Миналата седмица изпитах странното политическо усещане,
че съм попаднал в пиеса на Самюел Бекет и напълно съм се изгубил в нейния
абсурден сюжет. И всичко това, защото чух как Бойко Борисов громи градската
десница с аргументи, които бяха взети все едно директно от моя статия. Не се
възгордявам. Не твърдя, че министър-председателят е слязъл специално от джипа,
за да преглежда старите ми текстове и да се ограмотява идеологически. Но
аргументите ни бяха удивително сходни. В своята гневна тирада
министър-председателят обяви, че вече не бивало да наричаме "тези
хора" десница, защото това били внуците на червената номенклатура. Малко
преди него пък най-нежният глас на евроатлантизма у нас Росен Плевнелиев също
реши да се кара на градското дясно и дори прати Мая Манолова да им става лидер.
Изобщо в дясното политическо пространство кипят алхимични процеси и се развиват
политически турбуленции, които май ще
стават все по-буреносни и взривоопасни. И това се дължи на факта, че през
всичките безкрайни и гадни 30 години на прехода десницата нито веднъж не влезе
в идеологически дебат за самата себе си, нито един път не се опита да потърси
някаква друга идентификация за себе си освен примитивния, банален, архаичен и
много глупав антикомунизъм. Сега, когато светът се усложни, когато политиката
стана много по-нюансирана, когато България навлиза в различна фаза на политическо
развитие тази липса се превърна в гнойна рана върху десните телеса и
"Демократична България", както и ГЕРБ тепърва ще имат да усещат
киселинния дъжд на този проблем. Градското дясно също реагира неадекватно на
обвиненията. Половината от тях се сетиха за политическото минало на Плевнелиев,
който доскоро превъзнасяха като светъл лъч, а навремето дори искаха да
предлагат за президент, а другата половина с гневни лица и издължени физиономии
тръгнаха да доказват, че десните гласове за Мая Манолова в София съвсем не са
били решаващи, дори напротив - потопили са я в мрака на забравата. Всъщност
десните отново избързват и бъркат - ГЕРБ искат да ги завлекат точно в такъв
дебат, защото той е потенциално разрушителен за старото градско дясно и особено
за недотам ориентираните им избиратели. Влизането в лабиринта на изясняването
на идентичности точно в този миг е изстрел в челото на градското дясно. Това е
капанът, който Бойко Борисов е хвърлил пред тях с идеята да ги отстрани и
завинаги да ги маргинализира. Нека сега да обясним
Разбира се, повече от абсурдно е бившият член на БКП
(нещо повече - напусналият системата на МВР поради отказ да се деполитизира)
Бойко Борисов днес да се опитва да се превърне в знаме на антикомунизма. Повече
от смешно е - екскомсомолският секретар Росен Плевнелиев (надъхан кариерист по
времето на соца) днес да се прави на морален проповедник и да раздава оценки
кой е десен и кой не. Принципно е повече от шантаво партия ГЕРБ в която
отсъстват каквито й да е политически ценности, да се опитва като раков тумор да
превземе цялото дясно пространство и да кани или гони от него. ГЕРБ не може да
бъде описана в идеологически категории - те са партия на властта, те са
политически паразит, който се вмъква в чуждо цяло и го разрушава напълно
отвътре. Точно това се случи в десницата. Те боледуват от ГЕРБ, а в миговете в
които този вирус дойде и носеше унищожение, никой в старата десница нямаше
сетивата, усета и знанията, за да разбере какво им носи Бойко Борисов.
Заради това преди да отговорим на въпроса олевя ли
градската десница и какво се случи на местните избори в София, първо трябва
като патоанатоми да разровим гнилата плът на бг-дясното, за да открием
археологическите свидетелства за катастрофата. От най-ранните дни на прехода в
ушите ми се е забила една основна мантра: "левицата в България не е
реформирана". Отгласи от това трафаретно клише още могат да бъдат уловени
в лексиката на предворната политология и телевизионното шаманство. Тъжната
истина е, че беше точно обратното. Добра или лоша българската левица от първите
дни на своето трансформиране води идеологически дебат за собствената си
същност, който не се е укротявал дори в миговете в които тя е била на власт.
Основният проблем на политическото пространство у нас винаги е била десницата,
защото точно тя беше нереформирана, неавтентична, задръстена с токсични идеи и
пълна с полуинтелектуалци, които така и не успяха да й формират сериозна
политическа програма. Това си личи дори и до днес, когато представителите на
градското дясно можеха с часове да спорят до посиняване за съдбата на Паметника
на съветската армия, но не и да предложат каквато й да смислена идея за трафика
в София. Градското дясно обожава да се дави в плюнки към миналото, но не и да
представи реални идеи в помощ на дребния бизнес, например. Те три дни могат да
скърцат със зъби на тема досиета, но нямат нито един отговор за преодоляване на
регионалните дисбаланси. Българското дясно в стария му и традиционен вид беше
нефункционално, с изключително нисък коефициент на полезно действия, нискоинтелектуално,
догматично, перверзно и талибанско. Те така и не успяха да формират реална идея
какво точно ги прави десни и има ли живот за тях отвъд антикомунизма и омразата
към БСП. Точно в това се оказа ключът към тяхната болест.
Когато на хоризонта се появи ГЕРБ, а фигурата на Бойко
Борисов засия във всичките си мускули, българската десница, защото не знаеше
коя е, каква е, нямаше представа заради собствената си същност и беше морално
обезсилена заради икономическите си престъпления и набързо го припозна като
част от себе си. Това беше достатъчно на вируса да се развихри. От тогава
досега ГЕРБ като вампир изсмукаха старото дясно, присвоиха си неговата
реторика, откраднаха избирателите му, а днес вече виждаме, че се опитват
напълно да го умъртвят и изтласкат от естествено му място.
Всъщност не смятам, че психодясното е олевяло с това, че
част от неговия електорален корпус даде глас за Мая Манолова. Всъщност
разделението ляво-дясно е признак за модерно общество, с институционална
култура и развита демокрация. Когато властта е в ръцете на хунта, на
костюмарски кариеристи, които биха се писали и марсианци само и само да останат
в управлението, тогава е съсвсем естествен процес леви и десни заедно да се
опитат да възстановят демокрацията. Проблемът е, че градското дясно дълго време
не можеше да си научи урока и дори влезе в правителство на Борисов. Според мен
още носят синилата от бича и следите от моралното изнасилване, а тези белези
просто нямат лекуване. С други думи - нищо ляво няма в "Демократична България",
а и не необходимо да има. Просто фронтът в България днес не минава между лявото
и дясното, а между ненормалното и нормалното. Заради това социалистите в София
излязоха да гласуват за кандидатите на традиционната десница и ги направиха
кметове. Не, защото ги харесват. Не, защото им имат доверие докрай на техните
кандидати. А, защото разделителната линия беше между необходимостта от промяна
срещу статуквото на безвремието, луксозните кметски лимузини и преялата
арогантност на една властова партия, потънала в разкош и цинизъм. Десницата у
нас едва сега започва процеса по своето рефомиране и това безнадеждно
закъснение е много тъжно, защото ако те не се бяха забавили толкова, ако не
бяха проспали 30 години, ако не тънеха в интелектуален нарцисизъм, може би днес
България щеше да е друга страна. Но дори и сега, ако гласуването на десните
избиратели беше някакво начало на нормализаци, това все пак е лъч надежда. Ще
можем да си говорим за ляво-дясно в мига в който красивото пропукване на ГЕРБ
се превърне в тяхно окончателно фиаско. Тогава ще има време да се караме,
спорим и мразим, но дотогава всеки, който е намерил мястото на фронтовата линия
от страната на добрите е добре дошъл. Батальонът на мрака ще бъде упорит, но в
крайна сметка е обречен на загуба.
No comments:
Post a Comment