Кръвожадният хуморист на дясната политология

Чета един анализ на "звездата" на дясната политология Даниел Смилов, защото си търсех нещо хумористично преди лягане. Не сбърках в преценката. Смилов е Удхаус, но с научни претенции и евроатлантическо мрънкане. От време на време обаче в текста му има нотки на хорър. Вижте блясъкът на тази мисъл в един малко по-дълъг пасаж:

"100% доказателства за криминално престъпление се приемат единствено от съд. Това отнема доста време - понякога години. Политическите решения са нещо различно и те се вземат в реално време на базата на съществуващата информация и на доверието в преценката на институции и съюзници. Така както България се довери на НАТО в казуса Косово и си отвори път за членство в тази организация..."

Интересен пример е избрал хумористът. Косово? Силно.

Интересно защо ли не е дал по-близкия по време и аналогия пример - Ирак. България се довери на своите съюзници, влезе в коалицията на желаещите и плати с българска кръв лъжите и грешките на своите съюзници. Уверяваха ни, че един ден в Багдад ще има булевард "България". Не съм чувал за подобна инициатива. Знам само че онова доверие взе реални човешки животи и почерни реални съдби на българи. Хумористите са големи майстори на реториката, когато трябва да залагат чужди съдби и да вият правоверно гръбнак пред политическо фентъзи. Ами, ако съюзниците ни пак бъркат със своята преценка? Така де - това не е прецедент, нали? Според дясната хумористична политология обаче няма такава опция. Великобритания е права дори, когато съгреши. 

Такова доверие не проявява дори и садо-мазо героинята на "50 нюанса сиво", но пък знае ли човек - подозирам, че Смилов именно от такива четива черпи вдъхновението са своите политическо-хумористични видения...

Варненската поезия на Юнкер и смесените чувства в дипломацията

"Тази вечер не постигнахме решения и компромиси". Това обезсърчително изречение успя да изстиска журналистка от "Ройтерс" от председателя на Европейския съвет Доналд Туск след срещата на високо ниво между ЕС и Турция, която бе проведена в дъждовна Варна. Знаем това, защото в свое лирично отстъпление шефът на ЕК Жан-Клод Юнкер описа как е съзерцавал Черно море, сипещия се дъжд и небето докато са течали разговорите с Ердоган. Горчивият опит учи едно - когато започнат да ти тикат пейзажни подробности в лицето, това винаги е начин за отклоняване на политическото внимание. Най-накрая лиричното сърце на Юнкер не издържа и той също направи признанието: "Срещата във Варна оставя смесени чувства". Вероятно щях да възприема това почти като позитивна оценка, ако не знаех един брадат и циничен виц за това какво е определението за смесени чувства.

Срещата във Варна мина при огромен медиен интерес и нагнетено напрежение, но животът много рядко прилича на холивудски филм. Кулминация нямаше, спецефекти отсъстваха, дежурните реплики на пресконференцията показаха, че особена промяна няма. Единствената тема на явен консенсус беше продължаването на споразумението за бежанците. Но това се знаеше предварително. В него обаче е заложен доста голям политически проблем за който цяла Европа предпочита да си затваря очите. С това споразумение ЕС на практика поставя въпроса за своята сигурност в чужди ръце. Това е като дадеш единственият пистолет в стаята на друг човек с разклатена психика, а после да го поиш с алкохол с надеждата, че докато има пиячка, той няма да стреля. И само да уточня - метафората за пиенето по никакъв начин не е вдъхновена от Жан-Клод Юнкер, хейтъри долни! ЕС е поставил в ръцете на Ердоган ключов въпрос за своята сигурност и разчита на даването на пари да укротява неговите амбиции. Това е изключително тънък лед за ходене и рано или късно ще се продъни с трясък. Към момента обаче Европа, а и България е на плюс от подобен договор и това беше ясен знак, че той ще бъде продължен. Всички останали спорни въпроси обаче не са били придвижени с нито сантиметър напред. Това си пролича по есето, което изчете Ердоган или по опитите на Юнкер поетично да намери добра страна на срещата, която да постави пред публиката. Не се справи с тази задача. Очевидно разговорите с Турция ще продължават да носят взривоопасен заряд и ще се превръщат в основен външнополитчески проблем на ЕС.

Това, което не можем да не отчетем е, че Ердоган се появи много подготвен, а и няколко дни преди разговорите във Варна извади нов коз от ръкава си - темата за присъединяването на Турция към Евросъюза. Подозирам, че много хора като са го чули в началото са помислили, че имат слухови халюцинации. Този въпрос отдавна беше покрит с пепел, прах и много недоволство. И сега веднъж като взрив в лаборатория...

Не е случайно това, че Ердоган вади темата за членството на Турция в ЕС в този момент. Очевидно това е дългосрочна стратегия, която сега бе подплатена с исторически реминисценции - как страната кандидатствала за член още през 1987 година, а още била в чакалнята. "Не можем повече да търпим двойните стандарти", изсъска Ердоган, но това е по-скоро театрален жест, отколкото реално желание. Защото във Варна Турция постигна поне една от своите цели - получи уверение, че Европа ще продължи да финансира споразумението с бежанците с нови 3 милиарда евро. И Борисов, и Туск, и Юнкер бяха категорични, че споразумението работи. Темата за еврочленството на Турция обаче се поставя на масата като допълнителен инструмент за получаването на пари. Защото Ердоган е съвсем наясно, че присъединяване на страната му към ЕС е практически невъзможно и политически неосъществимо. Раздуването на темата обаче е ефектен начин за допълнително изтръскване на пари от Евросъюза и това ще се види буквално до няколко месеца. Тактиката на Турция не е по ориенталски коварна, тя е свръхочевидна, защото във Варна Ердоган дойде да говори от по-добри позиции. Военните действия на Турция в Сирия се развиват добре, Африн беше изцяло турцизиран, а Анкара има и резервен вариант за действия като отчетем добрите й отношения с Москва. Заради това ръцете на турския президент бяха абсолютно отвързани и на пресконференцията видяхме, че той изчете абсолютно същите искания, които поставя от няколко години насам. Хубаво е, че имаме анализаторки, които се възторгват от общата семейна снимка на края, но се опасявам, че тя е свидетелство по-скоро за застоя в отношенията, отколкото за някакъв качествен пробив. Проблемът на срещата във Варна е, че Ердоган много добре знае какво иска да постигне, а Европа почти няма идея какво и как да прави в този случай.

И нека да бъда разбран правилно - описваме и критикуваме процес, който далеч не се намира единствено в български ръце. Ако се постараем да гледаме на процеса обективно - страната ни изтегли много лош жребий, че по време на нейното председателство се падна тази среща, предварително обречена на провал. Въпреки това обаче България може да извлече максимална полза от нея, защото ролята на посредник в такъв голям процес е трудна и неблагодарна, но добре изпълнена ще донесе ползи. Бойко Борисов обяви, че е поставил и пред Ердоган всички въпроси, които опозицията и президентът Румен Радев са поискали, което също трябва да бъде отбелязано като позитив. Външната политика трябва да е поле на максимален консенсус и тя не е може да бъде монопол на нито една отделна партия. Въпросът е - доколко Ердоган е чул и разбрал какво иска България от него. Поставянето на тези въпроси не може да бъде инцидентен акт, а последователна линия. Ердоган трябва да се научи, че когато иска, а той иска с пълни шепи и алчни очи, трябва да й да дава. Защото, когато получи отпор Турция поне за малко си сяда на мястото. Нека да припомним, че в началото на миналата година служебното правителство на Огнян Герджиков изгони няколко турски граждани за явна намеса в изборния процес и това не влоши отношенията ни с Анкара. Просто там може би разбраха, че има граници, които не могат да преминават. 

Единственото, което не стана ясно е дали въпросът за "душевните граници" на турския президент е бил поставен достатъчно остро на срещата. Това по никакъв начин не е емоционално изстъпление или някаква импровизация. Настойчивостта с която Ердоган първо постави въпроса за ревизия на Лозанския договор, а след това обяви, че в душевните му граници влизат целите Балкани е тест за това докъде ще стигне търпението на ЕС. Той опипва за пукнатини, изпитва търпението, за да знае докъде се простират възможностите му за действие. И България трябваше да реагира първа, независимо от гласовете, че страната ни не трябвало да се забърква в гневни реакции. Това, че Кърджали влезе в душевните граници на Ердоган е заплаха не, защото на следващите избори може да загубим националното богатство Цвета Караянчева и да я пратим за депутат в Меджлиса, а защото е явна провокация към самите граждани на Кърджали. Ердоган по никакъв начин не влиза в техните душевни граници и това го знае всеки, който е обикалял из този край и се е дивил на неговите прелести. Заради това България трябва да отстоява техния интерес, а той е в пълно противоречие с амбициите на Ердоган.

Ако трябва да обобщим ще видим, че резултатът наистина е въплъщение на "смесени чувства". Европа успешно се е смалила до геополитическо джудже, защото не може да окаже влияние дори на съседна Турция да приеме нейните условия. А бяха съвсем различни времена. Днес Турция има необуздани геополитически амбиции, играе своята собствена неприлична и цинична игра, а ЕС се е заплел в бюрократични процедури и вече не е в състояние дори да изисква спазване на върховни ценности на демокрацията. Трябваше репортерката от "Ройтерс" да пита дали на Ердоган му е поставен въпроса за арестуваните турски журналисти. Изобщо видяхме сблъсък на два свята, които са обречени да не се разберат. И заради това не мога да схвана оптимистичните гласове - срещата разкрива драматични разриви. Да, те не са повод за конфликт, но никога няма да се превърнат в автентично приятелство.

И в целия този бял шум може би все пак ролята на България беше адекватна, разбира се, ако неглижираме шума на екстатичните медийни любовни въздишки. България по-ясно от костюмарите в ЕС вижда проблема и заради това даде зор срещата да бъде проведена. В този смисъл можем да я запишем като плюс в рамката на външната ни политика. Ние трябва да се научим да бъдем посредник в сложни отношения, но за да бъдем успешни в тази роля трябва да имаме желязно формулиран национален интерес, а не общи пожелания за мир и хуманизъм в света. 

Иначе сме обречени трайно на смесени чувства.

Кокошкарският позор на Божидар Димитров

Новоизпеченият идеолог, лидер и пропагандатор на "професорското" движение "Кан Кубрат", най-запаленият фен на Бойко Борисов, медийната звезда на историческото фентъзи, самопроизвелият се в политически анализатор бивш шеф на Националния исторически музей Божидар Димитров нахлу в медиите с една много необичайна и същевременно банална новина за епохата в която живеем. Оказа се, че като шеф на НИМ през 2015 година той в абсолютно нарушение на закона е сключил два договора с фирмата на дъщеря си, което си е абсолютен конфликт на интереси. Информацията за него дойде не от някой жълт вестник, а от Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество. В такива случаи обикновено се мълчи виновно и се мига на парцали в опит публиката да бъде омилостивена, а обществото укротено. Но това е твърде далеч от публичния стил на проф. Димитров, ярка смесица от цветисти фрази, размахани пръсти и теории на конспирацията. Ето защо отговорът на бившия шеф на НИМ не ме разочарова ни най-малко. "Чакам обвинение за незаконнородени деца и че съм изчукал всички ученички и студентки, на които съм преподавал", изригна той и заподозря, че го ритат в политическите слабини, защото си мислят, че основава партия. Професорът обаче така и не детайлизира от кого идва поръчката и чия ли политическа вода толкова е размътил с обществените си действия. Коя ли е тази могъща сила, която е решила да го изправи пред стената за морален разстрел? Защото, ако човек прегледа политическото пространство в момента лесно ще стигне до извода, че ако поръчение има то може да дойде само от едно място, но как да го посочим с пръст като знаем в какви топли, емоционални и уютни отношения е професорът с него. Така или иначе стана ясно, че едни 40 хиляди лева са попаднали в ръцете на дъщеря му встрани от закона. И вместо покаяние или признание получихме арогантното: "Оставете дъщеря ми. Но какво ще стане - айде да ме уволнят, аз съм пенсионер". Според това разбиране в мига в който вече си пенсионер значи не подлежиш на никаква законова отговорност. Култово. 

В литературната версия на Димитров има смислови пробойни с размера на пукнатината на "Титаник". Той дал поръчката на фирмата на дъщеря си, защото била много спешна, но дружеството я изпълнило едва след половин година. Това е всичко друго, но не и висока скорост. Аферата е повече от позорна - говорим за дребен тарикатлък, за елементарна злоупотреба със служебно положение, която обижда, защото дори е направена без замах. И, да, знам, че звучи парадоксално. Но фактът си е факт - свидетели сме на елементарна шуробаджанащина, която арогантно си търси оправдания без да има такива.

Смешното в случая е контрастът между високите идеали, които Божидар Димитров винаги е твърдял, че носи в сърцето и душата си и абсолютно кокошкарското топване на ръцете в меда. Защото тук има класическо облажване, което все едно е взето директно от фейлетон на Алеко Константинов. Злоупотреба на дребно, което я прави още по-гадна и позорна и два пъти по-метафорична. Не е ясно как става така, но всички гравитиращи около ГЕРБ рано или късно падат в капана на корпоративните схеми или дребните кражби. Сякаш властта в България е като дрога, която те освобождава от нуждата да бъдеш морален, почтен и последователен. И Божидар Димитров трябва да е наясно, че този конфликт на интереси в който се е оплел унищожава цялото му историческо и медийно творчество. Защото оттук-нататък всяка негова дума, проект или идея ще бъде прекарвана пред безмилостната мелачка на това, че е дал пари под масата на своята дъщеря. И това може да го паркира в учебниците по история, но не в частта на визионерите, на онези, които са гледали към далечните хоризонти и са раждали идеали, а в позорните глави, където ще четем за аферите "Суджук", "Кумгейт", а вече и за семейството на Божидар Димитров. Защото с поведението си той доказва само едно - ГЕРБ не е партия, ГЕРБ е схема. И никой не може да ме убеди, че той е част от различна общност, защото в България едва ли се е раждал друг такъв певец на това управление и персонален бард на Бойко Борисов. Имал съм възможността да гледам не едно и две интервюта на професора. И отдавна ми е правило впечатление, че той е от породата хора, които се респектират от властта. Но не в интелектуалния, а в чисто практичния смисъл на думата. Близостта до властта означава влияние. Пиенето на кафе с премиера е начин за въздействие. Медийното турне във възхвала на правителството е възможност да осигуриш на себе си поле за огромно действие. И сега разбираме, че всички тези пируети, каскади и любовни трели са водели към момента в който да уредим едни бързи пари за щерщката. Направо да ти потече кръв от пръстите докато го пишеш. Толкова е банално и гадно. Ето защо въпросът за винавата на Димитров минава на друга плоскост. Това не е голяма вина в законов смисъл. Тя става престъпна в моралното си измерение. Защото интелигенцията съществува за други дела. Тя трябва да бъде коректив, безмилостен критик на всяка власт, паралелен център на влияние, морален вектор на една нация, потънала в ужасяващ преход и безизходна бедност. А вместо да прави това нашата медийна интелигенция се умилква като болонка около институциите, чурулика на ухото на властта, а дори и пуска и любовен език. И всичко това, за да уредим щерките, кумиците, съучениците. Това е контурът на вечния български кошмар. 

И като заговорихме по темата нека да припомним нещо, което май отдавна се е заличило от медийната памет на България. В края на 2104 година Божидар Димитров блесна с един разказ-пророчество за България през 2020 година в традициите на Иван Вазов. Там Бойко Борисов се будеше като държавен глава в президентска република с цял куп впечатляващи ангажименти в новото си битие. В разтърсващия текст бяха описани интересни детайли - Красимир Каракачанов бе произведен не във вицепремиер, а в областен управител на Охридска област. В онази политическа фантазия нямаше никакви "душевни граници" на Ердоган, а точно обратното - през 2018 година според нея към България се бяха присъединили Македония, Западните покрайнини, Одрин и какво ли още не. Красиво и поетично. Валери Симеонов в текста също не фигурираше като вицепремиер, а като посланик във Франция, където скандализирал местната публика с острия си език (eдинственото качествено пророчество в литературния полет на съзнанието). Прочетох няколко пъти творческите инвенции на Димитров, но никъде не открих самопризнание за конфликта на интереси и сключените договори с дъщеря му. Професорът очевидно е разчитал литературата да прикрие тъмните петна в собствената му биография. Не се получи. И това е добрата новина в случая. Реалността победи слагаческият фейлетонизъм. 

А това все пак е повод за оптимизъм.

Кладата на лицемерието: казусът "Юлия Кръстева" и нейните държачи на папки

 

Смешно. Тъжно. Потресаващо. Перверзно. Но ето, че немислимото стана – хора, които до вчера твърдяха, че само един поглед от Юлия Кръстева лекува 15 произволно избрани заразни заболявания, а всяко нейно мигане с очи е израз на класическа мъдрост с намеци за буйна гениалност, днес вече твърдят, че едвам са четяли нейните произведения, че евроатлантическите им съвести винаги са подозирали нередности, че подсъзнателно са усещали, че тя не е никакъв писател, а слуга на световното зло. Най-много се изкефих на мнението на някаква случайна градска дясна, която беше написала, че никога не е харесвала Юлия Кръстева, но не смеела да го изрази публично, защото се съмнявала в собствените си преценки. Величествено! Само с едно изречение бе разкрита най-дълбинната ценностна същност на градско дясно – стадността. Кръстева е обожествена, даден й е статут на интелектуален светец и заради това сектата се е чувствала задължена да лее сладострастни слюнки по интелектуалната й аура и парижкият й шик. И всички тези подозрения постфактум трябва да ни накарат да забравим как през 2014 година същите хора,  които днес твърдят, че са подозирали, подсъзнателно знаели и направо са били убедени, се тълпяха на лекцията на Юлия Кръстева в СУ „Св. Климент Охридски“, а след това пускаха стадно снимки от там, за да демонстрират принадлежност към клуба на умните и извисените.

Още тогава четох в един полужълт сайт „Момичета от града“ един текст, който приличаше  на нещо, което „Работническо дело“ би пуснало през 1954 година, ако се стремеше да пише като „Космополитън“. Ще си позволя няколко цитата:

"Юлия Кръстева дойде! Така радостно проехтя и зазвуча това събитие, тази новина, чакана от нас цели 20 години! "

4Наблюдавайки това почти митологично завръщане, ни се струва, че нищо, което тя каза или направи по време на четиридневната си визита у нас не беше случайно…Медиите предпочитат лесното и достъпно разбираемо и подлежащото на бърза забрава. Юлия Кръстева обаче успя да влезе в дневния им ред и по този начин стана част от един друг ред и дискурс – превърна се в поп икона за няколко часа…"

Пред нас е изрисувана една икона, ходещ интелектуален ангел, недосегаема светица, а всеки неин жест е доказателство за богоизбраност. Да, знам, че това звучи особено гадно за атеистка като Кръстева, на бг-интелекта не знае граници, когато иска да сложи на някого, а този текст се доближава до житията на светци. Между другото в него се припомня за един текст на Кръстева от началото на 90-те години – „Българийо , страдание мое“. В него тя изследва „пораженията от комунизма“ и чете морал на цялата нация. Не съм чел Кръстева подробно. Романът й „Убийство във Византия“ прочетох трудно, но ми хареса. Есето й за България обаче и тогава, а и сега, когато си го припомних, предизвиква единствено леки тръпки на отвращение. Но за някои Кръстева беше наместник на Бога-интелектуалец у нас.

Всичко това приключи.

След като Комисията по досиетата публично обяви, че Кръстева е била агент на ДС с псевдоним Сабина вероятно ще последва омерзително триене на снимки, заличаване на следите от позорното събитие и цял порой от мнения как отдавна са знаели за това, че ДС е пуснала своето отровно семе в редиците на просветените, на онези, които винаги са прави, морално бляскави и модерни.
В началото много се дразнех на това редовно повтарящо се лицемерие. Сега обаче вече, признавам си, наблюдавам със садистично удовлетворение псевдоморалните конвулсии на гражданското психодясно, което самичко се обрече на нещастната и прокълната участ да се дави в тресавището "ДС" отново и отново.
Казусът "Сабина" е важен не заради сътрудничеството на Кръстева. От моя гледна точка това не е осъдително. Но този случай осветява като огън вампирска бърлога цялата морална подлост върху, която бе конструиран разказът за близкото минало. Именно такива като Кръстева, нейните държачи на папки, медийните й обожатели и обществените й пиари, за да се изкарат поне в минимална степен несъгласни и дисидентски настроени, създадоха черната легенда за ДС, сатанизираха миналото до абсурд и се опитаха да прокарат това зловещо фентъзи дори и в учебниците по история.  Днес цялата шашма се обръща срещу тях като бумеранг на съдбата.
Самата парижка интелектуалка бе видна участничка в този процес на очерняне на миналото. Те се нуждаеха от подобно омазване, защото именно в подобен мрак можеха да скрият своите биографии на запенени кариеристи и малки удобни винтчета на системата.  Психодясното истеризира миналото до край и днес събра собствения си бъркоч, трови се със своята политическа помия и това ще продължи докато и последния от тях не падне покосен от оръжието, което създадоха.

В интерес на истината този капан можеше лесно да бъде избегнат. За целта трябваше единствено някой да се опита да прокара разграничение между различните форми на сътрудничество с ДС, да се обясни на хората, че не можем да приравним всички под общ знаменател, защото всяка съдба е индивидуална, мотивите също. Подобен обективен подход обаче не вършеше никаква работа на възникващата българска десница, защото щеше да разруши основните основания за нейното съществуване.  И всички, които днес бързат да се отрекат от Кръстева бяха реални съучастници и гласоподаватели в този процес. Защо тогава знанията им за всичко не работеха така успешно? Защо тогава никой не се опита да предупреди? Защо всички, които били подозирали интелектуалката за комунистически доносник поне не се опитаха да повдигнат темата? Ами много ясно защо – бяха заети да хвърлят съчки в кладата на миналото и със садистична радост да си мислят, че го заличават завинаги и то никога няма да се върне, за да ги тормози.  Само, че историята се повтаря като фарс. Това го е казал Маркс. Не твърдя, че психодясното трябва да е наясно с това, но Юлия Кръстева е задължена да го знае.Едва, когато вятърът се обърна и почна да помита психодесните като торнадо те изведнъж почнаха да мрънкат за индивидуалните човешки съдби, за това, че не всеки е можел да бъде герой, за това, че трябвало да се отчита всеки случай сам за себе си. Много е късно. Чудовището, което пуснаха на свобода вилнее и няма да спре докато не му останат други жертви.

И заради това е смешно, повече от смешно е, че тези "архитекти на историята" до един се оказаха кадри на ДС. До един. Най-големите разобличители на ДС излязоха с картончета. Най-големите съвести – агентура. Най-моралните – доносници. Най-модерните – явочници. Заради това е ясно и друго. Дъвката „лустрация“ е била пускана единствено за стригане на вълната на психодесни избиратели. Най-кресливите й подръжници никога нямаше да могат да се появат на сцената, ако я бяха приложили. Темата е била само стръв, нещо като допълнение към сълзливите интервюта за ужасите на комунизма и прогресивно увеличаващият се брой на дядовците, станали жертва на Народния съд.
Само че в този случай и тези, които им гласуваха наготово също не са невинни.  Те поддържаха с гласовете си тази лъжа, съучастваха й с демонстрации и крясъци, с пърформанси, с истерия. Заради това не приемам позата на обидени, която се опитват да заемат. Не, мили мои, вие постоянно ни натрисахте най-големите лицемери, лъжци и изверги в политиката и поне веднъж трябва да осъзнаете не само грешките си, но и своята вина. Публичният линч над Кръстева е просто пореден епизод в един стар сериал. На нея й предстои да види колко жестоко може да бъде стадото и как нито един от тях няма да намери поне малко морални сили да я подкрепи в тези трудни мигове.
Но във всичко това има някакъв лъч на оптимизъм. Фактът, че днес най-големите лицемери  изгарят в собствената си пиромания намирам за странно удовлетворителен. Винаги е добре да видиш как историята застига като кръвожаден звяр тези, които си мислеха, че са я обуздали. Но като гледам как изобличителите на ДС до един се оказаха с картончета почвам леко да параноясвам. Да не се окаже, че цялата кампания по изобличаване на ДС всъщност е спецакция на самата ДС? Питам бе, само питам.
Кръстева и компания да отговарят...

 

Войната на успоредките

Само с едно превъртане на лост президентът Румен Радев успя да направи това, което цяла година не му се отдаваше напълно - да изземе изцяло медийното внимание, да подсече журналистическата аура на Бойко Борисов и да накара две дузини банални политически анализатори да се чешат по главите в отчаян опит да си обяснят всичко, което се случва. В този смисъл се оказа, че спортната гимнастика е по-полезна за политиката от познание върху обществените процеси. Защото Радев до момента се държи като компетентен, амбициран и подготвен политик, но демонстрира ясна мощ в мига в който показа, че не е загубил физическата си форма. Най-вдъхновените неща стават случайно. Вероятно именно случайно държавният глава уцели основната емоция на народа в тези дни и виждаме, че ефектът е налице - вече 10 дни всички говорят за коремното възвисяване или превъртане на Радев, което си е за "Гинес" в претръпнало от скандали, интриги, калинки и гинки българско общество. Не напразно из фейсбук се нароиха много коментари, групи и идеи. Лично аз харесах предизвикателството спортният или военният министър да се опитат да повторят номера на Радев. Да, злобно е, но това ни остана като утешение. Социалните мрежи за шизофреничната съвест на обществото и щом там има буря, тогава в политиката наближава торнадо. 

За моя изненада - коремното превъртане на Радев роди много журналистическо творчество. Всички се опитаха да погледнат отвъд този физкултурен жест, да потърсят някакъв скрит смисъл или да открият симптом за политическа и идейна криза. Българската журналистика обича моралистичните обобщения. И, да, повечето от тях са верни, но проблемът съвсем не е в това, че двете основни фигури на българския медиен живот си въобразиха, че той е нещо като олимпиада по гимнастика и мускули. Всъщност забиването ни в темата за успоредките, за щангите, тениса, ритането на топка и цъкането на белот издава безвремието в което е заседнала държавата, безвремието на плаващите пясъци, които не позволяват да си поставим дългосрочни хоризонти и цели. И понеже няма идеи се появиха мускулите. И понеже няма визии дойдоха лостовете. И понеже няма как да формулираме стратегически приоритет се нахвърлихме със страст на темата за спорта като политически допинг.

Ще ми позволите да направя една аналогия, защото нещата се виждат най-добре в контраст. Съвсем наскоро имах големият шанс да бъда наблюдател на президентските избори в Русия. Русия е страна загадка за българския ум. Чух някакви хора по медиите, българи, съвсем сериозно да твърдят, че Русия заслужавала демокрация. Далеч съм от мисълта да оспорвам това твърдение, но в епохата на ГЕРБ е добре някой да каже, че България също заслужава демокрация. Но това е странично заяждане. Преизбраният Путин също обича да се заиграва с идеята за добрата си физическа форма и заради това нетът е пълен с негови снимки как плува, язди, ловува или тренира джудо. Но при него това е само компонент от образа, както и само компонент от политическото му тяло. Няма да давам оценка на резултата (не това е целта на текста), но проследих няколко диспута между кандидатите за креслото в Кремъл. И там имаше скандали, медийни циркове и глупости, но стратегически погледното битката все пак се сведе до цялостна визия за Русия в прекрасния и гневен свят, ако използваме този великолепен израз на Платонов. Руското общество минава през своите кризи, но една от големите му спойки, за която никой не говори, че на него му е предложена визия, конкретен план за мястото на държавата му в геополитическата архитектура и това се оказва достатъчно за много хора да изтърпят трудностите и да стиснат зъби, а това съвсем не е лека задача. Тоест, когато предложиш идеи, път и визия, хората са склонни да застават зад тебе. Когато ги нямаш разчиташ само на ефекта от превъртането на лоста или от "случайно" изпусната снимка как тренираш на лежанка. У нас проблемът не е в спортния пиар и двубоят на мускулите, а в това, че освен него няма нищо друго. България тепърва трябва да става суверенна държава със собствен глас, ако някога изобщо стане, а междувременно скуката се запълва от акробатически номерца и медийна патетика.

Искам да бъда разбран правилно - мен надпреварата по този пиар начин не ме дразни толкова. Дори ме забавлява факта колко нервно реагираха дежурните по любов медии на премиера Бойко Борисов. От техните полуистерични реакции можем да разсъдим, че всъщност коремното възнасяне на Радев май свърши повече работа по покосяването на самочувствието на противника дори от произволно вето върху лобистки закон.

Всъщност първопроходец в тази сфера е именно Бойко Борисов. И до днес не знам дали е било интуиция, коварен план или обикновена случайност един странно успешен ход в предизборната кампания от 2009 година, когато възходът на ГЕРБ към властта стартира експлозивно. Тогава Борисов просто не взе участие в кампанията. Потъна вдън Банкя, но пресцентърът на партията се постара да изясни казуса - лидерът си бил навехнал крака на футболен мач. Кракът на Борисов беше медийно обожествен. Появиха се анализи за състоянието и мъченически снимки как той трябва да понася болките. Всъщност темата на кампанията беше изместена от политическата сфера, където кандидатът тогава не се справяше кой знае колко успешно и се прехвърли изцяло върху фантазията за физическото състояние и спортната мощ. Някой май беше усетил, че е естествен народен порив да се търси физически мощен водач, особено при нация натровена от кофти преход, корупция и тотална бедност. Бойко Борисов играеше ролята на отмъстител, който е временно изкаран от терена с кофти финт, но когато се върне ще въздаде справедливост. И сега, оказа се, го биха в неговата игра. Защото, и това е голямото коварство на спорта, рано или късно идва някой по-подготвен, по-мотивиран, в по-добра спортна форма и ти изнася показно в играта, която си мислил, че владееш напълно. В този смисъл Борисов щеше да изтърпи политическо поражения, може би щеше да преживее всичко друго, но не и загуба в сферата в която мислеше, че е е назаменим. Пак ще повторя - това е метафоричен сблъсък, който е пълен с тъга, защото не носи визия и стратегия, а показва нашето собствено самоограничение като общество и държава.

Тоест ние днес сме принудени да запълваме съзнанията си плява, да търсим скрит подтекст в едно кълбо на лост, да изстискваме докрай идеята за спортната гимнастика като метафора за жестокостта на политиката, но това се дължи на другите липси, които не се очертава да бъдат запълнени скоро. И докато чакаме отнякъде да дойде спасението се задоволяваме със спортната гимнастика. Оказа се, че това помага. Не за по-добър живот, а просто ей-така за шоуто. 

Но и това не е малко.