Особености на баджак-журналистиката

Тв-водещата Жени Марчева едва ли някога е предполагала, че краката й ще станат тема на национално обсъждане. Но ето, че от края на миналата седмица нейните бедра са една от най-болезнените и скандални теми за дискусия из социалните мрежи. Без да иска, а вероятно и без да предполага тв-водещата се превърна в метафора на един процес, който от години дразни зрителите, които са запазили поне по една работеща мозъчна клетка. Само съвсем кратко интервю Марчева успя да унищожи своя дългогодишен опит и реноме. При това тя загуби двубой, който изначално бе обречена да спечели. Нима не е хитро да поканиш Николай Бареков и да започнеш да издевателстваш над него и над това дали знае английски език. Разговорът между Марчева и Бареков започна лежерно, с усмивки, с едно-две позаголени колена, а най-накрая завърши брутално като риалити с неочакван край. След като водещата прекара Бареков през серия на тема "Евродепутат чете "Ню-Йорк таймс", тя се опита да го накара да преведе поне едно заглавие от този вестник. И тогава интервюто, което заплашваше да бъде апотеоз на скуката придоби метафоричен вид. Бареков изригна ядосано:

- Ако няма да говорим по темата, приключваме разговора, оставям хората да се насладят на хубавите ви баджаци тази сутрин..

- Моля? На хубавите ми какво?

- Баджаци. Какво казах? Ето знам и турски...

Водещата така се оплете след тази реплика, че дори не разбра, че гостът й си тръгва. Няколко пъти произнесе името му на висок глас, за да скрие объркването си. Това си пролича кристално ясно и даже е трудно за гледане. Оказа се, че трябва съвсем малко хулиганско действие и всяка една схема може да бъде строшена като гипсово градинско джудже.

Стотици пъти съм бил несъгласен с Николай Бареков. Неговото политическо поведение винаги ми е било смешно, но в тази медийна ситуация той постъпи както трябва. Човек просто не трябва да толерира баджак-журналистиката. Тя обича да е показно скандална, театрално бунтовна. И нейните отровни стрели винаги се насочват като ядрени снаряди, но все по малки мишени. Няма никакво геройство в това да си безпощаден към Бареков. Той е просто един шут, политически клоун и като такъв понякога има върховната привилегия да казва истината. И то такава, каквато е, без политически финтифлюшки и излишна коректност. И може би заради това този шут трябваше да бъде наритан, а устата му затворена. В края на краищата на кой му пука дали Бареков говори добре английски? Държавата се тресе от скандали, премиерът Бойко Борисов рекламира СЕТА като умопобъркан, но баджак-журналистиката никога няма да се трогне от истински болезнена тема. За нея е важно коя снимка са споделяли градските сноби във фейса и заради това се сещат да поканят Бареков и да го изпържат пред всички на скарата. Колко по-различна щеше да бъде България, ако някой в периода 2009-2013 година се бе наканил поне веднъж да препита Цветан Цветанов върху наказателния кодекс. Да видим какъв ли шедовър би ни сътворил той на своя съвършен български език. Ако някой поне веднъж бе хванал да притисне поредният икономически шмекер, който се появява като пазарна манекенка по екрана. Да хванат да питат Владислав Горанов къде са тия проклети 16 милиарда с които държавата окичи поне по една котва на следващите три поколения? За какво трябваха тези пари и по каква пера за изхарчени?

Но баджак-журналистиката не обича да се рови надълбоко в тези бездънни и опасни територии. Тя обича да унижава публично за кеф на мазохистичните зрители, които са се отказали от мозъците си. Истинската журналистическа смелост щеше да бъде да накараш Бойко Борисов да чете на английски, или пък Цецка Цачева. Да видим тези, които съвсем сериозно управляват държавата колко са подготвени за постовете си. Това щеше да е изобличение с максимална точност. Всичко останало наистина се свежда до две голи, дълги, макар и красиви бедра, които искат да бъдат забелязани по този фрапантен начин. Заради това върховната идея на този вид журналистика е да покани Митьо Пищова и да почне да се подиграва с него, да точи метални зъби, да ражда остроумия и патетични шеги. Но, когато в студиото пристъпи Бай Х*й, тогава започва едно пърхане с мигли, едно кривене на китки и следва епидемия от скоротечна амнезия.

Трябва да признаем нещо. Жени Марчева наистина е автор на едно от двете или три неудобни интервюта с Борисов още докато беше в БНТ. Онази нейна проява и до днес се помни с респект. Тогава никой не говореше за краката й. Но оттогава мина много време и сега просто си личи, че са й затворили устатата. Не по силовия начин. Има и по-добър. Слагат те сред лъскави декори, дават ти голяма заплата. Така дължината на полата се скъсява съвсем естествено. И журналистиката се свежда до два голи крака, които нервно потрепват докато карат някой незначителен да бъде унижаван в ефир, отново и отново, до безкрайност.

Баджак-журналистиката обаче не започва от Жени Марчева, а опасявам се, няма да и да свърши с нея.

Още през 2012 година това явление вече беше получило завършен вид. Негов изразител тогава стана Диана Найденова, която по онова време имаше някакъв особен култ към краката си. Всеки гледал нейни телевизионни продукти от онова време няма как да не си спомня особеният ъгъл на камерите, поставени така, че да пресъздадат бедрата на водещата до най-малкия детайл и като ритник да го поставят в зениците на зрителя. Именно тогава Найденова направи вероятно най-големият гаф в своята кариера. Навън в бунтовна София течаха еко-протестите покрай застррояването на Витоша. А тв-водещата беше поканила един еколог в своето предаване. След това в течение на половин час тя се опита да играе едновременно ролята на велик инквизитор и садо-мазо господарка. Екологът, съвсем обикновен човек, бе обстрелван, оплюван, прекъсван. Беше апотеоз на баджак-журналистиката, защото спектакълът също бе разигран с голи крака. Тогава именно за първи път се видя, че големите телевизии рядко са на страната на хората. Бруталната истина зад голите крака е именно тази. Медиите са в отбора на олигарсите, а новините са просто начин за прикриване на тези зависимости. Един еколог изпита на гърба си тези камшици, но пък разбра и друго. Когато минеш през такова чистилище ставаш герой в очите на хората, защото след подобна медийна вакханалия трябваше да се обяснява не той, а самата Найденова. Чак след спектакъла тя усети, че е пресолила много манджата, а и известно време след това стана и непотребна за телевизията в която работеше, защото се превърна в твърде голяма метафора за гадната страна на медиите.

Баджак-журналистиката е мелодраматична по своята същност и ревливо-сантиментална. Това са първични емоции и понеже тя никога не казва истината се опитва да бръкне с мръсни ръце в душата на човека, та белким поне го накара да почувства нещо. Също христоматиен пример за баджак-журналистика - репортажът на Миролюба Бенатова от големия митинг на БСП и ДПС на "Орлов мост" през 2013 година. Журналистката трепетно, с глас на лирична поетеса обяви, че наблюдавала как хора отстрани гледали митинга и за първи път, тя, мъченицата, виждала плачещи граждани от началото на 90-те години. Великолепно медийно навеждане на гръбнак пред мейнстрийм модата. Сълзите на реститутките са по-важни от мъките на обикновените хора. Тази подмяна я виждаме от всеки телевизионен екран. Това е умишлено нечуване на огромната част от българите в името на патетиката на "умните и красивите".

Между другото - къде са днес тези знайни и незнайни журналистически юнаци, които по времето на Орешарски кипяха от ярост и трепереха, че властта се опитва да им ограничи свободата. Къде са днес да нададат същите викове? Пак да почнат ежедневно да терзаят властта? Беше прекрасно да се преследва Орешарски нали? Ама незнайно защо като видят днешния премиер подвиват опашки и започват да се правят на извънземни, случайно попаднали на земята?

С други думи искам да кажа, че баджак-журналистиката няма само женски образ. Това е журналистиката, която може да се изживява като дисиденство, особено, когато рита в името на властта и стреля, за да може да пребъде статуквото. С такава журналистика България е обречена да бъде влачена постоянно към дъното, защото медиите са превърнати в някаква форма на "Биг брадър", където всички истересват, карат се и се депресират все едно това е истинският живот. Стигнали сме дотам, че дори готините бедра не могат да бъдат утешение, защото знаем, че токчетата с които завършват ще се разкарват садистично по гънките на мозъците ни. Заради това стратегията на Бареков не беше толкова лоша - просто напускаш студиото и отказваш да бъдат част от гаврата. 

Оказа се, че това работи.