ДУМА и динозаврите на прехода

 

Ако някой някога е имал съмнения, че ДУМА е фар в мрака на политическото блато у нас, че вестникът, под каквато й да форма, е мегадразнител на безличията и микроорганизмите, трябва да прочете последния текст на минаващия за журналист Иво Инджев. Той е излял свирепо есе срещу ДУМА, пълно с наранена лексика и психопатологични изхвърляния. Динозавърът от прехода тържествува - ДУМА е спряла хартиеното си издание. Сега, според полупублициста, другарите и другарките трябвало да се научат да оперират в "американския интернет". Това пак е заяждане от зората на прехода, вкаменелост от виновното минало - видяхте ли гадните фенове на Русия пак ще клекнат на омразните Съединени щати.

Инджев трябва да бъде изучаван като артефакт от политическата археология. Той не е мръднал дори и на милиметър от бруталното начало на прехода, когато бившето ченге от ДС получи мощен властови парашут и бе спуснат като шеф на БТА. Пост, който толкова много му хареса, че когато го уволниха той се барикадира в своя кабинет и отказа да мърда оттам. Оттогава динозавърът пази дива омраза към ДУМА, която, разбира се, винаги е съчетана с най-съвестното четене на вестника. Човекът дори си е запазил екземпляри от ДУМА, вероятно, за да подклажда адските огньове на душата си.

Тъпо, нелепо и противно е някой да тържествува, когато едно издание минава през проблеми. Дълго търсих и не намерих нито едно радостно възклицание на социалист, когато Надежда Михайлова като лидер на СДС затвори "Демокрация". Нещо повече - тогава ДУМА първа съобщи за този факт и изрази съчувствие към колегите, защото обедняването на пазара откъм издания всъщност е удар с паве по черепа на журналистиката. В психодясното обаче никога не са дорасвали до такова разбиране. Те са замръзнали насред времето и още в плен на чудовища и мании, които никой не помни, нито може да възстанови. Това всъщност е друг елемент на партиите с отпаднала необходимост, те съществуват само като спомен за нелепостта на епохите, които сме преживели в безкрайния преход.

Имам лоша новина за всички, които потриват ръце в злорадство.

ДУМА е тук.

ДУМА не си е тръгвала и никога няма да се тръгне.

ДУМА е оцелявала във всички вихри на времето, защото тя е носител на безсмъртната лява кауза и критична журналистика.

ДУМА никога не е превивала гръбнак пред политическото статукво у нас или в чужбина и винаги е била светлинката, която показва на хората, че е възможно България да бъде и друга страна.

ДУМА няма да изчезне, както показват и увеличаващите се четения в нашия сайт.

Защото хората имат нужда от журналистика, която не слугува, а се опитва да осмисли критично днешния ден.

Така че ивоинджевците не бива да се успокояват твърде много. И в електронен вид ДУМА ще бъде безмилостна към всички онези екземпляри, които смазаха нормалната политика и я превърнаха в психиатрично отделение. 

За партиите с отпаднала необходимост

 

 

Едно изявление на вицепремиера Иво Христов възбуди мелодраматично психодясното тези дни. 

В свое интервю Христов заяви, че има партии с отпаднала необходимост, които се опитват да актуализират свои каузи с 36-годишна давност. 

След неговото изявление политическа буря разтърси медийната среда, която отдавна е пленена от градската десница и през нея те доста успешно налагат своите наративи въпреки смешната си електорална подкрепа. "Българският Дугин ни нарича с отпаднала необходимост", изстена ген. Атанас Атанасов. Всички десни медии нададоха колективен стон, че ги изнасилват морално и, че ги връщат във времената на кървата ДС, която наричала своите противници "бивши хора". Подобен писък е най-голямото доказателство, че Иво Христов всъщност е бил прав. Защото българската десница е като птеродактил, който случайно е оцелял до тези времена и абсолютно не се вписва в актуалния дневен ред на страната. Всички хора са потънали в грижи за високите цени, липсата на бюджет, очевидната липса на икономическо развитие, но десните продължават като перпетум мобиле да раждат колективната опорка, че те са бранител на България от дългите лапи на Русия и единственият гарант, че комунизмът няма да се върне. Между другото точно този карикатурен разказ прецака бг-дясното - на изборите те очакваха мощна генерационна подкрепа от младото поколение, но джен зи-тата гласуваха за Радев. Защото човек има граници на своето политическо търпение. Ако 36 години след падането на комунизма битката с него ти е единствената кауза, ти си партия с отпаднала необходимост, бронтозавърска кост, открита при разкопки.

България се намира на нов етап на своето политическо развитие. Една партия успя да спечели пълно мнозинство, но мнозина в дясната общност все още си мислят, че всичко ще трае за кратко, а после нещата ще си тръгнат по старите коловози. Може би точно това е причината за страстната мелодрама, която психодясното разиграва - те отчаяно се опитват да не се променят, да останат абсолютно същите, въпреки, че статуквото не им носи никаква полза. Просто десницата минус разказите за комунизма и съсканията за Русия ще остане като празна найлонова торбичка, напълно лишена от смисъл. С години слушахме как основният проблем на България бил, че левицата е нереформирана и немодерна. Това винаги е било лъжа - левицата беше жива, жива е и сега, когато остана извън парламента. 

Просто нейните избиратели не са сектанти - те изискват, гневят се и наказват. 

Проблемът винаги е бил в абсолютно немодерната и архаична десница, която след тези избори би трябвало да си даде сметка за това, но виждаме, че някои неща във вселената никога не се променят. 

Партиите с отпаднала необходимост умират дълго и противно.

 

G-точката на десницата

 

Опитвам се да се сетя кога която й да е парламентарна комисия е свършила работа, но паметта ми катастрофира.

В своето битие на народен представител един-единствен път съм бил в такава "извънредна" комисия - за прекъснатия сигнал на БНР. Мнозинството на ГЕРБ тогава извади брилянтен доклад в който се казваше, че спиране на сигнал няма, а БНР просто е "излъчвало тишина"...

Точно заради това смятам, че искането на ПП и ДБ за комисия за Пеевски не просто за нелепо, а дори за зловредно. Това е опит на две удавени партии да се самозалъгват, че все още могат да налагат политическият дневен ред. 

Ние сме свидетели на пърформанс, а не на реална политика. 

Техните тъпотии много ми напомнят на това, което един техен кадър (Владислав Тодоров) бе казал в книгата си "Адамов комплекс" за комунизма: "Заводите не са направени, за да произвеждат стоки. Те произвеждат символически значения".

Същото правят ПП и ДБ - те се опитват да произвеждат символически значения от които нищо не следва освен да бъде галена G-точката на техния хардкор електорат. 

На този електорат изобщо не му пука, нито му дреме, че неговите проповедници в парламента и представа си нямат как да борят олигархията и Пеевски. 

Те искат отново и отново да бъдат друсани с този политически хероин, за да имат вдъхновение за клипчета си и гневните статуси.

Голямата битка с олигархията има други измерения - промяна на данъчната система, преодоляване на неравенствата, спиране на спекулата, дори и изборът на главен прокурор. 

Всичко останало са импровизации и медийни писъци на хора, които тепърва ще осъзнават, че политическият дневен ред напълно и безпощадно не зависи от тях.

 

Кое доведе до възхода на Радев, а анализаторите не го видяха

 

България влиза в качествено нов етап на развитие и телевизионните очаквания, че всичко ще си бъде постарому само след три месеца са абсурдни

 

 

 

Вече дори и на социолозите от „Маркет линкс“ им се изясни – появата на Радев и на неговата партия беше като политическо земетресение поне от 7-8 по скалата на Рихтер в България. За първи път след 1997 година българите дадоха властта в ръцете на един човек и това стана въпреки анализаторските въздишки и стенания, че това няма как да се случи. Нека да не обвиняваме говорещите глави – българският политически живот от години насам е разпарчетосан и страда от венерическото заболяване на появата на нови партии, които блясват като комети в небето и след това се стопяват в безкрая на черния космос. Последният парламент се състоеше от 9 партии – изискваше се голям скок на вярата, че изборите ще ни доведат от Народно събрание от 4 формации, едната от които разполага с впечатляващите 131 депутати. Но всички, абсолютно всички (а тук трябва да призная и собствена вина) подцениха не просто умората на избирателите, не просто тяхната фрустрация от безкрайното повторение на един и същи модел, а тяхното желание за автентична промяна, която да приключи един път завинаги кошмарната политическа криза. И тази надежда се концентрира във фигурата на Румен Радев, човек, който от години е символ на институционалната стабилност, човекът с железните нерви в едно море от непрестанни викове, крясъци, медийни интриги, политически предателства и лъжи към българския народ. И тук не изсилваме много нещата – „Прогресивна България“ все още е неясен политически субект, а хората, които я представляват в по-голямата си част са абсолютно непознати. Значи магията е в лицето на лидера, в очакванията към него, в знака, който той олицетворява и символизира. А това е качествено нов етап в политическото развитие на България. Всички стъпваме на абсолютна непозната територия и това създава поредица от комични ситуации.

Дори и на случайния телевизионен зрител няма как да не е направило впечатление, че абсолютното същите анализатори, които преди твърдяха, че концентрацията на вот е абсолютно невъзможна, сега пак са не екран с нова порция врачувания. Танцът вече е друг – България била заплашена от авторитаризъм, резултатът на Радев плашел, защото му развързвал ръцете собственоръчно да промени геополитическата ориентация на страната, не било ясно какви реформи искал да прави, антикорупционната му реторика била мъглява.

Почтеността изисква човек да не се отдавна на такива политически фантазии, особено, ако иска хората да се информирани, а не цели да мине със сатър през техните мозъци. Има едно колективно анализаторско очакване Радев да се провали до три месеца и после всичко да си бъде както преди, пак да се давим в темата за „червените линии“ и кой с кого да се коалира. Много хора просто не искат да вземат завоя към бъдещето. Знам, промяната винаги е болезнена и страшна, но е крайно време да престанем да сме жертви на това колективно телевизионно безумие. Много хора налудничаво повярваха, че резултатът на вота в Унгария по някакъв начин ще зарази българския избирател и той ще даде цялата власт на Асен Василев. Само така можем да си обясним болезнените стонове на цялото психодясно след вота. Защото резултатът от изборите променя прекрасния разказ за зимните протести. Те не са били десни, хората не са излезли по площадите, за да викат срещу социалните придобивки в бюджета, не са дошли с плакати, за да пеят химна, заедно с лидерите на ПП/ДБ. Хората поискаха промяна и гласуваха за онзи, който я символизира по най-чистия начин, тоест последният, който не влезе в колаборация с ГЕРБ. Толкова е простичко. И толкова страшно.

Кратък полет над изявленията на ПБ ясно показва, че това с „промяната на геополитическия курс“ е плашило за любителите на соеви мъфини. Изваждането на чучелото от торбата с лъжите помогна за мобилизацията на психодесните, но тяхната мобилизация винаги има таван. Те винаги се въртят около 400 хиляди гласа, защото обикновено правят едно и също, а все чакат различен резултат.

И заради това е добре да видим какво точно доведе до успеха на Радев и до тези епични 1 444 920 гласа. Общо-взето три основни фактора превърнаха експрезидента в този изборен феномен. Първо – на българите отдавна им е писнало сляпото следване на политиката на Брюксел. И нека да сме наясно – това не са антиевропейски настроения, а желание България да отстоява своя интерес по-ясно, видимо и обемно. В течение на години обаче те получаваха елити, които следваха основната линия без съпротива, дори без възражение. Трябва ли да припомняме, че след като България блокира Северна Македония за членство в ЕС, европейските политици максимално бързо извиха ръцете на правителството на Кирил Петков да приеме сделка по темата, която Скопие така и не изпълни. И това е само един от примерите. Можем да ги даваме до безкрай. Радев с поведението си по време на своите два непълни мандата демонстрира, че точно това поведение му е чуждо. Нека да припомним, че през 2023 година Радев каза в лицето на Зеленски, че конфликтът в Украйна няма военно решение. Либералните медии буквално експлодираха във възмущение и токсични плюнки. Тогава Зеленски беше нещо като политическото въплъщение на Христос и всяка истина за него се приемаше като богохулство. Сега вече се вижда, че войната в Украйна наистина няма да получи военно решение, но в онзи миг Радев изкова образа си на човек, който казва това, което мисли, независимо от патологичната европейска конюнктура.

Всъщност това важи и по отношение на руската страна. През 2018 година у нас на посещение беше руският патриарх Кирил. Тогава руският духовник обвини президента, че не признава ролята на Русия, а на други нации в българското освобождение. И понеже първоначално беше разпространена само тази реплика, дясната преса пак изгърмя – ето го, вижте как Радев мълчи в тази позорна ситуация. После излезе целия запис и се чу, че президентът не остава длъжен – той определя поведението на Кирил като политическо, а не като духовно и, че признателността не може да отмени българското достойнство.

Припомням всичко това, защото дъвката за смяната на геополитическия курс не се нуждае от друго оборване. Но именно в този тип поведение се припознават повечето български граждани и Радев им го даде като очакване. Да, сега големият му тест предстои, той тепърва трябва да го изпълва със съдържание, но точно тук пламна искрата на избирателя.

Връщайки се назад е време да признаем, че ходът с искането за референдум за еврото също беше успешен. Оставяме настрани споровете за неговата конституционна легитимност. Колективната душа на българина не е длъжна да се съобразява с юридическите детайли. Тук Радев пое голям риск, защото всичките служебни правителства, които той бе назначил преди промените в Конституцията, активно и последователно работеха за въвеждането на единната европейска валута. Но в момента в който призова да се чуе гласът на хората, всичко това бе забравено. Защото българският народ жадува да намери политик, който наистина го е чул. Искането за референдум е онзи ход, който обезкърви „Възраждане“ и остави БСП извън парламента. Много социалисти и досега се опитват да търсят дълбинни причини за своята нещастна съдба. Такива причини със сигурност има, но непосредственият изстрел в крака беше това, че левицата не прие искането за референдум да бъде разгледано в парламента. Нещо повече – БСП изглеждаше като суперактивен фактор в мятането на темата в мазето и след това действие вече не можеш да претендираш, че си партията на народа, особено пък след като еврото донесе със себе си толкова високи цени, че те ще бъдат основното предизвикателство пред новата власт.

Третият фактор е автентичната антикорупционна реторика. Не, не ми мятайте ПП/ДБ на тази писта. Тяхната песен срещу олигархията звучи фалшиво, защото, когато имаха възможност и те бяха във фактическа коалиция с Делян Пеевски. Достатъчно е човек да прочете есемесите, които са си разменяли, за да види колко порочно и кухо е било управлението на Сглобката. Същото важи и за всички останали партии. БСП един път успя да преболедува сближаването си с Пеевски след 2013-2014 година, но вторият път се оказа фатален. ГЕРБ се стопиха като раковоболен пациент, а градската десница продължава да бъде убедителна само за членовете на своята секта. И така остана само Радев.

Не възприемайте всичко описано като апология на ПБ. Напротив – пред тях трудното сега започва. В България е по-лесно да спечелиш избори отколкото да управляваш след тях. Цялата отговорност вече е в ръцете на Радев. И това е сила, както и слабост. Просто природата на политиката е амбвивалентна и никой не може да избяга от това. Тепърва ще трябва да видим дали и разнородната група от депутати на ПБ ще могат да се превърнат в екип, защото сред тях има хора с абсолютно противоположни политически възгледи. Тоест бъдещето е бременно с проблеми. Но е факт едно – България е в изцяло нов етап и всички опити миналото да бъде превърнато в някакъв фетиш са абсолютно абсурдни. 

Нищо повече няма да бъде същото. 

И това все пак може да се окаже добра новина. 

Ще видим.