Сблъсъкът на шествия: тихата културна война в която няма добри герои

 

Има нещо ужасно сбъркано, удивително порочно и кошмарно перверзно в начина по който у нас се налага идеята, че ежегодният „Прайд“ е нещо много добро. Че това не е карнавал на пошлостта, а протест срещу дискриминацията на различните и следователно всички, които не го приемат са някакви потни селяни, потънали в блатото на примитивен мачизъм и бульон от тъпи фобии и първични страхове.

Тези дни събрах последните си остатъци от здрав разум, поех дълбоко дъх и се гмурнах в есетата на най-гръмогласните защитници на „Прайда“. Не смятам, че всеки е способен на такъв мазохизъм и заради това ще се опитам да ви смеля всичко, което се вади като аргументи на масата. Сред тях има и рационално зърно, но то е панирано с такова количество празнодумие и банален хейт, че е много трудно да получи признание.

Всички, ама наистина всички до един, защитници на гей-прайда по някакъв начин са убедени, че традиционното българско семейство е битов ад, кошмар и безкраен тормоз. „Нали традициите повеляваха мъжът да е мъртво пиян и да пребива жена си“, пише с ирония един от авторите, чието име не е важно, защото той не е индивидуален, а просто говорител на кошерен разум, който пуска едни и същи опорки. Авторите на подобни есета са убедени, че всеки български мъж е насилник, всяка жена е пребивана, всяко дете е заплашено от сексуално злоупотреба, а нощем зад стените на панелките настава един колективен кютек, викане, драми шамари, леене на алкохол и трошене на чинии. Парад на абсолютната дисфункционалност. Контратезата на всичко това е ЛГБТ-общността – която е цветна, радостна, отворена, толерантна, където царят диалог, любов, разговори за цветя и се леят само слънчеви лъчи. В този свят не може да съществува лош гей. Ако една жена си пада по друга – тя е светица, която заслужава място в Библията. „Новият Спасител“, хлипа една психодясна вещица, „ще е тъмнокожа жена, която си пада по друга жена“. Отклонението е истинската норма. Онова, което продължава рода е порочно, то е мръсно, тежко, гадно и само „Прайдовете“ могат да спасят света от това ежедневно зло. Любимият ми жанр пък са текстовете, които започват с изречението: „Аз съм хетеросексуален мъж/жена, но ходя на „Прайд“, защото искам всички да са щастливи и приети. Бях там и нито един гей не се опита да ме изнасили. Всички се забавляваха, пиеха бира и се радваха“.

Което по обратната логика ще рече, че на Шествието за защита на традиционното семейство вероятно се разхождат само изнасилвачи, неприятни типове, насилнически гадове, които само чакат либералната общност да се разсее и веднага биха поканили Путин да управлява България.

Всъщност именно този порочен разказ пречи да има истински диалог по толкова важна тема в България. Защото, когато разположиш основанията за „Прайд“ единствено в тази сфера - за това как традиционното българско семейство е някаква форма на кошмар, ти никога не можеш да разчиташ на истинско разбиране. Изобщо защитниците на гей-шествията би трябвало да се опитат да признаят нещо елементарно – не всяко традиционно семейство е кошмарно, не всеки мъж е насилник, не всяка традиционна ценност е хибридна спецоперация на Москва. Дори тези, които се събират на „Прайд“ все пак са възникнали от банално и традиционно семейство. И, да, във всяко семейство има проблеми и скандали. Това не е хетеросексуално насилие. Нарича се „живот“ – той ни бомбардира с проблеми, драми и нервите често не издържат. Никой не може да ме убеди, че гей-двойките не си вдигат скандали, никога не се карат и не се обвиняват яростно. Това е част от природата на човешките отношения. Ако някой някога измисли начин в тях да няма такова напрежение, той сигурно ще спаси света и вселената. Дотогава обаче не можем да подвеждаме всички семейства под общ знаменател. Това е все едно някой от традиционните да обобщи, че всички гейове са престъпници. Тогава срещу него ще блъвне тъмна маса от обвинения. Значи и обратното няма как да е вярно.

Убеден съм, че огромната част от хората, които се събират на шествието на традиционното семейство не искат гей-общността да бъде угнетена, дискриминирана и социално остракирана. Тяхното събиране не е разгул на ксенофобията, а опит да заявят нещо съвсем нормално – оставете децата ни встрани от този голям дебат. Нека той да стигне до тях в момента в който са пълнолетни. Тази ранна сексуализация на децата е най-тъпият и противен ефект на джендър-пропагандата. Не можеш да бомбардираш седемгодишно дете с идеята, че има 40 пола и че неговите проблеми идват от това, че е родено с грешния пол. Подобно разбиране прецака вече няколко поколение на запад и не е ли добре някой най-накрая да се поучи от грешките.

И заради това, че има родители, които не искат да се случва това – върху тях моментално се посипват обвинения. Те са путинисти, насилници, селяни, тесногръди консерватори, копейки и какво ли още не. Всъщност ето точно това не е начин да се води диалог по тази тема. И това е другото, което ми прави впечатление в цялата обществена драма. Десният комсомол и техните правоверни доносници, пардон, инфлуенсъри, се нахвърлят като копои върху всяка публична личност, която се изяви „неправилно“. Тази година мишената кацна върху Мариус Куркински, който бе обявил, че ще се появи на шествието на традиционното семейство. Неговата появя щеше да е знаменателна, защото той от години е обявил своята различна сексуална ориентация, която обаче е съчетана в с вярата в едни по-традиционни ценности или най-малкото с отхвърляне на пищната показност на всички прайдове. Толкова токсична плюнка не съм виждал да се хвърля по друг човек. Големите защитниците на различията, рицарите на борбата с дискриминацията не се посвениха да го обиждат с най-гнусните думи за сексуалните му предпочитания, само, защото има нахалството да не мисли като тях. Залповете бяха от сутрин до вечер и Куркински бе изкаран най-порочният човек във вселената, някакъв прикрит лицемер, който удря в гърба либералната общност. Резултатът – актьорът не издържа и обяви, че няма да ходи на шествието. Защото колективният психодесен комсомол наистина нямаше да го остави на мира. Това е много интересен детайл в общност, която твърди, че обича различията и уважава демокрацията. А всъщност е точно обратното. Кошерният разум не само не търпи някой да се отличава, но превръща и в партийна повинност ходенето на „Прайд“,  защото, ако не отидеш върху теб биха се стоварили десетки обвинителни пръсти.

Ето тези комсомолщини са ужасни в своя зародиш. А как така никой от организаторите на „Прайда“ поне един път не изиска от своите защитници в парламента да обявят истинската си сексуална ориентация публично. Че иначе излиза как десетки отдадени хетеросексуална жени и мъже са техните политически воини в обществото. Можете ли да ми споделите за един, поне за един от висшите етажи на десницата, който да е излязъл от килера и публично да обявил истинските си чувства? Аз не сещам. Значи лицемерието започва още оттук. Най-накрая ще се окаже, че на прайда ходят единствено хетеросексуални, обсебени от идеята да бъдат глас на различните.

Аз съм от хората, които не биха отишли на нито едно от двете шествия. Колективните масовки по тази тема ме дразнят, а и знам, че уличните демонстрации само усилват, а не решават подобни проблеми. Но ясно си спомням, че миналата година на „Прайда“ имаше нещо много хубаво – плакати и лозунги за свободна Палестина, викове срещу геноцида в Газа, истински геополитически заряд. Тази година организаторите се бяха постарали напълно да удавят темата и да не допуснат нищо подобно. Ето ви – слушайте Дара, но не ми вдигайте лозунги срещу Израел. Подобни действия превръщат събитието в комсомолско мероприятие, което вече дори не може да поставя истинските проблеми. Гледах снимки от други подобни прояви по света – световната политика присъстваше навсякъде. Само у нас събитието е удавено в розови есета за различията и хетеросексуалните рицари, които биха бранили всеки гей по земята. 

С други думи – софийският „Прайд“ не може да надскочи себе си и от година на година се дави в собственото си самовъзхищение и презрение към всички останали. 

Ето точно така не се прави. 

Това е разказ за два свята, които не са чак толкова различни и имат какво да си кажат. 

Но фактът, че този разговор потъва в злост и кошмарни обвинения е най-добрата диагноза за България. 

 

Триумфът на политическата опаковка

 

 

Очевидно живеем във време в което политическото съдържание е в мъчителна агония. 

Възходът на социалните мрежи и на компилациите на изкуствения интелект превърнаха политиката в уродлива пародия на тик-ток стилистиката. 

Там е важна опаковката, а не съдържанието. 

В момента в който млада девойка по сутиен разкрива политическите анализи на действителността ние вече сме на територията на шоуто, а не на политиката.

Най-ярко това състояние на действителността може да бъде видяно в общественото присъствие на Андрей Гюров и прикаченият към него екс-главен секретар Георги Кандев. 

Само в рамките на седмица Гюров пусна клипче как сече дърва под звуците на Тони Стораро, как се вози в автомобил с висока скорост и предупреждава, че трябва да се кара по-бавно, как куфее на концерт на БГ-радио, и как той и Кандев бягат на маратон в провинцията.

Стилистиката на клиповете е холивудска. 

Гюров е запазен мъж, в добра форма, всичко е фокусирано върху неговото присъствие, доброта, вътрешна светлина и сърдечност. 

Типична найотициновщина, но хайде, това ще го оставим настрани с оттегчена въздишка. 

Това кинопроизводство е предназначено още отсега да наложи Гюров и Кандев като кандидат-президентска двойка на десницата безапелационно. Целта е донякъде изпълнена - под видеата десетки лели пъшкат сладострастно от картината на случайни бивш служебен премиер, който така и не направи нищо значимо по времето си на власт.

Проблемът е друг. 

Никъде, в нито един клип Гюров не разкрива дори елементарна политическа визия. 

А това все пак няма да е състезание за мистър "Криза на средната възраст", нали така? 

От един президент хората не очакват да знае как мята секирата, а, че разбира лавината от проблеми пред които е изправена България. 

Гюров е опаковка, превърната в самоцел. 

Кампанията му е от типа на дългокраките инфлуенсърки, които пускат своя снимка по бански, а отдолу пишат текстове за това колко трябва да са горди жените и как е трудно да оцелеят в свят, пълен с кучки. 

Това е Гюров - дългокраката фантазия на дясното и вероятно по тази причина той не им предлага позиции, политически размишления или инициативи. 

Той им предлага свои снимки. 

Очакваме скоро да го пуснат от плажа или как прави набирания на лост. 

Проблемът е, че тези техники вече са били експлоатирани докрай, така че дори в това отношение той и екипът му са безполезни имитатори, ерзац-инфлуенсъри.

Когато политиката е сведена единствено до опаковки не можем да очакваме каквото й да е решение на истинските проблеми. 

Точно обратното - ще бъдем давени отново и отново в тях. 

Защото на политическата сцена вече няма решения. 

Само опаковки. 

И те триумфират. 

Опаковката наистина продава, но когато под нея няма никакъв продукт, това е мошеничество. 

Точно в мошеническа епоха живеем. 

 

Политическият турист Трайчо Трайков и неговата "разгромна победа"

 

"Трайчо Трайков спечели с разгром изборите за „Средец“. Това тръби една дясна медия. Друга се опиянява, че техният кандидат е спечелил на първи тур и е смазал конкуренцията. Психодесният политически елит също излезе с гръмки статуси, които звучат така все едно са спечелили епична битка срещу ордите на мрака.

"Трайков взима 77,3% процента", гърмят други заглавия в либералната преса. Единственото, което липсва е заря и танци на полуголи мажоретки, за да отбележат знаменателния миг.

Представена по този начин обаче "победата" на Трайков е фалшива новина. Защото изразена в реални числа тя е покъртителна. От имащите право на глас малко над 28 хиляди души пред урните са се явили само около 12,3 процента. "Разгромният" резултат на Трайков е в размер на 2718 гласа. Това е удивително по-малко дори и хардкор твърдото ядро на мракобесното дясно. Трайков би трябвало да пие от мъка пред тези числа, а не да тържествува. Те го правят кмет без никаква легитимност. Фигурант с огромно его, който заради своите политически маневри бръкна в джоба на софиянци с 220 хиляди евро за организацията на едни ненужни и абсурдни избори.

Нека да припомним - през февруари Трайков дезертира от кметския пост, за да приеме добре платената позиция министър на енергетиката в служебния кабинет. Четири месеца по-късно политическият турист реши, че отново му се иска да бъде кмет, защото стои ли се безработен в наши дни, и пак се кандидатира. Това е безпрецедентен цинизъм, който трябваше да бъде наказан най-напред от самите десни избиратели. Наясно съм, че старата реституция и дребнобуржоазна еснафщина биха гласували и за павиан, ако го издигнат добрите сили, но дезертирането на Трайчо бе плесник и в техните собствени лица. Оказа се, че всички столичани са заложници на неговите алчни политически амбиции и маневри, които в крайна сметка бяха платени от тях самите. Трайков "победи", но резултатът му би трябвало да го плаши, защото в съвсем различна ситуация следващата есен, той вече наистина ще е пътник. Защото някои неща са непростими. Смятам и друго - морално след тези маневри Общинският съвет поне да го остави без заплата до края на мандата. Това ще е минимална компенсации за дивия и ненужен разход, който той причини на града. Нека да се изживява като кмет, но ако обича да е на доброволен принцип. Трайков даже първи би трябвало да предложи това.

И точно тук трябва да се кажат няколко хубави думи за БСП. 

Всички останали големи партии бяха решили да дадат служебна победа на Трайков и проспаха напълно изборите в "Средец". 

Това е непростимо недоглеждане, което щеше да убеди службогонеца, че е недосегаем и незаобиколим. 

Но левицата и нейната кандидатка Пламена Заячка сериозно притиснаха и притесниха Трайков. 

Появата на истинска конкуренция дори го накара да прави кампания, иначе щеше да изкара цял месец в писането на спомени "Какъв як служебен министър на енергетиката бях". 

Да, БСП не успя да се пребори, но именно през такива битки левицата може и ще връща доверието в себе си. 

Това няма да е лесен процес, но социалистическите партии стават най-силни именно в каузите, които всички останали са отписали.  

 

Протестът на младите и притесненията на старите динозаври на капитализма

 

Не e като България да не ври и кипи. Политическият живот у нас е като клокочещо вещерско котле в което има всякакви демонични съставки – изявленията на депутати от „Прогресивна България“, които след това Радев трябва официално да маха от масата, поредната катастрофа при която кола се заби в автобус с много жертви, сагата с украинската инвазия по черноморския бряг и упоритите опити на градската десница да изкара варненският кмет някаква нова политическа и невинна девственица, отлетелите самолети от летището в София...

България ври и кипи.

Въпреки това обаче този път ще насочим поглед навън, който някъде в края отново ще ни доведе до нашите ширини. Тези дни органът на победилият глобален капитализъм „Икономист“ излезе с фундаментална статия, озаглавена „Как да преборим ДженЗи социализма“. Нека да я преразкажа с няколко думи – новото поколение, митичното джен зи, поколението на дигиталните технологии и зомбирано от телефоните, проявявало опасна склонност да гласува за социалисти като Зохран Мамдани в Ню Йорк и Жан-Люк Меланшон във Франция, а това заплашвало ерата на просперитета. Ние, казва автора, живеем в най-доброто възможно време, но понеже младите дигитални идиоти поставят себе си на първо място (me-first), те егоистично не виждали общото и заради това гласували така – за социалисти, които поставят под риск всичко постигнато от световната финансова система. Младите гледали само себе си и страдали от „болест на желанието“ – например тези млади и нахални комунистчета искали да имат собствени жилища. Как да не се разтресеш от това ужасно нахалство? Също така „Икономист“ вижда в големия интерес на младите по света към Газа нарастващ антисемитизъм и проявя на същия този егоизъм – откъде накъде моята страна ще помага на Израел, а няма да помага на мен. Авторите на текста тук буквално съскат, за да сгъстят допълнителна храчка срещу младите идиоти, които отказват да разберат геополитическият залог в тази игра на милиардерите по света.

На този етап всеки нормален човек вече се е отвратил от четенето, защото всички световни статистики съвсем не показват, че живеем в най-добрия момент от историята. Напротив – днес е най-добре да се родиш в семейството на милиардер и да наследиш неговите активи. Голяма част от тези наследници не работят и не правят нищо, но са добре защитени от всички несгоди на времето. Всички останали в развития свят са подложени на градушка от стагниращи доходи, западаща покупателна способност, орязване на социални прави, икономическа несигурност. Днес вече имаме едно младо поколение, което не само подозира, а прекрасно вижда, че ще живее по-зле от своите родители. Много млади хора стоят без работа, защото те в нито един момент не притежават възможност да бъдат реален фактор в пазара на труда. Както каза руския икономист Глеб Кузнецов – „друг определя стойността на труда им, цената на жилищата им, а работните им места могат всеки момент да станат жертва на чужд изкуствен интелект“. Младото поколение може и да не знае какво е социализъм и да не може да го обясни идеологически, но на собствения си гръб усеща всички прелести на социализма в неговия хиперглобален стадий, когато дори човекът като икономически фактор престава да има значение. Важни са свръхпечалбите за една малка група от хора.

На този фон глобалното джен зи няма възможност да се сдобие със собствено жилище, живее при родителите си, няма икономически възможности за растеж, а и доходите му са несигурни. Искам някой да се опита да обяви на такъв млад човек, че живее в най-добрата възможна икономическа епоха…Това, че такъв човек поставя себе си на първо място и отказва да се съобразява с аргументите на световното финансово статукво, всъщност е страничен ефект от дългогодишната война с идеологиите и кастрацията на политическия протестен език. Днес имаме недоволни млади хора на които им е трудно да обяснят икономически и политически защо са недоволни. Но пък прекрасно си виждат празните банкови сметки и портфейли и невъзможността да планират семейство. Това е най-ясното отражение на тяхната безпомощност, но когато тя е концентрирана наистина може да се превърне в стихиен бунт срещу всичко. Старите алчни капиталисти го усещат с кожата си, но вече е късно да въртят руля на кораба. Заради това „Икономист“ предписва една постмодерна рецепта за справяне с проблема – рекламна кампания за икономическия либерализъм. Тоест – ти трябва с дългокраки мацки и полуголи инфлуенсърки да обясниш на тези, които никога няма да бъдат богати, че всичко е в реда на нещата и те трябва да престанат хулигански да гласуват за хора, които искат да вдигат данъци или да регулират едрия капитал. Младите хора искат препитание и сигурност, а ние им даваме рекламна кампания, че милионерите трябва да живеят прекрасно, защото, ако те са добре някой ден в митичното бъдеще и младият джен зи лузър също може да получи 15 процента увеличение на заплатата си. Тук наистина говорим за два свята, почти като у Смирненски, и те никъде не се пресичат, а единият очевидно вече не знае и как да говори на другия.

И най-накрая стигаме до темата „Газа“ в която никога не е имало дори и два милиграма антисемитизъм. Газа събира солидарност, защото е жертва на силните на деня. Имаме политически елити с широко затворени очи, които оставиха в 21 век да се случи истински и безпощаден геноцид и хора, които не приеха това, защото видяха в Газа отражение на тяхната собствена съдба. Тук си имаме класически сблъсък  - свръхсилни срещу суперслаби, но понеже живеем на планета, опасана в информационни вълни, Газа получи солидарност от всички ударени, от всички, които чувстват себе си като точно такива жертви на икономическото статукво.

Въоръжени с този „загрижен“ свръхкапиталистически поглед е интересно да видим каква е ситуацията у нас. На 36 година от прехода България също успя да се деидеологизира, а това винаги е опасно, защото без идеологически език е много трудно да защитаваш социални права, а и да остояваш собствения си интерес. Но това не прави джен зи поколението чак толкова беззащитно или податливо. И последните избори са най-добрият пример за това.

На протестите през зимата всички десни истерични инфлуенсърки и либерални журналистки до прегракване се възторгваха от младостта по улиците и от това как джен зи-тата идват, за да си поискат държавата. И точно тук се опитаха да ги моделират по свой тертип – оказа се, че младите у нас протестирали за по-десен бюджет, ниски данъци и осигуровки и показали прекрасен здрав разум. После през телевизиите се опитаха да ни наложат като образ на младото поколение кариеристичната комсомолка Ана Бодакова и някакво създание с неопределен пол Лекси Фльор, които трябваше да бъдат рупора на младежта. Бодакова се вмъкна под кожата на своето партийно ръководство, което я изтика за депутат с преференции, а Лекси Фльор потъна някъде из световната мъгла. Но младото поколение съвсем не гласува така както очакваха медийните шамани, които и до днес не могат да повярват, че стана така. Вместо да бъдат като армия, която гласоподава за градската десница, опиянени от медийните образи и дроги, младите хвърлиха цялата си надежда към „Прогресивна България“. И това извъртане и до днес оттеква из десните групи във фейсбук под формата на статията на „Икономист“ – колко са тъпи тези младежи, как не си знаят интереса, колко глупав бил техният политически порив. Старите десни птеродактили взеха завоя от възхищение до презрение за по-малко от време от половин мигване с клепач.

Това, че младежите са дали такова доверие съвсем се означава, че ПБ ще бъдат достойни за него, защото партията на Радев тепърва трябва да определи на коя страна ще бъде – на страната на едрия бизнес или на тези, ударените, отчаяните, ядосаните, които бяха така изтощени от безкрайните драми, че надариха една партия с пълно парламентарно мнозинство. Радев не е Мамдани, не и Меланшон. Но все пак не е колективното психодясно, а това е знак, че новото поколение вече не се хваща на старите хорър-разкази за социализма с които десницата основно се опитваше да хване с криви пръсти и мръсни нокти душите им.

Днес вече е ясно, че младите протестираха за истинска промяна, а не за десен бюджет. 

Че искаха кардинална реформа на държавата, а не по-ниски осигуровки. 

И че всички опити на десницата да приватизира техния глас се провалиха с гръм и трясък, който дълго ще оттеква. 

Да, България е назад с политическите процеси, но не сме далеч от деня в който младите, точно тези, които са лишени от шансове да пробият през мрачното икономическо статукво, ще изискват все повече и повече антикапиталистически отговор на своите проблеми. 

„Икономист“ го видя в западния свят, а нали точно десницата ни постоянно говори, че сме част от него. 

И ще го дочака наистина, но по начин по който ще й изкърти зъбите от ужас.