рано, през 1995 година, Първанов и ДПС бяха влезли в люта война за кметското място в Кърджали, където бъдещият президент бе шеф на предизборния щаб на червените. Между двете барикади се разменяха не само политически снаряди, но и люти обиди. Първанов съди ДПС заради резултата, а пък от своя страна лично Доган тръгна да обявява, че ще забранява цялата БСП. Отблясъците от тази битка години наред правеха коалиция БСП и ДПС да изглежда не само невъзможна, но и политически абсурдна. Оказа се обаче, че това е бил само поредният мит в дебелата българска енциклопедия на привидните заблуди и през 2001 година стана ясно, че левицата и ДПС започват да градят нещо, което в по-късни години бе наречено "стратегическо партньорство". Едва ли тогава е имало някой, който да може да каже, че този съюз ще продължи неочаквано дълго и то въпреки показните акции по съсичане на партньора в гръб, символ на която ще остане завинаги проявята на Ахмед Доган в село Кочан, където пред камерите на БНТ той обяви, че в него е хляба, в него е ножа и цялата власт произтича от неговата фигура все едно е някакъв Буда, който се е събудил с идеята за усвояване на европроекти. Настоящият лидер на БСП Сергей Станишев наследи стратегическият съюзник от Георги Първанов и за първи път в историята на българската политика именно той даде на Движението за права и свободи реална публична власт и ги изкара от задкулисието, което те обикновено обитават. Едва ли през 2001 година някой е очаквал обаче отношенията между БСП и ДПС да приключат със смразяващ тон и удари през кръста, както и с изненадващи атаки, които само за 24 часа преобразиха политическият живот на България. Това е драмата на ежедневната политика. Замъглени от днешния ден и от кряскащи заглавия, ние, обикновените зрители на политиката само си въобразяваме, че можем да видим и предскажем политическите трусове, а всъщност през по-голямата част от времето сме като кинозрители на холивудски екшън - уж знаем какво ще стане, но конкретните каскади все ни изненадват.

Миналата седмица и последното наследство на Първанов потъна в небитието. На 11-ия ден след евровота, който БСП не успя да спечели, въпреки, че беше наложително, ДПС самички обявиха курс към предсрочни избори с три варианта за действия в тази посока, които очертаха. Още в нощта на евровота беше ясно, че нещо клокочи в политическата лаборатория на движението, защото приказките на Лютви Местан, че имаме една реалност при три мандата на ДПС в Европарламента и съвсем друга при четири, дадоха знак, че депесарите почват да се оглеждат за някакви други потенциални съюзи и се опитват да се освободят от отговорността за настоящото управление. Въпреки това едва ли някой е очаквал, че Местан (четящ от зелени листчета, очевидно пълни с опорни точки) ще подходи така крайно и ще постави партньорите си пред свършен факт. Казано по подуенски - ДПС извъртяха много подъл номер и де факто подадоха оставката на кабинета, без да съгласуват това свое действие. Местан май бе позабравил, че в след като се представиха добре на изборите, той обяви, че ДПС вече държи патент върху прилагателните "коректен", "предвидим" и "лоялен", защото това щели да бъдат думите с които хората свързват неговата партия. И понеже въпросът дали прословутото кафе , което Местан и Бойко Борисов пиха преди около два месеца в Кърджали е изиграла своята роля се появи на бял свят, лидерът на Движението превърна кафепитието едва ли не във висш политически ритуал. Призова всички да пият кафе (той дори нарече кафето "медиаторско", което е висш начин да кажеш, че покрай такава напитка направо можеш да договориш и някоя и друга политически сделка). Това с кафето наистина се превърна в иронията на деня, защото, нека да припомним, че и последните политически драми на Бойко Борисов също се въртяха около отнетата му кафеварка, която му липсвала като любима жена. Кой да подозира, че в България кафето ще се превърне в гореща политическа тема?

Много хора обаче не повярваха на заявката на ДПС. Анализатори разчетоха в нея апетит за нови властови ресурси и нещо като опит за тотално извиване на ръце, когато единият от партньорите във властта все още е в нокдаун след изборния резултат. Материал за тази конспиративна схема даде и нелогичното поведение на ДПС. Ден преди прословутата си пресконференция Местан извади от кадровата си банка името на новия министър на екологията, а 24 часа по-късно вече подаваше оставката на кабинета. Очевидно в часовете за които нямаме информация са се провеждали много совалки, били са набивани много канчета, били са писани нови обяснения. Не напразно част от депутатите на ДПС на тази пресконференция изглеждаха така все едно са били принуждавани цяла вечер да слушат песни на Криско и сега се чудят в коя реалност се намират. Дали тук можем да видим дългата ръка на Доган, се питаха повечето зрители на драмата и отговорът е, че има голяма вероятност именно почетният председател на ДПС да е задал този внезапен курс, който тръгва остро срещу БСП. Но това вече са досадни подробности. Много по-интересно беше друго. Обществената реакция по този казус бе твърде многолика, за да се обобщи в едно изречение. Тонът, който властваше обаче беше, че БСП е била сритана и вече стене в агония на земята като кечист, който са праснали с маса по главата. Един вестник излезе с крещящото заглавие "БСП се оказа в пълна изолация". По форумите популярни и маргинални протестъри се чудеха дали да се радват или не, защото страната тръгва към предсрочни избори, макар и не по начина по който си го представяха те. Никой не очакваше, че левицата ще има сили да отговори на това предизвикателство, а някои от най-агресивните десни пак се отпуснаха в пътешествие по розовата река на мечтанията, че БСП изчезва от политическите хоризонти на страната и вече няма да им разваля храносмилането.

Истината обаче се оказа друга. ДПС стана жертва на своите успехи и самоувереност. Този път те жестоко подцениха БСП и си помислиха, че резултатът от изборите е изпратил Сергей Станишев и цялата партия в политическа кома от която няма излизане. Всички действия на ДПС подсказват, че те изобщо не очакваха ответният удар, който им отвя всички пломби от кътниците. Точно, когато се очакваше Станишев да развее бялото знаме, да моли за милост и да предлага на ДПС всички министерски места в кабинета, лидерът на БСП даде пресконференция с която обяви курс към предсрочни избори и поиска да се въведе задължително гласуване. Едва ли някой е очаквал такъв обрат на политическата драма. Оказа се, че Станишев не е загубил способността си да нанася смъртоносни удари и дори нещо повече. Изведнъж именно ДПС се оказа в политическа изолация. "Надявам се, че не го прави, за да отмъщава", коментира напрегнато Лютви Местан, но всички знаеха, че това не е отмъщение, а самозащита. Ходът на Станишев не може да бъде наречен отчаян, точно обратното - той е хладен, премислен, тежък и силен. Някои анализатори се опитаха да го нарекат нелогичен и нетолерантен, защото БСП досега отхвърляше идеята за задължителното гласуване. Този аргумент обаче има и друга страна - ДПС също не бе прекрачвало границите на политическата толерантност и не се бе опитвало да запрати левицата в небитието. Изведнъж страстите се оголиха, но ДПС се оказа слабата страна, защото цялото общество отдавна е настроено срещу тяхната злоупотреба с власт, пък дори и това да е само пресилен образ, както твърдят лидерите на движението. С други думи - ходът на Станишев неочаквано обърна политическата рулетка срещу Доган, Местан и сие, а това предвещава не само обществени бури, но и доста буреносен парламентарен живот в скъсения мандат на този парламент.

Интересно беше да се наблюдава реакцията на ГЕРБ. Още докато течеше пресконференцията на Станишев, Бойко Борисов реши да се качи на влака и обяви, че подкрепя горещо идеята. Подобни изявления направи и Цветан Цветанов. Няколко часа по-късно обаче Изпълнителната комисия на ГЕРБ излезе с противоположно решение. Те пак подкрепяли идеята, но настоявали заедно с изборите да се проведе референдум за нея, което по същество е опит да се извоюва глътка въздух за ДПС. В този смисъл позицията на Станишев успя да разкрие и нещо, което до този момент стоеше вън от любопитните погледи - че големият борец срещу Доган Борисов май рязко е затоплил своите отношения с ДПС и, че цялата следизборна патаклама е била просто начин новият съюз да изплува след едни предсрочни избори. Сега поне обаче избирателите ще могат да отидат да гласуват с ясното съзнание кой кой е на политическата сцена.

В разгара на предизборната кампания Борисов се чудеше дали Станишев е боксьор или фектовач и раждаше репликите за "боцкане със саби". Когато обаче политическият климат се преобърна два пъти в рамките на 48 часа, той никак не изглеждаше доволен. Дали пък, ако беше чел повече поезия нямаше да се сети, че през 1996 година Валери Петров написа едно прословуто стихотворение на име "Червено боксьорче". Тогава беше в разгара на битката със СДС, всички пак пророкуваха, че БСП няма да я има след една петилетка. Но ето, че поезията се оказа по-силна от черните шамани. И ДПС е трябвало да наблягат на поезията. Тогава поне щяха да знаят откъде им е дошло. 

И защо ги боли.