Часът и мястото на срещата...

 

 

Не мога да си представя Иван Гарелов мъртъв.

Чух се с него няколко дни преди фаталния инцидент - беше пълен с идеи, жизнен и както винаги, в рамките на няколко минути успя да ми разкаже три-четири интересни истории. 

Той беше вселена.

Последният път, когато се видяхме на живо го тормозих да ми разказва за Камбоджа, защото навремето неговият филм "Къде сте, доктор Тиенг Терпи" ме беше впечатлил много. 

След падането на Пол Пот Гарелов е един от първите журналисти, които отиват там и далечната, странна и екзотична Камбоджа бе превърната в разказ за природата на политическото зло, за опиянението от абсолютната власт.

Това беше неговата суперсила - той можеше да разкаже обикновена история, но в нея да се отразява голямата картина. 

Аз наричам това истинска журналистика. 

Която може да бъде осъществявана дори и при тиранични режими, защото големите въпроси на човешкото битие не подлежат на политическа цензура.

Гарелов е един и от архитектите на прехода.

Той формира политическият разказ за промяната. 

Години по-късно се чудех как така и на запад, а и на изток, не канят социолози в студията. Това е специфично българско явление и то бе наложено от Гарелов в "Панорама". 

Той формира и даде трибуна на огромна част от лицата, които днес шестват из телевизионните студия. 

Защото демокрацията зависи не само от институционалните механизми, но и от разказа за нея. От сблъсъка на гледните точки, които в крайна сметка оформят идеята за свободата. Гарелов никога не прие идеята за "една-единствената гледна точка". 

Той беше човек на дискусията, журналист, който искаше да чува различни мнения.

И си остана земен човек до края.

Никога не ми отказа съвет или да чуе моя теза. 

Беше му интересно до края да е запознат с различните гледни точки.

Неговата смърт е трагична, но все пак се радвам, че той имаше време да осмисли живота си, да напише своите книги и да събере в тях част от онези истории, които сега няма да си отидат кротко в тъмнината, а ще останат с нас и след нас.

Сбогом, Иване!

Яд ме е, че не пихме по едно малко на изпроводяк, но някой ден ще поправим тази грешка.

Убеден съм.

"Часът и мястото на срещата са известни".

 

„Игра на списъци“ – новият сериал на предизборната кампания

 

В рамките на краткия си живот (дори и да стана на 120 той пак ще ми изглежда кратък) над десет пъти съм попадал в списъци. През 2013 година ме поставиха в списък на „комисарите на подмяната“. Протестиращото градско дясно бе решило да събере на едно място всички онези, които имат различно от тяхното мнение и не се страхуват да го изразяват. Текстът беше пълен с език на омразата и патологична ненавист към различната позиция. Но пък точно това е типичното за „градската дясна общност“.  Тя носи колективната душа на спаружен и вечно кисел бюрократ и заради това мре да каталогизира политическото пространство

След това последователно се видях в списъци на „руската пета колона“, „говорителите на Кремъл“, „комунистическите идеолози“, „разпространителите на антидемократична пропаганда“, а напоследък и на „враговете на Украйна“. Един от любимите ми журналисти и писатели е украинец, името му е Олес Бузина (подло убит през 2014 година след преврата в Киев) и заради това за мен е безкраен източник на удивление как може да съм враг на Украйна, но в България кой ли се осмелява да спори с градското дясно. Те имат монопол върху политическата линия на големите медии и заради това могат да си позволят да се държат като политически комисари и същевременно винаги да се правят на жертви и мъченици. Както и на дисиденти срещу статуквото, въпреки, че то изцяло е продукт на техните машинации, подлости, интриги и епични гафове.

Казвам всичко това, защото съставянето на списъци очевидно ще бъде основен елемент в кампанията на ПП/ДБ за предсрочните избори. След като напълно се самоунищожиха като алтернатива на ГЕРБ и Делян Пеевски, двете партии са решили да си открият друга тема по която кресливо да играят ролята на морален стожер, защитник на несправедливо ударените, борци с фашизма и настъпващия авторитаризъм.

Целият спектакъл започна, когато на страница на „Възраждане“ се появи списък на варненски учители, които се обявават срещу промените в закона, които забраниха ЛГБТИ-пропагандата в училищата.

Съставянето на списъци на врагове е стратегическа, политическа, морална и етична грешка. Но, по дяволите,  по-важно от това кои са авторите на списъци, е кой точно се възмущава от тях с кресливи трели и алчност за допълнителни гласове.

Канонадата от възмущение започна от Кирил Петков, който в характерния за себе си стил, обяви видяното за „списъка на Шиндлер“. Очевидно някой в неговата партия бързо го светна, че списъците на Оскар Шиндлер са били нещо съвсем друго и половин час по-късно бившия премиер поправи фразата на „списъка на омразата“. Това, разбира се е куриоз, сериозната част в мнението на Петков е, че „фашизмът няма място в училищата“. Осъзнавам иронията – представител на коалицията, която разруши паметника на армията, разгромила фашизма, едва ли има правото да се изживява като „антифашист“, но българската политическа среда е била свидетел и на много други, дори по-странни трансформации.

И все пак точно тук е важно да споменем една дребна подробност. Списъкът на учителите не е съставян с полицейско дебнена и потайни методи. Имената им са взети директно от публична подписка в която ясно е казано, че всички подписали се дават съгласие да бъдат оповестени. Посочването им с пръст може да е хулиганство, но в никакъв случай не е фашизъм. И пак да припомня – градската десница създаде Списъка като политически феномен. Тя го официализира и превърна в основен продукт на своята политика. С години този жанр ключов в политическите действия на гражданското им общество, а това, че чудовището се обърна срещу своите създатели е една от ирониите на прехода.

Освен негативни списъци дясното полугражданско общество постоянно създава и списъци на правилните хора. Историята на прехода у нас може да бъде разказана през безбройните подписки, които разни недоклатени интелектуалци правеха с повод и без повод. От години насам при всяка криза в обществото виждам такива списъци в които подписалите се куртоазно изписват своите длъжности – от професор до коафьор, за да са наясно селяните каква интелектуална мощ кипи срещу тях. Миналата година, спомням си, пак имаше такъв списък. Една сюрия културна интелигенция призоваваше ПП/ДБ и ГЕРБ да влязат в коалиция. Това бяха интелектуалните бащи на Сглобката, но две трети от тях вече не искат да си спомнят за този политически махмурлук, защото никой не може да е по-бързо от десния интелектуалец, когато трябва да се бяга от отговорност.

ПП/ДБ обаче видяха в темата удобна опорна точка за своята кампания, която още отсега е в криза. Защото Кирил Петков не спря до първоначалното възмущение. След това той написа дълъг и мелодраматичен статус за това как братовчед на негов приятел казал, че няма да гласува за тях, защото „искали да направят децата му хомосексуалист“. Лирическият герой на творението се ужасил и разбрал как партията му не успяла да обясни каква е тяхната принципна позиция. След това гръмко завършва: „Горд съм, че гласувах срещу този закон, който разделя по изкуствен начин обществото ни“.

Отдавна съм наясно, че всеки статус на Петков трябва да бъде верифициран и подлаган на внимателна проверка. Защото хронологията на гласуванията в пленарна зала показва, че той не е бил там, за да гласува „против“. Неговата партия, коалицията му като цяло проспа напълно темата и опитите за пренаписване на този факт ще заемат най-голямо място в предстоящата кампания на десницата.

Изведнъж либералната общност се оказа най-големия закрилник на учителите, макар и очевидно не на всички от тях, а само на подписалите се срещу новия закон. Останалите – кучета ги яли и нека политическите вихри да ги брулят.

И заради това отношението на ПП/ДБ към темата е подло и нечестно. Оказа се, че образованието ги интересува само заради ЛГБТИ темата. Иначе то  е черна дупка за тях.

Битката за права винаги е романтична, друг е въпросът, че приетият закон съвсем не е толкова демоничен колкото го изкарват ходещите съвести на нацията. Защото той не е удар по образователната система, нито по учителите. Той прерязва възможността на всякакви знайни и незнайни неправителствени организации, захранени с чужди грантове, да паразитират в образователната ни система. И понеже нито едно НПО не е регистрирано с цел да повиши знанията по математика например, те всички са се струпали на мъгливия терен на сексуалното образование и стремежът им е максимално да свалят долната граница на тяхната пропаганда.  Вземането на мерки срещу този процес не е фашизъм, а фактът, че цяла една общност го прие така, трябва да приемем като яростен вой срещу отнетите бъдещи хонорари.

И какво се оказа в крайна сметка – десницата не успя да пребори Пеевски, но за сметка на това си откри нов враг – списъците. И, разбира се, „Възраждане“ като носители на „фашизма“. Аз обаче съм виждал представители на партията на Костадинов на антифашистки събития, за сметка на това никога не засякох представител на градското дясно там. Повечето от тях бяха заети през това време да пишат елегии за най-кървавите фашистки чудовища от нашата история и да леят сълзи пред паметника на жертвите на комунизма, където всяко трето име е покрито с кръв до лактите.

Заради това играта на списъци не е автентична политическа акция, а предизборна схема, инструмент за създаването на куха кауза, която да обедини разпарчетосаното дясно.  Десет хиляди есета да изпишат по темата, това няма да ги направи носители на морал, нито пък политически фактор на доброто.

При това "Възраждане" не са писали донос след донос срещу тези учители с безкрайното мрънкане на бъдат уволнени незабавно. Както правят чистите съвести и сектата на "Списъка на Шиндлер", нали така?

Нека играта на писъци да продължи по друга тема.

Тази не е за тях.

 

Истинската битка в БСП

 

 

В изявленията на Корнелия Нинова и на цветарките край нея зее една огромна логическа черна дупка. От една страна всичките им действия уж са в името на БСП и само на БСП (или поне с това ни бомбардират от телевизионните екрани), но действията им демонстрират точно обратното.

Един пример. 

В неделя Националният съвет на БСП със смазващо мнозинство гласува решение с което призова Корнелия Нинова да даде пълномощно на Атанас Зафиров и така да изведе социалистическата партия от правното тресавище в което я натика. 

Тя официално отказа. 

С аргумента, че нямала доверие на Зафиров.

Пред очите си имаме пълен политически абсурд. 

Целият НС е гласувал доверие на Зафиров да бъде изпълняващ функциите председател, но Корнелия Нинова, видите ли, му нямала доверие. 

И този аргумент сигурно щеше да има значение, ако ставаше дума за нейната собствена фирма или корпоративен холдинг. 

БСП обаче не е акционерно дружество или бизнес-корпорация. 

БСП е политическа организация и Корнелия Нинова, ако наистина милее за партията, имаше само един-единствен ход. Да подпише пълномощното и така да демонстрира, че мисли за БСП. 

Всичко останало са празни приказки и холивудска пушилка. 

Описвам ситуацията, за да стане ясно едно. В БСП няма идеологически или политически сблъсък. 

Има конфликт на здравия разум с едно свръхраздуто и вече патологично его.

 

Тази констатация не е злобна. 

Всеки нормален човек би трябвало да я направи с болка, защото в годините на прехода БСП е преживявала всякакви бури, скандали, мелодрами, драми и комедии, но никога, абсолютно никога лидер на партията не си е позволявал да я рекетира по този начин.

Това отдавна не е политическо противопоставяне и ми е много тъжно и болно за хората, които се събраха в неделя пред "Позитано". 

Да, те не бяха много, но съм убеден, че голямата част от тях са изключително искрени. 

Проблемът е, че Нинова и нейните действия отдавна са отвъд защитата.

Пред очите ни се разкрива един огромен опит за саботаж на БСП, а медиите стават волни или неволни съучастници в него като създават паралелна картина на случващото се в партията. 

В БСП няма раздор, няма размирици, няма дори и огромно напрежение, както ни го представят от екраните. 

Това е политически театър, чиято цел е да изпере действията на Нинова в тази ситуация.

Заради това за пореден път трябва да припомним как се стигна дотук. 

След катастрофалния резултат на вота Нинова хвърли оставка. После обяви, че повече няма да участва в работата на НС и на ИБ, за да не "пречи". И понеже БСП нямаше как да бъде оставена в процес на свободно падане, бе насрочено заседание на НС и избран "изпълняващ функциите председател". Едва тогава троловете из мрежата започнаха да окачествяват това като "преврат". А след около месец Нинова и цветарките й започнаха със същия речник. И тогава стана кристално ясно, че тя няма намерение да помага на БСП в преходния период, а е решила да занули партията, която е проявила наглостта да поиска промяна, различна политика и голямо обединение.

Точно това се видя на пленума в неделя.

Миналото се опита да се озъби и да се върне на власт. 

Но БСП е изживявала къде-къде по-трудни периоди. 

Минавала е през нелегалност, била е преследвана, заклеймявана, обстрелвана. 

Някакви дребни интрижки няма как да я спънат.

Джон Озбърн имаше една великолепна книга със заглавие "Обърни се с гняв назад". 

Със своето поведение Нинова кара цялата партия да направи точно това. 

Не съм убеден, че резултатът ще й хареса...

 

НБУ не е АОНСУ. За съжаление

 

Черна ирония на съдбата: покрив в аулата на Нов български университет рухна и затрупа човек.

Това не е обикновена новина. 

Това е метафора за държавата. 

Там, където днес е НБУ навремето беше АОНСУ - академията за подготовка на управленски кадри за старата власт. 

Една истинска политическа школа. 

Когато политическото торнадо на прехода помете всичко точно там се настаниха лакеите на новото политическо статукво и тяхната фабрика за управленски бройлери. 

Така НБУ като паразит се опита да засмуче аурата, мястото и духа на старото АОНСУ. 

Но нищо подобно не се случи.

С годините видяхме всички лъскави промени, които новите костюмари се опитаха да приложат върху сградите. 

Покривите бяха осеяни с фотоволтаици, всяка година бригади от работници започнаха да правят ремонт след ремонт.

Но НБУ е метафора. 

Ремонтите им са кухи, точно както политическите теории, които продават на наивниците, които учат там. Фотоволтаици, ремонти, всичко екофрендли, либерално, извисено, лъскавко. 

А най-накрая покривите рухват и в прахта след тях се вижда истинското състояние на нещата. 

НБУ никога няма да е като АОНСУ. 

АОНСУ беше истинска школа, акедемия от която хората излизаха подготвени за живота и управлението. 

Бяха научени да свързват теорията с живота и заради това покрив в АОНСУ никога не рухна. 

НБУ е фабрика за усвояване. 

Крайният продукт е кух и смешен.

По покривите ще ги познаете.