2019 година определено започна с усещането за предстояща
промяна. Тя (промяната) изглеждаше близка, възможна, реална, очаквана. Да,
знам, че звучи като началото на стихотворение на гимназист, който открива
идеите на световната революция, но това идеята за промяна определено се носеше
във въздуха. През 2019 година предстояха два вота - европейски и местни, а това
винаги повдига емоционалния градус. Цялото това напрежение се отрази и на
наситената със събития първа половина. В средата на февруари парламентарната
група на БСП започна тримесечен бойкот на парламента. Искрата беше подпалена от
поредните промени в Изборния кодекс, направени на крак и в последния момент, за
да се угоди на управляващите. Този път ГЕРБ бяха сложили и малка черешка за
ДПС, за да си осигурят тяхната подкрепа - буквално унищожиха преференцията като
инструмент за пренареждане на листата. След близо 26 часови дебати по темата,
левите депутати не видяха друг начин да се преборят за интересите на хората и
заради това се решиха на бойкот. Днес вече доста се спори по този ход, много
анализатори и пишман политолози твърдят, че подобно действие е било голяма
грешка за БСП, но политическа полза все пак имаше. Ясно се очерта авгентичната
коалиция, която действия в това Народно събрание - задкулисен съюз между ГЕРБ и
ДПС на който патриотите са само едни националистически прашки, които да закрият
поне малко от срамотиите, които се случват.
Напрежението се усили и от разгорелия се скандал
"Апартаментгейт", който отвинти главата на несменяемия колос на ГЕРБ
Цветан Цветанов и показа как гръбнакът на тази партия се състои от очевидна
корупционна прослойка от костюмари, чиято единствена цел е да уредят имотното
си състояние. Този скандал приключи кариерата и на Цецка Цачева и на още
няколко фигури в ГЕРБ. Смятам, че и до днес, ако направим една анкета сред
хората кое са запомнили от тази размирна година над 95 на сто от тях ще ви
кажат за мезонета на Цветанов и за асансьора, който влизал директно в хола му.
Тази имотно-корпоративна драма наистина паникьоса ГЕРБ, защото Бойко Борисов се
видя принуден да излезе от ролята на Дипломат номер 1 на Балканите, да се качи
на джипа си и да вземе кампанията на партията си на ръчен контрол. В крайна
сметка този ход се оказа успешен и ГЕРБ спечелиха европейските избори. Тук
обаче е момента да направим истински анализ защо се случи така. За целта е
необходимо да избягаме от тъпите клишета, че ГЕРБ се чистели постоянно като
партия, че Бойко Борисов бил първи борец срещу корупцията и, че, разбирате ли,
той изобщо не е знаел какво се случва под носа му, а като разбрал раздал
справедливост и правосъдие. Това са приказки на които дори децата в детската
градина вече не се ловят. Истината е, че партийната и корпоративната мрежа на
ГЕРБ е плъпнала като раков тумор из държавата. Тя е обхванала достатъчно на
брой общини и едри бизнеси, за да си гарантира самовъзпроизвеждане и качествен
живот. И понеже тези пипала са стигнали до много семейства, то самата идея за
промяна плаши хората. Промяната е най-естествената форма на политическо съществуване,
но не и ако си притиснат между икономическото и политическото статукво, които
не ти дават да дишаш, но все пак си претръпнал някакси. И понеже политиката в
повечето случаи е източник на разочарование и партиите, които дефилират на
сцената не предизвикват дори малка тръпка на възторг, то изборът е да гласуваш
за тези на чийто номера вече си свикнал или просто да не се появиш пред урните,
защото не виждаш смисъл и разлика. БСП подцени това отчаяние и заради това
остана на втора на вота. Партията определено имаше с какво да се похвали - тя
беше единствената, която реално повиши гласовете за себе си и вкара един
евродепутат повече, но нека да не се лъжем - на фона на очакваната победа, този
напредък не стопли почти никого. Да не говорим за това, че той отпуши старите
рани на левицата и тя влезе във вътрешни разпри с някои от най-мрачните фигури
на своето минало. Което между другото е един от белезите за реална демокрация.
Разпрата дразни, нервира, но е ярко доказателство, че има терен за различно мнение.
Това е драматичната грешка на полувътрешната опозиция в БСП, която получи
доволно количество телевизионни участия, за да обяснява какъв диктатор е
Корнелия Нинова. Те не издържаха на изкушението да влязат в ролята на жертви,
на мъченици, на някакви страдалци на автентичното ляво. И ако да кажем в тази
роля Велислава Дърева криво-ляво може да докара някакъв блясък, то същото
отнесено към Сергей Станишев започва изглежда абсурдно и нелепо.
Препъването на европейските избори показа, че в България
промяната няма да бъде нито толкова лесна, нито толкова бърза, колкото им се
иска на най-нетърпеливите. Заради това се наложи БСП да смени тактиката в
движение и смятам, че в крайна сметка тази политическа маневра помогна.
Левицата реши да заложи на визия за всяка отделна община. Да не разказва
местните избори като национална приказка, а да призове на места всеки колкото
може да допринесе за промяната. В крайна сметка подобна тактика донесе успех.
ГЕРБ си останаха първа политическа сила, но енергията за промяна, която беше
позатихнала пак се събуди и БСП се върна в местната власт. От нула областни
градове през 2014 година, БСП победи в 4. И това, което за мен е най-силно. БСП
спечели в градове с наболели проблеми, с остри катаклизми, с много заровени
мини, но това е знак, че в най-трудните мигове, когато стане най-напечено
хората се обръщат към левицата. Може би любимият спорт на фейсбук-кибика е да
мрази БСП, но когато ножът опре до кокала избирателите се обръщат към БСП.
Точно това се случи и на местните избори, ако четем резултатите, както трябва.
Тоест годината показа, че промяната няма да дойде като фокус, нито като
политическо чудо, а ще е резултат на упорита работа, стъпка по стъпка.
А колкото до ГЕРБ - тяхното телевизионно самодоволство
като едното нищо ще им избухне в лицата. Ниската избирателна активност на
местните избори е форма на политическо ръмжене. Електоратът не вижда смисъл от
гласуване, а това рано или късно избива в радикални политически действия. Краят
на 2019 година беше разтърсен от протести и социално недоволство. ГЕРБ си
избраха главен прокурор, назначиха си шеф на КПКОНПИ, но ако социалните мини
започнат да гърмят, то тяхната метална жилетка няма да ги спаси. Защото и
най-коравата власт може да бъде срутена под напора на автентичен социален гняв.
И най-полицейската партия, дори да се заобгради с кордон от сотирцацаровци ще
се окаже политическо джудже, ако тези, които отказваха да гласуват решат да
кажат думата си по друг начин. Заради това за мен не е толкова важна каква беше
2019 година. Добра или лоша - ще реши историята. 2019 година е важна дотолкова
доколкото предопределя каква 2020 ни чака. Аз мисля, че тя ще е буреносна.
И
като никога смятам, че това е добра новина.
No comments:
Post a Comment