Негативизмът ще спаси българите

Този текст ме изтощи – писах го за брой 3 на списание „Ново време”. Текстът е част от дискусия с автор на име Иван Стоянов, който е сътворил нещо като педагогическа поема срещу българския негативизъм в предишния брой на списанието. Това вероятно е най-дългият текст, който съм писал в последно време, защото с годините съм развил журналистически инстинкт – 10 хиляди знака ми стигат, за да кажа всичко по тази земя плюс няколко иронични шегички. Този текст е поне три пъти по-дълъг. Не исках да го пускам в блога си, защото знам, че капризните интернет-читатели си падат по кратките текстове, но реших все пак да го има и тук. Най-интересното е, че първоначално изобщо не го харесвах, защото ми се струва ненужно разлят и дълъг, но сега си мисля, че не е станал толкова лош. Ще гледам да не ми се превръща в навик да пиша толкова дълги текстове, защото те наистина изтощават сериозно и сега дори самата идея да седна и да напиша нещо ми е леко противна. Ето поне един смисъл от текста – за кратко ме лиши от болестната ми графомания.

Вън от шегата видях, че не съм успял да избягам от себе си и съм написал радикален текст, с малко патос на места, а на други с известна доза назидателен хумор. Може би в друг живот от мен щеше да излезе знаменателен пастор. А сега съм просто радикал на свободна практика, но – и това е моят повод за гордост – с неизменно лъчезарни възгледи за вселената и тиха вяра в неизменната светлина на бъдещето.

Въпросът „Защо сме такива“ винаги е вълнувал философите и анализаторите. В българската история още Стоян Михайловски си го поставя като питане и започва да търси отговор. Вярно е, Михайловски стига до доста ексцентрични изводи, които след това го карат да пише статии във възхвала на фашизма ала Мусолини, но все пак опитът му трябва да бъде поощрен.

После Иван Хаджийски се качва на колелото си и тръгва да обикаля из България, за да може да си отговори цялостно на въпроса за душевността на народа, за неговите стремежи, цели и общи идеи. Отговорът никак не е лесен и за това има няколко основни причини.

Много е трудно да сведеш всички хора до общи изводи, следствия и теореми. Необходима е почти необятна ерудиция, безкрайно търпение и спокойна мъдрост, за да си в състояние да огледаш всички страни на един народ и да го затвориш и опишеш в книга, която да се чете и след поколения.

Народопсихологията обаче е коварна наука. Защото в мига, в който си си повярвал, че си намерил общото между всички различни хора от една националност, започваш да обясняваш целия свят само през тази призма и като магическо просветление започваш да убеждаваш, че си открил прословутия „философски камък“, алхимичния блян, превръщащ всичко в злато.

Алхимиците днес са известни преди всичко със своите заблуди. Някои от тях доста елегантни, възвишени, поетични и възторжени, но заблуди, откъдето и да ги погледнеш. Един ден ще говорим така и за доста народопсихолози, които откриха прелестта да обясняват нещата на едро и с тон, непоколебим като реч на латиноамерикан­ски диктатор от 70-те години на миналия век.

Ефектът на кураре

И днес имаме някои примери пред очите си. Съвсем наскоро с радост, удивление и известен смут попаднах на статията на Иван Стоянов „Силата на българският негативизъм“, публикувана в бр.2 на списание „Ново време“, която изчетох с огромен интерес.

Заглавието ме грабна, както и холивудското начало на текста. Описаната картина е почти епична. В нея с едри мазки ни се разкрива причината за българските трагедии — негативизмът. Авторът не търпи противоречия по този пункт и започва да привежда доказателства, за да подсили темата си със спец­ефекти. Удава му се добре — Паи­сий се оказва исторически шмекер на дребно, но все пак се признава благород­ството на неговата мисия. Априлското въстание пък е някакво конспиративно замислено харакири, организирано от въстаниците с кръвопускане, за да могат да шашнат света със страданието на един народ.

Дори и да не приемаме тезите на Иван Стоянов, на този етап сетивата на човек все едно са напръскани с кураре — древната африканска отрова, която парализира мускулите и превръща човек единствено в зрител на случващото се край него. Ефектът на курарето идва от смазващото осъзнаване, че Стоянов ще монтира търсенето на негативизма като основен свой двигател в проумяването на българ­ския път през историята.

Подходът обаче е сбъркан от самото начало. Това е все едно да се опиташ да подкараш самолет, като напълниш резервоарите му с лимонада. Просто защото историята никога не е само черна или само бяла, но взирането в тъмнината, в негативизма, в лошото веднага подсказва, че пред нас ще има пикантен текст, който търси сензационност и скандал, вместо обяснения и анализ.

Дори като приемем извода на автора, че сме възпитани да живеем в атмосфера на полуистини, това ни най-малко не оправдава избрания подход. Защото няма народ на тази земя, който да не може да бъде описан през призмата на негативното.

И точно тук идва голямото объркване — разбиването на митовете, с които живеят българите, съвсем не означава, че разрушителят е освободител. Защото изключително важни са мотивацията, с която го прави, и пътят, който показва. А господин Стоянов, както ще ни убеди епичният завършек на неговата статия, всъщност използва народопсихологическите си пориви единствено за да опише настоя­щата ситуация на държавата като нормална, истинска и напълно приемлива. Тоест, революционното начало на текста не бива да ни заблуждава. Пред нас стои не текст на Троцки, а по-скоро опус в стила на Жозеф дьо Местр.

Антропологът — шаман

Удивителното в текста на Иван Стоянов е, че той е толкова едностранчив и пристрастен, че понякога човек се загубва в неговата аргументация. Основната фабрика за негативизъм авторът открива в лицето на държавата, която нарочно пропагандира изкуствен и засилен образ на българите. Гневът му основно е насочен към социалистическа България, която благодарение на своята изолация успяла да внуши на българите, че са това, което не са, а когато Желязната завеса рухнала, хората изпаднали в комплекс за малоценност. Обяснението е красиво и логично. Но не е вярно.

Защото, ако приемем, че можем да определим един народ като страдащ от колективен комплекс, няма как да датираме този негативизъм с дата 11 ноември 1989 г., ден след промените и липсата на завеси. Дори ако погледнем честно и приемем смелите исторически подходи на господин Стоянов скоростно да се освобождава от неудобните части на историята, които не се вписват в теорията, можем да споделим, че ако някой някога е насаждал комплекс за малоценност на българите, това е интелигенцията, а не държавата. Още Алеко Константинов скептично процежда „Европейци сме ний, ама все не сме дотам“ и иронично стреля срещу типични български черти, които не са негативистки, а чисто интересчийски.

В този случай можем да видим държавата дори като позитивен инструмент, която се опитва да спаси хората от моралистичния терор на нововъзникналите интелигенти. Естествено това тълкуване е свръхпресилено, но мисля, че то добре демонстрира основния подход на господин Стоянов — в момента, в който теорията му започва да звучи добре, той се отървава от усещането, че трябва да я мотивира с логически аргументи. Поради тази причина текстът му тече като поема със своя вътрешна логика, като заклинание на шаман, а не като изследване на антрополог, който търси корените на проблем.

Това обаче е много отрицателно шаманство, защото авторът изобщо не е склонен да признае на българите елемент на еволюционно развитие. Той ги класифицира като вид малко над първобитните диваци, с което донякъде оправдава държавническите усилия мисловният вакуум на този ограничен народ да бъде запълнен с митове, които да помогнат на държавата след Освобождението да потърси някакъв свой път към бъдещето.

Не съм човек, който ще спре битката с някаква митология, защото смятам, че това е ценен процес. Само че съм наясно с друго — в областта на народопсихологическите обяснения няма само една истина. Няма и как да има. Който твърди, че е господар на единствено вярното обяснение, се опитва да създаде обратна по значение, но не по-малка митология.

И изобщо митовете не се разбиват с революции и гневни текстове, а със зрели дискусии. Те са много по-трудни, защото дискусията предполага равнопоставеност. Иван Стоянов е избрал другия подход — българите нямат думата, те са безропотни жертви на изкусните пропагандистки техники и никога никой преди него не се е сетил да оборва и демистифицира историята по радикален начин. Тук възниква новата форма на шаманизъм, която ни се предлага.

С чук в ръката...

Нека обърнем известно внимание на най-развития пример в статията — цялата истерия около проекта „Митът „Батак“, който преди няколко години събуди духовете и предизвика ожесточена обществена дискусия. Иван Стоянов е избрал един подход в анализа си на цялата ситуация — той приема, че демитологизацията е върховното лекарство на историческите комплекси. Тоест борецът срещу митове е някакъв постмодерен доктор Фройд, който с блестящ анализ може да прогони демоните от колективната народна психика и да я изчисти по съвършен начин.

Именно това, че се изявява като лечител обаче, вкарва автора в капан, защото там, където може да се даде емоционално обяснение на фактите, той предпочита да вижда организирана конспирация. Тоест академични кръгове, край които е намесена и фигурата на президента, умишлено атакуват демистификаторката на мита около Батак, за да разпалят националистическа истерия в българите. Те не действат емоционално, а водени от тъмни цели. Това се вписва в цялата идея на статията, че държавата е конвейер за митологеми и постоянно произвежда такива, за да държи българите в състояние на постоянно изумление. За целта авторката на проекта е приравнена с Пастернак и Солженицин, въпреки че подобно сравнение би било пресилено за почти три-четвърти от световното население.

Тук също трябва да постъпим безпощадно и да върнем малко реал­ност в хода на историческите размисли. Дори и да приемем, че президентът е върховен манипулатор, е много трудно точно него да причислим към подпалвачите на националистическа истерия. Основният огън по авторите на проекта „Митът „Батак“ бяха опозицио­нерите от партия „Атака“, които посветиха не едно и две предавания на присъдружната им тогава телевизия „Скат“, за да громят авторката Мартина Балева.

Точно в тази телевизия пък президентът бе изкаран нещо като върховен демиург на нихилизма и обвиняван, че толерира подобни исторически разработки. Това са репортерските факти и могат да бъдат проверени много лесно само с няколко бързи ключови думи в „Гугъл“. Базисната теза на Стоянов просто не издържа, защото фактите, които привежда, просто не отговарят на истината.

Нека сега да обобщим драмата. Иван Стоянов е заел позата на философ с чук в ръката, който иска да троши клишетата, оковали духа на българите. Но в действителност отново игнорира половината истина за случая. Само че това е лошо, защото обезсмисля основните му идеи. В случая държавният глава не е фабрикантът на исторически илюзии или конспираторът за създаване на национализъм.

Президентът се оказва пресечна точка, в която парадоксално се съчетават двете критики — тази на националистическите безумци от „Атака“ и на самотният демистификатор Иван Стоянов. А фактът, че едното обяснение толкова огледално прилича на другото, вече е достатъчно съмнителен, за да не приемаме безкритично основната методология, избрана в статията.

Атаката срещу президента и „тъмните“ кръгове около него обаче не е случайна и в края на статията това ясно си проличава.

Проповедникът идва

След като здраво е нахокал всички хора, минал е през еволюционни сравнения, прекосил е психоаналитични ширини, разбъркал е коктейла си с цитати от Тойнби и е добавил други съставки, Стоянов вече се чувства достатъчно уверен, за да заеме позата на политически проповедник с доста десен уклон. В текста му има една интересна част — „Държавата сме ние“. В нея авторът се нахвърля върху идеята да прехвърляме собствените си проблеми на имагинерната държава и настоява да приемем факта, че тя, това сме всички ние. Оспорима теза.

Държавата представлява народа, но в никакъв случай не го припо­крива. Ако имаше съвършено единство на държава и народ, демокрацията щеше да отпадне като процедура, защото съвършените форми не се нуждаят от доизглаждане. Държавата не е установена завинаги структура, а фактът, че нейната легитимност произтича от народа, по никакъв начин не изравнява уравнението. Поради това всеки народ е в правото си да е недоволен от едно управление, защото в демократичните общества управлението не е стопроцентово избрано.

Недоволството от властта обаче е приписано към негативизма на българите. Факт е, че Стоянов никъде не прави този извод едно към едно, но цялата логическа постройка на неговите разсъждения ни води към момента, в който точно това трябва да мислим. Ето защо в началото споменах, че радикалното начало много бързо прелива в изострен консерватизъм, който се засилва с всяко ново изречение.

На този етап на народа не му се признава правото да недоволства от държавата, а в следващия от ръкава излиза голямото обвинение — народът е прост.

Простотията, според Стоянов, е неумението да се живее според правилата на сложно общество. И отново стигаме до точката, в която на обществото се приписва селски манталитет, който все още е в процес на доизживяване. Това е моментът, в който вече всички читатели очакват авторът да сподели с тях кулминацията. Накъде води бълбукащата река на възпитателно-бичуващите му мисли.

Изненада: води към ГЕРБ!

Събуждане в реалността

Шокът от откритието, споделено по-горе, действа на съзнание­то като внезапно озоваване в реалността. От логиката на това, че българският селски манталитет подрежда Вселената според собствените си митове и заради това е обречен да тъне в простотия и комплекси, изведнъж попадаме в друг свят. В този авторов свят (той е само авторов) ГЕРБ всъщност осъществяват добро управление. Защото били най-близко до душевността на народа и неговото световъзприемане. В момента, в който народът избере да го управляват себеподобни, той прави крачка напред в правилната посока, се твърди в статията. Консервативната нагласа на текста лъсва изцяло.

И всъщност този консерватизъм, който навлиза като радиация, унищожава моралистичния патос на първата част от написаното. Изведнъж възпитателят на народа се трансформира в апологет на властта. И защото тази власт трябва да бъде похвалена, се стига до извода, че народът е извършил морален вот, като е докарал партия­та на Бойко Борисов на власт.

Най-интересното е, че може да разбием напълно тази теза, като използваме изцяло инструментите на самия Стоянов. ГЕРБ превърнаха себе си в партия-мит, успяха да предложат себе си като търговски продукт, който не осъществи абсолютно нищо от това, което обещаваше. ГЕРБ спокойно могат да бъдат причислени към цялата редица от производители на митология, която така ужасно задръст­вала съзнанията на българите.

Неслучайно лице на партията стана Божидар Димитров — един от историците, кои­то спокойно можем да причислим към групата, така усърдно атакувана от Стоянов. От пръв поглед се вижда, че ГЕРБ по никакъв начин не се вписва в идеята за нормализация на политическия, още по-малко на психологическия климат в страната.

Стоянов обаче не е напълно сляп за противоречието. Това, което му пречи триумфиращо да заяви, че единствено вярната и вечна теза е доказана, е българската носталгия по миналото. Тоест, ако ГЕРБ е въплъщение на народната душевност и минибългарски край на историята, бляновете по близкото минало нямаше да бъдат така силни, нито пък така ясно изразени.

Носталгията тук влиза в остро противоречие с най-фундаменталния извод на статията, че България трябва да търси път към функциониращ капитализъм.

За целта от прахта на историята са възкресени клишета, в кои­то вече никой не вярва, но е хубаво да погледнем едно от тях. Капитализмът е победил, твърди авторът, защото е приел безусловно идеята, че хората се различават по своите възможности, а социализмът е водил битка срещу това правило.

Направо повява вятър с неолиберален лед в него. Капитализмът, и това е исторически факт, а не политическа фантазия, винаги е бил няколко обиколки пред социалистическите държави. Социализмът побеждава за първи път в една съвсем неразвита капиталистическа държава с феодални останки като Русия. Същевременно просперитет на капитализма постигнаха точно тези страни, които по една случайност имаха възможност да черпят ресурси от целия останал свят. Седем континента работеха за просперитета на 15 държави в света. Когато днес анализираме историческия двубой, нека да не пропускаме тази особеност. Не защото социализмът би излязъл победител, а защото е митологема да приписваме победата на капитализма единствено на клишетата, с които е обяснен.

Но вече сме стигнали до точката, от която няма връщане. За да може обаче да развие тезата си, авторът на статията се нуждае от битка с цялата социалистическа епоха на страната и той я провежда в рамките на страничка и половина. Там започва трагедията.

Взривно поле

„Социализмът трайно осигури на българите незаслужено висок стандарт“. С тази фраза-бомба започва анализа си на социалистическата епоха Иван Стоянов. Обяснението за това е леко нелогично — страната ни е намерила пазар, на който може да пласира некачествените си стоки — огромния Съветски съюз.

Изводът всъщност съдържа доза истина. Именно социализмът осигурява за първи път нормален стандарт на живот за българите. Тоест в епохите преди това управленските елити са се провалили изцяло в тази задача.

Разбирането на Стоянов все пак е стъпка по-напред от тези, които живеят във филма за проспериращата преди Девети страна и последния кръг на ада след тази дата. Социализмът в България е натоварен със задача, която никога не му е била поставяна от неговия класик Карл Маркс — да модернизира една изоставена, селска страна, без никаква инфраструктура и без модерна индустрия. Факт, който в статията се признава съвсем ясно.

Проблемът в извода идва от друга страна, че това постижение съвсем не откроено както трябва, а разположено само в контекста на провала на системата. Всъщност България е единствената страна, в която социализмът не е преживявал политическа криза, нещо, което се признава и от Збигнев Бжежински. Тоест модернизационният характер на социализма е тема, която тепърва трябва да бъде изследвана. И именно защото идва като модернистична сила в българското обще­ство, социализмът не може да бъде наречен „патерналистичен“ начин на управление. Просто тази терминология не може да бъде употребена спрямо всичко извършено. Тя помага за нагласяване на тезата, за изчистване на излишните неясноти от статията на Стоянов, но просто е вътрешно противоречива.

Да не говорим за следния парадокс — като разграничава България и Русия от останалите народи, авторът успешно изгражда допълнително усещане за комплекс. Защото подобно набиване на канчето (това е точен, макар и простоват израз) може да роди единствено и само допълнителна митологизация на изминалото време.

Възпитанието е насилствен процес, но не и насилнически. Никой не може да бъде възпитан само с бой и крясъци, а статията на Стоя­нов можем да определим като еквивалент на всичко това. Ако целта е била да се скандализират хората, мисията е изпълнена. Но ако авторът си е поставял по-големи цели, като решаване на проблема с негативизма и действителен анализ на явлението, схемата започва да куца. Да не говорим, че става абсурдна в края на текста.

Утопичен капитализъм

В един възпитателен текст трябва да се даде предписание за това как да бъде решен проблемът. И изненадващият отговор е: капитализъм. Това странно твърдение е аргументирано почти библейски и заслужава да му обърнем внимание.

За да развие темата, Стоянов съвсем откровено си позволява да изкриви българската реалност, за да може тя да пасне на модела на идеалния (несъществуващ никъде) капитализъм.

„Днес в България за първи път има почти истински капитализъм, т.е. общество, което започва да разпределя хората според техните лични качества, а не роднински връзки, партийна или политическа принадлежност, физическа сила и т.н.“

Отново махваме за сбогом на фактите. Само кратка справка във вестниците или която и да е информационна агенция ще разбие идеал­ната постановка. Един бивш премиер сподели „Всички сме братовчеди“, за да намали критиките към роднинските назначения по време на неговия мандат. Интересно е, че точно този премиер в легендата на дясната мисъл е основният герой на българския капитализъм,
което е доста спорно, но е факт. Дори този премиер не успя да избяга от роднинските назначения и травми. А какво да говорим за настоя­щата власт, която вече има подпечатана присъда по този въпрос, и то със СРС-та.

Това е неудобството на чистата и елегантната теория. Фактите от действителността много пречат. Тя би литнала като волна птичка, ако грубата реалност така перверзно не чертаеше съвсем друга картина.

Следва нов симфоничен скок: „капитализъм е не толкова икономическо, колкото цивилизационно стъпало в развитието на човечеството“. Във филма си „Капитализъм, любовна история“ Майкъл Мур с лека ирония се връща към времената, когато цяло едно поколение философи и политолози в САЩ започват да търсят морална основа на капитализма. Там някъде се ражда идеята, че капитализмът не е само икономика, а цивилизация, ценности, споделен светоглед за развитие.

Днес, особено след 11 септември 2001, разумно мислещите се убедиха, че капитализмът не е дори икономическо явление. Той е икономически хищно проявление на историята и заради това оцелява толкова време. Неоконсерваторите в САЩ и всичките им последователи убиха и последните остатъци от вяра, че капитализмът може да носи морално послание. Но същото важи и за пазарната икономика в Европа. Макар и с по-социални измерения, които падат едно след друго, европейският капитализъм страда от същите страсти като американския.

Това е вътрешно противоречие, което е неразрешимо на територията на морала. Печалбата не е морална категория, а съвременният корпоративистки капитализъм не признава нищо извън нея. Дали си задаваме въпроса какво мисли за капитализма работникът от Индонезия, принуден да се прегъва за 15 цента на час? Къде е тук цивилизационното извисяване? Какво ли мисли за капитализма селянинът в България, който чака прекупвачите да изкупят стоката му за жълти стотинки, а в магазините след това да я види оскъпена 500 пъти.

Ако трябва да обобщим, капитализмът, описан от Стоянов, дори да е съществувал някога, е останал далече в миналото. А този факт обезсмисля целия консервативен завършек на текста и педагогиче­ската поема за българския негативизъм. Капитализмът е видян като изцерител на проблемите, но това е тъжен извод за всички, които могат да мислят.

Има ли място за оптимизъм?

Статията на Иван Стоянов е един много интересен, предизвикателен, на места вбесяващ, а на други възхитителен текст. Вероят­но така трябва да се пише в ХХI век, когато съмненията стават много повече от доказаните истини.

Проблемът е вътрешната противоречивост на изводите. Това е все едно да започнеи да четеш„Комунистически манифест“, а да се окаже, че последните страници са от „Краят на историята“ на Франсис Фукуяма.

Радикалното начало, което води до консервативния утопичен финал, просто смазва логиката. И всеки непредубеден читател се чув­ства длъжен да постави под въпрос цялата статия, въпреки че много от изводите в нея са верни, точни и парещи.

Българският проблем днес е различен от българския проблем след Освобождението. Всъщност, ако приемем, че негативизмът е водещо качество в характера на народа, просто обяснението за този негативизъм не е вярно. Българите са черногледи, защото върху тях системно е извършвано политическо насилие да вярват, че системата, която ги управлява, е непроменяема. Приемането на статуквото като социален и неразрушим закон води до емоционалния кипеж на скептицизма. Трудната възможност за организация на голямо социално недоволство днес се дължи именно на трайния натиск върху психиката на хората. Когато живееш в свят, за който ти казват, че не можеш да промениш, единствената форма на бунт е да престанеш да вярваш на всичко.

Негативизмът всъщност е форма на съпротива и трябва да го разглеждаме в този контекст. Негативизмът, от друга страна, никога не е позволил на една политическа власт трайно да обсеби съзнанията на българите. Можем да разглеждаме негативизма като упорито и мъчно извоювана психологическа свобода, макар и по тъмен начин.

Заради това битката не е изгубена. Хората не вярват, но започват да се отърсват от клишетата. Историческата митология е проблем, но много по-голям проблем е политическата митология. За първи път днес можем да видим българи, които откровено поставят под съмнение трафаретните фрази на пазарните талибани, неолибералните хищници и платените офис експерти.

В този смисъл голямата битка за освобождението от историческите комплекси може да мине единствено и само през битка с политическото статукво. Не знам дали трябва да наричаме това революция. Вероятно не. Фразата „здрав разум“ върши повече работа.

И едва след като статуквото бъде изметено, можем да се посветим на задачата да мислим върху част от поставените от Иван Стоянов проблеми. В нова политическа реалност, при нов политиче­ски климат.

Имам надеждата, че на господин Стоянов подобно развитие на нещата все пак би му харесало.

Здрав разум

В окото на бурята едва ли се взимат най-правилните решения. Докато радиоактивната вода от АЕЦ "Фукушима" се излива в океана, а светът още трепери от спомена за катастрофата, няма как всякакви решения за ядрената енергетика да не бъдат повлияни от много емоция.

Точно в разгара на страстите и Европейският парламент реши да се занимава с темата и над целия континент надвисна заплаха за мораториум върху развитието на ядрената енергетика. Въпреки че идеята за разглеждания документ бе да се подобрят мерките за безопасност, изведнъж цялата дискусия се насочи към това дали не трябва да бъдат затворени всички атомни централи в Европа.

Изместването на темата е коварно и опасно спрямо реалностите. Европа не може да си позволи да изрита ядрената енергия на икономическото бунище, защото никой не е готов да посрещне шоковата вълна от скъпия ток. Да не говорим, че точно по този въпрос всяка отделна държава в ЕС има различно мнение, разбиране и интереси.

Чест прави на евродепутатите от БСП, че не се съобразиха с позицията на ПЕС срещу ядрената енергия, а гласуваха против резолюцията. Това е знак, че все пак има механизми и воля интересът на България да бъде отстояван. А независимо от напъните на десницата да преоткрият всички ековопли - страната ни не може да си позволи да изостави ядрената енергетика. Независимо от скубенето на косите на ултралибералните икономисти със сърца на непогрешими ангели, АЕЦ "Белене" е полезна за България. А мораториумът, ако бе гласуван от Европарламента - не.

Приятно разнообразие е в един полудял свят да видиш, че понякога здравият разум все още може да вземе връх.

Ядрените войни в кабинета на Борисов

Дали някой изобщо разбра какво се случи?

Сцената стана толкова набързо и така ненадейно сякаш е част от филм правен от напушен режисьор, прекалил със слушането на Боб Марли.

Във вторник вечерта малко преди емисиите на всички новини икономическият министър Трайчо Трайков, на когото медиите изградиха красивият образ на „непослушното дете на кабинета”, с рязък тон и блеснал поглед обяви, че уволнява шефа на НЕК Красимир Първанов. Пред очите на смаяната публика Трайков разкри невероятна картина на енергийно предателство: нахалният чиновник, шефът на НЕК, назначен именно по времето на ГЕРБ, Красимир Първанов бил сложил подпис на своя глава под меморандум с руснаците, който задължавал България до два месеца да подпише окончателен договор с руската компания "Атомстройекспорт" договор за строежа на АЕЦ "Белене".

Очевидно тоталната аура на зубър от икономически университет, която Трайков пръска замъгли медиите, когато трябваше да пресътворяват новината. Всички безкритично започнаха да повтарят думите на министъра, старата десница се посъбуди от алкохолната си летаргия и започна пак да говори за натиска на "рубладжиите", въпреки, че нямаше как да не направи впечатления една голяма липса – любимият зрител на телевизионните новини и сутрешните блокове премиерът Бойко Борисов се покри и никой не успя да го хване за мнение в първите часове на скандала.

Само че още от самото начало се появи един стратегически въпрос, който никой не зададе на Трайков. Собственик на 100 процента от капитала на НЕК е държавната мегакомпания "Български енергиен холдинг". В Съвета на директорите на БЕХ можем да открием бившата заместничка на Трайков Мая Христова, която е официалният шеф, настоящите зам.-министри Евгени Ангелов и Марий Косев, както и други кадри на министерството на Трайков. Именно Съветът на директорите на БЕХ е този, който взима решенията за стратегията за водене на преговори и Красимир Първанов няма как да се отклони дори и за миг от нея.

С други думи в драматичният пик на своето възмущение Трайков всъщност е беснеел срещу своите заместници, както и срещу редици други кадри на кабинета. Без да влагаме дори и грам конспиративно мислене, а само хладна логика е ясно, че Красимир Първанов едва ли е образът на платеното камикадзе, което излиза на международна сцена и с един подпис да си разпори корема пред широката публика. Тоест той няма как да е действал без най-високи указания за това какво точно да прави. И в този случай дори можем да го разглеждаме като жертва на невидимата студена война, която ясно си пролича, че тече в правителството. Защото съвсем очевидно стана, че министърът изобщо няма представа за стратегическите концепции на премиера и за това как точно този същия премиер преговаря по най-важните теми. Това е като да попаднеш в обсада и да схванеш, че своите са те пратили да се обесиш публично пред очите на всички. Всъщност именно подобна ситуация сигурно е някой големия генетичен кошмар на всеки гербаджия по земята, защото трябва да са идиоти, ако не са наясно, че Борисов би жертвал всеки в името на своето оцеляване.

Смущаващо е и друго. Изявлението на Трайков, че уволнява Първанов се оказа пълен балон. Първо, стана ясно, че министърът на икономиката не може собственоръчно да уволни шефът на НЕК, а това трябва да направи Съветът на директорите на БЕХ. И второ – 24 часа след пикът на драмата, пред журналисти, Бойко Борисов изсъска на министърът си на икономиката и каза, че Първанов изобщо не е уволнен.

Именно на този етап драмата става твърде мъглява като постмодерен роман и само по отделни сигнали, припламвания от стрелбата и от потокът на съзнанието на Бойко Борисов можем да се опитаме да възпроизведем какво точно е станало в драматичните дни.

Като енергиен герой образът на Борисов определено търпи високоволтово развитие. Първоначално АЕЦ "Белене" за широката душа на премиера беше само един гьол в който тройната коалиция е задушавала крадени милиарди. Днес вече трябва да сме убедени, че тези изявления не са били продукт на някаква осъзната или дълбока позиция, а просто порив на премиера да каже нещо готино пред медиите. Като политик Борисов има един основен проблем. Той произвежда разбираеми за българския контекст послания, които му осигуряват стабилен рейтинг, но зад граница неговите думи се приемат в съвсем различна ситуация. Там българският министър-председател сигурно е някаква върховна политекзотика, неумел кавър на Берлускони, клоун от Балканите, който говори неподготвен и си сменя позицията по седем пъти на ден.

АЕЦ "Белене" се оказа твърде висока топка за премиера, защото той може би се е досещал, че този проект всъщност е само върхът на айсберга на една тотална война, която се води у нас, но не си е давал сметка, че тази война ще започне да се води в неговото собствено правителство.

Нека най-напред с ясни думи да се опитам да обясня драмата около "Белене", както я разбирам аз. За целта обаче ще предупредя следното: нямам намерение да се съобразявам с пластмасовия език на клишетата и абсолютната тъпота на икономическите ала-бали, които ни продават. Също така смятам радикално да пренебрегна ековоплите, които десницата е преоткрила със страстта на вегетарианец открил супата от коприва и моркови.

Съвсем естествено е руснаците да имат интерес от строежа на АЕЦ "Белене". Това им осигурява търговски авторитет в Европа, добра възможност за печалби и още един лост за влияние върху ЕС. Дайте да се разберем - всяка силна държава иска да има влияние. Да смятаме, че има добри самаряни в световната политика, означава да вярваме, че героите от детските приказки съществуват наистина.

Срещу АЕЦ "Белене" е застанала цялата американска агентура у нас. Още едно бързо уточнение - под американска агентура не разбирам нещо демонично, разбирам единствено хората, които биха си строшили дори и краката само и само да докажат, че са верния към идеалите на американската демокрация и ценностите на свръхсвободния пазар. Американската политика тук в България обаче изобщо не се интересува от ценностния заряд на обществото. Техният интерес в нашата страна е един-единствен - да спрат всички руски проекти на всяка цена.

Руснаците ни извиват ръцете удивително коварно, но пък американците ни ритат в слабините по не по-малко гаден начин. Това е съдбата на малката държава - да бъде секскукла в световната геополитика. От прагматична гледна точка - руснаците са едни гърди напред, защото все пак предлагат нещо в замяна на налагането на влиянието им тук, докато американците с цялата депресия на нация в криза и на икономика в още по-голяма криза, гледат да спечелят битката чрез многогласните си певци и морални заклеймители, без да си бръкнат в джоба и да дадат някой друг набързо напечатан долар.

Eкопаниката в Европа след трагедията с японската централа "Фукушима" даде нова аргументация на десницата у нас да се бори срещу АЕЦ "Белене", но аргументите не минават поради една проста причина: всички са наясно, че ако американците строяха централата - лично Иван Костов щеше да дава интервюта колко безопасен е този проект и как е изцяло в съзвучие с политическите стремления на българската душа.

Точно този епохален сблъсък се е разиграл в кабинета на Борисов, но просто ролите са се паднали на неочакваните хора. Изплуването на Трайчо Трайков като основен глас срещу АЕЦ "Белене" се оказа лека изненада, особено на признанията на премиера, че Симеон Дянков е бил пратен лично да участва в преговорите с руснаците. Трайков през времето на своето министерстване трябваше да изтърпи доста неща. Например величествената идея на Борисов АЕЦ "Белене" да бъде изцяло руски проект, което хвърли в ужас абсолютно всеки експерт по земята. После икономическият министър трябваше да вижда как при всяка следващо интервю позицията на министър-председателя се променя отново и отново. В крайна сметка обаче руснаците успяха да наложат някакъв ред в преговорите за "Белене" за ужас на цялата десница и за радост на фармацевта за антидепресанти на американския посланик Джеймс Уорлик.

Оказа се, че Борисов ръководи кабинета точно като мафиотски дон - подклаждайки войни между отделните министри, давайки само по част от информацията на всеки от тях, за да бъде той нещо като върховен контрольор на задкулисните игрички. Това не е политика, това е интригантство, което си е въобразило, че може да бъде политика.

Заради това всеки от министрите на Борисов в даден момент си мисли, че премиерът е на негова страна. И сигурно това е причината за нервните уволнения на Трайков, за истеричните телевизионни пристъпи на Николай Младенов. Те се оказаха пленници на своята собствена партия, на своя собствен премиер и на своите собствени лъжи. Защото, както всички са убедени, точно Николай Младенов не е човекът, който може да дава морални квалификации като боклук на някой, така и Трайчо Трайков, независимо от зубърски си вид, също не е ангел. Те са приели играта на подлост в кабинета на ГЕРБ и следователно са дори по-лоши фигури от Бойко Борисов. След като си се оставил да те командва един пожарникар, значи си по-долен от него.

След новата ядрена война в кабинета на Борисов стана ясно, че нищо не е ясно. Всичко беше като блясване на следите от безшумната битка. Видяхме обаче достатъчно, за да постигнем едно горчиво осъзнаване. Правителството, тук опасенията на десница и левица съвпадат, изобщо не знае какъв е българският интерес и действа като слепец опипом в мрака. АЕЦ "Белене" е добър проект и е хубаво да го има, но не всяка цена.

А очевидно е, че Борисов смело се е запътил натам изцяло да го подари на руснаците, само защото няма никакъв международен авторитет и знание за това как се преговаря. Дясната аргументация за това как руснаците си разиграват коня по нашите земи би била нелепа, ако срещу себе си имаха кабинет, който поне за няколко мига отстоява национален интерес. Срещу себе си обаче руснаците имат митоман и мегаломаниак, а те са гениални в манипулацията на такива фигури. Колко хитро подхлъзнаха кабинета в тази битка. Някои казват, че руснаците действали неморално. Изобщо не е така. Американците действат по същия начин.

Ако трябва да мразите някой в тази битка - това е именно правителството и лично премиера. Защото мафията не може да отстоява други интереси, освен на собствените си портфейли. Кабинетът сам се вкара в ядрената война. А още от старите фантастични романи знаем, че всеки изход от такава война е тъжен, нелеп и ужасяващ.

Да казвам ли "честито"!

Бомбите

България е като държава от сюрреалистичен трилър. В нея са скрити няколко големи бомби, които трагично отбелязват времето, което им остава до експлозията, но елементът на абсурд идва от това, че никой нищо не прави за обезвреждането им.

Данните от преброяването на населението, които бяха обявени вчера, ясно показват всички тъмни съмнения през годините - България се топи, обезлюдява и застарява.

От година на година работещите ще стават все по-малко, а пенсионерите повече. И така рано или късно ще стигнем до момента, в който двата основни стълба на държавата - социалното и здравното осигуряване, ще се срутят като от киноексплозия. Не защото някой е виновен, а защото никой нищо не прави.

От подходящата гледна точка данните от преброяването напомнят на роман на ужасите. Те крият драматични истории и напомнят за управленска небрежност, дори нечистоплътност. Държавата във вида, в който ни се представя от няколко години насам, гледа на гражданите като на бреме. Правят фантасмагорична пенсионна реформа, чиято цел е никой да не е в състояние да вземе пенсия някога. Най-перфектният гражданин за България днес е, с извинение за черния хумор, този, който внесе и последната си вноска за пенсия, а на следващия ден умре благоприлично в името на фискалната дисциплина на държавата и тържеството на счетоводителските умове в кабинета. Превърнаха болниците единствено в чакални за болните, докато роднините успеят да съберат парите за подобаващо лечение.

Бомбите цъкат, а никой не се съобразява с приближаващия фатален час. Това е история, която цифрите не могат да ни разкажат.

Историята на министри, които пушат пури в барутния погреб и откриват магистрали, които няма какво да свързват...

Светът е голям, а милиардерите изскачат отвсякъде

Няколко икономически шокиращи факта: кризата в България извади на светло 28 нови милионери. В последните месеци на всеки три дни се е имало влог, който надминава 1 милион лева. В последните няколко години броят на милионерите в България е нараснал 100 пъти.
Още малко факти: в дните в които българският кабинет е обявил курс към всеобщи икономии и затягането на колана почти до точката на посиняване на лицето на всеки, страдащите български банки обявиха печалби от 400 милиона лева и то само от комисионни за миналата година. Печалбите от другите пера надминават 2 милиарда.

А говорим за кризисна година.

Поне с този аргумент ежедневно българите са принуждавани да се примиряват с ниските си заплати, зловещите условия на труд и постоянна гавра с тях.

Нека да обърнем поглед към света.

Само за една година в сърцето на американската селяния - Хюстън (ако Тексас е моделът за демокрацията на бъдещето - предпочитам да живея в Албания) милионерите са се увеличили с 30 на сто. Британските банки пък постихнаха свой собствен монетарен оргазъм като отбелязаха печалба от 24 милиарда долара само за полугодието. По ирония на съдбата обикновените англичани са подложени на същата смазваща правителствена репресия от икономии от страна на консерваторът Дейвид Камерън. Камерън обяви курс на рестрикции и веднага остави близо 20 хиляди души на улицата, които ще станат много повече в близката година и половина.

В описаната картина има нещо много сбъркано.

От 15 септември 2008 година светът се загърчи в най-голямата икономическа криза в близките 60 години и се предполагаше, че балансите в света трябва вече да са много по-регулирани. В крайна сметка първо световният бизнес се разврещя, че загива и изви ръцете на десетки правителства по света да налеят в него огромно количество публични средства. Държавите спасиха бизнеса и капитала, за да му позволят той да продължи да извлича огромните си печалби.

В първоначалният шок от кризата неолибералните икономисти се хванаха за сърцата, започнаха да бият главите си по луксозните си бюра, вестниците започнаха да се оглеждат за цитати от Маркс с които да си обяснят краха, а всички трезвомислещи хора радостно се поздравиха с това, че капитализмът на бедствията (по страхотният израз на Наоми Клайн) най-накрая е достигнал до смъртоносната си точка и експлозия. Всъщност всички драматични състояния се оказа лъжи.

А най-голямата лъжа е, че кризата е една. Всъщност от началото на дерегулацията на финансовите пазари от началото на 80-те години на 20-ти век, кризата не е спирала. Тя се прояваваше в различни сектори, в различни части на света, но винаги с един и същи резултат – безработни, глад, бедност и шепа доволни милиардери.

Политиката за създаване на „кухо” правителство, тоест държавна администрация лишена от кадри, чиято цел е единствено формално да регистрира наличието на някаква власт, насочи повечето обществени средства в частни ръце, приватизира всичко до което успя да се добере и катастрофата дойде много по-бързо дори и от цунамито, което помете ядрената централа във Фукушима.

И точно, когато светът трябваше да възприеме нов курс, точно, когато трябваше да се приеме правилото, че човек трябва да се докосва до трудовете на Милтън Фридман единствено с противорадиационен костюм, промяната никак не се случи.

Тези, които ограбиха света се отърваха със златните си парашути и дори натрупаха още по-рекордни печалби. На фона на цялата стагнация оставила без работа 30 милиона хора по света, увеличаването на броя на милионерите говори, че икономическите пирати никак не са се отказали от постигането на своите индивидуални утопии – да станат свръхбогати за сметка на цялото останало човечество.

Сега, особено след като разполагаме с новите икономически данни за фундаменталното разрастване на броя на милиардерите, вече трябва да си отговорим на въпроса – защо светът не успя да обърне посока и да надделее над господарите на хаоса.

Първо – изключително слаба европейска левица.

Европейската левица стана част от либералното статукво и вместо да бъде щит срещу безумието, си вдигна купон заедно с богатите. Малко преди финансовото цунами да погребе света част от левите политици се усетиха, че участват в пищно парти, но на „Титаник”, но вече беше късно. Фразите им бяха кухи, социалдемокрацията се беше изпарила във въздуха като усмивка от лицето на мафиот, а левите политици вече нямаше какво да кажат на гражданите. Трудно е да им обясниш, че си алтернатива, когато от 15 години закусваш с хайвер и не си помирисвал по-евтин костюм от 2 хиляди евро.

Второ – неолибералните кръгове са обсадили целия свят. Всички институти, които всекидневно бълват сатанинска продукция, са блокирали всеки пристъп на кислород в икономическият мозък на човечеството. Войната срещу здравия разум приключи с пълна победа на хаоса.

Трето – изпечените майстори на спекулата превърнаха кризата в окончателна възможност да изсмучат последните остатъци от обществени средства. С други думи – кризата се оказа само извинение, което послужи за складирането на невероятни богатства. И цената на кризата беше платена от бедните. Милиардерите се увеличиха също както се увеличиха безработните.

Четвърто – за да пречупиш системата се изисква визионерство и смел дух. Навремето Франклин Делано Рузвелт намира сили в себе си от руините на американската икономика да създаде привлекателното лице на западния капитализъм. Именно с това привлекателно лице Запада спечели студената война. Източният лагер нямаше да си падне много по общества разтърсвани от постоянни кризи, рязко обедняване и постоянно увеличаващ се брой на безработните.

В България се случи същото. За чест на предишния кабинет трябва да споменем, че той все пак създаде антикризисна програма, която сработи в достатъчна степен, за да не се усети първият удар на голямата криза. Тази програма може да бъде критикувана по много показатели, но все пак показваше наличието на достатъчно здрав разум да се работи в нова посока. После обаче тежестта на всички останали грехове срути тройната коалиция в бездната и на власт дойдоха агентите на хаоса. Те една година не създадоха програма с антикризисни мерки, а когато я направиха под бурният обществен натиск, не изпълниха нито една от целите поставени вътре.

Икономическата преса на която Дянков (не напразно го наричат хер Флик – той удивително прилича на фашист по своята безчувственост) доразкъса всяка останала социална тъкан в обществото. Днес България е страна в която богатите стават по-богати, средната класа (мистично и недоказано явление) глътна вода, а бедните затънаха в блатото до ушите. Да не говорим, че страната ни постави своеобразен рекорд – досега е излизала 4 пъти от кризата, а вероятно ще излезе поне още няколко пъти от нея. Цената на всичко това: богатите си направиха купона, а бедните изгубиха всякакъв шанс и надежда. Така се получи още по-красива картина. Дори и Европа да излезе от кризата, ние ще продължим да бъдем в нея още много дълго време...

Според втръсналата на всички градска легенда в китайският йероглифът за криза означавал и нова възможност. В България обаче криза означава единствено криза и нищо останало. Криза и милионери, които излизат на бял свят. Нали се сещате какво означава това – всеки милионер е знак, че 300 хиляди души са били прецакани и никога няма да излязат от блатото.

Светът е голям, а милиардерите изскачат отвсякъде

Ако някой седне да пише нов „Комунистически манифест” трябва да почне този с тези думи...

Вселена с много звезди

(кратка ода за истинската любов)

Снобското писане за любов трябва да бъде окачествено като опустушително природно бедствие и да бъде забранено вовеки веков.

Ужасно е да отвориш текст на млада дама и да откриеш вътре поредица от интелектуални клишета, с които авторката иска да замаскира пълното си непознаване на изпепеляващата любов.

В момента в който започнеш да пишеш като психоаналитик за чуствата си, да ги подлагаш на ирония, да описваш ситуации като заместител на емоции - тогава трябва да сте наясно, че авторът е кух човек, който отчаяно се опитва да съживи себе си чрез енергията на някакви остатъци от ерудираност.

Ерудицията и желанието да намесиш Мишел Фуко нямат нищо общо с любовта. За да пишеш за любов трябва да си брутално откровен, а не лигаво интелектуален. Любовта е драматична, изсмукваща и буреносна.

Интелектът не търпи тези чувства и то правилно, защото те не подлежат на ясен анализ. Дивата джунгла не може да бъде описана като блеснал Манхатън.

Ето как обаче стилът "Сексът и градът" подмени любовното чувство. Там главната героиня Кари Брадшоу не спира да пише за себе си като за обект на научно изследване - с колко мъже е преспала, на колко срещи е била, колко вида са ухажорите й, колко коктейла е изпила.

Това е псевдооткровение.

Защото няма нищо общо с емоциите. Съвременният свят драматично се бои от емоциите. Защото емоционалността е тотално отрицание на прагматичното общество в която живеем.

Любовта е безумие, ние се опитваме да живеем в стерилен свят.

Не Кари Брадшоу, а маркиз дьо Сад е стигал до най-големите откровения за любовта, за страстта, в тях няма място за философия, защото те са въплащение на почти нечовешка виталност.

А виталността няма нищо с общо с лигавите размишления. Любовта трябва да е върховна форма на лудост, ако иска да заслужи името си.

Иначе днес живеем в парадоксален свят. Наричаме любов всичко. Елементарната привързаност. Чувството за удобство. Нежеланието да се откажем от навика. Плуването по течението.

И всичко това става удобно форма за снобите да упражняват своите свръхинтелектуални пера. Описваш своето его и го наричаш любов. Описваш своите мании и ги наричаш страст. Описваш своите фиксации и твърдиш, че са проява на висша емоционалност.

Когато любовта стане удобна и зряла - тя вече е различен вид любов. И пак е хубава. Много хубава. Но винаги трябва да минеш през бурята, за да стигнеш до удобството на топлината и зрелостта. С други думи любовта се нуждае от много малко - от смелост, от много смелост да минеш по ръба на пропастта и да погледнеш в бездната без да се изплашиш.

В нея - в любовта - няма място за възвишени цитати, които си свил от някой.

Направиш ли го - това вече престава да бъде любов. Защо трябва някой да си обяснява любовта, да се лигави за нея, да се прави на възвишен? Защо трябва да се опорочава всичко като се говори снобски за него?

После - защо хората не четат български автори! Българските автори, в огромната си част, им описват един измислен, халюцигенен свят, който няма нищо общо с тяхната душа, мечти и фантазии.

Този интелектуален свят е объркан, сив, грозен и дребен. Той не може нито за миг да отплува в облаците, да се топне в небето, да изрази радост или неподправено щастие.

Точно, както не може никога да стигне до любовта.

И когато не знаеш как да говориш за любовта, започваш да говориш за собствения си нарцисизъм. А това е като харакири. Това е като руска рулетка. Любовта не търпи фалшивите думи, значи те през цялото време ни описват свят без любов като небе без облаци, като вселена без звезди.

Любовта струва повече от четири книги накуп.

Тя самата е като роман.

Защото ти е да четеш как ти я описва друг.

Просто й се наслади.

Конфликтна зона

Един американски певец - Дейвид Грол, бивш барабанист на Нирвана и вокал на групата Фу Файтърс, в разгара на двете войни на САЩ и в пика на управлението на Джордж Буш-младши, бе заявил, че невежеството на президента вече не може да бъде оправдание за всичко, което причинява на държавата си. После дори изпя песен в този дух.

В България певците обичат да са близо до властта и да се опияняват от блясъка на държавните мъже и няма кой да се престраши да изрече нещо подобно, но невежеството и арогантността повече не могат да бъдат оправдание на ГЕРБ за всичките им нарушени обещания и прекършени клетви.

Показателен пример. От днес официално трябваше да заработи независима комисия, която да следи за конфликт на интереси. Управляващите я измислиха като орган, рекламираха я като техен пробив с антикорупционен блясък, променяха след това два пъти правилата за нея, а в крайна сметка днес тази комисия няма да я има. Законът не е отменен, просто мнозинството не е номинирало свои кандидати и е оставило въпроса по средата на пътя.

Не, вече няма как да твърдим, че това е невежество. Това е свръхтитаничен конфликт на интереси. Никой в мнозинството очевидно няма желание да създаде този независим орган, защото, първо, половината гербаджии ще попаднат под кръстосан обстрел. Съвсем наскоро за двама депутати от мнозинството - Стоян Гюзелев и Димитър Аврамов, официално бе доказано, че са в конфликт на интереси. А какво да кажем за толкова много заместник-министри, дори министри, които очевидно са в същото положение. Да припомняме ли написаното за столичния богаташ Андрей Иванов, който е председател на СОС? За него уж се произнесоха, че не е в конфликт, но нима някой е повярвал на тази версия?

ГЕРБ са в конфликт изобщо с идеята за управление в името на гражданите, а не в името на собствения портфейл. Не партия, а цяла конфликтна зона. И станаха жертва на големите си думи, обещания и драматични клетви. Всичко остана в миналото.
Какво повече може да кажем за тези нажежени конфликтни зони на ГЕРБ? Те избраха големите пари пред хората.

Това е повече от диагноза.

Това е обвинение.

Некролог за Мишо Бирата

Дали има бог на бирата? Ако той съществува някъде там сред безкрайните полета от хмел или сред сградите на бирените фабрики, които нагло рекламират напитката си, със сигурност е имал хиляди поводи да отмъсти на Михаил Михов, станал медийно популярен като Мишо Бирата. Този бизнесмен не само създаде лошо име на горчивата напитка, той сътвори усещането, че бизнесът с радостта на народа е порочно оплетен с властта подобно на лепкава паяжина.

Не е ясно дали боговете на бирата могат да убиват. Но е факт, че Мишо Бирата почина мистериозно като в криминален роман и то само два месеца и половина след като стана национално известен.

Ало, здрасти. Абе тоя Мишо Бирата ми се обади сега пак. В неговата фабрика влезнали митничари ли са, полицаи ли са, събират телефони, правят там некаква акция. Хайде прибирай ги оттам, нали поехме ангажимент...

Това са думите, които обезсмъртиха Бирата. И те не са изречени от кой да е – техен автор е лично премиерът на България Бойко Борисов, човек, който не е известен с изящна словесност, а по-скоро с непукизъм към езика и изказа. Още тогава, когато тези думи се прочуха в национален ефир, много хора заподозряха, че те ща са и думите върху некролога на бирения бос. Защото изведнъж от мътилката на станалите публично достояние СРС-ата изплува потресаващият факт, че главата на изпълнителната власт в страната е лобист номер 1 на Републиката.

Няколко месеца по-късно Михаил Михов бе открит мъртъв в хотелска стая в Правец. Официалната диагноза: масивен инфаркт. Точно, защото официалната диагноза е така невинна, никой в България няма да й повярва.

Цялата мутренска логика на управлението сочи, че Бирата не е умрял от естествена смърт. Дори и да е истина, дори и наказанието да не е от ръка човешка, а от ръката на бога на бирата – пак никой няма да повярва. Ние живеем в свят отровен от полуистини, интриги, хулиганска лексика, герберска наглост и тъмни далавери. В тази атмосфера истината никога не е постижима, нито възможна.

Когато името му нашумя покрай СРС-скандала, Михов веднага побърза да изпълни обществената си роля. Свика пресконференция и опроверга записа. Каза, че никога не е искал услуги.

После Бойко Борисов на правителствено заседание дръпна цяла тирада по случая. Днес, в контекста на това, че Мишо Бирата скоропостижно напусна този свят, е зловещо да препрочетем някои от фразите на премиера тогава. Защото те донякъде могат да дадат интересна интепретация на мистериозната смърт.

През цялото време пред министрите душата на министър-председателя се гърчи от факта, че някой му плете скандали и удрят кабинета му по най-силната част – антикорупционните действия (това, разбира се, трябва да го отнесем към света на халюцинациите - вече е съвсем ясно, че това правителство никога не е се борило с корупцията, то се е борило просто за различна корупция). И тогава в миг на гняв и откровение Борисов извива глас – тъмните сили искат: „да ме направят колеблив и не на последно място, да ме подчинят или направят зависим”.

Това не е гласът на чист политик, можем да разчетем в думите гнева на мафиота. Той мрази идеята, че могат да го рекетират. И какво би направил тук един човек, трениран в ковачницата на кървавия преход? Това е само литературно предположение, а не обвинение, но един-единствен човек държи ключа към зависимостта на Борисов. И този човек, за негово огромно съжаление, има уста и език, които биха могли да се развържат преди изборите при подходящи условия и политически климат.

Същият човек, спортист, богат бизнесмен изведнъж умира от масивен инфаркт на 47 години. Коварната здравна система дори не е била в състояние да се намеси. А в литературен контекст – премиерът вече няма смисъл да се гневи душевно, че искали да бъде зависим. Независимостта е дошла чрез един мистериозен сърдечен удар. Съдбата май много обича премиерите....

„Аз съм силен, когато съм уверен”, казва още Борисов пред министрите си в разгара на СРС- скандала. Дали сега би повторил същите думи? Защото вече трябва да е изпълнен с увереност.

Здравното министерство трябва да започне разследване. И то веднага. Да, точно здравното. Нещо предизвиква масивен инфаркт у хората – или пиенето на бира „Леденика” (без лиценз) или разговорите с премиера. Едно от двете предизвиква скоростен край на живота и е медицинска задача да открият кое точно. Ако е бирата – има лесно решение на въпроса, минаваме на друга марка. Обаче, ако са разговорите с министър-председателя – сигурно всеки споменат в скандалните СРС-ата ще приеме темата много вътрешно. Дали младото митничарче с исхемична болест на сърцето, което рита по обед мачле с премиера, не се е препотило три пъти вчера при неочакваната вест за кончината на Мишо Бирата? Аз на негово място бих пролял повече пот от Искра Фидосова като участник в Ню-Йоркския маратон. Сигурно това е страничен ефект от убийствения чар на министър-председателя.

„Така че искам или да сме силни и спокойни, или война като на война. И ние влизаме в окопите” – още един цитат от премиерските излияния. Ех, ако знаехме тогава, че дните на Михаил Михов са преброени – щяхме да тълкуваме думите по съвсем друг начин. Бойко Борисов не е сложен литературен герой. Достатъчно е да отворим тънката книжка за неговото интелектуално развитие, за да направим културната референция към книгата „Кръстникът” (всъщност към филма, едва ли е чел книгата). Там мафиотите при опасност излизат „на дюшеци”, тоест минават в бойни действия. Кой е казал, че окопите не се намират в хотелските стаи на магичния Правец?

Смъртта на Мишо Бирата показва, че ни чака много истерична година. И ме е страх, че от мътилката на това управление ще изплуват още трупове.

Защото премиерът иска да е сигурен, той трябва да е убеден, че никой няма да го подхлъзне по пътя към изборите.

Трябва ли да си припомняме годините в които Борисов беше главен секретар на МВР, а всъщност счетоводител на трупове. Нито едно разкрито знаково убийство, но снимки на местопрестъплението, където падаха всички известни мъртъвци.

Това е България. Не можете да я разберете със сърце, не можете да я схванете с разум, трябва да я мислите като гангстерски роман. И да имате бира в ръката като знак за принадлежност съм сюжета.

На Мишо Бирата вече едва ли му пука за делата земни. Ако на небето има комисия за оценка на живота на всеки – сигурно няма да получи най-отличната характеристика. А на небето – поне така се надяваме – няма на кога да звъннеш да ти извади небесните митничари от големия процес, ще трябва сам да си понесе отговорностите и всичко останало.

Ние обаче сме тук и трябва да живеем при правителство, което управлява като мафиотски клан. Кабинет като Коза ностра. Със спокоен премиер, който дори не пожела да коментира смъртта на този, който обезсмърти завинаги в политическата история на България. Борисов каза само: „Защо ме питате? Аз какво да направя”. Думи на човек, който определено е възвърнал душевното си спокойствие. Нали така?

Когато читателят стигне до края на тирадата на премиера пред министрите в онзи студен януари от зимата на нашите СРС-та, може да се натъкне на едно последно откровение, което идва като кулуминация на страстта в политически смисъл: „ българският народ трябва и този път да си понесе това, което сме си избрали и си избираме за български политици”.

Звучи толкова мъдро сякаш не го е казал Борисов. Може би точно тук бирата му е помогнала да изрази себе си.

И мафиотите имат добри попадения.

Жалко за всички останали.

Новата утопия на човечеството

Писах този текст преди около месец и половина за едно ъндърграунд списание Tigersuit zine. Да, оказа се, че има и такива в България. Хората сами ме потърсиха, помолиха да им напиша нещо, а аз не съм способен да откажа молба за писане.

Когато писах този текст Мубарак още не беше паднал, в Либия всичко беше спокойно, нямаше операция "Зората на Одисеята", в Сирия все още не убиваха хора, а и Бахрейн не беше въстанал. Заради това в текста ми се прокрадва лек утопичен тон, неподправена радост и възторг. Сега сигурно бих го написал по-депресивно, психарски и отчаяно. Точно заради това рeших да го пусна във вида в който съм го сътворил преди време. Не е хубаво да убивам патетиката в името на реалността.

Оказа се все пак, че светът наистина живее в различни времена. Историята просто не тече като спокойна река през някакво огромно поле, а като планински поток, който ускорява и забързва като болид от Формула 1, прави водопади и водата постоянно се пени.

Едни държави си въобразяват, че плуват в красивото бъдеще на света, а други трябва тепърва да се борят, да страдат, да протестират, за да спечелят всичко, което другите смятат за естествено. Историческите времена на континентите се разминават като магистрали, насочени към далечни планети.

Това, че светът не живее в едно време не е най-големият проблем. Големият проблем е, че хората, които живеят в различни времена не се познават, нито разбират едни други.

Именно заради разминаването на времената арабската революция изненада толкова много хора. Протестът на гражданите в Тунис, Египет, Йемен вече е толкова голям, че заслужава да бъде наричан революция, а не просто митинг, размирици или бунт. Цивилизованата Европа и технологизираната Америка очакваха арабите да си траят свити в ъгъла на историята, в мрака на диктатурата, да заявяват от време на време цяла серия от странни омрази и да не притесняват много-много голямата политика със себе си.

Обаче желанието за нов живот е най-голямата движеща сила във вселената. Когато то озари обикновените хора – те стават свръхисторическа сила, която не се съобразява с диктатори, двойни стандарти и безкрайни геополитически уравнения.

Първо пламна Тунис. Тунис, прекрасна страна с лъчисти и сини плажове, екзотичен пейзаж, прилежни хора и уникални курорти. Така ни я представяха туристическите брошури. И вероятно описанието е вярно. Тунис е вероятно най-поевропейчената арабска страна. Жените имат равни права с мъжете. Президентът-легенда Хабиб Бургиба по време на Рамазан се появява по телевизията и пие публично кафе. Правоверните мюсюлмани нямат право да вкусват или пият каквото й да е преди залез слънце, но със символичния си акт тогавашния държавен глава просто показва, че светската държава е необратима. Бургиба обаче става пленник на разбирането, че властта трябва да се упражнява единствено по силов начин.

После през 1987 година на власт идва Зейн ал Абедин бен Али, който завърши пътя си като държавен глава с позорно бягство в Саудитска арабия. Той бе свален с първата модерна социална революция в арабския свят. Гражданите се вдигнаха и изметоха властта.

Това, което прави стряскащо впечатление е колко бързо може да се срине грандиозната власт на един диктатор, когато хората забравят за клишетата, насажданият страх и всичко останало. Оказва се, че като в красив сън – властта е единствено илюзия. В мигът в който един народ осъзнае, че силата е в него – диктаторите имат на разположение единствено бягството. А Тунис си остава все така красив, плажовете все така сини, хората все така добри...

Всички аналазатори радостно възклицаваха, че геополитиката е ударила джакпот, че протестите са били в Тунис, заради това, че там няма силни ислямисти, а светският характер на държавата е много силен. Беше лесно да се подкрепи революцията на араби, които не искат шериат, а просто живот без диктатори.

Не така стояха нещата с Египет. Египет е коварна държава, пресечна точка на два милиона интереса, страна със сложна политика, силно ислямско движение и диктатор с биография, извадена като от американски трилър.

През 1981 година Халед Исламбули, последовател на Мюсюлманските братя и радикалната групировка Ал Гамаа ал ислямия убива тогавашния египетски президент Ануар Садат. И до днес във въздуха витае легендата, че Мубарак, който остава недокоснат от стрелбата, има нещо общо със смъртта на Садат, но така или иначе неговият възход вече е осигурен напълно. Не можем да отречем Мубарак е ловък играч и бързо разбира, че ако иска да подсигури властта си добре трябва да стане незаменим в очите на американците, тяхна опора в арабския свят, дори с цената на това да бъде приятел и съюзник на Израел. Не напразно днес Израел е последната държава, която твърдо подкрепя Мубарак. На лозунга на египетските демонстранти: „Свобода или диктатура”, израелският премиер Бенямин Нетаняху заяви, че верният лозунг е „Демокрация или радикализъм”.

В Египет обаче революцията също е социална. Зашеметени от кризата, натикани в крайна бедност, хората от големите градове вече не издържаха и изпълниха площадите. Картината влезе в умовете. Дори живеещите в различно време се изпълниха с усещането за свят, който не може да остане същия, защото вече няма как да остане същия. Веднага се появиха аналогии с размирната 1989 година за Източна Европа.

Те не са верни. Арабският свят днес иска истинска демокрация. От тази, която наистина дава власт в ръцете на народа, а не попада като инструмент в олигархичните кръгове. Заради това САЩ не бързаха и няма да бързат да дадат оценка на експлозията в Египет. Египтяните днес не искат американски вариант на свобода, а свобода, както я разбират те самите.

Дали някой си е дал сметка, че тази мощна експлозия на социално напрежение избухна след шумът около „Уикилийкс” и гоненията срещу неговия създател Джулиан Асандж. „Уикилийкс” разкри ненормално неморалната картина на световната дипломация. Хората по света, в случая в арабския свят, видяха, че не могат да чакат външна помощ, за да вземат съдбата си в собствените си ръце и излязоха сами. И провалиха хиляди политологически теории. Унищожиха труда на стотици самовъобразени анализатори. Нанесоха удар на мисленето в клишета.

Защото искат сами да определят своето бъдеще и да не бъдат заложник в онова, което Бжежински нарече – „голямата шахматна дъска”.

Зашеметени от настоящето ние трудно осъзнаваме историческите събития, когато присъстваме на тях. Историята се изплъзва от нашето мислене, защото ни е трудно да повярваме, че можем да вземем участие в нейното правене. Египтяните сътвориха нова глава от историята. Пречупиха геополитиката на една империя (онази, която е свикнала да тъне в самодоволство зад океана) и показаха, че нещата отиват към промяна. Към промяна, която днес не можем да предскажем, нито да предвидим, нито пък дори да опишем. Но промените са солта на живота. Те отприщват реката на времето. Те дават на хората надежда и шанс. Те им помагат да видят себе си по нов начин.

И това ще бъде новата утопия на човечеството – че всички ще заживеем в единно време и ще бъдем наясно със себе си, ще познаваме света по-добре. Хората са утопични същества. Искат да вярват в светлото бъдеще, а не в мрака на настоящето.

Каквото и да стане в Египет, както и да се развият събитията в другите арабски страни – светът вече няма да е същият. Не може да продължи да бъде същият. Звучи ужасно банално. Заради това нека да приключим с още една баналност. Толкова голяма и истинска.

Хората са сила.

Силата е в хората.

Само трябва да го разберат.

Прегръдка до задушаване

Романтичната любов на медиите към кабинета има много проявления. Кабинетът и медиите са в толкова възторжена и силна прегръдка, че задушаването и липсата на въздух е неизбежен страничен ефект на страстта. И заради това медиите компенсират с една палава смелост, когато трябва да громят опозицията. Всичките запаси от ирония, сарказъм, черен хумор и сардонични шегички са запазени за тази нещастна опозиция, която е имала наглостта да даде признаци на политически живот.

"Стотици хора се събраха на червен протест в центъра на София", обявиха първоначално от една телевизия. После демократично вдигнаха бройката на протеста на БСП до "няколко хиляди" души, намеквайки, че няма как да са били повече от 1500 на площада.

Вестниците също решиха да упражнят интелектуалната си ирония върху осмелилите се да заявят позиция срещу Бойко Борисов. Един от тях изчисли, че средната възраст на протестиращите била 69 години. Все едно репортерите на газетата не са имали друга задача, освен да обикалят и да разпитват хората за възрастта им, за да се получи ироничната калкулация.

Творческото въображение на медиите, като всеки влюбен вероятно, също не познава граници за своето развитие. Дали чрез снимка, която намеква, че на площада са се събрали единствено разлютени старци, дали чрез безкрайно описание на хората, на които им е станало лошо от жегата, начините за атака са много и до един тежко ехидни.

Държава, в която медиите са влюбени във властта, винаги стига до социална шизофрения. Защото ролите на добрите и лошите са рязко разменени, а хората нямат нито един канал, по който да изразят недоволството си. Ефектът е като трупащо се напрежение, което трябва да избие някъде. Парадоксът е, че ако един ден това настроение се прояви като бурен гняв, изведнъж ще се окаже, че медиите винаги са били на страната на народа, а не е така. В последните две години никак не е така.

Със своята странна позиция и зле прикрита любов към управлението има още един страничен дефект, който медиите успяха да насадят като разбиране. Днес повечето хора, когато излязат да протестират, като задължителен обществен ритуал започват да твърдят, че не искат партии да се възползват от това и протестите да бъдат политизирани. Това е все едно да кажеш, че не искаш хирург, когато имаш спукан апандисит. Партиите независимо от трайния скептицизъм, насаждан към тях, са единственият легитимен начин за участие в политиката. Няма демокрация, която да функционира по различен начин. И именно дните на протести са начините на гражданското общество да разговаря с партиите, да ги накара да поемат ангажименти към него и после да следи като детектив обещанията да бъдат изпълнени.

Да си мислиш, че можеш да минеш без партии, е много мрачно разбиране за света. Това е все едно да си въобразим, че любовта на медиите към властта е апотеоз на тяхната независимост.

Прозрачност ли?

"Освен законите и процедурите по света съществуват и моралът, доброто име, общественото доверие...". Тези думи принадлежат на Искра Фидосова и са казани в далечната 2009 година, когато клишетата "прозрачност" и "морал", и "ново отношение" бяха любимата политическа дъвка на ГЕРБ.

Две години по-късно госпожа Искра Фидосова май напълно е забравила собствените си политически мантри и нравоучителни пояснения. Съвсем очевидно вече общественото доверие не представлява някаква ценност за нея. От НАП вчера обявиха, че са приключили проверката на Фидосова по сигнал за това, че тя е получила 150 хиляди лева по договор с фирма "Титан". Тъкмо когато общественото доверие очакваше да научи има ли нещо вярно в тази информация (при нейното обявяване Фидосова я отрече и дори се ожали, че скоро ще я изкарат канибал), изведнъж се оказа, че тя е засекретена. Зам.-шефката на парламентарната група на ГЕРБ не разрешила нейното оповестяване.

Няма обществено доверие по тази земя, което да може да съществува в остър недостиг на информация. Какво точно има да крие госпожа Фидосова, че така демонстративно отказва да предостави на хората, които са гласували за нея, тази информация. Изобщо политическата сила ГЕРБ превърна НАП в нещо като пералня на замърсен имидж. Цветан Цветанов бе оневинен от данъчните поне формално, въпреки че никой не повярва на данните от проверката. Сега Фидосова дори не иска да участва в медийната игра на разследване, а направо реши да се откаже от всичко, което е говорила две години, и да се сниши, за да я отмине бурята.
Прозрачност, обществено доверие, морал?
Очевидно в ГЕРБ тези думи вече са виц.

Въображаемите приятели на БСП

Интересна новина, която преобръща целия политически пейзаж, се появи в информационна агенция вчера и стана причина много политолози да накъсат трудовете си на малки парченца. В информация за проведена среща на Политическия съвет на Коалиция за България можехме да прочетем, че Минчо Минчев, лидер на "Нова зора", е от Политическия съвет на БСП. Пак към тази интересна (и несъществуваща) структура на социалистическата партия бяха причислени комунистът Александър Паунов и председателят на Движението за социален хуманизъм Александър Радославов.

Нека да не бързаме с хулите срещу журналистката, която е написала това. Всъщност дамата е много права и трябва да бъде поздравена за политическото й озарение. Грешката е вярна. Как да не причислиш към БСП хора, които не говорят нищо на никого, лидери на партии от по 15 души. Съвсем естествено е да се обърка човек. С тях или без тях - има ли разлика?

БСП води удивителна коалиционна политика. Тя е политическият еквивалент на това да си имаш въображаем приятел. Толкова въображаем, че трябва да си голям фантазьор, за да се убедиш, че го има. И ефектът вече се вижда с просто око - младите журналистки от информационните агенции съвсем не могат да се оправят в този лабиринт от въображение. БСП е силната партия и съвсем естествено всички край нея са вписани в членската й маса.

На места дописката в информационната агенция звучи почти като откровение. Например има едно изречение, което е потресаващо със своята честност: "Коалиционният партньор на БСП Тома Томов". Това е добра диагноза на търсенията на социалистите за съюз. БСП се сдружава с партии, които могат да бъдат описани чрез един-единствен човек и нищо повече. Какъв изобщо е смисълът от това блуждаене в пространството? Защо трябва БСП да се коалира в името на самото коалиране? Политическата математика е коварно явление - в нея постоянното прибавяне съвсем не увеличава резултата. Точно обратното - предизвиква недоумение, странни дописки и нервен кикот.

И какво се оказа накрая.

Много хора са се събрали край масата, но само един от тях е реален, всички останали са въображаеми.

Ех, ако избори се печелеха с въображение...