Културата остава след бурите

 

Не знам защо винаги се получава така – в предизборните кампании всички надуват фанфари за културата, всички твърдят, че тя е приоритетът на приоритетите, защото е в основата на националната идентичност, а след това вотът минава и красивите обещания остават в историята…

Безвремието на ГЕРБ буквално задуши културния сектор. И Вежди Рашидов, а след това още по-безличния Боил Банов се примириха финансирането на културата да е около 0,5 на сто от БВП, не просто крайно недостатъчно, а геноцидно във всеки един смисъл. Като добавим към това уравнение и пандемията, която покоси всички културни институции и дейци, днес се намираме насред една изгорена земя и всичко трябва да се гради отново. Само един пример – насред бурята от КОВИД-19 стана ясно, че в Министерството на културата не просто няма регистър на свободните творци, но и че няма дефиниция за това що е това „свободен творец“. Резултатът беше поредната катастрофа – много творци без договор така и не получиха компенсации и изобщо не усетиха, че държава съществува. За Боил Банов обаче това не беше важно. За него беше важно да го оставят на поста му, независимо от корупционните скандали, с които завинаги ще е свързано неговото участие във властта.

И заради това точно днес, буквално седмици преди приемането на бюджета е добре да си  кажем няколко принципни думи за развитието на културата. По време на преговорите за съставяне на коалиционното правителство стана ясно, че четирите партии имат общото разбиране, че бюджетът за култура трябва да стане по 1 процент от БВП, а защо не и процент и половина. Именно през доброто финансиране минава реалното развитие на сектора. Защото е крайно време да оборим един друг мит, който често чуваме да се пуска в употреба. В страна като България не можем да развиваме културата на пазарен принцип. Това ще занули всеки смисъл и стойност в нея. Ако пуснем пазара да определя развитието на културната политика ще осъмнем в страната на най-дивата чалга и то не само в музикалния смисъл на думата. Дори и в САЩ не пазарът определя изцяло културните продукти на страната, защото в крайна сметка културата е „меката сила“, тя създава истинския имидж на една държава.

Смятам, че това са спешните неща, които трябва да се направят в областта на културата – повече средства, защото културната политика не може да е вечно копелето на бюджета и най-накрая да се започне работа на една реална стратегия за развитие на културата. Това трябва да е пътеводителят за бъдещето, за финансирането, за развитието дори. Ние от години нямаме стратегия и заради това всичко в културата до момента е работа на парче. Запушваме една дупка и се правим, че не виждаме, че къщата няма покрив, а  даже и основи.

Този принципен разговор изглежда далече от актуалните интриги и медийни пиратки, но всъщност той е далеч по-важен от всичко останало. Не напразно е стана легендарна историята с Чърчил, която винаги съм мислил за творческа измислица, но се оказа, че е истина. Когато по време на войната му казват, че трябва да се орежат парите за култура, той гневно пита: „А тогава за какво ни е изобщо да воюваме?“.

И днес сме точно така – интриги, скандали, драми, промяна, изчегъртване, но ако изоставим културата, нищо от това няма да има значение. Знам, че звучи патетично, но точно така трябва. Културата е дух, идентичност и смисъл. Тя остава след бурите и е време да го разберем истински.