От Чехия миналата седмица дойде една новина, която успя да предизвика множествен емоционален оргазъм в цялото психодясно, въпреки неговата заетост с вечерните разходки из София и писането на писма до Европейските институции да въведат специален съдебен режим в България. Президентът на Чехия Петър Павел подписа и пусна закон, който официално забранява пропагандата на комунизма, наказва това провинение със затвор до 5 години и ограничава създаването на организации, които популяризират тази идеология.
Реакциите от нас могат да се опишат като мелодраматични. Знайни и незнайни десни инфлуенсъри започнаха да леят кървави сълзи как България е трябвало да направи това още в началото на 90-те години и сега страната щяла да бъде икономически, правосъден и политически рай. Комунистите – тази проказа на обществото трябвало да бъдат изрязани като раков тумор, а носителите на идеологията пратени в трудови лагери, за да изкупват своите престъпления и девиации. 36 години у нас цели семейства превърнаха посмъртната битка с комунизма в доходен и медиен бизнес, но това е като хероина – все им е недостатъчно, все искат нова и нова доза, която да успокои възпламенените им съзнания и жадните им портфейли.
Преди да кажем няколко думи за този специфичен български феномен е добре да обърнем поглед и към Чехия, защото този така възхваляван закон предизвика повече проблеми отколкото можеха да предположат и най-заклетите антикомунисти. На първо място какво правим с Ярослав Хашек, най-известният чешки писател, който е имал наглостта на всичкото отгоре и да е комунист. Хашек е пратен в чешки батальон по време на Първата световна война, но го пленяват и той минава на страната на болшевиките. Преживяванията си описва във великата повест „Комендант на град Бугулма“. Нашите борци с комунизма се опитват да я представят като някаква висша сатира на идеологията, но е точно обратното. Хашек пише с много любов и хумор за промяната в Русия, идеи, които пренася със себе си в своята Чехия. И така – какво правят в Чехия с Швейк? Книгите ли ще изгарят? Ще ги заключват в мазетата на библиотеките?
Разходка из чешката преса пък създава съвсем друга картина на ситуацията в страната на кнедлите и бирата. Дори и коментаторите от десницата са озадачени от внезапността на този закон. Там десницата не е напълно изперкала и все още се намират фонтани от здрав разум. Всъщност властта прокарва панически тези нови правила като опит да разруши оформящата се потенциална коалиция между социалдемократите (в криза) и Комунистическата партия на Чехия и Моравия (във възход). На власт в Прага са местните умни и красиви, които използват историята като политическа бухалка с идеята да спрат влизането на обединената левица в парламента. Тази година предстоят избори и комунистите заедно със социалдемократите могат да разрушат много предварителни сметчици и заради това умните и красивите бъркат в торбата с прашното минало, за да се опитат да спрат целия този процес. „Благодарение на правителството“, отбелязва десен анализатор в „Лидове новини“, „комунистите вече не трябва да се притесняват за своето политическо бъдеще“.
След като властта ги е взела на прицел, очевидно чешките комунисти не са някакъв маргинален фактор, а се превръщат в ключова политическа сила. Това ще остане в съзнанието на избирателите и така един закон, възхваляван у нас, може да се окаж бумерангът, който сваля чешките умни и красиви от власт. Това е скритото минно поле на всяка заигравка с историята. Не можеш да изстържеш миналото като плесен от стена. Миналото е по-живо, по-истинско, по-цветно отколкото си го представят ходещите политически карикатури в Чехия, а и у нас.
Комунизмът е много интересна идеология. Още от миговете на своето създаване тя започва да бъде преследвана, защото притежава силата да разрушава системи и да бъде коктейл „Молотов“, хвърлен срещу статуквото. Точно заради това Карл Маркс и Фридрих Енгелс започват „Манифест на Комунистическата партия“ с прословутото изречение: „Един призрак броди из Европа – призракът на комунизма“, а след това се описва как цялата европейска политическа върхушка се опитва да сломи новата идея и да я спре.
И това, очевидно, не се е променило. В България през 1989 година изведнъж се родиха толкова много борци с комунизма, че и досега продължава да е смешно. Дори се появи нещо като аксиома – колкото повече се отдалечаваме от времената на комунизма, толкова повече борци с него се появяват. Днес живеем в истински постмодернизъм – голобради младежи родени в периода 1995-2000 година обясняват на възрастните хора как са живели през комунизма и колко страшно е било тогава. Очевидно пералнята за мозъци е пусната на най-бързи обороти, а пък и не се знае кога точно грантовете по темата ще спрат.
Да не говорим и за друг парадокс, който отсъства в чешката действителност – най-големите борци с комунизма се оказаха точно отрочетата на старата номенклатура, тези, които си запазиха огромните апартаменти в центъра, но решиха, че трябва отново да са на върха на вълната и да държат за юздите политическата власт.
Опитите за сатанизиране на комунизма в България обаче нямат единствено комерсиална основа. Под димната завеса на битката с миналото, страната ни бе натикана в най-мътното и гъсто блато на десните догми. До 2020 година всяко споменаване на минимална работна заплата се посрещаше с обвинения в болшевизъм и ляво сектантство. Да не говорим за поддържането на идеята за държавата като участник и регулатор в икономическите процеси. Ефектът от всичко това все още се вижда като на длан – България е на последно място по доходи и развитие в ЕС, позорен рекорд на който никой не обръща внимание. Защото е много по-важно да наблъскаме учебниците на младото поколение с уроци срещу комунизма и зверствата по лагерите.
Така обаче не се възстанови никаква историческа истина. На мястото на комунистическата историческа митология бе създадена антикомунистическа такава. И днес учениците са принудени да вървят в мъглата и да изучават глупости като тази, че горяните били най-голямата организирана съпротива срещу комунизма в Източна Европа. Това е спешен опит на провалената българска държава от времената на прехода да си създаде историческа легитимност.
Тези нелепи опити започнаха още през 2000 година, когато в късното управление на Иван Костов, вече проядено от нечисти интереси, корупция и политически маразъм, мнозинството на СДС прие закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен. И до днес не е ясно защо бе създадено това юридическо фентъзи, защото законът не само няма правни последици, той е исторически уязвим и буквално прояден от некадърността на своите автори. И до днес бледите нарциси на психодясното постоянно го цитират като някакво висше постижение, но истината е, че този закон е символ на значим провал. Първата реколта на борци с комунизма успя да стигне само дотук, но не им стигна куража, за да сложат наказания в него. Вероятно, защото щяха да се оплетат в своите правила, а и под ударите на подобни глупости първи курбан щяха да станат някои от най-именитите десни публицисти.
Истината е, че в България битката с комунизма също беше опит за превръщането на историята в белезници за политическите противници. Просто десният политически елит у нас винаги е бил така морално продънен, че не успя да се наложи дори над комунизма и то във времената, когато комунисти почти не бяха останали.
Ако приемем, че фразата на Маркс и Енгелс за комунизма е вярна, то проблемът на нацията е, че с години тя се занимаваше с преследването на призрак вместо с подобряване на живота на хората. Със свалянето на паметници вместо с икономическо развитие. Резултатът днес е трагично-ироничен. И продънената съдебна система и хроничната корупция не са разсейки на комунизма и руското влияние, както се опитват да ги представят психодесните. Това си е класическият български капитализъм, зловещ, брутален и кръчмарски, все едно директно доведен от 30-те години на миналия век. Винаги се получава така, когато една държава се опитва да ампутира миналото си.
Питайте чехите, ако не вярвате.
Техните умни и красиви с ритуалите си са на път да възкресят комунизма.
