Победата на Дара на финала на „Евровизия“ и глобалната доминация на прилепчивия хит „Бангаранга“ се оказаха точно инжекцията с адреналин от която България се нуждаеше. В разгара на буря от галопиращи цени, изцяло променена политическа ситуация и постоянни медийни скандали, дори и най-големите оптимисти едва ли са вярвали, че България може да пробие на този конкурс. България принципно никога не вярва в себе си. Това е историческа закономерност, която често ни е екзекутирала морално преди всяко състезание, но носи и нечувани пристъпи на радост, когато моделът на вечното лузърство бъде разрушен. Така беше и през 1994 година, така се случи и през 2026 година, когато Дара беше на път почти да се откаже от участие заради бурята от хейтърски мнения, които разтърсиха социалните мрежи. Какво ли не прочетох за нейната песен – от обвиненията за скрити сатанистки послания до размахването на високултурен пръст, че такава музика е долна, ниска и пошла. Да, защото иначе „Евровизия“ е конкурс на който се състезават само извисени оперни песни, пълни със смисъл, послания и тежки метапрепратки към голямата култура на света. С други думи – Дара постигна нещо много важно. Тя не просто покори публиката по света, тя строши отровния зъб на българското хейтърство, а това е битка много по-голяма отколкото си личи на пръв поглед.
Но стига толкова сме обръщали поглед назад. Като всеки голям конкурс обаче и особено в последните години „Евровизия“ не е само културно, тя е и политическо събитие. Мащабът на проявата е такъв, че в определени моменти там политиката е доминирала над музиката, а задаването на културни модели и разбирания напълно е погребвало идеята за мелодичност и популярност на песните. Точно това се случи през 1998 година, когато победител стана израелската певица Дана Интернешънъл. И до днес се спори дали нейната победа е автентична, защото изпълнителката преди това е била мъж и честно казано славата около нея носи толкова скандален характер, че музиката остава на втори план. Нейната песен обаче все пак беше разпознаваема и жизнена, защото и до днес я въртят из нощните клубове и то не само там, където се събира трансаудитория. Но моделът беше зададен. Той продължи с австриеца Кончита Вурст, чиято победа вече беше напълно абсурдна и нелепа. В негово лице трябваше да бъдат наградени драг-кралиците по света, но особената идея на Вурст да се облича с рокли, въпреки, че е пуснала брада, е напълно скарана дори и с драг-естетиката. В света никой никога не си е запял песен на Кончита Вурст, но спечелването на „Евровизия“ през 2014 година си е новинарски факт, незаобиколим и вечен, който издава, че зад конкурса отдавна има друга логика, която граничи с културната само условно. След това през 2016 година конкурса бе спечелен от украинската певица Джамала, която изпълни мелодраматичната песен „1944“, посветена на депортацията на кримските евреи. Песента е разтеглена, скучна, дори и противна, но украинката си тръгна като победител. Ситуацията беше такава – две години по-рано Украйна изгуби Крим и „Евровизия“ трябваше да героизира постмайдановските комсомолски изпълнители. Години след това Джамала се изживяваше като политически комисар върху младото поколение изпълнителки в Украйна, защото при следващи селекции за „Евровизия“ тя с треперещ глас ги разпитваше за това какво мислят за загубата на Крим и вкарваше политика дори там, където хората основно гледаха красиви крака и секси-дупета. Тоест всяка „Евровизия“ отдавна е геополитическо събитие и всеки, който се опитва да открие единствено културата там, ще направи стратегическа грешка. Заради това е добре да се опитаме да поразсъждаваме малко за ситуацията в света и за мястото на България в него като вземем за отправна точка гласуването за отделните песни. Тук няма да се концентрираме единствено върху баналните двойки, които наблюдаваме всяка година – Кипър гласува за Гърция и Гърция винаги гласува за Кипър или Черна гора подкрепя Сърбия. Тази година имаше изненадващи моменти като Хърватия, чието жури даде всичките гласове за Сърбия. Нещо, което допреди няколко години беше абсолютно невъзможно и немисливо дори и сърбите да бяха извадили най-гениалното парче. На Западните Балкания обаче ври и кипи и постоянните затопляния и захладняване на отношенията разкриват всяка година съвсем различна картина.
Много интересно и показателно бе това, че нито журито, нито публиката в Украйна оцениха хита на Дара. Журито ни удари в десетката с 0 точки, а публиката скръндзаво даде 4. И това е при условие, че от официалната власт от години насам се лее жестока подкрепа за Украйна, а патетичните есета за великия Владимир Зеленски и безсмъртната смелост на украинската армия могат да убият човек със своята патетика. Украинците обаче, които естествено за нация във война са свръхполитизирани, ясно си дават сметка за реалните настроения на българския народ. Те си личаха още в началото на войната, когато социолозите из Европа още правеха проучвания какво е отношението на отделните нации към военните действия. Още тогава си личеше, че България е в опозиция на почти цяла Европа. Сега вече никой никъде не прави такива проучвания, защото най-вероятно целият континент се е „българизирал“, а политическите елити на ЕС държат това да остане в тайна. България не обича украинците, очевидно отношението е реципрочно. Но гласуването на публиката в Украйна не остана незабелязано. Дори десните инфлуенсъри се видяха принудени да тръгват да го обясняват („у нас премиер стана агент на Путин и пипало на Кремъл, как искате да гласуват бедните украинци“), но аргументите им нямат никаква реална почва. Гласуването е достатъчно показателно и дълго ще бъде припомняно, независимо, че говорим за музикален конкурс.
В победата на Дара има един много силен политически аспект за който ще се говори тепърва. Тази година „Евровизия“ бе бойкотирана от много страни заради участието на Израел в нея. А Израел видя в конкурса златен шанс да се опита да демонстрира, че не е толкова мразен в Европа. Всички големи медии от дни насам разследват наемането на лобистки фирми, които да накарат публиката в много страни да даде гласа си за Израел. Факт е, че тази година песента от Тел Авив беше скучна и брутално плоска, ама изведнъж зае второто място. Със своята енергия, харизма, неподравеност и чар обаче Дара изпревари израелеца и то с най-голямата разлика в историята на конкурса. ЕС щеше да има големи вътрешни проблеми, ако Израел беше победил. И тук няма значение кой коя кауза подкрепя. Просто в ЕС има голямо разделение по тези тема, а последното нещо от което Съюзът се нуждае е отварянето на такъв нов вътрешен фронт. Въпреки това за следващите издания наистина трябва да се мисли дали мястото на Израел е сред участниците. Русия бе изхвърлена от конкурса, а Израел стои. Това е проява на космически двоен стандарт, който не просто отслабва ЕС, а го превръща и в посмешище.
Интересно е да се види и каква подкрепа е получила България от балканските страни, защото нашите отношения на полуострова са ключови за бъдещето ни развитие. Оказва се, че най-щедри към нашата песен са сърбите – 10 точки от публиката, 7 от журито. На следващо място е Гърция – 10 точки от публиката, 6 от журито. Румъния, Хърватия, Черна гора – всички те сериозно са ни посекли. Разбира се, никъде в принципите за добросъседски отношения не е залегнало изискването да се подкрепяме, но именно в такива мигове става ясно къде България има добър имидж и къде не. На мястото на външната министърка на страната щях сериозно да се заровя в тези числа, защото те показват къде и колко има да се работи. Най-малкото на ниво имидж сред обществото.
За мнозина дойде като изненада доминацията на България в Литва, Дания и Австралия. Тук може би вече не опира до политика, а до човешки отношения. Но само преди около половин година аз лично налетях на група австралийци, които бяха възхитени от България. Възхитата им беше толкова голяма, че аз дори изпитах известно неудобство, все пак съм оттук, а не мога да изпадна в подобен възторг. Но това, което ми впечатли, че те са научили за това колко е яко в България от свои приятели, които споделяли наляво и надясно за прелестите на родината. Разбира се, и песента „Бангаранга“ има своето значение, но и красивият имидж на България по тези далечни места на света. За Литва и Дания тепърва трябва да се проучва, но нищо не пречи премиера да направи по една официална визита на тези места. Очевидно там има доста възможности за развитие на отношенията.
А най-красивото в победата на България е, че тя бележи едно завръщане към музикалния характер на конкурса. Песента на Дара е написана по всички правила на жанра, а има и запеваем припев, което е още един допълнителен плюс. България не е чак толкова важна, че чрез нея да бъдат давани примери или съучастие в идеологически линии. Значи това бележи едно завръщане към нормалността, към песента като песен, към енергията, към това да не отличаваме някога по политически причини, а заради това, че може да запали душите на младите и да ги накара да подскачат с часове и да пеят „Бангаранга“.
Какво по-хубаво от това?
