Правителствената служебна лудница, която ошашави народа

 

Българското психодясно на власт е нещо, което е сравнимо с отвратителен сутрешен махмурлук, пристъп на гадене и неприятното усещане, че гаджето с фалшив бюст, което си забърсал в бара снощи ти е оставило като спомен като минимум гонорея. Една седмица кабинет „Гюров“ и народонаселението колективно си припомни колко гадно, смазващо, цинично и отвратително беше управлението на Иван Костов, последният наистина космически миг на градската десница преди да потъне в отходната тръба на българската политика и да се завръща от там само от време на време, за да напомни за себе си с неприятна миризма и усещането, че след тях ще трябва да се чисти отново.

Съжалявам, че ще вкарам себе си като герой в тази статия, но понеже имах нещастието да споделя своят възглед за служебното правителство като окултен ритуал на десницата по възкресяване на политически мъртъвци и върху мен се стовари торнадо от злост, ярост, проклятия и токсични плюнки. Няколко десетки демократични представители на управляващите се нахвърлиха срещу мен, че съм слуга на Пеевски, а други бяха убедени, че аз съм самия Пеевски, предрешен като журналист. Четири-пет стари реститутки ми написаха толкова мили думи за това какво биха направили с мен, ако имат ножове и пистолети в ръцете си, че се разтреперих от щастие и евроатлантически ценности. А най-голямата част щастливо виеха при пълнолуние шансони от типа: „Кочината се разтърси…Мачкай, Гюров…“.

Ето този инфантилизъм е най-противното нещо, което човек може да регистрира в петроханската политическа секта. В мига в който техните дойдат на власт те си изключват съвеста и се превръщат в амеби, които свеждат всичко до черно и бяло, до добро и лошо все едно са участници в анимационен филм. А е факт, че огромна част от ужасените от кабинета съвсем не са от кочината, а са нормални хора, които виждат как една партия узурпира цялата власт без изобщо да е печелила избори и тази власт я потопява към дъното нелепо и дори поетично.

Един малък факт. През декември социологията отчиташе сериозно издуване на перките на ПП/ДБ – даваха им към 19-20 процента, а Асен Василев като политически елф се носеше над земята и твърдеше, че му трябват 121 депутати, за да управлява сам, недокоснат от земната реалност. Румен Радев се появи на терена, избухна аферата „Петрохан“, която цялата е омазана с психодесните мазни отпечатъци, правителството на Гюров узурпира властта и социологията безпощадно отчете, че градската десница вече се движи между 9 и 12 процента. И, дайте да бъдем честни, тези 12 на сто са просто спомен, консервативна фиксация на сянка, която отдавна не съществува. С възкресяването на Надежда Михайлова, Трайчо Трайков, Юлиян Попов и с уреждането на работа на десни активисти като областни управители, психодесницата най-вероятно ще се закотви между 7 и 8 на сто. Защото, ако българският народ не харесва нещо наистина, то е да гледа как комсомолски работници с талибански плам превземат властта, но наистина не знаят какво да правят с нея. Гюров имаше безкраен шанс да вземе точки в играта на избори, ако беше наритал енергоразпределителните дружества за високите сметки за ток, ако бе пернал публично зад ухото Трайчо Трайков с неговите обяснения, че „софтуерен глич“ е бил причината за бъркането на джоба на българите. Вместо това оялите се с власт психодесни маниаци приеха версията на монополистите и по никакъв начин не показаха, че отчитат интересите на народа. За Гюров се оказа много по-важно да рита топка с Димитър Бербатов в кабинета си, отколкото да адресира болезнената тема, която е разтърсила целия народ.

Всичко това се случва на фона на външна министърка, която освен, че носи на гърба си наследството на виновното и отровното минало, сега реши да се изявява като мегафен на Украйна и да се разхожда с нещо като брошка в цветовете на украинското знаме. Никой не разбра с какво такава символична подкрепа ще укрепи Киев и неговият самозабравил се господар. Надежда щеше да е къде-къде по-ефективна, ако бе събрала един батальон с доброволци за пушечно месо на фронта вместо да парадира показно и да пише политически позиции, които повече приличат на ученическо есе вместо на нещо, което отчита интересите на България. Тя дори намери време да си назначи нов заместник-министър. Този път Нейнски бе решила да не бърка дълбоко в прашното мазе на дясната крипта, а го потърси по щандовете на телевизионните папагали. Така Велизар Шаламанов цъфна във Външно министерство и подозирам, че Стефан Тафров още зеленее от яд. Но не е късно и него да видим край полата на външната министърка. Два месеца власт! Кой ти ги дава в този политически хаос. Във фейсбук написах, че ако и Тафров бъде уреден с пост във Външно ще си имаме педе...пардон, политически голям шлем и цензурата в социалната мрежа веднага ми размаха пръст. Очевидно трябва да си научи урока – никога не казвай истината за психодясното, това винаги има последствия.
Най-голямата излагация на служебния кабинет обаче стана точно там, където те трябваше да се най-силни. Първо – вицепремиерът по честни избори изгоря и се оттегли да пише статуси във фб как му се усмихвали хората по улиците. Точно така е и аз като видя кварталния ни луд му се усмихвам, защото това предполага етикета в тази дни. Така и не стана ясно дали тази основа на кабинета ще бъде заменена или концепцията наистина изгърмя. Много сериозно обаче се издъни и новоназначения МВР-шеф Емил Дечев. Още на втория ден стана ясно, че той се опитва всячески да заглуши разследването по петроханската афера и да окаже натиск на разследващите да престанат да ровят за връзките с ПП/ДБ. Проблемът е, че тази информация изплува в медиите, а стига дори и да парламента. Няма да коментирам, нито имам желание да защитават предишния главен секретар на МВР Мирослав Рашков. Старата власт така или иначе беше пометена от улицата и оценката за нея е ясна. Но Дечев бе спипан в прегрешение още в първите си дни. Оказа се, че той привиква полицаи в столичен ресторант, за да ги пита как върви разследването. И така и не обясни какво налага подобен тип разговор да се случва в заведение, а не в неговия кабинет. Ясно е, че петроханската секта никога няма да види в това нещо лошо, но хората, които не са оперирани от мозък би трябвало да се замислят. Такъв неформален контакт на министър с полицаи е странен и насочва внимание към много неординерен начин на работа. Дечев се оплете в обяснение и катастрофира, когато трябваше логично да обясни дали е оказвал натиск или не. Така или иначе от неговите пърформанси в парламента се разбра нещо ключово – този кабинет може и да не постигне целта за честни избори, но ще впрегне всички усилия, за да замете аферата „Петрохан“, защото тя като ракови разсейки се е разпростряла из тялото на цялата десница и може да я унищожи всеки момент.

Миналата седмица имаше още един момент с елемент на шоу. Вицепремиерът и правосъден министър Андрей Янкулов свика заседание на ВСС, за да обсъди отстраняването на Борислав Сарафов от поста и.д. главен прокурор. Десницата отново беше във възбудено състояние, но истината е, че Янкулов беше решил да прави театър, а не да решава проблема. Проблемът не е в личността на Сарафов, защото дори и да беше отстранен, вероятно щеше да бъде заместник с аналогичен негов юридически двойник. Проблемът е, че юристите на десницата нямат систематичен подход към темата. Те се колебаят в спектъра от минус до плюс безкрайност и не могат да мислят достатъчно институционално, за да намерят автентичен изход от създалата се ситуация. И тази юридическа безпомощност е симптом за политическа импотентност, която за пореден път се стоварва върху ошашавеният български народ, който вижда как пълчищата от миналото се завръщат, макар и в нови тела и тенденции.

Между другото персоналният състав на кабинета Гюров, назначаването на партийни активисти като областни управители, опитите за прикриване на виновниците в петроханската афера  са най-добрият подарък, който Пеевски и Борисов можеха да получат. Защото формулата бе обърната – в ключова кампания десницата реши да бъде управляваща, а съответно и най-видимата и лесна мишена за всички останали партии. Първо, защото тя няма да гарантира честните избори. И второ, защото не е в състояние да предложи решение на нито един от другите големи проблеми пред страната. 

Това цирково шоу ще продължи безпощадно, а опасявам се, че дори и клиповете на земеделския министър Иван Христанов, самонарекъл се „министъра на народа“ няма да могат да разведрят положението.

В описаната ситуация има само едно хубаво нещо. 

Всеки път, когато десницата узурпира цялата власт след това изчезва за поне едно десетилетие от сцената. 

Ами чакаме и се надяваме…

 

Страшно дежа вю

 

 

Няма да хвърляме камъни в градината на Румен Радев, нека да пожелаем успех на новата партия. Но вчера депутатът Петър Витанов гръмко обяви нещо, което е изгарящо като спомен за много виновно минало: "Разговори само с партии извън статуквото".

Това е класическо дежа вю.

От тези най-страшните, които не са просто неясно политическо усещане, а болезнен спомен за съвсем близкото минало.

Партии на статуквото срещу партии на промяната. Това е все едно слушаме Мая Манолова от 2021 година.

Нали си спомняте онова величаво разделение - статукво срещу промяна? Промяната тогава бяха "Мутри, вън", "Демократична България" и ИТН. Вестник "Капитал" (колективното политическо лицемерие на десницата) излезе с корица - "Мисия 121" - магически ритуал по това Мая, Христо и Слави да имат 121 депутати, за да правят промените необезпокоявани от мрачното минало. Тази колективна патетика взриви два парламента един след друг, защото фантазиите са яки, но реалността винаги побеждава.

И заради това сега стоя и си чеша главата. Кои са тези митични партии, които са извън статуквото? "Възраждане" статукво ли са? "Величие" ли е промяната? "МЕЧ"? Или "Прогресивна България" си представя някакъв безкраен разговор с извънпарламентарни формации, горди в своята непредставителност?

Хубаво е една партия да мечтае на едро, но дори и тук Витанов постави рекорд - партията на Радев се стремяла към 160 депутати. Ама вие сериозно ли? Защо да спираме само до 160? Давайте да вдигаме мизите направо до 240. След като си казал 160 - всичко вече е възможно.

Тук вече опираме до големия въпрос - а какво правим, ако тези митични 160 депутати не са осигурени?

Тогава всички нововъзникнали партии и партии с присаден политически химен като ПП/ДБ прибягват до изпитан инструмент - обидата. Селяните не ни разбраха. Те упорито отказаха да се подчинят на нашата фантазия. Удариха ни. Хайде да правим нови избори.

Точно така направиха Мая, Слави и Христо през 2021 година.

Партии на промяната.

А след това се появи ПП, създаде се известно примирие, но управлението гръмна само след 7 месеца.

Днес е лесно да видим защо - защото нямаше никакъв системен подход към това какво да се прави. Всичко беше политическа импровизация, а тази опасна аматьорщина тръгна именно от разбирането, че някои партии са партии на промяната сами по себе си. Промяна основно на думи. Вярно е, че сме в предизборна кампания, вярно е, че имаме нещо като нищо на света (това не е обида, просто още нищо не знаем за ПБ освен подхвърлени намеци, че листите им ще са нещо като кастинг за каймака на страната), вярно е, че трябва да се градят образи, но когато те влязат в опасно противоречие с действителността, тогава ни чакат буреносни дни и пореден въртоп от избори.

И думите на Витанов се случаен полет на мисълта. Малко преди него Иво Христов в "Панорама" обяви, че новата партия не иска БСП за партньор. Това сигурно носи политически точки в някакви безформени среди, но със сигурност носи и усещането, че в новия феномен няма никакъв план за бъдещето, нито какво правим в деня след изборите.

Такава промяна вече сме я виждали. 

Изживяхме я.

И още носим синила от бича и следи от теглото...

 

Полет над гюрово гнездо

 

Кабинетът "Гюров" е политическо бедствие.   

Български полет над кукувиче или гюрово  гнездо. 

Психодясна лудница.

Само така можем да коментираме циркаджийството, което се разиграва пред очите ни. 

Преди два дни регионалната министърка Ангелина Бонева обяви, че подава оставка. 

Вчера последва лупинг на 180 градуса - тя отказа да си тръгне от министерството и поведе хибридна война със своя заместник Николай Найденов, който трябваше да я наследи на поста. 

Ако следите обаче либералните медии, че чуете, че това е прекрасен кабинет, който върши активна работа, че "кочината стене" като вижда изящните министри с комсомолски пламък на ПП-ДБ в очите си. 

Този сблъсък на реалности е шизофреничен. 

Всеки човек със здрав разум вижда, че кабинетът "Гюров" е провален в своя зародиш, че това е някакво нелепо създание от политическа епруветка, което няма представа как да свърши каквато й да е работа. 

И всеки министър е в своя собствена реалност. 

Вчера и Атанас Запрянов ходи на посещение в централата на ГЕРБ, за да получава задачи от Борисов. 

След това Гюров трябваше да го хока публично, но може би е твърде късно за такива сценки. 

Това извращение под формата на управление вече се разпада като грима на стара реститутка. 

Тези хора са неадекватни, а си имаме нова война. 

Ракетите хвърчат в тревожните небеса, а у нас циркът не спира. 

Честито на печелившите!

 

Лъжа след лъжа, война след война...

 

Когато една назначена власт се олива, тя винаги се олива мелодраматично и гадно. Точно такава е ситуацията в партийния служебен кабинет на ПП/ДБ. Вчера стана ясно, че министърът на отбраната Атанас Запрянов собственоръчно е дал разрешение на чужди самолети да прелитат над България. По закон той имал това право и просто е уведомил парламента за решението си. Ситуацията обаче е по-заплетена и завързана. Само няколко дни по-рано външната министърка Надежда Нейнски обяви нещо съвсем друго. За да изглежда компетентна и решителна, нещо, което никога не е постигала в кариерата си, тя заяви, че американските самолети у нас само стоели на летището. За всичко друго не било искано разрешение, но ако все пак такова постъпи, то парламентът щял да има последната дума. Очевидно всичко, което е говорила министърката е била пълна лъжа. Или пък абсолютна некомпетентност. Не е ясно кое от двете е по-лошия вариант за България. Ситуацията обаче е страшна - властта без да се допита дава разрешение за прелитащи самолети, а иначе ни уверява ежедневно, че за България пряка опасност от войната в Близкия изток няма. На тези тъпотии вече не се връзват дори и тиктокърите от Джен Зи. Всички страни край нас взимат реални мерки за защита, само у нас властта смята, че не ни е необходимо нищо друго освен уверение за сигурност...

Едва вчера Запрянов призна неизбежното - рискът вече е променен. И проблемът съвсем не е в изстреляната от Иран ракета към Турция, която може й да е била отклонена. Проблемът е в опита да се прикрие един малък факт - слугинската позиция на кабинета е източник на цялата несигурност в момента. Много е лесно да се размахва пръст на Иран и да се съска за неговите действия. А кой и кога ще се опълчи на САЩ и Израел, които всъщност подпалиха тази война и то насред преговори, които са вървели повече от добре. България не се опита да формира своя собствена позиция, която да отчита интересите на хората, а за пореден път се нареди в батальона на геополитическите икономи на статуквото, които само пригласят на големите страни и изпълняват каквото кажат началниците. Тук въпросът съвсем не опира до това да се заеме страна в конфликта или да започваме безкраен спор кой е крив и кой прав в патакламата. Щом се е стигнало до война, невинни повече няма. Въпросът е в това, че властта за пореден път взима всички българи колективно за балъци, които стоят в информационен вакуум, а не виждат сами реалното положение на нещата. Испания успя да покаже зъби в този конфликт, въпреки, че тя е доста по-далече от епицентъра на конфликта. 

А България, която е на един хвърлей разстояние и е в обсега на ракетите, е заровила глава в пясъка и е оголила задните си части. 

Съжалявам за цинизма, но всеки, който вижда изначалните противоречия в големите лъжи на властта не може да не си направи друг извод. 

За пореден път ще трябва да се спасяваме сами в този разлюлян от земетресения свят. 

Правителството просто не е на наша страна.