Ако се замислим достатъчно безпристрастно и се настроим по-философски, ще видим, че зад абревиатурата СДС стои цялата драма, мерзост, величие и абсурдност на българския преход. В Съюза на демократичните сили дълго време част от българите припознаваха силата на надеждата, на промяната, без да осъзнават, че под промяна СДС разбира само отричане на историята, а надеждата остана забутана в някое от прашасалите мазета на "Раковски" 134.
Изменчивостта на историята
В "1984" на Оруел е описана една ръзтърсваща картина. Цял отдел в министерство на тоталитарната свръхдържава Океания е зает с това да пренаписва вестниците от миналото, за да може те да съответстват на днешната идеология. В СДС очевидно днес не се чувстват комфортно с мисълта за миналото. Кратка справка за историята на формацията, която можем да открием на тяхната интернет-страница, разкрива зловещата истина. Името на Иван Костов там се споменава само два пъти. Първият - че през 1997 г. той е бил лидер, и вторият - че през 2001 г. губи изборите.
През останалата част от историческия воаяж виждаме някакви странни фрази на Петър Стоянов (цитиран обилно, както преди се цитираше Тодор Живков) и нито грам споделен анализ за причините, които доведоха СДС до няколко поредни и много тежки поражения. Всъщност, изменчивостта на историята за сините се дължи тъкмо на неумението им да изговорят проблемите. И понеже политиката не търпи вакуум, това неизговаряне се замества от цялостно пренаписване на житието на СДС. Резултатът - скучна политика и топяща се членска маса.
Подир сянката на лидера
Седемнадесетата извънредна отчетно-изборна конференция на СДС умопомрачително приличаше на колективна психоанализа или на сбирка на дружеството "Анонимни алкохолици". Целта на подобни мероприятия е чрез признаването на проблема пред много хора да се стигне до някакъв личен катарзис, който да отвори нови пътища пред нагазилия в проблеми човек.
При СДС обаче анализът винаги стига до състояние, което изтънчените американски психолози биха нарекли "пасивна агресия". "Напускайки поста, няма да направя своя собствена партия. Няма да напусна СДС. Ако имам някакви забележки към новоизбраното ръководство, ще им ги кажа лично, а няма, задоволявайки собственото си его, да говоря против тях", сподели с делегатите лидерът в оставка Петър Стоянов. Стрела срещу всички, които говореха срещу него. "СДС се нуждае от нови лица", контрира Надежда Михайлова.
Това е част от неспиращия от известно време диалог в СДС. Ситуацията напомня на пиеса от Бекет - хората говорят, но не се слушат, а накрая всички са изненадани от прилива на съдбата.
В този диалог има една изначална грешка, която никой седесар не признава. Сините отчаяно са се вкопчили единствено и само в идеята за лидера. Иска им се някой вместо тях да се наеме и да реши чудовищните проблеми на партията. Истината е, че проблемът на СДС не е лидерски, а политически. Силният лидер идва на базата на добра политика и някаква визия за бъдещето. Когато не знаеш къде отиваш, винаги се озоваваш другаде, гласи древната мъдрост. Петър Стоянов попадна в този капан и като герой от древногръцка трагедия не успя да направи нищо срещу неумолимата съдба. Партията му също се оказа впримчена в своето минало, в своя капан и очевидно няма да излезе от него.
В СДС грешките се натрупаха с много, но ключова от тях беше идеята Петър Стоянов да стане лидер. От висотата на бивш президент с един ход той се приравни с обикновена политическа фигура, която записа на своята сметка доста загуби. Така сините се лишиха от единствената авторитетна личност, която имаха, и в момента, освен всичко друго, са и в тежка морална криза. Защото не им останаха жалони, по които да се съизмерват или да сочат за пример.
Кога точно идва ужасът?
Докато СДС не развие политически инстинкти, които да му помогнат да се ориентира в сложната картина на XXI век, ще остане партия на 90-те години на XX-и. Ужасът за сините е в това, че от години не присъстват в разговора за бъдещата политика на България. Просто няма какво да предложат, освен изтъркания от употреба антикомунизъм, заприличал на древна куртизанка с увиснали гърди, и обобщени фрази за десен проект, неясен дори и за авторите му.
Ужасът остава постоянно състояние на СДС след започналия разпад в партията. В този смисъл седесарите очевидно не са се запознали добре с безсмъртното откровение в законите на Мърфи: "По-добре ужасен край, отколкото ужас без край". Тази близост с ужаса и постоянното битие в него вероятно е причина в сините редици често да се използват почти библейски фрази. "Ние показахме, че СДС е жив, че духът не е напуснал тялото. СДС се възражда", опита се да повдигне духа на съпартийците си кандидатът за лидер Драго Михалев. Остава да ни отговори на въпросите кой точно дух и кое тяло, защото партия, която взе едва 3% на евроизборите, трудно може да служи като пример за активен живот. СДС стана жертва на собственото си усещане за незаменимост.
СДС корабокрушира и заради едно основно идеологическо противоречие - беше съюз на формации, а не една партия. Когато Костов се опита и осъществи своята политическа визия за партия, в СДС всъщност започнаха процесите на разпад. Получи се така, че в партията, която имаше думата "демократични" в името си, демокрация не остана. После може и да имаше демокрация, ама нямаше политически смисъл от съществуването.
Може би СДС трябваше да се саморазпусне след 2001 г. и да потърси нови форми на живот, след като партията изпълни веднъж завинаги своята програма и не създаде нова. Изкуственото продължаване на живота на формацията стана причина за безкрайния ужас, в който изпадна всеки седесар. Хората в това състояние не могат да родят нищо друго, освен нова доза чудовища.
Синята "Матрица", но защо го няма Нео
Във филма "Матрицата" можем да открием блестящо откровение на главния отрицателен герой агент Смит. Той споделя с пленения Морфей изводите си за хората, които е направил след дългото им изучаване. Според него те не приличат на бозайници. "Всеки бозайник на тази планета инстинктивно постига равновесие със заобикалящата среда, но хората не го правят. Вие се премествате на някое място и започвате да се размножавате, докато не изконсумирате всички природни ресурси и единственият начин за оцеляване е да се преместите на друго място. На тази планета има друг организъм, който постъпва по същия начин. Знаете ли кой е той? Вирусът."
Ужасното е, че тези думи могат реално да се отнесат към СДС. Тази партия изчерпа всичките си ресурси, изконсумира ги мащабно и зрелищно, а сега сме свидетели как търси нова сфера за обитаване. В самоунищожението си сините стигнаха дотам, че профукаха като запалени комарджии и европейския си образ. Абе, направо като вирус.
Проблемът е, че в тази почти нереална синя матрица не се очертава фигурата на седесарския Нео, който да покаже пътя към спасението. Защото за СДС в този му вид няма значение кой ще е председател. Резултатите ще продължат да са трагични, а присъствието във властта ще остане тъжна утопия. Независимо от мечтанията, които бяха споделяни на извънредната конференция.
Еротиката на слабостта
Още един литературен цитат. В цикъла си "Фондацията" известният фантаст Айзък Азимов създава бъдещата наука, наречена "психоистория". Тя представлава опит за научно и точно прогнозиране какво ще се случи и то в рамките на повече от хиляда или две хиляди години. В един от романите обаче предсказанията се объркват, защото отникъде се появява лидер-мутант, а в спокойния цикъл на вселената появата на такива фугури не можела да се предскаже.
Това е и проблемът на СДС - харизматикът Бойко Борисов, който изплува, неочакван и непредсказан, и нанесе на десните партии удар, точно както древният метеорит е поразил Земята и динозаврите са изчезнали. Ако го нямаше генералът, вероятно съдбата на СДС можеше и да е друга. Но принципно на сините изобщо не им върви с генералите. Първоначално беше Богомил Бонев (Б.Б), сега Бойко Борисов (Б.Б). Изобщо трябва да говорим за генералски синдром Б.Б при СДС.
В резултат на което синята партия заприлича на девица, изгубила най-ценното си качество. И колкото и да не иска, тази партия застава в позата на озлочестена девойка. В това има немалко политическа еротика, но и голяма доза сапунена драма. Вероятно на този процес се дължат воплите срещу ГЕРБ, срещу популистките партии, срещу хората, които предават СДС. Поне на такива се наслушахме по време на конференцията. Тъжно е, но в отношенията си с ГЕРБ сините могат да разчитат единствено и само на неизбежната еротика на слабостта. Да се надяват, че Бойко Борисов ще им помогне като ракета-носител и ще ги върне в орбитата на властта. Но отсега можем да кажем, че това никога няма да се случи.
Накрая ще си позволя едно лично мнение. На мен ми е малко тъжно за СДС, въпреки че никога не съм го харесвал като партия. Но ми напомня за времето, когато политиката беше по-подредена, по-разбираема и лесно обяснима. Това ще ми липсва. Днес въпросите, пред които са поставени партиите, са по-объркани и тежки, след като част от границите се размиха и изчезнаха. Обясненията за света станаха по-сложни, а за българската политика - два пъти повече. В тези обяснения вече не виждам място за СДС.
Това е истината.
Monday, July 16, 2007
Интелигенция на повикване
Ето обаче, че ситуацията в картината пак се повтаря в живота ни днес. Принципно в идеята хора от гражданското общество да заявят своя глас в подкрепа на един или друг кмет няма нищо лошо. Наистина е време и
обществото да има думата
в номинацията и процеса на избора на хората, които ще го управляват най-пряко. Притеснителното в комитета "Съзидание" са наблягането на думата интелектуалци, както и идеята за подкрепа на "успешните кметове".
Веднага възникват два въпроса - какво е интелектуалец и какво представлява успешния кмет. Основният критерий, на който залагат от комитета оглавяван от Иван Гранитски, е популярност, осигурена от два, три или четири мандата на кметския пост. Така някакси се опорочава идеята на интелектуалците. Защото такава подкрепа неизменно е подкрепа на статуквото, не на промяната. В доста от общините кметовете вършат добра работа и сигурно там понятието статукво не е с отрицателен знак, но смисълът на демокрацията е в обновлението, в новите идеи, в различния поглед. Смисълът да си интелектуалец е абсолютно същия. А сега чрез този комитет виждаме интелектуалци, които вървят срещу самите себе си като залагат на статуквото, а не на промяната.
На пресконференцията си шефът на комитета Иван Гранитски остро възнегодува срещу коментарите, че подобна организация е замислена с цел да унищожи политическия модел. Наистина на пръв поглед звучи прекалено силно. Но не можем да отречем, че има и възможност да се разсъждава в подобна посока, въпреки, че разсъжденията сигурно няма да бъдат абсолютно правилни. Защото смущаващото в новият политически опит на интелектуалците е именно лесното размиване на политическите критерии, които те правят и преливането на моралистични характеристики в една по-скоро технологична област като управлението. Всеки опит да се заличат границите между ляво и дясно, да се внуши идеята, че това вече не могат да бъдат водещите критерии за една гражданска подкрепа, е леко плашещ. Когато тези граници изчезнат, ние като избиратели ще трябва да се отзовем в някакъв съвсем различен свят, подобен на антивселена. Тогава как ще се ориентират хората? Ако въпросът звучи глупаво, вероятно аз не мога добре да схвана нещата, но когато разграниченията паднат, светът става противно еднакво място, а еднообразието е присъщо на авторитаризма, но не и на демократичната политика.
Унифицирането на кметските фигури в съзнанието на интелектуалците, отваря поле за
безкрайна спекулация по темата.
Независимо, че местните избори у нас са действително най-мажоритарните възможни, кметовете все пак са политически фигури, избирани досега по политически критерии. Въпреки огромното недоволство към модела у гражданите, политическите критерии все пак са ясно измерими и количествено проверими. Интелектуалната подкрепа обаче залага на качества, които са по-скоро от философската сфера - популярност, емблематичност и други. Това са понятия, които приличат на дъвки, защото са безкрайно еластични, разтегливи и никой от интелектуалците няма да ви даде еднозначно обяснение, на което и да е от тях.
Тази универсална разтегливост води след себе си политически вакуум, защото всички може да са еднакво добри по-същия начин, по който утре могат да се окажат съвършените злодеи.
Колкото и да не се харесва на много хора, политическите партии засега са единствените легитимни автори на политика в страната. И това ще бъде така, докато гражданските движения не се отърват от идеята си да намесват философски понятия и духовни разсъждения в обществения живот. На това се дължи подозрението към този комитет наречен "Съзидание".
Моето лично подозрение пък идва от факта, че в тази организация прекалено много се набляга на думата интелектуалец, като същевременно се задава съвсем неправилно тълкуване каква е социалната роля на такава фигура. Археологът проф. Николай Овчаров заяви: "Интелектуалецът не може да има нито лява, нито дясна насоченост". Докато подобно тълкуване има, доверието към политическите претенции на интелектуалците ще е нулево.
В България, поради насложени от поне 30 години предразсъдъци и умишлено неверни постулати, се създава впечатлението, че интелигентът е надполитическа фигура, която само мърси ръцете си, ако случайно вземе, че се захване с политика. На това изначално грешно разбиране дължим и една типично българска аномалия. Вместо да дава
конкретни политически послания,
българската интелигенция прекарва своето време като оплаквачка на свободна практика. Вместо да изработва ясна и точна програма, българският интелектуалец предпочита да говори за "държава на духа" (цитат от Антон Дончев), за високоморалните си разбирания, които обаче имат съвсем малко пресечни точки с живота на обикновения българин.
Защото истината е съвсем различна. По презумпция интелектуалецът не е политически стерилна фигура, защото просто няма как да се развие извън обществото. Вместо да се опитва да се изолира от политиката и да залага само на някакви странни естетически критерии, той трябва да е наясно с народните настроения и да им дава посока. Така един от най-известните френски интелектуалци Жак Атали например пише политически утопични книги за някаква бъдеща организация на света, но винаги изхождайки от левите си идеи. Той не приема позата на надполитическия мислител, а и никой истински интелектуалец не би я приел.
Откъснатостта от живота на българските интелигенти, които залагат своите виждания в този комитет, може да се види чрез един прост пример - подкрепата за Иван Чомаков в Пловдив. И на най-върлите седесари в града по тепетата, отдавна е ясно, че Чомаков е всичко друго освен успешен кмет. 17 години дясно управление доведоха втория по големина град в България до трагично икономическо състояние и го оставиха след градове като Варна, Бургас, дори Русе. Огромен дял в този цялостен разпад има и Чомаков, въпреки опитите си днес да мине за консенсусна фигура. Така че ще е малко трудно комитетът "Съзидание" да убеди пловдивчани в "успеха" на сегашния градоначалник.
Част от подозренията към инициативата са, че тя е скрито оръжие на президента Георги Първанов, който чрез интелектуалците (голяма част от тях наистина го подкрепиха за втори мандат) се опитвал да влияе на местния вот. Всъщност държавният глава неведнъж е казвал, че политиката вече не може да бъде затворена в партийните централи и, че гражданските структури трябва да станат част от нея. В тези думи обаче не можем и няма как да разчетем каквото и желание за
заличаване на политически граници
като ляво и дясно. И второ - под гражданско общество се разбира максимално широк кръг от хора, а не група интелектуалци, които по патриаршески да заявяват подкрепа. В случая им прави чест обаче, че не се опитаха да извлекат дивиденти от близостта си с Първанов, а откровено признаха, че идеята не идва от него.
Не на последно място идва и страхът от прекалената фиксация на интелектуалците единствено и само във фигурите на кметовете, без да обръщат внимание дали зад тях стоят поне някакви идеи. Това всъщност е един от симптомите на кризата в политическото доверие, но пък и в никакъв случай не е лекарството. Сляпата вяра, че една фигура сама по себе си е способна да обърне хода на историята е наивна и непродуктивна. Сляпата вяра в един кмет е хубава стига да не се надценява неговата сила. А комитетът на интелектуалците прави точно това. Пресилва нещата. Кметовете могат да бъдат държавници, но повярват ли си, че могат да стоят и вън от политика, неизбежно е да фалират откъм доверие.
Така, че пред нас се разиграва една стара драма. Драмата на интелектуалеца, който уж не иска да бъде слуга на политиците, размахва ръце и громи тези явления, а по същество действа точно в обратна посока. И без да се усети може да финишира на една картина като кученце на верижка гледащо с обожание и преданост своя господар. Ето защо от ситуацията можем да си извадим един извод - променяйте политиката, но не говорете срещу нея. Когато застанете в антиполитическа позиция, резултатът от битката винаги е изненадващ.
И много лош...
Subscribe to:
Posts (Atom)