Кандидатът на ГЕРБ - лицето на мръсотията

Тези дни най-влюбената в правителството социологическа агенция "Екзакта" пусна любовна ода под формата на проучване. Там вдъхновено се твърдеше, че 51 на сто от анкетираните биха гласували за "кандидат на ГЕРБ". И няма никакво значение, че не му знаят името, биографията, политическите възгледи и общественото поведение. Ако в друга държава социолог получи такъв резултат сигурно би се хвърлил от десетия етаж в знак на отчаяние и тъга. Това е знак за политическа пустош, а не за общество.

Разбира се, да вярваш на "Екзакта" е все едно да вярваш на телевизионна врачка. Проблемът тук е друг. Дали социологията не служи като активен начин за търсене на алиби. Завишават резултатите на ГЕРБ отсега, за да може народът да е подготвен за поредната гигантска манипулация, която се готви.

От 2011 година досега ГЕРБ никога не са печелили избори по честен начин. Тяхната изборна машина просто се усъвършенства от вот на вот, а тъжният пик на процеса видяхме в "заложническата драма" в зала "Арена-Армеец" миналата година. Това вероятно е една от причините ГЕРБ да не бързат с обявяването на име. Те трябва да смажат схемите, да разтворят портфейлите, да се свържат с местните гаулайтери и едри бизнесмени. Подобни начинания изискват дълго време за подготовка, а се говори, че преговорите понякога са по-тежки и от изборите за нов генсек на ООН.

В крайна сметка в мига, когато лузърът, изтеглил късата клечка бъде обявен като кандидат за ГЕРБ, за тази партия всякаква политика, идеи, анализи, ще престанат да имат значение. Ще са важни само финансовите потоци и пренаписването на протоколи.

Във всяка друга държава най-голямата партия щеше да бъде притискана да извади кандидат по-рано, да защити политиките си и своята визия. Само че у нас влюбената социология е съучастник за зловещата машинация. А ГЕРБ правят всичко възможно да изстискат идеите, да смажат политика и да превърнат вота в едно байганьовско упражнение по фалшификации. В този смисъл вече отдавна няма значение кой ще е кандидатът на ГЕРБ. 

Отсега е ясно, че той ще е лицето на цялата тази мръсотия.

Кога най-накрая ще открият руската следа в развода на Брад и Анджелина?

Разводът на Брад Пит и Анджелина Джоли оттекна по целия свят като взрив от атомна бомба над Хирошима. Това беше ритник в топките на западния свят. Изстрел в сърцето на Холивуд. Тътен в основите на англосаксонската цивилизация. Срязване на вените на евроатлантическите ценности. Земетресение от 10 по скалата на светските репортери и 11 по личната скала на Мон Дьо и Евгени Минчев. Новината за края на Бранджелина завари цялата планета неподготвена. На мястото на пиара на ГЕРБ щях да се опитам да измъкна още една седмица в бавенето на кандидата за президент, ако изобщо има такъв. Извинението е перфектно - цялото човечество страда, а вие искате ние да се занимаваме с дребнотемия.

Разбира се, веднага се появиха индивидуалните дисиденти, които не искаха да проумеят какъв тътен на историята се случва пред очите им. Някой написа, че е очаквал развода, защото Анджелина отдавна се е изнасяла на части от семейството - първо гърдите, след това яйчниците...Във фейсбук се завъртя черният афоризъм: "Новината за развода на Бранджелина е опустошителна", казаха хората от Алепо". Други се затюхкаха как ли Брад и Анджелина ще разделят децата и дали делбата ще бъде политическа коректна. Трети се питаха как ли ще реагират бежанците като разберат, че и последният им шанс за убежище се разпада.

Това, което обаче никой не схваща е, че този развод има пряко отражение върху българския политически живот. Образите на Брад Пит и Анджелина Джоли отдавна са изписани върху ДНК-то на нашите кавги, спорове и страсти. Трябваше ни обаче гръмотевична раздяла, за да можем да се насладим напълно на тази истина.

За първи път образът на Брад Пит се развъртя из нашата политика преди около шест години. Тогава бившият министър на финансите Симеон Дянков, долетял като неолиберално бедствие от Запад, замразител на заплати и пенсии номер 1, обяви, че Сергей Станишев е съсел. Защо бе решил да се съизмерва по красота с настоящия лидер на ПЕС е твърде дълга и скучна тема, защото в онези размирни дни Станишев беше универсалният сапун за политически грехове на новата власт. Но Дянков не спря само до атаката на конкуренцията, а след това обяви: "Ами аз съм хубав. Приличам на Брад Пит, но с очила".

Нацията изтръпна. Ако Брад Пит поне малко докарваше на вид като Симеон Дянков сигурно никога нямаше да му дадат ролята на Ахил от "Троя". Виж за ролите на масови убийци със садистични усмивки винаги щяха да го канят. Образът на този Брад Пит трайно разстрои колективното несъзнавано на народа. Защото се получи малко като в онзи виц в който над двама овчари на своята метла прелетяла една проскубана, опърпана и мърлява вещица, и единият от тях изфучал: "Пфуу, каквато ни държавата, такъв ни е и Батмана". Същото стана с нашия първи Брад Пит, прочул се основно с профукването на фискалния резерв, с местенето на едни пари от Здравната каса неясно къде и с телевизионните си хъмкания, в които се долавяше садистична радост от потресаващите рестрикции и замразяването на доходите. Уви, този холивудски красавец остави след себе си по-скоро противоречиви сигнали на женския фронт. И до днес като градска легенда се разнася историята за това как неговата собствена Анджелина Джоли (съветничката му Ирина Велкова) един път е влетяла в кабинета му с репликата: "Мони, цункай Джиджи". Джиджи уви обаче не била модел на "Плейбой", а кученце порода чихуахуа. И Мони Пит май се е поддал на чара на кучето. Заради това бързо зачезна от светския блясък на българската политика. Ролята на Брад Пит просто не му пасна напълно. Вероятно очилата са му пречили. Но идеята за американския красавец остана в българската политика като траен символ.  

Много фенове на ГЕРБ днес биха оприличили на Брад Пит премиерът Бойко Борисов. Ако човек чете коментарите на страницата му във фейсбук ще си помисли даже, че нашия герой е задминал холивудеца поне с три обиколки. Можем да си поиграем с този образ. Подобно на Брад и Бойко Борисов изгря в дясното пространство на България и стана звезда за броени минути. Най-снимания, най-желания, с най-големия мускул. Трепет за репортерките. Блян за телевизионните водещи. Сърдечна тръпка на Люба Кулезич. И заради това забърса най-готиното гадже в дясно - Реформаторския блок. Но перипетиите по свалката бяха дълги. Защото реформаторите са същинска Анджелина Джоли - психарка с неясни желания, наченки на шизофрения и неистово желание да се правят на по-добри отколкото всъщност са. То заради това парламентарната и политическата афера между тях беше буреносна. То не бяха тросвания, подозрения за изневери с АБВ, скандали за съдебната реформа, домашни свади за държавни назначения. И точно както Анджелина по някое време реши да се отърве от гърдите и яйчниците, за да бори превантивно рака, така и понякое време ДСБ си тръгна като ненужен яйчник от флирта, но пък остана да се върти наоколо за всеки случай. 

А нима Слави Трифонов не се опитва да се прави на Брад Пит с дъх на чалга и аромат на Учин дол. Разбира се, проблемът в неговата фантазия е това, че той смята, че целият български народ може да бъде неговата Анджелина, прелъстена с референдум, скъпа дрънкулка с неясна употреба. Покрай истинския развод на Бранджелина излязоха едни меганеприятни неща за Брад - че се натряскал на някакъв полет, че се държал агресивно с децата. Образът е повече от метафоричен. Просто съберете сили и изгледайте едно предаване на Слави - там вечно се чете конско, някакви хора с черни костюми се мръщят на народа, гледат заканително, сумтят махмурлийски. Там, където май някога имаше смях и забавление, сега вечно дефилират намръщени чичковци, които те гледат така все едно всеки момент ще ти отвъртят някой шамар. Това е тъмният Брад Пит на България, дано народната Анджелина Джоли се сети навреме да избяга от този предизвестен кошмар, който ще завърши със сълзи, крясъци, кавги и строшени чинии.

Изобщо Бранджелина се оказа архетипен образ в който можем да припознаем всеки процес в околната действителност. Но все пак ми се струва, че психодясното изпусна идеален момент да прозре кремълската ръка в разпада на звездната двойка. Вероятно и то (психодясното) е така замаяно от прет-а-портето на Брад Питовци у нас, че вече изпуска брилянтни шансове. Кой, кой, кой, ако не Чудовището от Кремъл стои в разпада на този брак. Това можеше да се разиграе като драматичен сюжет. Путин отвлича Анджелина и я завлича в своята червена Троя, а сега силите на цар Агамемнон, разбирай НАТО, трябва да си върнат хубавата Елена. Заради това в този текст ще си позволя аз да съчиня декларацията с която моментално трябваше да излезе Протестна мрежа. Но Асен Генов търси упокой в Кришна, Антоанета Цонева си мечтае как оглавява кабинета на бъдещия президент Трайчо Трайков, а останалите прогресивни сили са заети с писане на нови проекти за "Америка за България" и проспаха този грандиозен акт от хибридната война. Ето защо изтърваха да напишат ето това: 

Декларация на Протестна мрежа

На 20 септември стана ясно, че Анджелина Джоли и Брад Пит подават молба за развод. Новината е още по-шокираща, защото бе обявена в светлината на изявленията на депутатът от "Единна Русия" Пьотр Толстой, че Русия ще изкупи България. За нас е абсолютно неопровержим фактът, че двете събития са хибридно свързани и са част от план за разгром на демокрацията.

В унищожаването на най-звездния брак на западната цивилизация отдалече си личи почеркът на Кремъл. Настояваме светът да осъди това поредно посегателство срещу демократичните ценности. Още откакто Кървавото чудовище нахлу в Крим, ние знаехме, че следващата му цел ще е Анджелина Джоли. Но предупрежденията ни останаха нечути, а медиите-бухалки стъпкаха протеста ни в ирония и жлъч.

Разводът на Брад Пит и Анджелина Джоли представлява заплаха за западната цивилизация, предизвиква медиен трус в САЩ и нашите началници ни бавят поредния грант, което е ясно доказателство, че тази раздяла е активно мероприятие на КГБ.

Настояваме Държавната агенция „Национална сигурност” внимателно да проучи детайлите около този развод и да излезе с доклад има ли данни за намеса на Кремъл в развода на звездната двойка.

Призоваваме Росен Плевнелиев да изнесе нова реч пред обичайните четирима души в Европейския парламент пред които говори и да потърси сметка лично от президента на РФ Владимир Путин къде е бил във въпросния ден.

Ситуацията е взривоопасна. Нуждаем се от непоколебим евроатлантизъм, за да спрем поредният пик на хибридната война срещу нашите ценности. Ние сме на своя пост. Призоваваме всички на флаш-моб пред американското посолство (онова място, където раздават хонорарите) в подкрепа на семейните отношения в Холивуд. Нашите плакати ще гласят: "Анджелина, Кремъл ти мъти главата!" и "Върни се при Брад, а не отивай при Влад!"

Винаги на пост за евроатлантическите ценности!

Ех, светът губи, че не познава политическите особености на българската душа. Губи великолепно шоу и екстремни преживявания.

Българската Бранджелина обещава да бъде дълга и вечна.

Пьотр Толстой като огледало на българските демони

Всеки руснак със стратегия за придобиване на известност, вече е наясно какво трябва да прави. Достатъчно е да намери подходяща платформа (социална мрежа, телевизия, статия, а дори и просто разговор на висок глас в ресторант), за да каже нещо шеговито или не чак дотам за България. В самата Русия няма да му обърнат никакво внимание, но в България като минимум му е гарантиран парламентарен дебат и гневни декларации, присъствие на темата във всички сутрешни блокове, специално изявление на премиера, неодобрителен статус във фейсбук от външния министър и обилно слюноотделяне на всички психодесни публицисти. Точно по тази схема само за 24 часа даже и кокошките на село научиха името на Пьотр Толстой, депутат от "Единна Русия" и потенциален заместник-председател на Руската дума. ГЕРБ му посветиха декларация, а Иво Инджев дори душевен оргазъм.

С какво се провини този руснак? В кратко интервю пред БНТ, точно в деня на изборите в Русия, на въпрос на БНТ дали ще води доброжелателна политика към България, Толстой отсече: "Разбира се. Просто ще я купим цялата. Половината от крайбрежието вече купихме". Репликата е хулиганска, глупава и абсолютно неприемлива. Но все пак, за да бъде оценена правилно трябва да се познава и човека, който я произнесе. Опасявам се, че мнозина от коментиращите за първи път чуха името Толстой (дайте да бъдем честни, една част от тях даже и за писателя не знаят), когато видяха изявата му БНТ. И, разбира се, пропуснали са голямо шоу. Толстой е известен телевизионен журналист, водещ на предаването "Время покажет" (Времето ще покаже) по Първи канал. Неговият стил е радикален, саркастичен, хулигански и провокативен. На моменти е дразнещ, но друг път неочаквано дълбок. С други думи ще е голяма грешка журналистическите изявления на Толстой да бъдат тълкувани като проявление на някаква необичайна враждебност или откровена наглост. Слагането на корона на глупостта я прави да изглежда важна в собствените си очи. И този урок в България от времената на прехода май никога не успяхме да го научим докрай.

Покрай аферата "Толстой" се случи и един мини-провал на българската журналистика, но това вече е толкова системно, че едва ли някой забелязва. В окото на бурята, в разгара на скандала нито една телевизия не се сети да потърси Толстой, за да обясни думите си, да каже какво е имал предвид. Това няма как да отмени първоначалната реплика, но по правилата на журналистиката и обвиненията би трябвало да получи право на мнение. Но и парламентарните скандали, както и безкрайните телевизионни говорилни се случиха без някой да се опита да чуе мнението на новия демон в съзнанията на колективното кукудясно у нас. Едно-единствено издание намери Толстой за коментар и там той вече беше на висота. Заряза високомерните изцепки, отърва се от позите и иронично отвърна: "Да се извиняваш за шега, дори за български политици, е малко прекалено".

Тук стреличката му вече попадна на точното място. Защото тези думи на Толстой са дори по-изобличаващи от първата му реплика. Първата му беше просто израз на тъпо хулиганство, а втората вече е премислена бухалка по черепите на тези, които се опитаха да го сатанизират докрай.

Всъщност големият въпрос не е защо един руски депутат си е позволил да се шегува тъпо, а защо България е удобна мишена за шеги. Съществуването в нашата самозатворена реалност от крещящи заглавия и телевизионно безвремие ни пречи да видим, че България отвън изглежда като карикатурна държава без елементарна самостоятелност на политическите действия. Все пак само у нас могат да се появят "либерални" анализатори, които да твърдят, че страната ни е твърде малка, за да има собствени интереси и единственият начин да имаме самостоятелност е да отстояваме интересите на големите общности към които принадлежим. Което преведено означава - ние нямаме интерес, интересите на НАТО и ЕС са нашите единствени възможности да постигнем нещо. Имаме и премиер, който действа изцяло в съзвучие с подобна доктрина на пълното лакейството. Един ден Бойко Борисов се изживява като геополитически балансьор, в друг ден решава да си говори с Путин по телефона, а трети път дава загрижени интервюта как не е съгласен с европейските политики по определени теми. Тази мачовщина обаче е само за местна употреба. Данните от гласуванията на Европейските съвети показват, че всеки път българският министър-председател чинно е подкрепял политиките срещу които след това недоволства. Изобщо имиджът на България е на толкова ниски нива, че всеки чужденец може да ни вземе за мезе. Бил той с фамилия Толстой, или пък с нещо по-евроатлантическо като име. Българската външна политика е в руини. България стана страната, която се опита да саботира собствения си кандидат за ООН, и в то името на интереси, които нямат нищо общо с националния просперитет. А най-лошото от всичко е, че липсата на международен имидж вече води дотам, че страната ни става обект на вицове и на шеги. По-лошо от омразата е само тоталното пренебрежение. Проблемът е, че всички, които започнаха да късат косите от репликата на Толстой, не биха реагирали, ако подобно отношение идваше от друга страна. И точно заради това ситуацията с руснака напомня на спектакъл на абсурда. Хорът на крякащи негодници изведнъж изви патриотичната песен. Снобите, чийто основен повод за гордост е, че отдавна не са стъпвали на Черноморието изведнъж започнаха да плачат заради руските туристи. Този танц на подлеците и символ на всичко най-лошо, което те задушава в България. 

В ситуацията с Достоевски (един телевизионен водещ изрече точно така фамилията на Толстой) има и друг ироничен елемент. Най-остро, гневно и яростно на идеята, че България ще бъде изкупена от руснаците реагираха точно онези, които от две години насам обясняват, че Русия всеки момент ще фалира и ще се срине в огромна икономическа пропаст. Все пак и ние четем десни анализатори у нас и знаем с какво ни пълнят главите от доста време. Чакаме всеки момент бунт на гладните в Москва, а гневни тълпи ще нахлуят в Кремъл, за да изнесат Путин на ръце и да пируват с неговите останки. Русия трябва буквално утре да се продъни вдън земя, да остане без пари, да затъне в сирийските пясъци, да се разцепи на стотици части и напълно да изчезне от картата. Как така държава, която едвам крепи глава над водата, ако четем текстовете на Илиян Василев, ще има средствата да ни изкупи? Това поставя остро въпроса дали тези, които са готови да раждат по три текста на ден вярват на собствените си теории. Ако вярваха естествената реакция на думите на Толстой нямаше да бъде гняв, а само присмех в стил "елате да купувате де, да видим откъде ще вземете пари". Истеричната реакция на думите на един скандален шок-водещ обаче издадоха, че грантовите анализатори не искат да приемат на доверие дори собствените си текстове. Един руснак каза, че ще идват да изкупуват земя и те веднага зарязаха собствените си писания, за стенат от морално възмущение и да се търкалят на земята в лека форма на ужас. Коя Русия е истинската? Тази, която всеки момент ще потъне подобно на Атлантида или тази, която е в състояние да дойде тук и да купи държавата? А може би и двата образа са просто огледални хиперболизации на еднакво неприятни състояния - фанатичната русофобия и геополитическото гаменство? Но е важно да направим този извод - десните шамани не вярват на собствените си послания. Следващият път като четете статия за морала, правилата и благородния капитализъм да сте наясно, че отсрещната страна ви продава топъл въздух.

Казусът "Толстой" обаче не спира дотук. Той има още по-сардонични измерения. От две години насам една група от градски сноби упорито се дави в собствената си ксенофобия и параноясва от броя на имотите на руснаци в България. Ако направите проверка ще видите какви теории са развити по тази тема. Нещо повече - появяват се подозрения, че руснаците съвсем целенасочено инвестират в имоти и земя, нещо като създаването на фронтпост, който да превърне България в нов Крим, където зелените човечета ще нахлуят коварно. И, разбира се, тази теория е продукт основно на хората, които бяха най-големите радетели на това земята свободно да се продава на чужденци. Това е иронията - да видиш как една група от хора в момента е в параноя заради собствените си действия във виновното минало.

Още през 2004 година, когато се заговори за промяна в конституцията, която да позволи продажбата на земя на чужденци, защото така искат от ЕС, БСП предлагаше земя да може да се продава само на граждани на ЕС. Тогава десницата съскаше злокобно и наричаше подобно предложение "антиевропейско" и "антипазарно". За тях тогава беше важно да оставят възможност и американци да купуват земя, защото тогавашната политкоректна фантазия беше как американците идват с огромни инвестиции. Нещо повече, когато през 2013 година по предложение на "Атака" бе гласувано удължаване на мораториуама за продажбата на земя на чужденци, Реформаторския блок свика протест срещу него. "Днес виждаме, че в Народното събрание се състави коалиция против Европа, против свободата и против българите", пишеше в декларацията им тогава. Какво нещо, а? Продажбата на земя на чужденци за тях беше равна на свобода.

Днес тогавашната им позиция вече им изглежда нелепа, иначе няма как да си обясним воплите откъде-накъде се позволява на чужденци извън ЕС (разбирай руснаци) да придобиват имоти и земя от нас. Късно е, либе, за китка. Дали ще дочакаме обаче поне веднъж признание, че позицията на БСП беше правилна. Ако бяха слушали БСП днес психодесните щяха да спят спокойно. Но когато човек не прави политика, а преследва въображаемите си демони, винаги катастрофира насред път. Ленин имаше една статия „Лев Толстой като огледало на руската революция”. Ако беше жив сега трябваше да напише продължение: „Пьотр Толстой като огледало на българските демони”. 

Историята просто обожава подобни шегички.

Бокова и маймуните на клона на властта

Като човек, който не може да понася това правителство, мога само да се радвам, че кабинетът на Бойко Борисов направи катастрофалния гаф да номинира Кристалина Георгиева. Това е началото на края на харизмата, на партията му, на цялата организирана престъпна група, която е овладяла властта.

Номинацията на втори български кандидат ще бъде разглеждано не като морален акт както си го представят местните луди, а като върховна интрига срещу всички останали участници. По същество кабинетът действа като съучастник на небългарски кандидатури и в пълна зависимост от чужди интереси. Това е танц с голи ходила върху остър бръснач. Борисов практически е свършен. Собствените му съюзници, тези, които го върнаха на власт, ще се обърнат срещу него, когато стане ясно, че въжето се е затегнало около шията. Те ще са първите, които ще хвърлят съчки в огъня и ще се хилят гръмогласно, когато замирише на препечено месо.

Но това не ме радва. 

Ни най-малко. 

Защото петното е не само върху Борисов, а върху цяла България. Защото тази власт със своята гигантска неадекватност направи така, че България се превърна в посмешище и на кокошките. Утре никой няма да си спомня кой е бил премиер, но всички ще помнят, че България се е издънила гръмогласно и и пропиляла всичките си шансове за години напред. Защото поне още век българин няма да има никакви шансове да получи международен пост. И това е заслугата на ГЕРБ/Борисов. Те лишиха държавата от великолепна възможност.

Няма как човек да тържествува, когато види докъде е доведена страната ни. Дипломацията ни е в плен на чужди интереси, премиерът ни е марионетка, а еврокомисарят ни със страст участва в чужди схеми, насочени срещу България. Това е един спектакъл на продажниците, шоуто на лакеите.

След унищожителното решение представителите на ГЕРБ започнаха да твърдят, че България има само един кандидат и това е Кристалина Георгиева. А само допреди няколко дни Бойко Борисов се биеше в гърдите, че прави всичко възможно Бокова да стане шеф на ООН. На кого да вярваме - на ГЕРБ от днес или на Борисов от вчера. Тези наистина ни мислят за маймуни. Или, което е по-вярното, те самите са маймуни на клона на властта и ни се плезят неприятно със своите позиции и откровени лъжи.

През 1940 година България се присъединява към Тристранния пакт. Решение, което години след това продължава да тежи на шията ни като воденичен камък, защото доведе след себе си и англо-американските бомбардировки, а и лишаването на България от нейни изконни земи. Трябваха да минат години, за да може това тъмно петно да бъде забравено.

Решението за Кристалина е също толкова катастрофично. Само, че то напълно лишава страната от възможност за бъдеще. България пред целия свят показа, че е в състояние да работи срещу самата себе си. Когато сам сядаш на масата в помещението на прислугата, никой няма да се сети повече да те покани някъде другаде. Маймуните трябва да бъдат държани в клетка, нали така? Маймуните в нашата власт обаче ще се опитат да ни представят това като победа.

Безумни времена.

Подли времена. 

Инджевщина

Шок! Бомба! Гагарин не е летял в космоса. Руснаците никога не са произвеждали ракета. Изобщо руснаците никога не са изобретявали нищо. Текст в този дух пусна тези дни в блога си любимият трубадур на психодясното Иво Инджев, чийто статии завинаги ще останат като доказателство колко е зациклила здравната реформа.

Интересно е как хора, които все се изживяват като тихи бойци на хибридния фронт и пишат поразителни текстове срещу всички, които вярват в теории на конспирацията (например, че американците никога не са кацали на луната) са готови при първа възможност да се отдадат на всички лудости, които отричат.

В такива хора е залегнало едно радикално диалектическо противоречие, както би казал Маркс. Значи от една страна Русия тъне в мрак и кал, никога не е пращала Гагарин в космоса, техниката й на първобитно ниво, а пък от друга тя е такава заплаха за света и за България, че десните шамани са готови по три гранта накуп да усвоят, за да ни пазят от нея.

Това ниво на русофобия отдавна е излязло от рамките на нормалното. Примитивизмът на омразата вече заприличва на сюрреалистичен спектакъл. Но пък искам и аз да ви предложа една конспиративна теория за лицето Инджев. Доказано е - след всеки негов текст броят на русофилите се удвоява. 

Инджев - най-мощното оръжие на Путин! 

Хилъри срeщу Тръмп: възход и падение на американската журналистика

Западната журналистика, която много дълго време ни даваха за пример и беше за пример наистина, бележи ново историческо дъно. Откакто светът навлезе в геополитическа турбуленция, а САЩ дадоха драматични примери за тотално сбъркани решения, абсолютна липса на визия и склонност към корпоративен диктат над цялата планета, американските медии особено се превърнаха в чисти идеологически инструменти, перални за мозъци, вместо коректив на статуквото, те станаха негов основен автомат.

Тези дни и "Ню Йорк таймс" най-накрая заряза позите и театъра на "обективната журналистика", за да оголи до крайност състоянието на американските медии днес. В рамките на два дни изданието пусна две статии със заглавия: "Хилари Клинтън - президент" и "Защо Доналд Тръмп не трябва да е президент".

Четенето на двата текста е болезнено упражнение в садомазохизъм. Първото изречение от статията за Клинтън обаче е потресаващо като внезапен зъбобол: "Във всяка нормална година на избори бихме представили и двамата кандидати с техните мнения по проблемите, но този път изборната година не е нормална".

Това изречение зачертава основни моменти от демокрацията. То служи като оправдание не само за заемането на страна (което е нормално), но и за отмяна на правилата в журналистиката (което вече е тероризъм). Едва след това изречение разбрах какво е възбудило емоционално Иво Инджев в новината за това, че "Ню Йорк таймс" подкрепя Хилъри. Те дават аргумент на неговата терористична теза, че плурализмът налага руската доминация у нас. Нека да обясним. Във виденията на психодесния - руската гледна точка е толкова правилна, истинска и пленителна, че в момента в който получи правото на половин дума, тя вече печели. Заради това какъв е изхода - изритайте всеки с различно мнение от медиите. Дайте трибуна само на стипендиантите на "Америка за България". Доскоро обаче инджевщината се срамуваше донякъде от това свое мнение, защото знаеше, че то влиза в пряко противоречие с всичко, което знаем за свободата на словото. Единствено вестник "Капитал" през 2013 година се опита да прокара по-смело тази теза. Тогава лъскавковото издание се дразнеше, че думата по телевизиите се дава не само на протестърите, но и на техните опоненти. Това им се виждаше манипулация.

Нашите родни мракобеси вече могат да отдъхнат - "Ню Йорк таймс" стигна до същите изводи. Те захвърлиха обективността, идеята, че журналистиката не трябва да извършва пряка мозъчна хирургия върху читателите си, а се отдадоха с наслаждение на наколенките пред Хилъри.

Заради това си струва да прочетете първо статията за Тръмп. О, "Ню йорк таймс" е безпощаден към неговите грешки, бичува го яростно с думи и го облива с киселина.

За някои от критиките си имат основание. Невъздържаният му език е проблем, ексцентричните предложения като това та мюсюлмани да им бъде забранено да влизат в САЩ се пълна идиотщина, политическите му пируети върху неща с които не е нясно са комични.

За други обвинения обаче "Ню Йорк Таймс" дотолкова са свалили нивото, че почват да сумтят за инвестиции на Тръмп в Русия и дали не е в конфликт на интереси, ако стане президент. Това сигурно нямаше да е толкова дребнаво, ако малко преди това не го обвиняваха, че повечето му бизнеси фалират. Има и нещо друго. Досега Тръмп няколко пъти е декларирал, че няма инвестиции в Русия и за разлика от други свои твърдения, от това той никога не се е отметнал. Част от кампанията срещу него беше наемането на автори, които да твърдят, че имало руски инвестиции в някои от бизнесите му извън Русия, което също не бе доказано. А пък и в края на краищата бащите на глобалния капитализъм да обвиняват някого заради глобален капитализъм е висша доза лицемерие, нали?

Друга част от заяжданията са чисто идеологически - "Ню йорк таймс" сумти за вижданията му за НАТО и за желанието му да отмени търговските споразумения, които няколко президенти преди Обама, а и самият Обама нацвъкаха из света.

Сори, братче, ама това вече е груб опит за манипулация. Да се представи НАТО като нещо вечно, а търговските споразумения като аксиома минава границите на политическата критика и навлиза в мъгливия свят на най-нелепата пропаганда.

А най-накрая, разбира се, се размахва образа на глобалния Сатана - Владимир Путин. Намеква се, че Путин подкрепя Тръмп и риторично се късат коси каква ли сделка са сключили двамата, ако Тръмп се добере до Белия дом.

Това вече е израз на слабост. Никога досега Америка не се е чувствала толкова слаба, че да намеси име на външен лидер във вътрешните си битки. Днес обаче Хилъри Клинтън стои върху толкова тънък лед, че даже излезлите от килера нейни защитници се занимават основно с оплюване на Тръмп.

Статията за Хилъри пък е като любовен епос. Всичките й грешки са отдадени на медийни атаки и "изопачено възприемане на образа й". Величествено! Човек остава с усещането, че чете житее на светец и интелектуален лидер. Трудно ми е да преразказвам текста без да получа сърдечен удар от ужас, но той и не става за пресъздаване. По-интересното е какво е пропуснато в тази статия. В нея се говори, че Хилъри носи споделена отговорност за проблемите в Либия. И само толкова. Наскоро Проф. Родрик Трембли припомни, че всъщност намесата на мис Клинтън в този случай е много повече от "споделена отговорност". Той припомни нейно интервю, където тя буквално заяви следното по отношение на Либия: "Дойдохме, видяхме, той умря!"

Няма нито една дума за това, че кампанията на Клинтън е финансирана от мощни корпорации сред които "Морган Стенли" и "Голдман Сакс". Именно такива съмнителни капитали правят Хилъри Клинтън продължител на линията на търговските споразумения, които предизвикват политически бури в цял свят като ТПТИ и СЕТА.

Няма нито дума за връзките й с неоконсервативните кръгове и философията на войната, която те изповядват, а пък семейство Клинтън са доказали, че изпълняват на практика.

В САЩ се сблъскват два проекта, два идейни смисъла за бъдещето, проблемът е, че медиите искат да сатанизират единия, защото той отваря възможност за радикална промяна на много от институциите и политическите идеи, които днес управляват света. 

Според мен американските медии трябва да си вземат поука от английската медийна афера срещу Джеръми Корбин. Медийният оръдиен огън по един човек, когато се превърне в колективен садизъм и стане толкова голям, има обратен ефект. Корбин бе пържен на клада в продължение на година и половина, а резултът беше, че повиши резултата си.

Ако т. нар. "медии" си мислят, че по този начин ще коронясат Клинтън, още отсега е добре да имат план "Б" - тоест какво правим в деня в който Тръмп стане президент. Защото през този вид истерична критика и създаването на медийни сатани, те повишават драстично шансовете на Тръмп. Спектакълът е повече от ироничен. Заради елитаристката критика към един милионер-хулиган медиите са на път да превърнат един богаташ в изразител на колективното несъзнавано на всички прецакани американци.

Далеч съм от мисълта, че Тръмп възнамерява да изпълни и една трета от това, което обещава. Но пък ролята му по сваляне на маски досега е възхитителна.

Паяжината на политическият кръг "Америка за България"

Американците могат да бъдат много брутални в политическите си описания на околностите. Ето защо те отдавна са изобретили много поетичен термин за президент, който се намира в последните няколко месеца на мандата си. Те го наричат "куца патка" (lame duck). Един политик минава в тази фаза, когато вече никой не се интересува от него, а всички чакат с нетърпение той да мине в историята и да освободи пространството за своя наследник. Ето защо нашата българска куца патка на име Росен Плевнелиев е в състояние да събуди интереса единствено на трезвените представители на психодясното, ако изобщо има такива след 17 часа Всички погледи са вперени в предстоящите избори, дори десните анализатор вече не се сещат за Плевнелиев, защото не им стига поетично въображение с което да възвеличаят каквото й да негово действие. Въпреки това обаче куцата патка все още получава трибуни. Наскоро получи близо час в предаването "Панорама", където да прави равносметка на мандата си. Това не беше политически разговор, а по-скоро риалити в стил "Искрено и лично" среща "ВИП-брадър". Плевнелиев успя да се изкаже по редица теми в обичайния си сюрреалистичен стил. Оказа се, че напливът на генерали за тези избори го дразнел. "С кого се каним да воюваме? Ще стреляме ли понякога", попита той и изсумтя. Разбира се, ако срещу него имаше истински водещ веднага щеше да го затапи като го попита - как така не го притесняваше да бъде министър в кабинета на един генерал, а сега изведнъж, когато се появиха други генерали, те изведнъж станаха обект на притеснение. Ако имаше водещ веднага щеше да посече и друга част бълнуванията на куцата патка. Като например как не се срамувал, че свалил доверие от Станишев, Местан и Орешарски през 2013 година, когато те предложили едър медиен собственик за шеф на ДАНС. О, да! Така беше свалил доверието от тях, че подписа промените в закона за които се знаеше, че се правят за един-единствен човек. Играта на политическа наивност днес е знак, че имаме човек, който смята, че публиката се състои единствено от идиоти. А няма как да пропуснем и величавото му изстъпление, че искал да чуе какво мислят кандидатите за президент за Крим. Което щеше да е прекрасно, ако Плевнелиев вместо да ходи да взима отличия в Киев беше попитал майдановската власт защо затваря журналисти, защо поощрява убийствата на несъгласни, за тайните затвори, мъченията, за разгула на "Десен сектор" и затварянето на очите пред откровения фашизъм.

Но темата ни не е за куцата патка, макар, че щеше да е хубаво да продължим разговора за блатото от двойни стандарти, лъжи и откровено лакейство в които Плевнелиев е нагазил до ушите. Потресаващо впечатление правеше друго. Поведението на Бойко Василев, водещият, по никакъв начин не можеше да се опише като журналистическо. По едно време имах чувството, че той ще започне да припява "алелуя" след всяка изцепка на госта му. Гледаше го с обожание, с известно религиозно придихание и май почти беше готов да залее сълзи, че куцата патка си отива от политическата сцена. В България сме се нагледали на всякакви гадости, но тази беше особено мерзка.

И тогава изведнъж схванах откъде произтича този нелеп романтизъм, тази телевизионна политическа сапунка. Преди време анализаторът Валентин Вацев в пристъп на вдъхновение създаде термина "политически кръг "Америка за България". Под това имаше предвид, че това един конгломерат, който включва няколко партии, медии, журналисти, известни "общественици", разглезени от грантове. Нещо като политическа паяжина, която се изживява като паралелна власт, като задкулисен генератор на влияние, който си въобразява, че може да налага темите на дневния ред на страната и да пие кафе веднъж месечно с американския посланик, който и да е той.

Бойко Василев е сред стипендиантите на "Америка за България" и може би заради това превърна едно легендарно предаване в стерилен продукт, който става за гледане единствено, ако човек е злоупотребил с бирата. А Росен Плевнелиев беше политическият пик на този кръжец. Те си го отгледаха като в инкубатор, инвестираха медийно в него, опитаха се да го наложат като върховен дипломат и едва ли не основен стратег, но проблемът е, че нашият президент беше "куца патка" дори и когато това време не беше наближило. Той е нещо като чудовището на Франкенщайн, което така и не успя да получи самостоятелен живот. Съсухреното ГМО, което не проби на пазара. Зловещата фондация "Америка за България" пет години имаше свой президент, но жалко за всички останали българи, които изобщо не получиха такъв.

Телевизионното интервю в "Панорама" беше просто още един знак, че политическият кръг все още е във фазата в която лее сълзи за своя несполучлив експеримент и тепърва трябва отново да реорганизира силите си, за да си намери друга марионетка.

Нека сега само да посочим данните. Разбира името "политически кръг "Америка за България" е метафорично и относително, но описва тихите и не толкова тайни връзки между няколко партии сред които Реформаторския блок и части от ГЕРБ, с медийната империя около вестник "Капитал" и още няколко сайта на щедра издръжка на "Америка за България", а оттам и към фигури, които обичат да се пишат за "граждани" макар и да са надъхани десни активисти до такава степен, че вероятно като видят името Иван Кръстев стават от масата и започват да се кълнат в Небесния господар на грантовете. Само да ви напомня, че именно Кръстев се оказа в дъното на последната международна афера в която се набърка нашето правителството - опита Ирина Бокова да бъде сменена в състезанието за генерален секретар на ООН. Нейното избиране ще е смъртоносен удар върху политическият кръг "Америка за България", защото ще унищожи основните им опорни точки, че те са единственият говорител на световната универсална истина у нас.

Това, което описваме не е конспирация, а съвсем реална политическа паяжина, която веднага пискливо би отрекла своето съществуване, а вестник "Дневник" сигурно ще даде трибуна на десен анализатор, който да напише поредната статия за хибридната война срещу интелектуалните съвести на американския посланик, която се води у нас. Но винаги има начин да се докаже обратното. И това са общия кръг от теми и каузи, които вълнуват описвания политически субект. Той действа на няколко ниво. Първото ниво е истеричния антикомунизъм. Понеже историческата ирония не познава граници в своето развихряне, голяма част от днешните либерални съвести са деца на комунистическата номенклатура. Този факт няма заличаване. Той е упорит като срамни въшки. Единственият начин да бъде отклонен е през истеричното поведение спрямо комунизма. То има двоен ефект - от една страна отклонява въпроси за биографията, от друга привлича вниманието на чуждите фондации и те развързват кесиите. Не напразно част от грантополучалите получиха възможности за политическа изява. Гражданският сектор, по-скоро узурпираният граждански сектор у нас, действа като лаборатория, която отсява патетичните викачи от прагматичните злобари и вторите стават депутати, а пък на първите им дават я телевизионни предавания, а да пишат проекти, които носят заглавие от типа "Влиянието на комунизма върху българската телесност в постмодерния дискурс на садо-мазо либерализма". Или нещо подобно.

Именно политическият кръг на "Америка за България" и неговите идеологически и финансови стипендианти се опитват да наложат като основна тема за страната съдебната реформа, а не бедността. Целта на занятието е социалните проблеми да бъдат изтикани в девета глуха, защото те са добра база за автентично недоволство, а подобен тип бунт е смъртоносен за зализаната олигархия. Има вестници, които могат да раждат текст след текст, посветен на тази тема, в които се говорят едни и същи неща до умопомрачение.

Политическото крило на "Америка за България" длъжни сме да го отбележим е доста по-неефективно. Вярно е, те си имат народни представители, откровени лобисти и скучни анализатори, но политиката в България все още не лабораторен продукт, а се нуждае от автентични основи и това е причината представителите на кръга да линеят на избори. Това е парадокса - те са първи приятели с всеки нов американски амбасадор, но се чувстват в чужбина в мига в който излязат от идеалния център на София.

Вероятно това е причината всъщност политическият кръг да гледа да превземе като хидра всеки опит за външна политика у нас. Сред последните пет министри на външните работи трудно ще открием някой, който да не гравитирал край тях. И това си личи по резултатите - България за една бройка щеше да прави румъно-турска-българска флотилия в Черно море, яростен защитник на санкциите срещу Русия е, а българските външни министри все едно са правени по един и същи антропологичен модел.

Всъщност описваме тази паяжина не като опит за нейното оскверняване, въпреки привкусът на политическа оранжерия, а като едно от обясненията защо в България никога нищо не се променя. Тук алтернативата на една безумна политика е още по-безумна политика. "Америка за България" се е погрижила и народът да изпростее достатъчно, че никога да не си даде сметка защо и как го прецакват. Сега като ги гледаме как са се насочили към образованието, не бих се учудил, ако училищата станат развъдник за бройлери, които никога, ама никога няма да осъзнаят докрай своето място в този свят и себе си като личности, които може да са носители на промяна.

Успокоение има единствено в миговете в които човек се разделя с куците патки, които са ни били представяни с години като нещо голямо. Като Плевнелиев. Само седмица след неговото махане никой няма да си го спомня. Ще го гледаме единствено по новините я като шеф на нещо европейско, я като скъпоплатен читател на лекции пред скучаещи американци. А междувременно паяжината ще се е опитала да изобрети нещо друго. 

Но също така карикатурно.

Телевизионните пирани на България

Великият руснак Виктор Пелевин в своя лунатичен и брилянтен роман "Generation П" сравняваше гледането на телевизия с обсебването от зъл дух. Теорията му е великолепно конспиративна и лирично възвишена - телевизионният продукт е нещо, което е минало през режисьорска обработка, а дори и преките предавания превключват гледата точка веднъж на няколко минути, то значи зрителят възприема редактиран вариант на реалността. Според Пелевин именнно така зрителят напълно изчезва удавен във видението, което струи от малкия екран. И се получава постмодерен феномен, който е като перифразиране на Ницще - зрителят гледа предаването, но и предаването гледа зрителя.

Мисля, че се нуждаем от такава доза литературна лудост, ако искаме да скочим на голямата тема за телевизиите у нас в предизборно време. Едва ли има средностатистически българин, който да не е бил системна жертва на сутрешноблоков терор или поне да не е бил улучван  в десетката от дискусионно студио, което нищи българските политически мистерии. Тъжно е, но цялата политика у нас отдавна се е преместила единствено и само на малкия екран. Политиците съществуват като телевизионни тролове, някакви медийни хомункулуси, които се захранват от камерите и живеят само докато бърборят по опорните си точки. В този смисъл медиите днес са не само средство за политика, а самата политика. Един ден ще се окаже, че всички обществени битки май са се водили за пълен контрол върху медиите. Тоест за правото на една политическа сила да редактира реалността според собствените си виждания. Но стига толкова теория. Нека да видим как тази лудост хулиганства на практика.

Тези дни последните останали зрители на предаването "Панорама" (такива сигурно има, ако вече не са в рамките на статистическата грешка) трябва да са станали свидетели на едно дълго, скучно, противно и подмазваческо интервю с отиващия си президент Росен Плевнелиев. Близо половин час от ефира се разнасяха хленчове, страсти въздишки, еротични стонове и драматична меланхолия. Гост и водещ бяха като естрадно дуо. Единият припяваше какви заслуги има към България, колко хубави е неща е свършил през мандата си, а другият кимаше любовно като Ромина Пауър към Ал Бано в добрите им години. Плевнелиев се чувстваше в "Панорама" като мачо в бирен бар (вероятно единственото такова място за него), защото дори веднъж не му зададоха неудобен въпрос. Дори и от кумова срама. Заради това той много говори за Крим, но не и за кризата в ЕС. Вилня на тема "генералите на избори", ама не каза нищо за собствените си вини в последните пет години. С което всъщност стана ясно, че президентът използва БНТ, за да си съчини алибито, да се опита да се измъкне от местопрестъплението в потайна доба и да финишира далеч от очите и от прокуратурата на някоя скучен и бюрократичен европейски пост. Но тук не коментираме поведението на президента, а на БНТ, която угоднически наведе гръбнак пред един от най-провалените политици на България. В края на краищата за 5 години Плевнелиев успя да стане за смях и на кокошките, името му стана нарицателно за гаф, но ето, че в края на мандата му се опитаха да му сложат венец на политическа непорочност.

Този разговор всъщност добре описва политиката на БНТ в момента. Наколенки пред политически мумии. Боготворене на отиващи си чудовища. Някакъв психеделичен коктейл между скучновата словесност и зализани умотворения. Тоест, ако човек се прилъже да си я пусне може и да не разбере коя година е точно. Стилистиката е твърде демоде.

Виж бТВ е друга бира. Там цари умност и красивост, която от време на време се смущава от обяснения в любов към кабинета. Няма как да не е "умна и красива" телевизия, която тези дни обяви, че кандидатът на реформаторите Трайчо Трайков (същият митичен герой, който щял да ходи в Баден-Баден на концерт на "Дюран Дюран") е депутат в Народното събрание. Абе да бяха проверили бе, братче. Такива детайли винаги личат като голямо мазно петно на риза. Трайков е общински съветник в София, но не е депутат. Никога не е бил. Само истински "умен и красив" може да има толкова големи претенции подплатени с толкова малко реално знание.

Флиртът на бТВ-то с градските сноби става особено голям, ако човек събере морални сили да гледа "Шоуто на Слави" и да мине за пореден път през старите смешки и старата чалга. В последната половин година любим гост на Слави е Радан Кънев. В някои от най-горещите им мигове винаги съм се чудил защо режисьорът не слага голяма червена точка. Ама то са едни клатения на глави, то е едно подмазване. Радан като почне: "Господин Трифонов това, господин Трифонов онова". Бащата на чалгата пък го гледа с умиление като потенциален политически партньор. Дуетът между двамата подсказва, че не бива да ограничаваме порното само с дефиницията за показан на екрана секс, има и други варианти на порното, които са много по-коварни, мътни и отровни, а тях СЕМ упорито не иска да ги регулира.

Като казахме СЕМ трудно ще избягаме и от другата медийна тема на България, която разтърси фейсбук-обществото. По предложение на новака в регулатора Бетина Жотева СЕМ отне лиценза на ТВ7. Тя медията наистина отдавна съществуваше в състояние на агония, но пък стана така, че наредиха на операторите да спрат да я излъчват точно, когато Люба Кулезич бе решила да прави ново предаване. И това е проблем. Той изобщо не опира до Люба Кулезич, но спирането на ефир насред политическо предаване е нещо, което повече прилича на откъс от Оруел, отколкото на нормално поведение. Точно както опитът на ордата от умни и красиви орки да обиждат Илияна Беновска докато се опитва да зададе въпрос на отиващия си посланик Ксавие Лапер дьо Фазан, пардон, Кабан, беше жив сталинизъм, а не плурализъм в действие. Това е тънкостта на демокрацията - тя се отнася за всички, а не за богоизбраните посетители на луксозни ресторанти, които се правят, че четат Мишел Фуко, докато всъщност гълтат на големи порции "50 нюанса сиво", за да задоволят неясните трепети на душите си. 

НоваТВ пък вечно се тресе от някакъв политически екстремизъм, който може да накара всеки случаен неин зрител да отиде на работа с желанието да си купи огнемет. Там, ако се подмазват на Бойко Борисов винаги ще го правят сюрреалистично и невъзможно за обхващане. Ако трябва да съобщят за епидемия го правят с толкова тревожен тон все едно някой ще описва как зомбитата са се навдигнали от пръстта. Зрителят на НоваТВ трябва да е закален екстремист с налудничавата страст да го удрят с ток при всяко изречение. Но това не е само вид тв-журналистика, това е вид идеология на постоянния стрес. Стресираният зрител е зрител на който можеш да пробуташ каквото си искаш послания. Доведеният до истерия човек ще преглътне всякакви гости, дори и редовното гостуване на ген. Атанас Атанасов, който ще обяснява как Трайчо Трайков бил електромобилът "Тесла" на българското общество. Разбира се, както винаги реформаторът се издъни. Защото пробвайте да си намерите къде ще заредите "Тесла" у нас. Това е съдбата на полуреформаторите у нас. Те все искат да бъдат бляскави, за да скрият факта, че са обикновена каруца.

В телевизионната среда не бива да изпускаме и отделни хищници като Георги Коритаров например, които отдавна имат битка с целия свят и я водят екстремно. Например легендарна ще остане срещата между Коритаров и Мая Манолова в размирните дни на летните протести през 2013 година. Тогава настоящата омбудсманка обяви, че парламентът е обсаден от хора, които нямат кой знае каква политическа култура, освен да издават шум със свирките си. Тогава Коритаров изтърси гениалната си реплика: "О, понятие като свирка не може по никакъв начин да стои между мен и вас, госпожо Манолова".

Изобщо започвам да си мисля, че Пелевин е бил прав в своят опит да обясни телевизията като конспирация. В свят, който се бори за измислени проблеми и не е в състояние да проуме откъде произтичат реалните му бедствия, телевизията заприличва на басейн пълен с пирани, които са надушили кръв. И май в телевизионен свят и в медийна демокрация единствената реална проява на дисиденство е да си изключиш телевизора и да отидеш да пиеш бира с приятели. 

Човек просто трябва да се изключи от пространството на измислиците и тогава може да му дойде автентичния политически проблясък, че трябва да се бори за своите права, а това започва през битката с телевизионните видения и политическите хомункулуси.

Защо трябва да се слуша БСП?

Цялото евроатлантическо фейсбук войнство вчера настръхна от думите вече избраният депутат от "Единна Русия" Пьотр Толстой, че Русия била изкупила половината крайбрежие на България, а след това щяла да изкупи и цялата страна. Не виждам какво толкова може да се коментира в репликата на един политически гамен. Уви, всяка политическа система ражда такива.

Въпросът обаче има и друга страна. България е в плен на управление, което е сведено до едно огромно его. Това его си въобразява, че е геополитически балансьор, стратег и дипломатически гуру. А резултатът от този нарцисизъм всъщност е, че България изобщо не я бръснат. Нито руснаците, нито Европа.

А нека да припомним и един факт на всички, които днес си късат тениските, когато говорят за това как руснаците изкупуват имоти и земя у нас. Ето класическо доказателство, че БСП трябва да бъде слушана. Още в далечната 2004 година, когато се променяше конституцията, БСП отново и отново предлагаше да се разреши само на граждани на ЕС да купуват българска земя. Днешните конспиратори на свободна практика обаче отвориха ей-такива усти как това не било правилно. Надеждата им беше, че американците ще дойдат да инвестират у нас. Но стана както винаги - дойдоха руснаците.

Приятно ли ви е сега, мамини сладки?!

И пак за социализма и бананите

Покрай датата девети септември налетях на фейсбук-статуса на някаква дама, чието име ще спестя, защото то не е важно за историята. Няма да се концентрираме върху личността, а върху патологията на спомените. Трудно ми е да преразкажа целия статус на една жена, която вероятно е родена някъде в периода 1972-75 година, но той е написан лигаво като роман на Джаки Колинс с няколко капки политическо садо-мазо в стила на Анита Мейзър.

Историята описана там е следната. Жената си спомня социализма, но по начинът по който го правят пристрастените към ЛСД - в някакви сюрреалистични тонове. Тя живеела със семейството си на 15 етаж на един блок. Делели апартамента с друго семейство. Веднага следва минорната нотка - баща й бил рационализатор, но държавата нищо не му дала. Лоша държава!

След това следва истинската история. Майката на разказващата обичала банани. Ама много. Чакали двете - майка и дъщеря на дългата опашка веднъж, ама майката имала да готви и оставила 10 годишната си дъщеря самичка на опашката. Те, очевидно и соцмайките са били яко небрежни, не като днешните демократични орлици. И така - стигаме до кулминацията. Девойката купила 3 килограма. Ама като се прибрала до блока видяла, че ток няма. Тук следва лирично отклонение как тя се молела на Бог да не засяда в асансьора, ако внезапно спре тока, а после казва, че не знае дали се е молила на Бог, защото Бог бил забранен от гадните комунисти. Да й се чуди човек тогава откъде е знаела как и на кого да се моли?

След това нашата мъченица от времената на соца почнала да се катери пеш по етажите. Но стигнала до 6-ия етаж, а чантата й натежала много. Тя оставала бананите в тъмното в един ъгъл, качила се да извика майка си, но като слезли банани вече нямало...

Ето как през този митичен плод отново ни разказаха тъмната история на българския социализъм, който от година на година все повече тревожи умовете на недораслата интелигенция, а борците с него се увеличават правопропорционално на изминалите години от неговото падане.

Като прочетох този сюрреалистичен спомен се хилих дълго. Признавам си. Не съм добър човек. Подобни лиготии не събуждат жал в мен, а само събуждат черното ми чувство за хумор. Обичам измислиците. Кефят ме.

Не твърдя, че дамата лъже. Твърдя единствено, че споменът е фалшив. Той е така излят по калъпа на опорните точки, че няма начин да е истински.

А хората са в състояние да си спомнят фалшиво.

Всеки, който навремето се е сблъсквал със сборника "Аз живях социализма", опит за събиране на истории от онова прокълнатото време, където го идеализират в рекламите, е наясно с това. По дяволите, там има история за това как семейство яде на обед марули, очевидно натровени от радиационен дъжд след Чернобил, а вечерта на всички им става лошо. Радиацията не действа така. Тоест спомените на хората са зависими от обществения наратив. И понеже в България е модерно да се хейти социализма на елитарно ниво, мнозина редактират собствената си памет, за да е в съзвучие със снобското статукво. Между другото именно диктатурата на лошите спомени ражда като контракултура тихата меланхолия по миналото. Една голяма част от хората нямат енергията да бъдат конформисти и страстни ФБ-проповедници и отказват да се подчинят на доминантния културен код. И понеже тихите дисиденти са мнозинство, рекламистите схванаха, че трябва им говорят на техния език. Не враждебно, не политически, а просто с неясна тъга по загубената друга България.

Но да се върнем на бананите. Светият граал на свободата. Трепетът в сърцето на дисидентите. Битката на несъгласните. Плодовата Аркадия.

Разказът за социализма през историята на липсващите банани е най-големият капан в който се оказаха децата на номенклатурата, превърнали се в първи антикомунисти. Първо на първо, на тях банани никога не са им липсвали и второ, бананите дават на свободата единствено и само консуматорски образ. Свободният човек е свободен, защото може да яде банани във всеки сезон. Статуята на Свободата в Ню Йорк трябва да държи в ръката си огромен банан, а не факел.

Днес малката оркска секта на психодясното много обича да се плюнчи как историята на социализма не била разказана по "един обективен начин" (Росен Плевнелиев е влюбен в тази фраза като тийнеджър в плакат на порноактриса), как българите не осъзнавали величието на общностите в които са попаднали и като чуели за евроатлантически ценности все търсели да пият от тази досадна евразийска ракия. Това вероятно е така, но причината е, че свободата им беше разказана като притча за бананите. Беше им обещана най-бляскавата и рекламна свобода на консуматорите, но капитализмът винаги функционира по един особен начин - за да бъдат консуматори 10 процента от световното население всички останали трява да са част от потосмукачницата.

Ето защо днес по магазините има банани, ама хората само като видят цените плюят ядовито. Защото днес банани бол, ама човек може да обърне цял пазар и да не намери български ябълки, или череши, или кайсии. Това е солената цена на бананите през цялата година. Днес обаче никой не говори за това. Защото заговориш ли веднага ще се намери една сюрия бананоядци, които ще те обяват за болшевик и комунист.

Бананът прецака българската демокрация, защото тези, които го превърнаха в свой герб всъщност показаха, че през цялото време им е пукало не за свободата, а за стомасите им. И това сътвориха - демокрация на търбусите. Демокрация, която опоска държавата като ято от скакалци.

По времето на социализма нямало банани и заради това българските дисиденти линели. И никой не попита простичкото - а къде са били бананите по магазините преди 1944 година? Нима в царство България всички са имали банани за десерт?

Анжел Вагенщайн веднъж в своя хулигански стил рече: "Да им пикая на бананите!". Човек, който цял живот е бил несъгласен и се е борил в името на идеи, няма начин да приеме идеята за банана като символ на световната свобода. Сега като имаме банани във всеки магазин защо не се чувстваме свободни? И ще ми обясните ли как психодясното е готово с часове да говори за мизерията на социализма, но никога не е в състояние да опише мизерията на настоящото ни битие. Нима сега няма хора за които бананите са недостъпни? Но пък е важно, че интелигенцията има банани. Например жената, която е написала статуса в началото. Сигурно хладилникът й е пълен с банани. Да си яде със здраве.

Иначе, ако вземем бананът като символ на пазарната икономика и свободата и го разтръбим из целия свят, ще сбъркаме още повече. Защото историята на търговията с банани е мътна, кървава, брутална и проклета. Като например това, че дълги години производството и доставката на банани по цял свят са били монопол на прокълнатата компания Юнайтед Фрут, чиято история е пълна с експлоатация, леене на кръв и съучастие в преврати. Юнайтед фрут създава идеята за банана по начина по който виждат самоназначените днешни дисиденти. Те превръщат в символ на свободата нещо, което дълги години е било символ на средновековно подтисничество.

През 1928 година например в Колумбия работниците на Юнайтед Фрут вдигат стачка. Армията, която по същество действа като бригада на компанията открива огън. Убити са около 3 хиляди стачници, събитие известно и до днес като "Банановото кръвопролитие", станало един от смисловите и трагични центрове на романа "Сто години самота". Има една книга със заглавие "Bananas: How the United Fruit Company Shaped the World" (Бананите - как Юнайтед Фрут оформи света) на журналиста Питър Чапман. Тя ще ви даде много отговори за това как от всички плодове на земята бананите са едни от най-виновните за сегашния вид на капитализма.

На нас също ни продадоха уродче. С гарнитура от банани. И просто още отсега си представям как след още 25 години хората ще пишат други статуси за тази измамна свобода, която ни поднесоха.

Татяна Дончева – мис „Мултигруп” в политиката

"Генерал Румен Радев е кандидат на статуквото". С това салтомортале на мисловната дейност блесна тези дни обичайният говорител на малките партии с голямо самочувствие госпожа Татяна Дончева. Човек може да си помисли, че е жертва на конспирация, ако тръгне да обикаля с дистанционно по каналите. В единия от тях Татяна Дончева обяснява как нейните основни врагове са ГЕРБ и БСП. Във втория нищи мистериите на прехода и неговите подземия все едно никога не е слизала в тях. В трета телевизия Дончева коментира актуалните заглавия в пресата, а в четвърта дава модни съвети на млади юристки как да пленят погледа и сърцето дори и на злите съдии (добре де, последното пак си го измислих, но е опасно близо до реалната ситуация и ме е страх в скоро време шегата да не се окаже истина). 

Идеята, че Дончева не е част от статуквото, а е борец срещу него вероятно е най-краткият виц, който може да бъде измислен. Но това е част от перверзията на българската политическа и медийна реалност. Участниците в голямото местопрестъпление много обичат да излъчват ангелска невинност, а номерът им минава, защото почти не съществува журналист, който да ги разкъса с въпроси за виновното минало. Паметта не е на почит и нас и само поради тази причина е възможно Татяна Дончева да минава за медиен и политически гуру, който размахва пръст от телевизионния екран и се зъби като самоназначен прокурор. Госпожа Антистатукво. Мис Морал. Лейди Мултигруп. А сега вече и фрау "Литекс".

Някой ден ще се появи достатъчно подготвен човек, за да напише цялостен портрет на телевизионната дам, но в рамките на този текст ще се опитаме да припомним само няколко важни факта от житието и битието на Дончева. И само за протокола - това не е персонална атака. Това упражнение по политическа памет, нещо, което, ако се правеше по-често вероятно щеше да облекчи живота на България и да разпъди поне част от дребните демони, които са окупирали обществените пространства.

И така - наскоро прочетох някакво интервю в което боркинята срещу статуквото се гневеше на приказките, че БСП я е създала като човек. "Категорично възразявам, защото аз съм станала член на БСП на 38 години. Не съм членувала нито в БКП, нито в БСП преди това. И няма как 38-годишен човек да бъде създаван. Каквото си създал, си го създал, и то сам", обяви гръмогласно Дончева. Ето ви един класически пример за това как отделния човек е най-лошия възможен свидетел за самия себе си. Медийните борци срещу статуквото очевидно обичат да вярват в доста редактирана версия на реалността, която представят за свои спомени.

Татяна Дончева става депутат от БСП за първи път в кризисната 1997 година. Влизането й в политиката обаче има своя история, която може да бъде прочетена или като адвокатски трилър или като сапунка с неочакван край. Още в началото на прехода амбициозната и пробивна юристка от Трявна се опитва да стане част от Народното събрание, но тогава я изместват от предни позиции. Познавайки Дончева днес можем да предположим, че Дончева от онова време никога, ама никога не е забравила това изместване и е направила и невъзможното да реализира своята политическа страст. През 1992 година тогавашния главен прокурор Иван Татарчев я уволнява от прокуратурата. Ето ви още един мотив в по-нататъшните терзания на госпожа Антистатукво. Дълги години след това тя не изпускаше фигурата "главен прокурор" от поглед, вероятно решена да отмъщава на всеки следващ в името на наранените спомени.

През 1997 година парашутът й се отваря. Тя попада в Бялата сграда. Въпросът не е в това, че тя няма биография отпреди. Въпросът е, че никой преди това не е чувал нейното име. Така че днес Дончева може да дава интервю след интервю, но няма как скрие този факт. Тя става публична фигура, защото БСП й дава силен старт. Нещо повече. Тогавашният лидер на партията Георги Първанов е амбициран да разива Дончева. Тя тръгва с главозамайваща скорост по кариерният асансьор. Става официално член на БСП само няколко дни преди конгресът на партията през 1998 година. Запознати твърдят, че тогава тя влиза по спешност в1 2 без 5, защото й е обещано светло политическо бъдеще. А и всички знаят, че госпожа Дончева едва ли би се задоволила с по-малко. Амбицията е второто й име, а желанието за успех може да се сравни единствено с големината на егото й. Влизайки в БСП тя веднага попада в Националния съвет на партията, въпреки, че партийният й стаж е само няколко дни. Днес Дончева ще бяга по тъча от тази тема, но бързината трябва да ви подскаже, че има кой да й подава ръка през цялото време. Малко по-късно напористата и креслива депутатка оглавява и областният съвет на БСП в Габрово, обаче не оставя след себе си абсолютно никакви запомнящи се резултати.

Между двете си кариери обаче Дончева се записва в най-тъмното статукво на прехода. Тя става адвокат на скандалната групировка "Мултигруп" и обгрижва юридически Илия Павлов. Личната юристка на Павлов днес обявява други за част от статуквото. Нима това не е прелестно като лирична поезия, а? Това е все едно Ал Капоне да се появи в сутрешен блок и да обяви конкурентите си за мафиоти. Все едно Азис да се обърне срещу чалгата или участничка във ВИП-брадър да напише моралистично есе срещу пошлостта. Госпожата е просмукана от статуквото, тя е участник в безкрайния сериал на прехода, а днес просто се опитва да си купи алиби от публиката, разчитайки на амнезията на хората.

А да припомняме ли скандалната поправка "Ванко 1" чрез която Дончева се притече на помощ на една сюрия свои приятели и им помогна да си спестят част от леженето в затвора. Поправката стана известна като "Ванко 1", защото именно чрез нея скандалният рапър, обвинен за сводничество и осъден на 12 години затвор, лежа само 3. Днес мис Борец срещу статуквото отчаяно се опитва да избяга от авторството на този текст, който лежи върху биографията й като петно върху роклята на Моника Люински, но фактите са категорични. На свое заседание през 2006 година правната комисия в НС отхвърля поправката. На следващото заседание именно Дончева е тази, която иска прегласуване на текста. Точно така поправката "Ванко 1" вижда бял свят. По нея си личат основно отпечатъците на госпожа "Аз не съм от статуквото". Политическата драма на Дончева е нейното трайно влечение към конспирациите. Просто смененият мащаб на нейната дейност не й понесе докрай. Точно заради това тя бе човекът, който започна и флиртът с досиетата, превръщайки тази тема не в начин за изкупление, а в безкраен рекет, който сигурно ще се точи още с десетилетия. И активната анти-ДС позиция не бива да ни хвърля в прах в очите, именно конспиративния дончевизъм довърши окончателно българските системи за сигурност, осветлявайки имената на много хора, които бяха виновни единствено в това, че са са служили на българската държава.

Именно флиртът с тази тема издаде, че у Дончева се е появила една политическа гъвкавост, която рано или късно заживява самостоялен живот. Някъде тогава Дончева започна да се изживява като жертва (и до днес обвинява ръководството на БСП, че умишлено са я провалили в кампанията за столичен кмет от края на 2005 година, когато тя загуби от Бойко Борисов) и да вярва, че политическото разграничение ляво/дясно е мъртво. Само така можем да си обясним нейните странни маневри. След 2013 година, когато окончателно напусна БСП само в рамките на 2 години тя бе засеченана да се целува с Бойко Борисов (специален гост на конгреса на партията й), а след това да се гушка с Радан Кънев (този път тя говори пред актива на ДСБ). За жена, която твърди, че иска да даде алтернатива на статуквото, тя твърде често комуникира палаво именно с носителите на това статукво. А най-накрая направи и действие, което Бекет, ако беше жив, сигурно щеше да опише в сценка на абсурда. Тя, която се изживяваше като основен вътрешен противник на Тройната коалиция, нещо като вечно намусения и кисел дисидент, изведнъж направи коалиция със зомбито на партия НДСВ и ще се явява на изборите с вице като бившия жълт депутат Минчо Спасов. Гледах репортаж от пресконференцията на Дончева - беше като документален филм от миналото. Край нея седяха лицата на толкова хард-статуквото, че народът вече не иска да гласува с отвращение за тях. Но те прекрасно са разбрали номера на Дончева и искат именно в нейната лодка. Тя им продава илюзията за спасение. Дончева днес не е политик, а елементарен дилър на подмяна. Коалиционните й схеми доказват това.

Иначе, ако човек се задълбочи в нейните изяви може да остане потресен от нивото на елементарност. Дончева окончателно се е освободила от оковите на фактите. Заради това може да говори за Румен Радев като за "кандидат на оръжейното лоби" без никаква фактическа основа. Дали тогава по същия критерий тя не може да бъде наречена "кандидатът на сутеньорите" или пък "ето го - президентът на "Мултигруп". У нея убеждението, че е основен говорител на някакви истини, които са ясни само на нея самата, дразни като проява на шизофрения, наблюдавана отдалече. Всъщност почти е сигурно откъде идва този вулкан от политическа страст. Дамата се дискретира като част от лявото пространство, а предстоящите избори са на път да я дискредитират от политиката въобще. Нарцисизмът е до време, а след това дори и медийните изцепки не могат да компенсират липсата на истина. Госпожа Антистатуквото е в най-древната клопка от всички. Историческото й време отдавна е изтекло. А, тя, не иска да го признае. Сигурно времената, когато можеше да пуска приятелчета си на свобода много й липсва, но е крайно време да си признае, че е обречена на миниатюрен извънпарламентарен живот. 

Статукво, братче, какво да го правиш?