Диктатурата на бетинките

Не завиждам на нито един човек, който тези дни за първи път се е сблъскал с явлението "Бетина Жотева". Госпожа Медийната регулаторка се раздаде докрай и демонстрира мелодраматичните дълбини на собствената си истерия от екрана на почти всяка телевизия. Подозирам, че на случайният зрител не му е било леко, а и е почти сигурно, че ще сънува кошмари поне още три месеца. Телевизионното поведение на Жотева обаче е повече от ярка метафора в каква държава живеем. Държавата на обърнатите стойности. Държава в която тези, които са назначени да защитават свободата на словото, се държат като мафиотски донове към журналистите. Нека да припомним скандала с няколко думи, защото, повярвайте ми, по-голям от него България тази година не е преживявала. Тече банално заседание на парламентарната комисия по култура и медии, което обсъжда съдбата на радио "България", за което шефът на БНР Александър Велев е наточил секира. Журналистката Къдринка Къдринова става на микрофона, за да пита дали е вярно, че Бетина Жотева е говорила с един от испаноезичните посланици, където му е съобщила, че вицепремиерът Екатерина Захариева е "за" закриването на радио "България". Дори и в официалния си отговор Жотева се държи арогантно и казва: "Трагедия е, че Съюзът на българските журналисти е в такива ръце. Много съжалявам. Това е невероятна долнопробна клюка...". Междувременно обаче госпожа Бетина решава да се поинтересува коя е Къдринова и вече встрани от микрофона я пита: "Ама ти си не’ква комунистка от А-спекто, ли?". И след това се разразява цялата епична драма, в която Жотева отправя заплаха, съска, а всичко това го има съвсем надлежно записано. Заради това беше истинска комедия да я гледаме из студията. Тя се изкара жертва на огромна интрига. В паниката си госпожа Бетина дори вдигна като жив щит пред себе си вицепремиерът Екатерина Захариева ("която аз уважавам безкрайно много", цитатът е дословен и умилително лакейски). Тоест голямата цел не била дребната регулаторка Жотева, а голямата управленка Захариева. 

Можехме да повярваме на госпожа Бетина, но няколко детайлчета смущават тази теория на конспирацията, която тя размахва като свое върховно оправдание. На първо място - скандал изобщо нямаше да има, ако Жотеве не бе започнала да съска, да отправя заплахи и да каже репликата: "Ако си отворите устата още веднъж за мен, ще видиш какво става". Ако Жотева просто бе отговорила, че информацията на Къдринова не е вярна, драмата щеше да приключи на място. Вместо това обаче, записите показват, госпожа Бетина започва да кипва и да се поти като банков обирджия спипан от охраната и вдига емоционалния градус до невероятни нива. Питат я: "Това заплаха ли е?", а тя отговаря "Абсолютно". Когато в прав текст си признаеш, че си заплашил журналист, тогава всякакви оправдания, че това е някакъв върховен заговор срещу Екатерина Захариева и правителството, се спихват като детски балончета. Проблемът на госпожа Бетина обаче е, че тя така и не поиска да признае, че гафът е неин, че тя е чудовището, а не жертвата. И продължи да се държи като Годзила, която е атакувала модерен мегаполис с небостъргачи. Обяви, че ще съди Къдринка Къдринова, а в едно студио допълни, че вече била внесла жалба в прокуратурата. Много юристи ехидно се опитаха да си представят какво основание е записано в нея. Защото вината на Къдринка Къдринова е, че е задала въпрос. Само това. Един въпрос отприщи торнадото "Бетина" и демонстрира, че госпожата няма никаква представа къде се намира. 

И понеже живеем в общество със закърнели морални инстинкти ми се иска отново и отново да повтарям. Бетина Жотева иска да съди журналист за въпрос. За въпрос! Отменете всички пресконференции, за да може госпожа Бетина да живее в мир със себе си и собствената си съвест. Забранете всички интервюта, че от толкова въпроси госпожа Бетина ще се разори от хонорари за адвокати.

Дори само това действие показва, че тази дама няма представа къде се намира, какво означава свобода на словото и какъв е смисълът на истинската журналистика. И тази същата е назначена да бъде страж на свободата и да бди медиите да бъдат свободни. Само си представете абсурдната ситуация. След около два месеца СЕМ ще трябва да избере директор на БНТ. И госпожа Бетина ще е един от хората, които ще гласуват. Тя е пратена в регулатора, за да бъде обективна, а след като един въпрос свали напълно маската й, започна да праска тежки статуси за "комунетата", които я завъртяли в интрига. Нима тази дама ще бъде на висотата на своята отговорност? Нима оттук-нататък някой ще вярва в нейните морални качества и обективност? Точно заради това отказът на Жотева да подаде оставка, да събере нещата си от СЕМ и да се изнесе с пета космическа, е друга част от нейния морален фалит. Във всяка друга държава госпожа Бетина вече щеше да е част от миналото, заслужено забравена, защото поведение като нейното просто няма как да бъде толерирано. Но ние и по морал сме леко встрани и заради това госпожа Бетина и нейната орда от десни тролове сигурно пускат радостни слюнки и си представят как тя ще продължи да безчинства едни още безкрайни пет години в СЕМ.

Тази същата госпожа Бетина само след два месеца ще трябва да гласува за нов шеф на БНТ. Вие нали си представяте какви ще са критериите за избор? Нали нямате съмнения, че същата, която вилнее с думи като "комунета", по никакъв начин няма да е на висотата на своята отговорност.

Слушах госпожа Бетина и се сещах за онези ледени думи на Гео Милев в "Полицейска критика":

Забранено е –

да се говори

да се мисли

да се пише

да се чете

а най-сетне и

да се живее.

Изпитвам тягостното усещане, че госпожа Регулаторката като ги чете ще кима одобрително с глава и ще сумти възхитително...

Но като споменахме за дясното е добре да поговорим и за един друг проблем. Либералната журналистика с псевдопатетични възклицания много обича да говори за това как България е изостанала безкрайно назад във всякакви класации за свобода на словото. Същите тези обаче отказаха да разпознаят поведението на Жотева като проблем и да напишат поне няколко думи по темата. А именно овластени хора като госпожа Бетина сриват държавата. Защото една чиновничка в регулатор се чувства длъжна да съска заплахи, когато някой въпрос я поизпоти. Това е психопатично поведение. Но у нас всеки типаж "ала госпожа Бетина" може до утре да мрънка за медиите-бухалки, а в следващия момент да започне да се държи като цензор в черно просветление.

Трябва ли да припомняме кой ни инсталира Бетина Жотева в СЕМ? Основният виновник за нея се казва Росен Плевнелиев, от чията квота тя влезе в регулатора. Още тогава много хора казаха - ето още един протестър кешира добре и монетаризира своите тежки и моралистични статуси във ФБ. И така най-голямата издънка, която някога е заставала в креслото на "Дондуков" 2 все още ни преследва със своите интелектуални инфекции, които щедро нацвъка в публичното пространство.

Най-лошото от всичко е, че подобна гавра над журналисти се е случвала и по по-фрапиращ начин, но тогава медиите като че ли не обърнаха достатъчно внимание. Само преди няколко месеца вицепремиерът Томислав Дончев осъди за 40 хиляди лева топжурналистката Ива Николова и то за два зададени въпроса в ефир. За въпроси! Основните обвинения към Дончев ги произнася писателя от Габрово Калин Илиев, но Дончев решава да съди тази, която е питала. Безумието е пълно, но в хаоса на правосъдната система в крайна сметка жертва става Николова. 40 хиляди са огромна сума. Представете си, ако почнат да съдят журналистите, че са питали. Това е все едно да стъпиш с кубинка върху свободно слово и да се изплюеш отгоре му. Стрелбата е ефектно насочена. Това е изстрел в правото на журналистиката да търси истината, да пита, да се интересува от сенчестите страни на политиката, да разнищва. Журналистът има само едно оръжие - въпросите. Да му вземеш тях, това означава повече журналистика да няма, а да съществува единствено някаква бонбена стерилна реалност, където Дончев ще чете за себе си какъв велик експерт е, какъв мощен политик, какъв титан...

Николова е журналист с боен характер и влудяваща ерудиция, но ето че един преходен политик, който историята едва ли ще запомни, може чисто финансово да я постави на колене и да я накара да продава имотите на баща си, за да удовлетвори неговите авторитарни страсти. Много хора у нас продължават да изпитват съмнения към екстрите, които преходът ни донеса. Но свободата на словото остана единственият сигурен белег за промяна. Журналистите на върховете на своите писалки промениха интелектуалния климат и преподадоха първите уроци по свобода. Но днес бетинките и дончевците вече свободата ги дразни и заради това атакуват нейните носители. Убеден съм, че номерът им няма да мине, но е крайно време всеки журналист да се припознае като част от една атакувана гилдия и заедно да се противопоставим на всякакви опити за окови върху словото, за инкриминиране на въпросите. Ако нямахме право да питаме днес можеше още да има хора, които смятат госпожа Бетина за интелектуален титан. Но един въпрос - и истината лъсна...

Това е магията на свободата. 

Поредният театър на мажоритарните фокусници

"На зла круша - зъл прът". С това съскане тези дни шоуменът Слави Трифонов отново влезе в политическите новини след като слезе от тях преди двайсетина дни, когато би отбой от рехавите протестчета пред парламента с идеята да изчака и да види дали Народното събрание ще приеме мажоритарният избор в два тура. Със 121 гласа "против", 98 "за" и един "въздържал се" обаче депутатите отхвърлиха тази идея. И при това съвсем правилно, между впрочем. Защото, нека да оставим за малко Слави настрани, начинът по който този законопроект се появи в парламента, беше част от имиджова акция, а не от реално желание на ГЕРБ да променят избирателната система. Ако имаха наистина такава идея, тя щяха да подготвят почвата за нея, да проведат разговори с коалиционните си партньори, да ги натиснат по тази тема, особено, ако е важна за тях, а не да стрелят с халосни във въздуха, както всъщност направиха. Идеята беше елементарна и банална като талашитена табуретка - ГЕРБ да се овенчаят с лаврите на партията, която е чула гласа на хората, а опозицията, ах, тази коварна, зла, лицемерна, зловеща опозиция е стъпкала в прахта техните пориви. От подобна пошла пиеска можеше да излезе единствено нещо, което Иван Вазов в "Под игото" бе определил като "звук от нецензурния канал на Боримечката". И в този случай обаче ГЕРБ си намериха идеалният тактически съюзник - Слави Трифонов, защото знаеха, че могат да разчитат на него да вдига шумотевица, крясъци, мелодраматични вопли и заклинания, произнасяни с тъмно лице и леко ръмжене. Все пак пред нас е самоназначеният говорител на 2,5 милиона българи, а тази длъжност очевидно му хареса, допадна му се изживява като съвест на епохата, като говорител на потенциалната улична революция, която ще отнесе парламента и, знае ли човек, може да реши да короняса именно него за Лидер и Водач на нацията. Преувеличаваме малко, но пък, убеден съм, не сме твърде далеч от истината. Май има нещо в малкия екран, което подлудява мозъка и натоварва човек с комплекс за божественост. Достатъчно е да видим произволна проява на Слави Трифонов. Той премина през всички стадии на това - от водачът на тълпата през разпънатия на кръст и поставен на инвалиден стол, до водачът на гневните отново. Повтарящ се цикъл, самозатворен и нарцистичен като черен виц.

Понеже много се спекулира с тези 2,5 милиона гласоподаватели нека да кажем няколко думи и по тази тема. Да, гласът на тези хора трябва да бъде чут, разбран и осмислен. Всеки, който смята противното е камикадзе. Но нека все пак да припомним, че 2,5 милиона са внушителна цифра, но тя не достига, за да бъдат резултатите от допитването моментално валидни. Резултатите влязоха в пленарна зала и депутатите решиха да отхвърлят предложението. Тоест налице е една съвсем нормална парламентарна процедура, а не "държавен преврат", както твърди Слави. Виж - съскането по отношение на едно нормално парламентарно решение, заканите с метален глас, екстазът на реплики от типа "каквото повикало, такова се обадило", опасно много приличат на закана за нещо подобно. Да използваш тези 2,5 милиона души, за да извиваш ръце е форма на огромен рекет. Защото една част от партиите, които отхвърлиха мажоритарното гласуване в 2 тура съвсем не се правят на глухи за желанията на хората и заради това предлагат смесена система по германски модел. В нея половината депутати се избират мажоритарно и ми е интересно, когато Слави Трифонов отхвърля това, той дали е сигурен, че всичките 2,5 милиона не е я приемат. Изобщо влизането в такъв политически хазарт е много опасно, особено, когато вече си въобразяваш, че си някакъв телевизионен Исус, който не стъпва по жълтите павета, а по перестите облаци. Изобщо, когато човек се заиграе с тази роля и влезе в драматургичната поза "ще има възмездие - по един или друг начин. Това ще реши българският народ. Аз също съм част от българския народ и ще бъда част от това решение", не му остава друг избор освен да захвърли всички пози и лъжи на миналото и да влиза директно в политиката. Всъщност новата телевизионна оперета поне свали тази маска - ясно е, че Слави Трифонов има политически амбиции, а на хоризонта вече се мержелее негова партия. Да, това ще ни бъде обяснявано хиляди пъти като продукт на обстоятелствата, като бунт срещу "партийната аристокрация", но за много хора от ден номер едно е ясно, че влизането в политиката беше тайната цел на всички телевизионни експлозии, нощни проповеди, стари вицове и организация на референдуми. Проблемът е, че тук има малък капан - когато решиш да се партизираш, а тази роля е неизбежна, тогава наново трябва да се обърнеш към тези 2,5 милиона души, които мислиш, че представляваш дали одобряват тази стъпка, дали са в състояние да я приемат. Тогава ще си говорим отново. И когато си се обявил за противник на "злата круша" и се изживяваш като злия прът, е добра да кажеш - коя е тази зла круша? ГЕРБ влизат ли в нея или те са поставени пред скоби като бъдещ партньор в уличната революция? Тоест винаги съм се чудил защо Слави Трифонов и компания считат, че не трябва да отговарят на въпроси. Напротив тепърва ще трябва да дават истински отговори, а не рекламни послания, съчинени някъде другаде. 

Но стига толкова сме говорили за Слави. Това не е текст в който ще дискутираме ползите и вредите от мажоритарното гласуване. Но понеже имаме пресен пример пред нас нека все пак да го сложим на масата. Ето какво се случи във Франция - партията на пластмасовата звезда Еманюел Макрон спечели на изборите там 32 процента. Но понеже вотът е мажоритарен, това му даде 80 на сто от местата в парламента. 80 на сто. Неравновесието е очевидно. Приложена в България същата схема ще бетонира властта на една партия по толкова категоричен начин, че тази власт може да почне да забранява телевизионни шоута както си иска, без да има кой да й скочи например. Особено пък някой от Шоуто на Слави, хората, които уж искат нещо точно обратното, но са на път да натресат подобна политическа демонология.

В дебатите по мажоритарния вот блесна и звездата на аптекарския бос, лидерът на "Воля" Веселин Марешки, който в нещо средно между проповед и лирична беседа от трибуната на парламента обяви, че му чувал страх и му миришело на страх. Вероятно това слово можеше да остане в историята, ако Марешки не се оплете в своите сюрреалистични видения. И така - видяхме как се превръща в политик, който също се натоварва с ролята да бъде реформатор на избирателната система и говорител на митичните 2,5 милиона, поискали мажоритарни изобри. Само че, когато го попитаха как така в Хасково не е издигнал местен, а пратил парашутист, напълно непознат в областта, той отговори, че се бил съобразявал със сегашните правила. Ако било въведено мажоритарното гласуване обаче щял да предложи такива личности, че България да си загуби ума по тях. Аз разчитам в тези думи обида към настоящите му депутати, но неведоми са пътищата аптекарски. Всъщност привеждаме тези думи единствено, за да обясним какво беше нивото на аргументацията. И да стане ясно, че театърът с мажоритарния вот отдавна е напуснал полето на разума и днес се използва единствено като бомба, която се мята от едни ръце в други, за да се извличат конкретни ползи, но чисто партийни, а не обществени.

Точно това прави описваната политическа картина толкова подтискаща. Българи отдавна тъне в безвремие, бедност и неравенство, но винаги се намира някой, който да предложи странични и глупави теми и да си опита да ги превърне в център на дебат. Проблемът на страната никога не е бил как избира, а какво точно да избере. Има ли автентична алтернатива на идеи? Има ли алтернативни визии за развитие? Обожествяването на мажоритарния вот всъщност е начин да се избяга от голямата тема, че няма много идеи за бъдещето, че България се е самозатворила в някаква усмирителна риза, а най-радикалната идея е какъв да бъде цвета на връзките, които не позволяват на ръцете да се движат. Точно заради това парламентарното фиаско на идеята не е лоша, а добра новина, независимо от заканите и тежките думи. Да се надяваме, че това е начина България да се освободи от телевизионните илюзии и най-накрая да потърси някакъв различен изход за себе си, а той не се крие в мажоритарната диктатура, а в изчистването на зловредните илюзии с които фокусниците на прехода искат алчно да си извоюват още време на политическата сцена и да я напълнят със свои марионетки. 

Златният век за царедворска България

"Може би един ден историците ще говорят за "Златния Симеонов век на България". С подобно религиозно придихание и царедворско озарение тези дни на екрана се появи Соломон Паси, за да ни демонстрира за пореден път, че България наистина тъне в някакво интелектуално средновековие. Защото той изобщо не визираше великият Симеон при който България наистина достига до първия си Златен век, а говореше за Симеон Сакскобургготски и неговото досадно премиерстване в периода 2001-2005 година. Период запомнен с катастрофиралото обещание за 800-те дни, които му трябвали да оправи България, с леко налудничавото "Вервайте ми" и с онова драматично откровение за българите, които трябвало да се сменят чипа. И, да, разбира се, че омаловажавам, защото това са чисто естетическите недоразумения около управлението на Симеон. Сред другите, вече олигархичните, трябва да припомним това, че той ни натресе една банда от юпита-костюмари, чиято първа работа беше да врътнат сделка с дълга, за да се облажат, да пуснат британската фирма "Краун ейджънтс" в митниците ни (за девет години тия се обогатиха с 80 милиона лева, а може и много повече), да приватизира енергоразпределителните дружестна, да ни натресе за много години Бойко Борисов, да вкара в политиката Делян Пеевски и какво ли още не...Точно заради това по никакъв начин не очаквах светската шумотевица, както и парадът на царедворците, който за няколко дни мина през екраните на телевизиите. В крайна сметка времената на царя съвсем не бяха толкова далече, че да не помним какво точно представляха те. Но очевидно в България да помниш моментално те превръща в някакъв лузър. Заради това медиите бяха превзети от персони, които си чупеха китките да въздишат драматично заради това каква следа е оставил Симеон Сакскобургготски в българската история, да пускат слюнки относно неговата 80-годишнина. 

Опитах се да прегледам няколко репортажа за честванията на самото събитие - те са нетърпими. То бяха едни описания за това как "елитът" (елитът, боже мой, представете си) стоял на опашка няколко часа, за да има шанса да стисне ръката на царя. Едни снимки на светски и политически персони в луксозни тоалети. Суматохата очевидно стигна до сюрреалистични висини. Центърът на София бе затворен, за да може Величеството да посети "Александър Невски", където да изслуша цяла служба, посветена на себе си. Кметицата на София Йорданка Фандъкова пък реши да не скъпи средства, изсмукани от джобовете на софиянци, и да озелени за сметка на общината паркът "Враня". Едва ли някой царедворец би протестирал срещу подобно пилеене на средства, за тях вероятно това е нормално. Все пак споменатият по-горе Паси обяви, че на Симеон му викали "Мистър Европа" и тогава той (дали е било със сълзи на очи?) прозрял за голямата роля на личността в политиката.

А личността в политиката, нека да припомним, се сведе до едно гениално заглавие на вестник "Сега" от онези години, които днес много хора си спомнят с розовата мараня на илюзията "Премиерът върна на Царя резиденция "Враня". И, разбира се, премиерът и царя бяха едно и също лице. Симеон дойде тук като средностатистически дребен бизнесмен от Мадрид и приключи като един от най-богатите българи. И на всеки един етап от този процес имаше цяла сюрия от царедворци, които умилително го гледаха в ръцете и си мислеха, че и за тях ще има по нещо.

И, да, не можем да отречем и част от добрите неща. Партийният натиск върху бизнеса, така зловещ по времето на Костов бе премахнат, но държавата потъна в едно политическо безвремие, което за малко щеше да убие всеки обществен смисъл от съпротива. Мнозина социолози тогава патетично обявиха, че преходът е свършил, защото, видите ли, порочният двуполюсен модел бил останал в историята. Симеон се опита да направи нещо като софт-монархия. Един премиер, който не искаше да говори пред българските медии, обезличен парламент и спарен политически климат, където избуяват всякакви олигархични плевели. Именно заради това, че той се изживяваше като монарх НДСВ никога не стана партия. Царете нямат нужда от партийти структури. И така в мига в който НДСВ престана да бъде основен политически фактор, цялата партия колективно се пресели в отвъдното. И според мен стълпотворението на рожденния ден на Симеон припомни на много хора именно онези времена, припомни и атмосферата, която роди огромна част от проблемите, които ни тъпчат и задушават днес. Може би това е и причината изведнъж менискуса на Бойко Борисов спешно за се зануждае от операция, та премиерът да не може да присъства на цялото това светско събиране. Усетът на Борисов този път не го подведе. Той нямаше да има никаква политическа полза от появята си на едно и също място със своя политически създател. 

Много е важно да отбележим и един друг момент, защото там също доста хора се опитват да минат метър поради липсата на памет. Днес представителите на снобското, градско и психарско дясно пишат язвителни статуси за Кобурга, правят се на интелектуална опозиция на светското безумие, дращят и громят, но май това се дължи на желанието им никой да не напомня в тяхното съучастие в конструирането на мита за Симеон. Още от началото на 90-те години дясната преса у нас започна да лее тамян за цялата династия на Кобургите, да пише елейни слова за Борис Трети и да настоява, че Симеон е отговорът на всички проблеми. Всичко това стигна своя пик с едно писмо на 101-интелектуалци, които царедворски пратиха текст в Мадрид, за да леят сълзи за това как Величеството трябвало да се включи в българския национален дебат. Написано с едни коленопреклонни фрази, това писмо трябва да бъде изучавано, за да можем да разберем как всяко едно поколение ражда поредното си котило царедворци. "На България е необходимо общонационално усилие и личност, която да го олицетвори. Смятайте настоящето обръщение като призив и покана за Ваше посещение в страната в удобно за Вас време". Това е само едно от изреченията. В него има оргазмичен порив за монархия и беше част от лудостта на времето. След това през 1996 година Величеството се появи в София. Никога няма да забравя как дясна София се блъскаше по улиците, за да целува обувките на монарха и да лее радостни сълзи, че Той, лично Той ги е ощастливил с присъствието си. Посрещнаха го с хляб и сол на Орлов мост. После го натовариха на влак (ах, тази коварна алюзия с Борис), за да може да се движи из страната, а кандидат-поданици да тичат след возилото и да пръскат любов и щастие. Мнозина от тези, които днес се обявяват за граждани всъщност бяха готови да бъдат поданици. Именно градското дясно е това, което превърна Симеон в мит, в легенда и направиха така, че през 2001 година той да бъде обречен да победи на изборите. Да, в идеалната България царят щеше да бъде кандидат за президент, но машинациите на Костов в последната минута го лишиха от това право и така Симеон стана премиер. Един известен български философ след това написа марксистката книга "17 юни на Симеон Сакскобургготски", закачка с известният текст на Маркс "18 брюмер на Луи Бонапарт". Та именно тези, които днес пишат за "Сакса" бяха в основата на неговото социално обожествяване, ако не те, то родителите им със сигурност. Заради това ми е повече от смешно да чета как хора, които бяха готови да подата сиви-та за царедворци моментално, ако монархията беше върната, днес се пенят, че царят, видите ли, спрял гордите костови реформи и станал мотор за унищоването на Костов. О, не. Десницата сама се погреба. Тя извика своят Франкещайн от Мадрид, а именно от него започна и нейната политическа импотентност, защото самото му идване тук обезмисли десницата за години напред.

Така че за помпозната пищност на този медиен юбилей вина имат повече хора отколкото са склонни да признаят. А тези, които са стоели пред телевизорите, за да се любуват на шоуто почти сигурно са псували наред. Защото днес лъжата за 800-те дни изглежда почти невинна...

А събраният елит е доказателство, че още много лъжи предстоят.

Нобеловата лауреатка Светлана Алексиевич - истински простосърдечен канибализъм

Случайно попаднах, но все още ми е трудно да се успокоя, на едно ужасяващо интервю на нобеловата лауреатка Светлана Алексиевич, белорускиня с украински корени, икона на либералната мисъл, автор на доста интересни книги, превъзнасяна у нас през нейната опозиционност срещу Владимир Путин.

В интервю за агенция "Регнум" обаче, същата дава такъв простор на мисълта си, че на човек зъбите му могат да затракат. Вероятно това е принудило Андрей Бабицки (екс-икона на либералната мисъл) да нарече нейните думи "чистосърдечен канибализъм".

Веднага ви давам два примера.

Алексиевич, която иначе изкарват голям хуманист, дълбок мислител, съвест на епохата, откровено споделя, че разбира тези, които са убили Олес Бузина. Бузина, само да припомня, беше един от най-нестандартните украински журналисти, човек с ярка позиция, противник на режима в Киев, без някога да е бил проруски настроен. И въпреки това, авторката на "Време секънд хенд" буквално казва, че тя разбира и съответно оправдава тези, които са го убили. Той (Бузина) предизвиквал "ожесточение".

И втори пример - великата либералка, големият демократ откровено споделя, че украинците имат право със сила да изкоренят руския език от своята територия. Алексиевич (някъде бях чел нейно твърдение, че европейските национализми я ужасяват) демонстрира кървав двоен стандарт - значи в Европа национализмът е кофти, но украинският шовинизъм е богоизбран и съответно има право да коли и беси в името на осъществяването на собствените си цели.

Авторът на интервюто, който не й спестява абсолютно нищо, а след него е уволнен от работното си място, върти на шиш Алексиевич през цялото време и измъква от нея още много чудовищни откровения, които ми е трудно да преразкажа, защото все още имам проблем с тяхното осмисляне. А, да, авторката на великолепния текст "Цинковите момчета", в чиито хуманни сетива и чувствителност бях готов да се закълна, въпреки че не споделям голяма част от нещата, които тя говори, разкрива наистина канибалската си същност - тя, журналистката и писателката, не искала да ходи в Донбас, за да види войната там, защото била написала книги за страданията на хората при война и следователно, знаела как страдат всички други.

Казвам ви - това не беше обикновен текст, а емоционален кошмар. Примитивен авторитаризъм на ума. 

Някакъв лабиринт от фобии, от които няма никакъв изход. 

Ако Алексиевич бе изпаднала в такива откровения пред западно издание - вероятно повече никой нямаше да иска да я погледне. Самата тя май впоследствие се усеща какви глупости е наговорила и как разрушава образа си, но вече е късно - пред нас имаме истински простосърдечен канибал, човек без постоянни принципи.

Съжалявам, но вече ще ми е трудно да отворя нейна книга и да й повярвам. Защото книгите, които тя пише, изискват пълно доверие в автора.

Аз вече го нямам.