Кое доведе до възхода на Радев, а анализаторите не го видяха

 

България влиза в качествено нов етап на развитие и телевизионните очаквания, че всичко ще си бъде постарому само след три месеца са абсурдни

 

 

 

Вече дори и на социолозите от „Маркет линкс“ им се изясни – появата на Радев и на неговата партия беше като политическо земетресение поне от 7-8 по скалата на Рихтер в България. За първи път след 1997 година българите дадоха властта в ръцете на един човек и това стана въпреки анализаторските въздишки и стенания, че това няма как да се случи. Нека да не обвиняваме говорещите глави – българският политически живот от години насам е разпарчетосан и страда от венерическото заболяване на появата на нови партии, които блясват като комети в небето и след това се стопяват в безкрая на черния космос. Последният парламент се състоеше от 9 партии – изискваше се голям скок на вярата, че изборите ще ни доведат от Народно събрание от 4 формации, едната от които разполага с впечатляващите 131 депутати. Но всички, абсолютно всички (а тук трябва да призная и собствена вина) подцениха не просто умората на избирателите, не просто тяхната фрустрация от безкрайното повторение на един и същи модел, а тяхното желание за автентична промяна, която да приключи един път завинаги кошмарната политическа криза. И тази надежда се концентрира във фигурата на Румен Радев, човек, който от години е символ на институционалната стабилност, човекът с железните нерви в едно море от непрестанни викове, крясъци, медийни интриги, политически предателства и лъжи към българския народ. И тук не изсилваме много нещата – „Прогресивна България“ все още е неясен политически субект, а хората, които я представляват в по-голямата си част са абсолютно непознати. Значи магията е в лицето на лидера, в очакванията към него, в знака, който той олицетворява и символизира. А това е качествено нов етап в политическото развитие на България. Всички стъпваме на абсолютна непозната територия и това създава поредица от комични ситуации.

Дори и на случайния телевизионен зрител няма как да не е направило впечатление, че абсолютното същите анализатори, които преди твърдяха, че концентрацията на вот е абсолютно невъзможна, сега пак са не екран с нова порция врачувания. Танцът вече е друг – България била заплашена от авторитаризъм, резултатът на Радев плашел, защото му развързвал ръцете собственоръчно да промени геополитическата ориентация на страната, не било ясно какви реформи искал да прави, антикорупционната му реторика била мъглява.

Почтеността изисква човек да не се отдавна на такива политически фантазии, особено, ако иска хората да се информирани, а не цели да мине със сатър през техните мозъци. Има едно колективно анализаторско очакване Радев да се провали до три месеца и после всичко да си бъде както преди, пак да се давим в темата за „червените линии“ и кой с кого да се коалира. Много хора просто не искат да вземат завоя към бъдещето. Знам, промяната винаги е болезнена и страшна, но е крайно време да престанем да сме жертви на това колективно телевизионно безумие. Много хора налудничаво повярваха, че резултатът на вота в Унгария по някакъв начин ще зарази българския избирател и той ще даде цялата власт на Асен Василев. Само така можем да си обясним болезнените стонове на цялото психодясно след вота. Защото резултатът от изборите променя прекрасния разказ за зимните протести. Те не са били десни, хората не са излезли по площадите, за да викат срещу социалните придобивки в бюджета, не са дошли с плакати, за да пеят химна, заедно с лидерите на ПП/ДБ. Хората поискаха промяна и гласуваха за онзи, който я символизира по най-чистия начин, тоест последният, който не влезе в колаборация с ГЕРБ. Толкова е простичко. И толкова страшно.

Кратък полет над изявленията на ПБ ясно показва, че това с „промяната на геополитическия курс“ е плашило за любителите на соеви мъфини. Изваждането на чучелото от торбата с лъжите помогна за мобилизацията на психодесните, но тяхната мобилизация винаги има таван. Те винаги се въртят около 400 хиляди гласа, защото обикновено правят едно и също, а все чакат различен резултат.

И заради това е добре да видим какво точно доведе до успеха на Радев и до тези епични 1 444 920 гласа. Общо-взето три основни фактора превърнаха експрезидента в този изборен феномен. Първо – на българите отдавна им е писнало сляпото следване на политиката на Брюксел. И нека да сме наясно – това не са антиевропейски настроения, а желание България да отстоява своя интерес по-ясно, видимо и обемно. В течение на години обаче те получаваха елити, които следваха основната линия без съпротива, дори без възражение. Трябва ли да припомняме, че след като България блокира Северна Македония за членство в ЕС, европейските политици максимално бързо извиха ръцете на правителството на Кирил Петков да приеме сделка по темата, която Скопие така и не изпълни. И това е само един от примерите. Можем да ги даваме до безкрай. Радев с поведението си по време на своите два непълни мандата демонстрира, че точно това поведение му е чуждо. Нека да припомним, че през 2023 година Радев каза в лицето на Зеленски, че конфликтът в Украйна няма военно решение. Либералните медии буквално експлодираха във възмущение и токсични плюнки. Тогава Зеленски беше нещо като политическото въплъщение на Христос и всяка истина за него се приемаше като богохулство. Сега вече се вижда, че войната в Украйна наистина няма да получи военно решение, но в онзи миг Радев изкова образа си на човек, който казва това, което мисли, независимо от патологичната европейска конюнктура.

Всъщност това важи и по отношение на руската страна. През 2018 година у нас на посещение беше руският патриарх Кирил. Тогава руският духовник обвини президента, че не признава ролята на Русия, а на други нации в българското освобождение. И понеже първоначално беше разпространена само тази реплика, дясната преса пак изгърмя – ето го, вижте как Радев мълчи в тази позорна ситуация. После излезе целия запис и се чу, че президентът не остава длъжен – той определя поведението на Кирил като политическо, а не като духовно и, че признателността не може да отмени българското достойнство.

Припомням всичко това, защото дъвката за смяната на геополитическия курс не се нуждае от друго оборване. Но именно в този тип поведение се припознават повечето български граждани и Радев им го даде като очакване. Да, сега големият му тест предстои, той тепърва трябва да го изпълва със съдържание, но точно тук пламна искрата на избирателя.

Връщайки се назад е време да признаем, че ходът с искането за референдум за еврото също беше успешен. Оставяме настрани споровете за неговата конституционна легитимност. Колективната душа на българина не е длъжна да се съобразява с юридическите детайли. Тук Радев пое голям риск, защото всичките служебни правителства, които той бе назначил преди промените в Конституцията, активно и последователно работеха за въвеждането на единната европейска валута. Но в момента в който призова да се чуе гласът на хората, всичко това бе забравено. Защото българският народ жадува да намери политик, който наистина го е чул. Искането за референдум е онзи ход, който обезкърви „Възраждане“ и остави БСП извън парламента. Много социалисти и досега се опитват да търсят дълбинни причини за своята нещастна съдба. Такива причини със сигурност има, но непосредственият изстрел в крака беше това, че левицата не прие искането за референдум да бъде разгледано в парламента. Нещо повече – БСП изглеждаше като суперактивен фактор в мятането на темата в мазето и след това действие вече не можеш да претендираш, че си партията на народа, особено пък след като еврото донесе със себе си толкова високи цени, че те ще бъдат основното предизвикателство пред новата власт.

Третият фактор е автентичната антикорупционна реторика. Не, не ми мятайте ПП/ДБ на тази писта. Тяхната песен срещу олигархията звучи фалшиво, защото, когато имаха възможност и те бяха във фактическа коалиция с Делян Пеевски. Достатъчно е човек да прочете есемесите, които са си разменяли, за да види колко порочно и кухо е било управлението на Сглобката. Същото важи и за всички останали партии. БСП един път успя да преболедува сближаването си с Пеевски след 2013-2014 година, но вторият път се оказа фатален. ГЕРБ се стопиха като раковоболен пациент, а градската десница продължава да бъде убедителна само за членовете на своята секта. И така остана само Радев.

Не възприемайте всичко описано като апология на ПБ. Напротив – пред тях трудното сега започва. В България е по-лесно да спечелиш избори отколкото да управляваш след тях. Цялата отговорност вече е в ръцете на Радев. И това е сила, както и слабост. Просто природата на политиката е амбвивалентна и никой не може да избяга от това. Тепърва ще трябва да видим дали и разнородната група от депутати на ПБ ще могат да се превърнат в екип, защото сред тях има хора с абсолютно противоположни политически възгледи. Тоест бъдещето е бременно с проблеми. Но е факт едно – България е в изцяло нов етап и всички опити миналото да бъде превърнато в някакъв фетиш са абсолютно абсурдни. 

Нищо повече няма да бъде същото. 

И това все пак може да се окаже добра новина. 

Ще видим.

 

 

 

 

Древногръцките трагедии в изборната нощ

 

Не е ясно кои съветници накараха Борисов да подаде оставката на кабинета „Желязков“, но стана ясно, че те го удавиха максимално жестоко в политическото блато

 

Когато на 11 декември Бойко Борисов подаде оставката на кабинета „Желязков“, а след това дръпна обичайното си видеоконско на своите депутати и симпатизанти, много от неговите потайни съветници му обясняваха, че това е гениален ход. Логиката на техните схеми беше следната – Борисов сваля кабинета от власт, така се откача от котвата на Делян Пеевски, а от предсрочните избори може само да спечели. Не един и двама трубадури на Борисов ни обясняваха, че даже и Радев да излезе от президентството, то разликата между него и ГЕРБ няма да е особено голяма и някъде в съвсем близкото и много мъгливо бъдеще двамата генерали като едното нищо ще си стиснат ръцете (дори и под масата) и ще намерят начин да управляват заедно на територията на общите си консервативни ценности. Точно такъв сценарий беше многократно развиван из медиите, мнозина дори халюцинираха, че Борисов се връща в най-добрите си дни, защото пак почва да дава интервюта, да обикаля, да обяснява, да размахва пръст и да си мисли, че отвън отново е 2009 година.

Всички тези фантазии катастрофираха тежко в нощта на изборите. Румен Радев разтърси страната като политическо земетресение и успя да превърне ГЕРБ в трета политическа сила (поне това показва паралелното преброяване към момента на писането на статията). Да, Радев изхвърли БСП, ИТН и „Величие“ от парламентарните кулоари, но това малко или много се очакваше и практически не поднесе никаква изненада. Изненадата дойде от това, че за първи път от много време насам имаме много ясен победител и още по-ясен губещ. Радев получи всичко, а Борисов изгуби каквото можа. Дължим тази изненада на факта, че медиите в последната година така и не се опитаха да обърнат внимание на кризата в ГЕРБ и на процесите на разпад в партията. Всяко споменаване на тази тема бе посрещано с присмех, ярост или премълчаване. Всички виждаха как кметовете на ГЕРБ започват да се отдалечават от лидера и търсят нови възможности за себе си, но никой не се осмели да разчопли темата и да види, че формацията на Борисов се разпада вътрешно и започва да гние. Всичко това стана факт след мелодраматичната изборна нощ – в нея паднаха всички маски и стана ясно, че големият губещ е Бойко Борисов. Цялото му покер-отношение към политиката му гръмна в лицето и публиката за първи път видя ГЕРБ унизена, смазана и брутално натикана в калта като партия. И нещо повече – мнозина сметнаха това за ярък политически реванш и никой не проля сълза за съдбата на уморения кон.

Политиката у нас е брутална, но има характер на истинска кучка. Всъщност в нощта на 19 април Радев довърши онова, което започна на 9 юли 2020 година. След шест години лутане, драми, погрешни завои и всякакви пируети, ГЕРБ бяха сразени и то толкова сериозно, че даже не за вярване. Най-лошото от всичко е, че димната завеса от полуистини и нелепа кампания не позволи предварително да се знае колко древногръцки трагедии ще има в нощта на вота. „Прогресивна България“ в никакъв случай не направиха някаква ефектна, значима или изключително смислена кампания. Но пък може би точно в момента не е имало и нужда от такава. Просто умората и отвращението от Борисов е вече толкова голямо, че избирателите бяха готови да инвестират всичко в новата надежда този модел да бъде изтръгнат от телесата на българската държава. Заради това е добре, когато Борисов излезе от политически махмурлук да си поговори с всички свои знайни и незнайни съветници, които го вкараха във възможно най-грешния крачол на времето, ако цитираме великия Тери Пратчет. Защото именно поредицата от грешки в която той влезе след изборите в Пазарджик го доведоха до катастрофата на 19 април. А в много отношения пазарджишкия вот беше показателен – там все още нямаше президентска партия, но ГЕРБ останаха шести, заобиколими, малки и абсолютно нежелани от всеки.

В нощта на изборите Борисов се опита да запази лице като написа статус във фейсбук, че партията му щяла да остане в опозицията и, че е едно да спечелиш изборите, а съвсем друго да управляваш. Всъщност истината е по-тъжна. ГЕРБ никога не са били в опозиция,  за да могат да се заричат, че сега ще оцелеят в това състояние. Те бяха в опозиция за кратко в периода 2013-2014 година по време на кабинета на Пламен Орешарски, но нека да припомним, че тогава парламентът беше демонично парцелиран в съотношение 120 на 120 като партии и всъщност за Борисов беше повече от изгодно да наблюдава агонията. Тя ясно подсказваше, че управлението не може да издържи дълго и рано или късно ще се срути от собствената си тежест и обществено неодобрение. След това те никога не са стоели в опозиция и винаги се имали властови лостове. Сега за първи път ще им се наложи да влязат в тази функция, но срещу себе си няма да имат коалиция или плаващо мнозинство, а монолитно парламентарно мнозинство. Не, каквото и да си говорим – Борисов трябва да уволни всичките си съветници, а и самият той да помисли дали не му е време да пише мемоари и да се отдаде на внуците вместо да заблуждава всички, че още схваща принципите на политиката.

Радев трябва да е благодарен за своето комфортно мнозинство и на градската десница. Защото в последните 15 дни от кампанията тя реши, че ще се мобилизира по единствения й познат начин – като извади геополитическата карта и започне да обвинява всички, че са агенти на Кремъл. Истерията стана още по-брутална и след загубата на Орбан в Унгария, защото, неясно защо, нашата десница си въобрази, че все едно тя го е бутнала от власт. Нека да бъдем честни – тактиката им сработи. Умните и красивите се мобилизираха като юмрук и станаха втори. Но пътьом осигуриха абсолютно мнозинство на Радев. Честито на печелившите!  Постоянното биене на тъпана за това, че той е руския човек в България, че едва ли не е готов да подари страната на Путин не само не се полепиха по Радев, но дори напротив – извисиха го, накараха го да изглежда такъв какъвто не е дори в очите на по-крайния електорат и те дезертираха от другите партии, за да подкрепят новия генерал и новата звезда на голямата българска политика. Това е ефектът от негативните кампании на наша почва. И в мига на своя триумф – все пак са втори – психодесните всъщност могат да реват единствено с кървави сълзи, защото Радев няма никаква нужда от тях за управлението, а може да ги притисне и до стената за избора на ВСС, защото те нямат никакъв друг ход, освен да подкрепят идеите и хората, които той им предложи. Ето това се нарича фул хаус в покера и Радев го получи само с едни избори.

Очевидно пред себе си имаме исторически вот, който трансформира политическата система на страната. Радев успя да се позиционира едновременно в ляво, в дясно и в центъра и това се оказа стратегически правилна формула, защото в съвременното българско общество идеологически парадигми вече не функционират както преди. Един обикновен млад избирател може да иска едновременно и съдебна реформа и борба с неравенствата, нещо, което беше практически невъзможно преди.

Всъщност големият пробив на Радев показа и една друга заблуда на психодесните – те до последно смятаха, че зимните протести са техни и ще успеят да вземат бонус от тях. Социологията обаче е безпощадна – всъщност младите избиратели припознаха Радев, а вероятно са го припознавали още от първия ден на недоволството. Нито медиите, нито десните политически сили обаче отбелязаха това или се направиха, че не го разбират. И така се роди ефектът „19 април“ – състояние при което определени телевизионни водещи се цупят и подсмърчат така все едно апокалипсисът наистина е дошъл.

В нощта на изборите се видя и друга голяма драма – БСП не влезе в парламента, въпреки, че левицата направи стройна, млада и смислена кампания. Истината е брутална – новият лидер Крум Зарков не получи времето, което му е необходимо, за да спаси БСП от солената цена на предишните грешки. Той взе партия на командно дишане и за кратък миг изглеждаше така сякаш ще успее да бъде чудотвореца, който ще направи невъзможното. После реалността го настигна. Въпреки това обаче всички радостни експлозии за оставането на БСП извън парламента са доста прибързани и нелепи. Градската десница няколко пъти стоя извън НС и това се оказа полезно за нея, защото тя търсеше и намери нови форми за своето съществуване. При БСП нищо никога не е било лесно, очевидно левицата е обречена да мине през извънпарламентарната агония, за да може да се възроди по много по-истински начин. Зарков вече напипа тази линия и сега може би ще получи възможността да я реализира качествено, защото лявата политическа култура у нас е нещо незаобиколимо, а и дори ярките и многолюдни мандати все някога приключват и накъде там червената звездичка на БСП отново ще изгрее.

Десница по Вазов

 

В България не може да има по-централен проблем от това дали Манол Пейков ще влезе в парламента. 

Всеки, който твърди обратното е путинист, злобен селянин и абсолютно очевиден агент на Кремъл, Ким Чен Ун и на кървавия режим на аятоласите в Техеран. 

Няма как Народното събрание да е легитимно, ако в него не е величествената евроатлантическа съвест Пейков, този фар в мрака на путинизма, разтресъл българския народ. 

Смятам, че е крайно време медиите да изоставят всички тъпи дренотемия като космически цени, нов бюджет и промени в съдебната система. 

Всеки истински демократ в момента е длъжен да изрази подкрепа за Пейков и неговите парламентарни литании. 

Какво ще правим без този величествен интелектуалец? 

Кой ще ни показва светлината? 

Кой ще води народа срещу кървавата диктатура?

Горното не е шега. 

Ако човек чете десните сълзливи излияния в социалните мрежи ще разбере, че това е основния проблем, който ги вълнува. Драмата с това откъде ще влезе Асен Василев, от Хасково или от Пловдив, вече се превръща в сапунен сериал с невероятно количество в който има всичко - сълзи, сополи, драми, взаимни обвинения, заплахи. Очевидно коалицията ПП-ДБ вече е заприличала на токсичен брак в който безнадеждността на бъдещето се изразява в серия от мелодраматични скандали...

Никоя от медиите не иска да говори за дълбочината на този проблем. 

ПП-ДБ публично се похвалиха, че са единствената партия от предишния парламент, която увеличава резултата си, но веднага след това се удавиха в плаващите пясъци на любимия си спорт - да се дърлят до кръв и да се задушават от нарцисизъм. Статусите на ДБ срещу ПП и обратното надминаха по страст и ярост всички есета срещу Пеевски дори. Защото изначалната слабост на градската десница е, че въпреки, че се разду като пиявица, препила с кръв, тя продължава да носи сектантски характер и прилича на психиатрия, която е останала без хапчета.

Обърнете внимание - драмата не се върти около политика, идеология или стратегия. Тя е фиксирана в личностите все едно те сами по себе си за отговор на нещо. Всъщност скандалът е дълбочинен, защото по време на кампанията и двете части на токсичната коалиция играха една срещу друга подмолно, сенчесто и подло. И това са хората, които иначе твърдят, че носят факела на модернизацията и европейските ценности. 

И тук вече опираме до истинския проблем. ПП-ДБ са отрицание на всичко онова, което твърдят, че проповядват. 

Те са готови да се нахвърлят срещу всеки различен, въпреки, че на думи толерират различието. 

Те са доносници, които ни раздуват ушите, че са демократи. 

Те са мизерни политически маниаци и винаги са били такива, въпреки претенциите им, че представляват младото поколение и свободния дух. 

Заради това дори джен зитата избягаха от тях с писъци. 

Защото там, където трябваше да има техни представители откриха само сбирщина от токсични нарциси, които се карат за депутатски места и хора със страстта на двете стринки от "Чичовци". 

Ето как голямата литературна класика винаги се оказва актуална...