Парламентаризмът не е лукс, нито заплаха

 

Нека да започнем този текст с цитат от фен на "Прогресивна България", който се отнася до промените в парламентарния правилник. 

"Нека сме наясно – изпълнителната власт е за това: да изпълнява, да работи, да строи, да спасява. Мястото на министър-председателя е на терен, а не на трибуната, където да отговаря за триста и двайсти път на въпроса за някоя селска чешма, зададен от депутат, който просто иска да го дадат по телевизията в петък следобед. ПБ връщат тежестта на управлението там, където й е мястото – в действията, а не в обяснителните режими".

Това са само три изречения, но в тях има толкова много политически грешки, неразбирания и абсурди, че лекцията по темата може да се проточи.

Но накратко: България е парламентарна република и премиерът трябва да е в Народното събрание всеки път, когато го привикат за въпроси. "Обяснителният режим" не е извращение на демокрацията, а нейната истинска същност. Властта трябва да обяснява своите действия, защото, ако не го прави, това ни отпраща към много по-мрачни територии и политически състояния на обществото. Действията са важни, но те не се случват сами по себе си. Именно парламентът е политическият контрол върху тях. Ако трябва министър-председателят и четиристотин пъти ще отговаря на въпросите за селските чешми. Демокрацията е процедура, процес на въпроси и отговори, а който я намира за досадна има проблем със самия парламентаризъм.

Подобно отношение към депутатите е абсолютно недопустимо. Добри или лоши те все пак са избраници на народа и имат право не само на достъп до информация, имат право на своите парламентарни хватки, разпити, контрол и всичко останало. Да не би премиерът на Великобритания да няма друга работа и да не трябва да действа? Въпреки това всяка седмица е в парламента, за да води политически битки с лидера на опозицията. Защото парламент идва от думата "говоря" и следователно разговорите са важни, същностни и полезни.

Навремето Бойко Борисов имаше същото презрително отношения към Народното събрание. Той наричаше депутатите "безделници" и това не е просто поза, а истинско презрение към идеята за демократичен и политически контрол. Заради това дано парламентарните импровизации на ПБ да се окажат продукт на неопитност, а не на реална злонамереност. Никой няма да спечели, ако депутатите бъдат натикани в мазето на обществото, а около министрите се вдигне висока стена от мълчание. 

Демокрацията изисква разговор. 

Бягството от него е бягство от демокрацията.

Класовият сблъсък в "Лозенец"

 

В живота има ситуации, които могат да бъдат описани само с марксистки речник и ярост. 

Точно такава е политическата, социална и класова драма, наречена "Ивайло Мирчев срещу доставчикът на "Глово". 

Това не е безопасен сюжет, защото в него е концентрирана цялата безпардонност, наглост, арогантност и тъпотия на българския капитализъм и неговите основни носители.

Сюжетът е следния. 

Богатият депутат Ивайло Мирчев се прибира в дома си в луксозния квартал "Лозенец", символичната Аркадия на новата българска снобска буржоазия. И вижда кола на доставчик, която е паркирана неправилно с пуснати аварийни светли и доставчик, който чака клиента си да вземе поръчката.

Нарцистичният народен представител решава, че това е идеална възможност да блесне в тик-ток и да снима видео в което той като комсомолски натегач да подаде сигнал за паркиралия неправилно автомобил, въпреки, че има достатъчно място за минаване. След това ситуацията ескалира - наглият политик решава, че той лично ще задържи извършителят на чудовищното нарушение, застава пред колата му и се опитва да го спре. После не е ясно какво точно се случва, защото в сигнала си до полицията Мирчев твърди, че е бил ударен от доставчика, а след това каза точно обратното. Пролетариатът не се впечатлява от политическото натегачество, маха се от сцената на конфликта, но след това доставчикът е задържан от полицията. Заради Мирчев една съвсем дребна ситуация се превърна в епичен медиен и съдебен екшън. Късно вечерта след случката психодесния усети, че драмата не работи за него и започна да бичи статус след статус, че не искал да има никакъв арест, че прокуратурата се опитва да го натопи, че той се обадил във фирмата да попита за съдбата на техния служител...Изобщо максимален кризисен пиар след като видя, че обществото настръхна заради тази история.

Нека да оставим настрани пикантерията. Всъщност в своята дълбочина това е реален класов конфликт - необогаташът срещу работника. Само, който не се е интересувал и е живял с глава в облаците не знае на какъв гърч са подложени тези куриери. Как ги глобяват за закъснения. Как ги щавят, когато всеки недоволен сноб реши да се оплаче на шефовете им. Как висят като луди в задръствания докато им стапят телефоните къде са и как може да закъсняват. Как техният доход не е фиксиран, а зависи от броя на доставките, които направи, а борбата с часовника е безмилостна. Човекът спира неправилно, за да може да даде доставката навреме, защото после никой няма да го оправдае за закъснението заради това, че не е имало места за паркиране. Това е гадна, мъчна, късаща нерви работа, която става още по-трудна заради системният натиск над тези, които я упражняват. И точно тук в уравнението се намесва един високомерен политически пуяк, който е тръгнал да си прави автореклама, а заради такива като него доставчиците на "Глово" бачкат без сигурност и реални регулации. Това е автентичен класов сблъсък - този, който произвежда реален брутен вътрешен продукт срещу този, който не прави абсолютно нищо освен да продава политически пози, високомерие и абсолютно безхаберие. 

Доставчикът се оказа жертва на нещо, което си мислехме, че го няма. 

Може би е време да почнем отново да мислим в марксистки термини. 

Те добре обясняват това, което видяхме с очите си. 

 

Ами да, има партии с отпаднала необходимост

 

Изявлението на вицепремиера Иво Христов накара лидерите на десницата да стенат публично, но техните писъци само доказват правотата му

 

„Предозиране: Според вицепремиер в парламента има партии с „отпаднала необходимост“, изпищя истерично „Дневник“ тези дни. „Арогантността на един вицепремиер“, стене кърваво електронен сайт и пуска отровна пяна. „Българският Дугин ни каза, че сме с отпаднала необходимост“, ореваха на висок глас света лидерите на „Демократична България“ преди тяхна сбирка на високо ниво в неделя. Специално гледах репортажа от събитието. В очите на лидерите се четеше жертвено сладострастие. Те отново влязоха в любимата си поза от политическата кама сутра – позата на жертва. Гадният путинист ни осквернява и се опитва да ни изнасили морално и политически…

Цялата тази буря от реакции беше предизвикана от едно изявление на вицепремиера Иво Христов пред БНТ. В името на историческата истина нека да го цитираме дословно: „Има партии с отпаднала необходимост, които търсят да реализират свои каузи с 36 години давност…“. В това твърдение четири хиляди десни инфлуенсъра и любители на соевото лате видяха кървавата сянка на ДС и начина по който тя е наричала определени индивиди „бивши хора“. Смисълът на подобни исторически патологични аналогии е ясен – миналото се завръща мрачно, тъмно и зловещо и веднага се нахвърля срещу нас, последните рицари на европейските ценности и демокрацията. И цялата тази буря от реакции – от интелектуалния титан Венко Сабрутев през конспиративното съскане на ген. Атанас Атанасов до нарцистичните изблици на Лена Бориславова във ФБ, единствено доказва, че Иво Христов е бил прав. Той е великолепен диагностик на дясната патология и вероятно е първият, който се осмели да каже, че срещу нас стои нещо изгнило, кухо, зле миришещо и абсолютно провалено.  Градската десница от години е заклещена в интелектуалния капан на 90-те години и колкото й джен зи-та да пуска в своя резервоар от кървави кости, пак не може да актуализира себе си и да изглежда нормално. Тя е заложник на миналото и между другото – това е една от причините да се провали на изминалата кампания за изборите. Даже и по-младите лели на десницата като вещиците от „Макбет“ бяха изпълнили своите стенания във фейсбук с разкази за комунизма и колко мрачно и страшно им и било в огромните апартаменти на татковците им от номенклатурата. Който иска може да провери и да се начете на тъмни разкази на ужасите за комунизма. А се оказа, че младите хора пет пари не дават за тези далечни и абсолютно недействителни кошмари. За тях комунизмът е нещо, което се е случвало, когато птеродактили са прелитали в небесата над Перловската река. С тази есхатологична патетика десницата вече може да събере само хардкор политическите си зомбита и никой друг. Точно заради това мечтата им за 121 депутати катастрофира така зрелищно. И е признак за това, че те наистина са партии с отпаднала необходимост. Просто старата седесарщина вече наистина е безполезна, абсурдна, карикатурна и дори вредна. Това, което минава за десница у нас няма никакви реални икономически или политически каузи, освен воденето на вечната битка с Русия (Путин сигурно трепери всеки ден от ужас, че Козилата може да бичи по три статуса на ден срещу него) и елитаристкото самовъзхищение, че те са основен мотор на модернизацията, а без тях държавата ще потъна в селящина, путинизъм и ракия.

Къде точно виждате реална необходимост от съществуването на такива партии? Те са като бронтозавърска кост, открита в забравено от бога поле, която върши работа единствено като меланхолична отправка към безумно далечното минало.

Всъщност в тази истерия около думите на Иво Христов има и друг политически пласт. Десницата още не може да приеме изборните резултати. Тя попадна в капана на собствената си пропаганда – от това, че заради нея хората са излезли на улицата до това, че народното недоволство и генерационният устрем ще им дадат много повече депутати и политически адреналин. Всичко това бе съчетано с инсталирането на нелепият кинопремиер Андрей Гюров, който изкара цялото си време на „Дондуков 1“ в снимането на клипчета и мелодраматични стенания за това какви жертви прави като взима премиерска заплата в името на хората. Цялата тази комбинация трябваше да изсипе властта в петроханския скут на десницата и така изборите се превърнаха в удар с паве върху техния череп. Особено в последната седмица цялата пропагандна истерия на десницата бе насочена към това, че Радев е аватар на Путин и ако гласуват за него значи всички гласуват за Кремъл. Така се оказа, че Русия е взела 131 депутати, а градското дясно остана някъде далеч с назад с неясна бройка от народни представители, защото в окото на бурята от този „успех“, то взе и, че се разпадна. Между другото това разцепление е другото доказателство, че говорим за партии с нулев коефицент на полезно действие. Дори Асен Василев, който винаги е бил човекът с най-голям политически нюх в десницата, се усети, че блатото там става все по-мразовито и кално и се отлепи от динозаврите на десницата. Дори се преоткри като ляв и социален политик. Разбира се, нека да не виждаме в действията му идеология. Това конюнктура, защото лявото пространство се изпразни и опустя, а пък на него му дотегна да бъде вечно в усмирителната риза на старата десница, която за пореден път си е пришила химен, за да мине за девствена мома, готова за женене. Ако Василев беше останал там трябваше да се раздава с разкази за комунизма, с маразматичните тракания с ченета срещу Русия и абсолютно нищо друго насреща.

Но може би в реакциите на думите на Христов има още по-дълбинен пласт на ярост. Медийната среда отдавна е похитена в полза на ДБ и ПП. Това си личи по всичко, особено, когато говорим за големи скандали. Ако в Петрохан бяха набъркани „Възраждане“ например и досега темата щеше да е номер 1, а водещи от всякакви измерения да съскат срещу подмолните националисти, които едно говорят, ама иначе закачат невръстните дечица. Десницата контролира медийния наратив и заради това и досега в медиите се налага усещането, че партия, която има 131 депутати едва ли не ще катастрофира до няколко месеца и след това всичко ще се върне постарому. Това, разбира се, е абсолютно лудост, но от всеки телевизор ще ви заливат с тази токсична отрова докато не ви промият всички мозъчни клетки. Изявлението на вицепремиера Христов е първият сериозен удар срещу този налудничав наратив. Десните са свикнали да бъдат любимото дете на медиите и не могат да си представят, че от телевизионните екрани някой ще си позволи да ги подиграва и иронизира по този начин. Днес е Иво Христов, утре още някой ще се изкаже така и най-накрая на този процес вече ще има журналисти, които ще се съмняват в небесната прелест на ДБ и ще иронизират тяхната вечна война с Кремъл. Колко недопустимо!

А ако някой се съмнява, че Христов е добър диагностик, нека да припомним няколко важни факта от неговия политически път. И няма да се връщаме към журналистическата му кариера, която много хора познават и ценят. Иво Христов обаче бе интелектуалният лидер на едно много интересно идейно течение в БСП, наречено „Солидарна България“. „Солидарна България“ бе една от групите, която активно протестираше през 2013-2014 година и все още могат да бъдат открити снимки от тези събития. Именно там обаче според мен Иво Христов за пореден път се убеди колко абсурдна и глупава е десницата, която наистина не може да се открие актуални каузи. На улицата по време на онези протести имаше възможност целият политически дневен ред на България да бъде пренаписан – да се появи нова десница, която не е с отпаднала необходимост, както и нова левица, която да преодолее старите травми на БСП. Нищо от това не се случи, защото този порив бе удавен в кошмарния ад на десните фобии, тъпотии и откровени глупости. Днесните писъци на десницата просто за пореден път доказват, че срещу нас наистина имаме нещо абсолютно немодерно и адски глупаво. В течение на безкрайния преход постоянно слушах как проблемът на страната е в това, че имаме нереформирана левица. Което в крайна сметка се оказа лъжа. Левицата постоянно се променяше, реформираше в добра и лоша посока и така след 36 години остана извън парламента. Всъщност големият български проблем винаги е бил в липсата на истинска десница, която води икономически битки и се грижи за своите реални избиратели, а не за офисния планктон на жълтите павета. Днес им го казаха в очите и те щяха да умрат от ужас, притеснение, а някои дори подпикнаха от изумление. Добре е да свикват, не, защото срещу тях ще има какъвто й да е реваншизъм, а защото изморените от прехода партии умират по гаден начин и после не липсват на никого…

Усещанията на дясната икономическа мисъл

 

От няколко дни насам виждам една нова експлозия на дясната икономическа мисъл. 

Поскъпване няма. 

Поскъпването било усещане. 

Политическа хибридна операция по насаждане на недоволство в хората. Сухата статистика показвала само лек скок, нищо повече. 

Всичко останало било само шум и усещания. 

Шум и усещания. 

Звучи като заглавие на роман от Кундера.

 

Това с усещанията е запазена марка на ГЕРБ. С години те твърдяха, че у нас няма корупция, а само усещане за корупция. Което е формулировка ала Кант - има разминаване между двата свята. Единият човек си го гради и там се пускат хибридните усещания, в другия всичко е наред.

Интересното е, че голяма част от тези, които не вярваха, че корупцията е само усещане, сега са готови до утре да тръбят, че поскъпването е само такова.

В този философски дебат има само един проблем. 

Портфейлът. 

Тази подла марксистка измислица, която не знае как да пребори гадното "усещане" и с едни и същи пари си купува два пъти по-малко неща. 

Това не е усещане. 

Това е секира в главата, изстрел в гърба, това е икономически ритник в слабините. 

И големият проблем е откъде изпълзяха всички тези фамозни икономисти на усещанията, които са готови да оставят народа си да измре от глад и да потъне в бедност, само и само някой да не наруши принципите на олигархичния икономически консенсус у нас, който прилича, но не е пазарна икономика...

Нямате хляб, но не преяждайте с усещания. 

Това е дясната икономика на смъртта.