Името на романа „Уморените коне ги убиват, нали?“ на Хорас Маккой отдавна се е превърнало в клиширана фраза за описване на политическите процеси на разпад и изтощение в България. С това заглавие се злоупотребява под път и над път и заради това вече хората дори не го чуват. То е бял шум във всеки един политически анализ. Така си мислех и аз докато преди около година за първи път не разтворих романа.
Очаквах някаква дидактична досада, а се оказах насред една мускулеста проза, която ме отнесе като торнадо.
Маккой, който пише този свой текст през 1935 година, точно насред Голямата депресия, описва една безмилостна Америка. Двойка танцьори се записват в танцов маратон, не само в името на победата, а в името на екзистенциалното си оцеляване.
И тук Маккой без капка милост ни лишава от сантименталността на щастливия край.
В края двамата танцьори не печелят нищо. Жената моли партньора си да я застреля. Тя е стигнала края на пътя. Повече не може да продължи. Той го прави. Убива я. После го арестуват. И книгата свършва тук – яростна, дива, без капка милост към сърцето на читателя. Уморените коне вече не са нужни на никого. И тях наистина ги убиват…
Вероятно убивам доста читатели от скука, но този увод е необходим, защото ГЕРБ в днешното си политическо състояние напомнят не само на заглавието, а на целия роман на Маккой. В края на миналата седмица партията на Бойко Борисов направи поредното си Национално съвещание, което продължи само 69 минути, и да сексуалният подтекст се набива от самото начало. В залата дойдоха едва половината от делегатите, другите вероятно вече са си стегнали куфарите и са се отправили към различни политически гари. ГЕРБ е партия на властта, а такава формация да остане без власт е все едно млад наркоман да бъде заключен някъде без фентанил. Умората, изтощението и почти нулевата надежда за някакво различно бъдеще си пролича най-вече в театралния сблъсък между Делян Добрев и Бойко Борисов. Добрев, който има да защитава имидж на политически хулиган, стана и поиска партията да издигне собствен кандидат за президент, чисто партиен, ако трябва. Той даже посочи и имена – Димитър Николов, Томислав Дончев, Росен Желязков. Борисов веднага го посече. Той изсъска, че ГЕРБ не е длъжен да играе на олимпийския принцип „заради самото участие“, партията щяла да играе само на избори, които можела да спечели. Прочетете отново това. За първи път мрачната реалност е стигнала до Борисов. Той призна, че ГЕРБ не може да спечели президентските избори. А издигането на партиен кандидат може да се окаже елемент от пълната катастрофа, защото всичко сочи, че техен кандидат може да завърши с едноцифрени проценти, нещо на което партията на Борисов не е свикнала. Самият Борисов също.
Всъщност на това събрание лидерът на ГЕРБ се опита макар и през медиите за последно да види дали може да бъде припознат и приет в десните среди отново, както многократно се е случвало преди. Възхвалата, която Борисов дръпна на Йотова съвсем не е случайна. Ако Йотова победи, а ГЕРБ не бъде приет в дясното съучастие, той ще има възможността да ги бичува, че ги е предупреждавал, но тяхното соево лицемерие е пропукало един железен съюз. Всъщност Борисов инстинктивно правилно усеща, че неговата важна битка днес не е с Радев. Нека да бъдем честни – към момента Радев е твърде над нивото на Борисов, за да може да има какъвто й е двубой. Битката за оцеляване на ГЕРБ минава през конфликт и война с градската десница, защото оттук-нататък ще има политическа интифада за душите на десните избиратели. И нека да не се подлъгваме по армията от шумни фейсбук-тролове на психодесницата. Много от десните биха приели отново Борисов, ако той успее да се захароса геополитически и да почне пак да ръси феромоните на големия шеф и боен началник. Градската десница винаги се е представяла като общността на свободата, но винаги завършва пускайки слюнки пред някой нов униформен образ. Дали ще е Борисов или Георги Кандев няма значение. Тия просто носят фуражката в сърцето си и рано или късно ги избива на полицейщина.
Но всъщност става дума за друго. ГЕРБ са в такава криза, че най-вероятно дори няма да се опитат да издигнат собствена кандидатура. За това се заговори още преди няколко месеца, но никой не смееше да повярва, защото участието в тези избори е ключова за всяка партия на политическата сцена, била тя парламентарна или извънпарламентарна. И, да, това е капан. Борисов прекрасно знае, че армията му се е стопила и от нея са останали само жалки останки. Катастрофален резултат на вота ще му разбие крехката надежда, че може да продаде на обществото идеята за някакъв нов ГЕРБ, подмладен, освежен и освободен от аромата на корупция, схеми, простотии и паяжини. И точно тук вероятно лидерът на ГЕРБ прави стратегическа грешка. Защото, независимо какво ще се случи, ГЕРБ трябва да издигнат кандидат. Подминат ли тези избори, избирателите напълно ще подминат тях на всеки следващ вот. Изборите не са олимпийско състезание. Те са политически тест. Те показват не просто политическата кондиция на отделна партия, а нейното желание за власт, нейните идеи за бъдещето. Днес ГЕРБ наистина са в ролята на танцьорката от романа на Маккой. Аз лично очаквах Борисов мелодраматично да излезе и да обяви, че това е краят на пътя и, че пътят приключва точно тук и сега. Уморените коне ги убиват, нали?
Всъщност слабостта на ГЕРБ в момента е толкова голяма, че тя като радиоктивна мъгла прикрива другата слабост – на градската десница. Вместо да извадят кандидат за президент още от началото на лятото, те се замотаха в някакви холивудски драми и основната им президентска принцеса Андрей Гюров още не е номиниран. Нещо повече след като Йотова официално обяви своята кандидатура, Гюров даде интервю, че още не е решил дали ще участва в изборите. Което по същество означава – плюя на операторите на клипчетата си за тик-ток, мразя пиарите си, които не накараха да се снимам как се бръсна и сека дърва на музиката на Тони Стораро и ловя риба с костюм и ще се двоумя до последно. Всъщност проблемът не е Гюров, а в цялостната умонастройка на психодесницата. Тя никога не е печелила президентски избори (Желев и Стоянов са две големи аномалии за които могат да се напишат реални трудове по психология, а не по политика). Вижда се, че те се опитват да мобилизират своите редици през измислени скандалчета като ареста на екоактивистката в Струмяни или безкрайното дрънкане за руски дронове, които плуват в Черно море, но този електорат както и да го мобилизираш рядко излиза от границите на 300 хиляди души. Оттам-нататък за тях е пълен мрак какво да се прави – как да се стигне до огромния черен народ, който те нито познават, нито искат да опознаят някога. В интерес на истината – отцепникът от десницата Иван Христанов, който е много по-автентичен видеогерой от Гюров започна да се усеща, че ако иска да вземе някакъв приличен резултат, ще трябва да излезе от жълтите павета и да усвои народната стилистика. Всичко останало е политическа немощ, която става все по-очевидна с всеки ден, който десницата отлага обявяването на своя кандидат.
И най-накрая на терена остана различима единствено Илияна Йотова. Нека да бъдем честни, ако пред 2016 година някой беше казал, че 10 години по-късно тя ще стане държавен глава, вероятно мнозина биха възприели това само като проява на политическа патетика. Йотова обаче е политик не само с опит, но и с търпение. В играта на анонси тя просто надигра всички. Постави десницата в шах, паникьоса ГЕРБ, принуди „Прогресивна България“ да не отлага повече решението си за нейна подкрепа, а успя да мобилизира и БСП, която въпреки, че продължава да стене извънпарламентарно след изборите, а важна, защото това е формацията от която започва пътя на Йотова. Но нека да не се спираме само на нейните тактически ходове и успехи. Йотова е първият вицепрезидент, който изпълни поста със смислено съдържание, балансирано поведение и самостоятелност. Преди това Маргарита Попова показа характер като редовно се опитваше да дисциплинира Росен Плевнелиев, но това не беше самостоятелност, а допринасяше за мрачната атмосфера, която се стелеше от „Дондуков“ 2. Ангел Марин бе перфектният вицепрезидент, но той избра да бъде в сянката на Първанов. Йотова успя да надмогне всички капани и да оцелее като политик с огромен потенциал. Има един много верен измерител на това – днес основната пропаганда срещу нея е, че тя ще е персонален президент на Румен Радев, но дори и в десните среди тази опорка не може да намери почва. Защото всички, дори и враговете на Йотова, знаят, че тя не е политически играч с наведен гръбнак, а човек с пламък в очите, който има визия за нещата. И тези комплименти са заслужени, защото отчайващата липса на реална нейна конкуренция показва само едно – никой не иска да влезе в тази обречена битка.
А това показва, че не всички са уморени коне.
Ето кое е интересното в президентските избори.
