Внезапните мистерии около аферата с Мишо Бирата

В началото на 2011 година журналистите от вестник "Галерия" Кристина Патрашкова и Явор Дачков изкараха на бял свят един от най-скандалните записи, които някога са излизали за Бойко Борисов. Нека да сложим нещата малко в контекст. През 2011 година правителството на Бойко Борисов изглеждаше непоклатимо и се къпеше в медийна любов и ласки като порноактьор на снимачна площадка. В парламента беше идилия - почти никаква опозиция. БСП с малко депутати, ДПС с все още неизяснена позиция, Синята коалиция, прабабата на Реформаторския блок се държеше флиртаджийски с ГЕРБ в опит да се пребори за сърцето на Борисов и да отстрани от него "Атака".

И точно тогава изведнъж излезе флашката, която после стана известна като скандала "Ало, Ваньо". На нея имаше записан разговор между Бойко Борисов и Ваньо Танов. И до днес градската легенда носи вицът за това, че Танов се беше опитвал да набере ЕГН, мислейки, че е телефонен номер. Освен тази шегичка обаче от записа ясно се чу как Борисов нарежда, абе направо заповядва на Танов митническите екипи да бъдат изтеглени от складовете на бизнесмена Михаил Михов, наречен още Мишо Бирата, защото е собственик на "Леденика". Очевидно вдигане на политически чадър заради което във всяка друга страна Борисов отдавна щеше да търка подсъдимата скамейка, а и вероятно да пролежи остатъка от живота си в затвора. От разговора става ясно още, че чадърът над Мишо Бирата се държи екипно от Борисов и от Георги Първанов, който тогава беше президент на страната.

Това беше първото истинско разклащане на първия кабинет на Борисов и то въпреки, че повечето медии се втурнаха да бранят премиера все едно е ангел, оклеветен от силите на мрака и злото.

И тук вече се отключва сюжет, който звучи като хорър-роман от 30-те години на миналия век. Сякаш някакво древно проклятие висна над тази афера, защото последствията от нея станаха много тревожни. Преди да ги разкрия нека да предупредя нещо. Не се опитвам да развивам теория на конспирацията. Не соча обвинително с пръст към никого. Ще опиша единствено какво се случи след тази история и дори няма да настоявам да виждате последователност в моите описания. Понякога вселената действа хаотично и е възможно всичко описано да няма никаква причинно-следствена връзка...

И сега дайте да видим последствията. В рамките само на 5 години всички основни лица забъркани в тази афера си отидоха от този свят. При това кончината обикновено се характеризира с една дума "внезапна".

Мишо Бирата умря внезапно в края на март 2011 година. Диагнозата му беше "масивен инфаркт". Внезапна диагноза. Смъртта го настигна в тежкарския хотел "Правец Ризорт". Неведоми са пътищата господни, е казал народа, но и до днес е интересно как така мъж в разцвета на силите си, трениращ издъхва от масивен инфаркт така внезапно.

Само година по-късно в началото на май 2012 година внезапно почина и вдовицата на Мишо Бирата - Ева Михова. Така и не се изясни от какво точно. Медиите пошумяха малко и после всичко заглъхна. Как така двамата души, които можеха да уличат Бойко Борисов в политически чадър се оттеглиха в отвъдното толкова внезапно не бе коментирано като тема. Че масивните инфарктни дебнат зад ъгъла. Малко преди смъртта си Михова бе споделила пред един сайт следното: "Още ми е рано да говоря за случилото се, за Мишо и за всичко, което знам и пазя в себе си. Рано ми е да говоря и за бъдещето, но един ден ще разкажа доста любопитни неща..". Така и не научихме какво искаше да каже.

И най-накрая на 29 февруари 2016 година съвсем внезапно почина и Ваньо Танов, основния играч в аферата за който имаше подозрения още през 2011 година, че е авторът на записите с премиера. Дали това е така или не вече няма кой да ни каже, защото внезапната смърт в линейката покосила Ваньо Танов затвори завинаги устата му.

"Днес загубих скъп приятел, човек, на когото вярвах и можех да се доверя", написа Бойко Борисов в съболезнователната си телеграма до близките на внезапно починалия. Интересна епитафия и обобщение на един живот. Дано на близките да им е станало по-леко от тези топли думи.

Разрових новините - наистина всяка смърт по тази афера е била определяна като "внезапна". Може би като всичко в България. Но днес вече внезапно изчезнаха всички хора, които можеха да осветлят детайлите в тази политическа мистерия с използвани СРС-ата. О, пардон, остана един от участниците в този разговор - самият премиер Бойко Борисов, но пък той е известен с крайното се нежелание да повдига тази тема. Така че научаването на истината внезапно се отлага за някое друго време, за някой друг живот, където хората не умират така ненадейно и неочаквано, за да оставят след себе си само една празнота от въпроси. И празнота от отговори.

Внезапното изчезване на всички заподозрени може да поражда много съмнения, но те просто няма как да бъдат потвърдени или отхвърлени. Всъщност вече и тази афера остана висяща като призрак във въздуха, който да плаши неспокойните политически участници във властта и завинаги да им напомня, че могат внезапно да се превърнат в поредната мистерия на прехода...

Левица на ръба на самоубийството

Цветан Цветанов е ангел небесен. Политик със съдебен сертификат за невинност. Прероден парламентарен младенец с наранена душа. Изчистен, напарфюмиран, изчеткан, излъскан, пригладен, след като мина през съдебната преизподня със съдействието на няколко съдебни състава, той се появи отново на брега в пълния си блясък и поиска това, което му се полага по право - шефството на парламентарната комисия по вътрешна политика. И го получи моментално. Пътищата пред него бяха разчистени от 145 депутати, които гласуваха завръщането на Ченгето с големите уши като фактор в системата по сигурността. И сред хората, които го подкрепиха имаше 13 депутати от БСП ЛЯВА БЪЛГАРИЯ.

13 души натиснаха копчетата на своите пултове така самоубийствено и бързо, че още не са разбрали, че това гласуване почти сигурно предопределя края на техния политически път. Гласуването за Цветанов беше парламентарен джихадизъм и напомня на онези брадати типове, които се опасват с бомби и се взривяват на най-многолюдните пазари. Социалист подал глас за Цветанов трябва да се попита какво прави в левицата и дали за него няма да е по-добре да се запише в някой курорт за лечение на нерви. Защото само с едно натискане на бутон тези 13 мистични социлисти поставиха под въпрос дългогодишната битка на левицата с полицейският произвол и кубинка на Цветанов. И този позорен ход ще стои като отворена рана оттук-нататък. Как БСП ще може да се изправи пред избирателите и да твърди, че алтернатива на ГЕРБ, когато всички избиратели вече знаят за това гласуване и яростно не го приемат?

Преди да се опитаме да анализираме в дълбочина това парламентарно падение, трябва да отбележим и странното поведение на лидера на БСП Михаил Миков. В кулоарите на Народното събрание след като журналистите го обсадиха, за да искат обяснения за странния вот на левицата, той обобщи, че не вижда проблем.

Моля? Няма проблем ли?

Ако наистина няма проблем защо само ден преди това от БСП дойде информация, че левицата няма да гласува за Цветанов. Може би трябва да припомним, защото е ясно, че паметта е единствената останала форма на съпротива срещу интригантската основа на днешното политическо битие. И така - само ден ден преди гласуването, което се проведе на символичната дата 19 февруари (Апостолът беше обесен тогава, така че защо да не гледаме и задушаването на парламентаризма) говорителят на БСП Атанас Мерджанов обяви, че левицата няма да подкрепи Цветанов. "Това е въпрос, който не би трябвало да буди съмнение, естествено, че сме против", бяха неговите думи и заради това гласуването на зловещата тринайсеторка дойде като гръм от ясно небе.

На този фон думите на Миков звучат странно и сюрреалистично. "Не търсете излишни интриги във вота на депутатите от БСП при избора на Цветан Цветанов за председател на Вътрешна комисия", обяви той. Само, че тук интригата не е правят медиите. Интригата беше създадена от самоубийственото гласуване на част от левите депутати. И заради това лидерът на БСП прави лоша услуга на всички леви избиратели като се опитва да вдигне завесата около този проблем в парламентарната група. Защото подкрепата за Цветанов не може да бъде "личен избор". Това е политически знак. А той може да бъде прочетен като знак за любов към ГЕРБ, като опит на част от социалистите да покажат на Бойко Борисов, че са готови за коалиция с него и само чакат да бъде получен знак, че този съюз е възможен. Подкрепата за Цветанов е символ на всичко онова, което е нередно и загнило в левицата, защото не е било отстранено навреме.

Но опитът за скриване на този проблем не работи в полза на БСП. Дори напротив - така левицата за пореден път самичка се натиква в най-дълбокото блато, където няма никакви живителни и спасителни изходи. Нека пак да припомня нещо, което вероятно е повтаряно до втръсване. БСП показа, че в нея още има инстинкт за живот в мига в който в късната есен на 2014 година отказа коалицията с ГЕРБ. Тя плати висока цена за това решение. Плати го с медиен отстракизъм, с всякакви политически упражнения на неин гръб, с всякакви мрачни прогнози за терминален край и кома. Но дори и такава цената си струваше, защото гравитирането край ГЕРБ е скок в голяма бездна, който завършва с политически смърт. Вижте Реформаторския блок - след съюза с Борисов днес най-яростните му привърженици и бащи вече се отказват от него. Той е останал само една куха черупка, като праисторическа кост от динозавър, за да напомня за това каква епоха е било и нищо повече.

И заради това тези 13 депутати от БСП, които подкрепиха Цветанов, трябва да бъдат питани - кой изобщо ви е дал това право? Кого сте питали, когато сте гласували така? Ще отидете ли сега при своите избиратели и да им обясните вота си? Дали смятате, че тези изтормозени хора, които продължават да носят в душите светлата надежда за промяна, а не за безкраен компрмос, са склонни да простят тази гавра с всички леви принципи? Какво точно се опитаха да кажат тези тринайсет на избирателите - че пет пари не дават за тях, че ще правят каквото си искат, че не се чувствмат социалисти?

Именно това гласуване отново и отново ще отваря големия проблем за последователността на лявото поведение и дали пък случайно в БСП не се попаднали хора, които изобщо не са мотивирани от идеите? Да подадеш глас за Цветанов след като прекрасно знаеш кой е той, а и след като си наясно, че твоят глас съвсем не е решаващ, е повече от случайна грешка. Аз го тълкувам като обяснение в любов. Тълкувам го като враждебен знак към всеки, който чака от социалистите да бъдат непримирими, яростни и бунтовни.

Между другото резултатът от гласуването не закъсня. Почувствал се отново с политически криле, едно от първите неща, които Цветанов обяви, че ще направи в качеството си на нововъзвисен парламентарист е, че ще съди Сергей Станишев. Ангелът небесен вече се чувства в безопасност. Той има съдебно решение за невинност и сега тръгва на поход срещу тези, които навремето уличиха незаконната му дейност в МВР. Човек може да има каквото си иска мнение за Сергей Станишев, може да го ненавижда в червата или да го мисли за политическо божество, може да не може да му прости за грешките, но точно битката с полицейщината на Цветанов и на Борисов беше най-правилната стъпка в цялата му кариера. Защото в приливът на политическите цунамите обществената памет може да се топи по бързо от сняг в топъл февруари, но трябва да припомним каква беше обстановката в края на 2012 и началото на 2013 година. Когато Станишев внесе в прокуратурата сигнала за това, че редица опозиционни лидери са подслушвани, това беше обществена тайна. Всички говореха за сивия ван с антените, който стои паркиран пред различни партийни централи, за да прихваща телефонните разговори. Цветанов беше изобрязяван на десетки карикатури със сателитни антени вместо с уши, защото под неговото мъдро и вече "невинно" ръководството подслушването стана основна дейност на МВР. После, когато прокуратурата се зарови в дълбочина в мътните дела на цветановските кадри бяха открити факти, които изправят косите от ужас. Нека бавното съдебно производство и умишленото съдебно удушаване на истината да не ви заблуждава. Това, което първоначално откри прокуратата беше картина като от роман на Стивън Кинг.

Един от първоначално обвинените Радко Димитров, ръководител на четвърти отдел в СДОТО, навръх на рожденния си ден бе отишъл на робата с отверка, за да повреди записи от СРС. Това бе доказано и не бе отречено. След това обаче Димитров изпадна от списъка на обвинените. Оказа се, че в България е съвсем нормално да триеш данни с отверка. После вече започнаха протестите на "умните и красивите" и знам, че е черна ирония на историята, но точно тези, които уж искаха да сменят правилата, да направят държавата по-добра, всъщност подписаха невинността на Цветан Цветанов. Именно техният протест, който уж целеше радикална смяна, узакони цветановщината и й извоюва съдебна невинност. А трябва ли да си припомняме истории с шестте апартамента, с безсмъртаната любов между Цветанов и Веселин Маринов, със системното изнасилване на българския език, което прави заместник-председателят на ГЕРБ.

По дяволите, дори ДСБ, да ДСБ, тези шизофреници на свободна практика и вечни бегълци от отговорност, заеха позиция срещу Цветанов. Единствено замъгленият от любов ген. Атанас Атанасов стана да обяви, че той лично смята, че Цветанов трябва да е шеф на комисията, но, за да се подчини на партийната дисциплина, няма да вземе участие в гласуването. Дори лудите с усмирителните ризи разбраха, че даването на глас за Цветанов е сепуко. А 13 от БСП го направиха. Само, че те не порнаха само собствените си кореми. Това може да бъде разчетено като опит за убийство на БСП в този й вид. Защото е удар срешу политиката, удар срещу историята, удар срещу всички значими битки на левицата в името на демокрацията у нас.

И не е нужно някой да приема възмущението ми на доверие. Достатъчно е да се отворят форумите, там, където левите хора питат отново и отново и задават най-болезнения въпрос - защо? защо? защо? Защото какви битки могат да водят левите заедно, когато при първата възможност винаги се появява една групичка, която стреля в гърба на тези, които са се хвърлили в атака?

А през това време ангелите небесни овладяват още и още власт. 

Да им приседне на тези, които смятат да се хранят от трохите.

За маккартизма, Мария Захарова и други бг-идиотщини

Не приемам никой да се опитва да стъпва на гърба на България с ботуши. Дори и този някой да е Мария Захарова, една дама, която поне според мен е изключителен професионалист, компетентен димпломат и притежава невероятно чувство за хумор. Не приемам презрителни оценки за България независимо от кого идват. Както се казва - аз мога да бъда безпощаден към страната си, на друг обаче не давам да бъде такъв. Тук няма да говоря и за това, че има една прослойка хора в България, които все дебнат какво казва Русия за нас, за да могат да се възмущават, ама когато подобна лексика дойде от европейска държава същите мълчат като мишки, натровени с някаква алтернативна отрова.

С едно изречение на Захарова обаче не мога да не се съглася, защото това е констатация, която самият аз споделям. Рускинята каза: "Възниква опасението, че в българското общество, подхранвано от такива парламентаристи, може да започне "неомаккартизъм".

Който отрече това значи живее в паралелна реалност. От началото на 2014 година, когато геополитическите бури започнаха, за да променят света необратимо, крепителите на статуквото у нас видяха заплаха за собствените си заплати в разчупването на измисления обществен консенсус. И тук не става за някакво радикално или революционно действие, а заради това, че много хора у нас не приеха и никога няма да приемат вписването на страната ни в дружинката на геополитическите ястреби срещу Русия. И всеки политик, който се смята за българин трябва да си е давал сметка за този процес, освен, ако не е представител на някое политическо ГМО, имплантирано на родна почва.

Изведнъж се оказа, че една огромна част от българския народ пречи на грантаджиите, защото не се вписват в техните лакейски схеми. В мига в който средностатистическия българин бе решил да прояви битово дисиденство, той се превърна в системно препятствие пред опитите да бъдат подменени приоритетите на националната душа. И като почнаха да изпълзяват мракобесите стана направо "гадливо на душе", както се изразява Лев Щарански, най-великият виртуален хуморист в наши дни.

И тогава призракът на маккартизма заприижда като тъмнокафява река. За да не съм голословен ще припомня само 3 цитата от 2015 година пък вие оценете нивото на мислене и демокрация в тях.

Цветозар Томов:

Платените или доброволни агенти на Путин в България трябва да получат онази доза погнуса и презрение, която биха получили от всеки цивилизован народ. Нароиха се навсякъде като хлебарки - в Парламента, в медиите, тук, във Фейсбук. Дебат с тях е невъзможен. Живеем в трудно и опасно време. Или те, или ние. Нека се преброим и преборим тази гнус.

Радан Кънев:

Никакво подценяване не бива да се допусне. И незабавно трябва да се предприемат действия за укрепване на службите за сигурност - ДАНС (руско направление), разузнаване, военно разузнаване, да се провери издъно МВР и прокуратурата за влияние и за готовност да реагират на престъпления срещу Републиката, да се проследят комуникационните и медийни канали на пропагандата

Деян Кюранов:

Затова и хора, които довчера можеха да бъдат таксувани като по-кротки или по-буйни политически луди – от днес почват да действат като национални предатели. Независимо дали го правят от любов или за пари.

Това не е обикновена идиотщина. Това е опит да бъде изтръгнато всяко различно мнение, да бъде унищожен всеки опит за политическа опозиция, който разклаща слугинските основи на местния елит.

Видях, че илиянвасилевците са изригнали моментално по повод на думие на Захарова, защото за тях е от изключителна важност да се опишат като легитимни представители на общественото мнение. Но маккартизмът им вони отвсякъде. Само прочетете горните цитати. Те са сътворени много преди Захарова да се появи във Външното министерство на Русия. Тези хора, тази злоба, тази политическа истерия да ви прилича на легитимност?

В тази смисъл създаването на комисия, която да разследва фактите около някаква намеса на Русия и Турция в нашата вътрешна политика, е просто продължение на това безумие. И веднага възниква въпроса защо страната, която най-често се намесва у нас и всичките държавни чиновници ходят да рапортуват на местното посолство е оставена извън предмета на дейност на комисията.

Или намесванията на Америка са си наши вътрешнощатски въпроси и не изискват специално внимание, маккарстистчета мънинки?

Слави Трифонов като политически наркодилър

За човек, който е тръгнал да променя политиката, обществото, морала, банковата си сметка (ненужното да се зачертае), Слави Трифонов определено се държи твърде непрозрачно. Не подобава на фолк-ветеран да е обвит в такава политическа мистерия. Предполага се, че човек, който е изпял "Няма да те питам на на най-на, искаш ли да правим на на най-на" вече няма от какво повече да се срамува и може да си каже всичко. Очевидно обаче при Дългия има някаква тайно, нещо недоизказано, непрозрачно, нещо скрито надълбоко, че си струва да подълбаем и да видим какво не искат да си признаят.

Ще тръгнем от тази случка. Преди няколко седмици сценаристите от "Шоуто на Слави" бяха на посещение в Лондон и се срещнаха със студенти в Кеймбридж. Оставяме настрани в качеството си на какви бяха там и трябва ли да чакаме и сценаристките на Николета Лозанова да направят воаяж до мъгливия Албион, за да разкажат на местната българска общественост всички тайни на нейния грим и какъв номер прашки носи. Но на срещата имаше един интересен момент. Някой от присъстващите ги попита: "Ще правите ли партия?". Изключително резонен въпрос. Но дали той получи подобаващ отговор. Нищо подобно. Сценаристите отговориха с контра-питане: "А вие бихте ли направили?". Защо не искат да си признаят? Защо увъртат по тази тема? Ето това са загадките, които тормозят ума на всеки български гражданин, който наистина иска да знае наистина какво се случва в държавата, а да не вярва на телевизионните митове, които като пуканки всяка вечер се опитват да му натикат в мозъка.

Истината е, че още от зората на своето съществуване Слави Трифонов и сие в различни форми се опитват да намерят път към тази проклета политика, която ги привлича все едно е луксозна кол-гърла с дълги крака. Някъде в началото на този век, след ерата Костов, всички хора на Слави подкрепиха изчезналата в кенефа на историята партия "Гергьовден", която оцеляваше в различни превъплащения доскоро. Греда! Въпреки, че бяха в коалиция с ВМРО партията така и не влезе. Тогава времената обаче бяха други, хората още вярваха в идеи, а не в телевизионни фантоми, макар, че демонът на отчаянието се промъкваше отново и отново във всеки протестен вот. След това същите хора, абсолютно същия екип, които иначе са големи майстори на моралистичните къчове от малкия екран, се свиха в естествените си чалга-граници. Очевидно обаче това е било тактически ход. Те са чакали своя шанс.

И така на хоризонта изгря фигурата на Бойко Борисов. И понеже днес очевидно паметта е най-голямото средство за реална съпротива - нека да припомним как Слави Трифонов чупеше кръста първоначално пред столичния кмет, а след това вече и пред премиера. От екрана на шоуто се лееха едни полубожествени литании в името на Борисов, рейтингът му бе обгрижват системно и целенасочено. И тук идва първата пукнатина. Нещо в този тандем се обърка. Гръмотевиците изпепелиха рая. Слави Трифонов изведнъж самообяви себе си като отчаян антибойковист. Но има една малка подробност. Той и досега не е казал защо се получи този разрив. Какво толкова имаше да делят двамата? Наистина ли е искал влияние върху цялата партия ГЕРБ? С каква цел го е искал? Потърсете интервюта на дългия водещ. Ще видите, че те са богати на патетика и бедни на отговори. Слави избягва тази тема като анорексична манекенка китайски ресторант.

След ерата "Борисов" преживяхме любовта към Меглена Кунева. За пореден път от сценарния екип на шоуто бяха решили да се изживяват като политически факири, които вадят зайче от ръкава. Сега вече всички знаем какво мисли народа за Кунева (кой друг министър си е печелил звукоподражателния прякор Кукунева?), но си спомнете как лично Слави Трифонов се опитваше да я продава като нова марка прах за пране. Но и тогава номерът не мина. Българите са като гърмян дивеч. Усещат отдалеч когато някой се опитва да ги вземе за мезе и да им пробута поредното политическо ГМО все едно е лакомство.

Заради това трябва да тълкуваме опитът за организирането на референдум като отчаян и последен ход на политическите шмекери все пак да се доберат до политиката, използвайки цинично гражданската сфера. Ето защо сценаристите в Кеймбридж са мълчали така енигматично на въпроса дали ще правят партия. Очевидно е, че това искат. Политическата похот в очите им надминава тази на средностатистически порноактьор. Но за тях е от изключителна важност да запазят тази тайна поне до датата на провеждане на референдума, ако такъв има. Защото това допитване, което няма да реши дори и един кьорав проблем на обществото ни всъщност е само експеримент за оплитане в мрежите на заблудени политически души. Опит за зарибавяне на електората с кофти дрогата на кофти въпросите, които обаче звучат популистки зализано. Хищният поглед на поредните политически инженери се е втренчил като в потенциална плячка в това допитване, за да се види на практика има ли реална база за нов политически проект. Тоест да се разбере дали тези, които са привикнали на диетата от обещавани, но неизпълнявани чудеса пак са се наредили да си получат новата доза. Съжалявам за грубото сравнение обаче в този процес екипът на Слави удивително напомнят на наркопласьори, които се опитват да пробутат нова стока на неподозиращи нищо гимназисти. Този номер е минавал толкова пъти по време на прехода, че вече е изперфекционизиран до изящество. Но, по дяволите, това е Слави Трифонов, един милионер, който пет пари не дава нито за вашето желание за промяна, нито за някаква различна България. Това е борбата на едно огромно его да получи доказателства колко е велико и да се пенсионира я като депутат, я като министър...

Нека за миг да си направим един мисловен експеримент, колкото и ужасяващ да изглежда на пръв поглед. Представете си само за миг, че учиндолския кандидат за политик успее да събере повече от един стадион хора, които не са дошли да гледат танцьорки, да го чуят какви идеи има да споделя и го направят министър-председател. Като имате предвид как води своята програма и как постоянно самоизтъква своето его, как се опитва да изпъкне пред всички, то представете си го като управленец. Знам това е идея като мозъчен зъбобол, но се опитайте за миг да си представите такава България. България обаче не е телевизионно шоу. България не е чалга-концерт. България трябва да бъде кауза, а не адреналин за един нарцис.

Всеки има правото да се бори за промяна. Но, когато един човек тръгне да се прави на месия, той е длъжен да осветли сенчестите петна в своята биография, да разкаже честно и почтенно какво се опитва да прави и защо го прави. Когато някой мълчи по тези теми или се държи все едно неговото минало не е негово, тогава просто търсете политическата дрога, която се опитват да ви инжектират. Поне това трябва да сме научили. Тези, които минават за чудотворци, най-често се оказват изнасилвачи. 

Eрдоган да си вади скритата ракия, ще има нужда от нея

Хареса ми едно много мощно сравнение от фейсбук. Докато нашия премиер се оплакваше, че е получил заплашително писмо с патрон в него, а президентът ни както винаги тънеше в политическа анонимност, Владимир Путин излезе и в специално изявление за руския народ съобщи, че Русия и САЩ са се договорили за примирие в Сирия, което да започне от 27 февруари. Малко след този анонс и сирийският президент Башар Асад обяви, че свиква парламентарни избори на 13 април. Изобщо за първи път от много време насам в края на тунела се вижда някаква светлина. Обаче още е твърде рано за радост. Сирия е отворена рана и няма да зарасне толкова лесно. Не напразно в своето обръщение Путин специално подчерта, че "Ислямска държава" не влиза в договорката за примирие, както и всички други джихадистки организации.

Нека да излезем от дипломатическия тон. Той е запазена територия за други сфери. От това споразумение стават ясно няколко неща. Първо - да се види коя групировка от "митичната" умерена опозиция иска да си спаси задника и да сложи оръжие. Която спре огъня вероятно ще има шанс да оцелее в следвоенна Сирия, защото в противен случай ще я броят за отчаян джихадистки фактор. Това устройва не само Русия. Това устройва и САЩ, на които им е писнало да ги разнасят из цял свят като основен гръб на скрития ислямизъм в Сирия. 

Датата за примирието също е избрана стратегически. Защото още няколко дни и вълшебният град Алепо, наричан Халеб, ще бъде овладян от войската на Асад, а и от някои кюрдски групировки и така прокситата на Турция изведнъж ще се окажат без територия за действие. Те или трябва да свалят оръжието, или моментално да се готвят да бъдат пришити вовеки към ИДИЛ.

От няколко месеца насам се заговори, че интересите на САЩ и Русия в Сирия вече започват да се припокриват, но, разбира се, от тази висша политика до нашите географски ширини нищо не достигна. Защото нашите местни грантаджии са толкова зле, че дори не могат да следят качествено действията на държавата от която си получават парите. И така се получава безумната ситуация на нас да ни говорят едно, да ни размахват моралистично пръст по една тема, а междувременно САЩ да правят точно обратното на това, което твърдят местните им адепти.

Краят на мандата на Барак Обама се вижда на хоризонта. Той ще остане в историята като най-парадоксалния президент. Свърши много смислени неща във вътрешната политика, но яко се окаля във външната и допусна повече грешки от средностатистически гимназист на тест по физика. В едно нещо обаче той остана последователен - в нежеланието си да набърква Щатите в реални военни действия. Това е концепцията на Обама. Той дойде като президент на мира, като човека, който ще изтегли повечето американски войни от чужди територии и няма да се меси с военна сила там, където може да се използва дипломацията. Очевидно е, че Обама вече мисли как да остане в историята и съгласието за това примирие е един от начините. САЩ признават правото на Русия да има своите интереси в Сирия, а Русия от своя страна, но вече при нейните условия, ще мисли вероятно за замяната на Асад. 

Сирия и Асад се оказаха костеливи орехи. Именно там се пречупи измислицата на арабските пролети в които красивите думи криеха твърде много мрачни тайни. САЩ може би са проумяли, че Русия е много по-мотивирана за отстояването на Сирия, отколкото са те самите. Точно това е ситуацията в която трябва да се търси примирие, защото, ако тази точка на баланс бъде изпусната, тогава всичко отива по дяволите.

Но ми е интересно какво ще кажат днес тези, които иначе повтаряха до безкрай, че Русия не знае какво иска да постигне в Сирия, че се потапя до главата в авантюра от която няма излизане. Тук опасявам се нашият собствен разказ е жертва на медийната нефелност. Медиите ни не отразяват качествено световните новини. Два месеца нямаше почти никакви новини от Сирия и тъкмо, когато всички мислеха, че руската операция там е в застой, се оказа, че пътят към Алепо е бил разчистен. А Алепо е стратегическа и невралгична точка. Който държи Алепо контролира Сирия и най-важното възпира Турция и нейните имперски лиги, които капят като нечистотия в Близкия изток.

Разбира се, не всичко е цветя и рози. Западът най-вероятно няма да признае изборите в Сирия, защото по никакъв начин не контролира изхода от тях. Но пък кой е казал, че митичният Запад е гаранция за свобода и демокрация. Все пак доскоро най-близкия съюзник на техните ценности в Близкия изток беше Саудитска Арабия. Хайде първо да въведат демокрацията там, а после да дават ценни съвети на останалите страни.

Хайде първо Западът да си направи равносметката колко души бяха избити в Сирия от подкрепяните от тях групировки и какъв геноцид над християните бе организиран, а чак тогава да се изказва по големите теми. Защото, ако има някакво пробуждане след цялата буря в Близкия изток тя е в осъзнаването за това, че западните страни много често не знаят какво вършат и затъват в пустинните пясъци като американски джих остовен без евтин петрол.

Споразумението устройва САЩ и Русия, но има една страна, където то ще оттекне като гръм. И това е Турция. Ердоган заложи всичко на геополитическия хазарт в Сирия и сега пред очите му рулетката неумолимо спира на грешния цвят. Опитът на Турция да се държи като велика сила и да влезе в конфликт с всичките си възможни съседи е на път да гръмне в лицето на неосманската власт като политически балон. Примирието в Сирия може да донесе на Турция само стенания и страдания, защото техните групировки в състояние на мир моментално ще изпаднат от политическата карта на тази изстрадала държава. А Турция може да бъде велика сила единствено през Сирия. Без Сирия Ердоган е просто едно джудже, което за известно време е сънувало, че е великан. В тази ситуация на турския президент не му остава нищо друго освен да потърси в кабинета си дали някъде не му е останала една бутилка с йени-ракъ, която да го утеши в геополитическата му депресия. Но кофти - неосманските правила, които той се опита да върне в Турция му забраняват утехата на презрения алкохол. Каквото човек сам си направи никой друг не може да му го причини.  

Но пък кюрдите могат да си позволят да ударят по едно. Че не се знае какви подаръци им готви съдбата

Наздраве!

Политическа карикатура

Преходът в България беше страшен, мрачен и ужасяващ като някакво природно бедствие. Но, дайте да бъдем честни, той имаше и своята комична страна. Както казваше Салман Рушди нищо в живота не е само тъжно или само смешно, дори и в миговете на най-голяма тъга човек може да го напуши на смях и това те спасява от големия ужас във всяка негова форма. По време на дългия преход пред очите ни си изредиха всякакви политически карикатури. Спомнете си великият Кире Либерало, този бард на пернишката политика и горд собственик на зелената бюлетина. Тук трябва да поставим и жрецът на Тангра Йоло Денев, позабравената лидерка на партия "Български орел" и всякакви други случайни фигури. В класацията на българските карикатура обаче в топ 5 със сигурност влиза и Александър Томов, наричан още Лупи, заради приликата си с един анимационен герой.

Знаменитата кариера на този политик-клоун не може да бъде преразказана накратко, защото тя обхваща бездната от вицепремиерското място до поста лидер на маргинална партия, която все си мени името. Нямаше да си струва да се занимаваме с него, ако тези дни Томов не беше изплувал отново от анонимност, за да кандидатства за ролята "обединител на левицата". Това е един от най-кратките вицове на земята. Точно Томов ще бъде запомнен като върховен разединител. Именно това негово терористично качество изкара "Евролевицата" навремето от парламентарния живот и я удави в безкрайното блато на историята. Томов е политически схемаджия, дребен интригант, автор на обществени маневри, които могат да предизвикат единствено кикот. И опитът да се завърне с лустросан имидж и анти-бойковски патос е драматургична метафора за безкрайните подмени на които се нагледахме. Левицата вероятно има нужда от обединение, но то трябва да стане на принципна основа, с поглед в бъдещото, с предлагане на програма с ясни стойности и цели. Томов символизира точно обратното. И той ще ни обединява, представете си?

Синдикатът на карикатурите не се отказва от опитите да получи ново право на живот. 

И това също е смешно. 

Битката на милионерите в БСП

Почти година и половина след парламентарните избори левицата в Народното събрание най-накрая се опита да даде доказателства за живот като внесе вот на недоверие за политиката в областта на здравеопазването. Голяма част от дисидентско-опозиционната публика у нас с изненада установи, че БСП все още съществува и е част от политическият пейзаж. Защото, дайте да бъдем честни, състоянието на будна кома в което социалистите бяха изпаднали след 5 октомври 2014 година се проточи толкова дълго, че партията заприлича на някакъв мит от древното минало. Вярно е, трудно е да си особено активна опозиция, когато броят на депутатите ти е едва 39 (вече 38, защото Георги Кадиев пое по бойната пътека на независимите депутати и напълно изчезна от ефира понеже престана да бъде интересен), а те не стигат дори един на вот на недоверие да внесеш самостоятелно и те поставят в необходимостта винаги да търсиш съюзници и да се съобразяваш с техните тактически маневри. Но това няма как да е оправдание. Ролята на лява опозиция на този кабинет бе иззета от извънпарламентарните свободни електрони, които в социалните мрежи, по форумите и къде ли не отново и отново изобличаваха тази коалиция на огромната сделка, налудничавите изцепки на Реформаторския блок и театралното политическо поведение на Бойко Борисов. Точно свободните електрони разбиха митологията за "новия Бойко", която дежурните по любов към кабинета медии се опитаха са създадат като опит за класическо маркетингово проучване на възможностите лидерът на ГЕРБ да опита своите сили в президентските избори.

БСП се намира в изключително парадоксално състояние. В една обедняваща, направо оскотяваща страна, където регионалните неравенства могат да се сравняват с африканските, левицата не може и не може да отлепи от дъното. България си е навлякла усмирителна риза доброволно за външната политика и безкритично се опитва да се впише в геополитическото статукво на лакеите, а БСП сякаш няма очи да подхване темата и да предложи ярка алтернатива. Провалите на кабинета в почти всяка сфера са като пиротехнически спектакъл, а опозицията плува, носена от теченията, без да може да се закрепи и да покаже наличие поне на някакъв автентичен вътрешен живот.

Въпросът "защо се стигна дотук?" обаче в този случай няма да бъде като диагноза, а като истински изстрел в челото. Защото като в истински екзистенциален роман най-големият враг на БСП е самата БСП.

В последните 15 години в левицата се осъществи една изключително интересна трансформация. Клатушкана от вълните на новия политически ред, който рухна след голямата криза, но останките му продължават да се опитват да имитират живот, БСП загуби напълно представа за своята идентичност. Именно така като парализиращ токсин в тялото на партията бе инжектирана идеята, че тя трябва да е максимално идейно широка, което ще рече, че милионерите са добре дошли като част от ръководството. И по този начин през годините БСП прати в парламента човек като Добромир Гущеров, след това Георги Гергов стана лидер на БСП-Пловдив. Изведнъж богатите видяха своя шанс в левицата. И нямаше никакво значение, че те изобщо не схващат какво е да си социалист. Гергов например (преди година "Галерия" припомни изключително навреме заглавието на негово интервю от вестник "Марица": "Загубих 17 милиона, но съм със СДС") твърдеше, че е намерил своето място в БСП, защото бил с традиционни ценности. Никой не разбра как това се връзва с идеята за лява промяна в страната, но на милионера не само не му бе потърсена сметка, но той така мощно се закрепи на своето лидерско място и въпреки, че БСП остана пета сила в Пловдив на последните местни избори, по никакъв начин не личи това да се е отразило на партийните позиции на Гергов. Точно обратното - оказва се, че стратегически за много фигури в БСП е по-изгодно да си имат договорките с него, защото поверената му организация има достатъчно на брой делегати на висшите форуми на БСП, за да бъде важен и стабилен фактор. И именно това отваря един от най-големите проблеми на левицата днес. Тя е подменила идейното мислене с бизнес такова.

Бизнес-мисленето в БСП е като раков политически тумор. Защото, когато си представиш политиката като една голяма сделка, като някаква фондова борса на която се търгуват акции, то тогава политическите идеи и разграничения престават да имат някакво значение. И именно през това бизнес-мислене в БСП стана възможно съществуването на групичка, която откровено да се обяви за широка коалиция с ГЕРБ. По този начин всъщност се подлага на ревизия единственото смислено нещо, което БСП направи след разгрома си през 2014 година, а именно да откаже офертата на Бойко Борисов за участие, по-скоро съучастие във властта. Ако левицата беше приела вероятно днес съдбата на Реформаторския блок щеше да изглежда милостива в сравнение с това, което щеше да се случи със социалистите. Левият електорат е бил подлаган на толкова много експерименти в годините на прехода, но границите на неговото търпение отдавна са премината. Влизането в коалиция с ГЕРБ щеше да доубие левицата по-бързо и от най-екзотичната отрова, защото ненаученият урок на прехода за всички партии е не как да участваш, а как да се научиш да отказваш участие във властта, когато тя влиза в противоречие с твоите ценности. Но се оказа, че изкушението е по-трайно отколкото някой някога е предполагал, защото това съмнително лакомство отново изникна на дневен ред в левицата. Очевидно е, че ГЕРБ искат БСП като партньор във властта, защото им трябва прогнозируем съюзник, а не лунатици, които никога не са в съгласие със себе си като реформаторите. Само че, ако БСП преоцени своето разбиране, този път наистина ще оголи огромно ляво пространство, което няма да остане празно. Приближаването до ГЕРБ ще е все едно левицата доброволно да влезе в газова камера. Обаче, когато политиката ти се определя от милионери никога не знаеш какъв ще е следващия ход. Ако решаваш не със сърцето си, а с банковата си сметка, то тогава дори и самоубийството изглежда като добра сделка за попълване на финансите.

Именно на този епичен фон БСП влиза в отчетно-изборен цикъл, който трябва да приключи с конгрес на 7 и 8 май. Официалната надежда е, че на този форум левицата най-накрая ще изясни на самата себе си коя е, за какво се бори и какво смята да прави за в бъдеще. Вероятно заради това една от точките на конгреса е документ в който партията се опитва да направи кратка оценка на целия преход от 1989 година насам. Това обаче е нож с две остриета. БСП остана последната партия от началото на прехода и заради това сега, когато се плаща сметката за провала, тя плаща много повече от всички останали. Хората мразят последните 25 години, всички по-различни причини, но когато обърнеш поглед към действителността единственото, което ти напомня за началото е БСП и партията събира толкова хейт, че понякога той изглежда абсурден. Проблемът обаче не е само в усещането за наказание, а че БСП заслужава това наказание за някои от своите прояви и за допускането на милионерите в ръководството, които символно да се гаврят с идеите. Това е политическа драма от висш порядък за която елитът на левицата рядко си дава сметка. Ето защо на избирателите на БСП фразата "ляв курс" им харесва, но доста от тях са изпълнени със съмнения кой ще го осъществява. Георги Гергов ли ще поведе народа на барикадите? Или някой друг с милиони в банковата си сметка? Могат ли милионерите изобщо да говорят за социализъм и да твърдят, че разбират тези на които уж трябва да бъдат глас? Това е разтърсващ въпрос за левицата. Ако БСП иска да намери бъдеще тя трябва да мине през този автентичен катарзис и откровено да си отговори на въпроса не за грешките на целия преход, а за това как богаташите станаха част от социалното движение у нас и не го ли тласнаха в максимално грешна посока. Това е терзанието на левия електорат, който все още отказва да припозна друга политическа сила като свой носител, но упорито, на няколко последователни избора, не отива да гласува за БСП. Защото хората очакват последователност и ярка опозиционност, а не робуване на културата на компромиса, която скова социалистическата партия в своя леден дъх. Те искат радикални идеи за промяна, защото статуквото убива България, но дали БСП е в състояние да бъде достатъчно антисистемна, за да може да представи алтернативен план за развитие? Това са въпросите пред които е изправена левицата и, ако тя успее да отговори на поне няколко от тях ще получи право на допълнителен живот. Ако се провали в даването на отговори вероятно агонията ще продължи. А всички знаем, че една партия може да съществува в своя собствен ад достатъчно дълго време, че най-накрая всички да мислят за нея със съжаление, дори не с нетърпимост, както се случи със СДС навремето.

Заради това битката за лидерското място този път ще е изпълнена с известен драматизъм, защото в левицата се очертава не само персонален, но и идеен двубой. Тази битка обаче идва достатъчно късно, за да е интересна само на определен брой избиратели, защото тези в чието име тя се води са изтощени от даването на кредит на доверие, който след това бива пропиляван с милионерска страст към разточителство. Но хората на които им пука са изправени пред един парадоксален казус - в състояние ли ще бъде партията с толкова много милионери да се промени достатъчно, че да отговори на идеите на гневните, бедните, недоволните, ядосаните, търсещите? 

Ако БСП не си го зададе правилно, тогава милионерите ще са победили...

Лех Валенса или възхвала на тайните ченгета

Тези дни едно събитие, сравнимо с урагана "Катрина", но в политически свят разтърси Източна Европа. Оказа се, че Лех Валенса, марката на новата демокрация, иконата на "Солидарност", полският герой всъщност е бил платен комунистически агент с инфантилния псевдоним "Болек". Окончателното разконспириране на факт за който се шушука от поне 15 години насам стана след като от вдовицата на последния комунистически външен министър Чеслав Кишчак бяха конфискувани документи, които показват каква точно кариера е имал Валенса между 1970 и 1976 година. Валенса яростно отрича твърденията, но аз съм склонен да вярвам на обратната версия. Разбира се, трябва да имаме предвид един факт в интепретацията на това събитие. Сегашната дясна власт в Полша и Валенса са яростни противници и заради това документите изведнъж стават публични. Вероятно настоящето правителство е решило да вдигне омертата не с някаква морална цел, а, за да може да уязви драматично Валенса и да развенчае мита, който стои зад него. Този удар е добре премерен и прицелен. Заради това няма да го коментираме в полски аспект. То и не е необходимо. Тайният живот на Лех Валенса обаче отваря една друга тема за коментиране, която е с болезнен вътрешнополитически оттенък. Това, че Валенса е бил агент нанесе жесток удар по целият измислен свят на домораслия български антикомунизъм, който се състои основно от номенклатурни отрочета и поради тази причина е яростен и разплюнчен.

Не напразно изявени представители на "умните и красивите" цял ден се сблъскваха с новината за Валенса като плъхове хванати в капан, защото проблемът пред който се изправят е неразрешим.

От една страна те героизират Валенса, а Полша е давана като пример за лустрация. Очевидно е обаче, че ако лустрацията в Полша бе извършена както трябва Валенса вече нямаше да го има на историческата сцена, защото бе доказан като агент. Тогава дали Полша щеше да е този десен блян, който днес десницата ни разкрива едва ли не като политическа утопия и емоционална обсесия.

Ако приемем пък Валенса като "добро" ченге, то тогава не трябва същият критерий да се прилага и у нас. Защото нашите десни графомани, майсторите на псевдоразследващата журналистика постоянно пръскаха отровни слюнки, че имало само лоши агенти. Разбира се, дори и на местна почва това е лъжа, защото е очевидно, че десницата гълта като топли хапки ченгета Илиян Василев и Иво Инджев, а сатанизира останалите. Защо така?

Разбира се българският психодесен винаги ще намери начин да изглежда невинен и обиден на света и веднага заваляха обясненията и оправданията - в терора на комунистическите тъмници Валенса не можел да не подпише. Или - Валенса бил таен агент, но поне не бил русофил (това е ново двайсе в света на българските луди, заради това в следващ текст ще поумуваме върху тази нова мантра). Валенса бил постигнал много в посткомунистическа Полша, а ние сме щели да дишаме прахта.

Последната точка е особена смешна, защото, ако доразвием логиката й може да се каже, че ние май не сме постигнали много, защото тръгнахме да преследваме ченгетата вместо да им дадем висши постове. Тук, разбира се, ще се чуе много съскане, но логиката на оправданията на Валенса водят именно към тази политическа точка, която не е изречена, но съществува по същия този път и то съвсем не се намира далече.

Друга част от десните се нахвърлиха като побеснели върколаци до вчерашния си кумир и започнаха да твърдят, че "Солидарност" е възникнала едва ли не от само себе си, а комунягата и агент Валенса е бил поставен начело, за да могат службите да контролират процесите. Изобщо политическият ураган мина през техните мозъци и като мелачка им отвя мозъчните клетки.

А истината е толкова простичка, но тя е в състояние да стигне единствено до хора със здрав разум. Това, че Валенса е бил агент не пречи да е бил истински мотор на промяната. Хората не стоят едни и същи. Понякога дори и най-големите революционери им са налага да правят компромиси. Това, че той е бил тайно ченге трудно ще изличи историческата му роля.

У нас е прието да се смята, че няма как да има промяна в един човек, защото в противен случай въздушната кула на антикомунизма ще рухне. Адептите на сектанския култ дебнат като истински исторически ченгета да не би някой да допусне възможността за промяна, защото това ще съсипе опитите им за написване на настоящи героични биографии и ще прогори антикомунистическия наратив завинаги. Ако се допусне, че един човек може да бъде ченге без това да го прави абсолютен и върховен злодей, това ще е краят на психодясното, защото основанията му за съществуване ще изчезнат. И ето, те са готови да се самоунищожават отново и отново на една и съща клада, но само и само да не признаят истината. Че човек може да е бил ченге и пак да е допринесъл за демокрацията. Че човек може да е бил агент, но това да не пречи да е искал истинска промяна. Защото това не са някакви демони на стража край портите на ада, а обикновени хора със своите терзания, съмнения, колебания и идеи.

Виж тези, които са срещу тях вече не приличат много на хора, защото, когато си жрец на лъжата и разрушението, завинаги оставаш в тъмната част на историята, където с канибалско удоволствие гризеш отново и отново политически отпадъци само и само да не признаеш, че си пропилял живота си с една демонична илюзия. 

Връзкарският трилър на реформаторския комсомолец Мартин Димитров

И така - в сряда сутринта страната се събуди от комшарна история, от един политически трилър, така изтощителен и страшен, че даже смел реформатор, отдаден на родината и евроатлантическите ценности би се задавил със закуската си. Тъмна и коварна ръка била прерязала спирачките на депутата от Реформаторския блок Мартин Димитров. Това научихме от самия него в пространна тирада пред журналисти в парламента. Човекът си карал колата, ама след това педалът на спирачките му потънал и той криво-ляво закарал машината на сервиз. След това обаче оттам му се обадили и разтърсили политическо му същество - монтьорите имали съмнения, че някой е прерязал тръбата за спирачките. Димитров - смел реформатор - избеснял и веднага звъннал на вътрешната министърка Румяна Бъчварова да й се оплаче от опита за покушение. Не стана ясно как го е успокоила министърката, но очевидно е била добра в психоанализата, защото Димитров из парламента навсякъде обясняваше колко перфектно си свършила работата тя, как го насочила къде да се обади и как силите на светлината и доброто вече могат да си отдъхнат - любимецът им е жив. Но, за да бъде пълен трилърът Димитров направо предположи, че този тъмен опит за убийствота на колата му е направен заради работата му по "източването на КТБ и съмнения за картел на пазара за горива". Разбира се, защо му е на един реформатор да пропусне да си направи малко пиар от една такава история де? Защото Димитров продължи: "Предупредих Валери Симеонов, Петър Славов и Методи Андреев, тъй като работим заедно и по двете теми..". Даа, великолепната четворка е очертана. Борците за справедливост и истина. Изтрийте сълзите и спрете туптенето на сърцата си - Мартин Димитров увери, че нямало да се откаже от своя кръстоносен поход. Реформатор от кофти спирачки не се бои. Доброто още има шанс в България.

Сега вече дайте да говорим сериозно. Нямам представа дали някой наистина е се е опитал да пререже спирачките на депутата Мартин Димитров.

По-скоро - не.

Безполезността на Димитров като политически деятел е така очевидна, че човек трябва да е голяма жертва на реформите на Москов да тръгне точно срещу този никакъв депутат. Героичните пози на един реформатор не бива да ни действат като екстази, за да не видим истината - безличното политическо съществуване едва ли може да доведе до реални заплахи.

Но на мен нещо друго в цялата история ми е много по-интересно. Научава депутатът, реформаторът, Димитров за спирачките и какъв е първия му инстинкт? Ами - да звънне направо на вътрешната министърка. Няма да се обади в районното както би направил всеки обикновен гражданин изправен пред такава заплаха. Неее, депутатът Димитров направо звънка на Бъчварова. Той смята, че това му се полага с позицията му вероятно.

И точно този Димитров е представител на партия, която иначе до утре ще ви говори как не трябва да има богоизбрани и хора над правилата, а законът трябва да важи еднакво за всички. Да, ама при първата криза реформаторчето веднага се поставя над другите и звъни направо на министърката. А вече лично тя щяла да го свърже с дознатели и следователи, вероятно от неговото районно, където е трябвало да се обади по принцип или пък просто да дрънне на 112. 

Всички да са еднакви пред закона ли? Хохохо, Мартин Димитров ясно показва своето разбиране, че той стои над другите. Това е манталитет на богоизбран. Защо му е на десния депутат да се бута с пролетариата в районното. Пфуу. Че той е реформатор, бе. На него по трудова характеристика му се полага моментално да занимава властта с проблемите си. Следващият път като му се развали крушката вкъщи сигурно ще звънне направо на министърката на енергетиката. Или пък, ако в хотелската му стая на морето има мухъл ще вдигне пряк скандал на министърката на туризма. Това е Мартин Димитров! Борецът! Той с други освен с министри не говори.

Ироничното е, че Димитров принадлежи към партията, които постоянно бесува за времената за комунизма, за връзкарството тогава, за комсомолския манталитет. Но именно в кризисни ситуации, които се случват днес, става ясно, че този манталитет е изкопиран едно към едно в кадрите на десницата. Те се чувстват елит и заради това като им припари под краката веднага търчат да се оплакват на висшестоящите. 

Равни пред закона? Това са сиромахомилски дрънканици за улова на политически балъци и градски сноби. Истинският реформатор веднага звъни на министъра.

И всичко това най-вероятно ще мине безнаказано в очите на неговите избиратели, които са твърде заети да се борят с несъществуващия комунизъм. И така не виждат този среден пръст, който Мартин Димитров им е забил в носовете.

И дори го е завъртял.

За да ги боли повече...

Комиксовата история на прякорите на Петър Москов

Политическата история на Петър Москов не е историята на неговия управленски път. Голяма заблуда. Истината е закодирана в комиксовата история на неговите прякори. 

Настоящия здравен министър влезе в политиката като Пепи Готиното. Тогава той играеше ролята на градския десен тежкар с небрежен речник и моралистична патетика. Нещо като свежарката в терористичната секта на костовистите, обградили се от враждебния свят с политически ритуали достъпни само тежки шизофреници. И тогава реститутките припадаха пред вида на Москов, а медиите на "Америка за България" го превъзнасяха като безспорен авторитет в медицината. Всичко в Москов крещеше рекламно: "аз искам да бъда министър". Пепи Готиното чакаше звездите да се наредят така, че най-накрая да седне във висшето държавно кресло, но това можеше да се случи единствено и само с помощта на ГЕРБ. Заради това младата надежда на костовизма изведнъж забрави и преглътна всички храчки, които бе изплюл в безбройните кампании в които е участвал и така в един хубав ден на 2014 година се оказа министър на здравеопазването. Реститутките въздъхната доволно. Готиното изпълни мечтата си.

Още в първите дни на новия пост Москов започна величествения си път към новия прякор. Точно тогава страхът от вируса ебола скова света в ледените си лапи и новият министър видя в това жесток шанс да си направи пиар. Една обикновена треска на пациент бе обявена за опасност от ебола и близо три дни България живя като пациент на екстази - разтърсена, изумена, стресирана. Тогава изведнъж всички разбраха, че Пепи Готиното се е превърнал в Пешо Еболата. "Ебола си майката е новия министър", написаха няколко шегаджии в социалните мрежи, проумяли по най-трудния начин, че начело на цялото здравеопазване се е оказал човек, който би организирал произволен психопърформанс само и само да държи камерите насочени към него. Точно в този период Москов се оказа толкова чест на Нова телевизия, че тръгнаха подозрения  да не би да е сложен на втора заплата там.

Един път нагълтан с медийна слава здравният министър вече бе загубен за света на простосмъртните. Той се почувства част от божественият елит на властимащите и започна да гледа света надменно като Слави Трифонов гримьорките в шоуто си. А, да, същият гостува и в предаването на шоумена, където обясненията в политическа любов между двамата можеха да изчервят случаен шестокласник, излъгал се да пусне предаването, за да види дългите крака на балерините. Точно тогава Москов създаде нов спектакъл. Възползвайки се от трагичния случай при който лекар бе пребит в цигански квартал, той се развилня като квартален есесовски офицер и обяви, че няма да праща линейки на ромите. Това е трик за евтина и бърза популярност. Хардкор-националистите обявиха Москов за светец, а той ходеше из коридорите на властта с блеснал поглед като луд учен от времето на Хитлер. И ето стана новата смяна - Пешо Еболата стана Петър Менгеле. Трансформацията стана по-бързо отколкото член на Протестна мрежа може да произнесе "декомунизация", а Антоанета Цонева да изсъска "червени боклуци".

Политическият слалом на Москов продължи като кокаинова буря. Човек може да получи психическо разстройство, ако проследи всички останали телевизионни превръщения на нашия герой. Той можеше да бъде засечен сутрин по телевизията да плюе ДПС, на обед да говори за емоционалния живот на лекарите, а вечерно време да дава обяснения пред парламентарна комисия за изцепките си. Този начин на живот можеше да се се проточи дълго, но партията на Москов изпадна в остра криза на идентичност, разтърси се от поредния пристъп на параноидна шизофрения и реши да излезе в опозиция на ГЕРБ. Вероятно това е подействало на Менгелето като ритник в непозволените части на тялото. Целият му политически път бе посветен на апетитът му за управление, а сега неговите собствени хора се опитваха да го свалят от небето и да го накарах да диша неблагодарната прах на опозиционния вятър. ДСБ мина в опозиция, а Москов мина в опозиция на ДСБ и стана Пепи Опозицията, защото избра властта пред идеите. А най-накрая покрай разшумелия се скандал около ваксините от Турция и цялата схема, която е приложил той получи и кралската титла Пешо Ваксината.

Нито един от тези прякори не е измислен. Всеки един от тях е бил използван за здравния министър, а самият факт, че един човек е успял да мине през толкова негативни състояния сам по себе си е най-тежката диагноза.

Заради това е добре, че най-накрая БСП и ДПС успяха да се събудят от парламентарната кома и внесоха вот на доверие. Специално за здравеопазването той е повече от заслужен. Московщината в тази система се превърна в раков тумор, който пресуши и малкото останала надежда за позитивна промяна. Проблемът е, че плаващите мнозинства най-вероятно ще запазят Москов на поста му. Патриотичния фронт, които също са коалиция в тежка лудост, вече обявиха, че не приемали вотът на недоверие като подход, не било сега нито времето, нито мястото. Преведено това ще рече, че най-вероятно е сключена сделка за главата на здравния министър и патриотите ще се направят на приятно разсеяни. Интересно ще е поведението на АБВ, но можем да направим обоснованото предположение, че хората на Първанов ще изпълнят поверената им роля на стълб на стабилността на мнозинството. "Атака" никой не ги знае как ще гласувят, а ГЕРБ, почти сигурно е, няма да намери сили да се отърве от тази черна дупка в кабинета. Интересно ще е поведението на ДСБ - дали те ще подкрепят своя съпартиец или дружно ще отидат да пият кафе, когато трябва да се гласува?

Парламентарните плаващи пясъци на мнозинствата обаче с в остър контраст с реакциите на лекарите. Недоволството на лекарите става все по-очевидно и шумно. Цялата здравна система се разпада, защото ексцентричните идеи на Москов за разделяне на пакетите, за това как трябва да идват линейки, за пръстовите отпечатъци все повече започват да звучат като разказ Самюел Бекет. Пепи Прякора може да е спокоен за едно. Той остави безсмъртна диря в историята на българското здравеопазване. Един ден майките ще плашат децата с неговата демонична фигура. И това не зависи дали министърът ще оцелее на вота или главата му ще се търкулне по стълбите. 

Славата на неговите прякори ще пребъде!

Реформаторският блок - любимото творение на Бойко Борисов

Един текст на Даниел Смилов, по-скоро негов статус от фейсбук, препечатан с оргазмично удоволствие в "Клуб Зет", предизвика дяволит морфичен резонанс в скромната ми личност. Журналистите са извели заглавие взето сякаш от късния соц, когато пожелателното мислене многократно надвишаваше реалността - "Една добра новина".

Каква е добрата новина? Премиерът Бойко Борисов спря процедурата за двата лота на автомагистрала "Хемус", поръчка, която трябваше да бъде изпълнена от фирми, свързани с Делян Пеевски и Валентин Златев. Малко по-късно в политическата драматургия се включи и финансовия министър Владислав Горанов, който поиска да бъде разсекретен докладът за КТБ.

И така се ражда "Една добра новина", нещо като излияние на съпруга, която е подала молба за развод заради системен алкохолизъм на мъжа й, а след това при първия случай в който главата на семейството не се връща вкъщи пеещ "Води ме в някоя квартална кръчма", тя започва да се чуди дали пък да не се събере обратно с него.

Тази крехка надежда, но не за брак, а за власт е изкопирана едно към едно в емоционалните терзания на десния шаман. Мисля, че трябва да го разберем, да му влезем в положението. Именно Смилов беше един от инженерите на коалицията на Реформаторския блок и ГЕРБ. Върнете се назад, ако имате нерви и скафандър, в неговото творчество и се опитайте да прочете десетките му ситуационни анализи защо е добре Радан Кънев и Бойко Борисов да си имат общо правителство. Патетиката на бг-дясната мисъл бие с няколко обиколни любовните дневници на млада гимназистка. Ама то бяха едни моралистични заклинания, едни твърдения, че ГЕРБ са се променили като партия и сега от тях се излъчва световно добро. Ама то бяха едни клетви как моделът КОЙ ще рухне като пясъчен замък само, защото бодрите реформатори ще се уредят с държавни заплати и ще почнат по-често да гостуват по сутрешните блокове. Тази политическа идилия, сравнима с онези създадени навремето от П. Ю. Тодоров ни бе поднасяна като луксозно ястие, като електорално блюдо за кулинарни наивници, които да се опиянят от ефектната външност и да не забележат кухата логика, абсолютната липса на последователност, политическата проституция и компромисите, които направо къртят зъби.

До вчера Смилов беше опозиция на себе си от преди една година, защото в последните месеци десният шаман почна да праска едни текстове като апотеоз на кафкианския песизъм. То не бяха мисловни отпадъци от типа, че вече няма смисъл от коалицията между РБ и ГЕРБ все едно той никога не е бил от нейните създатели. Тази поза на перманентна невинност е едно от най-отвратителните неща във вечното дясно лицемерие.

Днес вече Смилов е опозиция на себе си от вчера. Борисов трябвало да получи подкрепа в битката срещу Пеевски. Разбира се политическата мадам на реформаторите вече има обица на ухото и веднага бърза да се огради със защитни стени - дано тази битка да не била заблуда, някаква тактическа игра в центъра на терена с цел бавене на топката. "Парен каша духа, а кашата е голяма", завършва автобиографично Смилов.

Нямаше да се спирам толкова подробно върху този съвсем кратък текст, ако той не беше метафоричен.  Защото разкрива дълбоката липса на идейна основа в бг-дясното. Тяхната битка не е срещу олигархията. Те се бият с Пеевски. Но, ако утре Пеевски изчезне и на негово място се настани някой скрупольозен типаж като Прокопиев, бъдете убедени - в него те няма да виждат опасност. А има голяма разлика между това да се бориш с Пеевски и в това наистина да искаш да пребориш олигархията. Едното е кланова битка за пазари, другото е реално желание за промяна.

И, опасявам се, Борисов е наясно с тази тънка подмяна в Реформаторския блок, които са жадни за власт като стари пиянки, но същевременно ги е страх да се напият както си трябва, защото вече са попадали в изтрезвителя и знаят, че там е страшно, тъмно и студено. И след това излияние на Смилов вече съм убеден, че еформаторския блок и присъдружните му анализатори са проект на Бойко Борисов. Този театрален танц, който разиграват - обича ме, не ме обича, обича ме, не ме обича, е ярка гавра с хората, които чакат наистина нещо да се случи с тази държава и ледената прегръдка на богаташите, които са узурпирали властта да се пречупи.

Дясната политология отново се опияни от властта, която е на една разстояние и, ако смятат, че по този начин създават алтернатива на Бойко Борисов, то значи до един трябва да си скъсат дипломите. Борисов има жестока нужда от точно такава десница, втренчена във фобиите си, нарцистична, психарска и упорита в своите грешки. Тоест убеден съм, че РБ е любимият му проект. Точно както Сатаната от филма "Адвокат на дявола" обожаваше суетата. Със суетни пуяци просто никога няма да сбъркаш. 

Те винаги отново и отново ще падат в капана.