Депутатите от „Прогресивна България“ все пак излязоха във ваканция, въпреки, че цяла пролет обясняваха как тази година ще бачкат яко, без отпуски и почивни дни, за да изпълняват обещания, политически програми и всички останали дивотии с които нововъзникналите партии обикновено си мислят, че могат да захранят електората. Народните избраници стегнаха куфари за плажовете, а за нас като за отруден пролетариат оставиха да се давим в равносметки за това какво преживя досега родината през размирната, бурна и величествена 2026 година. Има нещо мистично в политическите ваканции – те винаги настройват душата да си прави генерални изводи, а пък това от своя страна ядосва дребнавите богове на политиката. И така август, който трябва да бъде сънлив, дремлив и спокоен, винаги се превръща в някаква форма на филм на ужасите, чийто образи дълго преследват душата в мрака на съня.
„Прогресивна България“ към момента е автор на най-голямото чудо на годината. На изборите новата формация не само като метеорит унищожи познатата политическа фауна, но и постигна онова, което социолозите ни обясняваха, че е изгубено завинаги – пълно парламентарно мнозинство. 131 депутата, нещо, което беше невиждано от 1997 година. Всички политолози, които тръгнах да задълбават твърде много в темата са обречени да се удавят. Истината е, че това не е резултат за партия, не е резултат за нещо ново и невиждано. Това е резултатът на един авторитет, който бе трупан 9 години – авторитетът на Румен Радев. Дори и днес, в сънливия август, когато изборите вече са само здрачен спомен, дори и избирателите на „Прогресивна България“ няма да успеят да ви кажат имената даже и на пет депутати от партията или някакви разпознаваеми лица. ПБ това е Румен Радев. И не разчитайте в този извод някакво обвинение. Точно обратното е. Това е резултат, който трябва да бъде запомнен. С години ни обясняваха, че в политиката човек изгаря по-бързо от цигарена хартийка, че това е сфера в която авторитетите се взривяват като пиратки и никой не може да натрупа позитиви. Радев демонстрира точно обратното – той стъпка по стъпка, последователно, натрупа достатъчно авторитет да поведе политическа партия, да й изкара пълно мнозинство, да поеме управлението, а след това….Ами точно след това започна истински трудното. Ама много трудното.
Фантазията за еднопартийно управление е много по-лесна от практическото й изпълнение. ПБ поеха цялата власт и от самото начало върху тях се посипаха ударите на реалната политика. Първо – партията и новото правителство трябваше спешно да се опитат да разберат какво е истинското финансово състояние на държавата. По този вектор управляващата партия имаше известен кредит на доверие – все пак преди нея в управлението бяха дебютирали доста екзотични коалиции и Сглобки – то не бяха Пеевски, ПП/ДБ и ГЕРБ, то не бяха ГЕРБ, БСП и ИТН feat. Пеевски в сенките и парламентарните кулоари. В крайна сметка криминалните усилия по установяване на истината доведоха до кратък бюджет, тоест само за половин година с дефицит от 5, 7 на сто. И проблемът не е в това, че ПБ бяха първата партия, която се осмели да приведе цифрите в съответствие с реалността. Проблемът е, че покрай този бюджет се видя, че новата партия по никакъв начин не бърза да приложи каквито й да е реформи. Вицепремиерът и министър на финансите Гълъб Донев няколко пъти повтори, че в бюджета те доразвиват вече заложени политики, а не проявяват лично творчество. Така темата за голямото реформаторство бе отложена за късната есен, някъде там след мъгливия хоризонт на президентските избори, а това често е симптом за факта, че никакви промени няма да има. Или ако има, то те ще са от този калибър, че е по-добре да не са се случвали. Ето в рамките на краткия бюджет управляващите успяха почти да замразят минималната работна заплата, прецакаха хората, които работят на четири часа и извършиха не малко други дивотии. Да не говорим, че преди това техни депутати за малко щяха да обърнат държавата с твърдението си, че майките трябва да бъдат принудени да работят през втората половина от майчинството и, че не всички пенсионери ще умрат от глад с 2 евро по-малко. И тук пак ще проявим обективност. Съвсем не твърдя, че ПБ се оформя като дясно партия, въпреки, че в нея има такива политически експлозии, проблемът е, че тя е партия, която само администрира, а не насочва процесите. В администрирането голямата сложност е как да удовлетвориш всички интереси, които са инвестирани в теб като партия – от една страна едрите работодатели, от друга отчаяните и изтощени хора. Именно това противоречие постоянно ражда политическите гафове, защото пред нас имаме партия, която е създадена за властта, но не върху идейна основа. Тя погълна в себе си много леви, десни и центристки гласове, а сега не знае как да отговори на този букет на очаквания. Точно заради това в първите месеци на управление се забеляза и добре познатия процес – в пространството се пускат да циркулират всякакви идеи, които се сблъскват с общественото мнение и най-накрая, но чак най-накрая, се появява Румен Радев, който като върховен политически съдия казва което е вярното и кое не, кое ще бъде изпълнено и кое заметено под килима. Всъщност ПБ имат късмет – неговият авторитет все още работи и той е машината за проветряване на властта в мига в който над нея се струпат мощни и черни облаци.
Това най-сериозно си пролича в момента в който Радев обяви, че България няма да участва в никаква коалиция на желаещите за Украйна, а само ден по-късно външната му министърка Велислава Петрова присъедини страната към декларация в Киев, в която тази Коалиция на желаещите бе представяна като върховен инструмент на цялостната външна политика на ЕС. Това беше една от най-сериозните кризи на властта, защото преходът от възторга на външната политика с гръбнак до поредната евробюрократична глупост с която сме съгласни бе твърде рязък. От самото начало беше очевидно, че външната министърка е постъпила политически недалновидно и е направила истински гаф. Но от такава каша често няма измъкване, защото в бурята от обвинения, че кабинетът говори едно в чужбина и съвсем друго от нас, много трудно се чуват каквито й да е оправдание. И точно тук си пролича, че авторитетът на Радев още работи. Защото той запуши цялата драма със своя авторитет. Той излезе да говори като военен, който никога не е променял своята позиция по отношение на войната в Украйна, дори и тогава, когато тя му носеше основно негативи, и така успя да излезе от дипломатическия капан, който му бе заложен от Външно министерство. И съвсем не се опитвам да твърдя, че този капан е бил умишлен – просто в кабинета съвсем очевидно има две линии по отношение на Украйна. Проблемът е, че хората гласуваха за линията на Радев, а не за евробюракритичните паяжини в които външната министърка ни забърква.
Всъщност точно външната политика е пикът на този кабинет и неговата ахилесова пета. Много хора посрещнаха с искрена радост това, че още в началото на мандата премиерът удължи престоя на американските самолети на летище „София“ само с няколко седмици и за първи път постави насрещни условия на Вашингтон. Тази твърдост обаче края твърде кратко, защото точно в средата на юли американците поискаха да ползват базата в Безмер и парламентът им разреши. Всичко това на фона на поредната криза в Близкия изток и новите искри между САЩ и Иран. Може би заради това кметовете от цяла Ямболска област излязоха с декларация срещу самолетите, може би заради това хората в Безмер започнаха подписка срещу разполагането на бойна техните, може би заради това цялата държава пламна срещу забъркването на България в още една война. И, да, повече от добре е, че самолетите бяха преместени на военно летище, сигурно е вярно, че край нас държавите имат достатъчно ракетни комплекси да ни пазят, но остана онова тъмно и тъжно усещане, че държавата ни за пореден път е инструмент в геополитически игри, които са опасни, непредвидими и насочени срещу сърцевината на българската душа.
Но описахме тези два случая, защото тяхната амплитуда най-добре разкрива какво преживява България – поредица от контрастни душове след които вече никой не знае какво да мисли. Точно преди депутатите да излязат във ваканция излезе ново социологическо проучване, което показва, че ПБ продължава да е първенец в класациите по доверие. Това е съвсем логично – нито една от описаните кризи не е била достатъчно голяма, за да разруши толкова монолитно управление. Но пък историята помни и по-стабилни мнозинства, които не се издържали на политически земетресение. Просто ПБ все още не е партия с физиономия и разчита на един-единствен човек, но този подход изтощава и изхабява доста бързо. И отсега е ясно, че есента ще е достатъчно бурна, за да подложи на изпитание управлението.
И именно тогава ще стане ясно ще се превърне ли ПБ в автентична политическа формация или ще е поредният проблясък в дългия списък с чудотворците, които минават и отминават, без да оставят следа…
