Пържете се, мамка ви!

Не съм вярвал, че ще доживея до мига в който ще чета статии на "десни" политолози, интелектуалци и свободни пияници и ще се заливам от пречистващ смях все едно съм попаднал на забравен епизод на Бени Хил. Казусът "Юлия Кръстева" обаче по толкова брутален начин изтика напред токсичното лицемерие, че наблюдаването на процеса е като катарзис по осъзнаването на някои тежки истини за интелектуалната ситуация в нашата родина. Ще подминем тези, които се отричат от Юлия Кръстева, водени от маниакалната подлост винаги да заемат моралистични пози и да имитират възвишена съвест. Тези, които до вчера кърщеха пръсти пред нея днес вече бърчат гнусливо носове и твърдят, че никога не са разбирали нейния маоизъм. Перверзно до болка, но досадно банално.

Много по-интересни са втората група от десни мислители. Тези, които изведнъж "проумяха" и ужасено откриха, че Комисията по досиетата е като пещ на концлагер, която не може да донесе нищо полезно в този свят, дори и да назначим в нея само ангели със съдебни сертификати за невинност. Най-добре обобщен този морален гърч го открих в един текст на Огнян Минчев и сега ще минем с моторна резачка през него. В този текст, искам да предупредя, ще се водя от един основен мотив и няма да приема никакви забележки по него. Този мотив е злорадството. Да, черна мотивация, не особено полезна, но тя е последният ни останал начин да преживеем тази интелектуална кланица. С години гледахме как "дясното" се наслаждава на досадния процес по транжиране на миналото, на дисекцията на живо на историята, която им беше нужна умъртвена, изнасилена и пренаписана, за да има терен за техните измислици, фантазии за съпротива и всякакви други халюцинации, които се опитаха да ни убедят, че са истински. Точно заради това "досиетата" бяха тяхната естествена среда, както канализацията е естествената среда на хлебарките. С което не поставяме знак за равенство между хлебарките и десните интелектуалци. Бедните насекоми - те не са съгрешили с нищо, за да заслужават подобно брутално сравнение. Но в огъня на колективното убийство на историята нито един от дясната интелектуална хунта нито за миг не се опита да прояви съвест, разбиране, да схване процеса в неговата дълбочина, да се опита да хвърли към миналото не боздуган, а мост. Те се държаха като екзекутори с лиценз за убийство, като пияни войници с огнепръскачки и се наслаждаваха, защото се самозалъгваха, че завинаги са хванали експреса на победителите.

И изведнъж дойде бомбата "Юлия Кръстева", която показа, че посоката на битката се обръща, че създаденото чудовище започва да се обръща срещу онези, които мислеха, че го контролират. И тогава започна комедията. 

Време е да дадем думата на Минчев. Той е направил синтез на хленчовете, които чуваме: " Мисля, че в голяма степен се разминаваме със смисъла от отваряне на досиетата – с преживяването на катарзис, с осъзнаването на собственото си минало и с надмогването на собствената си слабост". Стига бе! Сериозно ли? Сега ли го научи? Едва през 2018 година ли го осъзна? Отварянето на досиетата никога не е целяло пречистване. Това беше политически инструмент. Да, Комисията бе създадена по време на Тройната коалиция, но не си спомням дясната мисъл да е била против. Напротив - тя видя в този жест и решение нейният шанс да хване историята за шлифера, да й даде посока и да я допише в героична светлина. Досиетата са любимият фетиш на прехода, конспиративният оргазъм на една малка клика, която си мислеше, че така ще приключи миналото и ще уеднакви и сатанизира всички. Това, което не разбраха и никога не проумяха докрай, че всъщност генезисът на онова, което наричаме "интелектуално дясно" е доноснически. Нека да не се лъжем - в България от един момент нататък единствените автентични дисиденти и несъгласни хора бяха в редиците на БКП. Извън нея всички бяха приели нагаждачески позиции, клечаха и чакаха постове и кариерно развитие. И понеже преходът беше реванш на безгръбначните те искаха досиетата да решат проблема за тяхното минало. А имаше само едно решение - да хвърляш кал в безреда и да дишаш учестено и морално, когато ти говорят за миналото. 

Днес вече виждаме как Минчев тежко стене, че законът за досиетата не давал възможност да се разграничат подлеците от хората, които са направили компромис със съвестта си, но не навредили реално на свои съграждани. О, не! Нима има разлика между тях? Защото дълги години ни казваха точно обратното. Че всички са едни и същи. Представителите на левицата години наред обясняваха, че избраният подход е мрачен, подвеждащ, манипулативен и дава индулгенция на доносниците, но тогава десницата беше опиянена от собствените си интелектуални дроги и пет пари не даваше за предупрежденията. Днес махмурлукът дойде и вече търсим поставяне на граници. Много е късно. Такива граници няма как да бъдат вдигнати. И всеки, който настоява да ги има трябва да направи следващата крачка - да обяви, че в ДС е имало както лоши, така и добри хора. Тоест хора, които са гледали на присъствието си там като начин за защита на националните интереси. Иначе се получава страховита морална перверзия - нашите агенти са добри, а всички останали лоши. Нашите доносници имат съвести, а останалите са безсъвестни гадове. Нашите компромиси са разбираеми, но компромисите на останалите са непоносими. Едва, когато огънят стигна до тях, изведнъж десните интелектуалци почнаха да искат нюансиране на случаите, да се търси дълбочината на всеки процес, вторият план на всяко досие. Колко е смешно!

Комисията съществува над 10 години, а темата за оценката на компромисите се появи едва сега на дневен ред. Защо? Ами защото Юлия Кръстева попадна в транжорната. Когато там се гавреха с живи хора, тъпчеха техния живот и идеи това беше нормално, а изведнъж стана опасно, така ли? На този свят никога няма да има нищо по-гадно от закъснелите разкаяния, които винаги звучат като цинична шега. Защото инженерите на историята не схванаха, че тоталното очерняне ражда една естествена меланхолия на паметта. Не можеш да излъжеш отделната електорална единица за живота, който сам е живял. Отказът да приемеш черната измислица роди идеята за светлото минало. И виждам как дясната мисъл се гърчи при разказването на тази версия, защото подсъзнателно знае, че тя е нейния родител. И досиетата, тяхното отваряне много помогна. Защото един по един най-ярките отрицатели на миналото и пренаписвачи на историята се оказаха агенти, доносници, сътрудници на същата тази ДС. И почвам да си мисля, че призивът за оценяване на компромиси всъщност е вик за милост. Те искат пощада от чудовището, което сами създадоха.

Дано някой ден да получат прошка.

Аз лично такава не давам. 

Пържете се, мамка ви!