Синдромът на чудотвореца зацикли и това ражда усещане за нова избори

 

Трудно можем да анализираме вялата кампания в нейната цялост. Тя не предложи епична холивудска естетика. Вместо това все едно гледаме някакъв протяжен филм на френски постмодернист, който на десетата минута вече е забравил какво и искал да каже в началото. Заради това ще се спрем на три момента в това, което вижда България. 

 

Очевидно нещо в синдрома на политическият чудотворец, който идва от голямото нищо и помита всичко старо, загнило, порочно и нелепо, започва да скърца по нашите географски ширини. Това си личи в момента в който обърнем поглед назад. През 2001 година Симеон Сакскобургготски се появи като комета в обществените небеса и взе 120 депутати дори и без да се напъне в кампанията. Пътят му към еднопартийно управление бе препънат две партии-отровни двойници, които общо взеха към 4 процента. След това през 2009 година Бойко Борисов мина като торнадо през урните и партията му спечели комфортните 117 депутати (в името на обективността трябва да кажем, че той едва ли щеше да скочи толкова високо, ако не беше поредният експеримент с избирателната система – тогава 31 места бяха пуснати на мажоритарен вот и новата партия ги обра на 95%, доказвайки всичко останало, но не и че мажоритарния вот работи). Ситуацията започна да се пропуква през 2021 година, когато на хоризонта се появи ИТН, телевизионната партия на изчегъртването, която блесна като свръхнова звезда, но се провали в два последователни опита да състави правителство. През април новата формация така и не опита, а през юли, когато спечели изборите напълно провали шанса си (техният кандидат за премиер тогава Пламен Николов днес открито агитира за „Възраждане“). Веднага след това като бомбардировка в Близкия изток върху ошашавения народ се стовари „Продължаваме промяната“. Те влязоха в дълги преговори, но съставиха управление от почти невъзможна позиция и с почти невъзможни съставки. Уви, правителството като нещо, родено в епруветка издържа само 7 месеца, допълнително детонирано отвътре от започналата война в Украйна и появилата се от нищото идея, че ПП всъщност са дясна партия и трябва да вървят към страстна коалиционна „любов/омраза“ токсична връзка с Демократична България.

 

Непосилното усещане за нови избори

 

Сега виждаме същото зацикляне при „Прогресивна България“. За това започнаха да признават дори и най-страстните социологически бардове на партията на президента Румен Радев. От него се очакваше да вдигне очистително цунами, но всички вече видяха, че Радев не иска да играе ролята на супергерой, а дори напротив – той извади една толкова шаблонизирана и системна програма, че част от най-запалените му фенове започнаха болезнено да стенат. Като опитен майстор на слалома Радев практически заобиколи всички болезнени теми на българското общество, всички отворени като рани политически разломи, а дори и приказките му срещи олигархията започнаха да звучат теоретично и абстрактно. Не разбирайте това като критика – очевидно „Прогресивна България“ иска да е всеядна, да привлече избиратели от всички сектори на разпокъсаното пространство и заради това не се олива в политически радикализъм. Изборите ще покажат дали това е печеливша тактика и или не. Сега с просто око се вижда, че големите протести от декември вече са напълно погребани в обществената памет, а обществото пулсира от болезнения и космически скок на цените, които разтърсиха портфейлите на хората и Петроханската афера, която ги ритна директно в съзнанието и шокът от тези две събития изтласка назад всичко останало.

Резултатът е налице. 

Само преди няколко дни от ПП/ДБ остро скочиха на президента Радев. Асен Василев като уличен проповедник насочи пръст към новата партия и започна да реди клетви – Радев бил „страхлив лицемер“, после прибягна до СhaтGPT (кампанията на повечето партии тече така сякаш наистина е консултирана с изкуствен интелект), който бил обобщил, че поведението на Радев намирисва на опортюнизъм и политическо двуличие.

Радев моментално отвърна с балистична ракета на тази атака. Той ехидно попита дали за ПП/ДБ ГЕРБ все още е „маркетингов враг“, очевидно намеквайки за прословутия запис от тайното им заседание, който изтече преди три години.

В кампания е съвсем обичайно да се стреля по политическия противник, но тук ситуацията е доста по-различна. И ПП/ДБ, а и ПБ публично заявиха, че ще работят да получат 121 депутати, а това издава изначална неприязън към всяка идея за политически съюз след изборите. Изострянето на тона, политическите фронтални атаки и яростните клетви още отсега създават ефирното усещане, че тези избори може да не са последните парламентарни избори за тази година. Тоест – идването на нова партия за пореден път може да не се окаже чаканият отговор, а просто да презареди кризата с нови играчи, но резултатът да е един и същ – кухи парламенти, липса на управление и потъване в блатото на служебните кабинети. Най-лошото от всичко е, че Румен Радеви  и градското дясно са си поставили още по-голяма цел – мнозинство от 160 депутати, което да избере нови членове на ВСС, а те да изберат нов главен прокурор. Ако атаките продължават така, а е очевидно, че тонът ще се изостря все повече и повече, изобщо не е ясно дали в следващото Народно събрание ще може да се проведе какъвто й да е разговор по темата. Най-накрая ще се окаже, че следващият парламент просто ще се събере, за да продължи скандалите, които са започнали в предизборната кампания.

 

Медии, истерии и история

 

Българската журналистика като цяло, и най-вече Лора Крумова в частност, отказват да разберат, че като тръгват да атакуват Костадин Костадинов, особено на полето на което той е най-силен, той просто може да спре да прави кампания и да изчака доволно да събере плодовете пред урните. Видяхме този сюжет да се разиграва в телевизионно студио. Крумова реши, че може да затапи Костадинов на тема граф Игнатиев като цитира книга на химичката проф. Ева Соколова. При това подобен ревизионистичен поглед към ролята на граф Игнатиев в българската история се опитват да ни го наложат от 20 години насам, но все по-безуспешно. В мига в който Костадинов забеляза гафа на Крумова и отбеляза това, той вече беше победител в спора. И това не може да бъде променено дори и още 55 десни инфлуенсъра да твърдят, че тя го е размазала, че му е скрила топката, че е измела пода с него и, че го е парализирала със знания. Всъщност нито един зрител не е видял точно това, дори и десните инфлуенсъри, които обаче трябва да се напъват да се самоубеждават в обратното. За пореден път обаче много хора видяха, че критичната журналистика, яростните въпроси и упоритото дълбаене в тема е запазена марка за всички останали партии, но никога за ПП/ДБ. Костадинов е любимата мишена на този тип журналистика, проблемът е, че той постоянно извлича ползи от тази агресия. С други думи, ако „Възраждане“ имат по-висок резултат от социологическата прогноза, те трябва да пратят букет с рози на Лора Крумова, която не просто не срази Костадинов, а го валидира като пазител на българската история, към която журналистиката ала Петрохан се опитва да протегне мазни пръсти и да изсмуче нейния живец.  Тази телевизионна истерия срещу всяка партия, която не се вписва в правилната линия отдавна работи в полза на не на прокурорските медии, а на тези към които е насочен обвинителен пръст.

 

Правителство под съмнение

 

В края на миналата седмица генералния адвокат Николас Емилиу пред Съда на Европейския съюз даде становище от което става ясно, че БНБ е имала правото да освободи Андрей Гюров като подуправител заради конфликт на интереси. Само решение на съда се чака след няколко месеца, но дори и от това изявление става ясно, че кандидатурата на Гюров като служебен премиер е била на ръба на закона. Нещо, което се знаеше от самото начало. Либералните медиите изпаднаха в истерия и започнаха да привеждат всякакви доводи, за да убеждават обществото, че няма никакъв проблем, че Гюров е невинен като сълза на девица. Но отдавна има едно правило – четете ли страстна защита в „Дневник“, значи ситуацията е точно обратната на това, което ви твърдят те. Така и върху абсурдното служебно правителство падна сянката на съмнението. Нещо, което се очакваше, но пак изненада всички. Имаме си едно нелепо правителство, което на всичкото отгоре е в противоречие на закона. То е пълна метафора за градската десница, между другото.

По-изненадващото беше отворената отново атака срещу Илияна Йотова, най-невинния човек в този казус. Тя от самото начало беше с вързани ръце, заключена в кошмара на домовата книга, подложена на епичен медиен натиск и честно казано изобщо нямаше никакви варианти за действие. Нито пък Гюров е нейна отговорност. С некадърните промени в Конституцията президентът бе превърнат единствено в наблюдател на процесите, без да има вариант да ги контролира. Очевидно в окото на бурята за битката в парламента доста сили не са забравили, че наесен ще има и президентски избори. А опитът за атака срещу Йотова днес и по този абсурден казус ясно посочва, че тя е големият фаворит за това състезание. Още не са я изкарали виновна и за скока на цените, но нека да дадем време на злите сили, те и до там ще стигнат…

Църквата на медиите

 

Цяло едно поколение политически натегачи и злостни костюмари направи кариера като разказваше с токсични плюнки как преди са им промивали мозъците в часовете по политическо обучение. Те били горди философи със собствено мнение, но от тях искали да зубрят клишета и да ги повтарят като папагали, напълно погълнати от плаващите пясъци на идеологическите тъпотии.

Иронията е, че точно тези същите, а и техните клонинги днес, се повтарят този модел едно към едно и това си личи най-ярко в кривото огледало на медиите.

Преди няколко дни председателят на БСП Крум Зарков бе подложен точно на такъв разпит по политическа подготовка в Нова телевизия. България се тресе от проблеми - цените са изтървани от контрол, хората потъват в нова апатия, защото никой нищо не прави, войната в Близкия изток се превръща в икономическо цунами, но водещата реши да препитва Зарков по "темата на темите" Украйна. Нека да е ясно - "Украйна" вече няма нищо общо с реалността. Всяко интервю по тази проблематика е превърнато в религиозен ритуал. Там няма място за собствена мисъл. Трябва да се повтаря едно и също дори и то да е в противоречие с действителността. Това всъщност не е интервю, а нещо като изпит за кандидатстване в комсомола. Абсолютната смърт на здравия разум и трезвото мислене.

Точно с такъв комсомолски плам водещата атакуваше Зарков с "коварния" въпрос трябва ли Украйна да се върне в границите от 1991 година. Забележете - това отдавна не е тема дори в самия Киев, които прекрасно разбраха, че това е абсолютна утопия. Но то продължава да съществува като въпрос в София, защото медиите са окупирани от надъхани геополитически талибани, които отказват да видят какво наистина се случва.

Това, което каза Зарков си струва да се отбележи. Той подчерта, че нито една страна не трябва да губи територии, които да й бъдат взимани със сила. Но това вече се случва постоянно. Този процес започна с разкъсването на Сърбия и продължава безпощадно из целия свят. Можем до утре да си говорим за общите постановки, но реалността е по-брутална и по-гадна от това, което си представяме. Защото иначе изключително подло ни си представя една версия за свят в който международното право задължително трябва да важи за Украйна, но същото по никакъв начин не се отнася за Иран. В момента в който влезеш в толкова голяма морална подлост, вече не си в ролята на геополитически рицар, а просто на лакей на статуквото.

Водещите на сутрешни блокове у нас наистина си представят интервютата като розова патетика в стил мис "Свят" - всички трябва да са добри, да царува вечно щастие и светлина. Но политиката започва там, където човек отчита реалността, а не се дави в идеологически постановки, които са извадени като от фентъзи-роман. Но точно това е проблемът на медиите днес - те отказват да чуят истината и продължават да тероризират обществото с колективния Тодор Тагарев, който дрънка едно и също като перпетум мобиле, водещите слюноотделят, защото чуват накуп всичките си опорни точки. 

Именно тук разминаването между медии и общество става драстично. 

А това винаги е рецепта за политическа катастрофа. 

Във всеки един смисъл.   

 

Оръжие за масово поразяване

 

Надежда "Нахранете журналистите" Нейнски трябва да бъде изучавана. 

Но в медицинските университети, специалност "психиатрия". 

Само с някаква прегоряла жичка в мозъка можем да си обясним изявление като нейното, че американските самолетите на летището у нас създават по-голяма сигурност. 

Нека да се допитаме до ОАЕ, Бахрейн, Саудитска Арабия, Кувейт дали това е вярно. 

Каква точно сигурност имат те, когато нощните им небеса са озарявани от бойни дронове, балистични ракети и всякакви други военни екстри. 

Когато стана напечено американците евакуираха персонала на посолствата си, изтеглиха войниците от зоната на попадения и оставиха държавите от залива да се оправят сами в окото на геополитическата буря...

Очевидно това е новата дефиниция на сигурност в 21 век.

Но още един аспект от нейното изявление прави космическо впечатление.

Нотата от страна на Иран не била заплаха. 

Тя била предупреждение. 

Каква точно е разликата между двете понятия тя така и не обясни. 

А най-вероятно и не може. 

Важното е обаче, че на всеки човек със здрав разум му стана ясно - имаме прокризисна, налудничава власт за която е по-важно да обслужва геополитическите си зависимости вместо наистина да мисли за хората. 

В такава ситуация наистина не ни трябват балистични ракети, за да ни удрят. 

Служебното правителство прекрасно върши тази работа...

 

Фабрика за катастрофи

 

Кабинетът "Гюрофф" e фабрика за катастрофи. 

Това е резултатът,  когато съберете в едно епична политическа некадърност и геополитическото лакейство, изведено като основен принцип. 

Последната им инициатива е колективно посещение на няколко министри воглаве с премиера в Киев. 

Какво ще правят там изобщо не е ясно. 

Обичайното каканижене за защитата на нашите ценности вече е втръснало на всички. 

Вероятно и на самите украинци им се повръща от него. 

Но какво друго има за постигане България в Киев? 

Да се запишем в отбора на ястребите и то в момент в който Близкият изток разтърсва цялата световна икономика? 

Подобни екскурзии не само не работят в полза на страната, в настоящия момент те са вредни, безплодни, глупави и кухи. 

Този случаен и нелеп кабинет е изправен пред лавина от проблеми, но те избраха да ходят да правят геополитически демонстрации в Украйна. 

За пореден път си имаме правителство за което Киев е по-важен от България. 

А и истината е, че единствената нормална позиция на страна като нашата трябва да е да бъдем част от мирните усилия, а не от постоянното подклаждане на един конфликт, който отчайващо не получава и никога няма да получи военно решение. 

За пореден път ни управляват от лигата на наведените гръбнаци. 

Катастрофата е пълна - морална, политическа и икономическа.

 

„Прогресивна България“ като пиеса от Бекет

 

Всички, абсолютно всички, и противници, и неутрални, и симпатизанти, очакваха програмата на „Прогресивна България“, както героите на Бекет Владимир и Естрагон чакат Годо да се появи от голямото нищо и да направи живота по-различен, хубав, приятен и весел.Тази поява бе подготвяна и режисирана от години насам. Тя бе социологически облизвана, анализаторски пророкувана, журналистически предизвестена. Цялото общество очакваше от Румен Радев да бъде не просто Поредният Спасител, а онази политическа буря, която ще измете статуквото като торнадо, ще се саморазправи с олигархията и ще промени обществото из основи. Много телевизионни шамани казваха, че Радев има мисията да създаде силна център-ляво формация, която да балансира основното венерическо заболяване на българската политическа система – вечната поява на десни проекти, които никнат като пъпки в най-интимните области на отечеството. И те имаха всички основания за това. През всичките си 9 години в президенството и най-вече от 2020 година насам Румен Радев бе силата на правдата, политикът с пламенните речи, които запълваше най-голямата бездна на българската национална душа – липсата на класически суверинист, който показва, че България може да има собствена политика, ясна визия за бъдещето и политическа сила, която не се страхува да бръкне в дълбоките проблеми на обществото, без да става част от корупционните паяжини. В този смисъл Радев беше като роршахово петно – всеки виждаше в него най-дълбинните си политически копнежи и отражение на надеждите си за различно бъдеще. Патриотите го привиждаха като национална сила, която не се срамува от своята идентичност. Левите виждаха в него своя президент, който ясно осъзнава бедността като проблем и не иска страната да се дави в поредното блато от токсични десни идеи. Националистите го припознаха в момента в който той излезе и поиска референдум за въвеждането на еврото, въпреки, че това противоречеше на всичко, което неговите служебни кабинети бяха правили като политика. Десните дори виждаха в него натовския генерал, който може да бъде техен съюзник в битката за реформа на съдебната система, а и не напразно Радев създаде „Продължаваме промяната“ като свое политическо прокси. Тя трябваше да бъде съсредоточието на левицата и десницата в едно, прословутата точка Омега в която цялото пространство се свежда до едно върховно усилие, което да занули Борисов и да го изведе завинаги от политиката. Русофилите виждаха в него онзи дисидент, който може да пречупи патологичната медийна русофобия и човек, който твърдо отчита реалностите („Крим е руски. Какъв да е“). Настроените проамерикански виждаха как позициите на Радев и погледът му към геополитиката се доближава до визията на Доналд Тръмп и си мечтаеха, че в лабораторията на българското колективно несъзнавано се произвежда някакъв нов Орбан, който знае как да положи курс на нова национална политика, която отчита дълбинните интереси, а не е в подчинения на посолства и всякакви други организации.
Точно този проблем – колективния блян по него – Радев не успя да разреши с буреносното си влизане в политиката. Защото напускането на „Дондуков“ 2 и влизането в бурното море на политическото ежедневие на практика изискваше радикално различен подход. И най-важното – програма за действие. Точно тук започнаха първите пукнатини. „Прогресивна България“ се оказа гръмокипящ коктейл от най-различни фигури – десните Иван Шишков и Владимир Николов, бивши социалисти и кадри на БСП, хора на Доган, пратени в листите като знак за сътрудничество, представители на ВМРО, бивши гербаджии, професионални кариеристи и всичко това изсипано като смес на едно луксозно събитие на което костюмари дадоха възможно най-десните рецепти за справяне с българските проблеми.  Новата партия реши, че трябва да заложи на експертно-технологичния тон, да запълни представянето с бюрократични абракадабри за помощ на бизнеса, с клетви срещу „неоправдано високото покачване на заплатите“, с футуристични визии как ще борим корупцията с изкуствен интелект.  Всички, които чакаха нещо ляво, социално, различно, останаха с пръст в устата. Стилистиката на новата партия опасно много приличаше на стилистиката на ПП при нейното създаване. Всеки път, когато юпитата си повярвят, че е дошло тяхното време да управляват държава, те удавят обществения разговор с някакви хай-тек неща, излъскан бизнес-жаргон и технологичен футуризъм, а това напълно удавя най-големите проблеми на страната. Какво правим с високите цени? Как борим бедността? Как изразняваме доходите си с ЕС? Такива теми са табу за всеки нов десен проект. А „Прогресивна България“ се оказа точно това – поредният десен проект, този път поднесен като ефективен инструмент за справяне с корупцията и пренареждането на България. Заради това в рамките на безкрайно скучното дърдорене чухме само баналните опорки на всяка дясна партия по земята – няма да вдигаме данъци, бизнесът е в основата на всичко, клетви за повече НАТО и достойно място в ЕС. Революцията излетя като дим през комина, а се оказа, че тя никога не е била на дневен ред. В единствената конкретика в която си позволи да изпадне Радев той постави като задача събирането на 160 депутати, за да може се избере нов ВСС, а той вече да гласува за нов главен прокурор. Но веднага предупреди, че това може и да не се случи. Защото красивите очаквания са едно, парламентарната математика нещо съвсем друго.

Много рядко друг път съм виждал събитие, което със своя блясък и пластмасови десни тъпотии така да разочарова толкова много хора накуп. Защото всички спонтанни фенове на Радев очакваха от него той да реализира и овеществи техните фантазии. Баба Донка от Каспичан доскоро харесваше Радев заради неговите речи от Шипка и, защото вярваше, че той ще оправи отношенията с Русия. Тя обаче не е чула нито дума за това. Защото „Прогресивна България“ реши напълно да изреже външната политика от своята програма. Дори позиция по отношение на войната в Иран не чухме от тях. Така действат луксозните събития на които костюмарите ръкопляскат. Те са балон в който здравия разум се губи.

Тук се забеляза и една много екзотична рационализация на хората, които не искат да се откажат от идеята за Радев като универсален политик с послания към всички.  Изведнъж се оказа, че за тях идеологията не била важна – важна била силата. Радев е стратег, казват те, той не залага на политически идеи, а за него е важно да премахне модела, който задушава България. Точно тук обаче е големият капан. Защото страната упорито отказва да си отговори на въпроса – кое създава модела и кое ражда корупционните паяжини. Митологията, че ако реформираме съдебната система изведнъж корупцията ще изчезне и ще дойде власт на правилата е илюзия за политически наивници или градски десни. Оказа се, че много хора все пак искат да видят идейна рамка и ясно обозначаване. А всъщност големият проблем на „Прогресивна България“ е точно тук. Отвъд заканите за радикална смяна всичко си е същото. Едрият бизнес остава с ниските данъци, бедността я борим като изобщо не я забелязваме, а там, където трябваше да има социален плам инжектираме щедро технологичен жаргон, за да създадем илюзията, че някой всъщност е мислил за промяна.

И нека пак да повторим – всичко това не е критика към Румен Радев. Обективно погледнато отказът да заеме позиции по важните леви теми може дори да бъде възприет като проява на честност. Той отказва да хвърля социални фойерверки в които не вярва.  Проблемът е в очакването, че левицата може да бъде възродена с такава компилация от хора, с подобен невъздържан коктейл от хора с противоположни разбирания, които хващат този влак не, защото имат идеи, а защото очакват новата формация да вземе властта и да ги реализира.

Всичко това ни води до много интересно преструктуриране на политическото пространство. В неделя ГЕРБ също имаха свое национално съвещание. Съпоставете сцената на Борисов и сцената на Радев, дори и чисто визуално. Те все едно са извадени от едно и също събитие. Към това трябва да добавим и същата юпи-стилистика  с която системно предрусва градското дясно и ще видим, че десницата се обогати с още една партия, която рано или късно ще заяви себе си като дясна. Съвсем не твърдя, че това чертае коалиционна ос, а само това, че БСП остана самотна в лявото пространство. Което между другото е най-добрият подарък, който партията можеше да получи преди тези жизненоважни за нея избори.  „Възраждане“ също получи малко адреналин, въпреки, че Радев изсмука от тях най-много, защото реалната политика като киселина изгори и свали лустрото, за да остави автентичният вид. 

Вероятно „Прогресивна България“ ще е първа политическа сила.

 Българското отчаяние е достатъчно силно, за да може за пореден път да припознае в дясна партия лост за спасение.   

Но партията на Радев днес ще е най-големия лакмус за това вижда ли се края на вечното търсене на спасител или ще продължим да настъпваме една и съща лопата докато тя не ни строши черепа с епичен трясък.