Метафоричната прогресивност

 

Константин Проданов за втори път влиза в медиите не с експертиза, не с брилянтно икономическо постижение, не със зашеметяващ анализ, а с арогантно поведение, което е на границата с простащината.

Първият път той се прочу със забележителното си социално откритие, че не всички пенсионери ще умрат без 2 евро повече, а сега той влезе с бутонките на Теменужка Петкова като я обиди на външен вид. А после неговите съпартийци се опитаха да го измъкнат от тази ситуация с оправданието, че това е било "метафора". 

Метафора за какво точно? 

За това какво не бива да си позволява един народен представител?

Не знам дали Проданов е успял да прелети през социалните мрежи, но той постигна нещо, което никога не съм смятал за възможно - направи Теменужка Петкова симпатична на широката публика. Защото депутатът от ПБ не успя да я разгроми с аргументи и трябваше да прибягва до "метафори". Резултатът е публична катастрофа.

Но тук има нещо по-дълбоко от просто индивидуалното пропадане на един отделен депутат. ПБ бяха натоварени с огромно доверие и една немалка част от него бе носена от надеждата, че публичният политически живот ще бъде изцерен от смазващата простотия, която ГЕРБ инжектираха в него. Една от причините за ниския рейтинг на парламента е, че от години насам той се е превърнал в кално и мръсно поле за лични нападки, където истинската политика е оставена в мазето, а пленарната зала е превърната в кална дупка за пехливански борби. С "метафорите" си Проданов не работи за имиджа на своята партия, а точно обратното - насажда депресивното усещане, че промяната за пореден път се отлага. Не е нормално, човешко и смислено да атакуваш опонентите си по този начин. Защото след това дори да се извиниш 10 пъти непоправимото е сторено, публичният дискурс е осквернен, а в съзнанията на хората се загнездва неприятното усещане, че и тези са като другите, че политиката у нас е неспасяема, че няма значение как гласуваш, винаги простащината взима връх и обществото е в плен на вечните обиди и глупости.

С подобно поведение ПБ е заплашена от това да изпере ключови фигури от паяжината на Борисов. Хората не искат да виждат обиди и "метафори" - те настояват за реална промяна, а към момента са ощастливени единствено с възкресяването и вкарването във властта на гербаджийски калинки и епични обиди от парламентарната трибуна. Единственият реален изход от подобен морален ступор е ръководството на партията да се разграничи по някакъв начин от Проданов. 

Да покаже, поне на думи, че този маниер на политика няма да бъде толериран. 

Че една жена не може да бъде атакувана заради това, че е жена и заради външния си вид. 

Че този тъп и противен сексизъм трябва да остане в миналото, ако искаме като общество да вървим напред. 

Подобно поведение е в бурно противоречие с прилагателното "прогресивен". 

Казвам го неметафорично.

 

Социологическото фентъзи на "Маркет линкс"

 

Всеки интелектуален и политически екстремист в България би трябвало да се разтапя от кеф, когато попадне на поредното проучване на "Маркет линкс". Това е сциологически фентъзи епос сравним с "Песни за огън и лед" - електорална кръв тече по стълбите, глави на партии се търкалят по площада, политически зомбита вият в гъстия мрак, а бродниците от Севера дебнат в нощта като хибридни агенти на Кремъл. И, разбира се, гордият но тих герой - градската десница - стои в сенките с нарастваща мощ и чака своя час да дойде, за да може най-накрая да я вземе тази власт и да я залее с евроатлантическа страст.

Та - "Маркет линкс" имат ново проучване. 

И тук изобщо няма да коментираме резултатите. 

Няма смисъл.

Фентъзито се чете за удоволствие, не като наръчник как да се справиш с живота.

"Прогресивна България" сигурно губи част от доверието в себе си. У нас нищо не ерозира повече от изпълнителната власт и американските искания за самолети-цистерни.

Но за първи път виждам социологическа агенция да мери проценти за несъществуваща коалиция/партия. 

На второ място в тяхното проучване стои някакъв странен и екзотичен субект, наречен "ПП/ДБ". 

Потърсих няколко пъти къде в пространството съществува субект на име "ПП-ДБ" и не го открих. 

В парламента поне такъв не съществува. 

В партийния свят също. 

Има ПП, има ДБ, но ПП/ДБ - не. 

И заради това следва въпроса - по каква логика една агенция е решила да мери процентите на такова фентъзи образувание? 

Сега ще раждаме несъществуващи коалиции ли? 

За да можем да изкараме градското дясно пред ГЕРБ? 

Ами направо да мерим коалиция ПП-ДБ-Урсула фон дер Лайен-Съюз на палавите джен-зи депутатки?

Наясно съм, че реалността никога не е интересувала "Маркет линкс", точно както писателят на фентъзи пет пари не дава за околния свят, а е потънал в своето въображение. 

Но нека да припомним, че става дума за агенцията, която три седмици преди изборите гордо обяви, че ГЕРБ и ПБ са с изравнени сили. И вероятно в някакъв алтернативен крачол на вселената е точно така, но тук ситуацията се оказа мъничкоооо по-различна, нали така? 

След подобна епична издънка никой повече не би трябвало да потърси нито такава социология, нито подобно фентъзи, но България както винаги е страната на безкрайната прошка и възкресяването на едни и същи физиономии, които упорито пръскат като токсична слюнка едни и същи лъжи.

И на този фон не са виновни авторите на социологическо фентъзи, а медиите, които отново и отново ги призовават от отровната мъгла, въпреки, че ако "Маркет линкс" бяха GPS-карта тръгвайки за Бургас отдавна щяхме да се окажем в Източен Тимор.

 

Срещата в Анкара и мъките на българските външнополитически коментатор

 

Средностатистическият външнополитически коментатор от блатата на сутрешните блокове и либералните медии заслужава отделно място в пантеона на екзотичните видове. 

Благодарение на този подвид в телевизионната фауна българите се научиха сами да издирват информации и анализи за световната политика, защото у нас те биха получили единствено някакъв противен буламач с неприятен дъх и абсолютно нулева достоверност. Точно на такъв попаднах тези дни – статия на Даниел Смилов със скучното заглавие „Духът на Анкара и неохотната българска европеизация“, която Медиапул в лов за нещастни десни умове пусната с помпозното като лозунг име „Западът се обедини в Анкара, но София продължава да намига на Москва“. Очевидно авторът не е искал да звучи като човек, който е смъркал палавата смес от амфетамин и кокаин преди да седне да мъчи клавиатурата, но Смилов няма как да избяга от собствените си думи – такъв извод в статията му определено съществува.

Идеята в текста е следната – в Анкара западът е показал своето обединение и напук на леко странното поведение на Доналд Тръмп ЕС е наложил своята линия за Украйна. Американският президент показал явни знаци за разведряване на своето отношение към Зеленски и „духът от Анкара“ вече бил силно проукраински. Самата Украйна била поканена на срещата, за да се даде знакът, че тя може и да не членува в НАТО, но всички я разпознават като своя, защото тя защитава общи с нашите ценности. Не било ясно колко дълго време американската администрация ще следва тази линия, но първите знаци били много обещаващи и вдъхвали кротка радост на политическият наблюдател.

Вероятно пак ще се върнем към изводите в този текст, но нека в началото да отбележим, че това за „обединяването на Запада“ е изключително пресилен, и доста недостоверен извод. И това мнение се споделя от доста голяма част от най-големите европейски издания, които отбелязват, че става все по-трудно и трудно това единствено да бъде демонстрирано за публиката. И тук ще оставим настрани патетичните декларации, приетите резолюции и всякакви захаросани снимки. Става дума за това, че всеки форум на НАТО отново и отново демонстрира, че Западът е драматично разделен, ако не между различни принципи, то поне като технология за правене на политика. От едната страна имаме американска администрация, която използва всякаква такава среща да извива ръцете на страните-членки за още и още пари. В момента големият хит е всяка страна от НАТО да отделя 5 на сто от БВП за отбрана, но ако продължаваме с дрънкането на оръжие в целия свят съвсем наскоро ще се говори и за 10 на сто. И никога, ама никога не трябва да забравяме най-важното – отделените пари за отбрана за голям и тлъст залък за бюджета на САЩ, техен приход, а за Европа това означава разрушаване на социални системи, милитаристична трансформация на всички общества, която съвсем не е ясно как ще приключи. Възходът на т.нар. „крайнодесни партии“ ще е само най-малкото от всички възможни проявления на този процес. По време на срещата в Анкара Тръмп успя отново да постави въпроса за Гренландия, което означава, че при него това не е било просто геополитическо жонглиране, а вече се превръща в обмислена стратегия, както и да влезе в конфликти, засега предимно театрални, с доста от европейските лидери. Тоест – ще има да го почакаме това единство. Дори списание „Тайм“, на което кой знае защо се доверявам повече отколкото на писанията на Смилов, призова: „Спрете да оплаквате старото НАТО, направете си ново…“. Което означава едно-единствено нещо – единството на Запада вече е трудно постижимо и дори невъзможно, заради това Европа трябва да мисли за собствената си отбрана като нещо отделно. Това е, което Смилов и компания не искат да ни разкажат, дори да признаят. Защото би означавало след подобно признание повечето от тях да си направят сепуко, защото случващото се противоречи на опорките с които ни промиваха мозъците с години. Дори за Украйна трудно можем да видим постигнато единство, защото това за което склони Тръмп е да даде лицензи за ракетите „Пейтриът“, но ако Европа продължи да ги плаща. Цената на европейското единство с Украйна става все по-солена и трудно защитима. И целият европейски елит осъзнава този неприятен факт. Новото наливани на финанси в дълбоките джобове на киевския режим сега се защитава с някакви изключително илюзорни успехи, които Украйна бележела във войната. Да, украинците се научиха да поразяват обекти във вътрешността на Русия, но не оставяйте мъглата на информационната война да ви отклонява вниманието. Украинските удари създават неприятности на Русия, но това съвсем не показва, че Москва губи войната. Положението на фронтовата линия е съвършено друга. Украинската армия не е успяла да напредне дори с един сантиметър, да не говорим, че насред лавината от новини за „украински успехи“, Зеленски обяви, че сменя премиерката и прави много големи промени в правителството. Това винаги е знак за големи постижения, нали така?

Казваме всичко това, защото за първи път от доста време насам имаме правителство, което се опитва да инжектира мощна доза реализъм в българската външна политика. Не възприемайте това като четка – има много дълъг път до момента в който България наистина да покаже реален суверинитет, да не говорим за това, че страната ни наистина е принудена да прави слалом по ръба на бръснача и то в окото на бурна геополитическа буря. И това не е никакво намигане на Москва, просто кабинетът на Румен Радев дори и да не искаше трябваше да се приземи в реалността, а там зеят няколко централни проблема – опоскан бюджет, абсолютно категорично обществено отношение към Киев и към Зеленски, както и водена с години безгръбначна външна политика.

Особено много сълзи Смилов лее за това, че заводът за барут на „Рейнметал“ у нас май няма да бъде реализиран. Не съм голям специалист по икономика, но си спомням, че миналата година дори Иван Костов в пространен текст се усъмни в икономическата полза от този проект. Днес се оказва, че в него са наливани пари, но страната не може да си позволи да отделя повече. За да разчетеш това като намигане на Москва, наистина трябва да си прекалил с алкохола. Това е просто осъзнаване на действителността – от първия миг не беше ясно доколко това е наистина стратегическа инвестиция и доколко просто опит да се изнесе мръсно производство в страна от втория ешелон в ЕС. Прекратяването на илюзията за голяма инвестиция всъщност е нещо повече от добро, защото е крайно време всички балони на последните пет години да бъдат пукнати, за да може наистина да се види през какво е преминала България.

Смилов разчита и замразяването на договора с „Боташ“ като признание за неговата неизгодност. Аз съм от хората, които никога не са разбирали вдигането на шум по тази тема, защото е добре да си припомним контекста на сключването на този контракт. Правителството на Кирил Петков, за да трупа точки напълно бе объркало въпроса с газовите доставки за страната, а жонглиранията на Асен Василев с темата и до днес предизвикват хладни тръпки по гърба на несвикналия с ужаси човек. Договорът с „Боташ“ беше начин България да си гарантира, че няма да стигне до епична криза с газа и ще има резервен вариант. По време на война, която не стихва обикновено се прави това. Десните изхвърляния и патетики по темата, че в нито един момент страната не е минала през криза, изобщо не е тяхна заслуга или действие. Защото това с доставките не се случва като чудо, а зад него стои дълга работа, застраховане и разработването на всякакви кризисни варианти.

С други думи – трябва да четем геополитическите тетрадки на Смилов като криминален роман, защото там не е отразена автентичната действителност. Анкара постави повече въпроси отколкото даде отговори. И епицентъра на такова земетресение е добре България да има много по-реалистична външна политика, отколкото с широко затворени очи да приема да бъде от страната на булката, както винаги досега.

Всъщност Смилов и компания правят пиар на кабинета в реално време с толкова изтърсени тъпотии. Защото това, което хората не виждат все още във вътрешната политика като действия всъщност е простено в техните очи от начина по който се прави външната политика. 

България за първи път показва, че може да има компас за действителността, а не се дави в блатото на розовите уверения, които нямат ясна основа. 

Това е едно добро начало. 

Разбира се, много скоро и то няма да е достатъчно, но всяка статия на Смилов ражда ежечасно фенове на кабинета. 

После да не кажат, че не съм предупреждавал. 

 

Валсът с външнополитическата шизофрения

 

 "Настоящият външен министър има изключително трудната задача за пръв път от всички външни министри след Втората световна война насам да съчетава националния интерес със съюзническите изисквания. И да държи вратите отворени. Всички врати".

Този дълъг и любопитен цитат е от заместник-председателят на парламентарната група на "Прогресивна България" Слави Василев. След дълъг престой в медийния фризер той се появи отново, за да се опита да защити по такъв лиричен начин странните действия на кабинета - Румен Радев гръмко обяви, че България няма да е част Коалицията на желаещите, а външната министърка Велислава Петрова в Киев подписа документ с точно обратното съдържание. Подобно разминаване на думи и действия няма никакво логично обяснение. Заради това Василев ефектно е прибегнал до поезията - всички врати трябвало да стоят отворени.

Колегите му от ПБ също се хвърлиха на амбразурата, за да вадят горещите въглени от жаравата - декларациите не били договори, те били политически документи и нямали правно обвързващ характер. Което е палав начин да обясниш на света, че подписът на България всъщност нищо не струва. Че сме дали на всеки министър мандат да подписва каквото си иска, без да си дава сметка за последствията...

В действията на правителството има и друг странен момент. Никъде предварително не бе обявено по официалните канали, че външната министърка ще ходи в Киев. Тя го обяви самичка, но след това ведомството й потъна в мълчание. Дори и след като бомбата се взриви на сайта на МВнР няма и думичка за подписаната декларация, а в нея има гръмки твърдения за повече санкции срещу Русия, за финансови ангажименти към Украйна и за засилване на Коалицията на желаещите. Защо министърката би подписала нещо подобно?

Действията на ПБ очевидно са проблематични, иначе едва ли щяха да залеят с обяснения общественото пространство. Първоначалната позиция на Радев бе едно от най-смислените неща във външната политика в последните поне 20 години, но всичко това изгоря в пожара на тази "необвъзваща" киевска декларация. Защото правителството вече отнесе яростна вълна от обвинения и либерални токсични плюнки. Сега идва ред на новото разочарование - на тези, които видяха в позицията на Радев нещо принципно ново и различно. Ето така се формира общ фронт срещу едно управление.

Във филма "Розовата пантера" имаше много комичен момент, когато главният герой инспектор Клузо се опитваше в един и същи момента да играе доброто и лошото ченге едновременно. Нещо подобно се получава с правителството у нас, но ситуацията е много по-лоша и съвсем не така смешна. Защото даването на противоположни сигнали е много по-лошо от мълчанието, дори политиката на наведения гръбнак. Търсенето на баланс в сложния свят на европейската политика не означава България да се държи като човек, който има няколко личности в главата си. И това няма как да бъде обяснено с държането на отворени врати или с нищожността на един подпис под много ярък политически документ. Възходът на ПБ на политическата сцена дойде в миг на тотално блокирала политическа действителност, безнадежност във външната и вътрешната политика, усещането за дъно, което е ударено. Поведението на ПБ в момента обаче не изглежда като лекарство, а точно обратното. И още отсега е ясно, че изходът от такава външнополитическа шизофрения може да бъде платен единствено с пускането на политическа кръв. Вероятно серията от изявления са предизвикани от това призрачно усещане, че за да върне усещането за реалност премиерът трябва да махне външната министърка. Само розовите уверения за отворени врати вече не вършат никаква работа.