Имитацията на държава и алчните вампири, които властват в нея

Трета седмица ще мине вече откакто текат преговорите за съставяне на правителство. И човек не може да си пусне телевизора вече без да види как някой представител на бъдещата коалиция (навъсен патриот или гербаджия-технократ) говори пред младите репортерки за "сближаване на позиции" или за "постигането на баланс", а недай си боже и за "дискусия около приоритетите". Въпреки, че коалицията Борисов - патриоти извади нещо като програмен документ от 21 страници, повечето нечитивни, а други приличащи на откровен чиклит, оказа се, това не е достатъчно, а разговорите продължавали, продължавали, за да има защо журналистите да висят в парламента и да се чудят с какво да убиятн времето до поредното дежурно изявление. Из въздуха се носят като привидения коалиционни формули, имена на министри, разпределение на ресори, ври и кипи, но колкото и да се опитва случайният зрител на този процес не може да се отърве от усещането, че това е някаква форма на висш политически театър. Защото, ако бъдещето управление наистина се съставя въз основа на конкретни принципи, ярки идеи и политическа мотивация, която да издържи 4 години, то защо Борисов изобщо е губил време да предлага на Корнелия Нинова Деница Златева да остане в кабинета на ГЕРБ като вицепремиер, който отговаря за европейското председателство. Дори и да приемем, че това е една от темите по които има консенсус, то опитът за привличане на човек от опозицията във властта говори, че май не се търси формула за ярко управление, а за политическо оцеляване. Борисов добре разбира, че историческия показалец сочи към него и не създаде ли правителство няма да успее да излезе без големи щети от скандала. Той се пече и на друг огън - по един или по друг начин досега ГЕРБ два пъти падаха предсрочно от власт, а това е трайна политическа травма по нашите земи. Заради това лидерът на ГЕРБ се опитва да намери максимално широка основа за следващия си кабинет, но пък нейното търсене веднага издава идеологическите дефицити. В България се оказа опасно да си победител, защото отговорностите стават все повече, а историческите обстоятелства все по-объркани. И това е основната причина театърът "преговори" умишлено да бъде проточван отвъд границата на историческия абсурд. Програма има, но преговорите продължават. За какво? В името на какво? Вече заплатите ли си договарят или парцелират корупционното пространство? А може би това е някакъв перверзен опит за виртуална политическа реалност. Електоралните овце трябва да бъдат убедени, че имат като избраници хора, които не се хвърлят веднага в коалиционната спалня, ами искат сериозни нежности преди това, защото не се леки, а си тежат на мястото.

Всъщност имитацията при създаването на управление е естествено продължение на имитацията на държава в която живеем. Правителство, което възниква в лъжа и в театър, може да произвежда единствено подлост и симулации. И това сигурно щеше да е смешно, ако не представляваше фаталната диагноза на загниването на нашето общество. Самата България от години прилича на имитативен продукт. Уж държава я има, тя е тук, уж се водят преговори за това как да бъде управлявана, а в най-кризисните моменти се разбира, че тази държава е в ръцете на откровени мошеници и те я използват за прикритие, а не за развитие. Ето как в Хасково хората са пили вода с уран повече от половин година докато министерствата са си налягали парцалите. Това е един от симптомите. Остави хората да се тровят, защото иначе могат да ти търсят отговорност. Кой знае колко дребни партийни душици, облечени в бюрократична аура са крили, за да не им нарушат спокойството, извоювано с тежки преговори и коалиционни споразумения. Това, казваше Велислава Дърева, вече е само спомен за държава. Ние живеем единствено в спомена и заради това всеки сблъсък с имитацията на държавата е болезнен, остър и прилича на махмурлук. И заради това сега ще оставим патриотите и ГЕРБ да се правят, че преговорят, за да видим какво ни причинява живота в спомен за държава, държава, която отдавна я няма в реалността. 

Ето преди десетина дни в имитацията на държавата стана известен жесток случай. Случай, толкова потресаващ и разтърсващ, че в първия момент в който чух за него си помислих, че някой е сбъркал и е съобщил за сюжет на Стивън Кинг като новина. В хоспис в Елин Пелин възрастни хора са били упоявани, връзвани и държани под ключ и всичко това, за да може ръководителката на дома доктор (доктор, представете си!) Йорданка Неферова да ги кара да приписват имотите си на нея. Покрай този случай се чуха зловещи истории, които биха изплашили дори и Краля на ужасите. Възрастен човек по цели месеци е бил държан упоен и надрусан с диазепам е бил закаран при нотариус да прехвърли къщата си на докторката. Гледах по телевизията жертвата. Той откровено си призна, че не е знаел какво прави, че психопатите, които е трябвало да се грижат за него са умишлено са го довели до неадекватно състояние, за да подчинят волята му напълно. Обясни, че са го държали без телефон. Без нищо.

И все пак, струва ми се, тази кошмарна част от историята е по-лекият хап за преглъщане. Най-отвратителното се случва след разплитането на мрежата за тормоз на възрастните хора. Кметът на Елин Пелин Ивайло Симеонов с удивление разбра за наличието на такъв дом на територията на неговата община след като медиите изнесоха случая. Но в случая не казваме това, за да обвиняваме кмета или да го държим отговорен за това невежество. Той не носи вина, защото нищо в неговите задължения не му вменява такъв контрол. Изведнъж се оказа, че у нас зее жесток правен вакуум. Такива хосписи съществуват напълно в нерегулирана среда. Всеки сам за себе си. Дори това, че Районните здравни инспекции би трябвало да ги контролират нищо не означава, защото повечето от тях трудно поддържат такъв капацитет. Оказа се, че самотните възрастни хора са оставени на произвола на съдбата. Никой не поема реална грижа за тях и резултатът е, че социални вампири като доктор Неферова, сина й и редица други още са се наместили като паразити-убийци в тази празнина. Те са автентични и класически хищници. По-късно се разбира, че в схемата има намесен и полицай, който е проверявал в полицейските архиви кои от постъпилите в хосписа имат преки роднини и кои не. Това упорито напомня на сатанински култ. Възрастният човек ти се доверява, но хищниците вместо да поемат грижата за него се интересуват единствено от имотите му, а след като жертвата им припише всичко, знае ли какво става човек. В една от агенциите излезе информация - за по-малко от година в хосписа в Елин Пелин са починали 9 души. Не формулираме обвинение в убийство, но знае ли човек как са се грижили за хората, които вече са им дали всичко и съответно са били непотребни и ненужни. После се разбира, че зловещата докторка има още един хоспис - в Банкя, а пък косата на читателя може да настръхне само като се опита да си представи колко ли още такави зловещи заведения има из страната.

Ценностите на едно общество си личат най-вече в грижата към най-уязвимите, към пострадалите, към ударените от живота. И виждаме, че точно в това отношение в България има черна дупка. Изоставени хора, алчни търговци на смърт, корумпирани ченгета, а и нотариуси, които са в състояние да приемат подписи от очевидно дрогирани и замаяни хора. Някъде по веригата е можело да се появи грам човешко съчувствие, някаква съпричастност, някакъв вопъл, но не. Схемата се разплита, защото един от обитателите сам отказва повече да пие хапчета, намира си телефона и подава сигнал. Всички останали са мълчали. А имитацията на държавата изобщо не се е интересувала от този процес.

Там, където е трябвало да има постоянни проверки, непрекъсната регулация, е зреело единствено бездушие. В България държавата се сеща да реагира единствено в миговета на пълна катастрофа. Като онова, което стана в Хитрино. След това обаче темата се погребва, имитацията пак изпълзява от мрачната си бърлога и красивите приказки остават единствено по страниците на вестниците. А самотните възрастни хора пак са изправени пред жестокия избор как да завършат живота си - изолирани отвсякъде или в капана на упоителите и алчните за имоти директори на хосписи.

Едните, по върховете предлагат единствено имитация, другите, ударените, имат взимане-даване с най-първосигналната реалност, онази в която те са жертви и могат да бъдат единствено такива, защото няма кой да помисли за тях.

Понякога се чудя как тези две Българии съществуват съвместно. Истинската паралелна държава е държавата на изоставените, на измамените, на огорчените, на всекидневно ограбваните, на хората, останали без глас, отчаяни и пуснати в студа да се оправят сами. Кой както намери. Ето защо ми е трудно да гледам имитация на политически преговори и коалиционни театри, разигравани по медиите. Те нямат нищо общо с реалния живот, с озъбения студ. Имитацията произвежда лъжи. А лъжите са най-коварната отрова. Защото те не спасяват хората от проблемите им. А са допълнителната упойка, която всички поемат. И си мислят, че нещо може да се оправи преди имитацията да бъде разбита на малки части. 

Прокопиев като медийната Моника Люински

България отдавна се нуждаеше от разтърсващ разговор за цензурата в медиите. Но разговор, който се води не с мрънкащия тон на "Капитал", заключен в някаква бюрократична и сополива словесност, а с конкретни данни, факти, виновници и имена на конкретни политици, които командват и задават насоките. "Капитал" и изобщо медийните продукти на Прокопиев много обичат да раждат есета по темата, но те всъщност са част от проблема. Защото близки до тях фондации, асоциации и кръжоци на мъже с рокли много обичат да се изживяват като автори на списъци с враждебни журналисти, като събирачи на "антидемократична пропаганда" и човек лесно може да си представи, че във времената на Комитета по печата тия същите щяха да са свърхнадъхани комсомолски активисти, които ходят по партийни събрания, за да громят враждебната журналистика. Заради това винаги ми става лошо като видя издание на Прокопиев мелодраматично да хлипа, че България пада в класациите за свобода на словото. Това е все едно Моника Люински да тръгне да се заяжда за петната по чужди рокли. 

Но тук ще се занимаваме с другия актуален скандал на седмицата. Шумното напускане на разследващия журналист Васил Иванов от Нова телевизия и пресконференцията, която даде, за да изобличи механизмите на цензурата на работното си място, нямаше как да не предизвиква грандиозен отзвук. Въпреки, че ако бъдем честни - народът отдавна се досещаше, че в Нова телевизия властва някаква демонична атмосфера, че отровна и невидима мъглица пълзи из студиата, защото новините им изобщо не приличат на журналистика. Още от времената, когато телевизията реши, че трябва да започва информационните си емисии със стресиращи заглавия на фона на драматична музика и апокалиптично да вещае "Нова зараза настъпва към България. Може ли някой да се спаси?", беше ясно, че това е магистрала към ада. Пикантната сензационност, заедно с изпълнението на политически поръчки в полза на ГЕРБ и скрити рекламни кампании за търкането на талончетата на късмета, превърнаха тази медия в нещо като символ, знак за блатистото състояние на нещата у нас. Но пък как така никой не се опита да го признае публично, поне веднъж да го каже на глас. Дори изтънчените грантови лапачи, които се правят на интелектуалци, нито веднъж не посегнаха на това табу. Те до утре могат да говорят за "бухалките на Пеевски", без обаче да видят, че на други места цензурата е много по-брутална, префинена, изтънчена и арогантна. Заради това падението в свободата на словото не знае граници. Защото журналистите бяха превърнати във фронтова линия и днес сме в ситуация в която колеги воюват с колеги, защото никой не се осмелява да вдигне поглед и да постави проблема на качествено ново ниво. 

Точно заради това лично на мен разкритията на Васил Иванов не ми подействаха пречистващо. За съжаление те просто сгъстяват мрака, защото в неговите обвинения има нещо твърде дребнаво, което не може да бъде подминато. Изведнъж се оказа, че върховното токче на цензурата е директорката на "Новини и актуални предавания". Виж ти! Значи шефовете на Нова телевизия са невинни, Бойко Борисов е голям пич, а единственият злодей от чиито ръце капе кръв е Сарелска. Това е някаква много домашна, много битова, много ниска цензура. Също така е абсолютно тъпо и противно да правиш телефонни капани на колегите си и да ги записваш. Не се прави така. Опасявам се, че оттук-нататък едва ли ще се намери човек, който да иска да си поговори с Васил Иванов по телефона. И, да, сигурно, ако не ги беше записал щяха да кажат, че това са фантазии, халюцинации и, че той е поръчков. Но, момент, дамският кръг на Нова дори и сега поставят нещата по този начин. Записите само опорочават дискусията. И усилват аромата на блато.

Иванов обаче има заслуга. След неговите разкрития разговорът започна наистина. Но дали някой вярва, че ако Сарелска е цензор, тя самичка контролира процеса? Дали някой си мисли, че една шефка на отдел е в състояние така да изманипулира нещата самичка, че да защити кадри на ГЕРБ самостоятелно докато тези над нея изобщо не се сещат какви ги върши? Всъщност тезата за цензура на Иванов вероятно щеше да тежи много повече, ако той не беше тръгнал в своите пледоарии да се сваля на Борисов и да обяснява как е гласувал за неговите партии. Защото през тази призма скандалът изглежда повече от абсурден - гласоподавателят на ГЕРБ е бил цензуриран от снаха на депутат от ГЕРБ и то в телевизия за която има тежки съмнения, че е на ГЕРБ под една или друга форма. От това щеше да излезе страхотна пиеса на абсурда. 

Нова телевизия реагира много панически на всички разкрития, обвинените бяха пуснати да развиват дълги пледоарии, но огънят не може да бъде потушен много лесно. Защото, ако човек се върне назад във времето и прегледа всичките им предавания веднага ще види коя политическа линия защитава медията. И заради това е съвсем логично телевизията да е прикривала гербаджийски далавери. Още по-съмнителна схемата става от дефиницията на цензура, която Сарелска даде в една от писмените си изповеди. Според нея за цензура можем да говорим само, ако политик се обади и поиска да спре дадено предаване. Такава цензура, закле се тя, в Нова телевизия нямало. Дефиницията обаче е доста проблематична. Защото политическата цензура, дори и във времената на социализма, никога не е текла по линията - политик се обажда и спира материал. Цензурата винаги е вътрешноредакционна. И се осъществява от някой политофицер, пък бил той и в пола, чиято задача е да има сетивата да усети кой материал и кой не ще се хареса на голямото началство, което намира инвеститорите. Почти съм сигурен, че в Нова едва ли някой е звънял да спира материали, но съм готов да се обзаложа, че всички останали твърдения на Иванов са стопроцентово истински. Защото паяжината на цензурата е много по-префинена. Заради това не мога да повярвам, че само една шефка е неин ръководител. Ако има цензура то в ръководството на Нова не може да има невинни. Заради това по този скандал ни е необходима много нова информация - верни ли са твърденията, че Сарелска е била "къртица" на кмета на Златоград и, ако в следствието има такива данни не трябва да мълчат, защото този публичен спор е повече от важен за бъдещето на медийната среда у нас. Защото всички, които имат усет за процесите със сигурност са се нагледали на псевдоразследващи репортажи, на някаква куха лъскавина и речник, който отблъсква със своята стерилност. Неприятно впечатление направи и това, че Сарелска побърза да контраатакува с лъжа, че кумът на Иванов е бивш главен секретар на МВР. Имам предвид, че когато човек като нея заявява претенции за висш морал и нравствени норми едва ли би си позволил нещо толкова елементарно. Изобщо прави впечатление, че Нова телевизия едва ли е мечтано място за работа на млади журналисти, които искат да отстояват принципи. Нищо лично. Но

Всъщност цензурата има повече измерения отколкото се осмеляваме да признаем. Нима не е цензура, когато някой богаташ затвори телевизия или я спре, каквито и мотиви да е обявил предварително. Точно така направи навремето Георги Гергов, който затвори своята телевизия НБТ през 2013 година вместо да се опита да я продаде, за да й осигури съществуване. Защото каквото й да се говори за Гергов (в повечето случаи с основание) телевизията му беше доста качествена, а политическите предавания си бяха на ниво. Така 45 души останаха на улицата, нещо с което повечето журналисти у нас вече са свикнали като с ежедневие. По-ветровита професия от журналистическата едва ли има, а и повечето собственици на медии са безцеремонни в осъществяването на натиск над репортерите. Не беше ли същото и след авантюрата на Цветан Василев в ТВ7, която изживя пикът на своята свобода, когато Василев се евакуира в Белград, а Николай Бареков в европарламента.

В България репортерската професия е изключително отговорна и доста зле платена. Хората се научиха да търсят не държавата, а журналистите, когато имат наистина парещ проблем. И точно в името на тези журналисти, които се лишават от сън, за да бъдат в полза на потърсилите ги за помощ, разговорът за цензурата трябва да отиде до своя край. И този край не е Сарелска. 

Може и да съм пристрастен, но не споменем ли името на Борисов, тогава водим ли изобщо разговор по този проблем?

Марионетки на катастрофата: македонската драма и бурето с барут

Карл Попър, истинският автор на идеята за "отвореното общество", която след това така обсебва един милиардер, че той нацвъка едноименни фондации из целия свят в една грантова паяжина, е дал точно обяснение на това кое се нарича "псевдонаука". Според него най-сигурният признак за псевдонаука е, ако една теория е в състояние да обясни всичко по света. Попър е критически рационалист и заради това за него е най-важно един учен да може да допусне, че теорията му не е вярна. Ако не е в състояние да направи това, то значи той е направил крачка по пътя на псевдонауката.

Ако приемем разсъжденията му, то значи чисто логически следва, че освен псевдонаука има и псевдоанализ. Ако анализът ти винаги изхожда от едно име като моралистично обяснение на злото в света, то значи ти е време за преглед при психиатър. Ето защо са ми смешни нашите психодесни. Когато виждаш навсякъде Путин ти всъщност не обясняваш света. Напротив замъгляваш го. Не анализираш, а фрустрираш, но това са толкова фини детайли, че нито един човек със спешна нужда от хапчета няма как да ги забележи.

Ето защо сетивата ми настръхнаха, когато прочетох как Русия и Путин са виновни за ескалацията на напрежение в Македония. Нека да припомним - в четвъртък вечерта протестираши нахлуха в македонския парламента и пребиха лидерът на социалдемократите Зоран Заев, както и още няколко депутати от неговата партия. Ще опишем набързо драмата, защото тя е важна, ако искаме да направим верните изводи, а да не плуваме в мъглицата на общите фрази и абстрактните пожелания.

След вълната от протести през миналата година, на изборите на 11 декември 2016 година партия ВМРО-ДПМНЕ начело с Никола Груевски пак спечели изборите, но депутатите им не стигнаха за съставяне на управление. Преговорите на Груевски с албанските партии се провалиха и така Македония зацикли в безвремието на политическа криза. От нея се възползваха социалдемократите, които търпеливо се договориха с три албански партии и съставиха ново мнозинство в парламента. Президентът Георге Иванов обаче отказа да връчи мандат за съставяне на правителство, защото обвини новият съюз, че иска да разпокъса на части страната. Новата коалиция отговори с това, че за първи път от 1991 година избра за шеф на парламента албанецът Талат Джафери. Страстите се нагнетиха не само от неговия избор, а от това, че Джафери произнесе речта след своето избиране на албански. Депутатите от ВМРО-ДПМНЕ отговориха на това с изпълняването на македонския химн. Албанските парламентаристи пък отговориха с пеенето на албанския и ето, че имаме пред нас рецепта за катастрофа, която е на път да се превърне в сериозно изпитание не само за Македония, но и за целия Балкански полуостров.

Но тук изпълняваме и детективска задача. Търсим коварната роля на Путин, защото Путин е вечното политическо зло нали? Къде ли може да е дългата руска ръка, защото десетки самозвани анализатори се събудиха с пяна на уста и с повтарянето на тази теза. Нима Русия е накарала Джафери да произнесе реч на албански, а след това е палнала клечката на македонските националисти? Защото знаем, че това са страсти като скачени съдове - възходът на едните дава жизнена енергия на другите. В това се крие разрушителната сила на национализма. Той е като дух, пуснат от лампата и не може да бъде върнат от там. Като граната на която предпазителят е загубен и ни делят секунди от фаталния взрив.

Всъщност логическото осмисляне на ситуацията показва нещо различно. Вън от това, че страстите в Македония не са утихвали от няколко години насам и страната се люлее като болен от треска, си струва да анализираме действията на Джафери. Той със сигурност е съзнавал ефекта от своите действия - да прочетеш реч на албански от такъв форум като да запалиш факла в барутен погреб.

Нека да припомним - според споразумението от Охрид, което бе подписано на 13 август 2001 година и постави край на сблъсъка между македонските сили за сигурност и Армията за национално освобождение, албанският може да стане официален, но само в общини, където 20 на сто от населението говори този език. Оттогава насам обаче лидерите на трите албански партии упорито се борят за признаването на езика и на национално ниво. През януари тази година бе оформен поредният призив за нещо подобно. Тогава рамо даде и албанския премиер Еди Рама, който в личния си фейсбук-профил написа, че "това е историческа крачка и че албанците не преговарят за фотьойли". Напрежението по темата стигна до нов пик и заради това действията на Джафери са не само непримислени, те могат да бъдат окачествени като умишлено провокационни. И в задача се пита единство откъде той е взел увереност да извърши тази крачка? Защото ще е историческа наивност да смятаме, че това е обикновена импровизация. Подобно провокации, показва историята, винаги са продукт на външна намеса, но няма начин тя да идва от Русия. Следователно, ако има някакъв виновник трябва да го търсим по други географски ширини. Защото други димпломатически школи са известни с уменията си да оркестрират такива пърформанси след които една държава почти не може да се възстанови.

Написах това и попаднах на изявление на евродепутатът Ангел Джамбазки, което ме изуми с полета на свободната мисъл. Русия, казва той, "палела чергата", защото така удряла по Европейския съюз. Крайно време обаче е да уточним единна версия. Как Русия удря по ЕС - с митичните си хакери, с ордата си от тролове, с финансирането на кандадите за президенти, с избора на Тръмп или с паленето на чергата в Македония. Защото, ако една държава е способна да прави всичко това едновременно значи тя има неизчерпаеми ресурси и стратегически мощ. Но пък малко след като сложи този бисер на масата, Джамбазки обяви, че България трябвало да мисли и за възможност с военни сили да се намесим в Македония...Така че мисля да го оставим сам със себе си и да не му се бъркаме повече. Проблемът е, че той принадлежи към партия, която вече дойде на власт, а очевидно по никакъв начин не осъзнава, че дрънкането на оръжия, пък било и то само на думи, е като ходене по конец над пропаст.

Но да го оставим настрани. След всичко това вече си имаме всички съставки за катастрофа налице - албанският национализъм челно се сблъсква с македонския шовинизъм, което в далечна перспектива може да доведе дори до разместването на границите на Балканите. Не го пожелавам, но няма как да го изключим, защото към момента изобщо не е ясно дали политическият диалог в Македония ще може да бъде възстановен и върнат в нормалните рамки. И все пак териториалната цялост на Македония трябва да бъде свирепо бранена и от нейните съседи, защото обратното ще означава завръщане отново в състоянието на "буре с барут", каквото беше заглавието на една пиеса на македонецът Деян Дуковски.

Проблемът е дали двете страни в конфликта ще осъзнаят, че решаването на проблема е в разговора, а не в конфронтацията. Защото от този конфликт не печели Македония, не печелят Балканите, а ръце потриват външни сили, които отдавна са свикнали да разглеждат света като шахманта дъска и не им пука колко жертви падат в този процес. Съзнавам колко е лошо, че няма лесни решения на всичко, което се случи и анализът в окото на бурята не може да бъде особено дълбок. Но тези, които най-много буйстват на тази тема и търсят следите на Путин, трябва да се запитат дали пък не са марионетки на катастрофата.

Защо "парламент" стана една от мръсните думи на прехода?

В началото на прехода, когато парламент все още не беше мръсна дума, а депутатите не бяха любима тема за псувни по трамваи, тролейбуси, автобуси квартални пейки, се появи една ексцентрична персона от СДС - народният представител Маргарит Мицев. Той беше избран в 36-ото Народно събрание (1991-1994), но стана национално известен със сълзливата история, която представи на народа. На въпрос, напълно логичен между другото, откъде има спестени 3 милиона лева (невероятни пари за онова време), Мицев отговори с разтърсваща мелодрама - пестял пари от закуски. Докато другите набивали банички, той стоял злояд и горд, но пък парите в банковата му сметка се увеличавали. Съдбата след това помете някъде този арогантен седесар. Той блесна десетина години след възхода си отново с новината, че сменя партията и отива в НДСВ, даже стана председател на софийската организация на жълтата формация, но след това отново се изгуби в мъглата на историята. Именно през историята за закуските хората в страната масово разбраха, че са били излъгани и, че това, което щеше да стане печално известно като преход, всъщност е политическо мошеничество в невероятен мащаб. Вместо промяна, дойдоха тези с "парите, спестени от закуски". Вместо визионери се появиха мишкуващи кариеристи от времето на комунизма, които ревнаха, че са новите морални стожери на демокрацията. Вместо държавници се появиха политически вампири, които си поставиха за цел да превърнат България в страна, която прилича на царство от тъмен фентъзи-роман. Започна тотална подмяна на стойности, системна деградация и диктатура на пълната безизходност. Новите елити решиха, че вече няма да се къпят в сиромахомилски страсти и, че трябва да могат да си извадят костюмите за по 5 хиляди евро, без да се налага постоянно да дават обяснения откъде са парите. От закуски бе, бунаци. То заради това елинпелиновия Андрешко бе припознат като злодея от историята. Андрешко е символ на дребния бунт на електоралната единица срещу мощта на държавата и нейните данъчни органи. Бунтуващият се социално избирател трябваше да бъде заклеймен, наритан, преследван и порицаван. Заради това "андрешковщината" стана презрителна дума. Една такава елитарна. Пестящите от закуски искаха да си осигурят несменяема власт. А властта в една бананова република, тоест в страна, която изцяло зависи от външни сили и процеси, може да бъде разклатена единствено от гладните, от недоволните, от съпротивляващите се, от тези, които имат силите да питат "защо вие имате, а ние нямаме". Това е травматичен въпрос, въпрос-табу. Днес вече никой не пита депутатите откъде имат парите си. За аксиома е прието, че едните са по-равни, разбирай, по-богати от другите. Без обяснения. 

На старта на 44-ото Народно събрание е добре да се обърнем с гняв назад, защото без осъзнаване на виновното минало, бъдещето винаги ще остане зад далечните хоризонти и никога няма да се появи. През годините парламента се превърна в дежурния виновник за провала, а депутатите за символ на упадъка на държавата. Можем да утре да си играем да търсим интелектуални аргументи, че това не е така. И тези аргументи ще бъдат верни. Но няма как да накараме хората да ги осмислят. Те са основателно озлобени и социално озлочестени и пред техния гняв може единствено да се мълчи. Това е голямата закана на повечето парламенти в историята на демоничния преход. Те започват с уверенията на изкачващия се по стълбата човек от "Приказка за стълбата" на Смирненски: "Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората!" и все завършват с изумление как този глупав, тъп и досаден народ не разбира колко много за тяхното добруване е било свършено.

Това е вечният интелектуален парадокс на елитите. Те все гледат да работят за доброто на хората, а най-накрая, когато гневните тълпи ги поведат към ешафодите се чудят какво се е объркало. Ами това, че натрупахте несметни богатства. Това, че докато едни се чудят как да си платят сметките, други обикалят самодоволно света и пускат селфита пред световни забележителности. Заради това, че децата на едните се чудят как да си намерят работа за 800 лева, а децата на другите са с уредено бъдеще от първия си миг. Те (децата) учат в чужбина, а тези, които решат да се върнат все си намират работа в лъскави банки, просторни офиси и други такива екстри, където не им скърцат със зъби за всеки ден с болничен по болест или пък да ги глобяват за всяко извънредно ходене до тоалетната. Заради това, че едните си вдигнаха палати с високи огради, за да не правят публичен лукса си, а другите станаха клиенти на мафията на частните съдии-изпълнители, колекторските фирми и партийните активисти, превърнали се в нова държавна бюрокрация, непробиваема и трудно подвижна. Заради това, че едните започнаха да смучат грантове като алкохолик водка, а другите едвам дочакват до заплата и се налага да прибягват до бързите кредити, за да не стоят децата без хляб и ток.

Тези социални контрасти раздират България като невидими телени мрежи, впили са се в нейната обществена плът, но никога, ама никога не се превърнаха в централна тема за парламента. От гледна точка на отчаяния депутатите се занимават с пълни глупости, защото той не може да разпознае своя живот в техните думи, не открива себе си в решенията и заради това се гневи на всяка стотинка, която взимат и сумти пред техния брой. Това сумтене е огромно обвинение, но той май достигаше до ушите на костюмарите като пеене на химни и тържествени оди. Наистина, ако водим сериозен разговор, можем да кажем, че парламентът наистина умишлено е превърнат в съсредоточие на народния гняв и ярост, докато олигархичните елити на съвсем други места и пространства трупат дебелите си гуши. Но е факт и, че мицевщината, сектата на "спестителите от закуски" става все по-парламентарно представена. Това е социален конфликт в драматичен размер и, ако не се намери изход от този лабиринт на омразата, то любим спорт на народа ще стане нахлуването в Народното събрание. Но не като онези изнежени автори на пърфоманси от лятото на 2013 година, а от онези дивите, лошо гледащите и псуващи през зъби, защото това им е останало като последно политическо оръжие за борба с несправедливостта. 

И изходът е само един. 

Историята трябва да почне начисто. Но точно тук идват другите изнежени, които казват, че справедливостта не била гарантирана. Тя била илюзорно понятие. "Справедливостта е класово понятие и е недостижима", каза миналата седмица Владислав Горанов. Той също бе избран за депутат в 44-ия парламент. Но той влиза там с това върховно самопризнание. Значи в България има класи. Едната иска митичната справедливост, а целта на другата е никога да не я даде. Приказките за съдебна реформа, икономически растеж, стабилност, иновации - всичко това е технологичен речник, който трябва да маскира обществото на Вечната несправедливост. И тези - гневните и псуващите може и да нямат политическия речник, за да изразят своя протест и да опишат своето недоволство, но май подсъзнателно знаят и разглеждат нещата класово. Те са от класата, която няма да получи справедливост. И трябва да се примири, че в рамките на краткия си живот няма да види някакво качествено подобрение за себе си или за децата си. Един бивш министър на транспорта навремето бе казал, че е логично синът на министъра на транспорта да се занимава с транспорт. Което ще рече, че синът на таксиджията също цял живот трябва да върти геврека като баща си. Справедливостта е класово понятието. Не ви ли го казаха? Какво чакате още.

Но хората чакат. И това е големият смисъл на отговорността. Отчаяните все още имат надежда за промяна. Бедните, че ще дочакат по-добър живот, по-добра здравна система, образование за децата си. И то напук на наглеците в скъпите костюми, които са тръгнали на бегом по стълбата нагоре и вече чуват стоновете отдолу също като героя на Смирненски: "О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!"

Напук на тях трябва да се участва в политиката и то безцеременно и класово, напук на тези, които приключиха с класите и си помислиха, че този марксистки кошмар повече няма да ги преследва. Това е отговорността пред всички депутати, които влизат с идеята, че справедливостта не е недостижима. Навремето в един парламент народните избранници в първия си работен ден получиха копие от "Приказка за стълбата". То не помогна. И това Народно събрание изчезна в историята обругано и хулено, защото не успя да чуе какво точно казват хората. Между другото малко хора знаят за тефтерчето на Смирненски. Той пише в него до момента на своята смърт, само на 25 година. Един от записите в него и покъртителен. Големият писател си играе с думата "лакеи". Тя получава свръхсмисъл в неговото литературно упражнение - "Мръсни лакейчета! Аристократични блюдолизчета!", а малко по-нататък потресаващите думи: "Лакеюшки! Лакейчонки! Ла - ла - ла! Ла - ла - ла! Лакейченченчета!"

Авторът на "Приказка за стълбата" е гледал в бъдещото, достижимо единствено за хора на прага на смъртта. Заради това всеки народен представител, а имам предвид и себе си, трябва да знае и за тези думи на Смирненски. Владислав Горанов сигурно ще ги презре. Костюмарите също. Но това е присъдата на Смирненски за тези, които са се качили на стълбата и се правят, че не виждат какво става долу.  Така, че, драги колеги, имайте срама, ако не от народа, то от един гениален поет. 

Поне от него.

Коалицията ГЕРБ и патриоти - минно поле с фатален завършек

Човек, който се е специализирал в екстремното удоволствие да следи политическите процеси у нас, едва ли е имал съмнение, че ГЕРБ и патриотите ще се прегърнат коалиционно и ще обявят тази свалка за компромис в името на България, стабилността и великото европейско председателство. В този смисъл новинарските трепети и кресчендото на младите журналистки, които задъхано обясняваха кой коя централа посетил и какви несъгласия е имал един или друг патриот, всъщност са само една димна завеса. Нещо като театър, за да може сделката да не изглежда като покупко-продажба на жива плът. Но всъщност свалката от самото начало беше обречен на успех, а управленската любов бе неизбежна като лигав финал в холивудска комедия.

Коалицията "Обединени патриоти" е сложен миш-маш от лидери, постигнат трудно и вероятно нетраен като нов химичен елемент. Но общото между тях е, че и тримата вече имат зад гърба си поне по един флирт с Бойко Борисов. Пред 2009 година в течение на цели две години "Атака" и Волен Сидеров бяха един от най-трайните и верни стълбове на плаващото мнозинство в онзи далечен парламент. Тогава Валери Сименов и неговите хора от НФСБ мощно запротестираха срещу това сближаване и според запознати именно това е сложило началото на края на мъчителната раздяла между лидера на НФСБ и кумеца му Волен. Години наред след това бургаските патриоти (май трябва да почнем да ги делим регионално поради липсата на ясни други различия) бяха най-отявлените критици на Бойко Борисов. Телевизия "СКАТ" беше основен рупор на антибойковизма, нещо като късното хапче за успокояване на душата на автентичния опозиционер с безкрайни дози разобличения и късания на ризи. "Атака" не остана по-назад. Някъде около 2011 година те усетиха, че анти-ГЕРБ реториката сериозно върви сред патриотичната публика, а и вече бяха поизритани от първите редици на любимите партньори, и заради това започнаха да говорят като ултралевичарска революционна формация и особено остро срещу Борисов. Съдбата обаче направи нов завой. През 2014 година НФСБ и ВМРО влязоха като коалиция в Народното събрание. На Симеонов бяха необходими по-малко от 24 часа, за да клекне на ГЕРБ, в пълно противоречие с всичко, което беше говорил. "Атака" запази приличие, но виждаме, че най-накрая инстиктът за любов и там се развихри и стигнахме до логичната колационна комбинация - ГЕРБ - Обединени патриоти. Тя беше неизбежна като нов концерт на Веселин Маринов. Като нарцистично излияние на сценарист на Слави. Като нов бюст на попфолк-певица. 

Но дайте да видим какъв политически продукт произведе новият съюз, защото едно управление преди своето начало може да бъде оценявано основно по амбициите му, по неговата програма, по заявките му за това какво бъдеще си представя.

Дръжте се здраво, защото ще друса. Бъдещето се очертава неясно като платно на сюрреалист и с толкова общи заявки за него, че човек дори да носи лиричната душа на литературен критик няма да пробие през този постмодернизъм. Знаково е - програмата започва с външната политиката. Това е подсъзнателно признание, че политиката у нас се случва основно по поръчка отвън. Но доста журналисти и анализатори с основание се запитаха как ли Волен Сидеров се е подписал под изречение като това: "Ще продължим неотклонно по пътя на евро-атлантическата интеграция". Не заради друго, а защото поне в течение на две кампании лидерът на "Атака" се е обявявал срещу членството в НАТО, както и срещу членството в ЕС. А това е голям маркер за различие. Човек може да допусне компромис с цвета на стените на къщата си, но ако си искал да живееш на друго място, то толерантността ти май е минала всякакви граници. Очевидно имаме пред себе си свидетелство за чудо. Борецът с ЕС, активистът срещу НАТО Волен Сидеров се е събудил като вдъхновен евроатлантик. Новата коалиция се обявява и за "запазване единството на ЕС", което сигурно е някаква форма на опит да се противопоставят на идеята за Европа на две скорости. Като гледаме обаче плахия тон и снишеният максимално език, то отсега е ясно, че не трябва да очакваме никакво супергеройство в тази посока. 

В частта за регионална политика програмата се опиянява от собствената си поезия - "безопасна и модерна пътна инфраструктура". Едва ли има човек с всичкия си, който да не подкрепи толкова поетично искане. Големият въпрос обаче как го правим, с какви пари и за сметка на какво, виси във въздуха като човек на бесилка. Вероятно поезията е била необходима, за да скрие един от големите капани в текста. ГЕРБ и патриотите ще въвеждат и тол-такси по магистралите. Така България ще стане първата и единствена страна в света, където ще има и винетки, и тол-такси. Абсюлетен рай на евроатлантизма. 

После друго трънче се забива в окото. ГЕРБ са оставили в документа програмата си саниране, която обаче вече щяла да бъде с "нарастващ процент на самоучастие на гражданите", но има интересна подбробност - тя вече ще обхваща и "тухлени многофамилни и еднофамилни жилищни сгради". Познавайки логиката на българския политически живот няма да се учудя, ако списъкът със собствениците на "еднофамилни жилищни сгради", които ще бъдат санирани за сметка на държавата, вече е готов и само чака да бъде пуснат за изпълнение.

Вървим надолу в текста, за да стигнем до най-важната част - социалната политика. Там тюрлю-гювечът на компромисите е стигнал до естествения си апогей. Очевидно е, че ГЕРБ са вкарали там своята красива надежда до края на мандата БВП да стане 120 милиарда, което щяло да доведе до минимална заплата от 650 лева и средна от 1500 за цяла България. Минималната заплата е нещо реално, тоест може да бъде проверено и да са знае дали новата коалиция го е постигнала. Виж балонът със средната заплата трябва да бъде окачествен като въздух под налягане. Защото проблемът на България не е колко е средната заплата, а това, че регионалните неравновесия са огромни. В София може хората да се мръщят на заплата от 1200 лева, но в цели части на страната да ти предложат 800 лева на месец е невероятен късмет. 

И стигаме до темата за пенсиите, където театърът беше най-голям. Да припомним - патриотите превърнаха в център на своите програми идеята за минимална пенсия от 300 лева, въпреки, че тя предизвикваше киселини в стомасите на икономистите от ГЕРБ. Последо е записано, че минималната пенсия става 180 през юли и 200 лева от октомври. Не е ясно как е преговоряно по темата, но патриотите сериозно се навеждат по темата. Друг е въпросът дали пенсионната система може да издържи подобно нещо и не представлява ли това торпилиране на пенсионната система. Защото не е посочено пак откъде ще дойдат парите. Има едно изречение, но то е зловещо за цитиране. Парите щели да дойдат от "средствата спестени от неправомерно отпуснати инвалидни пенсии". Добре, ама нима всеки с ТЕЛК е престъпник? Какво наново ще караме всички хора да минават през коридорите на мъчението ли?

Минаваме през частта за финансите. Там е пълна диктатура на ГЕРБ - патриотите са забравили всичките си обещания за отмяна на плоския данък, за по-гъвкаво ДДС. Там цари мрак и леден ужас, подлютен с общи приказки и уверения. 

Изобщо, когато човек се задълобчи в садо-мазо текста, който се нарича програма се вижда, че патриотите са оставали само бегли следи по него. Например, че ще се въвежда военно обучение в училищата. И друга подобна поезия. Всъщност като цяло текстът не предлага никаква значима промяна, ако не броим, че щял да се прави тунел под връх Шипка, нито пък може да ориентира отделният избирател как точно ще живее по-добре при това управление. И всъщност когато човек чете този текст не може да избяга от ужасяващото усещане, че това също е част от камуфлажа. Защото на разговорите политиката е била оставене на втори план. А по-важни са били кадровите въпроси. Например Валери Симеонов само за министър на енергетиката ли става или може да поеме и спорта, защото е толкова комплексен кадър. Или пък Каракачанов - защо да се ограничава само с отбраната, като може да поеме и образование. Също кадър та дрънка. Всъщност горчивата истина за компромисите ще я научим едва, когато започнат да изплуват имета на бъдещите министри. Защото според безсмъртното определение на Ст. Л. Костов - "една партия може да остане без членове, но без кандидати за министри - никога". И заради това в програмата идеите нямат значение, нито кои сектори ще бъдат торпилирани или смазани от поредната доза експерименти. Всичко е опирало до креслата. В тяхно име са били посечени всички красиви закани, всички грандиозни идеи. И така блатото на статуквото се самовъзпроизвело по един прекрасен начин. А вие бъдете спокойни. Новите управляващи си поставят за цел "подобряването на здравето на нацията". 

Как ще го направят е загадка, но пък толкова ли не можете да оцените каква поезия е това?