Още преди да започне същинската предизборна кампания в
София, тя се сдоби с първия си медиен скандал. Трима кандидати за кметове бяха
снимани как сядат в инвалидни колички в предизвикателство, организирано от хора
с увреждания. Неговата цел беше всички, които искат да управляват града да го
видят през очите на тези, които всекидневно се сблъскват с неговата
непроходимост. Много от медиите обаче не отразиха посланията на не само на
кандидатите, а дори и на организаторите. Вместо това започнаха да представят станалото
като гавра и парадокс. Случката предизвиква много яростни, гневни, иронични и
буреносни реакции в социалните мрежи. Снимка от събитието беше споделяна
десетки пъти, а знайни и незнайни проповедници на морала даваха тежки оценки и
пишеха като уличници проповедници на нововъзникнала религия. Основното
настроение беше разяждащо като киселина - че това е свръхпопулизъм, гадно
лицемерие, че цялата сценка е обида към хората с увреждания и издава морално
увредени индивиди, които са готови на всичко, за да се докопат до властта.
Тримата кандидати появили се на събитието - Борислав Игнатов, Борис Бонев и
най-вече Мая Манолова бяха замервани с развалени яйца и домати (само виртуално,
не в реалността), овъргалвани в катран и пера, че са готови да минат през трупове
и пърформанси, за да докопат кметското кресло.
Предварително искам да обявя, че моето мнение е съвършено
различно и вероятно това ще породи размисли и страсти (eeeeх, светла му памет
на проф. Вучков - без него светът изсивява). Всички се фиксират върху акцията
все едно тя е замислена от кандидатите за "Московска" и осъществена
като техен политически спектакъл. А всъщност поканата идва от самите хора с
увреждания. Представете си какво сърце от камък и емоционалност на масов убиец
трябва да имаш, за да откажеш да седнеш в инвалидната количка. При това
сядането там не е просто фотографска възможност, колкото да могат медиите да
пуснат кадрото на другия ден или вечерта в новините. Хората с увреждания
очакваха от кандидатите да се повозят на количките, за да могат сами да видят
колко неблагодарна и негостоприемна е градската среда в София за всеки човек с
увреждане. Докато не се подрусаш наистина, докато не се сблъскаш с реалните
препятствия, можеш да повтаряш като латерна, че познаваш проблемите на хората с
увреждания, но това ще е пълна лъжа. Между другото в целия спектакъл по
моралистичното сапунисване не видях нито един човек, който се е придвижвал с
количка из столицата да каже нещо срещу акцията. Дори напротив - повечето я
приветстваха. И така се получи нещо много изкривено - тези, които нямат
проблеми тръгнаха да се обиждат от името на тези, които имат. Ето точно тук е
подлостта на ситуацията и заради това трябва да се научим да гледаме такива
колективни възмущения с лек скепсис и умерена ирония. Истината е, че основният
виновник за цялата ситуация предпочете да пропусне това събитие. Става дума за
Йорданка Фандъкова. Именно при нейното управление София вместо да развие
градската среда за всички се превърна в непроходим лабиринт от препятствия за
най-затруднените. И заради това ми се струва, че моралистичният гняв срещу
седналите в количките имаше втори план - той трябваше да прикрие огромната вина
на настоящата кметица. Трябваше да измие и дори да облагороди факта, че тя не
събра сили да застане очи в очи с всички страдалци на неблагоприятната градска
среда? Кои са извергите - тези, които се опитват да разберат или тази, която
остави града да стигне до това състояние? Този въпрос никак не е маловажен,
защото именно от неговия отговор зависи политическата ни умонастройка.
Истинският управленец не е просто усмихната фасада или дежурното присъствие в
новините, банални резач на лентички. Той трябва наистина да има усет за
проблемите, а такъв инстинкт не се развива докато стоиш затворен в кабинет. Не
е популизъм да застанеш очи в очи с хората с увреждания и да поемеш нелеката
задача да видиш каква е София през техните собствени мъки. Защото какъв е
обратният вариант на действие - да не им обърнеш внимание, да ги подминеш като
скоростен влак, а след това да дадеш поредното интервю, пълно с уверения, които
никога не се случват. Ако сядането в количка е популизъм, то значи аз го
приветствам. И тримата кандидати, които се престрашиха да го направят показаха,
че не искат да водят дежурна кампания, а искат да влязат в дълбочината на
проблемите. Изобщо не споделям елитарските въздишки, че управлението трябва да
е заключено в стъклен небостъргач и от тези висини от време на време да хвърля
поглед надолу.
Всъщност с думата "популизъм" се спекулира
зловещо напоследък. Всеки опит на отделен кандидат да застане по-близо до
хората и да ги чуе веднага бива заклеймяван като "популизъм". Това е
политически нонсенс, защото той предполага, че политиката е нещо, което се
случва независимо от интересите на гражданите. Нека те да си пищят и
недовалстват, но една група костюмари по-добре от тях знае накъде да се развива
обществото, държавата или един отделен град. Заради това, честно казано, ми се
иска да имаше повече акции като тази с количките. Нека кандидатите да поживеят
и един месец с 650 лева, за да могат да видят какво е усещането да си заключен
в затвор, без всякаква перспектива. Звучи ви популистко? Аз ще имам повече
доверие на един човек, който наистина е преживял един месец като обикновен
българин, отколкото на безгрижен милионер, който само твърди, че разбира.
Направих си труда да прочета част от елитаристките десни
критики върху случката. Изумителен потрес. Ама кандидатите показвали, че досега
не са се интересували от хората с увреждания след като тепърва трябвало да
научават за техните проблеми. Дори и да приемем тази критика за адекватна, то
тя може и трябва да бъде запратена най-вече към ръководството на общината. Къде
сте били досега? Защо след 15 години управление на ГЕРБ хората с увреждания
продължават да са гневни и недоволни? Къде са ви успехите? Къде са ви
европейските стремежи? Опитът да бъдат атакувани претендентите за поста
всъщност е в услуга на статуквото. Статуквото, което е полудяло от ужас, че
безвремието свършва, че в столичната битка влязоха хора, които искат да говорят
с гражданите, които реално се интересуват, които търсят диалога, а не
телевизионните монолози. Да се срамуват тези, които не намериха сили да се
появят и да седнат. Там, при хората с уврежданията беше същинското
местопрестъпление на прехода и реалните престъпници този път не се появиха. Но
пък колко е готино да сапунисваме останалите. Страшно извисено, нали?
No comments:
Post a Comment