Архарът на ГЕРБ и Реформаторския блок

За един предишен президент се носеше убедителният като градска легенда слух, че в поетично красивите планини на Узбекистан е отстрелял архар, вид див козел, който вече е толкова рядък, че е вписан в Червената книга. Обществото така и не разбра дали в тази история има нещо вярно, защото всички участници в нея пазят конспиративно мълчание, а мъртвият архар така и не успя да даде интервю на Люба Кулезич. Тези дни обаче настоящият президент Росен Плевнелиев влезе в ролята на този митологичен див козел и бе отстрелян пред очите на целия народ. Всички видяха как в парламента групите на ГЕРБ и на Реформаторският блок обезкостяват неговата инициатива за референдум за изборните правила като масови убийци и от трите въпроса запазиха само един - този за електронното дистанционно гласуване, което е все едно да си обещавал на народа пищна вечеря, а най-накрая да ги караш да бъркат в кофата за боклук, за да видят дали там не е останало нещо с което да заситят глада си. В мига в който Плевнелиев четеше своите мотиви в парламента трябва да е усещал с инстинкта на жертва как червената точка на политическите снайпери се разхожда по неговото чело и екзекуторите му чакат в мрака, за да нанесат решителния изстрел точно в десетката. Плевнелиев се оказа един нашенски архар, превърнат в трофей от своите, което сигурно боли най-много. "Президентът излиза по-силен след това странно гласуване за референдума през тази седмица", обобщи пред националната телевизия държавния глава, верен на своя стил да говори за себе си в трето лице все едно се носи като будистко божество над софийските облаци. Тази негова реплика може да бъде записана като един от най-кратките вицове на земята. След гласуването в парламента стана ясно, че България просто няма президент, а една кукла на конци, която често не разбира в какви сценарии точно я карат да участва. И да не бързаме да изпитваме съчувствия към падналия. В тази история нито един не е това за което се представя и всички играят

с политически маски. 

За да разберем защо се стигна до публична екзекуция на президентската идея за референдум е добре да си спомним кога и защо бе предложена тя. Предложението народът да бъде питан дали иска задължително гласуване, да избира част от депутатите мажоритарно и дали да се въведе електронно подаване на вот, дойде от Росен Плевнелиев в края на януари 2014 година. Интересно време. Започналите в лятото на 2013 година улични протести на умните, красивите и богатите така и не успяха да свалят правителството на Пламен Орешарски, а дори тръгваха да се спихват като балон в ръцете на първокласник. Вероятно някъде тогава съветниците на Плевнелиев му дадоха идеята да продължи атаката към правителството именно чрез отстояване на инициативата да има допитване до хората. Предполагаше се, че по този начин кабинетът ще бъде притиснат до стената, а профсионалните граждани ще намерят още един повод да задържат медийното внимание към себе и. Тази смяна на политическата тактика завари част от протестърите изключително неподготвени и доведе до смешни и иронични сцени. Точно в деня в който президента обяви идеята си за референдум, групичка от глуповати протестъри, начело с театралния екстремист Манол Глишев окупираха за втори път Софийския университет. Техните действия бяха в остро противоречия със смяната на оръжията за борба и се стигна до парадоксалната ситуация преподаватели, които с оргазмична страст подкрепяха първата окупация на СУ да ходят да разгонват втората, включително и чрез силен натиск върху заблудилите се маргинали. Така че закъснелите протестъри нямаха никакъв шанс - тяхната окупация трая само три печални дни, а през това цялото президентство заработи на пълни обороти, за да създаде Граждански комитет, който да събира подписи за идеята на Плевнелиев. Намери се и подходящ кандидат за председател на комитета - активно протестиращият конституционалист проф. Георги Близнашки, тогава все още член на БСП, макар и активно бойкотиращ дейността на партията откакто тя през 2011 година му разби сърцето като отказа да го номинира за кандидат-президент. Само една бележка - днес вече протестърството сериозно мрази Близнашки, защото той се обяви срещу съдебната реформа на Христо Иванов, нарече го "юрист без нито един работен ден" и обяви, че някои са превърнали протестирането в професия, но тогава фигурата му бе много подходяща, защото предаваше на подписката едно усещане за надпартийност и успешно маскираше факта, че зад нея застават единствено гербаджии и психодесни. Идеята за референдума обаче намери неочаквана опозиция. Срещу нея се обяви вицепрезидентката Маргарита Попова, която в ефектно и силно интервю направо попита: "Със забрани и задължения ли ще поправяме демокрацията?". Гласът й обаче остана глас в протестърска пустиня. Инициативният комитет (на учредителния протокол той бе изписан "Иняцитивен комитет") заработи, но само след седмица се видя, че силите на гражданите не стигат до никъде. Тогава се наложи включването на ГЕРБ. Близнашки и Бойко Борисов се снимаха приятелски зад една камара папки с подписи. Всичко беше мир и любов, въпреки съмнението, че официално обявените 571 612 бяха събрани за около две седмици. Само година и нещо преди това на БСП й отне близо 3 месеца да събере около 700 хиляди подписа за референдума за АЕЦ "Белене". След произнасянето на ГРАО грозната истина лъсна - 108 286 от подисите се оказаха невалидни. Така събраните парафи се оказаха около 450 хиляди, тоест съвсем недостатъчно, за да може референдумът да бъде задължителен. И това позволи на предишното Народно събрание да смотае въпроса. Съдбата обаче обича иронията. В последните дни на кабинета "Орешарски", когато отношенията между БСП и ДПС влязоха във фаза на гореща война, референдумът получи нов шанс за живот, защото социалистите се бяха обявили в подкрепа на задължителното гласуване като политически удар срещу хората на Местан. На спешно свиканите парламентарни дебати обаче именно ГЕРБ с напускането на залата прецакаха прокарването поне на идеята за задължително гласуване. Така позиционното напрежение се изостри, но президентските предложения бяха натикани дълбоко в килера, защото на хоризонта вече се очертаваха предсрочните парламентарни избори.

Според мен още тогава би трябвало да се изясни и най-недоверчивите, че идеята за допитването не цели да отговаря на интересите на гражданите. От първия миг това беше единствено и само политически инструмент за атака и нито една от партиите, които обявяваха, че го подкрепят не го е разглеждала като нещо различно. Темата се въртеше в публичното пространство като бомба с махнат закъснител, за да се трупат предизборни активи. През 2014 година, убеден съм в това, дори самият Росен Плевнелиев не вярваше, че референдумът му някога ще се проведе, независимо от безкрайните тиради по темата. След като бе конструирана гербаджийско-реформаторската власт обаче инициативата за допитване като демон от миналото, който не иска да си тръгва, остана да виси в общественото пространство, защото и ГЕРБ, и Реформаторския блок я бяха поставили в своите предизборни програми. Вместо да ги обедини обаче тя се оказа източник на постоянен раздор, особено по темата за мажоритарното гласуване. В темата се намеси и ДПС с предложението на Лютви Местан всички 240 депутати да се избират мажоритарно, която беше направена съвсем сериозно, макар и с обяснението, че цели да покаже абсурдността на подобно начинание.

В крайна сметка покрай "историческия компромис" за съдебната реформа се оказа, че цената за него е публично посичане на президента, който незнайно защо бе повярвал, че предложението му ще получи зелена светлина. Веднага след гласуването в който стана ясно, че хората няма да бъдат питани за задължителното и мажоритарно гласуване, ГЕРБ побързаха да обвинят Реформаторския блок за провала, без обаче да могат да обяснят защо на едно от гласуванията в залата от тяхната група присъстваха само 55 души. Една интригантска идея завърши живота си като пълен цирк. Президентът бе публично унижен, нещо, което той заслужаваше, но по-гадното е унижението на самата идея за пряка демокрация. Самозабравеният гербаджийско-реформаторски елит показа, че пет пари не дава за мнението дори на собствените си избиратели, част от които със сигурност са искали да бъдат питани по посочените въпроси. Но освен че щеше да усложни до безкрай местните избори (опасност, която изобщо не е избягната) референдум с тези въпроси можеше да постави прът в плановете на ГЕРБ за нова конфигурация на управлението наесен. След серията от компромисите стана ясно, че реформаторите вече пречат на Бойко Борисов, а самите реформатори май го разбраха твърде късно, едва след като станаха съучастници в компромиса, който потвърди политическият съюз между ГЕРБ и ДПС.

В крайна сметка парламентът стана свидетел на сцена достойна за Хамлет, пълна с предателства, призраци и много трупове. Не е ясно дали всички знаци, които бяха дадени могат да бъдат разчетени докрай, но е почти сигурно, че ГЕРБ няма намерение да подкрепя Росен Плевнелиев за втори мандат. По-лошото за него е, че вероятно и Реформаторският блок няма да го направи, защото с прекалено голяма усърдие взеха участие в неговото публично унижение. И когато наесен допитването се провали с гръм и трясък, защото едва ли хората ще изпитат голямо желание да се занимават с електронното гласуване, ще станем свидетели на края на подмяната на политическия ред на страната. Проблемите на България са остро социални, разтърсваща бедност, неравенство като от 19-ти век, отчаяни безработни и високи битови сметки. Но управляващите просто са слепи за това. Плевнелиев нито един път не е поставил въпроса за бедността на обсъждане. В главата му бяха само референдуми и е добре, че го накараха да изгълта цялата мерзост на своята идея. 

В ситуация в която всички са лоши това е последното удоволствие на случайната електорална единица - да вижда, че поне някой си получава заслуженото.