Душата и сърцето на БСП

 

В лявото пространство истински работят обединенията, а не безкрайните битки

 

 

Тези дни с лек ужас (остарявам, остарявам) изчислих, че от 2002 година не съм пропуснал нито една Бузлуджа. 

Миналата година не отидох поради лични причини, но през цялото време се чувствах виновен като човек, който предава най-съществената част от себе си.

Историята на БСП може да бъде разказана с емоцията, която всеки един от тези празници носи след себе си. 

Аз лично обичам да си спомням за могъщата енергия, която беше възпламенила върха през 2005 година. 

Тогава БСП беше спечелила изборите, но първият мандат бе провален от всякакви тънки парламентарни сметчици. Първият вариант на Сергей Станишев за кабинет не мина. Партиите седнаха на дълги и мъчителни преговори, които се проточиха над месец. Тогава обаче хората на върха подпечатаха премиерския мандат на Станишев. БСП даде енергията и доверието на ръководството да продължи докрай в битката за нормално управление на страната. Седмици по-късно беше създадена Тройната коалиция. Върху нея се изсипа много медийна жлъч и бяс, но съм убеден, че един ден, когато пушилката слегне управлението й ще бъде оценявано по съвсем друг начин.

Спомням си и мрачната Бузлуджа през 2007 година. 

Тогава отбелязохме празника чак през септември, защото в средата на лятото край върха бушуваха огромни пожари. И какви романтични времена са били - на 12-ия час руснаците ни пратиха самолет, за да гаси огъня.

Тогава България влезе в Европейския съюз и все още много хора живееха с надеждата, че това е истинското ново начало за страната. 

Че е въпрос на време всичко радикално да се промени. 

Управлението на Тройната коалиция все още не беше направило политическото харакири с плоския данък и на върха социалистите, въпреки отлагането, бяха изпълнени с енергия и очакване за по-добри времена. Това е върховната политическа емоция. 

Която е толкова дефицитна днес...

Припомням всичко това обаче не с носталгия. 

Защото и двата пъти за които говоря и двата пъти в които видях толкова енергия, левицата на върха беше обединена. И проблемът на БСП е, че някъде по пътя в мъглата на вечния политически хаос забрави този безценен урок. В лявото пространство истински работят обединенията, а не безкрайните битки, пукотевици и безсмислени войни.

Това е голямата задача пред Бузлуджа днес. 

Казвам Бузлуджа, защото това е възможно най-яркият, широк и безценен символ на лявото в България. Там е началото на мечтата за различна България и трябва постоянно да си припомняме, че когато БСП е пета политическа сила, тя предава най-вече онези в чието има съществува.

Знам, виждам, чувам колко опити за ранно счупване на гръбнака на новото ляво обединение има.

Много хора са посветили цялото си политическо съществуване на това и не мога да разбера какъв е източника на тази разрушителна и демонична енергия.

Да, големият смисъл на обединението е не схематично да се събират лидери и партии, а всички леви хора да видят, че на фона на всеобщия разпад на политически стойности, левицата върви към консолидация. Тя не е самоцелна. Левите избиратели заслужават не само да бъдат представени, а да видят осъществена истинска лява политика. Това може да стане само с добро представяне на изборите. А за целта е необходимо виновното минало да бъде преодоляно и да се търси хоризонт към една светла надежда за друга възможна държава.

Наскоро чух някой да говори за "душата на БСП" и как било трудно тази душа да бъде покорена. Проблемът е, че БСП в последните година остана без душа. Политическата мъгла задуши амбициите за истински ляв проект за управление и левицата се сви до серия от елементарни политически инстинкти. Душата е онова мистично място, където се раждат идеите, вълненията, образите, които правят цивилизации и осъществяват прогрес. Точно връшането на душата в БСП е опитът за ляво обединение. Защото една партия има дух, когато побеждава. Има дух, когато събира хора. Има душа, когато знае как да мечтае за бъдещето.

Изключително знаково е, че Бузлуджа отново е мястото, където БСП и цялото ляво пространство отново се сдобиват със здрав разум и амбиции. 

Убеден съм, това ще е поредната история за историческия връх, когато един ден някой ще разказва с емоция и възторг.

И това не е малко.

Никак не е малко.

Николай Ненчев - унищожител, гробар и бактерия

 

Николай Ненчев е триумф на посредствеността. Един банален, кух и изключително плосък човек, който благодарение на случайността остави някаква следа в историята на българския хаос. "Тайният живот на бактерията". Така трябва да е озаглавена един ден биографията на Ненчев, ако се намери достатъчно излудял автор, който да я напише.

Нека да си припомним с какво е известен този човек?

Спомням си, че навремето, когато Бойко Борисов го инсталира за министър на отбраната, десетки репортери изтормозиха Гугъл да търсят каквато й да е негова политическа изява. Намериха само една - Ненчев успя апаратно да надиграе Георги Пинчев и да му свие БЗНС под носа. Това е единственият му принос.

Като министър на отбраната Ненчев имаше една-единствена амбиция - да направи поредната далавера с ремонта на МиГ-овете и да прибере едни бързи пари. В името на тази цел той в течение на една година откровено лъга парламента за истинската положение в авиацията. Нещо повече - в мотивите си напускане тогавашния шеф на ВВС ген. Румен Радев написа, че ситуацията е сравнима като унижение с Ньойския договор.Това са кървавите отпечатъци на Ненчев в отбраната.

И всичко това бе съчетано с един патологичен евроатлантизъм, очевидно любимата дъвка на всички некадърници, когато трябва да се крият зад идеологически щампи. И до днес си спомням някаква декларация на неговото БЗНС в която го изкарваха рицар от светлина, който се е изправил срещу Путин. В годините след това битката с Путин се превърна във фиксидея на евроатлантическия селянин, който така запълваше всичките си интелектуални и политически дефицити.

Тоест като министър Ненчев беше пълна катастрофа. Брутален некадърник, който успя да си повярва, че е някакъв незаобиколим фактор.

После, макар и за кратко България успя да си отдъхне от единственият министър на отбраната, назначил проститутка в своето министерство, но ето че призракът изплува отново. Този път патетично обявен от Соломон Паси като бъдещ посланик в Киев.

Уреждането на Ненчев с посланическо място и то направено зад гърба на законите и здравия разум е съвсем естествено развитие на кариерата на тази политическа бактерия. Пращането му в Киев не работи в полза на Украйна. В това съм тежко убеден. Ние им пращаме един от най-безсъдържателните политици, които някога са тормозили родината ни. Не е ясно каква е целта на неговата командировка в Киев. Ненчев никога не е бил в състояние да защити националните интереси. Най-лошото е, че той никога не е можел и да защити интересите на хората на които с удоволствие лакейства.

Ненчев е унищожител.

Като знамение той трябва да плаши киевските власти.

Хора като него са гробари и са знак за печален край.

 

Какво предизвика войната на Феномена срещу Визионера?

 

Земетресението в ДПС, започналата открита война между Делян Пеевски и Ахмед Доган така разтърси и изненада българските медии, че дори новината за изстрелите срещу Доналд Тръмп не успяха да изместят процесите в движението от водещите позиции. Само преди една година имаше анализатори, които твърдяха, че в пенливия пейзаж на българското общество само две неща за стабилни - Православната църква и ДПС. В това твърдение от десет дни насам втората част изобщо не е вярна. Дори напротив - за първи път в историята на своето съществуване представителите на Движението са наводнили медиите, вадят мръсното бельо публично от гардероба, атакуват се подмолно едни и други и буквално заприличват на БСП от последните 5 години. Ако социалистите са си мислили, че риалитито с вътрешнопартийните интриги е техен медиен монопол, сега вече могат да приемат действителността: войските на Пеевски и ордите на Доган спретнаха най-големия политически кютек на десетилетието.

Вероятно изненадата дойде от там, че никой не очакваше такова развитие. Дори в момента в който Пеевски преди десетина дни написа писмо до Доган пълно с клетви за вярност, любов и вечно смирение, никой не искаше да повярва, че това е декларация за война. Съвсем открито обявяване на военни действия. Медии, анализатори и врачки очакваха мистичната намеса на Доган да реши моментално проблемите, но цялата логика на процесите бе разрушена напълно. Войната вече е факт. За първи път обаче има вътрешна съпротива в ДПС. Това е нещо радикално ново.

Нека да припомним в началото на тази година Делян Пеевски съвсем официално беше институционализиран за лидер на ДПС. В онзи розов период Доган романтично го нарече "феномен", похвали го за организационните качества и енергия и му хариза председателския пост. Да, за цел успокоение на партията му беше пришит нещо като съпредседател в лицето на Джевдет Чакъров, но на всички им беше ясно, че престолонаследника е Пеевски и никой друг. Ако се върнем още малко назад ще видим, че това е продукт на корпоративното развитие на ДПС. То беше поставено като идеология още през далечната 2005 година, когато Доган разви своята теория за "обръчите от фирми", които съществуват около всяка партия. В неговия поглед това е съвсем естествен и нормален процес. Партийната политика превърната във фирмена поръчка. След накипялото обществено възмущение от тези твърдения, Доган по никакъв начин не се отказа от тях. Още на следващата конференция на ДПС той посвети своя доклад изцяло върху "обръчите", които въздигна до ранг на политическа философия, до механизъм за развитие на държавата и като някаква естествена част от българската демокрация. Точно тази идеология на обръчите роди феноменът "Пеевски" и беше повече от естествено той да получи партията в крайна сметка.

Визионерът (както го нарече Рамадан Аталай) Доган обаче не успя да схване най-същественото. Че когато обръчите получат политическа власт те нямат никаква нужда от старите носители на политиката в нейния обичаен смисъл. Точно това се получи в ДПС - Феномена получи власт и тръгна срещу партийният елит. Нарече ги "дерибеи" и въпреки, че ясно осъзнаваме иронията Пеевски да обвинява някога за дерибей, всъщност рекламната му стратегия беше измислена добре. Пеевски се монтира в ДПС като силата на промяната, като човекът-обръч, който ще разпредели наново икономическите порции и ще въздигне над вълните свои собствени, верни само на него, хора. Точно това не успя да приеме старото поколение партийци, както и самия Ахмед Доган. Те с очите си видяха как ДПС, възпитано в годините на желязна и твърда ръка, пада в ръцете на корпулентния бизнесмен, а това му отваря терен да се саморазправи с всички фаворите на Доган през годините. И точно, защото ДПС е ДПС, с дни никой не можеше да повярва, че в партията започва истинска война. Мнозина се отдадоха на конспиративни теории, че Доган използва Пеевски като лошото ченге да разчисти партийния терен, други смятаха, че никога няма да се стигне до открита война, защото Соколът е суперзвездата в българската политика и неговата дума тежи като оръдеен снаряд. Разцепването на групата на ДПС показа на всички, че една от най-старите институции на българския политически терен вече е прогнила и минава през най-тежката криза в своята история.

В окото на бурята е трудно да се прави анализ на поредицата от сражения, които наблюдаваме, но смятам, че и двете страни в този конфликт допуснаха тежки стратегически грешки, а точно в тази война грешките ще имат най-голямо значение.

Доган жестоко сбърка с номинацията на Пеевски. Той така и не успя да оцени, че поставя като лидер на Движението амбициозен човек, който е свикнал като таран да гази политическите си противници и бизнес-конкуренцията си. В този смисъл на думата Пеевски не е Лютви Местан, нито Мустафа Карадайъ. Първият само при намек за грешка щеше да получи инсулт, а след това цял ден се кри в турското посолство. Вторият се оттегли безропотно само щом му намекнаха, че е време да си разчиства бюрото и позициите. Нито зад Местан, нито зад Карадайъ застана някой от депутатите или от централното ръководство. При Пеевски казусът е съвсем различен. Дори и след продължаващото ронене той има зад гърба си над 20 депутати, много от местните ръководство застнаха на негова страна, а дори и старият политически акробат Йордан Цонев известен със своите инстинкти за оцеляване мина официално в неговия отбор.

Доган написа писмо с искане за няколко оставки, то оттекна като бомба из медиите, но след него не последва някакво скоростно събиране на централното ръководство на ДПС. Това е сигурен знак, че и двете страни не са наясно със съотношението на силите. В случая обаче това е минус за Доган. Неговата партия. Неговите хора. Неговите номинации, а в един момент нататък стигна до блокаж на действията.

От друга страна Пеевски сбърка жестоко с опита да се изкара жертва на някакво етнизиране на ДПС. В момента в който етническата карта попадне на масата, той няма шанс да спечели играта. Дори и тя да е формулирана като обвинение към кръга "Доган", че всъщност не вярват в своята митична "заедност". Идеята за "ново начало" звучи гръмко, медийно и грандиозно, но Пеевски и неговите хора така не казаха кой точно ще е моторът на този процес. Пеевски не е ново начало в българската политика. С пресекулки и припълзявания можем да проследим кариерата му от 2001 година насам, кариера, тежко свързана със скандали, протести, интриги и овладяване на държавата. Още по-груба грешка ще е, ако Пеевски тръгне да напуска ДПС вместо да проведе докрай битката за него. Да, това е битка, която той вероятно ще изгуби. В историята обаче има мигове в които си длъжен да останеш на бойното поле. Пеевски вън от ДПС е обречен на политическа маргиналност и всъщност на моменталното намиране на някой друг Феномен. Вече не с толкова скандална фамилия и доста по-чиста биография.

Войната между Феномена и Визионера обаче много ясно демонстрира в каква криза се намира цялата българска политическа система. Дори и тези, които бяха намерили начин да кешират цялата си политическа активност, в крайна сметка се разпаднаха политически, защото фасадната демокрация е обречена на постоянно загниване. А най-големият фокус, който днес ни разиграват е, че видите ли Доган по някакъв начин е алтернатива на Пеевски. Аз твърдо вярвам, че е вярно обратното, точно това в което се кълняха десетки депесари из страната. Доган и Пеевски това е един и същи човек, но в различни етапи на живота си. Фактът, че единият минава за мъдрец, а другият за презрян олигарх е политическа делюзия, която изтощава България в последните 30 години. 

Войната днес е последен шанс да прогледнем.

Диагнозата на държавата

 

Четири години две деца са били държани като заложници в своя дом в Стара Загора. 

За това гърмят всички медии. 

Дава се думата на местен омбудсман, социални служители, специалисти по кризисни ситуации. 

И както винаги - след дъжд качулка...

Сега, когато историята излиза на бял свят, се вижда тънката червена нишка от постоянни сигнали за ситуацията. 

И от един повтарящ се - отново и отново - институционален провал.

Четири години темата е замитана, никой не е обръщал внимание, а фразите от типа "водихме борба за извеждане на децата" звучат повече от нелепо. 

Защото този застой го плащат жертвите. 

Блокажът на институциите и тяхната невъзможност за действие проличава най-остро точно в такива ситуации.

България е пълна с институции, звена за действия, стратегии и визии, но когато опре до две деца, станали заложници на нелепа ситуация, се оказва, че всичко това е картонена кула, която моментално рухва.

Медийният шум понякога ни заблуждава, че държавата съществува. 

Но е време да се отърсим от тази илюзия. 

Ако майка се оплаче от детска учителка, това ще се превърне в централен проблем на цялото управление. 

Но когато кризата е истинска, когато две деца са били затворници четири години, на хоризонта няма никой.

Това е диагнозата на българската държава.