Защо "Атака" прилича на Хари Потър?

Съвсем наскоро присъствах на много забавен разговор в столичен автобус – един първокласник (достатъчно голям, за да знае, че вече му е време да се прави на умен) разказваше на популярен език приключенията на Хари Потър на своя съученичка. Младежът беше толкова ентусиазиран, така се вълнуваше, че докато разказваше за битките на литературният герой размахваше ръце и успяваше да докара драматична интонация на кючовите моменти. Когато обясняваше за тъмнината, която струи от лорд Волдемор (гадният герой в поредицата) първокласникът беше направо в стихията си – доизмисли такива демонични черти на злодея, че би стреснал с тях вероятно и авторката на цялата епопея Джоан Роулинг. Твърдеше, че Волдемор можел да става дракон, да бълва много огън, смучел кръв като вампир, с други думи за мен беше невероятно удоволствие да слушам литературните интерпретации на младежа и да му предскажа театрално бъдеще, дори „Оскар”, да не говорим за това, че той свърши основната си работа – неговата съученичка го гледаше с разширени от възхищение очи...

Приповдигнатият разказ на първокласника обаче (проклети времена) брутално ми заприлича на нещо политическо. Дълго време се опитвах да го формулирам и най-накрая изпаднах в обществено озарение. Цялата идеология на приказния герой ми напомня на партия „Атака”. Ужасно е да сравнявам едно симпатично кинохлапе с истеричните крясъци и психарската приповдигнатост на фашистите, но няма друг начин. Приказката идва в нашият свят, за да обясни на децата по елементарен начин неща, които няма как да разберат на тяхната възраст. А нима не е същото положението с националистите? Те са фабрика за клишета, за лесни обяснения за света, непрестанен конвейр за черна митология. Досега политолози, психолози, психиатри, отчаяно се опитваха да обяснят този феномен, без да подозират, че митологичното съзнание на атакистите вероятно произтича само от нежеланието им да се разделят от света на приказките.

За мен винаги е бил загадка един феномен? Как нормален човек, с реален живот, с живописно мислене би се хванал на въдицата на Волен Сидеров? Какво може да те накара да прекосиш реката, която отделя нормалният свят от безграничната лудост и да си вдигнеш лагер на брега на антисвета? Сега вече ясно схванах – приказното усещане, че светът е пълен с черни злодеи и само чистите патриоти владеят магичното изкуство по тяхното премахване. Ето ви – харипотеризъм в действие.

Като класическа фашистка партия „Атака” не може да съществува без врагове и това я обрича на трайна параноя с пристъпи на циклофрения. Именно, защото фашистът е три обиколки назад от другите хора като мислене, той трябва да си изгради свят като роман на Хари Потър, защото другата алтернатива е да налапа дулото на пистолета и да си пръсне театрално мозъка.

През годините образът на тъмния и неясен враг винаги е бил формулиран пределно неясно, защото той просто не съществува. За Волен Сидеров напоследък врагът са всички, които говорят на турски. Тази параноя не е без корени в историята му като политик. Още си спомням с литературно наслаждение как се бе оплакал веднъж, че е получил есемес със заплахи подписани със „Сивите вълци”. Тази организация, отдавна забравена и в самата Турция, все още живее във въображението на Сидеров и изплува от там, когато трябва да залива електората с поредната доза площадна митология.

Тъмните сили съществуват за „Атака” като безкрайно оправдание за системните лъжи и отказ от обещания. Навремето атакистите имаха нещо и като социална програма за която днес изобщо не се сещат или размахват театрално, когато Волен Сидеров се сети, че трябва да спомене и нещо за бедността и отчаянието на хората, ако не иска съвсем да го гледат като шимпанзе в зоопарк. Обещанията на „Атака” са изпълнени на хартия, те така твърдят, но смятам, че срещите с електората им протичат под формата на безкрайна проповед как злите сили (олигарси, майкопродавци, измекяри, комуняги, костовисти, космополити) постоянно саботират усилията им. Всички членове на "Атака" могат да обясняват света единствено и само по този начин.

Ако доразвием концепцията за харипотъровският характер на националистите ще видим още прилики. В света на адептите на Волен Сидеров доскоро имаше един голям враг, един черен Волдемор - Георги Първанов. Мрачната сила на този злодей се простира отвъд времето и пространството. Той е отговорен за практически всяка беда на България, а през другото време мисли единствено как да навреди на „Атака” и нейната светла кауза. Сега, ако следите вестник „Атака” (занимание, което не препоръчвам на хора с неукрепнали нерви, начален стадий на оптимизъм или с махмурлук) ще видите, че в фашистите са измислили още един Волдемор – Иван Костов. Мавъра и Гоце – тази демонична двойка тревожи съня на Волен Сидеров и семейството му с настойчивост на сюрреалистичен кошмар.

Удивително е, просто е удивително приказното обяснение на света с тези две фигури. ГЕРБ и „Атака” са на власт от 2009 година насам, но и през 2011 се оказва, че Първанов и Костов постоянно подриват добрите усилия на властта. Тяхната магична власт над реалността очевидно докарва всички до ступор, защото дори и „Атака” не може да противодейства ефективно на мистичното им и зловредно влияние.

В „Хари Потър” също го има този привкус на драматична обреченост. Вярно е, Хари Потър не пие уиски в самолетите и не хвърля храна по стюардесите, не стреля по старци на магистрала „Тракия”, но пък иначе всичко останало е едно към едно.

Джоан Роулинг е автор на още един образ в цикъла си от книги - Дементорите. Това са тъмни същества, които изсмукват от хората техните чувства и ги затварят в зловещия зандан неречен Азбакан. Във вселената на "Атака" тази роля е дадена на ДПС и на предводителя на дементорите Ахмед Доган. Както всеки злодей легендата за него е свръхнеобятна - приписват му се нечовешки качества, а тъмната му ръка се вижда във всяко дело по земите български. По страниците на вестник „Атака” и в колективната психика на тази партия Доган просто не е човек. Той е суперстрашилище. Едновременно агент на турците и пръв ортак на комунистите. Олигарх и мошеник. Конспиратор и демон. Крадец на едро и крадец на дребно. Сив кардинал и мистичен ислямизатор. Женкар и Бин-Ладен едновременно.

Реалистичното мислене не може да съвмести изключващите се образи. Но приказното няма проблем с това. Приказното мислене е показател за перманентна инфантилност, особено, ако си белокос истерик, оставил еротична фотосесия зад гърба си.

Светът на „Атака” обаче е на път да се разтроши на малки части. Приказката може да се развива много дълго, но тя задължително трябва да има щастлив край. В последната книга от сагата за младия вълшебник Хари Потър се жени и дори има деца. При Волен Сидеров и фашистите това е изключено. Ако светът се просветли – те просто ще престанат да съществуват. Защото никой няма нужда от фашисти и маниаци в свят светъл като корица на списание.

Според мен Джоан Роулинг едва ли си има представа как нейната книга е намерила политически аналог у нас. Сигурно ще й стане лошо като види как депутатите от "Атака" се изявяват като студенти от училището по магия "Хогуортс".

Може би трябва да я поканим и да я пратим на митинг на „Атака”, докато белокосият фюрер грачи, че новините на турски му пречат да си храносмила вечерята и му причиняват системно интелектуално неразположение. Жената със сигурност ще оцени мистиката на ситуацията – къде другаде можеш да видиш такъв удивително мрачен пърформанс наживо.

Представете си сега Сидеров отново като кандидат-президент?

Хари Потър, втора част.

На мен все още ми е смешно.

Войната в която всички са лоши

И така прословутата „международна общност” реши да го направи отново. Реши да ни покаже, че колкото й големи майстори да са на модерните клишета за права, мир, благоденствие, устойчиво развитие, в крайна сметка винаги се стига до война, когато трябва да се защитават политически интереси. И когато трябва да се заличават следи на десетилетия подлост и безчестие. Най-гадното обаче е това, че войната винаги се оправдава с миролюбиви клишета, с пластмасов език и западни лидери с изпънати от престорена загриженост лица. Тази подлост на съвременните войни може да взриви всеки здрав разум, защото пред себе си виждаме класически идеологически опит езикът да подмени реалностите. Хуманитарната загриженост е просто маска на поредната доза нечисти и много коварни политически интереси.

Именно така се стигна до операция „Зората на Одисеята” (винаги съм се чудил коя ли военна поетична душа сътворява заглавията на тези операции и дали авторите на заглавия няма някой ден да горят в ада). В тази операция военно-въздушните сили на Франция, Великобритания, подкрепени от Италия, САЩ и други страни започнаха да бомбардират Либия с мотивът, че това е единственият начин да спрат очевидно психясващият от ден на ден Кадафи и да предотвратят разправата му с опозицията.

Бомбардировките (всъщност това е форма на най-подла война) съвсем не бяха последното и единствено възможно решение в назрялата политическа криза. Което веднага ни кара да предполагаме, че целта на военна намеса съвсем не се изчерпва с пленителната хуманитарна терминология, дори съвсем очевидно няма нищо общо с нея.

Първо едно уточнение, за да не стигаме до бързо лепене на етикети. Пет пари не давам за Муамар Кадафи. Това е един прогресивно полудяващ старец, който очевидно съвсем се е замъглил от постоянното слънце и пустинните ветрове. Особено в България пък нямаме причини за дива любов към тази тъмна фигура, която близо 8 години държа като заложници български граждани и се изгаври с целия свят. Аз лично смятам, че не само Кадафи е виновен за цялата ситуация, а и удивително слабата българска дипломация в момента на ареста, както и опитите на тогавашната външна министърка Надежда Михайлова да скрие, а не да реши проблема. Но е факт, че либийският лидер никога няма да заеме челно място в класацията топ 10 на най-любимите на българите неща. Той е изпечен злодей и нямам нито една емоционална или разумна причина да го подкрепям.

Обаче, ако искаме да бъдем съвсем обективни, трябва реално да погледнем и мотивите на „силите на мира”, носителите на зората на Одисеята. Защото, ако изкараме тях светлата сила в този конфликт, това означава да излъжем много брутално.

Изключително интересен е фактът, че Франция и Великобритания са страните, които инспирираха този конфликт и първи започнаха да твърдят, че „Кадафи трябва да бъде спрян”. Изключително интересна позиция, особено, ако вземем предвид, че доскоро точно тези две страни бяха в основата на стоплянето на отношенията между Европа и Либия.

Нека да припомним. През 2007 година тогавашната жена на Никола Саркози Сесилия разигра целия спектакъл по спасяването на българските медици от затвора в Триполи и висящите им смъртни присъди. Франция влезе в ролята на преговарящ, а този, когото днес наричат „бясно куче” изтъргува хитро нашите сънародници срещу неназовани условия. Едва днес, когато страстите около Либия се нажежиха като Сахара по обед, стана ясно, че либийците отдавна имат топли отношения със Саркози, а синът на Кадафи Сейф Ал-Ислам информира обвинително, че страната му е финансирала кампанията на френския президент. Когато днес виждаме прелитащите френски самолети ще е израз на интелектуална почтенност да предположим, че това е отчаян ход на Саркози, за да отклони вниманието в друга посока и, ако е възможно да заличи следите си в отношенията с арабския диктатор.

Също така красива е ситуацията в отношенията Великобритания – Либия. Дълги години англичаните държаха като затворник атентаторът от Локърби Абдел Басет ал Меграхи. Кадафи се бори за освобождаването на своя съратник още от 1989 година. Най-накрая през 2009 година шотландските власти освободиха Меграхи по „хуманни причини”, защото бил болен от последен стадий на рак на простатата и го върнаха в Либия. Няма да забравя – гледах телевизионен репортаж от кацането на Меграхи в Триполи. Изведоха атентатора в инвалидна количка, с кислородна маска на лицето, той стоеше като човек, който наистина знае, че ще умре след няколко седмици. Две години по-късно обаче Меграхи е жив и слава на Аллах ,сигурно ще доживее до дълбока старост. Не бих се учудил, ако се окаже, че този рак на простатата е бил красива измислица на английските лекари, просто предтекст да върнат терориста на Кадафи. Само можем да предполагаме каква е била цената на тази сделка. И до днес се предполага, че Кадафи е предложил силна петролна сделка в замяна на приятеля си.

Още един факт – през 2004 година тогавашния премиер на Великобритания Тони Блеър е един от първите западни лидери, които отива на крака при Кадафи, за да прокара новите европейски отношения с него. Страничен факт от топлата среща: фирмата „Шел” подписва договор за екслоатация на либийски нефт на стойност 550 милиона лири. Отношенията на Великобритания с Либия са покрити с повече договорки и пари от средностатистически филм за мафията.

Ето как двете страни, които могат моментално да бъдат уличени в най-близки контакти с Кадафи първи решиха да го атакуват. Просто имат много да крият. Същото важи и внезапно пробудилият се демократично Силвио Берлускони, доскоро пръв приятел на либийският лидер.

На фона на описаните неща е много трудно да се повярва в модерния новговор на милитаристичните атаки – че те са направени в името на мира и, за да спрат войната. Вече се вижда първият ефект от военният удар в Либия – мир няма да има скоро. Привържениците на Кадафи се екстремизират с часове, а неговата опозиция просто няма лице. Това е основен проблем на военната операция. Тя няма цел и се прави прекалено набързо.

Ето няколко основни недоумения:

1. Какво целят въздушните удари? Ако целта им е да спрат атаките на Кадафи срещу опозицията, не е ясно как ще стане това без присъствието на сухопътни сили на нападащата коалиция. Въздушните удари трудно ще спрат гражданската война, а единствено могат да постигнат патова ситуация в Либия и да вкарат страната в зловеща политическа и икономическа криза. Това от своя страна ще е край на идеята за хуманитарна инвазия, защото по този начин ударите ще засегнат абсолютно всички либийци.

2. Готови ли са силите на „хуманните” бомбардировки да нахлуят в Либия, за да спрат наистина гражданската война? На този етап отговор на въпроса не може да има, но най-вероятно – не. Силите на НАТО са плътно ангажирани със ситуацията в Афганистан и всяко разместване на войските ще отвори нов проблем за цялата международна общност, както и ще принуди Осама бин Ладен да даде тържествен купон за новата геополитическа мешавица.

3. Как международните сили ще изпълнят целта си за сваляне на Кадафи? В момента се вижда, че Либия е трагично разделена страна. Ако предположим, че има сухопътна операция, това означава още една арабска страна да бъде подложена на фактическа окупация. Лидерите на Франция, Великобритания и Италия май не се били в час в последните 10 години и да си водят бележки от калпавите войни на американците в арабския свят. Нахлуване в Либия означава трайна нестабилност в региона и още едно гнездо на екстремизъм. Много пъти сме повтаряли истината, но май никой не я е осъзнал, че военните действия много рядко са решение на проблемите. Да пратиш войски да осигуряват мир е все едно да отрежеш крак, за да излекуваш порязване.

4. Кой ще смени Кадафи? Отговорът на този въпрос е по-голяма мистерия от въпроса „Кой уби Лора Палмър” навремето, когато България беше полудяла по сериала „Туин Пийкс” на Дейвид Линч. Опозицията на либийският лидер е съвсем непозната, никой не знае кой точно я води, съвсем не е ясно каква е тяхната платформа и с какво са по-добри от техния враг? Това са въпроси, които наистина стоят без отговор. А Европа, всъщност описаните по-горе страни прибегнаха до военният удар преди да опитат какъвто й да е бил политически натиск върху Кадафи.

Накрая няколко думи и за позицията на САЩ. Независимо от постоянните призиви на държавният секретар Хилъри Клинтън, американците не изглеждат много ентусиазирани от тази намеса, а Барак Обама няколко пъти повтори, че американците нямат водеща роля в това нападение. Изявлението му вероятно е истина поне наполовина. Идеята за военно нападение, а особено за евентуална сухопътна операция много трудно ще бъде продадена на американското общество. Един от силните армейски гласове – генерал Уесли Кларк, ръководил навремето бомбардировките над Югославия и, който май е демократ по убеждения, наскоро написа една доста смислена статия – „Трябва да помислим добре преди да нахлуем в Либия”. Ако се абстрахирате от доста силният имперски тон в нея, тя е точен анализ всички проблеми по които очевидно няма да спрем да говорим поне още година-две.

В този смисъл ситуацията наистина е непредвидима. Вероятно две-три седмици бомбардировките няма да спрат, но държавите, които започнаха войната най-вероятно няма да се решат на сухопътна операция. Така е, когато се бият две тъмни армии – винаги се стига до драматичен с необяснимостта си финал.

За първи път ми се случва да виждам война в която и двете сили са еднакво лоши. Ако това ще е новата форма на политика в 21 век – избор между супергаднярите и изпечените подлеци, значи много сме го закъсали. Заради това ми е странно да чета патетичните и приповдигнати статии, които се появиха – военните удари няма да решат абсолютно нищо. Само след една година, а може и още по-рано ще говорим с презрение за всички, които се решиха на тази стъпка. Защото бомбите не могат да заличат всички година на подлост, двойни стандарти и договорки зад гърба на обществото. В тази голяма игра ние също бяхме заложници, защото не бих се учудил, ако медиците бяха подложени на страдания и мъки като част от политическият покер на хуманната международна общност и либийският диктатор.

В този конфликт просто няма добри. И заради това единственият морален извод, който може да се направи е, че подлостта няма как да пребори диктатурата. Просто двете сили са от едно семейство.

Тъжно, но истина.

Прасе върху горещ ламаринен покрив

"Магистралите ще превърнат България в оазис на развитието на икономиката. Чужденците не искат да инвестират в кочина". Смайващият анализ принадлежи на министър-председателят Бойко Борисов, който в пространна тв-проповед вчера отново превърна политиката в постмодерен роман. Постмодернизмът заличава границите между жанровете, превръща сериозното в игра, залага на комедийният шум и така превръща себе си в емблема на задъханите от глобализацията времена.

Бойко Борисов също започна да си играе с жанровете, но сравнението на България с кочина е поетична находка от висш порядък. Самият факт, че премиерът е способен на подобна метафора подсказва много за неговото политическо поведение. След като сме кочина значи в неговия мащабен анализаторски поглед българите са като прасета. Прасетата съвсем очевидно нямат нужда от обяснения на политиката и сериозно внимание - те имат една житейска мисия да бъдат заколени в подходящият момент и полети обилно с ракия и вино. Смайващо е как езикът може да подведе един политик с игриво, постмодерно поведение.

Борисов се изплъзва много игриво от всякакъв вид политически анализ. Само в рамките на половин час той е в състояние да произведе толкова взаимно изключващи се тези, че логиката изчезва завинаги като истината за убийството на Кенеди. "Няма да взимам заеми за заплати, не искам държавата да фалира", като гневен неолиберал казва българският премиер в началото на разговора. После по средата омекнал от прожектори и зажаднял за одобрение споделя: "Никога не съм обвинил народа - част от него работи и печели пари. Аз искам да помогна на останалата част". В медийната епоха очевидно последователността няма никакво значение. Как да анализираш нещо в тези приплъзвания?

Няма как обаче да не шокира внезапното избухване на Бойко Борисов срещу популизма. Изведнъж всички, които искат държавата да направи нещо срещу скъпотията се оказаха популисти. В този контекст признанието "изморен съм", което бе направено, може да бъде разгледано дори в героичен план. Премиерът не спира да се бори със зареденият с лъжи популизъм, които обещава невъзможното. Тук вече дори и много памет не е необходима. Нека да припомним две ключови предизборни обещания на ГЕРБ - 1000 лева средна заплата и връщане на 50 процента от данъците на софиянци в София. Тези неизпълними обещания очевидно не са никакъв популизъм. Как да не харесваш един премиер, който отрича себе си всяка минута и неуловим като супергерой, нагълтал се с радиация от японска централа.

Обаче все пак Борисов падна в своя капан. Обяснениета му за лошия живот винаги са свързани с външни причини. Тройната коалиция бе заменена от световното положение, дупките в бюджета от земетресението в Япония.

Всички в България цитират "1984" на Оруел и не си дават сметка, че бъркат. Страната ни много повече прилича на друг негов роман - "Животинската ферма". Това за кочината идва много навреме. Защото господарят на кочината също трябва да е от описаният по-горе биологичен вид. Но в неприятна ситуация - той е върху нагорещен покрив и вече е осъзнал ужаса, че бъдещето му е като пържола.

Като нищо друго.

Голямата битка с неоезичеството

(Защо всички оплюха няколко свещеника, когато те анатемосаха една вещица)

Странно е точно аз да напиша този текст. През целия си живот съм бил атеист, спокойно живея с представата, че вселената няма нужда от бог, за да функционира и се забавлявам като чета свещенните текстове на различни религии. Ако използваме църковния език - принадлежа към лоното на православната църква, коварно и тайно кръстен като бебе, но общо-взето с това се изчерпва целият ми религиозен живот за 33 години. И наистина ще ви стане странно като прочетете какво точно ще напиша по-надолу.

От четири-пет дни насам няколко млади свещеници привлякоха общественото внимание като се обявиха публично срещу медийният култ към Ванга и анатемосаха дъновистите, които също са окупирали доста медийно пространство.

Не си спомням друго действие да е събирало такава жлъч.

По форумите се ля мръсотия срещу свещениците, бяха наричани последователи на дьо Сад, фанатици, бяха заклеймени, сочени с пръст, възмутени християни със сълзи на очи казваха, че църквата е изгубила пътя си, че трябвало да е сред хората. Нешка Робева, видна жрица на култа към Ванга, даде сърцераздирателно интервю, че сатаната се е настанил сред духовенството, а няколко журналисти, дори депутати също се включиха в този хор. Изобщо медийната истерия достигна висок градус и забълбука много силно.
Защо винаги е така? Защо, когато Българската православна църква поведе битките, които наистина трябва да води, срещу нея се изсипват тонове помия. Всъщност изявленията на тези свещеници доказват само едно - най-накрая православната църква има самочувствието, силата и подготвените кадри, които да развенчаят ореола на неоезичеството сред нас.

Нека да се уточним за нещо. Този текст ще е краен. Който не иска да чете крайни изводи е свободен да напусне.

В духа на тази крайност трябва да кажем ясно - Ванга е вещица. Тя по класически начин се вписва в това. Духовният пътеводител на християните Библията е категорична по този въпрос. Врачките, баятелките, гадателките, чуващите гласове не издържат теста на религията. Никой няма как да е сигурен откъде идват гласове в главата на една баятелка.

Нима си представяте, че ако Сатаната заброди по земите ще си признае, че Сатаната? Там, където се появи врачка и хората повярват в нея, това означава, че истинската вяра си е тръгнала. Наричаха Ванга пророчица, но тя си беше една обикновена вещица. Не е времето и мястото да спорим как се е зародил култа към нея, но е факт, че беше крайно време църквата да се насочи срещу този феномен.
Въпросът с Петър Дънов, наричащ себе си Бейнса Дуно, стои по същия начин. Възмутените сега не трябва да забравят, че православната църква го отлъчва още през 1916 година. Днес градската легенда за Дънов гласи, че той едва ли не е скочил като комикс-герой срещу свещениците и ги призовал да служат на Христос без пари.

Днешните обожатели на Бялото братство пропускат една много важна подробност, видима за всеки с очите на вярващ. Дънов с окултистките му видения и мистерии няма нищо общо с християнството, за да е в състояние да предписва морален код за поведение на свещениците. Никой никога не е преследвал дъновистите в България (имам предвид от религиозна гледна точка), но църквата би била самоубийца, ако не се разграничи от практикита на Бялото братсво и фанатичните му последователи.
Може би дъновистите са кротки и стабилни хора, но духовната сфера не е модно ревю. Въпросът изобщо не опира до това как се държи една секта, фактът, че е секта вече я прави непригодна за вписването в класическия канон на християнството.

Българската православна църква е не само в правото си да заклейми тези практики - тя всъщност съществува и една от върховните цели на нейното съществуване е да се бори с влиянието им върху душите на хората. Тази битка обаче не среща никакво разбиране сред българите, а най-интересното е, че голямата част от гласовитите критици се определят като християни. Всички намират върховни аргументи, най-върховният от които е, че църквата трябвало да бъде близо до хората, да се променя с тях, да им помага, да има социална дейност. Абсолютно вярно като критика и разбиране.

Има само едно малко допълнение – колективната фантазия си представа църквата като някаква социална институция, която едва ли не трябва да е като новинарска агенция - да реагира на последните събития, да се държи като някаква религиозна форма на Николай Бареков. Не е така. Църквата е духовна общност и има своите битки. Никой не кара никого да ги приема, но духовните битки твърде често няма да имат нищо общо с окръжаващата реалност. Битките на духа са част от вечността.

Пак ще повторя – църквате не е сред нас, за да играе ролята на социално министерство, а да е оазис за душата. И трябва да се бори срещу всичко онова, което репресира душата - окултизма, вещиците и неоезичеството и всичко, което води по пътя към мрака. Имам предвид, че ние искаме от православната църква днес да бъде това, което никога не е била в историята си. Тя е била духовна опора на българите и точно като духовна опора спасява хората в предишните времена, а не като приют или нещо друго. Днес така гласовитите „християни” отказват правото на БПЦ именно да бъде духовен стожер и упорито, отново и отново, я тикат като изпълнител единствено на социални функции.

Църквата се променя бавно. Много по-бавно от другите институции. Но самият факт, че вече се появяват свещеници, които поставят под въпрос колективната българска любов към Ванга говори за климат на добра промяна.

„Време е църквата да скъса с репресивните служби на тоталитаризма”, изохка една журналистка по страниците на вестниците. С патос на фен на Дънов тя веднага побърза да отнеме на БПЦ правото да изразява позиция по духовните въпроси. И така стигаме до социален парадокс – всички, които атакуват православната църква имат право на мнение, но когато БПЦ даде мнение, срещу нея веднага се нахвърлят, че трябва да си мълчи. А мнение днес дават дъновисти, окултисти и други странни обърканяци, които имат интерес православната църква да бъде срината.

Нямаше да взема отношение по този въпрос, ако казусът не беше важен. Православната църква понякога има груби, неумели и смешни решения да се бърка в гражданския живот на хората. Акцията за задължително изучаване на религията в училищата беше глупава. Изявите на отец Николай, който забранява един или друг филм или театрална постановка също.

Но битката с неоезичеството, въплатено от Ванга и Дънов, е свещенно право и задължение на църквата. Когато обществото потъне в култ към една вещица, това не може да е нормално. Говорим вече за духовна травма и рана. От край време свещениците са край нас именно, за да гонят бесовете и да насочват тези, които искат, по правилния път към вярата. Вярата е морална отговорност за която мнозина не знаят нищо. Морална отговорност, защото вярата изисква цялостна промяна. Вярата не е бижу, което носиш от прием на прием за допълнителен шик-ефект.

И най-накрая няколко думи от един атеист за смисълът на това да бъдеш християнин, нещо което мнозина от вярващите май са забравили или никога не са знаели. В мненията срещу свещениците е шокираща надменността, презрението, кресливия тон и шумното възмущение.

Християнството обаче изисква смирение. Много е трудно да разбереш идеята за смирението, когато си заслепен от собственият си глас и гордост. Църквата изисква смирение, не защото се нуждае от народ от роби или послушни души. Смирението е началото на осъзнаването, че светът не се върти около тебе. Че има висши ценности, които могат да бъдат разбрани единствено, ако изчистиш сърцето си от гордост, егоизъм и суета. Истинският християнин е смирен, защото той полага живота си в ръцете на бога, а не в колелата на светския шум и блясък. Сърцето, а не разумът е органът за богопознание и заради това вярата има малко общо със знанието в света.

Едва днес, когато видях остротата на атаката срещу няколко свещеници, които не са направили нищо друго освен ясно да покажат, че християнството няма нищо общо с неоезичниците, които тачат фалшивите си идоли, осъзнах, че вярата е трудно изпитание на духа, съвсем не е лесна. Аз не съм минал през такова изпитание. Но не мога да не уважавам тези, които са предприели това пътуване и го правят смирено и тихо, както подобава, когато разсъждаваме за небесата и тяхното отражение в нашите души.

Нямаше да бъда толкова краен, ако пред очите си нямах пример за вярващ християнка със смирено сърце – моята баба. Жена, която не натрапва вярата си на никого, но не я е изоставила дори и във времената, когато християнството не беше на почит. Баба ми няма да влезе в спор за космологията на вселената или за природата на бог, но аз знам, че тя вярва искрено. Знам и друго – знам, че вярата я прави силен и добър човек. Пълноценен човек, който е издържал не е едно и две изпитания, но не се е пречупил.

Моята баба ходи с патерица, защото ставите й вече съвсем са се изхабили, но като я погледна знам друго – душата й никога няма да има нужда от патерици.

Като познаваш истинска християнка е много по-лесно да се ориентираш къде е истината и къде лъжата. Лъжата винаги е при тези, които са по-шумни, истерични и задавени от гордост и нарцисизъм.

И отново питам: нормално ли беше един атеист да отваря очите за някои вечни истини. Особено там, където знанията ни не достигат и трябва да се осланяме единствено на сърцето, за да открием пътя си в непрогледния мрак край нас?

Преселение ала ГЕРБ

Подобно на "Титаник", който в мрака на Атлантическия океан налетя на айсберг, управлението на ГЕРБ за първи път се сблъска с кипежа на народното недоволство, което изби в протест срещу високите цени. В такава ситуация има три възможности за реакция: загрижена, цинична и сюрреалистична. Загрижената - да се обърне внимание на хората. Циничната - да им се каже, че животът е несправедлив, а светът - негостоприемен. Сюрреалистичната - да се постъпи по толкова абсурден начин, че да се затъмни драматургичният талант на колос в абсурдизма като Йожени Йонеско например.

ГЕРБ избраха палава комбинация от последните две възможности. Премиерът сподели, че е безсилен да се бори срещу геополитиката на вселената. Вместо това обяви, че министерството на земеделието и Столичната община ще си сменят сградите.

Такава новина идва като гръм от ясно небе. Кога, как и къде е било решено подобно разместване никой не уточни. Никой не пожела да отговори и на въпроса колко ще струва такава рокада и кое я налага така неизбежно. Като мотив за последното премиерът посочи естетически критерии - навсякъде по света общините били в най-красивите сгради. Дори и да приемем порива по красота на министър-председателя, пак остават купчина въпроси като за цял парламентарен контрол. Нали финансовият министър през ден минава през медиите и като робот от холивудски филм повтаря с железни нотки, че няма пари за вдигане на заплатите. Как така изведнъж за преместването ще се намерят такива? Какъв е този финансов шаманизъм, който упражнява правителството?

Изобщо ГЕРБ са големи майстори в създаването на привидности. Привидност, че работят, привидност, че са партия, привидност, че министрите могат да мислят. Към подобен тип политически пърформанс трябва да причислим и внезапното желание да се разместват министерства, общини и агенции. Много пушилка, малък коефицент на полезно действие. Блясъци, пушек, но филм, който отдавна сме гледали.
Смазваща обаче е тежестта на абсурда. Хората искат активни действия на кабинета, които да им дадат глътка въздух в скъпотията - Борисов им предлага преселение на институции. Това е все едно да питат колко е часът, а ти да споделяш колко е гръдната обиколка на мис "Вселена".
В една пиеса на Юнеско двама скитници решават да се самоубият. Малко преди фаталния изстрел обаче единият стреснато пита другия: "Хей, знаеш ли кой ден от седмицата сме?" Отговорът е: "Понеделник". И тогава първият тъжно процежда: "Да-а, лошо започваме седмицата!" Тази ситуация едно към едно може да бъде изкопирана към днешното решение на ГЕРБ. Започват седмицата лошо. Държат се като самоубийци. И вече заприличват на герои от пиеса на абсурда.
Когато това стане ясно на всички, какво ли ще преместят тогава?

България, както я виждам от моя прозорец

Наскоро видях един приятел, който унесено се разхождаше по улицата и си мърмореше нещо. Като знам в какво тревожно състояние е българската здравна система и как болниците приличат на постмодерни концлагери, се притесних, че познатият ми не е потърсил правилната и навременна помощ и вече се е впуснал самичък по магистралата на чистата лудост, а повярвайте ми магистралата на лудостта се строи далеч по-бързо от магистрала „Люлин”, да не говорим за магистрала „Тракия”.

Причината за самостоятелната комуникация на приятеля ми с вселената се оказа далеч по-банална обаче. Обадили му се от вкъщи, че дъщеря му има да пише съчинение на тема „България, както я виждам от моя прозорец” и го информирали, че цялото домочадие чака от него висши литературни съвети, оригинални мъдрости, дълбоки афоризми и наблюдения, за да може младото поколение да се представи добре на коварното съчинение и да си подсигури бъдеще и възможности един ден да кандидатства в елитна гимназия и така нататък.

Натоварен със свръхлитературни отговорности, на каквито дори Достоевски не е бил подлаган, моят приятел се бе предал на отчаянието и негодуваше срещу всяка форма на учителски тормоз върху съзнанията на младите ученици и се чудеше къде е останало далечното и утопично време, когато младото поколение просто пишеше преразкази и не ангажираше ценно родителско време с обмисляне на философско-напрегнати теми.

Поседяхме малко на тротоара, поцъкахме с език срещу несправедливостите на новото време, старателно се направих, че не забелязвам умолителния поглед на моя приятел да му подхвърля някоя идея, а вместо това като социално чувствителен индивид сътворих няколко проклятия срещу тъпотията на тази тема и споделих, че един ден небесното правосъдие ще има дълго вземане-даване с всички, които формулират по този начин ексцентричните си идеи. Поприказвахме още малко за недостатъците на времето и се разделихме. Видях, че приятелят ми отброяваше крачките като осъден на смърт с мисълта как ще се яви пред любимата си щерка без необходимата доза есеистично вдъхновение.

Аз обаче се оказах жертва в цялата тази история. Защото темата не ми излезе от главата. Забълбука в мене като забравен чайник и ме разтърси като странна книга. Няколко дни упорито се съпротивлявах на набиращата скорост в мен идея да напиша няколко думи по темата: „България, както я виждам от моя прозорец”, но най-накрая не издържах. Нямам навика да пиша есета, заради това в името на спасението на душата си, ще се постарая да го напиша кратко, изящно и разгневено, за да мога по-бързо да дам покой на мислите си. Иначе литературните демони ще ме преследват по-дълго от американска сапунена опера. И така:

„България, както я виждам от моя прозорец”

Ако България е това, което виждам от моя прозорец, значи България има четири тополи, полугола полянка с детски катерушки и седем блока. Тази България живее в 1981 година, което не е толкова лошо, като се има предвид, че 1981 година най-вероятно е била хубава, слънчева, а животът все още е бил спокоен. С други думи – България, която виждам всеки ден от прозореца си трайно ме обрича на усещането да се чувствам млад и съвсем леко анахроничен.

В страната, която всеки ден воайорствам не минават много хора. Разбира се, не минават и малко. Те не обичат да се задържат в тази България, а я прекосяват бързо като пехотинец на ООН маково поле в Афганистан. Заради това най-често в България няма хора, въпреки, че е пълна със следите им – счупени бутилки, хвърлени найлонови торбички, разпилени портокалови кори, нежно хвърчащи във въздуха други боклуци и долитащи отдалече (от други държави, разбира се) песни, които лъчезарно смущават териториалните граници и осъществяват понякога непоносима културна диверсия.

В България, която виждам от моя прозорец за глобализацията намеква единствено от време на време по някоя метална кутийка от „Кока-кола”, която трагично се търкаля по полянката, а бездомните кучета преследват като граничен нарушител. От време на време някоя кола решава да пробва двигателя си шумно и мощно, но през останалото време царува тишина. Само тополите шумят твърде романтично за скептичният вкус на 21 век. България, както я виждам от моя прозорец, общо-взето си пада по романтиката стига да има кой да я чуе.

Не бих се изненадал, ако аз се окажа единственият обитател на тази държава. Тя обикновено е потънала в нощ, защото само тогава ми скимва и то не много често да огледам политическо-романтичните си владения от прозореца.

В България понякога цари спокойствие. Има блеснали прозорци все едно всички блокове колективно отправят послание към вселената, прелитат самолети, които подсказват напук на всяка логика, че има и друг свят и животът тече като в роман от магическия реализъм. Друг път в България вали дъжд. Тополите шумят. 1981 година не иска да си тръгва. А и вероятно не трябва.

Заради България, която виждам през прозореца си, аз съм избрал да остана тук. Много други тръгнаха и постъпиха по най-глупавия начин. Всеки прозорец ти разкрива различна държава, в различно време, с различен дъжд. Тези, които тръгнаха изгубиха битката. Те бяха разгромени и цял живот ще си носят пораженията.

Тези, които останаха и виждат България от прозорците си са истинските герои. Те са ценните, те знаят защо са тук напук на мрачната вселена и небето, което неблагодарно ни показва различни облаци с опияняващи форми. Жал ми е за всички, които са си тръгнали.

Хаха, май пропуснах да спомена – България, както я виждам от моя прозорец е романтична държава. Винаги е романтична, защото не съм способен да я виждам по друг начин. Аз съм част от нея. Човекът, който стои зад прозореца и се радва на владенията и на кроткия шум на тополите, които сякаш искат да ме приветстват по техния си начин.

Абе, хубаво е.

Дясното лице на София

Благодарение на Йорданка Фандъкова и цялото ръководство на Столичната община вече всички хора в България могат да разберат, че има дясна и лява политика в местното самоуправление. Всички, които твърдят обратното, нека видят ситуацията в най-големия български град.
От няколко седмици зад гърба на всички столичани, без да го обяви предварително, администрацията на Фандъкова готви ново презониране на София. Официалният мотив за това звучи като молитва на майка Тереза - по този начин щяла да се постигне справедливост за хората. Истинските мотиви обаче са като конспирация.

Логиката на дясното управление на София е следната. До "Младост" вече стигало метро, затова комплексът е станал елитен и хората трябвало да плащат повече - заради инвестицията в мотрисите. Т.е. живеещите в "Младост" трябва да върнат на общината изхарчените пари. Но нали хората заради това плащат данъци, такси и налози. С постъпленията от тях трябва да оперира общината. Десницата иска всичко да се плаща по два пъти. Това е ефектът от управлението на ГЕРБ и на Йорданка Фандъкова.
Така, разбира се, те падат и в доста солиден икономически капан. След като хората си плащат за метрото, значи трябва да станат негови собственици. Ако ще им вдигат данък сгради, за да си избият парите, то те трябва да получат акции в метрото. Защото им го изкарват през носа и ги карат да си го плащат солено. Разбира се, Столичната община красиво е забравила за това и алчно е вперила поглед в парите на софиянци.

Тази дясна логика на двойното плащане утре може да бъде приложена към всичко. Ако някой квартал иска да бъде чистен, ще трябва да е с по-високи данъци. Искат ли боклукът да им се събира - да дават повече пари. По същата логика за факта, че има детски градини, също трябва да се смъкват по четири кожи от хората. В крайна сметка управлението на един град не се свежда до формулата "Дай повече пари, за да живееш по-луксозно". А и вдигането на данъците по никакъв начин няма да се отрази на качеството на живота. То ще си остане все така мизерно.
Без да генерализираме, може да кажем, че София днес е апотеоз на дясното мислене и развитие. Презастроен, изтощен, лошо управляван, задъхващ се и мръсен град. И на фона на всички екстри изведнъж общината започна да плете допълнителни конспирации срещу жителите на определени квартали, за да спаси продънения си бюджет и провалите в управлението. Това е дясно управление на една община. Парите са преди хората.

Трябва ли да се казва нещо повече?

Бездействие

Според английския журналист Джеръми Паксман принципът на старомодния английски консерватизъм можел да бъде изразен с фразата "Няма проблем, който да не може да се реши с активно бездействие". Паксман обаче говори за романтичния ХVIII век, когато времето течеше по-бавно, а Великобритания беше империя, тоест бездействието почти със сигурност е било здравословна политическа тактика.

Днес обаче ситуацията е съвсем друга. Бездействието е политически тероризъм. И българските общини в момента го разбират най-добре. Представителите на местната власт алармираха вчера - 42 общини са със запорирани сметки, а се очаква техният брой да расте лавинообразно. "Запорирани сметки" е бюрократичен термин. На нормален език това означава, че общината не може да плаща за детските градини, за отоплението на училищата, за почистването в един град, за осветлението, за болниците. С други думи - тотален хаос в една малка община и усещане, сравнимо с това, че светът върви към края си.

Всички тези проблеми се дължат на нежеланието на ГЕРБ да реши дори един проблем. Нима е нормално едно правителство да остави общините да гълтат вода и да гледат как страдат гражданите им? Но кабинетът на Борисов прави точно това. Бездейства и разсъждава за магистралите. Общините загиват, болниците фалират, а Дянков като уличен проповедник рекламира пакт за стабилност. Кой ще стабилизира, след като местната власт вече се гърчи от безпаричието... Дори има ново определение за чудо - това, че кметовете издържаха дотук.
А правителството бездейства. Но точно този принцип ще им изиграе лоша шега.

Защото може да се окаже един ден, че магистрали не са нужни. Защо са магистрали, които свързват пусти градове - все едно през тях е минала чума?

Богословски проблем ли е Бойко Борисов?

Тези дни се замислих: какво ли ще се случи с Бойко Борисов, попитах се аз, ако 24 часа нито една телевизия не го покаже на екран? Ще изпадне ли в някаква форма на екзистенциална криза? Ще се зачуди ли защо светът се е объркал.
Проблемът е почти богословски.

Ако предположим, че Бойко Борисов може да изпадне в екзистенциална криза, това означава, че отвъд хулиганските лафове, отвъд перченето, вицовете за тъщи, разговорите с Мишо Бирата, наколенките пред американския посланик, отвъд идеята, че единствено магистралите красят една държава, а икономиката – не, все пак има нещо, което да изпадне в екзистенциална криза.
Ако пък кажем, че нашият премиер е толкова голям пич, че никога не се пита какъв е смисълът на живота, трябва смело да причислим експожарникаря към некласифицираните досега форми на телевизионни халюцинации, които са склонни да се промъкват в съзнанията на хората.
Ако пък някой откаже да отговори на този въпрос значи толкова вече не дава пет пари за това управление, че като нищо господин Ръкавел Tzv. Tzv. ще му спретне набързо една прощална акция „Незаинтересованите” и ще го вкарат в тясна килия, където ще е принуден ден и нощ да гледа най-доброто от участията на премиера в сутрешните блокове и, пази боже, отново и отново знаменателното участие при тв-фараона Юлиян Вучков.

Тези дни с успокоение установих, че ние българите не сме единствени в света с терзанието как един абсолютен тъпанар (съжалявам за грозната дума, ама просто всички останали, които ми дойдоха на ум бяха още по-гадни) може да стане премиер и системно да разбива социологическите логики като държи висок рейтинг на управление. В България наскоро преведоха книгата на Умберто Еко „ Връща ли се часовникът назад”, в която са събрани най-добрите му вестникарски статии. Видях, че Еко е посветил солидна част от своето време в опит да опише, разбере и преведе на нормален език феноменът „Берлускони”, една по-шумна, по-богата и май дори по-похотлива форма на нашия собствен премиер. Италианецът нарича това постмодерно чудовище „медиен режим”. Медийният режим не е демокрация, но прекрасно се вписва в нея, той е нещо като кукувица, която снася яйцата си там. Премиерът (Берлускони, Борисов...) говори пряко с народа през телевизиите и по този начин всички останали институции се обезсмислят и стават почти ненужни.
Трябва ли да се питаме тогава защо мнозинството на ГЕРБ постоянно погазва законите и конституцията? За медийният поглед това са дребни препятствия, които дразнещо пречат на осъществяването на изразените рано сутрин по телевизиите идеи на премиера.
А тези идеи също нищо не означават.
Те са изразени в едно тв-студио, не задължават никого, а и на другата сутрин никой не ги помни. Тв-епохата е епоха без памет. Не защото паметта си е тръгнала, а защото зрелището винаги надвива спомените.

Я пак да върна въпроса – в състояние ли е Бойко Борисов да изпадне в екзистенциална криза, ако медиите спрат да се интересуват от него?

Всъщност медиите не са в състояние да спрат да се интересуват от Борисов, защото това ще е пълно противоречие със смисъла на тяхното съществуване. Проблемът е друг – като се фокусират върху личността на премиера, те оставят в сянка демоничните дела, които неговите съратници вършат. Министър-председателят е свръх-производителен на думи. В мига в който пребориш едната му лъжа, той е готов с още двеста. Имаме фабрика не за илюзии, а фабрика за безумия. А хората се пристрастяват към безумията. Почват да ги считат за неотменима част от политическият пейзаж. Където си приел идеята, че с полицейски акции може да се пълни бюджет, няма да ти е трудно да повярваш, че икономиката върви нагоре, а България е толкова специална държава, че може да излезе от кризата не един път, а цели четири пъти.

Това също е част от медийният режим. Пак този Еко, ех този Еко, дава един друг пример за съвременната епоха, който дори не е свързан с Берлускони. Учени от цял свят неопровержимо са доказали, че „Протоколите на мъдреците от Сион”, библията на всеки изперкал антисемит по земята, са тотална фалшификация, но това не спира нито един от лудите хора да вярва в тази книга като в абсолютна истина. На тях логика и доказателства не им трябват. За тях истината е „въпрос на гледна точка”, както помпозно твърдят репортерите от една телевизия.

Истината обаче толкова рядко е въпрос на гледна точка, че по-скоро Дянков ще си направи харакири, отколкото това изречение да е вярно. Именно диктатурата на „гледните точки” отваря пътя на медийният режим в нашия свят.

Защото премиерът трябва да е въпрос на гледна точка, а от която и гледна точка да го видиш, той никога не е един и същ. Той е изморителен, глупав и пъргав. Но спре ли на едно място ще се изпари като древна алхимическа смес – убеден съм в това. Борисов сам се постави в капана на медиите, а медиите рано или късно ще му поднесат и своето жило. Той израства в тях и чрез тях, но те са тези, които ще победят и ще изсмучат рано или късно жизнените му сокове. Въпрос не на гледна точка. Въпрос на логика.

С други думи – вселената ще си почине, ако поне един ден не чуе името Бойко Борисов. Богословският проблем поставен в началото е труден за решение. А и няма смисъл да бъде решаван. Премиерите – и това е великолепното в случая – се гонят не с обяснения, а с народни движения. Според мен в целия перфектен свят на медийни блясъци, единственото, което Борисов не взима предвид е, че хората имат граници на поносимост. И един ден като падне от власт той с ужас ще разбере, че е най-мразеният премиер някога в българската история.

Тогава ще започне кризата му.

Но това си е въпрос единствено на гледна точка.

Неговата.

Идва времето за съпротива

(гневна разходка из съвременните чудовища на българската дясна мисъл)

Вбесяващо е да видиш как хората, които предизвикаха огромната световна криза (която можем да наречем и Поредното прецакване на бедните) не само не искат да признаят вината си, а продължават да дават акъл и да продават на света същите радиоактивни идеи, върху които е упражнен единствено лек лифтинг, за да не приличат съвсем на предишните чудовища. Това се вижда по целия свят. Банкерите поеха въздух, корпорациите се освестиха, а десните икономисти изпаднаха в колективна амнезия за предишния си безвъздушен оптимизъм и пак закрякаха в строен хор.

В България ни е малко трудно да усетим този процес. Като държава ние просто сме осъществен десен идеал, защото тук неолибералните икономически идеи извършиха тотална манипулация. Тези идеи, които са си политика до мозъка на костите, бяха представени като нещо общоприето, бяха трансферирани в експертната сфера и медийно закрепени едва ли не като абсолютни истини в хаотичния свят.

Резултатът от това е трагичен. В България на практика няма икономическо дисидентство, защото десните икономисти са обсебили медийните сфери и продават своя фашизъм като висша експертиза. Процесът на трансфер на тази политика в експертната сфера е много сложен, по него се мълчи, но слава богу, че се появи силна книга като „Експертите на прехода” на Достена Лаверн, която за първи път вдигна булото около тази голяма подмяна.

Това не отменя степента на българската трагедия. Дясната икономическа мисъл е превзела всичко. Като в древна секта младите юпита, които в повечето случаи рядко излизат от София, имат обяснение за целия свят. А медиите радостно им дават територия, защото друго мнение така или иначе отсъства. В резултат общественото пространство е задръстено с откровени десни лъжи и разбирания за света, които трябва да минават за абсолютна догма в пазарната религия и свят. Тези „истини” са толкова абсурдни, вътрешно противоречиви и налудничави, че съвсем кротко вглеждане в тях ще ни разкрие цялата им нелепост, но надъханите юпи-експерти просто нямат конкуренция. Те са окупирали медийния свят и от височината на този престол действат като екзекутори на всяко различно мислене.

Нека да не бъдем голословни. Ще дам три примера за статии, появили се в последните няколко седмици в българския печат, които ясно показват колко смешни са твърденията на десните икономисти. Техните фабрики за идеи обаче – Институтът за пазарна икономика, Индъстри уоч и още три-четири фондации непрекъснато бълват обвинения и икономически интриги, защото се чувстват безнаказани в красивият десен стерилен свят на българската икономика.

Сюрреалистичната дясна мисъл

Преди известно време в „24 часа” се появи статията на Лъчезар Богданов „Голямото световно печатане на пари ни докара скъпотията”. Богданов е младо юпи от Индъстри уоч, а физиономията му вероятно е втръснала на всички хора, които гледат новини, защото той не слиза от екрана всеки път като трябва да се коментира нещо икономическо, а пазарният блясък в очите му се увеличава от репортаж на репортаж като количеството на коняк в кафето на брокер от Уолстрийт с напредването на деня.

Статията му си е поставила прекалено много цели, опитва се да обясни твърде много неща и заради това е станала неясна и разводнена. Но трябва да я прочетем внимателно, защото изобилства от клишета, които като метеорит биха разбили покоя на мислещия ум. Още заглавието е ужасяващо, но нека да оставим мисленето върху него за малко по-нататък. Вместо това да се насладим на патетичното начало. В него юпито веднага скача срещу народа, който назадничаво си обяснява свръхвисоките цени в страната с представи и идеи, които десният му ум отхвърля – „мутри”, „монополи”, „картели” и особено с вбесяващото за пазарния икономист мрънкане: „защо цените растат по-бързо от доходите”.

Богданов като митологичен герой се хвърля да брани търговците, които одраха по четири кожи от българите в годините на криза и старателно иронизира изплувалата отново от историята дума „спекуланти”. Очевидно е, че пазарният ум не допуска реалността да бъде назовавана щом влиза с остро противоречие с мракобесните идеи на Милтън Фридман. В универсалният свят на тази дясна патетика – пазарът трябва да регулира всичко идеално, а търговците (същински ангели) никога не биха си позволили да прецакват клиентите си. Воден от този дух Богданов стига една стъпка по-нататък – започва да твърди, че монополите намаляват цените, а не ги увеличават.

Това икономическо откритие трябва да бъде удостоено с Нобелова награда или поне със солидна премия от някоя американска фондация. Когато монополите искат да отстранят някого от пазара те наистина могат да намаляват цените, за да премахнат конкуренцията, но веднага след като този пазарен тероризъм бива осъществен да не би цените да стоят ниски? Интересно е как така пазарната душа на юпито с такава голяма радост приема съществуването на монополи? Сърцето на всеки истински капиталист би трябвало да кърви в такава ситуация, защото монополът отменя капитализма, поне отменя онзи капитализъм, за който старите десни икономисти си мечтаеха, че един ден може да развие собствена морална идеология.

Оказва се, че в българския десен свят монополът е нещо, което трябва да бъде приветствано, а картелите са просто шепа бизнесмени с добри сърца, които се събират и обсъждат как могат да направят цените още по-ниски. Интересен свят. Всичко това юпито вмества в 5 изречения, защото очевидно знае, че половината народ ще му поиска скалпа за подобно изявление, особено, ако е в състояние да го разбере докрай.

След като е приел монополът като универсално добро и съответно е наплюл обикновените хора, че вярват, че ги обират всекидневно, Богданов тръгва да морализаторства. Започва се едно опяване, че било крайно време българите да свикнат, че са в глобална икономика (богът на правописните грешки е велик - първоначално бях написал „гробална икономика”) и, че в тази форма на нов свят цените си скачали постоянно. Търсенето и предлагането били глобални величини заради това всяко взиране в канчето на съседа и въпроса „ама защото богатите германци плащат три пъти по-евтино за храни от нас?” били безсмислени. Интересна логика.

Нека само да събудя чувствителността ви – това вече не е експертно заключение. Това вече е политика. Това вече е тънко вкарване на иглата с упойка под кожата – нещата са толкова сложни, ама толкова сложни, не се опитвайте да ги разбирате, а си плащайте и мълчете. Тук вече не се говори експертно, а идеологизирано.

Продължаването на пътешествието ще ни разкрие нова форма на абсурдна логика. Богданов твърди, и не знам как не са му треперили ръцете при изписването на толкова лъжи, че например, ако реколтата от царевица е добра в България, това съвсем не означавало, че цените ще паднат. В десния свят цените винаги трябва да стоят високи, защото сами чухте – всичко е глобално, ситуацията е сложна, нещата са комплицирани, не ви трябва да го разбирате напълно.

В следващия момент обаче в статията ни се поднася истина точно с обратно внушение – ако цените на петрола скачали на световния пазар било естествено цената у нас да скочи също. Значи в единият случай собственото производство не може да промени нищо, ама световния пазар изцяло диктува правилата на играта в България. Петролът скача, цените скачат. В България има хубава и много царевица, ама цените пак скачат. Това не е икономика, това е шаманство, което се опитва да мине за наука понеже е назубкало три-четири модерни термина.

И най-накрая идва най-хубавото. Вижте заглавието на статията отново. Прелестно е. Значи фискалните стимули, които правителствата изсипаха в икономиките, за да ги накарат да не издъхнат, са виновни за покачването на цените. Значи за тези цени не са виновни налудничавите действия на 150 корпорации в целия свят, които минаха като торнадо през световните икономика – виновни са кейнсианските стимули. Юпито вече бележи рекорди по безумно вдъхновение. Към този момент статията дори не прилича на анализ, а на сюрреалистично стихотворение, защото причинно-следствената връзка е напълно прекъсната. Тези, които прецакаха икономиката, сега се явяват критици на тези, които спасиха света, макар и калпаво. Ето това е неприемливото в тази статия – тя е арогантна и крещящо глупава. Все едно Волен Сидеров да напише книга за толератността.

Да не говорим и за друг сюрреализъм. Според Богданов и точно заради това в статията не се споменава и дума за нещо такова, държавата все едно не може да се намеси при ограничаването на скока на цените. Цените обаче не са метеорологично явление. Когато техният скок обрича на бедност три-четвърти от народа е съвсем очевидно, че нещо трябва да са направи. Пазарът не може да регулира и никога не е донасял социална справедливост. А без социална справедливост държавите ерозират и се самовзривяват.

Ако искате един ден в България да стане като Египет – най-добрия начин е да слушате всички съвети на Богданов. Дясната мисъл е в състояние да ерозира и последните остатъци от единство в това общество именно чрез своята безумен сюрреализъм.

Винаги на страната на богатите

Ако не е Лъчезар Богданов по новините обикновено можете да видите друг негов клонинг – Георги Ангелов. Също така надъхано младо юпи, което е поставило сърцето изцяло в служба на пазарното талибанство и парите. Ще го познаете по едно нещо – винаги са на страната на богатите. Винаги.

Георги Ангелов тези дни ужаси народа с един свой текст, който също е като бълнуване – „Затвор за заплати? Ще уволняват работници”.

Не е времето и мястото точно тук да говорим за липсата на качествено синдикално движение в България, но сред всички безумия профсъюзите наскоро предложиха идея, която отдавна трябваше да стане факт – неплащането на заплати да се наказва със затвор. Всеки, който си е направил труда да пообиколи из България и да поприказва с хората знае, че в цели региони на страната има работници, които не са взимали пари от шест, седем месеца, а понякога и по-дълго. Това е феномен, който става все по-широко разпространен. Неплащането на заплати обрича хората на трайна бедност, а в ситуация на криза те са в капан, защото не могат да си намерят друга работа. Остава им единствено да се надяват, че работодателят ще се смили над тях и ще им плати заплатите някой ден в светлото бъдеще.

Ангелов обаче веднага започва да си скубе косите заради толкова порочна идея – работодатели да лежат в затвор, защото не дават пари. Юпито веднага хвърля исторически паралели с годините на свръхинфлацията в Германия. На Ангелов идеята му звучала като свръхпопулизъм. Нека да обясним – сърцето на юпито може да понесе идеята, че работник гладува, но не и това, че работодател ще отиде в затвора. Хей, не гледайте злобно – човекът си има приоритети. Обича богатите.

Интересно ми е едно (това няма да го откриете в статията), след като е толкова загрижен за правилната икономическа среда в България, защо Ангелов не отиде по-нататък в идеята. Например – да не се вземат апартамените на хората, които не си изплащат вноските по кредите. Едно и също е. Работодателите не си изпълняват задълженията и нямало нужда да ходят в затвора. Значи и тези, които са взели пари от банките могат да не ги връщат без страх от санкции.

Как става така, че в идеите на неолибералните млади хищници икономиката винаги е балансирана в полза на хората с пари? Заради това отново ще ви повторя – това не е икономически анализ. Те не са икономисти, не се оставяйте тежките им думи и луксозните им вратовръзки да ви заблудят. Това е отрова, която се опитват да ни поднесат като лекарство. Всъщност юпитата са като надзиратели в концлагер и дебнат да не би някой да се усъмни във всемогъществото на техните идеи и разбирания. Заради това ни се случват такива статии и трябва да ги четем като експертни мнения, защото дори и елементарна форма на съпротива срещу това безумие не се появи през годините.

Богатите си събраха армия. Бедните гледат с ужас как доходите им изчезват.

Светлото дясно бъдеще

И накрая съвсем накратко за мой любим текст от прословутия Блог за икономика – виртуалното място, където всички десни икономически хищници са си дали среща. Текстът се казва „Пенсионен ден (научна фантастика)” и пак е от Георги Ангелов. Обаче тук няма да персонализираме критиката, защото темата за пенсионната реформа живо вълнува дясната икономическа мисъл по земите български, така че спокойно можем да отдадем тази „фантастика” на колективни размишления и масово напушване.

Текстът представлява въображаем разговор от близката 2013 година, който се провежда по скайп. Мъж на 30 години се свързва с пенсионно-осигурителна компания в света в който десните са взели връх и са успели да прокарат плана си за прецакване на хората. Служителката скастря човека – до 25 годишна възраст повечето хора се свързвали с тях. Човекът на скайпа има перфектно обяснение – защитавал докторантура в Сингапур. Очите на служителката очевидно светват – тя се кефи на образованите хора с високи заплати и започва да му предоставя различни опции, за да може да си избере как иска да се пенсионира.

Понеже този разговор трябва да ни даде средния случай на пенсиониране в светлото дясно бъдеще е интересно да видим характеристиките на младежа – млад, учил в чужбина, с добри доходи. Дясната мисъл е способна да си представи единствено такъв вариант на човек, въпреки, че ако възтържествува един ден, образованите в България ще бъдат малко под 5 процента от населението.

В текста се прокарва идеята, че идеалната пенсионна система ще е всеки да си има индивидуална сметка и с отчисленията в нея един ден ще живее като емира на Кувейт докато доволно не склопи очи на 95 години. Проблемът опира обаче до избора на човек. Тук говорим за образован и богат бъдещ пенсионер. Но какво ще стане с хората, които не са получили добро образование, а работата им е била нископлатена. Къде е тяхното място в тази фантастика? Не им е отредено такова. Тези хора са невидими за пазарния талибан. Човекът без банкови сметки не е ценност за тях и големият смисъл на написаният текст е да ни покаже едно – кои хора ще имат достъп до пенсии. Останалите – беше ни приятно, че се познавахме и, че делихме една държава, ама хайде, омитайте се по-бързо.

Светло бъдеще.

Не знам дали има смисъл да се заяждам с толкова много „общоприети истини”. Но е крайно време да започнем да развиваме сетива за всичко, което искат да направят с нас. Да различаваме политиката скрита зад експертизите, да надушваме радиоактивните идеи зад сложните фрази и да поискаме поне един път животът да бъде контролиран от нас самите, а не от догмите, които бяха на път, а и вероятно отново ще задушат света. Сега е времето да бъдем несъгласни, ядосани и прозорливи. Да, прозорливи. Защото, както казваше френският журналист Серж Алими „ прозорливостта е форма на съпротива”. Значи е време за съпротива.

Инженерна мисъл

И това се случи - инициативният комитет за демонтиране на Паметника на Съветската армия в София написа писмо на ДУМА. В него авторите на шаманската акция за премахване на един от символите на столицата настояват да изяснят на света следното: те не били за събаряне на паметника, а за неговия демонтаж и преместване в евентуален музей на тоталитарното изкуство.

Интересен подход - да сведеш политически спор до инженерни термини. Защото разлика между събаряне и демонтаж в чисто политически смисъл няма. Действието е едно и също и е тероризъм срещу историята. Дали ще наречеш това демонтаж, събаряне, взривяване или разрушаване с кирки е еднозначно. Резултатите са аналогични - лишаване от памет и изпадането в перманентна амнезия.

Авторите на писмото до ДУМА обаче със сигурност си дават сметка за това. Ето защо по-нататък стилът на текста става трескав и приповдигнат, защото трябва да замаскира цяла серия от неистини. Ето най-красивата от тях: нашият паметник бил последният в Европа за Съветската армия. Откровена неистина, предназначена единствено за вътрешнополитическа употреба. В Германия и до днес стои паметникът на руския войник. В Австрия има мемориал на Съветската армия. В цяла Европа никой никога не е отварял въпроса за тяхното събаряне, пардон демонтиране. Защото в онези общества има историческа последователност. Само при нас фалшификаторите на историята не спират да ни заливат с думи и с желанията си да поставят взривове.

Друг силен момент от писмото. Авторите му били силно възмутени, че имало хора, които почели Деня на защитника на Отечеството, и питат официален празник ли е в България. Не е. В България обаче има нещо друго, което авторите пропускат - то се нарича демокрация. Щом са се събрали хора и искат да почетат някоя дата, кой може да им забрани? Може би ужасът идва отдругаде, може би оттам, че, въпреки вълната от злоба през изминалите години, и през 2011 г. пред паметника се събраха хора, които не искат да забравят, които помнят, които знаят как да бъдат в мир с историята и себе си.

Тези хора не искат инженерна мисъл, а нормална държава.