Киноужасите на 2022 година

 

Съвсем наскоро открих за себе си киножанра "коледен ужас" - това са филми, които сменят традиционното лигаво-сантиментално отношение към Коледа, което се състои от сняг, целувки, любов, сладкиши и развълнувано откритие на "големия смисъл на живота" с чудовища, космически ужас, безнадежност, кръв и мистерии. Да, знам, трябва да се лекувам, наясно съм, но вижте състоянието на здравната ни система, кога да се вредя... Точно така обаче налетях на един филм, който по зловещо ми напомни на всичко в което България се дави в ужасната и гадната 2022 година. Филмът се нарича "Коледа по дяволите" (оригиналното име е "Krampus"). Американците са откраднали от германския фолклор митичното същество Крампус, което е нещо като лошия брат-близнак на дядо Коледа. Ужасяващо създание, чиято единствена цел е да тормози всички онези, които не искат да празнуват големия празник. Представете си - постоянно вали кошмарен сняг, дълбока нощ, която не свършва и едно чудовище, което дебне в мрака от който никога няма спасение. В края на филма има нещо като катарзис - семейството си мисли, че всичко това е било някакъв странен сън. Камерата се отдалечава и се вижда, че тези, които си мислят, че са спасени всъщност са пленници в преспапие - онези много яки стъклени топки, които щом разтърсиш в тях започва да вали сняг.

Разказвам всичко това, защото от няколко години насам имам усещането, че цялата ни страна колективно е пленник в преспапие, където времето е спряло и животът се повтаря по много досаден, упорит и извратен начин. Наскоро една колежка журналистка ми сподели: "Имам чувството от две години насам, че задавам едни и същи въпроси, занимавам се с едни и същи теми и вече съм на път напълно да изперкам". Моментално я разбрах. Всички, които се интересуват от политика се въртят в този кошмарен лабиринт без изход.

Най-лошото от всичко е, че 2022 година започна малко по-слънчево и оптимистично отколкото ми се иска да призная днес. На 13 декември 2021 година беше избрано редовно правителство в което се включиха четири много различни партии и всички си мислеха, че политическата криза е отложена, ако не е и разрешена поне до местния вот. Вярно е, че кабинетът на ПП, БСП, ДБ и ИТН по никакъв начин не може да бъде наречен "късметлия". Той дойде на власт в окото на започнала и върлуваща криза с цената на тока, а, когато избухна и войната в Украйна положението напълно излезе от контрол. Криза след криза като водопад заляха българското общество, а непохватните и глупави индивидуални действия на премиера буквално взривиха възможността за по-дълъг живот на управлението. Изгонването на руските дипломати, едностранното прекратяване на преговорите с "Газпром" нажежиха политическите страсти до прегряване. Към целият този катастрофичен коктейл трябва да прибавим и предателството на ИТН, с активното участие на президентската институция и всичко това подпечата преждевременната смърт и на 47-ото Народно събрание и на правителството. Всички опити да се излезе от кризата с ясна програма, открити преговори и честно отношение се удавиха в блатото на постоянните медийни интриги, камшици от лъжи, лични отношения и фейсбук-изцепки на Слави Трифонов. Кабинетът, който въпреки участието на толкова различни формации, успя да създаде най-социалния бюджет за годините на прехода (е, няма как да не похваля БСП, напук на нейните душмани, вътрешни и външни) просто не успя да прескочи средата на годината и се оказа, че България не само не излиза от бурята, а се намира в нейния светкавичен епицентър. И на хоризонта се зададоха избори - четвъртите за две години, даже петите, ако броим и президентския вот. И медиите отново навлязоха в познатите до ужас дебри на въпросите - кой с кого ще се коалира, който какви червени линии има, какво е парламентарното разположение на силите, кои са добрите и кои лошите.

В този смисъл 2022 година не предложи абсолютно нищо различно - тя беше поредно издание на катастрофичния трилър, чийто изтъркани киноклишета всички познават до болка, но си ги причиняват отново и отново, защото такава е природата на истински киноман или политикан.

Парламентарните избори обаче не се оказаха решението на целият този катастрофичен пъзел. Избирателите драматично наказаха Слави Трифонов и телевизионното му уродче, които пратиха в канализацията, но иначе нищо друго реално не се промени. На мястото на Трифонов в парламента попадна Стефан Янев, човек, който ще се увековечи в историята с най-неадекватното и смешно присъствие в социалните мрежи. ГЕРБ станаха първа политическа сила, опитаха се да демонстрират мускули, но бързо им показаха, че на този етап първото място нищо не означава. 48-ото Народно събрание можеше и изобщо да не започне работа, защото безмилостната парламентарна аритметика беше обречена от самото начало да блокира избора на председател на парламента. И това веднага ни върна в буреносните дни на 2021 година, когато 45-ото и 46-ото НС безплодно, шумно и скандалжийски се провалиха да излъчат управление. Разликата е, че в първите дни хората имаха надежда, че холивудското изчегъртвана на Бойко Борисов ще се случи бързо и безболезнено. Нещо, което през 2022 година стана ясно, че няма да е така. Дори, ако се върнем към ареста на Борисов, събитие, които повечето хора възприеха като някакъв малък празник и след това бързото му освобождаване, ще видим, че България май е гробище за политически надежди.

И след това се заредиха изстрел след изстрел в челото на общественото мнение. Новият парламент се оказа фабрика за ситуационни коалиции - хартиена коалиция, коалици "Смърт" или коалиция на войната, антисоциална коалиция, която удари миниминалната работна заплата. Видяхме на практика какво означава да се работи с плаващи мнозинства, въпреки ненаситния стремеж на либералните медии да опаковат всички противници на ПП и ДБ в един общ лагер, а двете митични и ангелски партии да се отдадат на страстна политическа свалка, която да доведе и до сватба на предсрочните парламентарни или поне на местните избори. Но истинската разделителна линия в новия парламент никога на е била към отношението към машините. Това е тема-мюре. Голямата тема за българското общество - социалната политика и геополитическото отношение към върлуващия конфликт очертаха кошмарните контури на един почти конституционен съюз, който поляга под всеки външен вятър и вие гръбнак пред всички чужди посолства. Трябва ли да ви припомням, че през 2022 година почти цялата държава в течение на седмица беше буквално пленник на украинския външен министър Дмитро Кулеба, която обикаляше и даваше интервюта как България е длъжна да прати оръжие за Украйна. Е, докато БСП беше във властта това не стана. Когато всичко отиде по дяволите геополитическите лакеи веднага поправиха своята грешка.

И така - 2022 година България завършва в пълна противоположност на началото. Парламентарно управленско мнозинство не се очертава, раздаването на мандатите е разтеглено като дамски жартиер на дългокрака блондинка, плаващите мнозинства се менят всяка секунда, а призракът на предсрочните избори все по-често се явява в сънищата на журналистите, но този път без никаква надежда. Последните две години отучиха много хора да вярват, че гласуването дава отговор на големите въпроси. Многоцветните парламенти също затрудняват уравнението докрай, а като подлютим всичко това с президентска институция, чийто апетит за власт е станал безкраен, виждаме, че капанът за надежди наистина е щракнал. И точно заради това коледният филм на ужасите ми напомни болезнено за България. Сякаш ние сме пленници в нашето собствено преспапие, където постоянно вали сняг, безнадеждно и идилично е и всичко се повтаря сякаш изход не просто няма, а и никога няма да съществува. Разбира се, и това е само фантазия. Световната буря рано или късно ще разчупи това безвремие и ще ни извади на някакъв друг политически бряг, където ще сме принудени да действаме, да се променяме и да сме в час. 

Но дотогава вали сняг, времето се повтаря, а ние си въобразяваме, че нещо все пак ще се случи...

 

Защо и как гръмна политическата пиратка „Габровски“?

 

Покрай политическият експеримент "проф. Николай Габровски" за пореден път цялото общество разбра, че в България напълно отсътва реална анализаторска мисъл. Вместо трезв поглед върху ситуацията българските телевизионни зомбита, пардон, зрители получиха смъртоносна комбинация от намеци за подмолни конспирации, оргазмични въздишки от възхищение, тънки възторзи за безкрайната мъдрост на ГЕРБ и лично на ген. Бойко Борисов и всичко това омесено в безкрайни часове на сутрешни и следобедни блокове. Нито един анализатор не каза това, което се виждаше от първия ден - че правителството няма да мине, че достойният лекар Николай Габровски е пуснат като камикадзе в игра, чийто залог е толкова по-различен от осигуряването на редовно правителство, че чак е страшно. Вместо това видяхме безкрайни тиради за мъдроста на единствената и неповторима партия, за това как тя се опитвала да се отвори към нови групи от хора, как демонстрирала ново "интелектуално" лице. Направо човек да се чуди откъде тези телевизионни сенки събират нови и нови сили, за да използват толкова патетични прилагателни.

Навремето великият и страшният  Венедикт Ерофеев се обезсмърти в паметта на човечеството с няколко уникални коктейла, носещи поетични имена като "Сълзата на комсомолката", "Ханаански балсам", "Момина сълза сребриста". Нека да ви припомня - "Сълзата на комсомолката" беше палава смес от лавандулов спирт, розова вода, одеколон, лак за нокти и лимонада. Изобщо смес, която е истински тероризъм за мозъчни клетки, нервната система и културния дух. Но точно така се получи и с проекта кабинета на ГЕРБ. Това си беше нов вид коктейл - "Алцхаймерът на Габровски". Защото трябва да си поразен от Алцхаймер (този тъмен и черен венец на неврологичните заболявания), за да видиш, че целият този политически микс бе съставен с цел да обезсили в зародиш всяка възможна критика. Няколко капки политическо ренегатство, мултипартиен ликьор за притъпяване на сетивата, щедро ръсене на знаци във всички посоки и обилно подлютяване с експертно-неизвестни имена, за прикриването на сянката на българския Меси и елементът на изненада - възкресяването на фигури от правителството на Тройната коалиция. Пълен култ. И всичко това ни беше поднесено от задкулисните сервитьори с обяснението, че кабинетът е личен избор на Габровски. Извинете, но дори и първолак с романтично въображение и страст към фентъзи-четива би разбрал, че това е опашата и мелодраматична лъжа.

И точно тук си струва да отговорим на въпроса на въпросите. Кой и как даде имената на тези министри в ръцете на Габровски? Тоест да се опитаме да отговорим кой е дърпал конците на цялата спецоперация зад сенките. Очевидният отговор е Бойко Борисов. Това изцяло се вписва в неговия стил. Борисов е парадоксален политически играч. Митът за неговата "силна ръка" е пиар-постижение, но и проклятие. Защото запазването на този имидж го обезсилва напълно в миговете в които трябва да се поеме отговорност. Борисов изчезва, стопява се, става сянка на себе си, когато се появи някоя криза. При една от първите от тях, още по време на кабинета му от 2009-2013 година той влезе в болница с диагноза "високо кръвно". Когато уличното напрежение се повиши на 20 февруари 2013 той хвърли оставка. Послед през 2020 година в разгара на протестите Борисов пък тръгна да предлага проект за нова конституция. Това юридическо уродче отдавна е забравено и погребано в канализацията на историята, но е факт, че пак се опита да избяга от отговорност. Между другото - тогава придворната политология обяви това за гениален фход.

Година след това ГЕРБ не номинираха свой кандидат за президент, а извадиха от ръкава проф. Анастас Герджиков е го хвърлиха в измъчена и обречена битка. Герджиков загуби с доста, но да ви припомня, че политологията пак ръкопляскаше френетично и пускаше любовни слюнки във въздуха. И така стигаме до пиратката "Габровски", чийто далечен ефект е в това, че Борисов и неговите лакеи ще имат опорна точка за следващите избори - ето ние предложихме експерти, прекрасно правителство, но всички останали посякога нашето желание да сложим ред в хаоса. Още не бяха се появили резултатите от гласуването за проектокабинета в парламента, когато проф. Антоанета Христова вече се беше хвърлила на барикадата с твърдението, че БСП, ПП, "Възраждане" и ДБ губят от това, че не са подкрепили мистериозния професор. Схващате ли логиката - каквото й да стане по света ГЕРБ винаги печелят, а останалите губят. Това не е наука, това е религия.

Според друга теория мандатът на ГЕРБ е бил даден на концесия и хвърлен в ръцете на президента Румен Радев. Тази теория е трудно защитима с доказателства, но може да получи логически завършек. Трудно можем да кажем, че Радев и Борисов днес с в студено временно примирие, както се опитват да твърдят трубадурите на ГЕРБ. Очевидно отношенията между тях са в някакъв нов период на ухажване. Радев, например, даде достатъчно време след изборите на ГЕРБ, които да се прегрупират и да измислят как да представят своето парламентарно безсилие като някакъв вид стратегически номер. От своя страна ГЕРБ обикновено се разливат от вежливост и внимание, когато трябва да говорят за президентската институция и изобщо бойната лексика от преди две години днес е захвърлена в прашния килер. От тази гледна точка Борисов нищо не би загубил, ако даде своя мандат за правителство под аренда на "Дондуков" 2. Провал на президента да осигури кабинет му осигурява солидно оправдание за това защо няма управление. Ако "Габровски" беше минал, той той има правителство, което все пак ще реализира неговите политики в една или друга степен.

Който и от двата варианта обаче да е верен, експериментът "Габровски" беше обречен на неуспех. Това беше една предизвестена политическа смърт, защото и Борисов и Радев, в техния политически валс, все повече отказват да забелязват реалността. Заради това днес смятам, че се намираме в постмодерна ситуация. Ние нямаме парламент, а симулация на парламент. Както Габровски беше симулация на кандидат за премиер. Просто големият въпрос за управлението към момента не може да получи нормален отговор, а и разположението на парламентарните сили е така блокирано, че изход от този капан и лабиринт просто няма. Играта с мандатите обаче е друга. Това не е просто тупкане на топката, за да се нагласи правилната дата за изборите. Нищо подобно. Това е залог за бъдещето устройство на държавата, както и подготовка за нови опити за разбиване на традиционните партии и подмяната им с нещо лигаво, недостойно и смешно. Всъщност днес нямаме игра за правителство, което да управлява, а тиха ъндърграунд битка за опазване на парламентаризма и смисъла от съществуването на нетелевизионни партии, които прииждат с всички нови избори и тръгват безславно след тях. И докато трае тази тиха и подле война ще се нагледаме на всякакви политически експерименти, фигуранти и странни фигури. Обречени сме да сме на първия ред в прожекцията на трилър, който не е за хора със слаби сърца.

Тоест фойерверките не са свършили.

Те едва сега започват.

 

Аферата Кирил Петков/Асен Василев – спецоперация на „Дондуков“ 2

 

Румен Радев определено се оказа майстор на лепенето на етикети. Преди две години излезе на площада пред президенството с вдигнат юмрук и неговият призив "Мутри вън" така досадно лепна върху медийния имидж на ГЕРБ, че ето вече толкова месеци по-късно Бойко Борисов прави всякакви маневри, за да излезе от това клеймо, но все още не му се получава докрай.

Сега същото сполетя и "Продължаваме промяната", които бяха дамгосани публично като шарлатани и независимо от упражненията на десните анализатори и фейсбук-алкохолици, пардон, инфлуенсъри, етикетът им лепна като катран върху който е поръсена перушина. "Ще надживеем и тази шарлатания", бяха точните думи на Радев в един монолог в който имаше и доста други удивителни моменти. Пред журналисти в Албания държавният глава обяви, че той самият е жертва на ПП, защото е бил първият излъган от тях заради своята доверчивост. "Беше грешка, че допуснах такива хора да откраднат надеждите ни за промяна. За съжаление българите получиха лъжа", беше друг лайтмотив в екзотичната тирада. Светът е голям и шарлатаните дебнат отвсякъде, нали така?

Тези изявления можеха да бъдат мелодраматични, ако не беше зловещият контекст зад тях и за всички събития през тази буреносна и ужасяваща година. Защото само преди малко повече от 12 месеца Румен Радев свиреше съвсем друг шансон. Тогава ПП не му изглеждаха като шарлатани, а Кирил Петков и Асен Василев бяха супергероите на служебния кабинет. Да ви припомням ли какво розово щастие цареше в онези утопични дни?

"С министри като Кирил Петков България би изглеждала по друг начин", казваше романтично Радев, а либералните медии като "Капитал", "Дневник" и "Медиапул" задъхано даваха публичност на тази политическа страст и я транслираха екстатично. Именно Радев погреба всяка възможност за дебат около двойното гражданство на Петков и спря в зародиш темата с това, че неговият любимец е бил канадски гражданин, когято е бил издаден указът му за министър. Именно Радев наля ракетно гориво в крилата на новата партия и я паркира като първа политическа сила, въпреки, че беше създадена само два месеца по-рано. Тук няма как да говорим просто за "доверчивост". Нито пък за вярваме в политическата наивност на държавния глава.

Цялата афера "Кирил Петков/Асен Василев" си беше политическа спецоперация на "Дондуков" 2 по разбиване на партийната система у нас, и най-вече БСП да бъде изтикана от своята роля на основна алтернатива на ГЕРБ. По същество със своите днешни обвинения срещу бившите си фаворити Радев определено показа, че е замесен в техния възход и изтикване по върховете на властта. Заради това всички сантиментални тъпотии за доверчивост и лековерие могат да минат в някоя американска сапунка за скучаещи домакини, но в политическия анализ трябва да се опираме на очевидните факти, а не манипулативните етикети.

Какво всъщност ще рече един президент да е "доверчив"? Истината е, че Румен Радев няма право на такива грешки, дори и да приемем признанието му за чистосърдечно. И ако е тръгнал да громи ПП като шарлатания, той е длъжен да разкрие и собствената си роля в утвърждаването й. В противен случай тази тирада не е моралистичен призив за измистване на политиката, а опит за измиване на ръцете, за заличаването на отпечатъците от местопрестъплението. Ясно е, че ПП се оказа една куха конструкция, която и до днес съществува основно като паразитира послания и политики от други, но истината е, че не шарлатанията ядоса Радев, а фактът, че двете му марионетки светкавично се еманципираха от него и не му позволиха да управлява вместо тях. Защото това беше голямата идея на "шарлатанията ПП" - тази партия трябваше да даде властта изцяло в ръцете на "Дондуков" 2 като прикрие пряката роля на Радев в управлението. И когато президентът видя, че нищо от замисленото няма да се случи, той тръгна в открита война срещу кабинета, преди да минат дори прословутите 100 дни. В крайна сметка кабинетът на Петков не издържа на атаката по всички фронтове и рухна след предателството на ИТН, предателство за което всички се съмняват, че ролята на Радев е огромна. Все пак кадрите на Слави Трифонов не бяха пипнати от новото служебно правителство, което навежда на определени мисли... Радев днес се опитва да избяга от отговорност. От отговорност за спрените преговори с "Газпром", за изгонените руски дипломати, за скоростното появяване на коалиция на войната в парламента. Между другото думата "шарлатани" той за първи път я употреби по отношение на тези, които разпалват страстите на войната у нас, но вместо да се занимава с това той пусна своята администрация да воюва с Корнелия Нинова, този вечен демон на всички политически инженери у нас. И така неговите шарлатани се развихриха, а днес вече е ясно, че само БСП беше спирачката срещу този слугински и келнерски дух, който завладя днешната коалиция на войната в парламента.

Заради това обожавам да слушам всякакви виртуални фенове на президента, които твърдят, че ето - той е посочил истината в очите. Това е симптом на някакво неврологично заболяване на реалността - наистина трябва да си с широко затворени очи, за да не видиш, че Петков и Василев бяха просто елемент от битката на Радев с БСП, както и неуспешна стъпка към постигането на президентско управление, било през шарлатани, било през верни телевизионни талибани, които да не спират да говорят за президентска република. Днес предишните фаворити вече бяха заклеймени, ударени, наказани и публично охулени, но това е капан, който не бива да ни спира да говорим и за отговорността на президента. В крайна сметка за първи път имаме реални самопризнания за политическо инженерство, точно онзи процес, който вече започва да идва в повече и на най-запаления политически фен и камикадзе в България. Защото именно шарлатаните пресушиха и без това крехкото доверие в политическия процес и у нас и днес страната ни прилича на химическа лаборатория в която са вилняли учени-анархисти. В последните две години процесите на политическо инженерство буквално изчегъртаха, но не ГЕРБ, а здравият разум в обществото и заради това на бърз каданс видяхме как ИТГН се възкачват до първа политическа сила, а малко след това изчезват с писъци и неприятна миризма в политическата канализация на историята.

ПП бяха донякъде подобрено издание на същия феномен. Шарлатани 2.0. Те бяха симпатични в своята настъпателност по всички фронтове, но дайте и да си кажем честно - бяха симпатични, защото медиите постилаха цветя и рози в техните крака и ги обливаха в сълзи от радост. И всичко това беше част от общата атмосфера на стонове как младите специалисти от Харвард са се върнали у нас, за да помогнат на своята държава да посрещне светлото бъдеще. Днес вече е лесно да ги сочиш с пръст и да си бършеш гнусливо ръцете, но истината за ПП е заложена в техния възход, а не в днешния им креслив и истеричен вид. Всъщност тяхната истерия може и да се дължи на факта, че достатъчно добре познават своя политически създадател и подозират колко бързо той може да ги смени с нещо различно и ново. В крайна сметка българското общество показа ненаситен апетит за политически шарлатании и кулинарите в тази сфера винаги могат да се отчетат с нов буламач.

Всъщност днес създаването на правителството е невъзможно или непосилно трудно именно, защото някой имплантира шарлатаните на българската политическа сцена, а те като бурен се впиха в почвата и отстраняването им е ужасно трудно. Опасявам се обаче, че точно градинарят който ги напръска с тази медийна отрова крие в джоба си семената за поредния експеримент, за поредното телевизионно явление, за поредният опасен лабораторен опит след който няма да остане абсолютно нищо. ПП просто не са част от историята. Те са възможното бъдеще. В друго издание, с други шарлатани, с друга надежда. И жертвите на доверчивост не се тези, които публично се жалват и стенат от това. А тези, които отново и отново трябва да преглъщат горчивите плодове на разочарование и всички следващи избори да ги вкарват в поредния лабиринт, където шарлатаните дебнат отвсякъде и политическите инженери потриват ръце.