Текст за сайта Delo.bg, където излезе със заглавието: "Александър Симов: Полетите са моя втора природа"
Като дете
обичах да сглобявам модели на самолети. Целият омазан с лепило най-накрая се
любувах на крайния продукт и много си мечтаех да летя. Самолетът винаги ми се е
струвал едно от върховните постижения на цивилизацията.
Съдбата обаче
реши да ме подложи на дзен-изпитание по търпение и денят в който се качих на
самолет за първи път се отложи за многоооо дълго време. Но ми е трудно да
забравя първото си пътуване. Бях на 28 години, а дестинацията повече от банална
- Брюксел. Репортерската професия в български условия е калила нервите ми в
сблъсъка с всякакви изпитания - от посещение на пресконференция на фолкпевица
до гневен отказ от страна на вицепремиер да ми даде интервю, но няма ситуация,
която наистина да те тренира за вълнението преди полет.
Спомням си, че
салонът на самолета ми изглеждаше като нещо неземно, а стройните и усмихващи се
стюардеси поетично определих на ангели, които ти отварят вратата към друг свят.
Седнах на седалката си, закопчах се с колана и потънах в мистериозно очакване.
Край мен хората бяха опитни пътници - личеше си. Един четеше вестник, друг
книга, трети вече затваряше очи за сън, а само аз с внимание наблюдавах
инструктажа на стюардесите какво се прави в мигове на криза. И досега го правя.
Винаги обръщам внимание на инструктажа. Вероятно той ми напомня за емоциите,
които съм изпитал първия път. Много по-късно в самолет на Аерофлот една от
стюардесите дори дойде да ме поздрави, че аз единствен съм внимавал в баналната
лекция. Беше мило изживяване.
Но да се върнем
в самолета за Брюксел. Машината започна да рулира (тогава не знаех как се
нарича това, но сега не мога да се отърва от този глагол) и най-накрая застана
в началото на пистата. Поех си дъх, когато скоростта ме притисна назад в
седалката. Щях да остана без дъх, когато с цялото си тяло усетих, че се
отлепяме от земята.
- Спокойно, щом досега нищо не стана, значи всичко вече ще е наред - ми
каза възрастната дама до мен. Тя веднага разпозна новака в полетите
Не знам защо,
но думите й наистина разсеяха тревогата ми и точно тогава осъзнах, че аз
най-накрая изпълнявам детската си мечта - летя!
летя! летя!
Неприлично се
наведох напред, за да видя гледката пред илюминатора, защото бях на седалка до
пътеката и кръвта ми сладостно изстина, когато видях земята, която все повече
заприличваше на платното на абстрактен абстракционист с геометрична фантазия.
А, когато се оказахме над облаците вече разбрах, че винаги ще искам да повторя
този полет, отново и отново, защото е толкова хубаво човек да усети мощта на
волята и силата на науката, съчетани в един самолет.
Един път
опиянен от облаци, гледки и полет дори и пластмасовата храна в самолета ми
изглеждаше вкусна, а воднистото кафе направо божествен елексир. И тогава,
съдбата, както казах обича иронията, преживях и първата си турбуленция.
Холивудската ми култура ме прецака. Бях гледал толкова много филми с падащи
самолети, че само за миг ми се стори дали не е по-добре да отворят вратите и
всеки да се мята към земята с надеждата да оцелее.
Възрастната
дама до мен отново се прояви като авиогуру:
- Спокойно - каза ми тя. - Ще има време, когато при дълги полети ще мечтаеш за турбуленция, за да
ти се освежи кръвта.
Не съм сигурен,
че това е точната й фраза, може леко да я преиначавам, но беше нещо в този дух.
Но тук дамата не беше права - предпочитам турбуленции да няма. Но след като я
преживях тогава повече никога не се изплаших толкова и пътуването със самолет
ми стана като втора природа.
В годините след
този полет опознах доста летища из Европа. Успях дори да се изгубя в някои от
тях, а след това с труд да се намеря, но установих, че всички социални ритуали
около летенето всъщност са ми много приятни. Обичам летищата. Те са синтез на
нашия свят. Пътуващи хора и разпилени маршрути. Обичам да гледам излитащи
самолети. Те ми вдъхват някакъв нечовешки оптимизъм и брутални пристъпи на
надежда. Винаги, когато виждам самолет над мен изпитвам бездънна завист към
пътуващите в него хора. Лети ми се. И то през цялото време.
И цялото това
удоволствие започна с онзи полет преди около 10 години до Брюксел, когато не
знаех, че един ден ще стигна до следната ситуация. Полетът беше Москва -
Симферопол, а до мен някакъв младеж съвсем очевидно летеше за първи път. В
момента в който излитахме и се видя, че той се стегна като дъска, събрах
остатъците от руския език, за да формулирам изречението:
- Спокойно, щом досега нищо не
стана, значи всичко вече ще е наред
No comments:
Post a Comment