От началото на август досега цари необичайно раздвижване
из публичното пространство. Два месеца сме свидетели на засилена прокурорска
активност, шумни акции срещу известни бизнесмени, драматични изявления, издирвания
през Интерпол и цяла купчина медийни спекулации. Човешкото съзнание е в капана
веднага да направи историческа аналогия, въпреки че това е обикновено е улица
без изход. Но последният път, когато видяхме толкова активна прокуратура беше в
горещото начало на 2013 година. Малко след това първото правителство на Борисов
падна, хора излязоха на улиците, а на хоризонта се появиха съвсем реални
предсрочни избори. Историята никога не се повтаря, но е добре да имаме едно
наум, когато говорим за тези събития. В България параноята не е болест, а здрав
разум, който постоянно се опитва да ти отвори очите, че случайности няма.
В Турция шумно беше арестуван милионерът Бенчо Бенчев,
червен общински съветник в Бургас, добра душа, осигурила пътуване на Митьо
Очите в Турция. Малко след това под ударите на прокуратурата попадна Ветко
Арабаджиев и жена му Маринела. Двамата уви не бяха арестувани, защото били в
чужбина, но за сметка на това го отнесе най-малкият им син. Въпреки уверенията
на адвоката на бизнесмена, че клиентът му ще се върне досега не сме видели
Ветко в България. А най-вероятно и няма да го видим. В градските легенди обаче
ще остане историята за сумата от 10 милиона лева, открита в кутии за обувки,
куфари и други банално битови неща. След това на мушката застана и алкохолният
бос Миню Стайков, който беше арестуван, а фабриките му запечатани.
Медийният блясък не бива да ни заслепява. Защото във
всички истории има повече въпроси отколкото отговори. Нито Бенчев, нито
Арабаджиев, още по-малко Стайков са икономически фактори отскоро. За тяхната
дейност се знае отдавна, говори се под сурдинка и шепнешком и заради това няма
как да не се зачудим защо органите за сигурност се сетиха за акции чак сега.
При това част от тях бяха изпълнени удивително странно и глупаво. Например -
митничарите запечаха заводите на Миню Стайков точно в разгара на сезона на
гроздобера и принудиха стотици да излязат на улицата на протест. Наложи се
съдът да излезе със специално решение за отварянето на производството отново.
Въпреки очевидните пукнатини обаче много хора се
изпълниха с надежда, че най-накрая държавата се събужда и тръгва на поход срещу
голямата олигархия. На всеки му се иска да е така. Факт е, че част от
представителите на ГЕРБ се опитаха да осмучат тези акции, да ги представят като
някакъв оргазмичен антикорупционен порив, но самият факт, че такива акции се
използват за пиар подсказва, че в тях има нещо гнило, нечистоплътно и
недиозказано. Защото ударените днес постигнаха основен разцвет именно при
Борисов. Нима едва сега държавата проумя това?
Истината е малко-различна и много по-тъжна. Ударите по
конкретни фигури са ефектни, медийни, бляскави, но по никакъв начин не
разтърсват основите на създадената система. Лицата са лесно подменяеми. Днес е
Миню Стайков, утре е някой друг алкохолен бос с политическа паяжина и хищен
апетит. Светските новини допреди месец се опияняваха да описват архитектурните
разкошества и кичозни финтифлюшки от фантазията на госпожа Маринела
Арабаджиева, но утре ще я замени друга империатрица на кича. Болезнено е, но
проблемът не опира до хората на повърхността, а до задкулисните корпоративни
основни, които създават олигархичните зависимости. Когато имаш добре сработена
фабрика няма значение кой ще е нейния директор. Точно заради това например
навремето Маркс казваше, че истинският политически анализ може и трябва да мине
без имена. Имената са само прах в очите, но под тях стоят процеси, които трябва
да бъдат разбрани в дълбочина. А процесът в България се крие в изградената
стройна система на почти феодални отношения между бизнеса, държавата и
политиката. Едрият бизнес като раков тумор е проникнал в политическите партии и
съществува през различни мнозинства в парламента. Любимият номер на десницата е
да говори за "червената олигархия" пропускайки да спомене как същата
тази червена олигархия си живее повече от добре при техните управления.
Олигархията е надпартийна, тя не се ръководи от политически идеи, а се движи от
своята алчност и банкови сметки. Заради това отстрелването на един-двама едри
бизнесмени изобщо не решава проблема. Точно както навремето мутренската война
не ни извади от блатото на организираната престъпност, а затегна примката още
повече във врата на обикновените българи. Атаката срещу днешните мишени може да
е просто процес на преразпределяне на пазари и влияние и да няма нищо общо с
истинската битка срещу корупцията, която повечето българи чакат като последното
им желание да видят реално действие за справедливост.
Заради това гледането как видни олигарси страдат може да
носи известно удовлетворение, но е ясно, че това нищо няма да промени, защото е
само театър на сенките. И знам, че това, което ще кажа е банално, но не съм
виновен, че 30 години празни обороти предизвикаха страховита инфлация на езика
и красивите думи, но истинската рецепта за справяне е битка с цялата система.
Несправедливостта съвсем не е само в това, че стотина души се издигнаха в
икономическата стратосфера и живеят почти нереално. Проблемът е, че преходът
започна с толкова задушаващо несправедливо разпределение на собствеността, че
от тази рана никой, който помни какво се случи, няма да се оправи. Огромно
количество държавни активи се оказаха в ръцете на хора, които вместо да
развиват национална икономика като вампири изсмукаха финансите и поставиха
държавата на колене. И всичко това се случи с мълчаливото съучастие на
държавата. Справедливостта няма да дойде с подмяна на действащите лица. Точно
обратното - това ще е върховна форма на кризисин пиар. Истинска промяна може да
има само с демонтаж на системата. И пак ще се извиня за това, че звучи банално.
Но големите истини обикновено са такива.
No comments:
Post a Comment