Медиите като съучастник в украинския тероризъм

 

От години е ясно, че средствата за масова информация отдавна не са четвърта власт, а просто винтче в голямата и жестока пропагандна машина. Новото е, че медиите вече дори не се опитват да го крият. Те са част от механизма за масово дебилизация на населението и са основен елемент от пералнята за мозъци. Това си личи у нас най-вече, когато става дума за геополитическите конфликти, които разтърсват планетата и най-вече за войната в Украйна.

Примерите за това са многобройни, което не ги прави по-малко шокиращи. Напротив. Днес в Нова телевизия един самозван експерт започна да оправдава украинския тероризъм в Луганск.

Кой мислите, че е виновен за него?

Точно така - руснаците.

Тези подли ватенки защо били направили общежитие толкова близо до фронтовата линия. 

Още повече, че жертвите били кадети, обучавани за войници и, разбирай, били направо легитимни мишени. 

Тази дехуманизация бе изгълтана от водещите с радост и никаква съпротива. 

Оказва се, че има хора, които заслужават да умрат. Че украинските ракети носят хуманизъм в себе си, а руските жертви са просто незначителна статистика. 

 И това е в съзвучие с поредните изстъпления на украинската пропаганда, която отдавна не брои руснаците са хора и тържествува при всяко поразяване на цивилна цел, а те общо-взето поразяват основно такива.

Машината за промиване на мозъци обаче не спира дотук. 

Тя отива още едно ниво отгоре. Пак по мейнстрийм телевизия руските удари по Киев бяха обяснени като "отмъщение за удара в Луганск при който загинали четири души". 

Едно изречение, но препълнено с лъжи. 

Жертвите не са четири, а много повече, което не пречи на знайни и незнайни международни редактори да набиват в главите на хората лъжливи новини. 

Всъщност тези лъжи са инструмент на войната. Те са фабрика, която не иска мир, а настоява конфликтът да е кървав, мрачен, продължителен и ако може да се води до последния украинец. 

Заради това е голяма заблуда, че средствата за масова информация подкрепят Украйна. На тях не им пука за Киев или украинците. Те искат просто Русия да е ангажирана във война, без да си дават сметка за последиците. Подобно нещо наблюдавахме и за Газа - оказа се, че животът на израелците е с пъти по-ценен от живота на палестинците. Това е политика не просто на двойните стандарти, а на узаконеното лицемерие и подлост. А после всички се чудят защо зрителите бягат от традиционните медии. Ами, защото ги третират като прасета за угояване, а не като критични единици. Поднасят им токсична отрова и няма нормален човек, който да се остави да бъде превръщан в морско свинче за експерименти.

Другата великолепна опорка е, че Русия минава през фронтова криза и, че властта на Путин се клати от хората, които не искали война. 

Да, Русия минава през своите проблеми, но те не идват от либералната опозиция, която и без това е толкова немощна, че не може да напълни дори две московски кафенета. 

Всъщност проблемите на Путин идват от хората, които настояват войната да се води много по-решително и, че вече няма време за позиционни действия, а за решително, твърдо и системно нападение. 

Много искам да видя полулибералните медиите, ако се осъществи такъв поврат в руската политика и да чуя как ще го коментират телевизионните папагали, които все разбират от всичко. 

Защото рано или късно дори и Нова тв трябва да разбере, че Путин остана последният руски либерал, който остава все по-самотен, защото утопичната му идея, че Русия може да бъде поканена на масата на "западните партньори" вече е нелепа и карикатурна. 

Но това вече е друга тема.

 

Геополитиката, която виждаме зад конкурса „Евровизия“

 

Победата на Дара на финала на „Евровизия“ и глобалната доминация на прилепчивия хит „Бангаранга“ се оказаха точно инжекцията с адреналин от която България се нуждаеше. В разгара на буря от галопиращи цени, изцяло променена политическа ситуация и постоянни медийни скандали, дори и най-големите оптимисти едва ли са вярвали, че България може да пробие на този конкурс. България принципно никога не вярва в себе си. Това е историческа закономерност, която често ни е екзекутирала морално преди всяко състезание, но носи и нечувани пристъпи на радост, когато моделът на вечното лузърство бъде разрушен. Така беше и през 1994 година, така се случи и през 2026 година, когато Дара беше на път почти да се откаже от участие заради бурята от хейтърски мнения, които разтърсиха социалните мрежи. Какво ли не прочетох за нейната песен – от обвиненията за скрити сатанистки послания до размахването на високултурен пръст, че такава музика е долна, ниска и пошла. Да, защото иначе „Евровизия“ е конкурс на който се състезават само извисени оперни песни, пълни със смисъл, послания и тежки метапрепратки към голямата култура на света. С други думи – Дара постигна нещо много важно. Тя не просто покори публиката по света, тя строши отровния зъб на българското хейтърство, а това е битка много по-голяма отколкото си личи на пръв поглед.

Но стига толкова сме обръщали поглед назад. Като всеки голям конкурс обаче и особено в последните години „Евровизия“ не е само културно, тя е и политическо събитие. Мащабът на проявата е такъв, че в определени моменти там политиката е доминирала над музиката, а задаването на културни модели и разбирания напълно е погребвало идеята за мелодичност и популярност на песните. Точно това се случи през 1998 година, когато победител стана израелската певица Дана Интернешънъл. И до днес се спори дали нейната победа е автентична, защото изпълнителката преди това е била мъж и честно казано славата около нея носи толкова скандален характер, че музиката остава на втори план. Нейната песен обаче все пак беше разпознаваема и жизнена, защото и до днес я въртят из нощните клубове и то не само там, където се събира трансаудитория. Но моделът беше зададен. Той продължи с австриеца Кончита Вурст, чиято победа вече беше напълно абсурдна и нелепа. В негово лице трябваше да бъдат наградени драг-кралиците по света, но особената идея на Вурст да се облича с рокли, въпреки, че е пуснала брада, е напълно скарана дори и с драг-естетиката. В света никой никога не си е запял песен на Кончита Вурст, но спечелването на „Евровизия“ през 2014 година си е новинарски факт, незаобиколим и вечен, който издава, че зад конкурса отдавна има друга логика, която граничи с културната само условно.  След това през 2016 година конкурса бе спечелен от украинската певица Джамала, която изпълни мелодраматичната песен „1944“, посветена на депортацията на кримските евреи. Песента е разтеглена, скучна, дори и противна, но украинката си тръгна като победител. Ситуацията беше такава – две години по-рано Украйна изгуби Крим и „Евровизия“ трябваше да героизира постмайдановските комсомолски изпълнители. Години след това Джамала се изживяваше като политически комисар върху младото поколение изпълнителки в Украйна, защото при следващи селекции за „Евровизия“ тя с треперещ глас ги разпитваше за това какво мислят за загубата на Крим и вкарваше политика дори там, където хората основно гледаха красиви крака и секси-дупета. Тоест всяка „Евровизия“ отдавна е геополитическо събитие и всеки, който се опитва да открие единствено културата там, ще направи стратегическа грешка. Заради това е добре да се опитаме да поразсъждаваме малко за ситуацията в света и за мястото на България в него като вземем за отправна точка гласуването за отделните песни. Тук няма да се концентрираме единствено върху баналните двойки, които наблюдаваме всяка година – Кипър гласува за Гърция и Гърция винаги гласува за Кипър или Черна гора подкрепя Сърбия. Тази година имаше изненадващи моменти като Хърватия, чието жури даде всичките гласове за Сърбия. Нещо, което допреди няколко години беше абсолютно невъзможно и немисливо дори и сърбите да бяха извадили най-гениалното парче. На Западните Балкания обаче ври и кипи и постоянните затопляния и захладняване на отношенията разкриват всяка година съвсем различна картина.

Много интересно и показателно бе това, че нито журито, нито публиката в Украйна оцениха хита на Дара. Журито ни удари в десетката с 0 точки, а публиката скръндзаво даде 4. И това е при условие, че от официалната власт от години насам се лее жестока подкрепа за Украйна, а патетичните есета за великия Владимир Зеленски и безсмъртната смелост на украинската армия могат да убият човек със своята патетика. Украинците обаче, които естествено за нация във война са свръхполитизирани, ясно си дават сметка за реалните настроения на българския народ. Те си личаха още в началото на войната, когато социолозите из Европа още правеха проучвания какво е отношението на отделните нации към военните действия. Още тогава си личеше, че България е в опозиция на почти цяла Европа. Сега вече никой никъде не прави такива проучвания, защото най-вероятно целият континент се е „българизирал“, а политическите елити на ЕС държат това да остане в тайна. България не обича украинците, очевидно отношението е реципрочно. Но гласуването на публиката в Украйна не остана незабелязано. Дори десните инфлуенсъри се видяха принудени да тръгват да го обясняват („у нас премиер стана агент на Путин и пипало на Кремъл, как искате да гласуват бедните украинци“), но аргументите им нямат никаква реална почва. Гласуването е достатъчно показателно и дълго ще бъде припомняно, независимо, че говорим за музикален конкурс.

В победата на Дара има един много силен политически аспект за който ще се говори тепърва. Тази година „Евровизия“ бе бойкотирана от много страни заради участието на Израел в нея. А Израел видя в конкурса златен шанс да се опита да демонстрира, че не е толкова мразен в Европа. Всички големи медии от дни насам разследват наемането на лобистки фирми, които да накарат публиката в много страни да даде гласа си за Израел. Факт е, че тази година песента от Тел Авив беше скучна и брутално плоска, ама изведнъж зае второто място. Със своята енергия, харизма, неподравеност и чар обаче Дара изпревари израелеца и то с най-голямата разлика в историята на конкурса. ЕС щеше да има големи вътрешни проблеми, ако Израел беше победил. И тук няма значение кой коя кауза подкрепя. Просто в ЕС има голямо разделение по тези тема, а последното нещо от което Съюзът се нуждае е отварянето на такъв нов вътрешен фронт. Въпреки това за следващите издания наистина трябва да се мисли дали мястото на Израел е сред участниците.  Русия бе изхвърлена от конкурса, а Израел стои. Това е проява на космически двоен стандарт, който не просто отслабва ЕС, а го превръща и в посмешище.

Интересно е да се види и каква подкрепа е получила България от балканските страни, защото нашите отношения на полуострова са ключови за бъдещето ни развитие. Оказва се, че най-щедри към нашата песен са сърбите – 10 точки от публиката, 7 от журито. На следващо място е Гърция – 10 точки от публиката, 6 от журито. Румъния, Хърватия, Черна гора – всички те сериозно са ни посекли. Разбира се, никъде в принципите за добросъседски отношения не е залегнало изискването да се подкрепяме, но именно в такива мигове става ясно къде България има добър имидж и къде не. На мястото на външната министърка на страната щях сериозно да се заровя в тези числа, защото те показват къде и колко има да се работи. Най-малкото на ниво имидж сред обществото.

За мнозина дойде като изненада доминацията на България в Литва, Дания и Австралия. Тук може би вече не опира до политика, а до човешки отношения. Но само преди около половин година аз лично налетях на група австралийци, които бяха възхитени от България. Възхитата им беше толкова голяма, че аз дори изпитах известно неудобство, все пак съм оттук, а не мога да изпадна в подобен възторг. Но това, което ми впечатли, че те са научили за това колко е яко в България от свои приятели, които споделяли наляво и надясно за прелестите на родината. Разбира се, и песента „Бангаранга“ има своето значение, но и красивият имидж на България по тези далечни места на света. За Литва и Дания тепърва трябва да се проучва, но нищо не пречи премиера да направи по една официална визита на тези места. Очевидно там има доста възможности за развитие на отношенията.

А най-красивото в победата на България е, че тя бележи едно завръщане към музикалния характер на конкурса. Песента на Дара е написана по всички правила на жанра, а има и запеваем припев, което е още един допълнителен плюс. България не е чак толкова важна, че чрез нея да бъдат давани примери или съучастие в идеологически линии. Значи това бележи едно завръщане към нормалността, към песента като песен, към енергията, към това да не отличаваме някога по политически причини, а заради това, че може да запали душите на младите и да ги накара да подскачат с часове и да пеят „Бангаранга“. 

Какво по-хубаво от това?

 

 

Парламентаризмът не е лукс, нито заплаха

 

Нека да започнем този текст с цитат от фен на "Прогресивна България", който се отнася до промените в парламентарния правилник. 

"Нека сме наясно – изпълнителната власт е за това: да изпълнява, да работи, да строи, да спасява. Мястото на министър-председателя е на терен, а не на трибуната, където да отговаря за триста и двайсти път на въпроса за някоя селска чешма, зададен от депутат, който просто иска да го дадат по телевизията в петък следобед. ПБ връщат тежестта на управлението там, където й е мястото – в действията, а не в обяснителните режими".

Това са само три изречения, но в тях има толкова много политически грешки, неразбирания и абсурди, че лекцията по темата може да се проточи.

Но накратко: България е парламентарна република и премиерът трябва да е в Народното събрание всеки път, когато го привикат за въпроси. "Обяснителният режим" не е извращение на демокрацията, а нейната истинска същност. Властта трябва да обяснява своите действия, защото, ако не го прави, това ни отпраща към много по-мрачни територии и политически състояния на обществото. Действията са важни, но те не се случват сами по себе си. Именно парламентът е политическият контрол върху тях. Ако трябва министър-председателят и четиристотин пъти ще отговаря на въпросите за селските чешми. Демокрацията е процедура, процес на въпроси и отговори, а който я намира за досадна има проблем със самия парламентаризъм.

Подобно отношение към депутатите е абсолютно недопустимо. Добри или лоши те все пак са избраници на народа и имат право не само на достъп до информация, имат право на своите парламентарни хватки, разпити, контрол и всичко останало. Да не би премиерът на Великобритания да няма друга работа и да не трябва да действа? Въпреки това всяка седмица е в парламента, за да води политически битки с лидера на опозицията. Защото парламент идва от думата "говоря" и следователно разговорите са важни, същностни и полезни.

Навремето Бойко Борисов имаше същото презрително отношения към Народното събрание. Той наричаше депутатите "безделници" и това не е просто поза, а истинско презрение към идеята за демократичен и политически контрол. Заради това дано парламентарните импровизации на ПБ да се окажат продукт на неопитност, а не на реална злонамереност. Никой няма да спечели, ако депутатите бъдат натикани в мазето на обществото, а около министрите се вдигне висока стена от мълчание. 

Демокрацията изисква разговор. 

Бягството от него е бягство от демокрацията.

Класовият сблъсък в "Лозенец"

 

В живота има ситуации, които могат да бъдат описани само с марксистки речник и ярост. 

Точно такава е политическата, социална и класова драма, наречена "Ивайло Мирчев срещу доставчикът на "Глово". 

Това не е безопасен сюжет, защото в него е концентрирана цялата безпардонност, наглост, арогантност и тъпотия на българския капитализъм и неговите основни носители.

Сюжетът е следния. 

Богатият депутат Ивайло Мирчев се прибира в дома си в луксозния квартал "Лозенец", символичната Аркадия на новата българска снобска буржоазия. И вижда кола на доставчик, която е паркирана неправилно с пуснати аварийни светли и доставчик, който чака клиента си да вземе поръчката.

Нарцистичният народен представител решава, че това е идеална възможност да блесне в тик-ток и да снима видео в което той като комсомолски натегач да подаде сигнал за паркиралия неправилно автомобил, въпреки, че има достатъчно място за минаване. След това ситуацията ескалира - наглият политик решава, че той лично ще задържи извършителят на чудовищното нарушение, застава пред колата му и се опитва да го спре. После не е ясно какво точно се случва, защото в сигнала си до полицията Мирчев твърди, че е бил ударен от доставчика, а след това каза точно обратното. Пролетариатът не се впечатлява от политическото натегачество, маха се от сцената на конфликта, но след това доставчикът е задържан от полицията. Заради Мирчев една съвсем дребна ситуация се превърна в епичен медиен и съдебен екшън. Късно вечерта след случката психодесния усети, че драмата не работи за него и започна да бичи статус след статус, че не искал да има никакъв арест, че прокуратурата се опитва да го натопи, че той се обадил във фирмата да попита за съдбата на техния служител...Изобщо максимален кризисен пиар след като видя, че обществото настръхна заради тази история.

Нека да оставим настрани пикантерията. Всъщност в своята дълбочина това е реален класов конфликт - необогаташът срещу работника. Само, който не се е интересувал и е живял с глава в облаците не знае на какъв гърч са подложени тези куриери. Как ги глобяват за закъснения. Как ги щавят, когато всеки недоволен сноб реши да се оплаче на шефовете им. Как висят като луди в задръствания докато им стапят телефоните къде са и как може да закъсняват. Как техният доход не е фиксиран, а зависи от броя на доставките, които направи, а борбата с часовника е безмилостна. Човекът спира неправилно, за да може да даде доставката навреме, защото после никой няма да го оправдае за закъснението заради това, че не е имало места за паркиране. Това е гадна, мъчна, късаща нерви работа, която става още по-трудна заради системният натиск над тези, които я упражняват. И точно тук в уравнението се намесва един високомерен политически пуяк, който е тръгнал да си прави автореклама, а заради такива като него доставчиците на "Глово" бачкат без сигурност и реални регулации. Това е автентичен класов сблъсък - този, който произвежда реален брутен вътрешен продукт срещу този, който не прави абсолютно нищо освен да продава политически пози, високомерие и абсолютно безхаберие. 

Доставчикът се оказа жертва на нещо, което си мислехме, че го няма. 

Може би е време да почнем отново да мислим в марксистки термини. 

Те добре обясняват това, което видяхме с очите си.