Ние загубихме Македония още през 2017 година

 

 

На 1 август 2017 година българският премиер Бойко Борисов и македонският му колега Зоран Заев подписаха договор за добросъседство между България и Македония в Скопие. Документът беше посрещнат с фанфари в София от официалните власти и управляващото мнозинство. Преди официалната ратификация на договора на 18 януари 2018 година българският парламент излезе със специална декларация с която да поощри търсенето на официален компромис между двете страни. И ратификацията, и предшестващата декларация бяха приети с пълно мнозинство от Народното събрание, въпреки, че имаше гласове от опозицията, които казваха, че интересите на страната не са защитени както трябва. На такива центрове на самотно недоволство моментално скачаха момчетата за мокри поръчки на властта от ВМРО, които казваха, че всеки, който върни срещу тази договорка е национален предател и исторически нихилист. Точно заради този стил на работа и водене на дискусия българското общество така и не успя да разбере за какво точно се договорят България и Македония. Всички опити за поставяне на конкретни въпроси и съмнения бяха премазахи от колективния оргазъм на медии и управляващи.

Необходимо беше да припопним всичко това, за да можем малко да намалим медийната патетика около общо взето първото донякъде национално-отговорно решение на ГЕРБ във външната политика на страната - обявяването, че България ще спре преговорите за европейското членство на Северна Македония. Днес виждаме как патриотичните страсти тресат управлението като внезапен приток на адреналин, но точно предисторията на това решение кара много хора да се питат тревожно: "Дали пък Борисов няма да предаде българските интереси под натиска на ЕС? Дали премиерът няма да клекне пред европейския, а и световния натиск?". Това не са банални въпроси. Виждаме реакциите в ЕС, видяхме позицията на американците, които моментално изразиха съжаление за действията на България. Тоест можем да предполагаме, че в следващите дни натискът ще става все по-голям и плътен, а марката "Борисов" на световната сцена не се отличава с мускули и устойчивост, а с станалата култова фраза: "Правим каквото кажат началниците".

Заради това нека да забравим за момент медийната пушилка. Всъщност всички проблеми на България днес със Северна Македония се дължат на факта, че Борисов и ГЕРБ един път вече клекнаха. Действията им днес са просто отчаян опит да поправят грешките от миналото, но историята обича да бъде безмилостна и буквално не прощава такива неща. Още, когато договорът за добросъседски отношения между България и Македония беше в процес на обсъждане, много експерти предупреждаваха, че страната ни е на път да направи стратегическа грешка. България през 1999 година подписва една декларация с Македония с формулировката, че се парафира на официалните езици на двете страни. Много хора смятат, че това е отстъпление от националните интереси на България, защото се отваря вратичка за признаването на македонски език. Тази неяснота вместо да бъде изчистена, ама наистина премахната от вече официалния договор всъщност беше оставана там. Така страната ни пропусна реална възможност наистина да пресече всякакви македонски посегателства върху нашата история и идентичност. Ние направихме точно обратното - пуснахме се по пързалката на красивите думи и уверения и попаднахме в капан, който за съжаление беше заложен точно от това управление. Признаването на език винаги означава и признаване на идентичност. И един път допуснато това признаване, то много трудно може да се върне назад. Външната министърка Екатерина Захариева, която днес твърдо тропа по масата и прави категорични заявления, че Македония трябва да признае своите български корени и заради което стана жертва на всички прелести на македонския национализъм, само преди три години в едно интервю беше обявила, че страната ни трябва да признае македонския език. Точно такива колебания в позицията ни се усещат изключително много и правят днешните действия на България доста закъснели, макар и политически правдиви.

Тази оценка можеше да не е толкова тежка, ако нямахме пред себе си пример на страна, която трайно, последователно, устойчиво, упорито и инатливо защити своите интереси точно по отношение на Македония. Става дума за Гърция. Гърците подписаха съвсем различен договор от нашия. В него те настояха детайлно да се опишат техните претенции към Македония, дори до ниво промяна на Конституцията им, за да подсигурят това, че македонците никога повече няма да претендират дори за късче от тяхната история. Или пък за "македонско малцинство". На всичкото отгоре в светлината на новия казус стана, че България буквално е проспала последните години поне, за да разясни своята теза на международната общност. Излезе информация, че Македония е дала 5 милиона долара за публикации в световни медии за разясняването на тахната истина. България - нито един. Всъщност единственият ни възможен лост, а именно блокирането на преговорите с Македония като едното нищо може да се обърне срещу нас, защото сега е моментът да започнем да остояваме своята историческа истина. А това е битка, която се нуждае от международно поле. В противен случай наистина връх ще вземат гласовете на всякакви полулиберални професори и назначени експерти, които мразят дори дефиницията за "български интерес". И вече започват да превземат медиите. Всъщност истината е, че ГЕРБ съвсем доскоро бяха на тяхна страна. Няма да си го признаят, но бяха на тяхна страна.

В казуса "Македония" се вижда отражението на един траен проблем на българската политика. В течение на 30 години страната ни не съумя реално да формулира и защити собствен национален интерес. Историята на прехода буквално може да бъде разказана през всички случаи в които извиването на ръце, за да приемем вредни за нашата страна решения е било представяно като връх на дипломатическите усилия. Като започнем със затварянето на 3 и 4 блок на АЕЦ "Козлодуй", минавайки през рязането на ракетите СС-23, през пращането на контингенти в Ирак, до подприсването на договора с Македония. И всеки път има солидно оправдание - правим го в името на членството на България в ЕС, в името на евроатлантическата солидарност, в името на международното разбирателство. Тези фрази се превърнаха в обтекаема форма на подлост. И точно това ни доведе до момента в който имахме шанс да защитим своите интереси пред Македония и света, но напълно пропиляхме възможността. Едва в последния момент, когато камбаната почти удари на умряло, правителството реши да направи нещо. Всъщност дори и в тази ситуация обаче си пролича, че формулата "Борисов" може и да носи точки в националните избори, но на територията на международната политика тя е сигурна рецепта за катастрофа. Никой така и не успя да разбере какво точно изисква днес България от Македония. Да се намали езика на омразата? Окей, но как точно става това? Нови учебници ли да пишат? Нови журналисти ли да си внесат? Нови политически елити? Подобно изискване трудно се инструментализира по пътя на подобен натиск. То изисква дълга, упорита и трайна работа. А това очевидно е голямата липса днес. И точно заради това аз донякъде разбирам македонските реакции. Не ги приемам, но ги разбирам. Те за първи път виждат България в опит да защити свой интерес. 

Пълна екзотика. 

Дано това да е едно добро начало.

 

Холивудския взрив на българската здравна система

 

 

В средата на юни месец тази година в Народното събрание тогавашният здравен министър Кирил Ананиев обяви пред народните представители с приповдигнат и оптимистичен тон, че здравната система ще е готова за нови вълни от коронавирус наесен. Това беше забележителен дебат, от тези, които се броят на пръстите на едната ръка в рамките на този парламент - и управляващи, и опозиция бяха окрилени от чутото и постигнатото съгласие. И как да бъде по друг начин. Кирил Ананиев призна, че в началото на епидемията е имало неумели стъпки и действия, но постепенно всичко е влязло в рамки и есенният пик на вируса няма да ни хване по бели гащи. Всъщност точно с тази гаранция управляващите си купиха още малко време от електоралния гняв. В средата на годината вече беше ясно едно. България мина сравнително добре първата фаза на пандемията, но държавата зловещо се провали в предлагането и прилагането на социално-икономически мерки. Ние се оказахме единствената страна в която хората не получиха пари на ръка, а само неясно обещание за безлихвен креди и то само за тези, които са пуснати в неплатен отпуск. Схемата 60 на 40 се оказа половинчата и недомислена, а кредитите за малкия бизнес, които трябваше да го съживят май се по-трудно откриваеми от чудовището от Лох-Нес за което се твърди, че обитава мъгливите води на голямото езеро, но доказателствата за това са твърде неубедителни. Всъщност именно пълният провал на социално-икономическите мерки предпоставя част от есенния политически хаос. Защото в ситуация на криза хората не видяха държава, която да им застава зад гърба. Те видяха нещо подобно на мащеха, която се стиска за всяка стотинка, а речите на Бойко Борисов на тема "фискална отговорност" започнаха да стават по-чести от турските сапунки в прайтайма. Припомняме всичко това, защото днес виждаме някаква нова форма на Бойко Борисов. Скръндзата от началото на годината е бил подменен с щедрия чичко, който обещава отново и отново, че никой няма да остане гладен. Онзи, който не даваше дума да се издума за повече социални разходи днес вече раздава пари наляво и надясно. И понеже природата не търпи такива резки индивидуални програми трябва да се зачудим на какво се дължи тази титанична трансформация. И отговорът е прид очите ни - два неща възпламеняват политическите процеси днес - ефектът от протестите, които напук на всичко и на Отровното трио още продължават, и на абсолютния хаос в който потъна здравната система, очевидно напълно неподготвена за втората вълна на вируса. Тази две тиктакащи бомби са Дамоклевия меч, който виси над Бойко Борисов и го кара всеки ден да се мята на джипа в търсенето на поредното пиар-приключение, на поредната видеовъзможност да обещае мед и масло, на поредния ден в който той е готов да развързва кесията, без да му пука кой и как ще идва в управлението след него.

Всъщност уверенията на Ананиев през лятото се оказаха абсолютна лъжа. Властта така и не успя да подготви здраваната система за втора по-голяма вълна от КОВИД-19. А да ви припомня, че това беше основната причина да ни продадат навремето пълния локдаун на държавата. Уверяваха ни, че освен да забави коварното разпространение на вируса, това ще даде възможност на управлението да подготви здравната система и лекарите, за да могат да се справят с опасността. Когато обаче новата вълна дойде, когато пикът на заразата започна да расте неумолимо тогава се оказа, че наистина всичко е било измама, въздух под налягане. И понеже властта спешно трябваше да си намери виновник нейните дежурни по любов медии бързо го откриха - гражданинът без маска. Ах, това коварно и подло създание, което гази мъдрите предписания на здравния министър. Тази подла змия, която подрива героичните усилия на кабинета. Тези ходещи терористи, които се гаврят с нашите ценности. От месец насам се начетох на толкова моралистични плюнки срещу тези ходещи талибани без маски, че вече мога да съставя отделен речник на интелектуалните обиди. Оказа се, че властта се грижи за нас, но естествената простотия на българина го тикала в посока на конспирации, измами, жълти новини и Атанас Мангъров.

Всъщност целият този моралистичен дискурс беше необходим, за да се прикрият другите новини. Болниците една по една започнаха да изпушват. На много места се оказа, че директорите с огромни усилия могат да осигурят легла за пациенти с КОВИД, но няма откъде да намерят лекари, които да се грижат за тях. Стигна се до ситуация в която лекарите в парламента тръгнаха като доброволци по болниците. Двама от групата на БСП отидоха да дават дежурства в болницата в Свищов, а още един техен колега - в болницата в Шумен. По новините чух, че в шуменската болница имало само двама доброволци - лекарят от БСП и заместник-кметицата на града, също лекарка, от ГЕРБ. В морето от хаос това беше една от малкото новини, които ме зарадиха с оптимизъм. Защото се оказа, че има ситуация в която политическите различия няма да имат значение. Когато битката е за реални човешки животи.

Уви, същото не може да се каже за останалата част от ситуацията в здравната система. Едва наесен започна да излиза факта, че много от медиците не са получили парите, които им бяха обещани, че болничната система не може да се справи с наплива от болни, че на много места в страната болните буквално биват връщани от входа на болницата. В столицата се разшумяха няколко новини за това как линейките са обикаляли с часове из кошмарния трафик, за да се опитат да намерят легло на пациент. Изобщо - това не е картина на подготвена система. Това е картина на пълна катастрофа.

Към всичко това трябва да добавим и поредните недомислия от Здравно министерство като прословутите "зелени коридори" за възрастни хора, които както винаги като бумеранг се върнаха към своите създатели. А за капак част от най-разтревожените лекари трябваше да получат новината, че братът на Сатаната доц. Мангъров става шеф на КОВИД-отделението в Инфекциозна болница в София. Разберете ме правилно съвсем не съм от хората, които са готови да политизират научните разбирания на скандалния доцент или пък го причислявам към ходещите нацисти, които искат да ни изпепелят с огнехвъркачките на техния цинизъм. Но разбирам защо част от лекарите реагираха гневно на това назначение. Защото с този кадрил между Мутафчийски и Мангъров премиерът показа само едно - че той няма убеждения, че нищо от това, които властта прави не се дължи на загриженост за здравето, а оснавната мисъл на тангото е политическото оцеляване. В крайна сметка заемането на позиция е смисълът от политическото действие, останалото е пластичност, по-присъща като професия на стриптизьорките например.

И всъщност целият ужас на обикновения гражданин идва точно от тези политически кадрили. Пред очите си обикновеният телевизионен зрител вижда една власт, която се огъва, която е безсилна да реши проблемите и която напълно изостави лекарите на бойната линия, без някаква реална помощ. Защото има голяма разлика между това да виждаш как те уверяват, че ще се погрижат за теб и реално да си намериш болнична помощ в състояние на голяма криза. А какво да кажем и за тежкия бизнес с ПСР-тестовете. В България се оказа, че те са индустрия, която работи на пълни обороти и тройни печалби. И според мнозина специалисти част от заразата дойде от това, че много хора не се изследват. Напълно разбираемо - цената за четиричленно семейство ще дойде към 500 лева. Кой може да ги извади по време на такава криза? А междувременно Борисов раздаваше милиарди през прозореца на джипа, само, където не ги даде за подготовка на здравната система.

Ето това си имаме като картина в късната политическа есен на 2020 година, годината от която можеш да се стане прекрасен катастрофичен филм. Политическите облаци се сгъстяват, властта се клатушка като хроничен алкохолик, здравната система пуши като фабрика пред взрив и на нас не ни остава освен като героят в стихотворениета на Вапцаров да просъскаме: "Бъдете щастливи! Бъдете щастливи". Предстои ни много интересна зима. 

А това е проклятие, нали знаете?

 

Хищниците на печалбата и съдбата на благотворителността

 

Репортажът на Мария Цънцарова за измамните схеми на благотворителната платформа "ХелпКарма" удари като гръмотевица обществото. Хората бяха потресени и възмутени. И имаше защо - в изнесените факти ясно се вижда как хората от тази фондации са си раздавали свръхтлъсти заплати, а попитани директно за този факт никой от тях дори не успя да имитира смущение. Явното разминаване на данни, отпускането на заеми, странните бизнес-връзки на собственика на фондацията - всичко това разказа толкова мрачна история, че още е трудно да се прогнозира какъв ще е ефектът от нея. Подозирам, че с "ХелпКарма" е приключено веднъж завинаги. Което не е чак толкова лоша новина. Да, прочетох и други мнения за фондацията. Няколко души бяха писали как платформата е оказала решително значение в техния живот, как получените средства са пристигали бързо и навреме, което е било от ключово значение. Разказите за позитивната страна обаче не могат да изместят данните за злоупотреби. Всъщност се е случило точно онова, което отдавна подозирах, че е станало в страна на нашата - има хора, които са превърнали нещастието на останалите в свой бизнес. Това е истинското лице на капитализма, който ви продадоха като безалтернативен и единствено възможен. Но за това ще си поговорим в края на текста.

Точно тук е мястото да кажем няколко думи и за превръщането на благотворителността в основен начин за спасяване на хора в тежка ситуация. Излиянията на тема благотворителност могат моментално да ти вдигнат кръвната захар със своята лустросана патетика и приповдигнатост. Всяка втора реклама от телевизионните екрани ни призовава да сме добри, да съчувстваме на другите, да помогнем в беда...В което, разбира се, няма нищо лошо, стига човек да не си зададе един коварен и ключов въпрос: "А защо някой човек с проблеми трябва да разчита на благотворителност?". Да, няма общество в което да няма благотворителност, но е самоубийствено да разчиташ само на нея, за да решаваш трудните социални и здравословни проблеми. Получава се точно като в мисълта на онази американска активистка, която беше казала: "Като нахраниш някого с хляб те наричат светец, но ако попиташ "а защо нямат хляб" веднага те обвиняват, че си комунист".

И това е големият проблем с благотворителността всъщност. Тя може да бъде само съпътстваща инициатива, резервна гума в целия процес по помощ. Когато благотворителните инициативи се окажат основна форма на социална политика, тогава трябва да признаем, че пред очите си имаме катастрофирала държава. Защото помощта към пострадалите семейства, лечението на деца, активната помощ в кризисни ситуации - всичко това са основните причини за съществуването на една държава. Ако тя не може да върши това, значи трябва да признаем тоталното поражение и абсолютния фалит в морално и политическо отношение. Не можем да оставим тази помощ единствено и само в частни ръце. Не, защото няма хора, които искат да помогнат, а защото винаги се появяват хищници и паразити, които да трупат печалби от човешкото нещастие. Точно като в казуса с "ХелпКарма". Това, което видяхме в разследването на Мария Цънцарова беше потресаващо и зловещо. Тези хора, въпреки компютрите, модерните офиси, лустрото и нафуканите биографии по нищо не се отличават от телефонните измамници. Те действат на абсолютно същия принцип - впиват се в слабите, използват страдащите, играят си с чувствата на обърканите, гаврят се с милосърдието. Досега не бях чувал за "ХелпКарма", но самата идея на тази платформа ми изглежда зловеща и от нея ме побиват ледени тръпки. Какво се очаква от хората - да разказват сълзливо историите си и да разчитат да са да достатъчно добри с перото, за да събудят съчувствие и помощи? Това е като някакво състезание по нещастие, което получава доста перверзен публичен вид. И това е големият проблем с благотворителността. Няма по-голямо и по-малко нещастие. За всеки човек собственият му проблем е най-голям и заради това изобщо не е трябвало да допускаме такива като "ХелпКарма" като вампир да смучат средства, използвайки факта, че съществуват в катастрофирала държава. Защото в едно нормално общество частните акции по събиране на средства щяха да бъдат изключение, а не основно правило. Противното е знак за това, че социална политика напълно отсъства и буквално не се прави. Но няма как да живееш нормално, ако разчиташ на милосърдието на случайни хора, а не на последователно провеждана политика за помощ. Това е смисълът на социалната държава, която работи в полза на своите граждани.

След като научих за "ХелпКарма" и ми стана ясен механизмът за тяхната работа се поразрових в нета и открих, че това с благотворителността вече наистина е цяла индустрия. Отделна икономическа зона, която никой не контролира и която буквално смуче печалби от човешкото нещастие. И къде са сега онези тлъсти душици, които ни повтаряха, че държавата е лош стопанин и трябва да бъде натирена в покрайнините на обществения живот. Ето това получаваме насреща си, когато държавата отсъства - бизнесхищници, които си раздават тлъсти заплати от дарения, които са дадени, за да спасят живот. Хора, които пируват с парите на другите, раздадени от милосърдие и жал. Изобщо не се учудвам на аферата "ХелпКарма". Чудя се как изплува едва сега, а не преди време? Дотук обаче ни докараха токсичените идеологеми на дясното мислене, които превърнаха самата държава в такъв безчувствен хищни. Липсващата държава даде поле на тази бизнес-ниша с благотворителностите.

И след цялата буря, която последва, сега вероятно ще видим временно отдръпване от такива частни платформи и хищни благотворителни интереси, но големият въпрос е възмущението да не затихва. Защото именно то може да изиска държавата да си дойде на мястото и да поеме своите отговорности пред гражданите. Всичко останало е знак за провал и признание за пълно поражение. Срещнах много въпроси дали разкритията не удрят фатално милосърдието и у нас и няма ли вдигналият се шум да унищожи надеждите на много семейства. Да, вероятно програмистът на "ХелпКарма" вече няма да може да взима по 80 хиляди лева на месец, но това е началото на някакво лечение. Защото дори и при цялото дезертьорство на държавата кампании като "Българската коледа" продължават да събират средства, които виждаме реално как се използват и не издържат тежки администрации и воаяжи в чужбина.

И понеже обещахме накрая да кажем и няколко философски думи. Проблеми като този ясно показват, че това, което ни продадоха като преход всъщност ни отведе в задъдена улица и всекидневно ни демонстрира своя цинизъм и порочност. Можете ли да си представите, но наскоро депутатка от ГЕРБ рекламираше благотворителна кампания "Топъл обяд за всеки". Няма нищо лошо в това да си състрадателен, но точно тази депутатка трябва да бъде питана, да бъде питана постоянно, да бъде питана докато не запищи: "А кой направи така, че хората да нямат обед? Кой ги остави да разчитат единствено на милостта?". Това са големите въпроси, които трябва да си зададем. 

Ако искате - бройте ме за комунист.