Илюзията за „лидерския дебат“ – новата утопия на българската политика

 

И тази кампания у нас мина в преследването на големия бял кит, на големия и вечно изплъзващ се призрак на лидерския дебат. За него бленуват анализатори, журналисти, кръчмарски специалисти, тънки познавачи на цялата вселена, душевни естети, градските вегани и цялото настръхнало колективно българско несъзнавано. Гледахме даже клипче как лидерите на ДБ Ивайло Мирчев и Божидар Божанов преследват из разбитите улички на някакъв град Румен Радев, за да го питат кога, как и къде ще ги ощастливи да им даде лидерски дебат. После десните инфлуенсъри разпространяваха видеото с треперещи пръсти, точно както тийнейджърите си споделят порно със зрели жени, без да си дадат сметка, че Радев ги намачка солидно в този патетичен сблъсък и им даде да се разбере, че няма намерение да дебатира с микроорганизми като тях, защото не са му на нивото. Точно в това поведение и точно в тази поза той е неуязвим и непобедим и е много желко, че градските десни така и не успяха да го разберат. Радев добре разбира, че пряк сблъсък с него би ги легитимирал като претенденти за световната купа, а докато го преследват и джафкат като улични болонки, те открито разкриват собствената си природа – партия от „Б“ група, която е надрусана с толкова медиен кокаин, че си е повярвала, че е нещо много повече.
Но темата беше друга. За пореден път „лидерския дебат“ се оказва онова величествено гурме, което публиката страстно желае, но никой не иска да й предостави. И много партии са се хванали за тази тема като за спасителна сламка – че сам по себе си телевизионен спор между лидерите на най-големите партии по някакъв начин ще ощастливи публиката, ще поправи нередностите в кампанията, ще даде липсващите отговори и ще излекува политиката един път завинаги от нейните шокиращи дефекти и гнойни рани. Това започна като красива илюзия, мина през етапа на засяване в общественото съзнание и днес вече е нещо като преидизборна утопия. Фактът, че Божанов и Мирчев пуснаха цял клип по темата ясно показва, че те са убедени във възможността лидерския дебат да реши изхода от изборите, а народът магически да разбере кои са добрите и кои са лошите в целия страшен и мъчителен филм.
Колко ми се иска това да беше вярно! Уви, реалността е по-жестока и перверзна от политическите телевизионни фантазии. Аз лично си спомням последният лидерски дебат в телевизионния ефир – сблъсъкът между тогавашния премиер Сергей Станишев и претендентът за поста Бойко Борисов. На двамата им беше позволено да имат секунданти, тоест хора, които да им помагат в развиването на тезите. Общото мнение беше, че Станишев избърса пода с лидера на ГЕРБ. В онзи дебат ясно се видя, че Борисов има само най-обща представа за управлението, а първоначалните идеи на неговата партия са смешни, нелепи, дори карикатурни. В онези първи дни на ГЕРБ те дори не бяха все още ясно изразена дясна партия. Бяха антисистемно формирование, което се появи на хоризонта с блестящ антикорупционен патос и неясното обещание, че ще бъде отмъщението за целия провален преход.  В телевизионния ефир това ясно си пролича – Станишев беше подготвен и експертен, Борисов беше магичен и залагаше на лафовете. По всички правила на политическата игра ГЕРБ загуби с гръм и трясък. Това не само, че не се отрази на резултата на партията, а дори напротив – лидерският дебат не се оказа върховният измерител на подготвеността, той беше просто театър със сенки, който абсолютно нищо не реши. Резултатът го знаем – ГЕРБ вдигна вълна на изборите, влезе с гръм и трясък в парламента, а Борисов стана премиер и повтори това още два пъти. Онзи му първоначален образ до тогава степен се е отпечатал като нещо хубаво в съзнанието му, че днес мнозина анализатори твърдят, че той се опитва да се пресъздаде, да бъде пак онзи невинен хъшлак, който дори загубеният лидерски дебат не спря.

Спомняме си и опитите за лидерски дебати преди това – никога, ама никога лидерския дебат не е бил решаващ фактор, нито пък панацея за дефектите на политиката у нас. И заради това ми е много странно това днешно умопомрачение, което търси на всяка цена сблъсъкът на лидерите. Но това всъщност не е опит за рационализация на политическия процес, а за неговата варваризация. Във времената на социалните мрежи лидерския дебат би трябвало да е заместител на гладиаторските двубои - да начеше страстта на публиката за леене на кръв, за унищожаване пред очите им на цели политически имиджи и довеждането на политиката до състояние на брутално шоу, за да може да бъде по-лесно смляна от стомаха на жадната и гневна публика. Заради това поне като се иска лидерски дебат е добре да се казва истината, а да не давим всичко това в опити за нелеп и несъществуващ прагматизъм.

Идеята, че дебатът помага на кампаниите, почива на наивното вярване, че хората стоят пред екрана с бележници и сравняват проценти от БВП, гледат програмите на отделните парти и като суперкомпютри или поне като ChatGPT сравняват коя би сработила и коя не. А това са откровени глупости. Никога, ама наистина никога лидерският дебат у нас не е бил спор за бъдещето. Той е гладиаторска битка с пластмасови мечове. Там не се печелят нови избиратели. Там всяка фен-група чака своя вожд да изстреля някой по-пиперлив лаф, за да го превърне в меме и да залее социалните мрежи с триумфални викове. В този смисъл дебатът е карнавал, а не инкубатор за политики. И винаги е бил. Между другото – дори това, което ни дават като пример за тв-дебат (битката между Никсън и Кенеди през 1960 година) е сблъсък на идеи. Просто тогава политтехнолозите схващат силата на телевизията. Срещу скучния сухар Никсън застава младият, страстен Кенеди и той не печели публиката с битка на идеи. Той я прелъстява с визия. Той гали не разума на американските избиратели, а тяхната настръхнала кожа и да, процесът се родее не с мисленето, а с еротиката.

В много отношения дори превръщането на лидерския дебат в култ е вредно, защото подменя съдържанието с опаковката. Когато издигнеш телевизионното присъствие в култ, ти не търсиш държавник, а търсиш актьор. Можеш да си най-подготвеният икономист, да имаш решения за демографската катастрофа, но ако по време на дебата ти се развърже връзката на обувката или се изпотиш под прожекторите, ти си загубен. Телевизионната демокрация се превърна в кастинг за „Евровизия“ – важно е да пееш в тон, нищо че песента ти е куха.

Вместо партиите да ходят при хората, да газя калта по селата и да чуват реалните псувни на народа, те се затварят в стерилните студиа. Дебатът е безопасният начин да правиш кампания. Там няма неудобни въпроси от протестиращи, има само пудра, грим и предварително написани опорни точки. Това е илюзия за активност. Партия, която чака един дебат, за да блесне, всъщност няма какво да каже. Тя се надява на случайна грешка на противника, а не на силата на собствените си аргументи.

И накрая – тези дебати са вредни, защото винаги завършват с едно и също: всеки се обявява за победител, а зрителят остава с усещането, че е гледал долнопробна латиноамериканска сапунка. Когато политическият сблъсък се сведе до 90 минути надвикване между двама, трима или четирима души, които органически не се понасят, единственият губещ е парламентаризмът. Това е краят на политиката на здравия разум и началото на политиката, която отчаяно се опитва да имитира риалити.

Заключението е просто: лидерският дебат е залъгалка за софийския хайлайф и за скучаещите кибици в мрежата. Днес сме се концентрирали върху него, защото това е удобен отговор на въпроса защо партиите не забелязаха най-големите проблеми на хората. Защо имаше сблъсъци за това колко са агентите на ДС в една или друга листа, но не и за това как да бъдат укротени цените и да бъде спряна инфлацията.

Българската политика е станала инфантилна и наистина се е свела до серия от тик-ток клипчета, които не са в състояние да очертаят приемливо решение на нито един въпрос и проблем.

Истинската кампания се прави сред хората, с идеи, които миришат на живот, а не на студиен лак за коса. Тя не е в раздаването на листовки на крак и опит за спечелването на внимание за 5 секунди. Всъщност с търсенето на този лидерски сблъсък много партии разкриха, че те всъщност нямат какво друго да предложат. Реалната политика се оказа далеч по-сложна и заради това всички колективно искаха да дадат само зрелища и кръв на българската публика. 

Аз лично донякъде се радвам, че това не се случи.  

 

Истинското лидерство

 

 

Адът - това е да си социолог от "Маркет линкс", който се поти в телевизионно студио докато трябва да защитава сътвореното от него политическо фентъзи. Точно на тези избори отново стана кристално ясно, че социологията в голямата си част е похитена и е превърната в слугиня на всякакви интереси. Само в България е възможно такова мащабно разминаване на данните и то в главата на една и съща социологическа агенция...

Но всъщност голямата тема не е социологията. А бавното разкапване на политическия процес, който забелязахме по време на тази кампания. България отново е в емоционална опозиция на целия свят: след бурната зима на протестите и надеждата, дойде пролетта на примирението и отчаянието. И, за съжаление това е естествен процес- икономическата ситуация е кошмарна, а и кандидатите за спасители се оказаха поредната порция скучни костюмари. Всеки опит за полет на българската душа приключва в пустинята на безвремието, защото безмилостното статукво ражда нови и нови инженерни проекти, които похищават надеждата и я умъртвяват, за да не може никой никога да поиска отново различна България.

Напук на социологията, напук на вечните провокатори, напук на шаманите в телевизионните студия обаче в тази кампания имаше нещо различно. И това беше БСП. Всички чакаха от БСП виновно мълчание и нещастен край. Всички си мислеха, че най-накрая политическите хоризонти ще бъдат изчистени от тези коварни комуняги, които вечно предизвикват киселини на градското дясно и неговите самодоволни почитатели на соеви мъфини.

БСП обаче беше различна. Тя единствена забеляза, че хората се вълнуват от постигането на справедливост, но ги тревожат и цените в магазините. Че българите искат да видят промяна в съдебната система, но чакат и политици, които имат куража да се обявят срещу престъпната война на САЩ и Израел срещу Иран и подпалването на икономическа криза в целия свят. БСП успя да напипа големите теми на България, докато всички останали се давеха в джавкащи спорове за агенти на ДС и "чий е Крим". Всъщност точно това е мерилото за "лидерския дебат", така бленуван от медиите като панацея на всички проблеми на политиката у нас. Лидерството не е в един човек, нито пък е концентрирано в една-единствена личност. Лидерството е в това да можеш да разбереш хората и да чуеш техните истински проблеми, без да ги давиш в мътилката на вечните медийни интриги, които нямат край и стават все по-абсурдни. Истинският лидерски дебат беше провален заради невъзможността на много партии да разберат в каква среда се намират и какво да предложат на хората. 

Така се нагледахме на безкрайни анализи с парламентарна математика - кой какво мнозинство може да направи, но не и кой какво смята да реализира. Точно тук БСП беше като бялата лястовичка. Защото по време на цялата кампания не чух нито един социалист, който да чертае технология на бъдещото управление - те говориха за скъпотията, за обезлюдяването, за реалните проблеми, за това, че младите бягат, заради това, че хората работят, а продължават да бъдат бедни. Точно за това останаха слепи социолозите, но нито едно фентъзи няма да промени този факт. 

Състезанието по истинско лидерство бе спечелено от БСП. 

Знам и вярвам, че хората го видяха.

 

България за пореден път се дави в блатото на странна кампания

 

Има няколко загадки в тази кампания, които тормозят ума на политическите наблюдатели и създават едно ефирно усещане, че резултатите от изборите съвсем няма да са това, което се очакваше в разгара на протестите през декември. Нека да припомним – в края на миналата година имаше политическо опиянение от излезлите по улиците хора. Повечето от тях не знаеха какво искат да се случи в България, но бяха наясно с нещо много по-важно – че така повече не може да продължава. Затъването на страната в корупционни пяажини, схеми и безвремие създава вечното усещане за гняв и за това, че някой ни е излъгал и то много подло. България е в ЕС, НАТО, Шенген и Еврозоната, но същевременно не се е променило усещането за затъване в бедност, за липсата на реални перспективи, за кошмарното чувство, че се намираш на театрална сцена и всичко край теб са само декори, които всеки момент могат да рухнат. Това не се дължи на никаква руска хибридна пропаганда, на никаква външна намеса или инженерна меланхолия по миналото. Това е естествен резултат от псевдодемокрацията, псевдоинституциите и псевдо политическата система. „Никой и нищо не е на място, само думите в речника“, пееха „Контрол“ в размирното, но и пълно с надежди начало на прехода. Сега усещането е абсолютно същото. Изпитват го и онези, които искат България да се омита от ЕС и да напуска западния свят, както и другите – либералните комсомолци и десни инфлуенсъри,  чийто статуси  са пълни с вечно неудовлетворение и гняв.

Всичко това обаче изчезна от кампанията, която трябваше да бъде различна и най-важното – изпълнена с дух на надежда за различно бъдеще или поне за помитане на стария модел. Нищо подобно не се забелязва в реалността. „Прогресивна България“ се появи, но вместо кампания с дух, енергия и сили потънаха в някаква безцветна каша от банални и свръхсистемни идеи, които не просто не вдъхновяват, те гонят избиратели. Из медийната джунгла се появиха много обяснения за това странно поведение. Мнозина смятат, че всяка партия с разум след като види социологически проучвания в които води с над 10 процента, трябва единствено да стои на едно място и да не прави нищо. Това е обяснението – те просто не искат да правят грешки. Само, че подобно застиване може и да се харесва на някаква илюзорна периферия, проблемът е, че тези, които протестираха, активните, гневните и страстните вече не могат да се разпознаят в това помътняло огледало. Дори кратък полет над профилите на основните фигури на „Прогресивна България“ показва, че тотално са извадили от себе си жилото, а отделните им фигури пускат скучни и доста тъпи текстове, пълни с клишета, опорни точки и нулева страст. ПБ успешно се е свела само до фигурата на Румен Радев, който не гледа с благ поглед от всички билборди из страната. Все едно там не съществува никой друг, цялата партия е структурирана по модела на ИТН отпреди пет години – един лидер и неясна маса. Не четете това като безкрайна критика – никой не може да каже кое ще проработи в тази странна кампания и кое не. Моделът „ИТН“ беше успешен преди да затъне в безкрайни скандали и шокиращо поведение. Те изпревариха БСП на изборите през април 2021 година, а през юли дори победиха ГЕРБ. Проблемът дойде от бягството от отговорност – хората на Слави така и не се престрашиха да предложат управление в което са водещи, вероятно стреснати от лавината от проблеми. Днес Радев обаче върви към абсолютно същия развой – той можеше с енергия и страст да предизвика истинско цунами,  а вече и с просто око се вижда, че такава вълна няма да има. Бившият президент все пак разви цялостна програма за управление, но в нея липсваше най-важното – истинската прогресивност. В програмата му няма нито една смела и иновативна идея, всичко се сведе до ремонтиране на сегашния бизнес-модел. А всъщност половината проблем е точно в него. Ако приемем, че олигархичните интереси са превзели огромна територия, то на другия бряг имаме непоклатими десни клишета, които Радев не се опита да разруши, а просто да каже, че ще управлява по-добре в същата тази система на несправедливост, плоски данъци и вечното поставяне на интересите на бизнеса пред интересите на хората.

Именно това отне от остротата на кампанията му и позволява на Борисов да обикаля като уличен проповедник, за да мобилизира своята партия. И ако в деня на изборите се събудим с парламент, който по никакъв начин не е в състояние да осъществи някаква управленска аритметика, България отново ще е бутната в бездната от нови и нови избори, без шанс за стабилизация и някаква различна визия за бъдещето.

Радев усеща това, защото има добър инстинкт и заради това реториката му се изостри в последните дни, но пък цялата му коалиция иначе води прибрана кампания. Там очевидно е забранено дори да се играе за преференции, което често дава възможност за повече оживления и вътрешна конкуретност. Истината е, че в медийния свят политическата енергия е важна, защото тя придава на общствените процеси значение. В кризисна ситуация хората трябва да чувстват надежда, иначе какъв е смисълът да отиват на избори. Точно липсата на истинска надежда прави така, че активността отново няма да е висока. Задушаването й не е вина на Радев и не можем да го посочим с пръст, но е факт, че когато не вдъхновиш хората, не можеш да разчиташ на промяна през вот. Най-много да презаредиш системата с още малко изсмукан от костите живот.

Другата голяма мистерия в тази кампания е оттеглянето на Делян Пеевски в сенките. Откакто Радев обяви, че подава оставка и ще се яви на избори, лидерът на ДПС потъна в безкрайно мълчание. Все едно гледаме друг политически лидер, а не онзи, който организираше протести срещу „мистър Кеш“, който призоваваше Радев да се яви на терена, който говореше за „лелката в президенството“. Тази реторика биеше постоянно политически адреналин на Радев – тя го оформяше като алтернатива, като незаобиколимият пилон, който олигархията иска да съсипе и премахне. Мълчанието на Пеевски структурира кампанията по съвсем друг начин. При липсата на основния враг на терена, искрите между ГЕРБ и „Прогресивна България“ се превърнаха в истински огън. Лидерът на ДПС остави всички останали да се бият, а той започна да се обажда само по темата за членството в Съвета за мир и за цените. Никой не знае дали това е ситуационно поведение или премислена стратегия, но това мълчание още отсега детонира почти всяка възможност за негласно сътрудничество между Борисов и Радев, дори и по въпроса за смяната на състава на ВСС и избор на нов главен прокурор. Когато едната от страните не дойде на бойното поле, това поставя всички останали в стратегически цайтнот. Едва ли мълчанието ще продължи докрай, но неговото наличие днес наистина изостря отношенията между всички останали. Може би на това се дължаха леко комичните опити на водача на ПБ в Кърджали Иван Демерджиев да нахлуе в офиса на ДПС, за да издирва Пеевски и да дебатира с него. Това е ефектен кинопохват, но като политическа стратегия той издава известна безпомощност. Защото истинската борба с олигархията не се нуждае от персонализация. Пеевски е системен, а не индивидуален проблем. При сегашното икономическо статукво, ако не е той, то неговото място ще бъде заето от някой друг. Да не говорим, че изплъзналите се от контрол цени абсолютно сигурно ще изместят почти всички останали теми в следващия парламент, така че дори и голямата заявка за нова съдебна система ще трябва да остане назад. Това мълчание не е глупаво, но определено е проблемно и за ГЕРБ, и за „Прогресивна България“, както и за ПП/ДБ. Защото сега трите партии стрелят една срещу друга, без да мислят за бъдещето и без да виждат, че това е огромен капан. Безкрайните обиди днес ще се превърнат в абсолютно политическо безплодие утре.

И цялата тази странна кампания се развива на епично батално платно. САЩ затънаха в неспечалваема война в Иран, цените на петрола скочиха драматично, световната енергийна система изтръпна, Ормузкият проток като тромб запуши доставката на нефт, а в България това се забелязва само инцидентно и без голям ентусиазъм. Преди няколко дни видях клип в който Асен Василев и Димитър Стоянов се карат за това колко са агентите на ДС в листите, а не за истинските проблеми. И това е най-голямата, най-ужасната и най-незаобиколима странност на всичко, което се случва. Цялото торнадо от проблеми ще ни се стовари след вота, а нито една партия, с малки изключения, не забелязва това. 

Още отсега е ясно, че следващият парламент ще е мразен. 

За пореден път.