Десница по Вазов

 

В България не може да има по-централен проблем от това дали Манол Пейков ще влезе в парламента. 

Всеки, който твърди обратното е путинист, злобен селянин и абсолютно очевиден агент на Кремъл, Ким Чен Ун и на кървавия режим на аятоласите в Техеран. 

Няма как Народното събрание да е легитимно, ако в него не е величествената евроатлантическа съвест Пейков, този фар в мрака на путинизма, разтресъл българския народ. 

Смятам, че е крайно време медиите да изоставят всички тъпи дренотемия като космически цени, нов бюджет и промени в съдебната система. 

Всеки истински демократ в момента е длъжен да изрази подкрепа за Пейков и неговите парламентарни литании. 

Какво ще правим без този величествен интелектуалец? 

Кой ще ни показва светлината? 

Кой ще води народа срещу кървавата диктатура?

Горното не е шега. 

Ако човек чете десните сълзливи излияния в социалните мрежи ще разбере, че това е основния проблем, който ги вълнува. Драмата с това откъде ще влезе Асен Василев, от Хасково или от Пловдив, вече се превръща в сапунен сериал с невероятно количество в който има всичко - сълзи, сополи, драми, взаимни обвинения, заплахи. Очевидно коалицията ПП-ДБ вече е заприличала на токсичен брак в който безнадеждността на бъдещето се изразява в серия от мелодраматични скандали...

Никоя от медиите не иска да говори за дълбочината на този проблем. 

ПП-ДБ публично се похвалиха, че са единствената партия от предишния парламент, която увеличава резултата си, но веднага след това се удавиха в плаващите пясъци на любимия си спорт - да се дърлят до кръв и да се задушават от нарцисизъм. Статусите на ДБ срещу ПП и обратното надминаха по страст и ярост всички есета срещу Пеевски дори. Защото изначалната слабост на градската десница е, че въпреки, че се разду като пиявица, препила с кръв, тя продължава да носи сектантски характер и прилича на психиатрия, която е останала без хапчета.

Обърнете внимание - драмата не се върти около политика, идеология или стратегия. Тя е фиксирана в личностите все едно те сами по себе си за отговор на нещо. Всъщност скандалът е дълбочинен, защото по време на кампанията и двете части на токсичната коалиция играха една срещу друга подмолно, сенчесто и подло. И това са хората, които иначе твърдят, че носят факела на модернизацията и европейските ценности. 

И тук вече опираме до истинския проблем. ПП-ДБ са отрицание на всичко онова, което твърдят, че проповядват. 

Те са готови да се нахвърлят срещу всеки различен, въпреки, че на думи толерират различието. 

Те са доносници, които ни раздуват ушите, че са демократи. 

Те са мизерни политически маниаци и винаги са били такива, въпреки претенциите им, че представляват младото поколение и свободния дух. 

Заради това дори джен зитата избягаха от тях с писъци. 

Защото там, където трябваше да има техни представители откриха само сбирщина от токсични нарциси, които се карат за депутатски места и хора със страстта на двете стринки от "Чичовци". 

Ето как голямата литературна класика винаги се оказва актуална...

 

БСП и различното бъдеще

 

Наслушах се и се нагледах на радостни писъци и възгласи от факта, че БСП остава извън парламента. Едно колективно стенание на неудовлетворена похот се носи от цялото психодясно, защото тяхната най-тайна фантазия бе осъществена на тези избори. 

Да, левицата, единствената левица, остана извън парламента. 

Можем да коментираме тази новина с бодряшки уверения, че всичко ще е наред, че това не е краят, че бъдещето ще бъде светло и красиво. 

Нещо повече - тези уверения в крайна сметка със сигурност ще се окажат верни. 

Но БСП днес се нуждае от нещо друго. 

Не от патетика, а от преосмисляне на своето политическо поведение. 

Времето извън Народното събрание дава възможност на левицата най-накрая да са заеме със себе си и да изчисти няколко изключително важни въпроса - за своята идеология, за своята структура и за това какво точно предлага на българските граждани. 

И точно заради това всички опити БСП отново да бъде тласната в мрачните, кървави, нелепи и касапски вътрешни войни, тайното удоволствие на целия поколения в партията, са удар с нож в гърба на левицата. Последното нещо от което се нуждае социалистическата идея в България е тя пак да се превръща в терен на пехливански тъпотии, кресливо сочене с пръст и токсични плюнки по пленумите.

На фона на кошмарния резултат вече няма никакъв смисъл да увъртаме истината. БСП не пострада, защото "не е намерила мястото си в политическата система", БСП беше наказана заради години съпричастност към политическото безвремие. 

БСП е идейна общност, която безкрайно дълго предлагаше на публиката единствено новини за вътрешни скандали и окопни битки. 

Левият човек е романтик, той иска разказ за бъдещето, а получаваше изключвания, полуконсервативни залитания и вечната война с Румен Радев, която изсмука въздуха от левицата напълно.

На този фон участието в правителството на Росен Желязков дойде като изстрел в слепоочието. 

Нека да бъдем честни - в началото имаше логика БСП да стане част от решението, но след това партията затъна в едно море от компромиси и външни интереси, които унищожиха и последната й крепост - фактът, че БСП бе единствената, която никога не клекна на ГЕРБ. 

Когато отвориш вратите на последния замък, не можеш да искаш избирателите да виждат в теб алтернатива, нито пък някакъв смислен и логичен избор. 

Сигурно щеше да е трудно, но БСП трябваше да избере да бъде в опозиция, защото днес нямаше да е сред наказаните. А да си в този позорен списък боли. 

Боли страшно много и отрезвяването е като махмурлук.

От няколко дни насам пак започна и серия от добре премислени изяви за това, че Крум Зарков трябва да си подаде оставката и да се маха. 

Охх, колко щеше да е лесно да припишем всички проблеми на него, да го хвърлим от шестия етаж на "Позитано" и да почнем да връщаме доверието веднага след това.

Истината е, че Зарков всъщност даде надежда на левицата и нейното възстановяване минава през неговата фигура. 

Това не е апология на един лидер. 

Това е по-скоро проклятие. 

Защото ще е удивително трудно макар и романтично. 

БСП ще мине по своя път на мъченията - финансови, политически и организационни, но в края на деня все пак тя започна отново да бъде партия на идеите. 

Това е неговия принос за краткото му време в което е начело. 

А една партия на идеите няма как да бъде убита, разстреляна и изхвърлена в мазето на историята. 

А тези, които му искат оставката всъщност какво точно предлагат?

 

Илюзията за „лидерския дебат“ – новата утопия на българската политика

 

И тази кампания у нас мина в преследването на големия бял кит, на големия и вечно изплъзващ се призрак на лидерския дебат. За него бленуват анализатори, журналисти, кръчмарски специалисти, тънки познавачи на цялата вселена, душевни естети, градските вегани и цялото настръхнало колективно българско несъзнавано. Гледахме даже клипче как лидерите на ДБ Ивайло Мирчев и Божидар Божанов преследват из разбитите улички на някакъв град Румен Радев, за да го питат кога, как и къде ще ги ощастливи да им даде лидерски дебат. После десните инфлуенсъри разпространяваха видеото с треперещи пръсти, точно както тийнейджърите си споделят порно със зрели жени, без да си дадат сметка, че Радев ги намачка солидно в този патетичен сблъсък и им даде да се разбере, че няма намерение да дебатира с микроорганизми като тях, защото не са му на нивото. Точно в това поведение и точно в тази поза той е неуязвим и непобедим и е много желко, че градските десни така и не успяха да го разберат. Радев добре разбира, че пряк сблъсък с него би ги легитимирал като претенденти за световната купа, а докато го преследват и джафкат като улични болонки, те открито разкриват собствената си природа – партия от „Б“ група, която е надрусана с толкова медиен кокаин, че си е повярвала, че е нещо много повече.
Но темата беше друга. За пореден път „лидерския дебат“ се оказва онова величествено гурме, което публиката страстно желае, но никой не иска да й предостави. И много партии са се хванали за тази тема като за спасителна сламка – че сам по себе си телевизионен спор между лидерите на най-големите партии по някакъв начин ще ощастливи публиката, ще поправи нередностите в кампанията, ще даде липсващите отговори и ще излекува политиката един път завинаги от нейните шокиращи дефекти и гнойни рани. Това започна като красива илюзия, мина през етапа на засяване в общественото съзнание и днес вече е нещо като преидизборна утопия. Фактът, че Божанов и Мирчев пуснаха цял клип по темата ясно показва, че те са убедени във възможността лидерския дебат да реши изхода от изборите, а народът магически да разбере кои са добрите и кои са лошите в целия страшен и мъчителен филм.
Колко ми се иска това да беше вярно! Уви, реалността е по-жестока и перверзна от политическите телевизионни фантазии. Аз лично си спомням последният лидерски дебат в телевизионния ефир – сблъсъкът между тогавашния премиер Сергей Станишев и претендентът за поста Бойко Борисов. На двамата им беше позволено да имат секунданти, тоест хора, които да им помагат в развиването на тезите. Общото мнение беше, че Станишев избърса пода с лидера на ГЕРБ. В онзи дебат ясно се видя, че Борисов има само най-обща представа за управлението, а първоначалните идеи на неговата партия са смешни, нелепи, дори карикатурни. В онези първи дни на ГЕРБ те дори не бяха все още ясно изразена дясна партия. Бяха антисистемно формирование, което се появи на хоризонта с блестящ антикорупционен патос и неясното обещание, че ще бъде отмъщението за целия провален преход.  В телевизионния ефир това ясно си пролича – Станишев беше подготвен и експертен, Борисов беше магичен и залагаше на лафовете. По всички правила на политическата игра ГЕРБ загуби с гръм и трясък. Това не само, че не се отрази на резултата на партията, а дори напротив – лидерският дебат не се оказа върховният измерител на подготвеността, той беше просто театър със сенки, който абсолютно нищо не реши. Резултатът го знаем – ГЕРБ вдигна вълна на изборите, влезе с гръм и трясък в парламента, а Борисов стана премиер и повтори това още два пъти. Онзи му първоначален образ до тогава степен се е отпечатал като нещо хубаво в съзнанието му, че днес мнозина анализатори твърдят, че той се опитва да се пресъздаде, да бъде пак онзи невинен хъшлак, който дори загубеният лидерски дебат не спря.

Спомняме си и опитите за лидерски дебати преди това – никога, ама никога лидерския дебат не е бил решаващ фактор, нито пък панацея за дефектите на политиката у нас. И заради това ми е много странно това днешно умопомрачение, което търси на всяка цена сблъсъкът на лидерите. Но това всъщност не е опит за рационализация на политическия процес, а за неговата варваризация. Във времената на социалните мрежи лидерския дебат би трябвало да е заместител на гладиаторските двубои - да начеше страстта на публиката за леене на кръв, за унищожаване пред очите им на цели политически имиджи и довеждането на политиката до състояние на брутално шоу, за да може да бъде по-лесно смляна от стомаха на жадната и гневна публика. Заради това поне като се иска лидерски дебат е добре да се казва истината, а да не давим всичко това в опити за нелеп и несъществуващ прагматизъм.

Идеята, че дебатът помага на кампаниите, почива на наивното вярване, че хората стоят пред екрана с бележници и сравняват проценти от БВП, гледат програмите на отделните парти и като суперкомпютри или поне като ChatGPT сравняват коя би сработила и коя не. А това са откровени глупости. Никога, ама наистина никога лидерският дебат у нас не е бил спор за бъдещето. Той е гладиаторска битка с пластмасови мечове. Там не се печелят нови избиратели. Там всяка фен-група чака своя вожд да изстреля някой по-пиперлив лаф, за да го превърне в меме и да залее социалните мрежи с триумфални викове. В този смисъл дебатът е карнавал, а не инкубатор за политики. И винаги е бил. Между другото – дори това, което ни дават като пример за тв-дебат (битката между Никсън и Кенеди през 1960 година) е сблъсък на идеи. Просто тогава политтехнолозите схващат силата на телевизията. Срещу скучния сухар Никсън застава младият, страстен Кенеди и той не печели публиката с битка на идеи. Той я прелъстява с визия. Той гали не разума на американските избиратели, а тяхната настръхнала кожа и да, процесът се родее не с мисленето, а с еротиката.

В много отношения дори превръщането на лидерския дебат в култ е вредно, защото подменя съдържанието с опаковката. Когато издигнеш телевизионното присъствие в култ, ти не търсиш държавник, а търсиш актьор. Можеш да си най-подготвеният икономист, да имаш решения за демографската катастрофа, но ако по време на дебата ти се развърже връзката на обувката или се изпотиш под прожекторите, ти си загубен. Телевизионната демокрация се превърна в кастинг за „Евровизия“ – важно е да пееш в тон, нищо че песента ти е куха.

Вместо партиите да ходят при хората, да газя калта по селата и да чуват реалните псувни на народа, те се затварят в стерилните студиа. Дебатът е безопасният начин да правиш кампания. Там няма неудобни въпроси от протестиращи, има само пудра, грим и предварително написани опорни точки. Това е илюзия за активност. Партия, която чака един дебат, за да блесне, всъщност няма какво да каже. Тя се надява на случайна грешка на противника, а не на силата на собствените си аргументи.

И накрая – тези дебати са вредни, защото винаги завършват с едно и също: всеки се обявява за победител, а зрителят остава с усещането, че е гледал долнопробна латиноамериканска сапунка. Когато политическият сблъсък се сведе до 90 минути надвикване между двама, трима или четирима души, които органически не се понасят, единственият губещ е парламентаризмът. Това е краят на политиката на здравия разум и началото на политиката, която отчаяно се опитва да имитира риалити.

Заключението е просто: лидерският дебат е залъгалка за софийския хайлайф и за скучаещите кибици в мрежата. Днес сме се концентрирали върху него, защото това е удобен отговор на въпроса защо партиите не забелязаха най-големите проблеми на хората. Защо имаше сблъсъци за това колко са агентите на ДС в една или друга листа, но не и за това как да бъдат укротени цените и да бъде спряна инфлацията.

Българската политика е станала инфантилна и наистина се е свела до серия от тик-ток клипчета, които не са в състояние да очертаят приемливо решение на нито един въпрос и проблем.

Истинската кампания се прави сред хората, с идеи, които миришат на живот, а не на студиен лак за коса. Тя не е в раздаването на листовки на крак и опит за спечелването на внимание за 5 секунди. Всъщност с търсенето на този лидерски сблъсък много партии разкриха, че те всъщност нямат какво друго да предложат. Реалната политика се оказа далеч по-сложна и заради това всички колективно искаха да дадат само зрелища и кръв на българската публика. 

Аз лично донякъде се радвам, че това не се случи.  

 

Истинското лидерство

 

 

Адът - това е да си социолог от "Маркет линкс", който се поти в телевизионно студио докато трябва да защитава сътвореното от него политическо фентъзи. Точно на тези избори отново стана кристално ясно, че социологията в голямата си част е похитена и е превърната в слугиня на всякакви интереси. Само в България е възможно такова мащабно разминаване на данните и то в главата на една и съща социологическа агенция...

Но всъщност голямата тема не е социологията. А бавното разкапване на политическия процес, който забелязахме по време на тази кампания. България отново е в емоционална опозиция на целия свят: след бурната зима на протестите и надеждата, дойде пролетта на примирението и отчаянието. И, за съжаление това е естествен процес- икономическата ситуация е кошмарна, а и кандидатите за спасители се оказаха поредната порция скучни костюмари. Всеки опит за полет на българската душа приключва в пустинята на безвремието, защото безмилостното статукво ражда нови и нови инженерни проекти, които похищават надеждата и я умъртвяват, за да не може никой никога да поиска отново различна България.

Напук на социологията, напук на вечните провокатори, напук на шаманите в телевизионните студия обаче в тази кампания имаше нещо различно. И това беше БСП. Всички чакаха от БСП виновно мълчание и нещастен край. Всички си мислеха, че най-накрая политическите хоризонти ще бъдат изчистени от тези коварни комуняги, които вечно предизвикват киселини на градското дясно и неговите самодоволни почитатели на соеви мъфини.

БСП обаче беше различна. Тя единствена забеляза, че хората се вълнуват от постигането на справедливост, но ги тревожат и цените в магазините. Че българите искат да видят промяна в съдебната система, но чакат и политици, които имат куража да се обявят срещу престъпната война на САЩ и Израел срещу Иран и подпалването на икономическа криза в целия свят. БСП успя да напипа големите теми на България, докато всички останали се давеха в джавкащи спорове за агенти на ДС и "чий е Крим". Всъщност точно това е мерилото за "лидерския дебат", така бленуван от медиите като панацея на всички проблеми на политиката у нас. Лидерството не е в един човек, нито пък е концентрирано в една-единствена личност. Лидерството е в това да можеш да разбереш хората и да чуеш техните истински проблеми, без да ги давиш в мътилката на вечните медийни интриги, които нямат край и стават все по-абсурдни. Истинският лидерски дебат беше провален заради невъзможността на много партии да разберат в каква среда се намират и какво да предложат на хората. 

Така се нагледахме на безкрайни анализи с парламентарна математика - кой какво мнозинство може да направи, но не и кой какво смята да реализира. Точно тук БСП беше като бялата лястовичка. Защото по време на цялата кампания не чух нито един социалист, който да чертае технология на бъдещото управление - те говориха за скъпотията, за обезлюдяването, за реалните проблеми, за това, че младите бягат, заради това, че хората работят, а продължават да бъдат бедни. Точно за това останаха слепи социолозите, но нито едно фентъзи няма да промени този факт. 

Състезанието по истинско лидерство бе спечелено от БСП. 

Знам и вярвам, че хората го видяха.