Различната ДУМА: Дронове

 

Едва ли някой някога е предполагал, че дроновете ще се превърнат в една от основните теми на кандидат-президентската кампания. България има достатъчно други проблеми, в които се дави отново и отново, но светът безпощадно напомни за себе си и за пореден път показа, че България не може да е остров, затворен в себе си, глух за геополитическите бури, изолиран и самодостатъчен.

Проблемът е, че типично по български напрежението в Черно море се превърна в пехливанска битка за наратива, а това е улица без изход и винаги е била. Най-шумни, разбира се, бяха представителите на психодясното, които без доказателства, без реални улики и дори анали, веднага поискаха Русия да бъде посочена като основен виновник за нападението над корабите. Това не е просто калпава политика, това е удар срещу всеки възможен национален интерес. Истеризацията е път към реалното набъркване на България във войната. А, по дяволите, дори НАТО не бърза да сочи с пръст Русия, защото по време на война никой реално не казва истината.

Премиерът Румен Радев пред руската посланичка Елеонора Митрофанова обяви, че логиката сочи, че Украйна няма интерес да удря своите собствени кораби. И по всяко друго възможно време това щеше да е вярно. Но логиката стачкува, когато се водят военни действия. Защото тя има и обратна страна - притисната на фронта, Украйна има един-единствен изход - да въвлече във войната и други страни. Не твърдя, че това се е случило в Черно море, но е анализ, който не трябва да бъде подценяван.

Навремето, през 2022 година, когато войната започна, българската евроатлантическа мисъл защити пращането на помощ за Украйна с това, че само така ще спрем войната да не дойде до нашите брегове. Четири години по-късно това се оказа една от най-големите лъжи, търкаляла се из нашия политически живот. Защото четири години ни убеждаваха, че Русия търпи поражение, че армията й е технологично изостанала и краде чипове от перални, за да може да вдига машини във въздуха, че гладните бунтове в Москва ще започнат още следващия четвъртък...

Днес, когато дроновете са ежедневие, а Черно море се превръща във взривоопасен котел, е време да стигнем до единствения възможен извод - само мирът е гаранция за сигурност. Нищо друго. Соченето с пръсти, съскането на въпроса "кой е агресорът", комсомолският въпрос "чий е Крим" - това са идеологически опорки на безкрайната война. Проблемът е, че зад тази идеология стои реално проливане на кръв. Никой не знае точния брой на жертвите, но продължаването на войната и превръщането й в безкрайно ежедневие ще е отворена рана. Не само за Украйна и Русия, а за целия Европейски съюз.

Представете си само в каква ситуация би била България, ако на власт беше правителство ала Сглобката, което целенасочено да ни набутва в този конфликт. Напук на обществото мнение. Напук на реалния интерес на държавата.

Нека да бъдем безкрайно цинични - дроновете спасиха кампанията на десницата. Без тях те нямаше да има за какво да говорят, освен за съдебна реформа, в която президентът няма кой знае какви правомощия. Но начинът, по който те използват конфликта, всъщност е безкрайно конфронтационен и ясно показва, че Гюров и компания всъщност не мислят, че могат да спечелят. Те използват дроновете, за да сектанизират докрай и без това сектантския си електорат. В социалните мрежи се вижда как те му инжектират чувството за тревожност.

За пореден път тези избори се представят едва ли не като цивилизационен и епичен сблъсък, а това състояние на перманентна тревожност е разрушително. 

Дроновете в главите на някои хора винаги взимат връх. 

И заради това е важно в такава изострена обстановка президентът да иска да бъде президент на мира, а не вечната война и конфронтация.

 

Завръщането на Самуил и ужасът на интелектуалните микроби

 

Миналата събота след 1000 години цар Самуил се завърна у дома си. 

В живота на човек на пръстите на едната ръка се броят случаите в които той се чувства истинска част от историята, но това беше точно такова събитие.

Царят-воин и страдалец, онзи, който води 50 години война след война, за да опази България и я води срещу много по-могъщ противник, най-накрая получи посрещането на родна земя, което заслужаваше. На площада в центъра на София вероятно се бяха събрали близо 100 хиляди души. На мен поне ми се видяха толкова. И това не беше протест, не беше някаква политическа мелодрама, това беше душата на един народ, който отново споява своята история, свързва се с миналото, но не като телевизионна мелодрама или кръчмарски патриотизъм, а като осъзнаване на дългата линия от предтечи, които са ни позволили днес да бъдем тук. Събитието беше пищно и зрелищно, но точно така трябваше да бъде. Посрещането на тленните останки на Самуил, дипломатическа цел на България от близо 60 години насам, трябваше да бъде възможно най-тържество, не, само защото гръцкото решение строшава зъбите на северномакедонското историческо фентъзи, а защото страната ни трябваше отново да покаже дух и да се усети цяла. След години на токсично разделение, злостно противопоставяне, отвратителни интриги и вечни граждански войни в социалните мрежи, на площада в София застана различната България. Онази страна, която има памет, държавата на духа, държавата на историческата традиция, страната, която оцеля въпреки ураганите на времето, а в  крайна сметка това са хората, които са запазили достойнство и гордост. Ето защо, въпреки всички опити за иронизация, събитието не беше кухо и бутафорно. Точно обратното – то беше като инжекция за съживяване, доказателство, че България не е в някаква дипломатическа и историческа черна дупка, а държава, която уважават и която може да се бори за своите значими национални цели. А каквото й да говорят хейтърите (те са като вируси, изпуснати от лабораторна колба), не може да има по-значима и смислена цел от това да върнеш тленните останки на един от владетелите, които се е отпечатал най-дълбоко в колективното несъзнавано на нацията. Величието и трагедията на Самуил, неговата слава и житейски кошмар, са дълбинно изживяване на всеки българин. Не напразно на площада в София не прозвуча патетично стихотворение в прослава на царят-воин. Прозвуча онова стихотворение на Далчев, в който той буквално изплаква, че е българин, защото е безсилен да забрави за ослепените бойци на Самуил. Това не е патриотизъм на размаханите юмруци. Това е патриотизмът на паметта, на онази нишка на духа и драмата, която е като прав път към дълбините на историята, а тази история никога не си е тръгвала от нашето битие.

На този фон два пъти по-противни, гнусни, нелепи и лепкави звучаха всички вопли и клетви срещу церемонията по посрещането и изобщо срещу самата спогодба с Гърция за връщането на тленните останки на Самуил. Това е някаква особена патология на съвременния български дух – точно онези, които крещят с раздрано гърло, че са мотор на модернизацията на нашето общество, се оказват най-големите безродници, най-нихилистичните орки за които историята не е просто не е ценност, тя е котва, която ги дави, защото те не понасят факта, че са българи и презират абсолютно всички за които това е ценност и ориентир.

За мен най-потресаващо се оказа най-титулуваният писател, най-най на родината Георги Господинов, който ехидно изсъска в социалната мрежа, че цял ден по телевизията щели да дават „Времеубежище“. Това, разбира се, освен всичко друго е и патологичен нарцисизъм, защото Величието не може да не се самопохвали, както не може да не пуска скучни цитати от своите книги в социалните мрежи  (вероятно, защото никой не друг не прави, просто да цитираш Г. Господинов е форма на мазохизъм към която 99 процента от населението не би посегнало). Връщането на Самуил не е никакво времеубежище, както и не се превърна в ритуал по утвърждаване на властта както съскаха тролове и интелектуалци. Поставянето на тленните останки на царя-воин и страдалец в църквата „Света София“ не е опит за политическа употреба на историята, а установяването на нови параметри на историческата памет. Точно от това се боят литературните „светила“ и административно назначените гении. Народ с памет моментално би презрял интелектуалните самозадоволявания на Господинов и на неговите себеподобни. Историята не е убежище, тя е автентичната територия на един дух, който не може да бъде сломен. Съдбата на Самуил го доказва. След неговата смърт България попада изцяло под византийска власт за 167 години, но дори век и половина не успяват да заличат онази българска искра, която се спотайва на дъното на всеки политически мрак или безобразна епоха. И след това България бе продължена и точно в това е смисълът за спомена за Самуил. Той не е краят на една идея, а символ на нейната жизненост, ярък пример не за времеубежище, а за истинска вечност. Вечност, която ще остане напълно недостъпна за Господинов и сие. Напук на „Букърите“.

А след това се започна цяла мътна вълна от интелектуална пот и токсични слюнки. Някакъв псевдоисторик обяви, че не било ясно „кокалите на кого връщаме“, защото, видите ли, никой не бил правил ДНК на останките. И тази опорна точка литна като птича курешка из най-неприятните места в социалните мрежи. Все едно ДНК работи по този начин – веднага ти изплюва името на човека. ДНК-анализът не може и няма как да потвърди, че това е Самуил, защото никой не знае кои са неговите потомци, за да може генетичният анализ да го потвърди. Но има изключително огромен исторически консенсус, че точно това са останките на Самуил. Но дясната кръчмарска мисъл не признава авторитети и наука, тя най-добре знае всичко.

Тези, които не се заплетоха в противното ровичкане из останките на един велик мъртвец, решиха да леят сълзи за всичко онова, което България давала в замяна. Какви ценни артефакти сме били готови да дадем на гърците, защото византийците, видиш ли, все така търгували – изтръскват те за всичко. Никой не се опита да припомни, че това са предмети от фондовите хранилища на Историческия музей, тоест не са неща, които са били в експозицията. А и все пак говорим за връщането на тялото на един от най-великите български владетели. И някакви си интелектуалничещи сноби се опитват да ме убедят, че църковната утвар по някакъв начин е по-ценна от това. Всъщност може би именно заради подобни тъпотии преговорите с Гърция за връщането на Самуил са боксували от години. Защото България все гледа да не се мине, защото тъмната псевдоинтелектуална вълна все гледа да се заяде с миналото, с историята, с паметта и с всичко останало. И най-противното е, че го правят под маската някаква актуална социална претенция.

Начетох се на десетки мнения, че костите на Самуил не били важни, по-важни били цените, икономическото положение, детските градини, съдебната реформа. Само си представете колко трябва да е плоско мисленето на човек и колко много трябва да мрази родината си, за да е в състояние да произведе подобно мислене. Разбира се, че детските градини са важни, но защо трябва да ги противопоставяме на връщането на Самуил. Цените къртят зъбите и някой трябва да вземе мерки, но едното не отменя величието на завръщането на владетеля в града в който е роден, в църквата в която е бил кръстен. Човек трябва да е съставен изцяло от биоразградима пластмаса отвътре, за да не се трогне пред това сливане на съвременността и историята, което е толкова велико, че ще бъде запомнено за векове напред.

А тук умшлено оставям встрани болезнените реакции на Скопие, защото ударът срещу тях е не по-малко мощен. Решението на Гърция да предаде Самуил на нас е изключително силен знак за това, чия историческа претенция е значимата и коя е истинската родина на владетеля. Всички исторически фантазьори в Северна Македония бяха като попарени от споразумението между България и Гърция, защото още една кула от карти от тяхната измислица рухва в прахта. Няма „Самоил“ както го изписват в Скопие. Има Самуил, цар на българите, воинът, който се завърна у дома и намери вечен покой в църквата от своето детство. Точно заради това всички „добронамерени“ анализатори, които изразяваха загриженост от това, че ще развалим и без това лошите си отношения със Северна Македония могат просто да отидат да се гръмнат. 

Връщането на Самуил няма нищо общо дори и със Скопие, въпреки, че техните писъци са приятна добавка. 

Това е знак към българите. 

Че тяхната памет ще бъде уважена. 

Че те са моторът на историята и заслужават да знаят къде почиват владетелите им. 

Ето това се случи тези дни и само гледайте кои точно не могат да го преживеят. 

В такива мигове най-добре си личи кои са чуждите… 

 

 

Мистичният свидетел на дрона

 

Ивайло Мирчев (безстрашният борец с Кремъл и доставчиците на "Глово") твърди, че "има свидетел, който е видял, че дронът е руски".

Велико, нека да ги видя сега къде ще ходят ватниците да отричат коварните пипала на Кремъл. Пред силата на неопровержимите доказателства копейките трябва да мълчат и веднага да сядат да четат "Времеубежище" на световният гений Георги Господинов.

Но, на второ четене се появяват някои въпроси.

Кой точно е този свидетел с военно-инжерно образование?

Ако не лъжат информациите по време на нападението там има само моряци. И сред тях се появява някой инженерен гений, който само по бръмченето и перките разпознава дрона като руски? Това даже в Холивуд няма да го преглътнат като версия и ще се появят доста съмнения.

Мирчев така и не уточнява кой дрон е бил разкрит като руски - някой от въздушните или от подводните. Ако е подводен ситуацията става още по-интересна, защото освен инженерни познания морякът трябва да има и рентгеново зрение, за да надникне под водата и да разпознае военната техника на Кремъл. Но какви ли не чудеса стават по света - икони леят сълзи, хората си говорят с призраци и свръхкомпетентни свидетели се появяват на мястото на най-горещите инциденти.

Другият вариант е дронът да е бил с огромно нарисувано руско знаме, за да се види отдалече, че лично Путин го управлява дистанционно от своя бункер. А може й да е летял под съпровод от руски песни, за да стане ясно на всеки, че Москва стои зад атаката.

Мирчев е ходещо недоразумение.

Подобни изявления са всичко, което един български политик не бива да си позволява. Защото такова танго с фактите са запазена територия на митоманите и авторите на трилъри. Тази версия със "свидетеля" е елегантна, но няма човек със здрав разум, който да й повярва. Тя върши работа на градската десница да подлютяват мозъците на електората си, но подобна вяра на сляпо е характерна за сектите, а не за обективната реалност в която живеем. 

Наясно съм, че Русия е изначално виновна за всичко, но когато имаме пред себе си такава атака, България първо трябва да е сигурна откъде е дошла. И тук "свидетелските" показания могат да вършат работа само на кварталните събирания със соеви мъфини на "Да, България". 

Ами ако утре истината се окаже друга? 

Това ще вкара България в много по-неприятна ситуация, отколкото забавянето да се посочи виновник, преди да има доказателства. 

Но дали това може да бъде разбрано от комсомолски работник, който се хвърля върху колите на доставчици на пица, е въпрос с много повишена трудност. 

Май и тук ни е необходим свидетел...

 

ИИ-възстановките са бавната смърт на журналистиката

 

Случайният зрител на бТВ вчера стана свидетел на разтърсващо журналистическо преживяване. В новините, посветени на атаката с дронове в Черно море бяха вплетени странни кадри - възстановка с изкуствен интелект на това как дроновете за ударили единия кораб. Възстановката е като холивудски анимационен филм - дават как капитана гледа с бинокъл, как екипъжът стои на палубата и косите им се веят, как идват спасителите и се качват на борда...

Киностилистика до побъркване. 

И най-лошото - никъде, ама никъде не бе отбелязано, че това е възстановка, нещо, което е направено от изкуствен интелект. 

Със сигурност има зрители, които са останали с впечатлението, че по време на инцидента е имало камери, даже и под водата, за да покажат как кораба потъва към дъното.

И всичко това е абсолютно ненормално. 

Да правиш възстановка с ИИ на събития е все едно да оставиш ИИ да ти напише новините или анализа.

Това вече не е журналистика.

Вероятно може да мине за кино, но не и за автентично репортерство. 

С ИИ една редакция превръща новините си в шоу, но не и в автентичен информационен продукт. 

Наясно сме, че бТВ от години се стреми да превърне своите репортажи в някаква мини форма на сапунена опера, но заиграването с изкуствения интелект вече е изцяло ново измерение на безумието.

Нека да го повторим. 

Информационната стойност на подобни възстановки, реализирани като кино, е нулева.

 И следователно опитите ИИ да бъде представен като инструмент за журналистика са атака срещу самата журналистика. 

Репортерството е отразяване на човешкото ежедневие - проблеми, идеи, каузи. Тук ИИ няма място, защото това извращава самата идея на журналистиката. Тя не е пускане под индиго на едни и същи проблеми, а оглеждането на един проблем от много страни, нещо, което е основно човешко право и задължение.

Вместо това обаче вече виждаме анимационни възстановки на събития. Какво следва оттук-нататък? 

ИИ-възстановка на дебатите в парламента? 

ИИ-филм за съдбата на абстрактен пенсионер, който е останал без доходи? 

Меланхолична мелодрама за семейство, което е останало без апартамент заради пожар, пикселизирана от ИИ?

Вкарването на бутафорни в образи в журналистиката е разрушава като ракова метастаза. 

Толкова ли някои хора не успяха да го разберат?