Завръщането на Самуил и ужасът на интелектуалните микроби

 

Миналата събота след 1000 години цар Самуил се завърна у дома си. 

В живота на човек на пръстите на едната ръка се броят случаите в които той се чувства истинска част от историята, но това беше точно такова събитие.

Царят-воин и страдалец, онзи, който води 50 години война след война, за да опази България и я води срещу много по-могъщ противник, най-накрая получи посрещането на родна земя, което заслужаваше. На площада в центъра на София вероятно се бяха събрали близо 100 хиляди души. На мен поне ми се видяха толкова. И това не беше протест, не беше някаква политическа мелодрама, това беше душата на един народ, който отново споява своята история, свързва се с миналото, но не като телевизионна мелодрама или кръчмарски патриотизъм, а като осъзнаване на дългата линия от предтечи, които са ни позволили днес да бъдем тук. Събитието беше пищно и зрелищно, но точно така трябваше да бъде. Посрещането на тленните останки на Самуил, дипломатическа цел на България от близо 60 години насам, трябваше да бъде възможно най-тържество, не, само защото гръцкото решение строшава зъбите на северномакедонското историческо фентъзи, а защото страната ни трябваше отново да покаже дух и да се усети цяла. След години на токсично разделение, злостно противопоставяне, отвратителни интриги и вечни граждански войни в социалните мрежи, на площада в София застана различната България. Онази страна, която има памет, държавата на духа, държавата на историческата традиция, страната, която оцеля въпреки ураганите на времето, а в  крайна сметка това са хората, които са запазили достойнство и гордост. Ето защо, въпреки всички опити за иронизация, събитието не беше кухо и бутафорно. Точно обратното – то беше като инжекция за съживяване, доказателство, че България не е в някаква дипломатическа и историческа черна дупка, а държава, която уважават и която може да се бори за своите значими национални цели. А каквото й да говорят хейтърите (те са като вируси, изпуснати от лабораторна колба), не може да има по-значима и смислена цел от това да върнеш тленните останки на един от владетелите, които се е отпечатал най-дълбоко в колективното несъзнавано на нацията. Величието и трагедията на Самуил, неговата слава и житейски кошмар, са дълбинно изживяване на всеки българин. Не напразно на площада в София не прозвуча патетично стихотворение в прослава на царят-воин. Прозвуча онова стихотворение на Далчев, в който той буквално изплаква, че е българин, защото е безсилен да забрави за ослепените бойци на Самуил. Това не е патриотизъм на размаханите юмруци. Това е патриотизмът на паметта, на онази нишка на духа и драмата, която е като прав път към дълбините на историята, а тази история никога не си е тръгвала от нашето битие.

На този фон два пъти по-противни, гнусни, нелепи и лепкави звучаха всички вопли и клетви срещу церемонията по посрещането и изобщо срещу самата спогодба с Гърция за връщането на тленните останки на Самуил. Това е някаква особена патология на съвременния български дух – точно онези, които крещят с раздрано гърло, че са мотор на модернизацията на нашето общество, се оказват най-големите безродници, най-нихилистичните орки за които историята не е просто не е ценност, тя е котва, която ги дави, защото те не понасят факта, че са българи и презират абсолютно всички за които това е ценност и ориентир.

За мен най-потресаващо се оказа най-титулуваният писател, най-най на родината Георги Господинов, който ехидно изсъска в социалната мрежа, че цял ден по телевизията щели да дават „Времеубежище“. Това, разбира се, освен всичко друго е и патологичен нарцисизъм, защото Величието не може да не се самопохвали, както не може да не пуска скучни цитати от своите книги в социалните мрежи  (вероятно, защото никой не друг не прави, просто да цитираш Г. Господинов е форма на мазохизъм към която 99 процента от населението не би посегнало). Връщането на Самуил не е никакво времеубежище, както и не се превърна в ритуал по утвърждаване на властта както съскаха тролове и интелектуалци. Поставянето на тленните останки на царя-воин и страдалец в църквата „Света София“ не е опит за политическа употреба на историята, а установяването на нови параметри на историческата памет. Точно от това се боят литературните „светила“ и административно назначените гении. Народ с памет моментално би презрял интелектуалните самозадоволявания на Господинов и на неговите себеподобни. Историята не е убежище, тя е автентичната територия на един дух, който не може да бъде сломен. Съдбата на Самуил го доказва. След неговата смърт България попада изцяло под византийска власт за 167 години, но дори век и половина не успяват да заличат онази българска искра, която се спотайва на дъното на всеки политически мрак или безобразна епоха. И след това България бе продължена и точно в това е смисълът за спомена за Самуил. Той не е краят на една идея, а символ на нейната жизненост, ярък пример не за времеубежище, а за истинска вечност. Вечност, която ще остане напълно недостъпна за Господинов и сие. Напук на „Букърите“.

А след това се започна цяла мътна вълна от интелектуална пот и токсични слюнки. Някакъв псевдоисторик обяви, че не било ясно „кокалите на кого връщаме“, защото, видите ли, никой не бил правил ДНК на останките. И тази опорна точка литна като птича курешка из най-неприятните места в социалните мрежи. Все едно ДНК работи по този начин – веднага ти изплюва името на човека. ДНК-анализът не може и няма как да потвърди, че това е Самуил, защото никой не знае кои са неговите потомци, за да може генетичният анализ да го потвърди. Но има изключително огромен исторически консенсус, че точно това са останките на Самуил. Но дясната кръчмарска мисъл не признава авторитети и наука, тя най-добре знае всичко.

Тези, които не се заплетоха в противното ровичкане из останките на един велик мъртвец, решиха да леят сълзи за всичко онова, което България давала в замяна. Какви ценни артефакти сме били готови да дадем на гърците, защото византийците, видиш ли, все така търгували – изтръскват те за всичко. Никой не се опита да припомни, че това са предмети от фондовите хранилища на Историческия музей, тоест не са неща, които са били в експозицията. А и все пак говорим за връщането на тялото на един от най-великите български владетели. И някакви си интелектуалничещи сноби се опитват да ме убедят, че църковната утвар по някакъв начин е по-ценна от това. Всъщност може би именно заради подобни тъпотии преговорите с Гърция за връщането на Самуил са боксували от години. Защото България все гледа да не се мине, защото тъмната псевдоинтелектуална вълна все гледа да се заяде с миналото, с историята, с паметта и с всичко останало. И най-противното е, че го правят под маската някаква актуална социална претенция.

Начетох се на десетки мнения, че костите на Самуил не били важни, по-важни били цените, икономическото положение, детските градини, съдебната реформа. Само си представете колко трябва да е плоско мисленето на човек и колко много трябва да мрази родината си, за да е в състояние да произведе подобно мислене. Разбира се, че детските градини са важни, но защо трябва да ги противопоставяме на връщането на Самуил. Цените къртят зъбите и някой трябва да вземе мерки, но едното не отменя величието на завръщането на владетеля в града в който е роден, в църквата в която е бил кръстен. Човек трябва да е съставен изцяло от биоразградима пластмаса отвътре, за да не се трогне пред това сливане на съвременността и историята, което е толкова велико, че ще бъде запомнено за векове напред.

А тук умшлено оставям встрани болезнените реакции на Скопие, защото ударът срещу тях е не по-малко мощен. Решението на Гърция да предаде Самуил на нас е изключително силен знак за това, чия историческа претенция е значимата и коя е истинската родина на владетеля. Всички исторически фантазьори в Северна Македония бяха като попарени от споразумението между България и Гърция, защото още една кула от карти от тяхната измислица рухва в прахта. Няма „Самоил“ както го изписват в Скопие. Има Самуил, цар на българите, воинът, който се завърна у дома и намери вечен покой в църквата от своето детство. Точно заради това всички „добронамерени“ анализатори, които изразяваха загриженост от това, че ще развалим и без това лошите си отношения със Северна Македония могат просто да отидат да се гръмнат. 

Връщането на Самуил няма нищо общо дори и със Скопие, въпреки, че техните писъци са приятна добавка. 

Това е знак към българите. 

Че тяхната памет ще бъде уважена. 

Че те са моторът на историята и заслужават да знаят къде почиват владетелите им. 

Ето това се случи тези дни и само гледайте кои точно не могат да го преживеят. 

В такива мигове най-добре си личи кои са чуждите… 

 

 

Мистичният свидетел на дрона

 

Ивайло Мирчев (безстрашният борец с Кремъл и доставчиците на "Глово") твърди, че "има свидетел, който е видял, че дронът е руски".

Велико, нека да ги видя сега къде ще ходят ватниците да отричат коварните пипала на Кремъл. Пред силата на неопровержимите доказателства копейките трябва да мълчат и веднага да сядат да четат "Времеубежище" на световният гений Георги Господинов.

Но, на второ четене се появяват някои въпроси.

Кой точно е този свидетел с военно-инжерно образование?

Ако не лъжат информациите по време на нападението там има само моряци. И сред тях се появява някой инженерен гений, който само по бръмченето и перките разпознава дрона като руски? Това даже в Холивуд няма да го преглътнат като версия и ще се появят доста съмнения.

Мирчев така и не уточнява кой дрон е бил разкрит като руски - някой от въздушните или от подводните. Ако е подводен ситуацията става още по-интересна, защото освен инженерни познания морякът трябва да има и рентгеново зрение, за да надникне под водата и да разпознае военната техника на Кремъл. Но какви ли не чудеса стават по света - икони леят сълзи, хората си говорят с призраци и свръхкомпетентни свидетели се появяват на мястото на най-горещите инциденти.

Другият вариант е дронът да е бил с огромно нарисувано руско знаме, за да се види отдалече, че лично Путин го управлява дистанционно от своя бункер. А може й да е летял под съпровод от руски песни, за да стане ясно на всеки, че Москва стои зад атаката.

Мирчев е ходещо недоразумение.

Подобни изявления са всичко, което един български политик не бива да си позволява. Защото такова танго с фактите са запазена територия на митоманите и авторите на трилъри. Тази версия със "свидетеля" е елегантна, но няма човек със здрав разум, който да й повярва. Тя върши работа на градската десница да подлютяват мозъците на електората си, но подобна вяра на сляпо е характерна за сектите, а не за обективната реалност в която живеем. 

Наясно съм, че Русия е изначално виновна за всичко, но когато имаме пред себе си такава атака, България първо трябва да е сигурна откъде е дошла. И тук "свидетелските" показания могат да вършат работа само на кварталните събирания със соеви мъфини на "Да, България". 

Ами ако утре истината се окаже друга? 

Това ще вкара България в много по-неприятна ситуация, отколкото забавянето да се посочи виновник, преди да има доказателства. 

Но дали това може да бъде разбрано от комсомолски работник, който се хвърля върху колите на доставчици на пица, е въпрос с много повишена трудност. 

Май и тук ни е необходим свидетел...

 

ИИ-възстановките са бавната смърт на журналистиката

 

Случайният зрител на бТВ вчера стана свидетел на разтърсващо журналистическо преживяване. В новините, посветени на атаката с дронове в Черно море бяха вплетени странни кадри - възстановка с изкуствен интелект на това как дроновете за ударили единия кораб. Възстановката е като холивудски анимационен филм - дават как капитана гледа с бинокъл, как екипъжът стои на палубата и косите им се веят, как идват спасителите и се качват на борда...

Киностилистика до побъркване. 

И най-лошото - никъде, ама никъде не бе отбелязано, че това е възстановка, нещо, което е направено от изкуствен интелект. 

Със сигурност има зрители, които са останали с впечатлението, че по време на инцидента е имало камери, даже и под водата, за да покажат как кораба потъва към дъното.

И всичко това е абсолютно ненормално. 

Да правиш възстановка с ИИ на събития е все едно да оставиш ИИ да ти напише новините или анализа.

Това вече не е журналистика.

Вероятно може да мине за кино, но не и за автентично репортерство. 

С ИИ една редакция превръща новините си в шоу, но не и в автентичен информационен продукт. 

Наясно сме, че бТВ от години се стреми да превърне своите репортажи в някаква мини форма на сапунена опера, но заиграването с изкуствения интелект вече е изцяло ново измерение на безумието.

Нека да го повторим. 

Информационната стойност на подобни възстановки, реализирани като кино, е нулева.

 И следователно опитите ИИ да бъде представен като инструмент за журналистика са атака срещу самата журналистика. 

Репортерството е отразяване на човешкото ежедневие - проблеми, идеи, каузи. Тук ИИ няма място, защото това извращава самата идея на журналистиката. Тя не е пускане под индиго на едни и същи проблеми, а оглеждането на един проблем от много страни, нещо, което е основно човешко право и задължение.

Вместо това обаче вече виждаме анимационни възстановки на събития. Какво следва оттук-нататък? 

ИИ-възстановка на дебатите в парламента? 

ИИ-филм за съдбата на абстрактен пенсионер, който е останал без доходи? 

Меланхолична мелодрама за семейство, което е останало без апартамент заради пожар, пикселизирана от ИИ?

Вкарването на бутафорни в образи в журналистиката е разрушава като ракова метастаза. 

Толкова ли някои хора не успяха да го разберат?

 

Как ООН се превърна в начало на кампанията за президентските избори?

 

Кампанията за президентските избори започна точно както се очакваше да е у нас – с много кал, мръсотия, скандали и всичко това подлютено до невъзможност с геополитически интрижки, стенания и клетви.

Но едва ли някой някога е очаквал изстрелите от тази битка да започнат да международен терен и то на събитие, което целият свят гледа със затаен дъх – поредната сесия на Общото събрание на ООН. Разбира се, световните медии се фокусираха най-вече върху бойкота на 77 делегации, които напуснаха залата щом израелският премиер Бенямин Нетаняху взе думата, но покрай тези епични събития имаше и мини-конфликт с български подпис.

Като действащ президент Илияна Йотова изнесе една 18 минутна реч, която бе първата искра, разпалила страстите геополитически на местен терен.

"18 минути общи приказки". Така Кирил Петков, свободен гражданин и политически инфлуенсър, определи нейното слово. Либералните медии веднага разпространиха мнението му с апломб и придихания.   Смятам, че Йотова се нуждае от пиар като експремиера. Понеже по-голям експерт по публична реч в България от Кирил Петков няма, как да не обърне човек внимание на думите на президентката, дори и да ги е пропуснал в общия поток.

Аз така и не разбрах какво комуникационен топексперт като Петков нарича "празни приказки", но речта на Йотова определено не е за изпускане и по никакъв начин не е шаблонно геополитическо изпускане на пара.

Нейните думи могат да бъдат отличени дори и само с това, че тя ярко постави фокусът на своето послание върху мира. Това е старомодно и меланхолично завръщане към здравия разум в епоха, която се е разлетяла на съставните си части, а всеки опит да се говори за мир е заклеймяван априори като путинизъм...

Илиян Василев (още един експерт със съмнителна репутация - защото освен, че някога е бил за малко посланик в Русия по времето на Костов, може ли някой да ми каже в какво точно се изразява експертизата му?) нареча речта на Йотова "скучна номенклатура".  Уха, най-баналният човек на земята определя нещо друго като "скучно". Тук си има сюжет за роман.

Посланието на Йотова обаче няма как да е скучно, защото то бе концентрирано върху това конфликтът да бъде прехвърлен от военното на политическото и дипломатическото поле. Това ли е номенклатурното? Това ли трябва да ни бие на скука? В това послание всъщност има много добре оформена визия.

Войната не е решение и няма да доведе до решение. Единственото място, което ще доведе до спиране на кръвопролитията е масата за преговорите, тоест територията на дипломацията. Това съвсем не е банално послание в Европа, която е оплетена в паяжината на войнолюбците и тези, които са готови да жертват и последният украинец само и само Русия да страда.

И независимо какво мисли гениалният оратор Кирил Петков,  да кажеш, че си за мир вече е част от началото на план за мир. Защото пък като премълчаваш думата "мир", ти със сигурност си от онези с кървавите погледи, които леят слюнка като гледат горящи рафинерии.

Да, Йотова със сигурност не може да се мери като оратор с Петков. Все пак говорим за човека, който каза, че България трябва да се развива като "сицилиевата долина".  Или пък се записа с гениалната фраза за "ала-бала с машините", а аз лично много обичам момента в който каза, че 36 милиарда от хората са се ваксинирали по света. В този списък можем да припомним още за това как не можело да се говори за санкции на „алангро“ или, че Русия я нямало на картата на световната икономика, защото била бензиностанция с ракети.

Идеята за мир отива отвъд войната в Украйна. Защото тук е другата силна част от думите на Йотова - за това, че ЕС повече не може да си позволи да бъде наблюдател и трябва да поеме лидерска роля в борбата за мир.  Трябва ли да припомняме как ЕС плаща цената за всеки конфликт по света, без реално да участва в него? Както стана с бежанската вълна след погромите в арабските страни, след гражданската война в Сирия.

Очевидно бг-десницата си представя като лидерство единствено и само това да извиеш сладострастно гръб пред геополитическото статукво и да нямаш дори запетайка различие със своите европейски партньори. А всъщност човек става лидер като погледне отвъд даденостите и има силите да я защити от най-високата трибуна в света. Толкова е простичко и толкова влудяващо трудно.

Както обаче става винаги в България всеки истински успех в геополитическо отношение веднага бива помрачаван от нерадостното поведение на нашите международни представители. Така и стана тук. След силната реч на Йотова страната ни бе удавена в поредната драма. По време на разширено заседание на Съвета за сигурност на ООН България бе присъединена към списък от над 50 държави, които излязоха със специална декларация в която се настояваше Русия незабавно да прекрати огъня и да започне преговори. Текстът на документа прехвърля цялата отговорност на войната и военните действия върху руската страна, а всеки човек знае, че с подобни експлозии не се иска мир, а само се задълбочава разделението. Проблемът е, че присъствието на България сред страните, които подкрепят това послание рефлектира върху Йотова, дори и само заради  факта, че посланието в нейната реч беше съвсем друго. После дойдоха обясненията – президентката обясни, че текстът не е бил подписван, бил е пратен предварително на страната ни, но нашите забележки в него не били отчетени. Точно заради това самата Йотова била отказала да присъства на това заседание, за да не легитимира допълнително тази декларация.

Както обаче се очакваше у нас ситуацията гръмна медийно почти моментално. Защото се забеляза аналогията със случай само отпреди няколко месеца. Тогава премиерът Румен Радев в Париж официално обяви, че е България е отказала да бъде част от коалицията на желаещите за Украйна, но само ден по-късно външната министърка Велислава Петрова присъедини България към един текст на позиция в Киев в който се призоваваше за разширяването на коалицията на желаещите и превръщането й в почти основен инструмент на ЕС. Точно така прозвуча и разминаването на позициите в ООН. В такива случаи обаче, всеки журналист го знае, трябва да се гледат думите на самата президентка, позицията, изразена от нейно лично име, защото точно зад тях тя е застанала с авторитета и образа си. В нейната реч нямаше хвърлени обвинения или политическо разстрелване само на едната страна. И всъщност истинските преговори за мир могат да започнат едва тогава, когато няма да има кой да раздава оценки, а ще се стреми към едно – огънят да спре на всяка цена и кръвопролитията моментално да престанат.

Но е факт, че постоянното разминаване на позициите на висшите представители на властта и баналната ежедневна дипломация е много притеснително. И проблемът съвсем не е в това, че, видите ли, властта едно говорела навън, а съвсем различно у нас. Просто българската дипломация беше отучена да представлява по автентичен начин българския интерес. В единственият случай в който тя се опита да го направи – става дума за проблемите ни със Северна Македония, лично европейските лидери заобиколиха нашите съображения с идеи на хвърчащи листчета, които не решиха абсолютно нищо.

Никой никога не се е надявал България да се събуди различна държава за няколко месеца, но подобни разминавания са недопустими. И то заради българската публика, а не заради световното мнение. Навън прекрасно знаят и осъзнават каква е автентичната позиция на страната. Големият проблем с подобно разминаване се появява у нас, където всяко такова противоречие се превръща в оръжие за нестихваща политическа битка и злостно съскане. Това допълнително обърква и обикновеният български избирател, който иска ясни послания и защита на интересите му, а не безкрайно шикалкаване и скриване зад бюрократичните процедури.

Големият урок обаче от всичко това е, че пред нас наистина е състезание с един много ясно очертан фаворит. Защото цялата кампания ще минава под знака на Илияна Йотова и на съизмерване с нея. Това е хубавата новина за нея в това безкрайно блато на българските политически състезания. Не е малко.