Wednesday, August 31, 2011

Голямата битка срещу обикновените работници


(Фондация „Институт за пазарна икономика” печели „Оскар” за ролята на най-добър обществен злодей в съвременна България)


Винаги трябва да ни е притеснено, когато фондация „Институт за пазарна икономика” (тези са научен институт колкото аз съм Стивън Хокинг) се заинтересува от някоя тема. Това е все едно педофил да започнe да проявява усилено внимание към някоя детска градина. Всичките ни сетива трябва да са нащрек, защото злокобните обществени сили имат абсолютно същите характеристики като суперзлодеите в холивудските екшъни. Те постоянно дебнат за начини да прецакат обикновените хора и да ги вкарат завинаги в най-проклетите форми на капиталистически ад, където богатите са принудени да избират единствено между това да пият 50-годишно шампанско или 60-годишен конят, а бедните да си налягат парцалите и да траят докато свят светува.


Любимата дъвка на фондация „Институт за пазарна икономика” напоследък е пазарът на труда в България. Годините на прехода така и не успяха да заличат всички елементи на социална защита в него, а това действа на пазарните талибани като размахан червен плащ на озверял бик. Тяхната политическа линия не позволя да се помисли и за миг дори, че работникът може да има права и така да оскверни кристално подредения свят на най-лъчистите хора сред нас, тоест работодателите. И така шаманите от фондацията са впрегнали медийната си мощ и манифактура, за да громят остатъците от социална политика, които могат да бъдат открити днес. Млад политик от фондацията (да се разберем за нещо – тези от ИПИ се пишат за експерти. Те не са експерти. Те не са икономисти. Те са политици, които са си присвоили маската на учени, за да ни пробутват схемичките си) на име Петър Ганев тези дни написа болезнена статия за това колко е кофти българският пазар на труда – „Когато член 61 стане първи, ще освободим пазара на труда”.


Статията започва минорно като гимназиално любовно стихотворение, което трябва да разкрие колко е мрачен светът наоколо. В нея се процежда една лека меланхолия, че нито един от съветите на фондация ИПИ не е бил взет предвид в социалната политика и поради тази причина съответно броят на безработните не е намалял. Всички знаем, че следването на съветите на пазарните талибани наистина щеше да реши проблема с безработицата, защото безработните отдавна щяха да са пукнали от глад (но това е черна задявка с работата на тези млади и надъхани политици).

В следващият момент се прави извода, че безработицата остава висока, защото „бяха повишени минималните осигурителни прагове; бяха подписани множество колективни трудови договори, част от които насилствено от министъра на труда; административният контрол върху труда се увеличи”.

Ако си мислите, че сте заслепени от този кух език, бързо се събуждайте. Социалната политика е сложна сфера, но изброените тук причини не са и няма как да бъдат причина за оставащата висока безработица. Нека да обясним защо.

Минималните осигурителни прагове отдавна са трън в очите на ИПИ. Чел съм поне три анализа от тази политическа фондация в които неизвестни автори с безапелационен тон казваха, че е време да бъдат премахнати, защото икономиката губи от тях. Нека да припомня – осигурителните прагове бяха въведени през 2003 година от тогавашната социална министър Лидия Шулева и бяха една от съвсем малко смислените постъпки на правителството на НДСВ. Просто беше време да се премахне парадокса висококвалифицирани инженери да се осигуряват на работна заплата от 150 лева като е съвсем ясно, че няма как те да получават толкова. Това беше и някакъв, макар и много минимален опит на държавата да се намеси в политиката на доходите и да застави работодателите не само да обявяват реалните заплати, но и да повишат доходите.

И тази политика проработи макар и със скърцане.


Колективните трудови договори са другата болка на пазарните талибани, защото това също е една от запазените придобивки. Колективният трудов договор е добро средство за защита на обикновените работници, които са предпазени от безпричинни уволнения с него или поне чрез такива правила биха си издействали добри обезщетения, ако се случи нещо непредвидено. Сърцето на пазарния капиталист обаче винаги кърви, когато бизнесмен се разделя с пари в полза на обикновен работник. Тази картина им се струва нередна и мрачна и те са изхабили много демонична енергия, за да разгромяват практиките на колективните трудови договори. Да не говорим за това, че в статията на Петър Ганев се хвърля и мощно проклятие срещу идеята за увеличаване на минималната работна заплата. Пак ще ви повторя с разбираеми думи смисълът на тази критика – ИПИ мразят това по-бедните да се видят с пари. Време е да наречем нещата с истинските им имена.


И след като хленчещата част свършва, идва голямото разрешение на проблема по начина по който виждат от фондацията – гъвкав трудов пазар. Икономиката е задръстена с подменен език, особено, когато този език се използва като политически камшик и е трудно на обикновен човек да се ориентира в тази изящна метафора. Какво ли пък ще рече това гъвкав пазар? Колко да е гъвкав – като 15-годишна гимнастичка ли?

Зад тази фраза се крие идеята, че държавата не трябва да се меси в отношенията между работодател и работник и да ги остави те да се договарят. Това обаче означава само едно – работодателят да има цялата власт в договорните отношения, а работникът нулева защита. Така той ще може да бъде уволняван по всяко време, с минимално, по-често никакво обезщетение и много други красиви екстри. Едва ли има страна по света, която да е допуснала изцяло гъвкав пазар на труда. Защото това е все едно да организираш боксова среща без категории и да пуснеш някой 50 килограмов боксьор срещу 120-килограмов боец. Изходът от битката е предварително ясен, защото всички козове са в ръцете само на едната страна.

Обаче „гъвкав пазар” е класическата мантра на пазарните фундаменталисти. Да припомня – когато дойде у нас Лешек Балцерович, прословутият баща на „шоковата терапия” за Източна Европа също като папагал не спря да говори, че гъвкавият пазар е най-важен за една страна. Такива като Балцерович, които могат да дават акъл единствено в чужбина, защото в собствената им страна никой вече не иска да ги слуша, са най-смешни. Но вероятно на всеки човек му е позволено да вярва в своите халюцинации, стига да не се опитва да ги превърне в наука.

Гъвкавият пазар е мечтата на политическата фондация ИПИ, защото тя ще даде възможност на работодателите на ползват неограничено евтина работна ръка без да се бъркат надълбоко. В техния свят това минава за пазарен растеж, а в името на пазарния растеж те са готови да оставят три-четвърти от България да тъне в изтощителна бедност.


Като пример за това, че гъвкавите трудови пазари не са като извадени от хорър-филм, Петър Ганев привежда интересен довод. Според него хората били много по-гъвкави отколкото смятала държавата. И дава пример с това как се оправяли студентите. Вероятно е прав. Не, направо със сигурност е прав. Но, ако не ме лъжат обществените сетива пазарът на труда не е само за образованите и квалифицираните, които биха издържали някаква степен на гъвкавост, той съществува за всички хора. ИПИ винаги са пълни с примери само за светлата част – при тях всички хора, дадени като модел са все образовани, млади и надъхани. И никога не говорят за друг случай – а какво прави в гъвкав пазар на труда един 50 годишен човек със средно образование, който е останал без работа? Нима на пазара няма такива? Нима всички българи са успели да се квалифицират блестящо за виртуалният 21 век? Разбира се, че не е така. Но хората, когато не са идеални, не съществуват за фондация „Институт за пазарна икономика”. В света на неограничения капитализъм, отдавна е ясно, хората изобщо не са важни. Хората са страничен фактор в трупането на големи печалби. Заради това искат колективите да ги няма.

Колективите им пречат, защото единствено обединени и заедно, работниците могат да се противопоставят на натиска върху тях. Само, когато са солидарни могат да разчитат на добри заплати и добро осигуряване. Поединичното спасяване не е изход, а начин да се обесят сами. Точно това искат да направят ИПИ – да раздробят хората, да ги накарат да повярват, че ако са сами ще се справят по-добре. Никога не става така. Абсолютно никога.


Описаната ситуация е толкова класическа, че за малко щях да напиша старото послание – „Пролетарии от всички страни, съединявайте се”. Времената драматично се завърнаха в своята изходна точка – днес светът е също така разделен между бедни и богати, както е бил по времената, когато този призив е бил създаден. Тъпо е да живееш в повторен живот, но такава е съдбата на поколенията, които си позволиха да забряват, че хищниците дебнат навън в мрака и правят всичко възможно да разединят хората и да ги държат в бедност.

През 1970 година Джон Ленън изпя една велика песен – „Герой на работническата класа”. В нея още тогава той описа всички идеологеми с които замерват съзнанието на човек – как го карат да повярва, че е безкласов и как се опитват да го накарат да остане без глас и мнение.

По-късно през 2000 година Мерилин Менсън направи тази кавър на тази песен. Изпя я с неочаквана ярост. Просто нищо не се беше променило. Чудовищата от филмите продаваха на пазара същите клишета и глупости.

Героите на работническата класа тепърва предстоят. Бъдете убедени.

Всяка статия на ИПИ приближава тяхното идване...



Пари по полицейски


Любимата дума на ГЕРБ е "няма". Това е финансовата мантра на Симеон Дянков - няма пари за здравеопазване, няма пари за по-високи заплати, няма пари за училищата. Те са нещо като политически вариант на анимационния герой чичо Скрудж - стиснати и проклети.

Междувременно заради липсата на пари стотици малки фирми фалираха, болниците се загърчиха и започнаха да връщат пациенти, а хората с ужас видяха как инфлацията като ядрен реактор стопява замразените им доходи.


А Дянков с вида на черен маг, от тези, които винаги се кикотят зловещо само преди няколко дни обясни: "Допълнителни пари през октомври и септември няма да има" и допълни, че ще остане глух към воплите на останалите без пари институции. Изобщо класическа дясна картина - стиснатият финансов министър и неблагодарният народ, който не разбира неговото висше фискално благоразумие.

Само три дни по-късно обаче се оказа, че тежката дума на скръндзата на кабинета никак не е така желязна. Изведнъж правителството реши да преведе допълнителни 15 милиона по сметката на МВР. Любимото министерство на България се уреди единствено със свежи постъпления и между другото още средства получи и Министерството на правосъдието.


В България при ГЕРБ пари има само за полицията. А после твърдят, че нямало полицейщина. Хаха. Единственият начин да получите пари очевидно е да се присъедините към полицейската общност на Цвъ Цвъ. За нея фискалната дисциплина никога не важи.

И няма как да не си припомним стихотворението на Дмитрий Пригов "Милиционер през есента", което завършваше симфонично:


"Мундирът няма да е нужен,

нито кобур, ни револвер.

Ще бъдат братя всички люде

И всеки - Милиционер."



Все едно е писано за България.

Tuesday, August 30, 2011

Чичовщина


Контрастът "тук" (България и всичките й политически особености) и "там" (далечният свят на страните на които искаме да приличаме) и досега остава най-ефективния начин да открием какво ни куца и то доста по пътя към бъдещето, за което се надяваме, че ще е светло като поглед на фотомоделка.


Там се случват интересни неща. Информационните агенции вчера разпространиха новината, че чичото на американският президент Барак Обама е бил хванат да шофира подпийнал в САЩ. Количеството алкохол в кръвта на Онтяго Обама било два пъти над допустимото и полицаите веднага му щракнали белезниците. Там правят така. САЩ имат много проблеми със себе си и със собствените си представи за това как трябва да просперира икономиката им, но в такива случаи постъпват, както трябва - не се съобразяват с роднинските линии, а спазват закона. Там законът не е просто книжка, която всеки може да тълкува както си иска.


Тук нещата стоят по съвсем друг начин. Дори и да приемем, че балканският дух изначално не приема диктата на правилата като някаква оправдание, пак няма да постигнем нищо смислено. Защото един скорошен случай показва тоталният фалит на всяка идея за законови правила у нас. Пред камерите на телевизията братът на депутата от ГЕРБ Георги Андонов, хванат за това, че има работници без сключен трудов договор, нагло обясняваше, че това не може да е истина, че договорите трябвало да са в НОИ, че той е невинен като небесен ангел. Наглостта съществува там, където няма абсолютно никакъв закон. Няма друга държава в която уличен работодател да си позволи да се държи като човек над всички правила, като господар на наглеците. И къде е източникът на това дебелоочие - роднинските връзки във властта. Само да имаш роднина депутат и това вече те прави недосегаем за всяка форма на власт. В България всеки, който се види с малко власт се чувства веднага надарен с мистични сили да отменя действието на законите и да се държи с тях като че ли са фантастична литература.


Тук е така. Историята за депутатския брат, за целия връзкарски цикъл на абсолютната несправедливост е алегория за всичко, което България е днес. Чичовщина до дупка. Някакви хора идват за малко на власт, но започват да се държат така все едно всичко започва от тях, а правилата изобщо не важат. Оттук произтича ужасното усещане за постоянна несправедливост в България, за хроничния недостиг на законност, за постоянното разделение тук срещу там.

Там хората имат шанс да получат справедливост. Тук царуват чичовците. Те се чувстват силни и могъщи и заради това никога не им пука за хората.

Тук-там.

И това, ако не е живот като игра на хазарт - здраве му кажи.


Sunday, August 28, 2011

Телевизионно убийство по американски


(Как платените агитатори на САЩ у нас започнаха да сe изживяват като звезди от сълзлива сапунена опера)


Невиждана политическа драма премина през страната ни тези дни, точно както ураганът „Айрин” през Ню Йорк. Американският посланик Джеймс Уорлик отиде на официално посещение в „Лукойл”, снима се с неговия демоничен шеф Валентин Златев и обяви, че е възхитен от предприятието. Това беше като изстрел с базука, който уцели точно в слабините най-гласовитата част от свободните платени блогъри и политолози на вселенска практика, които в продължение на години ни обясняваха, че Америка е принципна, демократична и строго ценностна страна, която никога не прави компромиси и винаги бди в световната нощ да не би гадните руснаци и други нечисти сили да започнат своята атака срещу абсолютното добро, което е озарявано постоянно със светлина от факела на Статуята на свободата.

Клишето за Америка в България стана по-голямо от самата Америка и заради това в миговете в които се видя жестоката реалност болката беше голяма. Защото американците (не си мислете, че ги обвинявам, това трябва да бъде поведението на всяка страна в световната политика) преследват свои интереси и изобщо не се интересуват от идеологемите. Те създават идеологемите единствено, за да пречат на други страна да имат независима външна политика. За самите тях собствените им схеми и клишета нямат никакво значение, когато са намесени пари. И така Уорлик не само посети „Лукойл”. Убеден съм, че би играл и казачок, ако от Държавния департамент на САЩ му бяха казали. Със своето посещение там обаче, американецът разби сърцата на цялата американска графоманска агентура, която отдавна ни залива със своите лични утопии за великата и безпрекословно добра Америка.


Първи проплака Огнян Минчев в статия, наречена „Уорлик в "Лукойл”: Или защо на вълка му е дебел вратът”. О, нека да припомним. Това е същият Минчев, който в разгара на иракската криза сътвори блестяща статия в която обясняваше, че изборът на САЩ пред стара Европа е кулминация на българската политика. Точно тогава, в онези размирни дни, политологът с богословска страст пишеше: „Необходимо бе активното завръщане на САЩ като мощен фактор на европейската политика, за да получи посткомунистическа Европа нова надежда за справяне с всеобхватните дилеми на своя преход и на своята сигурност.” В друга своя статия той казваше, че Америка е създадена като вселенски противовес на всички тоталитарни и авторитарни режими по света и от мнението му ясно се виждаше, че в политическата скала на света САЩ са на висотата на Господ (или някъде малко над него), а всичко останало тъне в ужасяващата кал на нецивилизоваността.

С отиването на Уорлик в „Лукойл” тази библейска картина на света рухна. Американският посланик заби нож в гърбовете на основните си защитници, които трябваше да се събудят в един изчерпан и опоскан откъм смисъл свят. Изведнъж се оказа, че 20-те години клишета са били само един сън за различен свят, а тъжната истина винаги е била пред очите на всички – международната политика е един узаконен циничен прагматизъм. В истинската й механика няма да откриете моралистични заклинания и патетечни идеологеми, а единствено компютри, които изчисляват печалбите. Толкова е простичко. Толкова болезнено.

Заради това Огнян Минчев вече има проблем със собствената си анализаторска мисъл. Той няма как по логичен начин да обясни поведението на Уорлик без да разруши всичко онова, което е повтарял до втръсване в годините на прехода. Но, трябва да му го признаем, прави опит за това. Изведнъж обръща огъня срещу самия Уорлик. Много митична ситуация – палето се опитва да се прави на питбул. Но всъщност опитът за бунт не се получава. Текстът е по-скоро като любовно писмо от наранен влюбен. Той е пълен с терзание и необяснима болка. Изведнъж – и това е най-ироничното – се оказва, че митоманите на прехода някъде по пътя са повярвали в собствените си лъжи. Повярвали са в собствените си видения. Способността на един изпечен производител на митове да примирява грубата реалност с продуктите на собствената си фантазия е много голяма, но отиването на Уорлик в „Лукойл” вече няма богословско обяснение по линията „САЩ винаги постъпват принципно”. В новия свят, който е истинският, никой не постъпва принципно, защото в него няма такава абсолютна справедливост, каквато ни описваха. Да не говорим за това, че образът на САЩ винаги е бил фалшив и изкривен, което пряко е вредяло на американските интереси, защото българите все пак имат очи и уши и могат да видят култовата поредица от подлости и двойни стандарти на тяхната политика.


Нали не мислите, че е само Огнян Минчев? Има и друг наренен любовник – журналистът – графоман Иво Инджев. Неговият болезнен писък надмина с няколко октави този на политолога и бе синтезиран в екстремния текст – „В драматизацията „Джеймс с/у Джеймс“ изберете българското”. Мъката му е толкова голяма, така драматична, че дори се стига до призив към виртуалният бабаитлък на Борисов – да прогони Уорлик обратно в чужбина (верен на себе си обаче Инджев красиво изопачава реалността – като противовес на Б.Б е посочен Костов, който вбесил Държавния департамент с отказа си да пусне албански бежанци у нас. Това е или похвала за бившия премиер или признание за това, че по-голям проводник на руски интереси от него не сме имали – все пак щастливият монопол на „Лукойл” бе осигурен и подсигурен именно от този митичен Костов, чиято приватизация и до днес болезнено напомня с раните си в различни части на страната).

Най-отвратителното в този текст е заетата поза на страничен наблюдател. Едва ли някога в България е имало толкова яростен защитник на американските интереси отколкото беше Инджев в последните три години. Изведнъж обаче следва нова трансформация – той се бил борил за националните интереси. Интересно е да проследим неговото творчество оттук-нататък – как точно ще брани този национален интерес след като моралният заряд на острите му клевети и странни словосъчетания вече е изчерпан като фискален резерв при управлението на ГЕРБ. Всъщност Инджев едва ли ще бъде зает да брани някакъв интерес. За него ще е по-важно да се изживява като звезда от драматична сапунена опера за предателство, страсти и изневяра.


Всъщност посещението на Уорлик в „Лукойл” показа един много простичък факт – големите държави имат свои интереси тук и ги бранят от позицията на силата твърде често за вкуса на който и да е нормален гражданин. Но България никога не е имала силата да устои на външния натиск. Причината за това обаче не е, че тук руснаците имат прекалено голямо влияние. Причината винаги е била, че и до днес се намират хора, които да твърдят, че едната страна е безкрайно лоша, а другата уникално добра. Този измислен дуализъм прецакваше всяко нормално отношение към света и всеки опит за независима външна политика. Сега, когато Уорлик съвсем нагледно демонстрира, че за Щатите няма морални прегради в името на интереса, може би е време това знание да озари и повечето българи. Политиката може да бъде чист процес, особено, ако държавите наистина следват своя национален интерес. Но формулирането на националния интерес е твърде сложна задача, за да оставим той да бъде задаван от страдащи агенти с разбити сърца, защото светът им се е пръснал на парчета. Руснаците не са демони. Те са хора с интерес. Американците не са ангели. Те също са хора с интерес. Нашата задача в този истински свят става безкрайно сложна – трябва да балансираме, трябва да знаем какво правим, а не да ставаме пионки на платените манипулатори и производители на лъжи на дребно за масова употреба.


Двата демонстрирани тук случая служат не като плашило, а като опит за извличане на мъдрост. В епохата, когато информацията е като цунами, което залива японския бряг, трябва да имаме сетивата да отсеем манипулацията от истината, интригата от анализа, клюката от истинската новина. Ако сме в състояние да направим това, обществото ще намери силен начин да се отърве от своите собствени демони, които 20 години не му дават мира.

И все пак – нека да позлорадстваме малко. Сигурно е ужасно да си слуга, който е предаден брутално от господарите си.

Дали Иво Инджев някога ще намери сили да посвети поне две думи на тази тема?

Не, разбира се. Това за него ще е равносилно на самоубийство.


Friday, August 26, 2011

Трагедията на некадърните актьори


За две години ГЕРБ подмениха толкова много неща в България по тъмен начин, че хората неусетно претръпнаха от цикъла обещание - лъжа - лъжа прим. Но подмяната на истинската реалност с измислици е като политическа болест, която не може да продължи до безкрай и рано или късно ще избухне като алхимична колба в лицата на своите инженери. Все пак не можем да не признаем, ГЕРБ са удивително изобретателни в начините, по които да осъществяват подмяната, и то пред очите на хората, сякаш са гастролиращи фокусници на панаир.

Класически пример за разигравания театър са пусканите системно стенограми на кабинета, които трябва да отразяват дълбочината на водените дискусии от министрите и техния вожд. Вместо това обаче тези стенограми се превърнаха в един нов инструмент за пиар и като оръжие за разрушението на всяка нормална публичност в България. Вместо да обсъждат идеи, министрите се събират да играят театър. А политическата кулминация се осъществи на последното заседание.
Както си тече то, премиерът изведнъж чува името на град Кърджали и драматично изхърква: "А какво стана с "Водното огледало" в града?" Подготвеният специално за ролята на шут в този спектакъл регионален министър Росен Плевналиев веднага е готов да се притече на помощ - обяснява как държавата трябва да плати 25 милиона лева за този проект.
Бащицата на кабинета е разкъртен до дъното на душата си. Вече не иска да му обясняват нищо, интересува се само защо предишните управляващи не са го платили с парите от излишъците. Следва кратка театрална пауза в стенограмата, изпълнена с измислени числа и красив опит да се припишат всички финансови проблеми на сегашното управление за сметка на предишното. Тогава Борисов, сякаш изведнъж му е дошла идеята, казва, че вероятно ще се наложи актуализация на бюджета, за да може да се намерят 25 милиона лева за "Водното огледало". Нека да обясним - да правиш актуализация на бюджет за 25 млн. е все едно да лекуваш зъбобол, като гръмиш по зъба с пистолет. Това е опит да заобиколиш по много тъмен начин признанието, че си се провалил. Съвсем очевидно е, че ГЕРБ имат голям проблем в управлението - просто не знаят какво да правят. Дори да асфалтират и Млечния път, ако се позовем на амбициите на премиера, това няма да съживи икономиката, защото неадекватните им действия убиха българската икономика. Те просто не искат да го признаят. Ако тръгнат да актуализират бюджета, убийството обаче ще стане ясно на всички.

На този театрален фон е още по-трудно да си дадем сметка за мащаба на трагедията, на която сме свидетели. Тя надминава с едни гърди цялото избрано творчество на Шекспир. Те използват всичко, за да си правят пиар. Ама като театрални актьори издишат.
Просто публиката на спектакъла в нито един момент не бе убедена, че случващото се е истина. Заради това май вече никой не чете стенограмите.

Как да вярваш на некадърни актьори?


Thursday, August 25, 2011

Литературната окупация на ГЕРБ


(възторжено-политически анализ на уставния химн на управляващата партия )


Българската политика не те оставя да излезеш спокойно във ваканция. Точно в миговете в които мислиш, че си се отървал от нея и вече можеш да си натопиш краката в безвремието на една почивка, тя те причаква като американски филмов гангстер из-зад ъгъла, насочва пистолет в гърба ти и ти предлага нова порция лудости и странности, достатъчни завинаги да те откажат от мечтата, че можеш да имаш спокойствие в страна в която премиерът е като внезапно материализирал се герой на виц.

Не, няма да ви говоря за безкрайна игра на руска рулетка за това ще имат ли ГЕРБ кандидат за президент и кой ще е той. Това заиграване с политиката може да изглежда като висша форма на стратегическа мисъл на читателите, пристрастени към таблоиди, но всъщност е управленска безпомощност. ГЕРБ нямат какви идеи да предложат на България и заради това до последно няма да са наясно какъв човек да издигнат. Всичко при тях е сведено до елементарна уличка сметка, а това придава на политиката мирис, подобен на мирисът на черноморски курорт, без така любимите на премиера пречиствателни станции. Заради това е и целият управленски гърч с обикалянето на България и краденето на печеливши кметове. Управляващите ни разбират политиката единствено като игра на обеден футбол в която отборът на Бойко Борисов трябва да бие. Че не бие ли – ритането може да продължи до среднощ.

Лятото не промени нищо в описаната мрачна картина. Защото премиерът реши, че докато той се отбива по морския бряг, където неспирно мисли само за управлението и нито за миг не се отклонява от идеите си как да помогне на производителите на царевица и да спечели битката с „Лукойл” (нима се съмнявате, че на морето някой ще мисли за нещо друго – ако се съмнявате, може би е време сами да се предадете на Цветан Цветанов, преди той да е стигнал до вас), да остави по телевизионните екрани неспирно да шестват неговите министри, а те вгорчиха ваканцията на народа с безумна статистика и два милиона бюрократични тикове и фалцети, които ни демонстрираха.

И тъкмо, когато си мислех, че ГЕРБ не могат с нищо повече да ме изненадат, освен с внезапно решение на половината кабинет сам да влезе в затвора, попаднах на нещо, което тази партия е сътворила през далечната 2009 година.


Ехх, нека да си припомним политическата атмосфера на онези дни. Братовчедът на сатаната Сергей Станишев и неговите демонични партньори от черната тройна коалиция се гавреха с България и ехидно увеличаваха пенсиите на пенсионерите на всеки шест месеца, докато на хоризонта изгряваше слънцето на бъдещето, което щеше завинаги да прекрати тези злокобни практики да се глезят хората с работа и пенсии. Народът обръщаше поглед към ГЕРБ, а ГЕРБ очевидно е обръщал поглед към себе си, защото през 2009 година музикантът Митко Щерев е написал официален партиен химн на формацията, а текстописецът Людмил Такев е сътворил кратък опус за величието на бъдещото управление. Трябва да чуето тази песен задължително преди да продължим, за да можете да попиете от атмосферата, аурата и безумието – ето ТУК.


Да, знам, така е. ГЕРБ винаги са една идея по-напред в лудостта отколкото можеш да предположиш. Това е „Шифърът на Бойко”. През 2009 година тази песен може да е звучала невинно в ушите на електората, който стенеше под игото на 6 милиарда евро чуждестранни инвестиции в страната, но днес вече си звучи като официален химн на Джак Изкормвача. Заради това в името на бъдещето ще се постарая да ви открия смисъла на този текст, който възвеличава ГЕРБ и неговите странични ефекти.


ГЕРБ - ти си надежда

в теб е нашта вяра

ГЕРБ - България е в нас

и ни зове в този час


Смело можем да предположим, че поетът е бил опиянен от любов и четири бутилки с водка и заради това се е получило културното заместване на реалности с литературни метафори.

Първо – началото е несполучливо. ГЕРБ са сравнени със съществително от женски род. Какво намеква този писач на рими? Нима иска да изкара, че партията се състои само от женчовци? Диверсия ли усещам? Бойко Борисов преди време като древнокитайски учител бе споменал, че мъжете в ГЕРБ си говорят с мъже, жените с жени, а тук за цялата партия се говори в женски род, сравнена е с някаква си надежда и може би е крайно време ДАНС да се самосезира за този литературен образ, който намеква разни неща. Защо не сравни ГЕРБ с мускул, например. „ГЕРБ – ти си нашият мускул”, езикът ли щеше да му се откъсне на поетчето да използва това сравнение?

Вторият ред вече обръща поглед към небесното. „В теб е нашта вяра”. Кефи ме, че е думата е „нашта”, а не интелектуално-префърцуненото „нашата”. Правилно говорят само съмнителните привърженици на тройната коалиция. Но фразата пак остава неизяснена. Може би в поетичния свят на автора се има предвид, че вяра е другото име за фискален резерв? Така нещата вече стават ясни – ГЕРБ нашите кинти са в теб. Ето изречение, което вече може да бъде разбрано и одобрено, дори и от подслушващите агенти на ДАНС.

„ГЕРБ – България е в нас” е изречение, което заплита загадка. Как така България е проникнала така дълбоко в ГЕРБ, след като последните две години създаваха усещането за точно обратното? Вероятно поетичното видение на римотвореца просто е отбелязало попълзновението на цялата партия по българската територия и прибирането на половин България по техните джобове. Така смисълът се навързва, макар и мъчно като първата маратонка на първолак.

Последното изречение е най-лесно разбираемо, въпреки, че също поставя капани: „и ни зове в този час”. В началото си мислех, че става дума за зовът на хиляди хора, които останаха без работа и пари в последните две години, но после бързо се поправих – разбира се, че творецът има предвид зовът на фолкпевиците да си правят тройки с премиера. В ГЕРБ нищо друго не може да бъде чуто, освен послание в този регистър.


Вторият куплет вече е като удар на Мохамед Али челно в зъбите или като забиване на зъбите на Майк Тайсън в ухото ни по коварен начин.


ГЕРБ нас ни повежда.

ГЕРБ – евронадежда.

С теб изгрява светлина

В нашия дом и сърца.


ГЕРБ нас ни повежда”. Литературата е коварно нещо, мама му стара, това всеки кръчмарски поет ще ви го признае. Вижте колко е красива измамата тук – говори се за ГЕРБ като за нещо, което може да поведе хората. България бе взета за заложник зад огромния врат на Борисов и зад мащабният като карта на света гръб на Искра Фидосова – оттук-нататък няма как да сме сигурни дали изобщо ни водят нанякъде или просто стоят и си свирукат чалга по някое световно шосе.

Второто изречение размазва – „ГЕРБ – евронадежда”. Абе, текстът на този химн одобрен ли е от Симеон Дянков. ГЕРБ е представен само като една евронадежда? Само като една? Този поет не чете ли, как така не е успял да предскаже, че ние ще сме по-добре от САЩ и от всички европейски страни, както мъдро сподели по екраните преди няколко дни Симеон Дянков? Текстът спешно трябва да бъде променен и да звучи така: „ГЕРБ – булгарнадежда за цяла Европа”. Какво ме интересува, че ритъмът щял да бъде повреден и римата ще се разпадне. Моля, моля, фискалната дисциплина трябва да стои преди поетическите видения по важност, ясно ли е? Ясно ли е питам?

С теб изгрява светлина в нашия дом и сърца” вече звучи като цитат от Библията и то преписан по радикален начин. ГЕРБ са носителите на светлината в света, разбрахте ли? Нищо, че ако оставиш на тях и една ядрена централа не могат да направят. То ето защо няма смисъл от АЕЦ „Белене” – светлината, която струи от тях ще озарява тъмните нощи, само трябва да сложим по един електомер на всеки гербер, за да знаем колко му дължим за тази вътрешна светлина, която ще озарява не само нас, но и сърцата ни. Ех, винаги съм се надявал сърцата да ги озарява Анджелина Джоли, но очевидно литературата е безмилостна – в тях (сърцата бе) е нахълтал ГЕРБ и не иска да си тръгва като американска окупационна част от Ирак.


Още през 2009 година те са се опитали да изпеят какво възнамеряват да направят в България, но кой да слуша най-музикалната партия на страната. Нека да припомним – ГЕРБ бяха направили депутат един бургаски рапър Маниака (който обичаше да римува маниака, патлака, бум мада фака), а предишната здравна министърка Анна-Мария Борисова също бе продуцент на детска песничка, която призоваваше младото поколение да пие по осем литра прясно мляко всяка сутрин и по 15 портокала, а в замяна обещаваше палави погледи от Пипи Дългото Чорапче и Червената шачица. Те предпочитат да пеят, защото, ако изкажат намеренията си в проза, народът сам ще откърти жълтите павета от улиците, за да им ги подари във вид на евронадежда по черепите. Такива работа в отпускарския свят на България.

Прослушването на химна на ГЕРБ обаче ме убеди в едно. Човек очевидно не бива да си взима отпуска.

Просто някой трябва винаги да бди на дежурното гише на психиатрията на вселената. За всеки случай.



Цяла вселена от статуси


През август човек може да си позволи ваканция - за писането, душата, тялото и останалите си неизяснени части. Но във виртуалната епоха отпуската е проблем, защото вече освен себе си, човек е и своят Фейсбук-профил. Нима нямаш отговорности към него? Това е твоят виртуален паразит, той живее с твоите букви, с твоите мисли, без да е идентичен с теб. Абе, ненормална ситуация.

Заради летния августовки мързел (за втори път вече този месец) реших да събера на едно място една съвсем кратка колекция от ФБ-статуси, защото очевидно те са единственото неизчерпаемо нещо в мен. Откакто съм виртуален схванах нещо, което не знаех за себе си - имам мнение по всеки въпрос във вселената и, богът на електронните потрепвания ми е свидетел, държа всички да го знаят, особено, ако съм го изразил с достатъчно количество лудост.

От друга страна ми е съвестно като пускам статусите си така. В това усещам някакъв тъжен край за литературата, защото 500 знака са по-въздействащи от силен роман понякога. Но пък може би графоманите се нуждаят от това стряскане, за да проумеят виртуалната си мисия - вселената, дори и виртуалната, се нуждае от думи, за да продължи своето съществуване. Ето ви моите думи. Готов съм да чуя и вашите. :))


Човек дори и добре да живее и да мързелува като американски банкер, който чака поредната държавна помощ, рано или късно трябва да се раздели с отпуската и да се върне на работа. Отпуската е холивудски блокбастър, който се е провалил в боксофиса и няма надежда за втора част поне в обозримо бъдеще. Но пък две седмици не се чувствах длъжен да слушам глупостите на ББ - леле, отрази ми се като нова пластична опериция на Шер - тоест супееер :)

----------

Подуенски графит, който не мога да не споделя: "Какво ще стане ако взривите бомба в автобус, пълен с блек метъли? Автобус, пълен с дет метъли!", хахахаа. Така сме ние в Подуене - ако хуморът не е черен, значи е правен от трезвеници, а ние се отнасяме с подозрение към тази вселенска нагласа да не се пие :))))

----------------

О, май год! От следобедна скука реших да изключа компютъра и да си пусна телевизора, но попаднах на реклама, която рекламираше крем идеален за "анален комфорт"... Леле, човек излезе за две седмици в отпуска и очевидно Евгений Минчев, Яне Янев и Азис са взели властта в държавата...:))))

------------------

Чета интервю на Мартин Димитров, който бил убеден, че Румен Христов ще стане президент. То и аз бях убеден, че Луната е заселена с голи амазонки, ама науката ме опроверга страховито. Нещо не мога да се развълнувам от тези избори, мама му стара. Вероятно щеше да е друго, ако президентът имаше повече праомощия - например три пъти годишно да определя момичето на "Плейбой" и да има право на законодателна инициатива за въвеждане на банските като работно облекло...Ама кой да чуе мечтателите? :)

----------------

Случващото се в Либия ми прилича на извратен вариант на случилото се в България на 10 ноември. Шефът на преходния съвет е отявлен бивш кадафист, който днес ни представят като ангел на демокрацията. Ако се стигне до ново правителство, вероятно половината в него ще бъдат кадри на Кадафи, които са се отрекли и са коленичили пред Саркози, за да го целунат там, където само жена му има право да го целува. И резултатът винаги е: историческите нагаждачи - сто, бунтовниците на улицата - нула....

---------------

Лятното ми революционно мото: "Това не е живот, бееее! Това е рай" :))) А нали знаете за рай има много определения и никак не е задължително те да са традиционно библейски. Моделките на "Виктория сикрет" не са ли рай? :)

--------------------

Днес било официалното начало на космическата нова година, твърдят дъновистите, повечето от които поначало никога не са слизали от космоса. Пак днес на Англия за пореден път било забелязано НЛО, но не са установени опити на извънземните да се сдобият с телефонния номер на Наоми Кембъл :) И аз взех да си мисля, че при толкова космически събития е направо престъпление, че нито една летяща чиния досега не е минала покрай вкъщи да ми остави каса с марсианска бира, за да почетем празника както трябва

---------------

Тичане с две кучета е най-добрият начин да схванеш колко са се отдалечили хората от природния живот. След 500 метра бях изтощен като депутат от ГЕРБ, събрал сили за първо изказване и проклинах своята кекавост като гневна софийска леля тийнейджър с две обеци на ухото :) В градската джунгла, която обитаваме трябват други умения за оцеляване: светена вода срещу всекидневни вещици, съскане срещу обикновени вампири, внезапно оглушаване, за да не слушаш постоянно бърборене. Eх, какви времена дойдоха

----------------

Тери Пратчет е гений. Човек чете нещо от него и постепенно съжалява, че няма памет като на комплютъра на Бил Гейтс, за да запамети всичко. Ето един прелестен бисер: "Беше жена в такива количества, които едва можеш да вместиш, без да получиш накрая две жени" :)))

------------------

Обиколих половин България. Бях в селца, чиито имена звучат като извадени от стихотворение на Вазов. Говорих с поне с 15 шофьори на автобуси, които са псуващи ангели, които поддържат живота в селата. В Средна гора чух как чакали вият по пълнолуние. Успях да участвам и в партийно събрание и да уверя, че революцията наближава. България е изтощително хубава страна. А хората също са великолепни. Единственият проблем на българите е, че са тъжни, защото живеят зле и бедно. А може, по-иначе може...

---------------

и аз подобно на един американски комик се питам - защо никога няма позитивни дрога новини. Като например: "Надрусан с ЛСД младеж от "Надежда" разбра, че розовите слонове съществуват, къпят се с облаците и се пързалят по дъгата. Той установи, че светът е балонче от дъвката на Бог и радостно осъзна, че Бог си пада по правенето на балони. "Квооо? Тройната коалиция е виновна - прецака дори откровенията на хората", обобщи премиерът, помолен за коментар на видението". Хахаха.

----------------

Гледам какво става със света и псувам световната психоденица, че ни го причини. Чета една американка (Ан Коултър), която гневно се заканва на левицата и на социалната държава, че са превърнали хората в разглезени идиоти. Виждам, че пред „Труд“ Ивайло Дичев твърди, че светът напълно се разпада...Дааа, чеша се по главата аз, днес всички сме като в сюрреалистичен роман, писан от закален фен на екстазито – убедени сме, че светът е преебан, ама нямаме консенсус за изнасилвача :)))

--------------

Ако има Бог на ваканциите, Той със сигурност не иска молитва, а наздравица в негова чест, не иска литургия, а здрав сън, не желае религиозни химни, а изпълнение на песента „Само ти сърце си ми приятел“ по възможност към 3 часа сутринта :))) Ако има Бог на ваканциите обаче, то тогава със сигурност ще има и зли елфи на махмурлука (проклето да е името им), които да тормозят светлите души рано сутрин...Дааа, всички религии крият опасности :))

----------------

Втори ден подред гледам новините на бТВ. Гаденето започна на първата минута, сега на втория ден имам чувството, че някой ми е сипал халюцигени, а новината, че Ванга е предсказала Бойко Борисов и неговата честност ме довърши – вече издавам само отделни звуци и искам да си отхапя ушите като вълнуваща версия на медиен Ван Гог :)))

--------------

В Пловдив вали все едно си в стихотворение на Николай Лилиев, само че дъждът не е тих и пролетен, ами е шумен и августовски :) И на човек не му остава друго освен да легне да си поспи като брокер, който гледа да открадне малко сън преди борсите отново да са отворили. А като гледам какво става в България – рейтингът на Б.Б се вдигал, Венци Йосифов се кандидатирал за президент, а Камелия пак искала да прави тройка с премиера, разбирам, че идеята за дълъг сън е най-доброто, което мога да направя :)

----------------

Не знам какво е това в Англия – гняв на бедните или просто революция на боклуците. Но кой е казал, че боклуците нямат право на мнение? Все едно капитализмът е започнал отначало. Тепърва ни предстоят големи бунтове, нови синдикати, нова вълна от протести и защо не – нова революция? Може би все пак ще има малко разлики – днес ще е тъпо да вдигнеш революция без цигански оркестър и отряд от фолкпевици. Кой е казал, че те не са революционна сила? :))

------------------

Светът уверено върви към нова рецесия – в Лондон гетата се бунтуват, американските брокери освиркват кредитните агенции, а френският президент не е уважавал жена си от три месеца заради тревоги и други капиталистически гадости :)) Това е нов жанр в световната икономика – икономическо порно със садо-мазо елементи :))) Сега ако и плейметките откажат да се събличат – мисля, че светът е заплашен от революция. Еротоманите – те ще са авангарда на новите бунтовни сили :))

----------------

Пловдив е като кротка лятна утопия – едно такова зелено и слънчево все едно боговете на лятото се фукат с уменията си да накарат мъжете да гледат романтично, а жените да бъдат с къси поли :))))

--------------

Дневник на отпускаря, звездна дата 001: красотата на всяка отпуска е, че в нейния първи тя ден тя изглежда дълга като краката на Адриана Скленарикова или като парламентарен контрол с по-скучните министри. Старият репортер смята да се запилее малко из страната като съвестен проучвател на бирената демокрация в България и революционер на мързела на свободна практика. Хаха, и има още цяла седмица преди да започна да мрънкам, че отпуската всъщност е твърдеее кратка :)))

----------------

Фейсбук може да бъде зъл. Човек тъкмо се навечеря и сяда с една студена бира, за да види клюките и хоп! - като предложение за приятел ми излиза главният фашист на Републиката - доктор Емилова, дето ходи като Дянков да обяснява колко е полезен глада за здравето...:))) За около 15 секунди бях пълен с кулинарни угризения и диетоложки дилеми. После реших, че ако диетите те карат да изглеждаш като доктор Емилова, значи трябва да пряждаш всяка вечер, за да спреш опасността навреме. Наздраве :)

-------------

Анонмният подуенски мислител мъдро беше заключил: "Ако занаят се учеше с гледане, всички щяхме да сме стриптийзьорки". Значи занаят не се учи с гледане. Аз ще пробвам да видя дали става с продължителен сън. Ако вселената е хубаво място, може би ще се събудя професор по квантова физика :))

-----------------

Клоунът Юзеир Юзеиров отиде да се регистрира в ЦИК по боксерки днес в знак на протест срещу потъпкването на правата на малцинствата. Хей, имаме късмет. Можеше Фидосова да реши да отиде по бельо да подава документи, а нали знаете - ние го наричаме парашут, при Фидосова това са прашки :))

---------------

Чета в "Дневник", че българската борса е имала своя черен четвъртък - акциите са се сринали и милиардери са били забелязани да си купуват банички и да се пазарят за цената на бозата :)))) Бившата банка на Цветелина е изгърмяла с близо 8 % спад, а разни други олигархични фирми също са гръмнали като силиконов бюст в самолет :)) Eхх, толкова млади манекенки ще останат без море това лято, направо сърцето ми се къса....:))) Няма да има кой да ги заведе :P

----------

Eдин мъж на 30 години върви и държи две бири в ръката си. Хората го наричат алкохолик. Те дори не знаят колко са прави - той е изпил две каси и може да мушне още две. Хората наричат едно момиче дебело. Никой не знае, че името й е Искра Фидосова и може да стане още по-дебело. Хората наричат един стар мъж отвратителен. А пичът просто носи роклите на жена си. Сложете това на стената си, ако сте наясно, че пиенето прави света приемлив и искате да почерпите :))

------------------

Светът се разпада. Американците паразитират върху световната икономика и лудват грандиозно. Арабските диктатори стрелят срещу народа си. Десните психари избиват деца. Лейди Гага щяла да записва песен в дует с Веско Маринов. Дженифър Лопес категорично отказва да се снима за "Плейбой". А Симеон Дянков все още е финансов министър. Нека само някой да ми направи забележка защо съм си примъкнал една бира на работа...:)))))


Saturday, August 20, 2011

Пътешествия в средна България


1. Еcce homo


През 1979 година свободният гражданин на вселената Александър Симов е направил първото си логическо умозаключение и съставя първото изречение в живота си. Драматичната случка се разиграва в прелестно хубавия град Стара Загора, някъде край паметника на Самарското знаме, където стотици граждани се струпват, за да посрещнат героите на епохата – първият български космонавт Георги Иванов и неговият колега по космическо приключение Николай Рукавишников.

Двамата имат наистина уникална история. Малката държава България с години се опитва да прати свой човек в космоса и в крайна сметка политическите и научните усилия се отплащат – руснаците се съгласяват да пуснат и българин сред звездите. Пресата тържествува, опиянението е огромно, млади пионерчета заспиват всяка вечер с мисълта за звездите и за това колко близко започват да изглеждат те. И така на 10 април 1979 година Иванов и Рукавишников политат в космоса, преодоляват гравитацията и ракетата им неумолимо се стрелва към крайната точка на полета – скачването с руската орбитална станция „Салют – 6”. Българската преса е така убедена в успеха, че предварително пуска репортаж от триумфалното събитие, вероятно с идеята, че думите винаги са по-силни от реалността и един път изречени не дават възможност на вселената да се движи по неправилен начин. Само, че по време на полета възниква проблем и двамата космонавти така и не успяват да се скачат със станцията. Очевидно звездите не си падат по предварителната журналистика. Това обаче не отменя уникалността на събитието – българин преодолява границите на планетата и вижда Земята по начин по който дълго се предполагаше, че е я вижда само Бог.

Ето защо в края на лятото на 1979 година старозагорци се събират ентусиазирано, за да посрещнат двамата космически пътешественици с цветя и песни. Точно тук на сцената излиза наблюдателното съзнание на Александър Симов, което очевидно дълго е съзерцавало космонавтите и се е опитвало да смели цялата информация в малкия, но ведър свой двегодишен мозък. В крайна сметка Александър Симов споделя своето впечатление от видяното с прекрасното изречение „Дуго няма таци”, което в превод от бебешки трябва да рече „Другият няма мустаци”. И наистина жестоката реалност показва точно това – Георги Иванов е носител на класически български гъсти мустаци, докато неговият колега по съдба Рукавишников си е кьосе отвсякъде, а Александър Симов така се е впечатлил от този факт, че настойчиво е решил да го сподели със света, за да знае той (светът, не някой друг), че на планетата се е родил поредният мислител с ентусиазирана нагласа и гръмогласни мисли.


2. Най-големият град на земята


Тази случка вероятно е в състояние да развълнува единствено мен, защото всички истории, свързани с моето величие ме карат да чувствам топлина в душата, но я разказвам само, за да спомена името на града – Стара Загора. През 1977 година това е град, който максимално плътно се приближава до идеята за слънчева утопия, която е потопена в океан от безвремие. Когато на 11 юли проплаквам дори и представа съм си нямал, че това е градът, който ще изгубя, а после ще се опитвам да си върна, но, разбира се, поетичните ми и драматургични опити ще бъдат обречени на неуспех, защото човек може да се върне в миналото единствено на летящото килимче на спомените и по никакъв друг начин.

През 1979 година в този град (улици дълги и прави като краката на чешка манекенка или начинаеща порноактриса, мирис на липи през цялото време и зелени паркове, извадени от фантазията на някой английски романтик) всичко за мен беше така огромно, толкова необятно, че съвсем естествено Стара Загора покриваше изцяло всички възможни граници на познатата вселена. Градът ми се струваше толкова голям, че често питах майка ми на какъв език говорят в София, защото ми се струваше невъзможно в тази измислена София да говорят на същия език на който говорим ние, вселенските аристократи от Стара Загора.

После трябваше да напусна вселената. Животът е по-интересен от нашите фантазии за света и с неумолимостта на нова квантова теория за космоса, разруши идеята ми, че моят роден град, слънчевата Стара Загора, която се носи като зелен остров в океан от липса на време, е целият възможен свят. Оказа се, че вселената е много по-голяма и в нея рядко има вълшебници в сини въртолети, които раздават безплатно сладолед „Ескимо”, както гласеше текстът на любимата ми песен от онова време, която си пеех под път и над път.

Когато напуснах Стара Загора аз я изгубих. Ех, не възприемайте това като много романтично изявление. Не съм го преживявал твърде драматично, но после никога не можеш да върнеш в градовете, които си напуснал. Често се връщах в Стара Загора, но това не беше същият град. Той се променяше, а аз просто не бях част от тази промяна. Моят роден град бе останал в миналото, в слънчевото безвремие на старите епохи, като остров, който завинаги е изгубен за географските карти, като мистична земя в края на времето.

После като герой на Набоков хиляди пъти се опитвах отново и отново да преоткрия Стара Загора и това винаги почти ми се получаваше. Сред бурята от промени, сред експлозията от новости, аз все пак успявах да намеря нещо, някакъв миг, някакъв усещане, някаква позната картина, която да ме изпълни с увереност, че старият град все още е тук, че спомените си имат отделна реалност, която от време на време изплува като призрачна Атлантида от морските вълни, за да напомни за себе си в кратките слънчеви мигове. Но и те бяха достатъчни, за да ме изпълнят с радост и тъга – радост, защото знаех, че старият град е накъде там, и тъга, защото прекрасно усещах, че никога няма да мога да попадна в него отново.


3. Пътят на историческия шизофреник


Заради това, когато ходя в Стара Загора аз не съм точно себе си. Ставам двегодишното бебе, което гледа космонавти и оценява техният вид с вселенска мъдрост. Имам си специален маршрут, който никога не нарушавам, защото да нарушиш нещо в него означава да взривиш хармонията в космическия ред на нещата. Слизам на гарата, точно на тази проклета гара, която е кацнала в географската среда на страната и тръгвам бавно през парка край гарата. Винаги презрително пропускам автобусите и такситата, защото нищо не може да се сравни с кратка разходка в града на правите улици. Точно там, точно пред гарата има един величествен локомотив, който е използван от септемврийските въстаници през 1923 година за бързо придвижване и за превземането на старозагорската гара тогава. Изпълвам се със законна революционна гордост като го видя. Баща ми като комсомолски секретар през далечната 1974 година и участвал в неговото превозване до точката му на вечност – гарата в Стара Загора. Колко съм се катерил по този влак! Познавах цялата му кабина, изглеждаше ми най-красивото и интересно нещо на земята.

Малко след парка край гарата човек попада в самия център на града. Аз обаче попадам на две места едновременно – виждам новите кафената, които са изникнали сякаш от нищото, но винаги виждам и как изглеждаше градът преди. Там, където сега има магазини беше кино „Септември”. Легендарно кино в моя културен живот – в него за първи път гледах два велики филми, които ме потресоха, всеки по собствения си начин – „Индиана Джоунс и храмът на обречените” и „Империята отвръща на удара”. Спомням си как в дълги мрачни нощи сънувах жрецът на Кали от филма за екшън-археолога, който с монотонния си напев „Кали-ма, Кали-ма” изтръгваше сърцата на своите жертви. Как да забравя тази културна институция?

Малко по-надолу е универсалният магазин, който е един от оцелелите артефакти от миналото макар и с много променен дизайн и вид. Навремето, в безвремието и слънчевата вечност, всяка година преди новогодишните празници на витрината на магазина слагаха един робот преоблечен като дядо Мраз, който с електронен глас казваше едно и също (все едно е депутат от произволно взето управляващо мнозинство) „Честита Нова година, скъпи деца”. Можех да гледам този робот постоянно, бях очарован от механиката на неговите движения, това беше начинът по който бъдещето попадаше при нас в дните на вечността.

Маршрутът ми през Стара Загора е леко тъжен, защото това е път на загубените неща. Няма ги сладкарници по витрините на които прочетох първите си думи – „боза”, „пасти”, „сладолед”. Изчезнали са продавачите на сладолед, онези старите продавачи, които носеха сладоледа в гюмове и винаги слагаха малко повече отколкото трябва, защото такива бяха изискванията на времето. Сега всичко е ново, всичко е различно, но Стара Загора продължава да ми харесва. В този град има логика, слънце и емоция. Има липи, които още напомнят за себе си в жегата, която може да разтопи дори подметките на обувките.

Стоях насред жегата в Стара Загора и си мислех, че трябва да се организирам и да създам една карта на своето минало. Тази карта ще е уникална, защото ще бъде единствено за мен, моят начин да се връщам в спомените си, моят начин за осъзнаване, че 20 години са едно абсолютно нищо в непоколебимата възраст на космоса, но в човешкия живот те са епоха, която може да те смрази с промени. Или пък да те изстреля насред едно лято, години по-късно, когато на един старозагорски булевард, където няма вятър и слънцето блести като свръхнова звезда, да стоиш радостен като бебе, което е установило, че вселената няма мустаци и този факт го кара да се чувства весело, доволно и слънчево, все едно вечността отново е дошла и никога, ама никога няма да си тръгне.


4. Ангели на колела


От Стара Загора, която съвсем очевидно ме хвърля в поетични видения и меланхолични размисли, реших, че трябва да отида да посетя родата (баба и дядо) в село Съдийско поле. Природата не е измислила лесен начин за стигане до селото, защото приумиците на нахлулия в страната капитализъм на практика лишиха това място от нормален транспорт. То се намира на 7 километра от Нова Загора, но походът натам трябва да бъде планиран внимателно, особено без наличието на собствен транспорт.

Така съвсем рано сутринта застанах на автогарата в Стара Загора, за да хвана нещо подобно на маршрутка до Нова Загора. Беше някъде към 10 часа. Слънцето мързеливо огряваше земята, а боговете на вятъра се бяха скатали и не вършеха своята работа за предпазване на народа от жегите.

Автогарите са величествено място. Атмосферата в тях ме опиянява като 15-годишен коняк. Хората отпътуват, бързат, нервират се, чакат се. Автогарите синтезират всичките ни стремежи като цивилизация – винаги да сме на път, винаги да търсим нещо, винаги да чакаме нещо. Може и да не съм прав, разбира се. Може всичко това просто да е мисъл причинена от старозагорското слънце и да е халюцинация на душата ми, която радостно се пусна в отпуск преди доста време и не иска да се връща, за да се гърчи във всекидневната истерия на пазарната икономика.

Качих се на маршрутката за Нова Загора, която напомняше по-скоро за возило от постапокалиптичен фантастичен екшън и видях, че компания по пътя ще ми правят още трима души плюс шофьора. Заблеях се по пейзажа през прозореца, видях поетично как напускаме Стара Загора, махнах литературно за сбогом на мислите за детството и почти започнах да дремя, а така пропуснах величествения миг в който маршрутката започна да хърка като канибал с разстроено храносмилане, изпуши няколко пъти и драматично спря насред нищото, където нямаше дори сянка под която да се скриеш. В далечината се виждаше село, наречено Подслон, но ние бяхме като трафик-корабокрушенци, изплюти трагично в неясно кътче от географията.

Шофьорът изригна в проклятия, които ме убедиха в реалността на ставащото. Има нещо много нередно в непсуващите шофьори. Шофьорът в своя автентичен вид трябва да е като поет в проклятията, като пророк на цинизма, като енциклопедия за това какво един човек може да направи по брутален начин на нередностите по света изобщо.

Четирима души излязохме навън, а шофьорът драматично отвори капак, за да види какво не е наред с возилото. Последва нова доза проклятия. Бяхме интересна картинка – четирима зрители и един артист, който твърдеше, че може да направи много нередни неща с производителите на маршрутката. В крайна сметка се престраших и отидох при шофьора, за да го питам какъв е проблемът. Не съм сигурен, че разбрах, защото той (проблемът) ми бе обяснен с речник с който обикновено се описват порнофилмите. От речта на шофьора обаче успях да изтръгна нещо като социален протест. Разбрах, че превозвачите са жертви на хищното настъпление на банките към техния бизнес. По някое време в българския преход, който се проточи безкрайно като американски сапунен сериал, превозвачите се почувствали сигурни и си купили нови автобуси. После обаче кризата минала през тях като куршум през тялото на войник в Ирак и банките им конфискували автобусите, защото вече не можели да си изплащат кредитите. Резултатът от този капиталистически хаос: четирима души насред жегата в българското лято, което не познава милост към пътниците.

Точно тук тоналността на шофьора се смени и започнаха проклятията към банките, което ме убеди, че нивото на революционна мисъл у народа е доста голямо, дори и когато, за да се изкаже тя в нейното величие е необходимо да сложим червена точка и да изгоним малолетните читатели на този текст.

В крайна сметка след около 40 минути бърникане повредата беше отстранена, но пък шофьорът тънеше в мрачен песимизъм за бъдещето на света и България през остатъка и пътя. Бяха споделени мисли за състоянието на вселената, които вселената не би искала да чува втори път, ако има чувство за приличие.

Пристигнахме в Нова Загора с удивителна точност, която ми позволи съвсем като в роман да изтърва единственият автобус до Съдийско поле за пет минути. В началото имах надежда, че ще се класирам, защото на самото разписание пишеше, че возилото тръгва в 13.15 часа, затичах се радостен към гишето, но една мелонхолична продавачка ме сряза с думите: „Оооо, това разписание е отдавна променено, всички го знаят, автобусът тръгна...”.

Идваше да ми да я попитам защо все пак не са сменили огромния надпис с часа тогава, но после се сетих, че логика и България са думи, които не могат да бъдат употребени в едно изречение и пак направи нещо литературно – огледах се.

Нова Загора е град, който все едно е изваден от роман на Маркес. Малък, слънчев, зелен. Аз, разбира се, го мразя в червата. В далечната 2001 година цели 4 месеца трябва да отбивам проклетата си военна служба там, но това не отменя прелестта на града. Дори се зачудих дали някой изобщо работи в това китно местенце. Виждах хора в кафенетата, продавачки, които са излязли пред магазините си, за да обсъждат най-вероятно какво са гледали по телевизията, а времето все едно не помръдваше. Всичко бе замръзнало в своята литературна реалност и може би щях да оценя красотата на мига, ако не бях заклещен и немобилен.

Тогава видях един таксиметров шофьор, който спеше в своята жълта кола, без всякакви обозначителни знаци и цени и много класически бе нахлупил върху очите си вестник „Телеграф”, за да се пази от прежурящото слънце. Потропах с уважение на стъклото и в резултат получих смъкване на вестника надолу и въпросително извита вежда. Казах дестинацията си, шофьорът ме огледа като агент на ФБР арабски гражданин на летище и каза: „Седем лева”. Леко се намръщих. Най-вероятно щях да ги дам, но се твърди, че като участваш в пазарен цикъл трябва да се бориш за собствените си интереси. Шофьорът въздъхна, почеса се философски и каза: „Сядай, само 5 лева”.

Тръгнахме към село, но освен возенето получих лекция за особеностите на живота в малкото градче. Оказа се, че този шофьор е пробвал да живее в София, но никак не му е харесало: „Всички бързат все едно са праснати в главата и ще кажеш, че ще умрат на място, ако не стигнат навреме. Трябва да се живее кротко, с вкус, с топлина”.

Кимнах със съгласие. Това наведе таксиджията на нова рецепта „Пет начина да живеем в хармония”: „Тука взимам по-малко пари. Ама за какво са ми много пари като не мога да ги изхарча с кеф в София. Познавам всичките хора в града. Където вляза мога да пия една бира и да поприказвам с някой, а там само простотии. Мерси, казвам аз.”

Така неусетно стигнах до село и схванах, че шофьорите всъщност са постмодерните ангели на България. Те осигуряват транспорта ни до точките на нашите спомени и тази благородна мисия трябва да бъде уважавана. Не знам дали изкарват пари от тази дейност, но пък кой е казал, че ангелите нямат право на собствени удоволствия.

Теорията ми бе потвърдена напълно на следващия ден, когато шофьорът на автобуса, който ме вози от село до Нова Загора (в автобуса бяхме само аз и една 65-годишна циганка Анка, която дори извади снимки на внучетата си, за да ми ги покаже) също подобно на ангел реши да ми обясни какво е имало преди по местата по които ме вози.

- Тук имаше огромни градини с праскови! – каза шофьорът и посочи едно голо поле по което се виждаха единствено треволяци.

- Там имаше черешови градини! – каза шофьорът отново и посочи едно също така голо поле.

- Това беше лозов масив! – посочи пак ангелът, но пак ми показа празна земя, напичана неумолимо от слънцето.

В думите му имаше лека тъга, което ме убеди, че ангелите са сред нас и знаят кога да ни карат да изпитваме меланхолия за България, която изгубихме със страшна сила.


5. Вой на чакали по пълнолуние


Бях в Съдийско поле. Не си бях ходил на село от 10 години и в мига в който видях познатите силуети на къщите, кроткия ромон на рекичката и мирисът на черничевите дървета направо ми се приплака от радост. Има нещо в нас, има нещо в кръвта ни, което отчаяно иска да се връща по местата, които означават нещо за нашето минало. Човек иска да се върне там, където познава въздуха, хората и се чувства добре. Всъщност това е единственият начин да бъдеш патриот, който знам. Всички останали начини са фалшиви и подли.

Съдийско поле е бедно село, което се намира в края на географията (хаха, това не е точно така, ама звучи супер за писане). Това е селото на дядо. Селото на баба, носещо интересното име Търговище, днес вече не съществува. То е изселено, за да могат да направят язовир там. Винаги ми е било чудно как се изселва цяло село. А и призраците на това село днес самотно трябва да бродят по земите български без дом или спешно е било необходимо да се преквалифицират във водни духове. Знае ли човек.

Няма да ви занимавам с подробности около семейното житие, но две неща са интересни, защото лично аз ги намирам за необикновени. Баба ми е била учителка в Съдийско поле в средата на 50-те години на миналия век цели 7 години. Представете си епохата тогава – жените на село са лишени от друга идентичност освен от името на мъжа си. Така жената на Панайот става Панайотица, жената на Иван става Иваница, но не и баба. Години по-късно, когато ми се налагаше да обяснявам чий внук съм аз винаги казвам, че съм внук на дядо си Диньо, защото той е коренякът от селото, а за баба си Гинка не споменавах, защото мислех, че местните ще се сетят за дядо. После установих, че дядо е известен като Гинкина Диньо и това ме убеди, че социалната революция в Съдийско поле е започнала с баба. Какво да се прави – революционен род.

Дядо пък като електротехник е човекът, който донася електричеството в Съдийско поле в край на 50-те години. Даже сега казах на дядо, че някой трябва да отбележи този негов подвиг. Това е прометеевско дело – носиш светлина, там, където по нощите единствената светлинка е идвала от луната, звездите и газените фенери.

Селата днес живеят в минало време. Най-добрите времена са зад тях. Това е все едно утопията да се е сбъднала, после да се е срутила и ти да живееш в последната епоха в която вече не чакаш нищо добро. Почти като във фантастичен роман, който описва мрачно бъдеще. Там, където преди е имало някакъв просперитет вече има само пустеещи земи, мутри и абсолютна липса на перспектива. Село като Съдийско поле е произвеждало дини, праскови, грозде, череши, днес всичко е пусто като душата на десен икономист.

Но темата е тягостна и можем да говорим по нея четири години. А, когато човек се завърне някъде си дължи добри емоции и сгряваща меланхолия.

Вечерта седнахме на маса на двора. Показа се кръгла луна. Появи се лек ветрец и изгони мухите. Баба, дядо и още малко роднини взеха да си спомнят за хора от селото, за хора от нашите родове, за хора, които отдавна вече не са край нас. Никога преди такива истории не са ми били особено интересни, а сега попивах всяка дума. Просто схванах нещо.

Хората помнят. Човешката памет е нашето оръжие срещу мъглата на историята. Разказваха ми за хора, които са живели още преди сто години. Обикновени хора с обикновен живот. Хора, които не присъстват в учебниците по история, но все пак следите им бяха останали и изведнъж почувствах отговорност да ги запомня. Удивително беше как човек може да се върне сто години назад и да почувства онова време в своите мисли и то чрез хората, които са живели тогава. А на село хората помнят. Там дори дърветата имат история, знае се кой ги е посадил, защо го е направил.

Селската нощ е пълна със знаци за миналото и кръвта започна да се вълнува от това, че е победила забравата, че се връща там, където е топло, където звездите са големи, където луната изглежда по друг начин и където винаги ще може да се чувства у дома си. Можех да изкарам едно столетие така като попивам истории, които трябва да пренеса в бъдещето, защото нашата памет е единствената досега изобретена машина на времето.

По някое време завиха чакали. Да, оказа се, че Средна гора е прословута със своите чакали. Все едно слушаш как под луната плачат бебета, стига разбира се бебетата да са развили хищнически нотки в гласовете си.

Слушах как говори баба, слушах чакалите, виждах невероятната луна и съжалявах, че ни е дадено толкова малко време, защото вселената ни дължи вечност в миговете, в които се чувстваме истински.

Знаех кой съм. Човек с история. Човек с много истории.

Заради това бях радостен като малко дете.