Текстът е писан преди да стане ясно, че ходът на ГЕРБ е маневра за отклоняване на вниманието. Пускам го тук като знак и предупреждение, че в България никой никога не бива да бърза и да прави прогнози
И така - неизбежното се случи.
Това, което всички очакваха от ден номер 1 след скандалните и опорочени избори придоби плът след като ГЕРБ прекратиха преговорите за съставяне на правителство. В специална декларация те хвърлиха вината върху Демократична България, които не приели премиер да бъде Бойко Борисов, а след това не се съгласили и с второто предложение - Росен Желязков да оглави правителството. Изявлението на ГЕРБ дойде като внезапна бомба, защото преговорите за кабинет, макар и монотонно си вървяха упорито дори и в празничните дни. Изявленията, които идваха от партийните пресцентрове бяха пълни със сдържан оптимизъм. ГЕРБ и ДБ дори бяха започнали да изготвят споразумение за управление в което да се съдържат централните теми за действие. Разпространени бяха и снимки от разговорите между ГЕРБ, ДБ, БСП и ИТН с една конструктивна атмосфера на диалог и много анализатори се бяха самоубедили, че този път, независимо от турбулентното начало на 51 парламент, може би ще се стигне до някаква управленска конструкция. Най-големите оптимисти дори заявиха, че като едното нищо правителството може да изкара пълен мандат, а анализаторите не с толкова розови очила смятаха, че управлението ще може да изкара поне година, ако се разбере по основните приоритети. Всички бяха наясно, че дори и да се състави кабинет, той няма да успее да разреши политическата криза в страната, но поне ще даде малко кислород на политическите партии, за да си изяснят какво да правят и как да събудят по-голяма активност, ако се стигне до ново отиване пред урните. Но точно тогава ГЕРБ обявиха, че спират преговорите и на всички българи със страшна сила им беше напомнено, че кризата вече се превръща в структурна и не е ясно дали някъде на хоризонта се мержелее дори редовно управление.
За да разберем какво точно се случи и необходимо да погледнем на процесите с хладен разум, без буреносни емоции и да се отделичим от конкретните обвинения, парламентарни интриги и междуличностни сблъсъци. Веднага след изборите, когато стана ясно, че Народното събрание ще е от 8 партии (всъщност 9, защото резултатът от 3.999 на "Величие" и до днес е най-космическото число в политическата математика) беше безпределно ясно, че при такъв пъзел съставянето на редовно правителство ще е непосилна задача. Бойко Борисов веднага се опита да намери изход като изобрети хипотетична четворна коалиция между ГЕРБ, БСП, ИТН и ПП/ДБ, но нищо в парламентарните страсти не подсказваше, че тя е възможна. Всичко това се случи на епичен фон - парламентът постави нови рекорди по блокаж на своята работа след като близо месец не успя да си избере председател, заклещен в политическото противопоставяне, което изтощава и обезкървява България от три години насам. Борисов оттегли кандидатурата на ГЕРБ Рая Назарян и започна да подкрепя кандидатката на БСП Наталия Киселова, което беше знак, че той нито иска, нито е склонен да се съобразява с градската десница, които иначе котка постоянно, въпреки непрестанните раздори. В крайна сметка неговата тактика донякъде успя - когато трябваше да се преговаря за правителство ПП и ДБ се разпаднаха на две части. ПП решиха, че няма да участват в никакви преговори, защото ГЕРБ не са подписали митичната декларация за санитарен кордон срещу Делян Пеевски, но ДБ решиха, че сега е тяхното време да заживеят собствен живот и да се превърнат в незаобиколим политически фактор за бъдещето управление. Нека да признаем - това си беше силен политически хазарт, но залогът беше достатъчно голям. Ако правителството се беше осъществило именно ДБ щяха да играят основната роля в предстоящата съдебна реформа и преструктурирането на държавата, а това е централният смисъл на тяхното съществуване. Фактът, че в процеса на преговорите от политическото мазе бяха извадени Иван Костов, а дори и Христо Иванов, който само преди няколко месеца тържествено бе обявил своето политическо пенсиониране, говори, че те заложиха абсолютно всичко на тази карта. И може би този риск си струваше, ако те си бяха дали ясна сметка с кого преговорят и колко тънък е ледът върху който се опитват да танцуват своя валс. Истината е, че Бойко Борисов и ГЕРБ могат да си позволят да изчакат още известно време преди да почнат да си правят сериозни планове за истинско управление. И големият проблем в тази ситуация е, че лидерът на ГЕРБ не искаше да съставя правителство, а за пореден път да унижи градската десница и да демонстрира на техните избиратели, че политическите им представители са готови на всякакви стриптийз-танци само и само да бъдат част от управлението. Градската десница е инженерен продукт, който не може да съществува в опозиция. В опозиция те се разпадат, започват с големите пререкания и се самоунищожават с вътрешни интриги. Когато е инвестирано в това, което наричаме жълтопаветни партии те са замислени като ключов елемент от всяка власт, канал за външно влияние върху всяко управление на страната. Проблемът е, че геополитическите ветрове се обърнаха, а Бойко Борисов е доказал, че има нюх за това. ГЕРБ могат да си позволят още едни избори. Вярно е - партията не печели от застоя, кризата се стоварва и върху тях като юмрук в челюст, но те продължават да бъдат първа политическа сила, защото държат местната власт, а в разпадащия се политически свят на България, това се оказва ключово условие за някаква относителна стабилност. Всички останали формации обаче за застрашени от вечните политически турбуленции и заради това Борисов вероятно иска да види кой ще оцелее след още едно гласуване, което този път ще е като руска рулетка. Да не говорим, че с театрото на преговорите той успя да доближи максимално сакралната дата 16 януари, когато Борислав Сарафов най-вероятно ще бъде избран за главен прокурор. С други думи преговорите за кабинет от гледна точка на ГЕРБ бяха тактическо тупане на топката, защото от самото начало беше ясно, че две неща към момента са практически недоговорими - кой и какъв точно да е премиерът и какво да се прави със съдебната власт, това митично Ел-дорадо на българската политика, темата на темите, която все е в центъра на процесите, ама по нея обикновено нищо не се прави или се постигат резултати противоположни на замислените. Подозирам, че Бойко Борисов си представя управление и геополитически климат в който от чуждите посолства не му тикат градското дясно в кабинета. Историята доказа, че България е заложник на този сложен романтичен танц между първата и втората политическа сила, но дори и в миговете на затопляне на отношенията им те могат да родят само някоя франкенщайнова Сглобка, която с години ще бъде нарицателно за некадърно, глупаво и дори корумпирано управление.
БСП и ИТН излизат от тази ситуация с ненакърнена репутация, въпреки, че злостните коментари едва ли ще спрат. Ясно е, че за всяко управление и за всички преговори партиите плащат солена политическа цена, но се намираме на етап от кризата в който все повече избиратели започват да ценят диалога, защото стана кристално ясно, че без него страната ще продължи да приличи на хамстер, който тича до пълно самоунищожение в своето неспиращо да се върти колело.
Големият проблем ще е при ПП и ДБ, защото двете части от тази коалиция заживяха отделен живот и изборите едва ли ще помогнат за тяхното сближаване. Битката им с Пеевски може да бъде лепило за още известно време, но всеки може да бръкне в Гугъл и да види как, когато те бяха във властта присъствието на Корпулентния политик по никакъв начин не представляваше проблем за тях. Взривяването на преговорите е драматичен развой, защото точно на следващите избори вече основната тема ще е кой е виновен за тях и кой е направил така, че да се гласува отново. ГЕРБ недвусмислено хвърлиха вината върху ДБ, а това е петно, което е трудно за изличаване. Градското дясно има всички признаци на секта и вероятно няма да бъдат разнищени толкова бързо колкото си го представя Борисов, но все по-очевидно става, че те нямат никаква визия за бъдещето. Нямат дори кауза, която да ги мобилизира качествено. А това вече е проблем.
А иначе в началото на новата година България се събуди в Шенген. Проблемът е, че междувременно скочиха тока и хляба. За капак много селища изкараха празниците без ток, ясна демонстрация на факта, че страната се разпада не само политически, но и инфраструктурно. Това обаче едва ли ще трогне някого. Българската политика се е самозатворила от реалността и така оставя огромно празно пространство от ядосани избиратели, гневни хора и народ, който все повече не разбира какъв е смисълът да повтаря едно и също упражнение с един и същи резултат. Ако сега съставянето на правителство беше трудна задача, то след още едно гласуване ситуацията няма да е по-различна. Но България в последните години е страната на антирекордите. Може би тепърва ни предстои да постигаме успехи в това поле...
