В последните две седмици през няколко дни ни ощастливяват с поредното социологическо проучване. До масовата публика то достига през серия от бомбастични заглавия, едно през едно по-гръмки и бляскави. "Осем партии влизат в следващия парламент". "Възраждане" минава БСП". "Партията на Стефан Янев преди ДБ и ИТН, ако изборите бяха днес". Вероятно това е нормално. Вероятно точно това е начинът за пресъздаване на социологически проучвания, които така или иначе биха били забравени буквално след няколко дни. Защото в последните години ролята на социологията буквално беше срутена в общественото съзнание. В нормалния политически цикъл обществото има достатъчно време, за да забрави големите лъжи, които ми поднасят. Но 2021 година беше екстремна в историята на прехода - три пъти парламентарни избори, един път президентски. Именно тогава се видя, че българската социология не е в състояние да улови истинските процеси в обществото и не позна нито един реалните резултати от изборите, нито фактическото нареждане на партиите. Така че човек трябва да се отнася към социологията като към роман от Агата Кристи - всички са заподозрени, никой не е невинен и чак в деня на изборите ще може да се отсее кой е бил прав и кой е бил подкупен, пардон, неправ.
Нека обаче този път да приемем, че социолозите са прави. Проблемът идва от това, че от сензационните заглавия не сме в състояние да уловим истинският проблем, който проучванията разкриват в този си вид. Получава се малко като в стария дзен-коан, че от дърветата не можем да видим гората. Заради това ще се опитам да привлека вниманието ви към най-болезнената тема, която такава социология разкрива пред нас. Представете си само - 8 партии в парламента. Което означава, че най-голямата политическа партия вероятно ще има само около 50-60 депутати, не повече. В сравнение със следващия този парламент ще ни се види като връх на стабилността и сговорчивостта. Социологическите проучвания всъщност показват чудовищна раздробеност на българското политическо пространство. Партиите стават все повече, а техните електорати все по-малки. И така стигаме до една абсурдна ситуация в която е влязъл българският обществен живот. Политическите формации вместо да се опитват да предложат реална национална политика, все по-често са обсебени от това да говорят единствено на своите хора, за да не би да ги загубят в целия процес на трансформация, който се случва пред очите ни. Раздробеното политическо пространство много по-трудно и мъчно ражда общи политически цели и някаква консенсусна посока за път напред. Всъщност това обяснява и ситуацията на правителството днес. От опозицията обичат да се заяждат, че кабинета не провежда единна политика, че не може да роди обща управленска програма, но пропускат да видят, че това е максимално възможната формула в ситуация като българската. Буквално противоположни партии влязоха в един и същи кабинет, за да укротят общественото напрежение в страната, което беше стигнало до точката на взрив. Но тогава една след друга връхлетяха всички възможни кризи и изведнъж станахме свидетели на власт в която всяка нейна част започна да чертае червени линии, за да може да запази поне минимална идентичност.
Този процес беше добре описан от Иван Кръстев в едно негово интервю, направено от Езра Клайн. На Кръстев не бива да му се вярва винаги, той често повече интриганства, отколкото да анализира, но когато е прав е прав. Та в това интервю той с тревога отбелязва, че гражданската политика беше заменена от политиката на феновете. Електоратите се превърнаха във фенклубове и най-голямата тревога на всеки лидер е да не би да разгневи тези фенклубове, защото в такава разпенена ситуация, буквално няма откъде да си набавиш други почитатели. Между другото точно това е обяснението за възхода на "Възраждане" - те не са партия, те са фенклуб, който събра всички ядосани, възмутени, вбесени, пренебрегнати и разлютени. И всичко това не го казвам като обида. Напротив. Политика, която с години не променяше нищо, управления, които се сменяха, но генералния курс така или иначе остана, обещанията за промяна, която се оказа не чак толкова голяма, буквално подпалиха българското общество и заради това процентът на вбесените рязко скочи.
И между другото социологията ясно показва това. Имаме държава в която такова нещо като "твърди ядра" вече няма. Протестите, въртележката от изборите, машинния вот взривиха много стойности в нашия живот. Рязкото прехвърляне на избирателни симпатия към поредната нова партия по никакъв начин не може да вдъхне някаква голяма увереност в бъдещето и обещание за стабилна демокрация. Ако безкрайното раздробяване на политическото пространство беше нещо твърде добро и ефектно, вероятно и в САЩ щеше да има 300 партии, а не само две, нали така? Всъщност цялото разбълбукване на българското общество подсказва, че или в страната ни още дълго време ще бъдем свидетели на ситуация в която изборите са като руска рулетка, или че мъчително, болезнено и драматично се ражда някакъв друг и различен политически модел. Иска ми се да вярвам, че е второто, но предполагам, че ни предстои първия вариант. Раздробеното политическо пространство и начинът по който възникват новите субекти не предполага никаква автентичност, а само поредните експерименти със съзнанието и надеждата на българите. И именно заради това от самото начало видях в социологията нещо като роман на ужасите, а не хранителена среда за сензационни заглавия.
Всъщност описаният проблем може да има и сравнително лесно решение. Фенклубовете имат нужда от избори веднага, от избори всяка година, защото това е единственият начин да запазиш идентичност в раздробено общество в което всеки мрази всеки. И заради това задачата на нехомогенният кабинет е да отложи гласуването максимално далече в законно дадения срок. Това ще е начин да се успокои насложенето напражение и страната да не попадне в поредната въртележка на ужаса партии, които не си говорят с една друга, да са изправени пред задачата да правят общо управление.
Според мен правителството разбира тази своя отговорност. То трудно я вербализира по един начин, но поне през политика се опитват да излезат от самозатворената реалност на фенклубовете и да върнат политиката към нейното гражданско начало. Заради това обявените антикризисни мерки всъщност са добро начало. За 30 години никога не е имало държава и управление, които да са толкова щедри с хората в ситуация на криза. И това не е опит за купуване на душата на избирателите. Това е опит да се припомни в името на какво съществува едно управление и че кипящите геополитически страсти са важни, но големият проблем на българската държава е оцеляването на българския народ. И всъщност клочювият политически сюжет, който ще наблюдаваме през следващите месеци не е в сблъсака на опозицията с управлението, а в това дали България ще може да се върне към нормално политическо същестуване или ще продължи да се да плува надолу в спиралата на този водовъртеж, който не е ясно кога и как ще спре. Заради това залогът на управлението е много по-голям отколкото са подозирали играчите в него. Тяхната задача сега е да спрат да четат проучвания и наистина да поработят върху поставените проблеми.
No comments:
Post a Comment