Брястът на Левски

 

На 19 февруари тази година за първи път попаднах в митичното село Къкрина, там, където е ханчето, където турските заптиета залавят Васил Левски. Бил съм на много места, свързани с Апостола, но точно там усетих много по-различна енергия, много по-истински и драматично осмислих факта, че това е мястото където Османската империя успява да плени най-великият българин. И човек започва да се замисля – първо за невероятната упоритост на историческата памет, която години след случката упорито е събирала детайли за това какво се е случило, как се е случило, за да може днес уредника на музея да повторя пред младите поколения станалото минута по минута. И пак за паметта – за това как брястът на който Левски е завързан се пази и до днес. През 1997 година гръмотевична буря разсича и убива дървото, но то е консервирано, запазено и днес стои в двора на ханчето, последният свидетел точно на онези дни, точно на онова драматично събитие, което буквално трансформира българската история и ни задава морални, етични и политически стандарти, които са недостижими.

Именно в Къкрина си дадох сметка как личността на Левски е пронизала цялата българска история и литература в последните 149 години. И това е повече от нормално. Това е част от опита да се опитаме да разберем една личност, дотолкова надминала времето си, че чак е страшно,  ако се замислите. Още като ученик не спирах да се удивлявам на един факт – във време по което в Европа няма нито една република, ама нито едно, Левски формулира републикански идеал. „Демократска република“. Още тогава, във времена, когато се формират националните държави, той иска държава за всички, независимо от техния етнос и произход.

Левски обаче има и страна, която винаги ме е хвърляла във възторг. Можем да я открием в неговите писма до няколко именити чорбаджии. В тях можем да открием един човек не просто с ярко социално мислене, но и с ясна програма за действие. Само вижте какво пише до чорбаджията Ганчо Милев – „един чисто народен човек сто чорбаджии не могат да го купят“; „чакахме Ви да усетите горещите сълзи на бедния ни народ, който е вече в крайно тегло, но не! Вие му пиете още кръвта и го предавате на мръсния мъчител. Разберете, решили сме се вече – или да Ви съберем [привлечем], или да Ви поразим…“

Този дух е опияняващ. Пред нас стои един човек, изцяло посветен на делото си. Един човек от съвсем различно бъдеще, което е така упоително, че още е наш основен идеал. Харесва ми този Левски с убежденията, заплахите, огнения дух, непреклонните идеи и всепосветеността. Това е точно човекът, който ни е необходим и днес.

Вероятно заради това в Къкрина усетих с кожата си нещо като тръпка, нещо като съжаление, но и нещо като предчувствие, че не всичко е загубено. Защото в поразеният от бурята бряст в двора на ханчето, в консервираното дърво видях, че има гнездо на врабчета. Дори след своята смърт дървото продължаваше да е дом. Същото важи и за Левски. Него отдавна го няма на този свят, но той е в думите, в идеите, в надеждата за бъдещето, в усещането за промяна, в битката за различен живот, във всяко ново поколение, което го преоткрива за своите собствени стремления и въпроси.