Многопластова ли е външната политиката на България?

 

Румен Радев от 2022 година не е променил позицията си за Украйна и единствено и само тази последователност го извади от гафа с Киевската декларация

 

„Продължавам да твърдя, че този конфликт няма военно решение и все повече и повече оръжие трудно води до това решение“. С тези Румен Радев се обърна като президент на страната към своя украински колега Владимир Зеленски. Това стана по време на срещата между тях на 6 юли 2023 година. По време на изключително напрегнатият разговор Радев доизясни своята позиция – рискът за сигурността и мира в Европа расте, включително и рискът от радиоактивно замърсяване и са необходими преговори, за да може този сблъсък да спре.

Зеленски, който беше подготвен, че срещата ще е трудна, разигра няколко театрални етюда в които, нека да му го признаем, е добър. Той обяви, че страната му не е в конфликт, а във война, попита какво би направил Радев, ако е на негово място и дълго се мръщи на изразената позиция, че България не трябва да изнася боеприпаси. Нека да припомним – това се случваше в началото на правителството на Сглобката, когато Пеевски, Борисов и ПП-ДБ заедно управляваха с евроатлантически блясък в очите, а за тях Зеленски беше някакво геополитическо божество, ощастливило ги със своето присъствие. Заради това после либералната преса започна да хвърля ултратоксични плюнки по Радев – Зеленски показал морална сила, бил намачкал своя български колега, украинският държавен глава бил разбил опонента си в срещата и всякакви други поетични упражнения по темата.

Припомняме тази ключова среща, за да изясним нещо за скорошните скандали, които разтърсиха държавата. Независимо кой какво мнение има за Радев, одобрява ли го или не, приема ли го или го отхвърля, трябва да се признае, че той има последователна позиция по темата за войната в Украйна. От 2022 година той не е сменил дори със сантиметър своето мнение, а можеше да го направи в началото, ако искаше да си осигури медиен комфорт и спокойствие. Точно обратното – Радев дълго време беше единственият държавен глава в Европа, който каза на Зеленски точно онова, което украинецът не искаше да чуе. Това е факт, а интерпретациите би трябвало поне малко да се съобразяват с тях. Това не е „многопластова“ външна политика, това е последователност, която трябва да се уважава.

Миналата седмица България бе разтърсена от две събития. В Париж Румен Радев обяви, че е получил лично от Еманюел Макрон покана България да се включи в „коалиция на желаещите“ за Украйна, но той му е отказал, защото България няма място в нея. Позицията на премиера пак гръмна като ядрена бомба. Окаяни евроатлантици и медийни шамани страдалци защъкаха из сутрешните блокове да леят горчиви сълзи как България демонстрирала вярност към Кремъл, как дългата ръка на Москва дирижирала нашата политика и европейските ни партньори били неимоверно оскърбени от нашата подла измяна. Факт е – мнението на Радев се разнесе със скоростта на светлината из европейската преса. България отдавна не бе присъствала така масова там. И напук на българския телевизионен мъченик от сутрешните блокове, много от мненията бяха позитивни. България е показала характер. Позицията на страната се чу.

Няколко дни по-късно обаче гръмна друг скандал. Външната министърка Велислава Петрова взе участие в Киев на среща на върха между ЕС и държавите от Югоизточна Европа (в официалната позиция на МВнР след това събитието бе наречено с кошмарната дума „съмит“ и заради такъв лингвистичен тероризъм трябва да има криминално преследване), а в края на проявата участниците са одобрили и декларация. Тази декларация светкавично бе преведена на български и се видя, че в нея се говори за развиването на Коалицията на желаещите, настоява се за трибунал за Русия, за нейната капитулация, за незабавното й оттегляне от превзетите територии. Медийните папагали бързо забравиха предишните си терзания и смениха плочата – сега вече кабинетът бе обвинен, че води лицемерна, дори и двулична политика. В България говори едно, а зад граница съвсем друго.

Факт е, че първоначалната реакция на „Прогресивна България“ за този гаф също бе абсурдна. Те обявиха, че декларацията няма правнообвързваща стойност, че няма подпис под нея, а министър Петрова единствено я е одобрила. Заместник-председателят на ПГ на управляващата партия Слави Василев излезе с интересен статус, че това е водене на политика на отворените врати и, че всъщност точно така трябвало да се прави външна политика. Трудно е да защитиш подобно разминаване на позициите с публицистична яркост. Мисля, че дори и самия Василев го разбра.

Самият Румен Радев бързо установи, че ситуацията излиза от контрол и само ден след драмата се появи, за да потвърди своята позиция от Париж и всъщност от самото начало това беше единствената възможна защита. Защото всеки може да се упражнява на гърба на премиера, това е стар български политически прийом, но никой не може да заяви, че той е лицемер в своята позиция по отношение на Украйна. Радев не я промени, когато тя беше неудобна и не бе мейнстрийм, и няма никакви причини да смятаме, че той се превърнал в сърфист по вълните на геополитическите игрички на европейските лидери. Тоест – именно от него произтича автентичната външна политика, а всичко останало е шум в системата и сигнал за политически проблем, който не може да бъде заобикалян, ако управляващите не искат тази криза да се превърне в нещо системно. ЕС произвежда такива декларации на килограм, ясно е, че в повечето случаи те нищо не означават и само триумф на пожелателното мислене и пик на самозаблудата. Но въпреки това присъединяването към такава декларация само ден след заявление, че няма да сме в Коалиция на желаещите, издава катастрофална липса на политически сетива. И министър Петрова вероятно е добър администратор, а и човек с добра подготовка, но точно тук си проличава, че й липсва политическото мислене и усет. Че тя е трябвало много по-внимателно да прецени последствията от такива декларация, особено като се има предвид враждебната медийна среда, която така или иначе постоянно дебне управляващите за всяка пукнатина и малко отклоняване от линията.
Всъщност изходът от този гаф стана благодарение на личния авторитет на Радев и на неговата непоклатима позиция през годините, но това е ход, който няма да сработва всеки път. Защото усещането, че в кабинета има разминаване по най-важните геополитически послания може да бъде катастрофално. И е крайно време България да си има министър, който да престане да използва брюкселския език априори, а да го разбира и да схваща, че не е необходимо всеки път да влиза в това гъсто блато от общи фрази. Защото в момента министър Петрова има два образа. От една страна това е министърката, която с ефектни аргументи защити позицията на България защо патриарх Кирил не трябва да е в санкционния списък. За първи път чух министър, който да обръща брюкселския език срещу водената от Брюксел политика – че това ще засили антиевропейските настроения и този аргумент бе силен и мощен. И същевременно това е министърката, която отказва да разбере или поне така твърди, че присъединяването към Киевската декларация е голям проблем и гаф, защото удря по електоралната база на самата „Прогресивна България“.

Ако трябва да обобщим – най-големите постижения на ПБ в момента са в сферата на външната политика. Фактът, че ЕС послуша България и патриарх Кирил не бе санкциониран, позицията на Радев в Париж – това са големи знаци за някакво обновление, които надхвърлят дори и избирателите на управляващата партия. Но точно тези успехи бяха саботирани с медийния скандал и посещението на външната министърка в Киев. И така се обезценява една сериозна промяна, които всички здравомислещи хора са готови да аплодират.

Вън от българската вътрешна драма обаче позицията на Радев наистина бе чута в Европа и тя е знак, че промяна в ЕС може да има. Само след около година и нещо основни лица в ЕС вече няма да ги има, ще бъдат заменени с нови и тогава ще стане ясно, че необходима и нова политика по отношение на войната в Украйна. Истината е, че думите на Радев от 2023 година продължават да са валидни и сега – този конфликт няма да получи военно решение. Виждам колко много евроатлантическата общност се радва на ударите на украинските дронове във вътрешността на Русия, но отказват да забележат, че те не изтощават руската икономика, нито пък спират военните действия. Точно обратното – на фронтовата линия украинската армия не е в състояние да напредне дори и със сантиметър и никакви ята от дронове не могат да променят това. 

Рано или късно с Русия ще трябва да се разговаря, а понеже руснаците не живеят във вакуум и до тях достига всичко, те ще имат по-голямо доверие на хората, които последователно са отстоявали позиции. 

Това е един интересен шанс за България, който се очертава. 

Стига, разбира се, някой да не ни присъедини към поредната декларация с ултимативни тъпотии…

 

 

Метафоричната прогресивност

 

Константин Проданов за втори път влиза в медиите не с експертиза, не с брилянтно икономическо постижение, не със зашеметяващ анализ, а с арогантно поведение, което е на границата с простащината.

Първият път той се прочу със забележителното си социално откритие, че не всички пенсионери ще умрат без 2 евро повече, а сега той влезе с бутонките на Теменужка Петкова като я обиди на външен вид. А после неговите съпартийци се опитаха да го измъкнат от тази ситуация с оправданието, че това е било "метафора". 

Метафора за какво точно? 

За това какво не бива да си позволява един народен представител?

Не знам дали Проданов е успял да прелети през социалните мрежи, но той постигна нещо, което никога не съм смятал за възможно - направи Теменужка Петкова симпатична на широката публика. Защото депутатът от ПБ не успя да я разгроми с аргументи и трябваше да прибягва до "метафори". Резултатът е публична катастрофа.

Но тук има нещо по-дълбоко от просто индивидуалното пропадане на един отделен депутат. ПБ бяха натоварени с огромно доверие и една немалка част от него бе носена от надеждата, че публичният политически живот ще бъде изцерен от смазващата простотия, която ГЕРБ инжектираха в него. Една от причините за ниския рейтинг на парламента е, че от години насам той се е превърнал в кално и мръсно поле за лични нападки, където истинската политика е оставена в мазето, а пленарната зала е превърната в кална дупка за пехливански борби. С "метафорите" си Проданов не работи за имиджа на своята партия, а точно обратното - насажда депресивното усещане, че промяната за пореден път се отлага. Не е нормално, човешко и смислено да атакуваш опонентите си по този начин. Защото след това дори да се извиниш 10 пъти непоправимото е сторено, публичният дискурс е осквернен, а в съзнанията на хората се загнездва неприятното усещане, че и тези са като другите, че политиката у нас е неспасяема, че няма значение как гласуваш, винаги простащината взима връх и обществото е в плен на вечните обиди и глупости.

С подобно поведение ПБ е заплашена от това да изпере ключови фигури от паяжината на Борисов. Хората не искат да виждат обиди и "метафори" - те настояват за реална промяна, а към момента са ощастливени единствено с възкресяването и вкарването във властта на гербаджийски калинки и епични обиди от парламентарната трибуна. Единственият реален изход от подобен морален ступор е ръководството на партията да се разграничи по някакъв начин от Проданов. 

Да покаже, поне на думи, че този маниер на политика няма да бъде толериран. 

Че една жена не може да бъде атакувана заради това, че е жена и заради външния си вид. 

Че този тъп и противен сексизъм трябва да остане в миналото, ако искаме като общество да вървим напред. 

Подобно поведение е в бурно противоречие с прилагателното "прогресивен". 

Казвам го неметафорично.

 

Социологическото фентъзи на "Маркет линкс"

 

Всеки интелектуален и политически екстремист в България би трябвало да се разтапя от кеф, когато попадне на поредното проучване на "Маркет линкс". Това е сциологически фентъзи епос сравним с "Песни за огън и лед" - електорална кръв тече по стълбите, глави на партии се търкалят по площада, политически зомбита вият в гъстия мрак, а бродниците от Севера дебнат в нощта като хибридни агенти на Кремъл. И, разбира се, гордият но тих герой - градската десница - стои в сенките с нарастваща мощ и чака своя час да дойде, за да може най-накрая да я вземе тази власт и да я залее с евроатлантическа страст.

Та - "Маркет линкс" имат ново проучване. 

И тук изобщо няма да коментираме резултатите. 

Няма смисъл.

Фентъзито се чете за удоволствие, не като наръчник как да се справиш с живота.

"Прогресивна България" сигурно губи част от доверието в себе си. У нас нищо не ерозира повече от изпълнителната власт и американските искания за самолети-цистерни.

Но за първи път виждам социологическа агенция да мери проценти за несъществуваща коалиция/партия. 

На второ място в тяхното проучване стои някакъв странен и екзотичен субект, наречен "ПП/ДБ". 

Потърсих няколко пъти къде в пространството съществува субект на име "ПП-ДБ" и не го открих. 

В парламента поне такъв не съществува. 

В партийния свят също. 

Има ПП, има ДБ, но ПП/ДБ - не. 

И заради това следва въпроса - по каква логика една агенция е решила да мери процентите на такова фентъзи образувание? 

Сега ще раждаме несъществуващи коалиции ли? 

За да можем да изкараме градското дясно пред ГЕРБ? 

Ами направо да мерим коалиция ПП-ДБ-Урсула фон дер Лайен-Съюз на палавите джен-зи депутатки?

Наясно съм, че реалността никога не е интересувала "Маркет линкс", точно както писателят на фентъзи пет пари не дава за околния свят, а е потънал в своето въображение. 

Но нека да припомним, че става дума за агенцията, която три седмици преди изборите гордо обяви, че ГЕРБ и ПБ са с изравнени сили. И вероятно в някакъв алтернативен крачол на вселената е точно така, но тук ситуацията се оказа мъничкоооо по-различна, нали така? 

След подобна епична издънка никой повече не би трябвало да потърси нито такава социология, нито подобно фентъзи, но България както винаги е страната на безкрайната прошка и възкресяването на едни и същи физиономии, които упорито пръскат като токсична слюнка едни и същи лъжи.

И на този фон не са виновни авторите на социологическо фентъзи, а медиите, които отново и отново ги призовават от отровната мъгла, въпреки, че ако "Маркет линкс" бяха GPS-карта тръгвайки за Бургас отдавна щяхме да се окажем в Източен Тимор.

 

Срещата в Анкара и мъките на българските външнополитически коментатор

 

Средностатистическият външнополитически коментатор от блатата на сутрешните блокове и либералните медии заслужава отделно място в пантеона на екзотичните видове. 

Благодарение на този подвид в телевизионната фауна българите се научиха сами да издирват информации и анализи за световната политика, защото у нас те биха получили единствено някакъв противен буламач с неприятен дъх и абсолютно нулева достоверност. Точно на такъв попаднах тези дни – статия на Даниел Смилов със скучното заглавие „Духът на Анкара и неохотната българска европеизация“, която Медиапул в лов за нещастни десни умове пусната с помпозното като лозунг име „Западът се обедини в Анкара, но София продължава да намига на Москва“. Очевидно авторът не е искал да звучи като човек, който е смъркал палавата смес от амфетамин и кокаин преди да седне да мъчи клавиатурата, но Смилов няма как да избяга от собствените си думи – такъв извод в статията му определено съществува.

Идеята в текста е следната – в Анкара западът е показал своето обединение и напук на леко странното поведение на Доналд Тръмп ЕС е наложил своята линия за Украйна. Американският президент показал явни знаци за разведряване на своето отношение към Зеленски и „духът от Анкара“ вече бил силно проукраински. Самата Украйна била поканена на срещата, за да се даде знакът, че тя може и да не членува в НАТО, но всички я разпознават като своя, защото тя защитава общи с нашите ценности. Не било ясно колко дълго време американската администрация ще следва тази линия, но първите знаци били много обещаващи и вдъхвали кротка радост на политическият наблюдател.

Вероятно пак ще се върнем към изводите в този текст, но нека в началото да отбележим, че това за „обединяването на Запада“ е изключително пресилен, и доста недостоверен извод. И това мнение се споделя от доста голяма част от най-големите европейски издания, които отбелязват, че става все по-трудно и трудно това единствено да бъде демонстрирано за публиката. И тук ще оставим настрани патетичните декларации, приетите резолюции и всякакви захаросани снимки. Става дума за това, че всеки форум на НАТО отново и отново демонстрира, че Западът е драматично разделен, ако не между различни принципи, то поне като технология за правене на политика. От едната страна имаме американска администрация, която използва всякаква такава среща да извива ръцете на страните-членки за още и още пари. В момента големият хит е всяка страна от НАТО да отделя 5 на сто от БВП за отбрана, но ако продължаваме с дрънкането на оръжие в целия свят съвсем наскоро ще се говори и за 10 на сто. И никога, ама никога не трябва да забравяме най-важното – отделените пари за отбрана за голям и тлъст залък за бюджета на САЩ, техен приход, а за Европа това означава разрушаване на социални системи, милитаристична трансформация на всички общества, която съвсем не е ясно как ще приключи. Възходът на т.нар. „крайнодесни партии“ ще е само най-малкото от всички възможни проявления на този процес. По време на срещата в Анкара Тръмп успя отново да постави въпроса за Гренландия, което означава, че при него това не е било просто геополитическо жонглиране, а вече се превръща в обмислена стратегия, както и да влезе в конфликти, засега предимно театрални, с доста от европейските лидери. Тоест – ще има да го почакаме това единство. Дори списание „Тайм“, на което кой знае защо се доверявам повече отколкото на писанията на Смилов, призова: „Спрете да оплаквате старото НАТО, направете си ново…“. Което означава едно-единствено нещо – единството на Запада вече е трудно постижимо и дори невъзможно, заради това Европа трябва да мисли за собствената си отбрана като нещо отделно. Това е, което Смилов и компания не искат да ни разкажат, дори да признаят. Защото би означавало след подобно признание повечето от тях да си направят сепуко, защото случващото се противоречи на опорките с които ни промиваха мозъците с години. Дори за Украйна трудно можем да видим постигнато единство, защото това за което склони Тръмп е да даде лицензи за ракетите „Пейтриът“, но ако Европа продължи да ги плаща. Цената на европейското единство с Украйна става все по-солена и трудно защитима. И целият европейски елит осъзнава този неприятен факт. Новото наливани на финанси в дълбоките джобове на киевския режим сега се защитава с някакви изключително илюзорни успехи, които Украйна бележела във войната. Да, украинците се научиха да поразяват обекти във вътрешността на Русия, но не оставяйте мъглата на информационната война да ви отклонява вниманието. Украинските удари създават неприятности на Русия, но това съвсем не показва, че Москва губи войната. Положението на фронтовата линия е съвършено друга. Украинската армия не е успяла да напредне дори с един сантиметър, да не говорим, че насред лавината от новини за „украински успехи“, Зеленски обяви, че сменя премиерката и прави много големи промени в правителството. Това винаги е знак за големи постижения, нали така?

Казваме всичко това, защото за първи път от доста време насам имаме правителство, което се опитва да инжектира мощна доза реализъм в българската външна политика. Не възприемайте това като четка – има много дълъг път до момента в който България наистина да покаже реален суверинитет, да не говорим за това, че страната ни наистина е принудена да прави слалом по ръба на бръснача и то в окото на бурна геополитическа буря. И това не е никакво намигане на Москва, просто кабинетът на Румен Радев дори и да не искаше трябваше да се приземи в реалността, а там зеят няколко централни проблема – опоскан бюджет, абсолютно категорично обществено отношение към Киев и към Зеленски, както и водена с години безгръбначна външна политика.

Особено много сълзи Смилов лее за това, че заводът за барут на „Рейнметал“ у нас май няма да бъде реализиран. Не съм голям специалист по икономика, но си спомням, че миналата година дори Иван Костов в пространен текст се усъмни в икономическата полза от този проект. Днес се оказва, че в него са наливани пари, но страната не може да си позволи да отделя повече. За да разчетеш това като намигане на Москва, наистина трябва да си прекалил с алкохола. Това е просто осъзнаване на действителността – от първия миг не беше ясно доколко това е наистина стратегическа инвестиция и доколко просто опит да се изнесе мръсно производство в страна от втория ешелон в ЕС. Прекратяването на илюзията за голяма инвестиция всъщност е нещо повече от добро, защото е крайно време всички балони на последните пет години да бъдат пукнати, за да може наистина да се види през какво е преминала България.

Смилов разчита и замразяването на договора с „Боташ“ като признание за неговата неизгодност. Аз съм от хората, които никога не са разбирали вдигането на шум по тази тема, защото е добре да си припомним контекста на сключването на този контракт. Правителството на Кирил Петков, за да трупа точки напълно бе объркало въпроса с газовите доставки за страната, а жонглиранията на Асен Василев с темата и до днес предизвикват хладни тръпки по гърба на несвикналия с ужаси човек. Договорът с „Боташ“ беше начин България да си гарантира, че няма да стигне до епична криза с газа и ще има резервен вариант. По време на война, която не стихва обикновено се прави това. Десните изхвърляния и патетики по темата, че в нито един момент страната не е минала през криза, изобщо не е тяхна заслуга или действие. Защото това с доставките не се случва като чудо, а зад него стои дълга работа, застраховане и разработването на всякакви кризисни варианти.

С други думи – трябва да четем геополитическите тетрадки на Смилов като криминален роман, защото там не е отразена автентичната действителност. Анкара постави повече въпроси отколкото даде отговори. И епицентъра на такова земетресение е добре България да има много по-реалистична външна политика, отколкото с широко затворени очи да приема да бъде от страната на булката, както винаги досега.

Всъщност Смилов и компания правят пиар на кабинета в реално време с толкова изтърсени тъпотии. Защото това, което хората не виждат все още във вътрешната политика като действия всъщност е простено в техните очи от начина по който се прави външната политика. 

България за първи път показва, че може да има компас за действителността, а не се дави в блатото на розовите уверения, които нямат ясна основа. 

Това е едно добро начало. 

Разбира се, много скоро и то няма да е достатъчно, но всяка статия на Смилов ражда ежечасно фенове на кабинета. 

После да не кажат, че не съм предупреждавал.