Кървавите отпечатъци на Украйна

 

„I stand with Ukraine“ (Подкрепям Украйна). Виждам този надпис навсяъде из виртуалното пространство. Сложили са си го държавни лидери, политически фигури, рок-звезди, поп-певици, манекенки, даже порно-актриси от целия свят. Сигурно това е нормално. Естествен човешки инстинкт е да си на страната на слабите и страдащите. Това важи и за мен. Вярвам в това, че страната ни трябва да помогне на всеки украинец, който потърси помощ и закрила.

Но никога, ама никога, наистина никога не бих написал „I stand with Ukraine“. И за да ви обясня причината ще се върна осем години назад.  Никога няма да забравя септември месец 2014 година. Бях част от група наблюдатели, които посетиха Донбас след първото примирие. Спомням си и до днес времето – ветровито, дъждовно, мрачно. Заведоха ни до село Нижня Кринка, място на около половин час път с кола от Донецк  и там с очите си видях нещо за което нищо в живота ми не ме беше подготвило – масов гроб. Масов гроб – кървавото наследство на украинския неонацистки батальон „Айдар“, безчинствал по тези краища, опиянен от жестокост и ненавист. От гроба бяха извадени телата на 11 души. Всички до един брутално екзекутирани с вързани зад гърба ръце. Психопатите от „Айдар“ обикаляли из селото, за да търсят всички гласували на референдума за автономия на Донбас. След това ги пребили. Пребили ги още един път. Гаврели се с тях. Най-накрая ги разстреляли.

На мястото на инцидента се появи майката на една от жертвите. Млада жена на около 40 години, но вече с напълно побелели коси. Един от разстреляните си оказа нейният 20 годишен син. Жената не спря да плаче през цялото време и да, може да звучи сантиментално, но вече 8 години не мога да изтрия плачещата майка от паметта си.

И това беше общото усещане в Донбас тогава – на тъга и много гняв. Кървавата следа на батальона „Айдар“ завинаги беше отсякла принадлежността на тези хора към Украйна. Те с очите си бяха видели най-страшното – как собствената им държава праща срещу тях банда от неонацистки психопати, които да ги избиват като животни. И тогава станах свидетел на една величава трансформация – как и защо обикновения човек иска да хване оръжие и да промени историята. Как един човек завинаги се отказва от въобразеното си отечество като разбере, че то е подменено. Тези хора в Донбас искаха да воюват. Не искаха повече да чуят за Украйна. И осем години живяха в неспираща война война. А за тази война, за това морално, политическо и нечовешко престъпление светът остана глух и сляп. Все едно там не избиваха хора. Все едно там нямаше геноцид. Все едно там нямаше военни престъпления. Никоя пиеса не започва от четвъртото действия. Тоест – цялата драма в Украйна днес си има предистория. Много хора искат да я забравим, да се направим, че всичко започва от края на февруари, но не е така. Кървавите отпечатъци са местопрестъплението.

Битката срещу Донбас обаче продължава и днес.

Всички нормални хора бяха разстресени от новината за зловещото престъпление на украинската армия, която преди дни удари с касетъчна бомба центъра на Донецк. Там, където няма военни или граждански обекти. Само обикновени хора. Само неправилни украинци. И българските медии мълчаха позорно за това престъпление. Защото то ясно показва лицето на украинската власт. Това е фашизъм, който отгледахме в мълчание.

Заради това не мога да „stand with Ukraine“. Виждал съм какво прави Украйна със своите граждани.

И никога няма да го забравя.