Как ООН се превърна в начало на кампанията за президентските избори?

 

Кампанията за президентските избори започна точно както се очакваше да е у нас – с много кал, мръсотия, скандали и всичко това подлютено до невъзможност с геополитически интрижки, стенания и клетви.

Но едва ли някой някога е очаквал изстрелите от тази битка да започнат да международен терен и то на събитие, което целият свят гледа със затаен дъх – поредната сесия на Общото събрание на ООН. Разбира се, световните медии се фокусираха най-вече върху бойкота на 77 делегации, които напуснаха залата щом израелският премиер Бенямин Нетаняху взе думата, но покрай тези епични събития имаше и мини-конфликт с български подпис.

Като действащ президент Илияна Йотова изнесе една 18 минутна реч, която бе първата искра, разпалила страстите геополитически на местен терен.

"18 минути общи приказки". Така Кирил Петков, свободен гражданин и политически инфлуенсър, определи нейното слово. Либералните медии веднага разпространиха мнението му с апломб и придихания.   Смятам, че Йотова се нуждае от пиар като експремиера. Понеже по-голям експерт по публична реч в България от Кирил Петков няма, как да не обърне човек внимание на думите на президентката, дори и да ги е пропуснал в общия поток.

Аз така и не разбрах какво комуникационен топексперт като Петков нарича "празни приказки", но речта на Йотова определено не е за изпускане и по никакъв начин не е шаблонно геополитическо изпускане на пара.

Нейните думи могат да бъдат отличени дори и само с това, че тя ярко постави фокусът на своето послание върху мира. Това е старомодно и меланхолично завръщане към здравия разум в епоха, която се е разлетяла на съставните си части, а всеки опит да се говори за мир е заклеймяван априори като путинизъм...

Илиян Василев (още един експерт със съмнителна репутация - защото освен, че някога е бил за малко посланик в Русия по времето на Костов, може ли някой да ми каже в какво точно се изразява експертизата му?) нареча речта на Йотова "скучна номенклатура".  Уха, най-баналният човек на земята определя нещо друго като "скучно". Тук си има сюжет за роман.

Посланието на Йотова обаче няма как да е скучно, защото то бе концентрирано върху това конфликтът да бъде прехвърлен от военното на политическото и дипломатическото поле. Това ли е номенклатурното? Това ли трябва да ни бие на скука? В това послание всъщност има много добре оформена визия.

Войната не е решение и няма да доведе до решение. Единственото място, което ще доведе до спиране на кръвопролитията е масата за преговорите, тоест територията на дипломацията. Това съвсем не е банално послание в Европа, която е оплетена в паяжината на войнолюбците и тези, които са готови да жертват и последният украинец само и само Русия да страда.

И независимо какво мисли гениалният оратор Кирил Петков,  да кажеш, че си за мир вече е част от началото на план за мир. Защото пък като премълчаваш думата "мир", ти със сигурност си от онези с кървавите погледи, които леят слюнка като гледат горящи рафинерии.

Да, Йотова със сигурност не може да се мери като оратор с Петков. Все пак говорим за човека, който каза, че България трябва да се развива като "сицилиевата долина".  Или пък се записа с гениалната фраза за "ала-бала с машините", а аз лично много обичам момента в който каза, че 36 милиарда от хората са се ваксинирали по света. В този списък можем да припомним още за това как не можело да се говори за санкции на „алангро“ или, че Русия я нямало на картата на световната икономика, защото била бензиностанция с ракети.

Идеята за мир отива отвъд войната в Украйна. Защото тук е другата силна част от думите на Йотова - за това, че ЕС повече не може да си позволи да бъде наблюдател и трябва да поеме лидерска роля в борбата за мир.  Трябва ли да припомняме как ЕС плаща цената за всеки конфликт по света, без реално да участва в него? Както стана с бежанската вълна след погромите в арабските страни, след гражданската война в Сирия.

Очевидно бг-десницата си представя като лидерство единствено и само това да извиеш сладострастно гръб пред геополитическото статукво и да нямаш дори запетайка различие със своите европейски партньори. А всъщност човек става лидер като погледне отвъд даденостите и има силите да я защити от най-високата трибуна в света. Толкова е простичко и толкова влудяващо трудно.

Както обаче става винаги в България всеки истински успех в геополитическо отношение веднага бива помрачаван от нерадостното поведение на нашите международни представители. Така и стана тук. След силната реч на Йотова страната ни бе удавена в поредната драма. По време на разширено заседание на Съвета за сигурност на ООН България бе присъединена към списък от над 50 държави, които излязоха със специална декларация в която се настояваше Русия незабавно да прекрати огъня и да започне преговори. Текстът на документа прехвърля цялата отговорност на войната и военните действия върху руската страна, а всеки човек знае, че с подобни експлозии не се иска мир, а само се задълбочава разделението. Проблемът е, че присъствието на България сред страните, които подкрепят това послание рефлектира върху Йотова, дори и само заради  факта, че посланието в нейната реч беше съвсем друго. После дойдоха обясненията – президентката обясни, че текстът не е бил подписван, бил е пратен предварително на страната ни, но нашите забележки в него не били отчетени. Точно заради това самата Йотова била отказала да присъства на това заседание, за да не легитимира допълнително тази декларация.

Както обаче се очакваше у нас ситуацията гръмна медийно почти моментално. Защото се забеляза аналогията със случай само отпреди няколко месеца. Тогава премиерът Румен Радев в Париж официално обяви, че е България е отказала да бъде част от коалицията на желаещите за Украйна, но само ден по-късно външната министърка Велислава Петрова присъедини България към един текст на позиция в Киев в който се призоваваше за разширяването на коалицията на желаещите и превръщането й в почти основен инструмент на ЕС. Точно така прозвуча и разминаването на позициите в ООН. В такива случаи обаче, всеки журналист го знае, трябва да се гледат думите на самата президентка, позицията, изразена от нейно лично име, защото точно зад тях тя е застанала с авторитета и образа си. В нейната реч нямаше хвърлени обвинения или политическо разстрелване само на едната страна. И всъщност истинските преговори за мир могат да започнат едва тогава, когато няма да има кой да раздава оценки, а ще се стреми към едно – огънят да спре на всяка цена и кръвопролитията моментално да престанат.

Но е факт, че постоянното разминаване на позициите на висшите представители на властта и баналната ежедневна дипломация е много притеснително. И проблемът съвсем не е в това, че, видите ли, властта едно говорела навън, а съвсем различно у нас. Просто българската дипломация беше отучена да представлява по автентичен начин българския интерес. В единственият случай в който тя се опита да го направи – става дума за проблемите ни със Северна Македония, лично европейските лидери заобиколиха нашите съображения с идеи на хвърчащи листчета, които не решиха абсолютно нищо.

Никой никога не се е надявал България да се събуди различна държава за няколко месеца, но подобни разминавания са недопустими. И то заради българската публика, а не заради световното мнение. Навън прекрасно знаят и осъзнават каква е автентичната позиция на страната. Големият проблем с подобно разминаване се появява у нас, където всяко такова противоречие се превръща в оръжие за нестихваща политическа битка и злостно съскане. Това допълнително обърква и обикновеният български избирател, който иска ясни послания и защита на интересите му, а не безкрайно шикалкаване и скриване зад бюрократичните процедури.

Големият урок обаче от всичко това е, че пред нас наистина е състезание с един много ясно очертан фаворит. Защото цялата кампания ще минава под знака на Илияна Йотова и на съизмерване с нея. Това е хубавата новина за нея в това безкрайно блато на българските политически състезания. Не е малко.

Има нещо много гнило край Васил Терзиев

 

Има нещо много гнило в Столична община. 

С това шекспирово обобщение можем да започнем всеки анализ на политическият разпад на управлението в София. Защото той вече е политически очевиден и обществено катастрофален. Преди ден 12-ти заместник-кмет на София за три години хвърли оставка. Ден по-късно същото направи и 13-ти заместник. 13 заместници за три години. По 4,3 (в период) заместник-кмета на година изгарят в адската пещ на некадърността на милионера, който е пристегнал София в своята усмирителна риза. Вън от шегата обаче това е най-яркия симптом за неспособността на Терзиев не просто да работи екип, а да създаде екип с който да постига своите цели. И това си личи по София. Откакто попадна в лапите на дясната секта градът се сблъска с каскада от кризи, демонстрация на епична некадърност. Криза с транспорта. Криза с боклука, която още не е решена. Криза с бюджетите. Криза на смисъла. А най-накрая София дори не успя да се пребори за домакинството на "Евровизия" - сигурен знак за това, че Терзиев е един голям пиар-цирей, който не в състояние да задържи нито един експерт край себе си.

След този управленски разпад как Терзиев оттук-нататък ще може да говори за "моя екип". Той няма екип. Неговият екип е като килия за смъртници - постоянно някой си тръгва и не се завръща. Очевидно София си има кмет, който не е в състояние да работи с хора и няма представа какво да прави със столицата.

След поредната оставка бе обявено, че временно разглезеният милионер ще се занимава и с транспорта на София. Това е като първо изречение в роман на ужасите - трябва да очакваме поредица от проблеми, кризи и глупости.

Най-лошото от всичко обаче е, че медиите се правят на слепи за тази управленска катастрофа в София. Поредният изгърмял заместник-кмет не може да е просто заглавие. Това е аларма, че столицата е в ръцете на политически терористи, които са път да превърнат този град в заложник на своите нечисти интереси. Като под политически терористи нямам предвид единствено оредяващия като теме на гражданин на средна възраст екип на Терзиев, а и цялата секта, която лее сладострастна лига пред него, без да е в състояние да си признае, че виждат един абсолютен провал пред очите си. Терзиев е на път да остане в историята на страната не само като кмет-рекордьор по изгърмели заместници, но и като най-големия политически фишек по нашите земи. Никой не го пита за важното. А важните неща са: защо заместниците му бягат като от лудница от Столична община, не се ли разкайва поне малко за дарението за педофилската секта от Петрохан, какво направи, за да провали домакинството на "Евровизия" и изобщо има ли план за нещо друго освен да закопава София в плаващите пясъци на неспирните кризи...

Има нещо много гнило в Столична община. 

Толкова гнило, че мирише противно. 

Като начало на хорър на живо.  

 

Една соева певица преоткрива Георги Димитров

 

 

 

 

Пускам този статус на великия геополитически анализатор Рутко Лева неслучайно.

В своето разтърсващо есе Колева възражда идеята за Балканска федерация, една от великите мечти на Георги Димитров.

Тя го нарича с модерната заемка "алианс", ама по същество това е едно и също. "Всички печелят", казва Колева.

И вероятно е права.

Федерация на Балканите би била мощна и би се превърнала в реална сила на Стария континент.

Проблемът пред това обединение е само един - историята. Балканите са затънали в кървава история и колкото й да се опитва някой, тя няма как да бъде заметена под килима.

Когато Димитров тръгва да осъществява тази идея, той веднага челно се сблъсква с гноящата рана на полуострова, наречена "Македония". За да съществува Балкански алианс, "Македония" трябва да бъде отстранена като национална травма на България. И така комунистите започват политиката на македонизация, толкова обругавана и хулена от днешното дясно и нейните хоби-историци. Прочел съм доста неща по темата. В съвременната дясна публицистика обичат да наричат идеята "кървав покер между Сталин и Тито", коварен план за подаряването на България на Югославия, разтварянето на нейните национални граници в един голям политически субект.

Пределно ясно е, че подобни литературни сравнения не описват цялата ситуация. България в края на 1944 година е изправена пред непосилен избор - да жертва история или да жертва територия. Това не е моя мисъл. Няколко пъти съм чувал да я развива Георги Коритаров. Комунистите избират да не жертват територията и започват своите усилия да подменят историята. Не пожелавам на никого да бъде изправен пред такава дилема. Цената, която БКП плаща никак не е малка, защото партията съвсем не е единна по отношение на тази политика. Местните структури в Благоевградско например по никакъв начин не съдействат на подобна политическа линия. Висши функционери на партията също настръхват срещу югославската пропаганда.

Ироничното е, че днес Колева се сблъсква със същия проблем и тя го решава точно както го решават комунистите - стреля в историята.

"Обръщането назад" не е куул, трябва да гледаме напред. Цар Самуил е призрак, който трябва да бъде забравен или оставен да прашасва в някакъв гръцки музей, защото нашите певици вече имат планове за обединени Балкани под флага на евроатлантическите ценности.

Балканският алианс ни чака зад следващия ъгъл, но коварната Русия пречи на това бляскаво бъдеще на вечно приятелство и благодат.

Връщането на тленните останки на Самуил заради това на нея й се вижда като проблем.

Историята пречи на бъдещето.

Патриотизмът е прът в колелата му.

Историческите казуси нямат право да съществуват.

Много е яко как съвременната соева мисъл преоткрива дилемите на Димитров, въпреки, че сигурно Колева ще се гръмне, ако осъзнае по стъпките на кого върви. Разликата е само едно - тогава обвиняваха Русия, че иска да конструира единен балкански алианс, сега Русия е виновна, че му пречи да съществува. 

Пиши "Русия" и да бегаме... 

 

 

Петроханските демони на българската десница

 

Покрай петроханската афера има нещо много гнусно, противно, смазващо разума и разкъсващо душата. И тук дори не става дума за педофилския култ, за безобразната сектанщина с политическа протекция, за така създадената атмосфера при която майки доброволно дават децата си на един хищник, а след това го бранят като някакъв гуру и правят протести в негова защита. Не говорим дори за вълната от самоубийства и убийства и сексуалните девиации, които са били пред очите на всички, но никой не е реагирал, най-вече тези, които са пълнили гушата на култа с дарения. Ще оставим настрани дори превръщането на една планинска хижа в педофилски непрестъпен замък на удоволствията. Говорим за реакциите след като цялата истина по случая излезе наяве. Един тъмен кален поток в защита на извратеняците, в опита експертизите да бъдат поставени под съмнение и то с явни политически мотиви. Градската десница и най-вече нейните виртуални орки се хвърлиха да отбраняват „Петрохан“ все едно това е някакъв Камелот, който ще падне под ударите на варварите. Има само един проблем – Калушев и компания не са рицарите на Кръглата маса, нито пък са имали друга кауза, освен да се отдават на най-тъмните си страсти, подкрепяни и с редовна доставка на нови деца. Някакъв патологичен роман от Стивън Кинг е това, не е „Ана Каренина“ – историята за една неразбрана жена.

В дните след последната пресконференция на прокуратурата в която бяха изнесени всички данни по казуса стана ясно едно – няма външни хора в този казус, няма геополитическа конспирация, няма мафия, която да ликвидира неудобни свидетели. Пред очите си имаме един „Туин Пийкс“ – абсолютно смазващ със своя кървав сюрреализъм и липса на всякаква нормална логика. Това е като надникването в антисвят, който се е превърнал в норма и си е спечелил последователи.

Каква беше реакцията обаче? Първо – самата пресконференция по начина на своята организация и поднасяне на информацията си беше провал. Присъствието на „майките“ там внесе допълнителен елемент на абсурдизъм. И още нещо – изявата на определени журналисти като страна по тази афера допълнително нагнети атмосферата и превърна това, което трябваше да е един морален катарзис, в пълно безумие. На фона на такъв политически активизъм фактите просто изчезнаха, те се стопиха в бурята от гневни стонове, откровена шизофрения и целенасочените опити случаят да бъде заметен и оставен да виси във въздуха, пълен със съмнения.

Веднага след пресконференцията се развихри някакво демонично торнадо. Инфлуенсърите на десницата започнаха гневно да твърдят, че пресконференцията е някакъв политически театър, целенасочен инструмент срещу тях. Някакъв написа, че е абсолютно убеден, че ГРУ е ликвидирало рейнджърите, за да може техния канал за трафик на оръжия до Сърбия да остане отворен. Друг пък веднага вметна, че това е дело на всесилната мафия, която е ликвидирала неудобни свидетели. Разказите на родители и деца за сексуалните практики, за маниакалните обсесии на Калушев, за видимите с просто око практики на абсолютен култ, всичко това, оказа се, няма никакво значение. Значение имаше единствено, че градската десница в нейната гражданска цялост се хвърли да брани педофила и неговата кохорта, сякаш от това зависи животът им. Политическото крило на тази орда от тролове – ДБ и ПП също не останаха без пръст в опита скандалът да бъде заметен под килима. Ивайло Мирчев обяви, че службите не са си свършили работата по казуса „Петрохан“, нищо не било станало ясно от изнесените данни. Той, разбира се, се спря основно върху това, което е ахилесовата пета на градското дясно – натрупващите се данни, че Ивайло Калушев е бил фактор в политическото структуриране на „Да, България“, а според някои информации дори одобрявал списъците на учредителите на партията. Не е ясно доколко има истина в това, защото е факт, който тепърва ще трябва да се потвърждава или не. Но реакцията на десницата е показателна, че нищо в тази афера не е толкова политически неутрално, колкото се опитват да ни убедят. Ако беше така защо десницата реагира толкова болезнено на извадените данни? Защо прие изводите от експертизите като лична обида? Това говори за много дълбинна връзка между тях и педофилите, колкото и  да се опитват да опаковат всичко в целофана „искаме да се знае цялата истина“. Всъщност цялата тази патардия се вдига, за да бъде защитават столичния кмет Васил Терзиев, който е с двата крака в целия случая. Още в началото стана ясно, че той е дарил 251 хиляди лева на педофилската банда. Дарение за което и до днес казва, че не съжалява. Тези дни Терзиев се опита да каже, че цялата пресконференция на прокуратурата е предизборно мероприятия. Виж ти, значи не е изумен от данните за децата, от данните за сектантските тъпотии на Калушев, от неговите убийства и маниакални разбирания, а единственото, което успя да измъдри е нещо, че странно как такива информации се вадели преди избори. Тук говорим за истинска политическа патология. На 4 февруари, когато още не беше ясно какви дълбочини има това криминално престъпление, той написа статус в който се обръщаше към убитите по име и казваше, че преживява това, което се случва. Той споделял тяхната кауза и дарявал в лично качество. Разбирай, дори и да има нещо мътно, Терзиев не е виновен, той е ангел с бели крила. Откакто те поели хижата вече нямало бракониери и животните се върнали в горите.

Нека да обърнем ситуацията, за да видим абсурда – ако някой бъде уличен, че е дарявал на наркокартел, защото покрай правенето на хероин са намерили ценно химическо съединение, дали реакциите щяха да бъдат същите? Дали това щеше да е политическо оправдание за подобни действия? В други държава след тежестта на подобни разкрития всеки политик отдавна би изхвърчал от своя пост и потънал в плаващите пясъци на историята. Само в България Терзиев продължава да стои на мястото си и нагло да се опитва да си измие ръцете. Пак си представете, че кметът беше от друга партия – гарантирам ви, че сега заплахите със самозапалване от страна на десните инфлуенсъри щяха да бъдат във всички медии. Щеше да има гневни есета, дълги статуси, дълбокоморални философски изригвания. Но понеже в София управлява един самодоволен милионер, който отказва да поеме отговорност за постъпките си, но е от правилните политически сили, всички са се втурнали да му лъскат реномето и да го спасяват от непосилната тежест на политическите му грешки.

Ето това е другото смазващо в този случай. Отказът на десницата да приеме реалността ражда една смразяваща токсична атмосфера, в която бледи виртуални нарциси се опитват да заметат фактите в името на собствената си сектантщина. Ето това е големият политически кошмар на петроханската афера. Всеки човек със здрав разум би разбрал, че по този случай няма какво повече да се доказва – няма външна намеса, имаме педофилска мелодрама, удавена в кръв, много кръв. И на този фон политическата бесовщина на десницата изпъква кошмарно като разтрошен на части череп, който се търкаля из мазната кал.

Всъщност политическите лидери на тролската фабрика до един признаха под сурдинка, че официалната версия е правилната. Но встрани от това пуснаха своите орди да бесуват и да смазват последните остатъци от здрав разум у нас. По този начин обаче те, може би без да искат, а може и да е съзнателно, знае ли човек, правят много лоша услуга на Андрей Гюров, защото го превръщат в защитник на петроханските педофили. И това придава на изборите за президент един дълбочинен и морален пласт, който едва ли щеше да съществува, ако не бяха защитниците на тази педофилия с политически окраски.

Петроханските демони на десницата не са просто аномалия, която трябва да подминем. Те са знак за това в каква опасност се намира българското общество, защото една част от него си е направило лагер само на няколко милиметра от пълната лудост. И нещо повече – те са готови да защитават дори един педофил, защото е от „правилната“ страна и защото неговите контакти разкриват мрачни политически дълбини, абсолютната липса на нормална преценка и всичко порочно, което умните и красивите представляват днес. Прочетох, че част от интелектуалците на десницата са много възмутени и възпалени от това, че някой на едро се опитвал да сатанизира десните хора, да ги опакова в една група и да по този начин да ги охули трайно. Това обаче е израз на пълна безпомощност. Защото се оказа, че големият елитаризъм и самовъзхищение, което тази общност изпитва от самата себе си, приключват някъде там в горите край Петрохан, в които бродят въоръжени педофили, а те оставят след себе си кръв, трупове и разбити съдби.