Украинската връзка в съвременния български неонацизъм

 

Психодесницата се опита да припише всичко на Русия, но доказателствата упорито сочат друго и то е неудобно за всички пренаписвачи на историята у нас

 

 

 

Август е прокълнат месец в българското политическо битие. 

Точно, когато се очаква всичко да потъне в лятна кома, депутатите да се евакуират по белите пясъци на далечни брегове, а проблемите да изглеждат далечни като спомен за случаен махмурлук, точно тогава държавата започва да ври и да кипи от всякакви скандали, драми, политически интриги и неуспокоени страсти. Точно това се случи и през този мътен август. Зловещото убийство в Пловдив подпали отново цялата държава и вкара държавата в режим на безкрайна разпра от диагнози, политическо противопоставяне и безкрайни стонове.

Психодесницата видя в темата възможност за безкрайна политизация и импровизацията на политически скечове и кратки пиески за заблудени души. На всички българи им стана ясно, че убийството в Пловдив не е продукт просто на банална жестокост и варварство. В него има идеология. Извършителите на кошмара са идеологически покръстени в неонацизма и са нещо като щурмови отряд. Този отряд очевидно към момента е действал на доброволчески принцип и без политически задачи и заради това е издирвал не политически противници, а просто „педофили“, но нека да не се заблуждаваме – това е тренировка, нещо като военно упражнение. Ако то беше минало без проблеми след някоя и друга година лумпените щяха да завършени нацисти и тогава никой нямаше да е в безопасност. Ние сме го виждали това. Преди няколко години хората, които отбраняваха Паметника на съветската армия от десницата с флексове бяха атакувани от нацистка сбирка от млади лумпени. Тогава те ритаха възрастни жени, биха хора, а десницата ръкопляскаше и шумно слюноотделяше от кеф. Важно е да си припомним това, защото историята в Пловдив много бързо показа, че е доста по-дълбока и уличаваща отколкото изглежда на пръв поглед.

Десет дни, цели десет дни медии, психолози, тв-анализатори, квартални пияници и виртуални подлизурковци се опитваха да ни убедят, че това, което се е случило в Пловдив е руски неонацизъм. Какъв друг да е освен руски, а? И откъде другаде да идва освен директно от Кремъл и от мазето на Владимир Путин? В това психодясното видя прекрасна възможност да натрупа морални точки – децата ни са жертва на пипалата на Кремъл, които бъркат в техните мозъци, радикализират ги, превръщат ги в неонацистки зомбита и те започват да убиват хора. „Войната на Путин срещу нормалния живот в България се разраства“, изсъска на специална пресконференция академикът на сапуните Николай Денков. Специално, за да се докаже тази тема от калта на миналото бе извадена фигурата на руския неонацист Максим Марцинкевич – Тесак. На снимките си от Младежкия хълм заедно със своята жертва младите неонацисти правят знак със свит палец и това е следата, която води към Тесак. А какъв е Тесак? Руснак. Значи Путин е виновен.

Поне така гласи телевизионната версия на нещата. Истината е, че проблемът е много по-сложен и доста по-различен. Руската държава не е спирали никога да преследва този мрачен нацист и неговите фенове. Той лежи в затвора три пъти. Последният път е арестуван през 2018 година. През 2020 година е намерен мъртъв в своята килия. Официалната версия е самоубийство. Само, че само няколко дни след смъртта му „Дейли мейл“ (ултражълт английски вестник, но пък прекрасен рупор на управляващите елити) пуска специална статия за Тесак с версията на семейството му – Марцинкевич е бил убит от руските власти. Вестникът не заема страна, но описва напоително случката, защото дадената задача е такава – трябва да се говори за това как Путин отстранява всички неудобни хора. За идеологията на Тесак в статията има само няколко изречения и дотам. Ако страничен човек я чете ще си каже, че е бил убит пореден руски дисидент. И всъщност точно тук е заровено кучето, защото след 2022 година и започването на войната в Украйна всички съратници на Тесак в момента воюват на страната на Киев. Сред тях особено ярко се отличават имената на Роман Железнов, който още през 2014 година отива да помага на Украйна да преследва руснаци в Донбас и Денис Капустин, основател на „Руския доброволчески корпус“, който вербува руснаци да се бият на страната на Киев. Интересно как така целият руски неонацизъм получи топъл прием в Украйна?

И задаваме този въпрос, защото в края на миналата седмица полицията разби в града под тепетата цяло неонацистко сборище, което си е имало щаб-квартира, функционираща като частен клуб. Кадрите от нея са потресаващи – знамена с нацистка символите, флагове на „Кръв и чест“ и…черешката на тортата – мемориален шал с името на Светослав Славков, който е българин, отишъл на фронта да се бие за Украйна и убит през 2024 година. Искам да ви припомня, че за смъртта на Славков преди две години научихме от неговия приятел Боян Расате…Трябва ли да правим допълнителни връзки.

Всъщност две трети от доста малкото български доброволци за фронта в Украйна са неонацисти и трябваше полицията да атакува такъв таен клуб, за да ни стане ясно това. И, че пипалата на неонацизма в Пловдив нямат никаква връзка с Русия, напук на опитите на сапунените академици и десните инфлуенсъри да ни убедят в обратното. Кървавите отпечатъци от местопрестъплението водят към Украйна, а темата за това как съвременна Украйна е лаборатория за създаването на неонацистки идеи е мрачната, срамна и гнусна тайна на цяла Европа днес. Както и на българските психодесни, които вероятно и до днес захранват с парите си военни образувания като „Азов“ и виждат в татуираните неонацисти там светли воини, които отбраняват европейските ценности. И както западните служби навремето профилактираха всички, които ходиха да трупат боен опит в Сирия на страната на Ислямска държава, може би е време нашите служби да се заинтересуват от доброволците за Украйна. Защото не знам какви ценности ходят да пазят по бойното поле в Украйна такива "доброволци", ама е очевидно, че не са свързани със свободата и демокрацията. Това важи и за обслужващия персонал на украинските неонацисти у нас и на десеткити маниаци, които наливаха пари в техния неонацизъм като прекрасно знаеха за какво дават своите средства.

Да не говорим и за друго – всички арестувани неонацисти в Пловдив имали принадлежност към организацията „Кръв и чест“, която е създадена във Великобритания. Нека да бъдем честни – много по-вероятно е младото поколение да попива неонацизъм точно по тази линия. 

Просто то нито знае руски, нито някога го е учило, за да може да попива директно от Тесак и неговите епигони в Русия. Проблемът е, че неонацизмът изгражда глобална мрежа, която лови все повече и повече млади хора и точно тук нашите психодесни катастрофираха зловещо, защото отново се отдадоха на любимата си фобия „Русия“, а вероятно Русия може да бъде обвинявана за много неща, но не и, че е най-големият износител на неонацизъм в света. И нито един от десницата не се опита да обърне поглед към истинския кладенец на такива политически удоволствия – Украйна. Защото от 2013 година насам крайната десница в Украйна е не просто фактор, тя получи световна легитимация и сега съвсем безпроблемно изнася токсичната си идеология навсякъде по света. Но как нашата десница да види това? За целта се иска човек да е запазил здрав разум и достатъчно почтеност, за да  може да разпознае това явление не само в сегашната действителност, но и в историята. И точно тук опираме до най-големият извор на неонацизъм у нас – войната с историческата памет. Тя е всеобхватна и се води от много години насам. И включва всички системни опити да не се признае за антифашистка съпротива у нас. Включва и нежеланието България да си спомня за своето участие във втория етап на Втората световна война с което страната ни изкупва срамното си съюзничество с Хитлер от 1940 до 1944 година. Неонацизмът намира почва и там, където се води безкрайна и истерична битка с паметниците на героите на антифашистката съпротива. Видях колко ирония изсипаха психодесните по тази диагноза. Това дори не е ирония, това беше хистерично кикотене, което доказва тезата. Не можеш да напишеш алиби на най-големите психопати в българската история, да ги окичиш с етикета „жертви на комунизма“ и след това да чакаш от мъглата на миналото да не се завърнат кафявите идеи и да не си намерят нови последователи. Всъщност точно на това се дължи Голямата Дясна Истерия днес. Чудовището от миналото, което те пуснаха отново на свобода вече взима жертви и тъпче черепи. 

А неговите майки и бащи ужасено се опитват да го припишат на някой друг. 

Ако полицията си свърши работата и разбие всички сборища на неонацисти у нас, знаете ли какво ще последва – една безкрайна колекция от знамена на Украйна, възпоменателни шалчета и тениски с лозунги против комунизма. 

Точно това е бензинът на съвременния български неонацизъм. 

Но нека да обвиним отново Русия…

 

Властелинът на отвертките

 

"С ала-бала с машините и изборите са решени. Сега всяка машина, понеже не са сертифицирани, ще я пипа полицай - не такъв униформен, а от тези с отвертките. Хващаш го с една отвертка и махаш кутията...". С тези думи Бойко Борисов още отсега оправдава загубата на ГЕРБ на президентските избори. В този поток на съзнанието обаче има ключов детайл, който е изключително важен.

Отвертката.

Всеки, който е достатъчно психично обременен да си спомня близкото минало и да е съхранил детайли от психарската картина в България, няма как да не се впечатли от вкарването на този инструмент в политическа употреба.

Отвертката носи символно значение и в някоя алтернативна реалност, това е партийният символ на ГЕРБ. Защото, когато стане дума за използването на отвертки, ГЕРБ и техните кадри държат цялото ноу-хау на процеса.

Нека да върнем лентата 13 години назад. В началото на 2013 година тогавашния лидер на БСП Сергей Станишев подаде сигнал до прокуратурата, че Специализираната дирекция „Оперативно-технически операции“ (СДОТО) към МВР незаконно подслушва политици, бизнесмени и журналисти. Вероятно си спомняте за прословутия "Цецомобил" (по легендарното име на Цветан Цветанов), който обикаляше из София, за да слуша политическите противници и да събира незаконно информация. В целия този казус обаче имаше един влудяващ детайл. В мига в който става ясно, че спецоперацията е компроментирана и прокуратурата започва проверка началникът на отдел в СДОТО Радко Димитров бе уличен, че е изтрил много записи. Но и нещо повече - с помощта на отвертка (!!!) той се опитал да отвори, физически да разглоби твърди диск на "Цецомобила". Доколкото си спомням техническите му умения не стигат до там, за да успее напълно в тази свръхтехнологична спецоперация по саботаж, но оттогава съм наясно - пуснат ли ГЕРБ темата за отвертките, те знаят за какво точно говорят.

Разбира се, това съвсем не означава, че полицаите с отвертки могат да променят вота, но е умилително и разнежващо как ГЕРБ са на етап в който се връщат към първоначалните си политически копнежи като партия. Борисов съвсем умишлено не говори за хакерство или други айти-импровизации. Те са виртуални, холивудски и практически неразпознаваеми. 

Виж - отвертката - е конкретна, ясна и дори активът им в най-малките паланки може да я намери като добро обяснение за бъдещия провал.

И кой, ако не Властелинът на отвертките, може да я пусне в политическият дебат. 

Гузен негонен бяга...  

 

Полукампанията на полукандидата

 

Полукампанията на полукандидатът за президент Андрей Гюров вече заприличва на анимационен филм. Тя е натоворена с мелодраматична видеообразност, но практически никакво политическо съдържание. Последно видяхме как Гюров лови привечер риба на морския бряг, но облечен с костюм, как пуска психеделични клипчета от престоя си в Министерския съвет и как се писа за един от родоначалниците на любимия спорт на народа (хаха) - бейзбола. Всичко това прилича на филм без сценарий, защото, когато преди няколко седмици го питаха дали ще се кандидатира за президент, той отговори, че още не е решил. И продължава да мълчи мистериозно по темата, вероятно воден от принципа, че е по-добре да мълчиш и да те смятат за глупав, отколкото да си отвориш устата и да разсееш всички съмнения.

Вместо самият Гюров говорят самоназначили се говорители. В ролята на такъв тези дни влезе ген. Атанас Атанасов, който обяви, че до дни Гюров излиза на пистата. Вероятно и последните трима зрители на този епос са приели новината без особено голям ентусиазъм. В българската политика е особено важно да имаш усещането за време, изтървеш ли мига моментално превръщаш амбициите си в комикс. Нагнетяването на напрежение точно в този случай не върши работа, защото на практика напрежение няма. Никой не се вълнува особено от приключенията на един случайник в политиката, но градската десница отдавна живее в собствен балон и там реалността почти никога не отива на гости.

Но един друг момент в изявлението на Атанасов заслужава внимание. Той обяви, че Инициативния комитет на Гюров може и да преговаря с ГЕРБ за подкрепа. Допускането на тази възможност не е просто игра на ума. Градската десница като самоубиец отново и отново е решила да повтаря големите си грешки. Не е важно колко гласове може да донесе ГЕРБ, но самата покана за танц към тях вече е като отрова в кръвта. Защото вярна на собствения си инстинкт за самоунищожение десницата отново ще гради геополитически коалиции, ще реве за външната политика и заплахата от Путин, единственото прикритие за това, че пак се отдава на политически перверзии. 

В този смисъл мълчанието на Гюров става още по-двусмислено и странно.

 Защото изграждането на видеообраз е едно, запълването му с реално съдържание е съвсем друго. 

А в Гюров ще вложат всички мании, фобии, фиксации, прегрешения и тъпотии на дясната мисъл. 

И най-накрая той просто ще прилича на атентатор с жилетка, която се самовзривява в най-неприятния възможен момент. 

Ето това си имаме като полукандидат към момента...

 

Зверството в Пловдив и неговите политически майки и бащи

 

Виктор Пелевин – самотен и странен руски гений – много мъдро и страшно бе отбелязал веднъж, че не киното подражава на живота, а е точно обратното – животът подражава на киното. Вероятно заради това мнозина ужасени, гневни и потресени хора, които следяха в реално време излизането на подробности за абсолютното зверство на групичката тийнейджъри в Пловдив, които жестоко и психопатично пребиха и убиха човек с невъобразими мъчения, се чувстваха така все едно пред тях оживява бруталния английски сериал „Юношество“ („Adolescence“). Там сюжетът е почти буквално същия – полицията нахлува в къщата на обикновено английско семейство и арестува подрастващия им син в подозрение за убийство на негова съученичка. А след това изпод баналния сюжет изплува цялата мътилка на съвременното съществуване, ужасяващото подозрение знаем ли какво става с младото поколение, удавено в своите телефони и виртуална джунгла, където са жертви на всякакви влияния, мрачни типове и откровени хищници.

Точно тези въпроси започнаха да изплуват и след случая в Пловдив. Само си представете – групичка от десетина младежи се въобразява като хайка за педофили, примамва някакъв човек със затруднено развитие на Младежкия хълм в града на тепетата и след това следва нещо невъобразимо и гнусно. Те го ритат, скачат му върху ребрата, душат го, бръснат му веждите, загасят фасове в него, отново го ритат, с нож продират свастики по тялото му, снимат всичко това на видео, а клипчето веднага попада в социалните мрежи. На снимките се вижда, че младежите разпъват знамена с нацистка символика, вдигат ръце за хитлеристки поздрави, карат жертвата да им целува обувките, да моли за милост, но въпреки това не го пощадяват. Тя (жертвата) умира само няколко часа по-късно в пловдивска болница. Изтощени от зверския побой младежите, които са взели 30 евро от своята жертва, отиват да ядат дюнери и да се наслаждават на виртуалната си слава. И само няколко дни по-късно скандалът и техния арест избухна с пълна сила, за да ужаси цяла България със своята първична жесток, агресия, абсолютна липса на милост и надникването в един изкривен, сбъркан и кошмарен свят в който нищо нормално не е останало.

Така в ареста се оказаха петима младежи – три момчета и две момичета. Четенето на тяхната мярка вероятно бе едно от най-гледаните неща в българското виртуално пространство. Пловдивският съдия Петко Минев се позволи някои неща, които станаха обект на жестоки спорове след това – първо: той допусна медиите да снимат четенето на мярката, второ: изчете целите имена на обвиняемите и свидетелите и трето: макар, че обвинените в убийство са непълнолетни той ги остави в ареста. Мотивът му не бе, че те могат да се укрият, а че могат да извършат ново убийство. Съдия Минев не успя да сдържи своите емоции – в мига в който описваше всички гаври, които са били извършвани с жертвата, брадичката му потрепери и той се просълзи. Много е трудно човек да не се подаде на такава емоция. Защото за разлика от всички останали съдията най-вероятно е видял и всички клипчета в които извергите са увековечили своето зверство.

Веднага след това умнокрасивата общност колективно скочи на магистрата – той нарушил презумцията за невинност,  заиграл се се популистките чувства на обществото, нямал право да излага на риск малолетните извършители, защото обръщал махалото в обратна посока. Правото не подлежи на безкрайни анализи, но в случая съдия Минев имаше пълно право да постъпи по начина по който постъпи. След като си станал свидетел на такава психопатична жестокост, нямаш право да прикриваш тези, които са записали всеки миг от гаврата само с инициали. Обществото трябва да знае техните имена. Нещо повече – обществото бе длъжно да знае и имената на „свидетелите“, защото точно в този случай свидетелите са онези, които са снимали с телефоните, виждали как жертвата моли за милост, но нито един от тях не е спрял да снима, за да помогне или да прекрати отвратителното зверство. Тук вече опираме до големия въпрос – на чия страна е правосъдието. То трябва да работи за справедливост и здраво общество или трябва да бди над престъпниците? Което съвсем не означава, че обществото трябва да поема правосъдието в свои ръце и с вили и мотовили да набучва извършителите, но то трябва да знае кои са тези хора, кои са родителите им, защото утре или вдругиден техните деца могат да се окажат в компанията на такива закоравели изверги. Точно тук се видя защо държавата ни е на това дередже. Защото винаги от мъглата на нищото ще се появят хора, които ще искат правосъдието да работи за престъпниците. И, да, всеки е невинен до доказване на противното. Но при наличието на толкова много видеоматериал в който ясно се вижда кой и как загася фасове по човека, удря го и го души, няма как да изпадаме във философски терзания къде точно е истината. Истината е документирана и точно този случай ще бъде като лакмус – в състояние ли е съдебната система да реагира адекватно и да отстрани този тумор от Пловдив. Първите стъпки бяха повече от похвални. Съдия Петко Минев изцяло осъзна своята отговорност и постъпи като истински магистрат.

Проблемът с цялата драма дойде в следващите дни. Всеки път като стане нещо кошмарно и умонепредставимо, всеки път се появяват дежурните оплаквачки с дълги въздишки на тема „къде сбъркахме?“, „как подведохме децата?“, „кое ни накара да стигнем до там?“. Това са важни въпроси, но точно в такъв случай те не просто не работят, те са вид алиби. Да, младите са потънали в телефоните си, изчезнали са в мъглата на кратките клипчета и допаминовата зависимост, но не бива да подвеждаме цялото им поколение под общ знаменател. Както и да леем колективно сълзи за токсичната атмосфера в обществото и омразата, която ни залива. И то не заради друго, а точно тези, които държат най-силно горното „до“ са най-големите маниаци на разделението, омразата и абсолютния хейт. Всякакви малоумни десни инфлуенсъри и полуинтелектуалци започнаха да стенат, че децата са станали жертва на руска неонацистка пропаганда, а пък и местните кремълски проксита, наливали бензин в този демоничен огън. Как? Ами те редовно дехуманизирали своите противници, обиждали ги, разстрелвали ги с тролски атаки. И това го казват хората, които наричат всеки с различно от тяхното мнение „копейка“, които ненавиждат народа си толкова много, че използват всяка плюнка в чуждестранната преса, за да се нахвърлят срещу своите сънародници, които сочат с дългите си криви пръсти всеки, който не се вписва в тяхната секта и го заплюват с техните измислени думички – „русороб“, „хибридчик“ и какво ли още не.

Та именно господарите на омразата, абсолютните агенти на хаоса и на разделението, да говорят за токсична атмосфера ми идва малко в повече. Както и това, че пак намериха начин да забъркат Русия в този скандал. Просто, защото неонацистка идеология много сериозно нахлува и от Запад, а младото поколение доста по-добре знае английски, отколкото руски.

Да не говорим, че тук опираме до друг централен и много важен проблем. Защото, за да може едно общество да има имунна система срещу нацизма, то трябва да го разпознава. А у нас точно десницата се опита да погребе мрачната история на бг-фашизма.

Какъв фашизъм и нацизъм днес?

Нали клането след Септемврийското въстание е само справяне с престъпни елементи?

Нали погромът над интелигенцията през 1925 година е част от борбата с тероризма?

Нали партизаните са само едни мандраджии, а парите за отрязаните им глави е борба на Царството с комунизма и е напълно в реда на нещата?

Нали участниците във Втората световна война изобщо не съществуват за десницата и заради това системно с тяхната памет се води отчаяна битка?

Нали искат да прекръщават парк "Заимов", защото проклетият генерал бил работил за чужда държава, независимо, че България тогава е съюзник на Хитлер, а политическият елит славослови усилията на фюрера за промяната на Европа?

Откъде да дойде този фашизъм след като по земите български никога не го е имало, а проспериращото Царство е било водеща икономика и първи производител на аспержи в Европа?

Бавно, сигурно и престъпно десните сили у нас възкресиха фашизма, а сега треперят пред неговите прояви. Защото младежите с нацистки знамена са естествено продължение на погрома над учебниците по история, на изнасилването на историческата памет и на гаврата с паметта на онези, които дадоха живота си за различна България. Аз заради това не обичам да слушам баналните дрънканици за общата ни отговорност като общество. Това е сантиментално алиби, което да спаси истинските престъпници от големия проблем. Че днес отказват да припознаят младите извергчета от Пловдив като свои деца, като собствени творения, изпълзели от техните политически епруветки, като логичен свършек на техните мазни отпечатъци по местопрестъплението „България“. Ето това видяхме в Пловдив. И се опасявам, че ще го виждаме отново, докато всички майки и бащи на тази изродщина ни пищят в социалните мрежи и мелодраматично кършат пръсти.