Никога няма да спра да се удивлявам на желанието на
медиите у нас да представят ситуацията в БСП като филм на Куентин Тарантино.
Достатъчно е само на хоризонта да се зададе някой пленум на столетницата и
случайният читател на заглавия моментално ще бъде удавен с очакването за
кървави битки, тъмни вендети, обезглавявания на опозицията, изстрели в гърба,
токсични скандали и екзотични отрови, които се поднасят под формата на
разтърсващи речи и фалцетни гласове. Нещо повече - една част от хронично
недоволните социалисти изучиха тази особеност на медийната психология и
прекрасно се вписаха в нейния сюрреалистичен пейзаж. Заради това преди всяка
голяма проява на БСП можем да се насладим на цяло стадо от телевизионни тигри,
които обикалят студията, дават разтърсващи оценки, хъркат недоволно и намекват,
че са единствените дисиденти в една желязна авторитарна атмосфера, която е
стегнала партията в усмирителна риза. Най-удивителното е, че сред тези медийни
герои към момента има двама бивши лидери на БСП, които се изживяват като
мелодраматични жертви на политически репресии и са пълни с оплаквания, хлипания
и с редовното искане за оставката на Корнелия Нинова. Проблемът е, че този
сценарий вече се повтори толкова много по пъти по един и същи начин, че дори и
най-големите телевизионни мазохисти и фанатични антикомунисти вече не могат да
му се вържат и започват презрително да пуфтят щом го видят приложен в действие.
Това е повече от разбираемо, защото всички тези критики могат да минат
единствено в политическа среда без никаква памет за миналото. Паметта е
последното ни останало дисидентство, защото се среща все по-рядко. Между
другото нещо подобно се случи и на последния пленум на БСП, който пак беше
анонсиран като титанична битка между сегашното ръководство и т.нар.
"вътрешна опозиция". Ще разочаровам всички, които очакваха сензация -
такъв сблъсък не се състоя. В залата на "Позитано" 20 дори никой не
стана да поиска оставката на Корнелия Нинова, тази толкова обичана от медиите
тема. Просто има голяма пропаст между телевизионното битие и политическата
реалност. Толкова е простичко.
Атаката срещу Нинова беше замислена като мащабно батално
платно. Започна се отдалече. Първият изстрел даде президентът на ПЕС Сергей
Станишев с един статус във фейсбук. Той беше сигурен, че думите ще полетят към
дежурните по любов медии към властта, защото дори му беше сложил заглавие. В
дните след това Станишев получи достатъчно трибуни, за да разясни тезите си и
да ги набие в мозъците на телевизионните жертви, но ако трябва да синтезираме
недоволството му то звучи така: БСП се деидеологизира, БСП се стеснява, БСП
одеснява, БСП не предложи ясна лява платформа и национална кауза, БСП тръгва да
играе на чужди терени и заради това няма да може да спечели следващите
парламентарни избори. След това тръгнаха останалите - Михаил Миков, Валери
Жаблянов, Красимир Янков...Всъщност май цялата опозиция се изчерпва с тях.
Направете си една игра наум - пробвайте да кажете името на още някой от
недоволните. Трудно е, нали? По-начетените могат да се сетят и за Георги
Пирински, но дори и те ще изгаснат някъде там. Телевизионните тигри никак не са
трудни за броене, когато загрееш, че броят на интервютата им е
обратнопропорционален на тяхното количество.
Няколко дни преди пленума вътрешната опозиция обяви и
свой специален анализ за представянето на БСП на изборите. Без изненада - той
беше разширено и достатъчно скучно изложение на анализа на Станишев. В него се
правеше доста груб и манипулативен опит да се докаже, че БСП не е мръднала от
2015 година. Това твърдение може да мине само в Карлуково. През 2015 година БСП
не спечели в нито един областен център, а днес успя да пробие в четири. Дори и само
тази разлика да беше, тя предполага съвършено различен анализ, защото показва
развитие, а не замръзване, устойчив подем, а не заораване в калта. При това
успехът беше извоюван в една изключително мрачна, изкривена и корпоративно
разнищена политическа среда. И да се опиташ да изкараш това провал може да
означава само две неща - или не си обитател на тази реалност или имаш нужда от
мрачните изводи, за да извършиш нечиста политическа операция. Всъщност това
беше основния смисъл на упражнението. Цялата идея беше Корнелия Нинова да бъде
заставена да си подаде оставка и ако може промяната в устава, която предвижда,
че цялата партия, а не конгрес избира лидера, да бъде отменена. Това, което се
случи в залата на "Позитано" 20 беше нещастен опит за апаратна контрареволюция.
Която този път обаче получи неочакван отпор. В заседанието на Националния съвет
участваха много от новоизбраните кметове и председатели на общински съвети от
цялата страна. Оказа се, че пред тях е трудно медийните трубадири на вечното
недоволство да дрънкат обичайните си тиради. Защото разликата е очевидна -
едните бяха хората на терен, онези, които се бориха докрай, а другите бяха
кабинетните мислители, телевизионните философи, повечето от които не са виждали
кампания на живо от много години насам. Заради това военните залпове напълно
отсъстваха. Никой не стана дори да поиска оставката на Нинова, а на Станишев му
стигнаха силите, колкото да направи кратко резюме на фейсбук-логореята си.
Много по-речовит се оказа президентът на ПЕС навън пред медиите, където като
някакъв Солженицин, но костюмар, орева света, че БСП се превръща в авторитарна
партия и се отдалечава от ПЕС. Най-якото е, че той не може да приведе нито един
аргумент за двете си тези, но и у нас медиите не обичат да питат. Самият факт,
че днес Станишев е евродепутат е най-голямото доказателство, че
вътрешнопартийната демокрация в БСП реално работи. Ако си спомняте той не беше
в първоначалния вариант на листата, но след това Националния съвет го постави в
нея с тайно гласуване. Кървава диктатура, нали? Авторитаризъм до посиняване.
Всъщност апаратнтата контрареволюция навлиза във фазата
на отчаяние, защото хоризонтите пред нея рязко се смаляват. Голямата идея на
ударите срещу сегашното ръководство не е просто то да бъде свалено, а всички опити
за обновяване на БСП да бъдат отменени. И най-вече основният инструмент на
вътрешнопартийната демокрация - това, че цялата партия ще може да гласува за
лидер. Тези, които най-много реват за авторитаризъм всъщност искат да удавят
левицата за пореден път в блатото на апаратните хватки и конгресите на
договорките. Защото това е естествената им хранителна среда. Всъщност, ако БСП
проведе едни общопартийни избори за лидер, тя никого отново няма да може да
бъде заплетена обратно в паяжините на постоянните интриги. И точно заради това
в хлипанията на пленума трябва да долавяме цъкането на бомба, която е на път
напълно да взриви всички идеологически претенции, които Станишев и компания
твърдят, че имат. Точно по този параграф те могат да бъдат оборени с конкретни
факти, но като всяка контрареволюция и тяхната няма нужда от реализъм - те са
се оттегли в телевизионните полета, където играят с думите и театралничат.
В крайна сметка всичките обвинения отправени от екрана
рухната в залата. И ги разби не Корнелия Нинова, разбиха новоизбраните кметове,
които един след друг разказаха за неравната битка, но и за куража, който са
имали техните организации. Да не говорим, че в хода на дискусиите се оказа, че
всъщност подпсите под доклада не са 50 както беше шумно анонсирано, а само 21.
При това 21 души, които присъстват в индивидуално качество. И резултатът от
гласуването след това доказа нещо друго - разцепление в БСП няма. Ама наистина
няма. Има 21 телевизионни тигъра, които могат да ръмжат пред журналисти, ама
никак ги няма в зала, пред очите на собствената им партия.
Не смятам, че интригите в левицата ще спрат. Но смятам,
че БСП с мощни крачки върви към нормализация. След изборите за лидер през
следващата година левицата наистина с основание ще може да каже, че е приключила
един политически цикъл с достатъчно явни успехи, но и разбира се, с доста
разочарования. Това е автентичния цикъл на една жива и жизнена партия. През
2015 година много анализатори, които днес Станишев цитира с религиозно
упование, обявяваха БСП за историческа останка и за партия в последните дни на
живота си. Днес, дори и леко разкашляна от апаратната контрареволюция, БСП
доказа, че е жизнен организъм, който знае как да се бори дори и с вътрешните
политически вируси. А след години на лутане партията вече е придобила и важното
умение да се обръща с гняв назад, към собственото си минало и лидери. Какво
по-хубаво от това?
No comments:
Post a Comment