Неочакваната смърт на Комисията по досиетата и дясната шизофрения

 

Една ключова "бюджетна" шизофрения се набива от пръв поглед във всички десни сайтове.

Ако ги отворите ще видите, че те са пълни с "анализи" на бакалаври по икономика, които са завършили я Колежа по икономика и астрология в Сусурлево, я в изнесения филиал на "Харвард" в Долни Богров и всички стенат: съкращения, съкращения, съкращения!

Бившият вицепремиер Николай Василев в свой текст е опищял света, че трябва да се уволни половината администрация, да се намалят министерствата, да се режат разходи. Други десни икономисти искат бюджета да бъде запален, скъсан, смачкан, стъпкан, изхвърлен в кошчето, защото харчи много и десните им сърца стенели тревожно в мрака, а стомашните им киселини се усилвали от такова разточителство и комунистически дефицит.

Има само такива мнения - режи до кръв, нека всички затягат коланите до посиняване.

Всичко това обаче съжителства със заглавия като:

"Подмолно през бюджета кабинетът на Радев ще закрие Комисията по досиетата" - "Оффнюз"

 

"Радев закрива Комисията по досиетата.  Това е връщане в мракобесното минало, обяви Мартин Димитров от "Демократична България" - "Клуб Зет"

 

"Иво Христов ще закрива Комисията по досиетата" - "Медиапул"

 

Това са три версии - в едната касапинът е целия кабинет, в другата е лично Радев, а в третата Иво Христов е наемният убиец на политическият фетиш на партиите с отпаднала необходимост. 

Истинският десен инфлуенсър ще е объркан към кого да насочи крив пръст.

И веднага следват десни реакции - това било погребване на историческата памет, опит за замитането на ужасите на миналото.

Добре де, но нали искат рязане на разходи? 

Нали искат съкращения?

Какво по-излишно, тъпо, ненужно и смешно от тази Комисия по досиетата, която никой не знае с какво точно вече се занимава? 

Защо ни е да изливаме безбожни пари в изхранването на такъв паразитен орган? 

Колко още досиета има да се отварят? 

Нека да си пращат масивите в агенция "Архиви" и да ни отървават от своето присъствие. 

Закриването на Комисията означава рязането на 97 щата. През 2025 година държавата е дала над 5,3 милиона за издръжката на тази комисия за която никой не е наясно какво точно прави.

Ето ви една реална реформа - рязане на един административен тумор, който само точи пари от бюджета и без никаква дейност. Подобно паразитиране върху миналото вече служи единствено да се осигурява работа на птеродактили от миналото като Александър Йорданов. 

Нали рязането на разходи все трябва да почне отнякъде?

Удивително е как точно тези, които биха оставали хората без пенсии в името на Великия Балансиран Десен Бюджет не подкрепят тази стъпка. Това е лицемерие, икономическа подлост и политическа перверзия.

Всичко това съвсем не е защита на бюджета, защото всички яростни политически дебати, реакции и икономика за яростни икономически бакалаври, всъщност се опитват да заобиколят основната тема. 

Вместо да орязва всичко България трябва да смени данъчната си система и да въведе прогресивно подоходно облагане. Това ни е предписано последователно от МВФ, Световната банка, а наскоро дори и от Европейската комисия. 

Но дори и в този нескопосан бюджет все пак се забелязват някакви наченки на здравомислие и закриването на Комисията по досиетата е сред най-блестящите попадения.

 

Геополитическите страсти на футболните коментатори от БНТ

 

 

Гледането на футболна среща по БНТ винаги е било особена форма на мъчение. Страстите на терена са едно на ръка, но коментаторските импровизации превръщат цялото преживяване в агония.

Триумф на този процес стана мачът между Иран и Белгия. Европейците излязоха на терена като абсолютни фаворити. Любимци на световната федерация, любимци на телевизионните водещи, отбор със скъпи играчи и класни звезди.

Иранците обаче се оказаха железни - те затвориха вратата си подобно на Ормузкия проток и последователно съсипаха всички усилия да им бъде вкаран гол. Единственото попадение в мрежа дори бе тяхно, изключително подло и нечестно отменено от съдийската колегия, но нека да приемем това за нормално - Белгия бе фаворизирана, а Иран са политически парий...

Нелепото усещане за зрителите дойде от геополитическата лекция, която коментаторът дръпна за лошия режим на аятоласите.

Очевидно тези политически лещи не му позволиха да види наистина какво се случва на терена.

При всяка атака на Белгия коментаторът бе на път да получи апоплектичен удар от очакване на мечтания гол.

И обратното - атаките на Иран бяха коментирани, но доста мъчително.

Епичният връх дойде в коментара на вратарите - белгийският бранител Тибо Куртоа бе наричан "феноменален", "блестящ" и каквото си изберете друго романтично прилагателно.

В същото време истинската звезда на мача - иранския вратар Алиреза Бейранванд така и не получи необходимото внимание. Едва в края неговите заслуги бяха отбелязани, нещо, което вече си личи по всички социални мрежи, където името му се понесе с възхищение и респект.

Вярно е - футболът е игра в която красивото са головете. Но беше изключително интересно да се наблюдава как един аутсайдер като Иран чисто тактически пречупва суперзвездите на Белгия и превръща срещата от нещо от което никой не очакваше особени страсти в истинска футболна сензация.

Проблемът е, че коментаторът през цялото време беше сляп за това, което се случваше на терена. 

За него беше много по-важно да изстреля геополитическите опорки. 

Наясно съм, че футболът е и политика, което прави играта толкова интересна, но когато в коментарите остане единствено политиката, губещи са зрителите. 

Контрастът между случващото се на терена и коментара стане огромен, повечето любители на футбола просто изключват звука. 

Те сами си дават сметка какво наблюдават и колко нелепо е това, което им стоварват като политика.

 

Сблъсъкът на шествия: тихата културна война в която няма добри герои

 

Има нещо ужасно сбъркано, удивително порочно и кошмарно перверзно в начина по който у нас се налага идеята, че ежегодният „Прайд“ е нещо много добро. Че това не е карнавал на пошлостта, а протест срещу дискриминацията на различните и следователно всички, които не го приемат са някакви потни селяни, потънали в блатото на примитивен мачизъм и бульон от тъпи фобии и първични страхове.

Тези дни събрах последните си остатъци от здрав разум, поех дълбоко дъх и се гмурнах в есетата на най-гръмогласните защитници на „Прайда“. Не смятам, че всеки е способен на такъв мазохизъм и заради това ще се опитам да ви смеля всичко, което се вади като аргументи на масата. Сред тях има и рационално зърно, но то е панирано с такова количество празнодумие и банален хейт, че е много трудно да получи признание.

Всички, ама наистина всички до един, защитници на гей-прайда по някакъв начин са убедени, че традиционното българско семейство е битов ад, кошмар и безкраен тормоз. „Нали традициите повеляваха мъжът да е мъртво пиян и да пребива жена си“, пише с ирония един от авторите, чието име не е важно, защото той не е индивидуален, а просто говорител на кошерен разум, който пуска едни и същи опорки. Авторите на подобни есета са убедени, че всеки български мъж е насилник, всяка жена е пребивана, всяко дете е заплашено от сексуално злоупотреба, а нощем зад стените на панелките настава един колективен кютек, викане, драми шамари, леене на алкохол и трошене на чинии. Парад на абсолютната дисфункционалност. Контратезата на всичко това е ЛГБТ-общността – която е цветна, радостна, отворена, толерантна, където царят диалог, любов, разговори за цветя и се леят само слънчеви лъчи. В този свят не може да съществува лош гей. Ако една жена си пада по друга – тя е светица, която заслужава място в Библията. „Новият Спасител“, хлипа една психодясна вещица, „ще е тъмнокожа жена, която си пада по друга жена“. Отклонението е истинската норма. Онова, което продължава рода е порочно, то е мръсно, тежко, гадно и само „Прайдовете“ могат да спасят света от това ежедневно зло. Любимият ми жанр пък са текстовете, които започват с изречението: „Аз съм хетеросексуален мъж/жена, но ходя на „Прайд“, защото искам всички да са щастливи и приети. Бях там и нито един гей не се опита да ме изнасили. Всички се забавляваха, пиеха бира и се радваха“.

Което по обратната логика ще рече, че на Шествието за защита на традиционното семейство вероятно се разхождат само изнасилвачи, неприятни типове, насилнически гадове, които само чакат либералната общност да се разсее и веднага биха поканили Путин да управлява България.

Всъщност именно този порочен разказ пречи да има истински диалог по толкова важна тема в България. Защото, когато разположиш основанията за „Прайд“ единствено в тази сфера - за това как традиционното българско семейство е някаква форма на кошмар, ти никога не можеш да разчиташ на истинско разбиране. Изобщо защитниците на гей-шествията би трябвало да се опитат да признаят нещо елементарно – не всяко традиционно семейство е кошмарно, не всеки мъж е насилник, не всяка традиционна ценност е хибридна спецоперация на Москва. Дори тези, които се събират на „Прайд“ все пак са възникнали от банално и традиционно семейство. И, да, във всяко семейство има проблеми и скандали. Това не е хетеросексуално насилие. Нарича се „живот“ – той ни бомбардира с проблеми, драми и нервите често не издържат. Никой не може да ме убеди, че гей-двойките не си вдигат скандали, никога не се карат и не се обвиняват яростно. Това е част от природата на човешките отношения. Ако някой някога измисли начин в тях да няма такова напрежение, той сигурно ще спаси света и вселената. Дотогава обаче не можем да подвеждаме всички семейства под общ знаменател. Това е все едно някой от традиционните да обобщи, че всички гейове са престъпници. Тогава срещу него ще блъвне тъмна маса от обвинения. Значи и обратното няма как да е вярно.

Убеден съм, че огромната част от хората, които се събират на шествието на традиционното семейство не искат гей-общността да бъде угнетена, дискриминирана и социално остракирана. Тяхното събиране не е разгул на ксенофобията, а опит да заявят нещо съвсем нормално – оставете децата ни встрани от този голям дебат. Нека той да стигне до тях в момента в който са пълнолетни. Тази ранна сексуализация на децата е най-тъпият и противен ефект на джендър-пропагандата. Не можеш да бомбардираш седемгодишно дете с идеята, че има 40 пола и че неговите проблеми идват от това, че е родено с грешния пол. Подобно разбиране прецака вече няколко поколение на запад и не е ли добре някой най-накрая да се поучи от грешките.

И заради това, че има родители, които не искат да се случва това – върху тях моментално се посипват обвинения. Те са путинисти, насилници, селяни, тесногръди консерватори, копейки и какво ли още не. Всъщност ето точно това не е начин да се води диалог по тази тема. И това е другото, което ми прави впечатление в цялата обществена драма. Десният комсомол и техните правоверни доносници, пардон, инфлуенсъри, се нахвърлят като копои върху всяка публична личност, която се изяви „неправилно“. Тази година мишената кацна върху Мариус Куркински, който бе обявил, че ще се появи на шествието на традиционното семейство. Неговата появя щеше да е знаменателна, защото той от години е обявил своята различна сексуална ориентация, която обаче е съчетана в с вярата в едни по-традиционни ценности или най-малкото с отхвърляне на пищната показност на всички прайдове. Толкова токсична плюнка не съм виждал да се хвърля по друг човек. Големите защитниците на различията, рицарите на борбата с дискриминацията не се посвениха да го обиждат с най-гнусните думи за сексуалните му предпочитания, само, защото има нахалството да не мисли като тях. Залповете бяха от сутрин до вечер и Куркински бе изкаран най-порочният човек във вселената, някакъв прикрит лицемер, който удря в гърба либералната общност. Резултатът – актьорът не издържа и обяви, че няма да ходи на шествието. Защото колективният психодесен комсомол наистина нямаше да го остави на мира. Това е много интересен детайл в общност, която твърди, че обича различията и уважава демокрацията. А всъщност е точно обратното. Кошерният разум не само не търпи някой да се отличава, но превръща и в партийна повинност ходенето на „Прайд“,  защото, ако не отидеш върху теб биха се стоварили десетки обвинителни пръсти.

Ето тези комсомолщини са ужасни в своя зародиш. А как така никой от организаторите на „Прайда“ поне един път не изиска от своите защитници в парламента да обявят истинската си сексуална ориентация публично. Че иначе излиза как десетки отдадени хетеросексуална жени и мъже са техните политически воини в обществото. Можете ли да ми споделите за един, поне за един от висшите етажи на десницата, който да е излязъл от килера и публично да обявил истинските си чувства? Аз не сещам. Значи лицемерието започва още оттук. Най-накрая ще се окаже, че на прайда ходят единствено хетеросексуални, обсебени от идеята да бъдат глас на различните.

Аз съм от хората, които не биха отишли на нито едно от двете шествия. Колективните масовки по тази тема ме дразнят, а и знам, че уличните демонстрации само усилват, а не решават подобни проблеми. Но ясно си спомням, че миналата година на „Прайда“ имаше нещо много хубаво – плакати и лозунги за свободна Палестина, викове срещу геноцида в Газа, истински геополитически заряд. Тази година организаторите се бяха постарали напълно да удавят темата и да не допуснат нищо подобно. Ето ви – слушайте Дара, но не ми вдигайте лозунги срещу Израел. Подобни действия превръщат събитието в комсомолско мероприятие, което вече дори не може да поставя истинските проблеми. Гледах снимки от други подобни прояви по света – световната политика присъстваше навсякъде. Само у нас събитието е удавено в розови есета за различията и хетеросексуалните рицари, които биха бранили всеки гей по земята. 

С други думи – софийският „Прайд“ не може да надскочи себе си и от година на година се дави в собственото си самовъзхищение и презрение към всички останали. 

Ето точно така не се прави. 

Това е разказ за два свята, които не са чак толкова различни и имат какво да си кажат. 

Но фактът, че този разговор потъва в злост и кошмарни обвинения е най-добрата диагноза за България. 

 

Триумфът на политическата опаковка

 

 

Очевидно живеем във време в което политическото съдържание е в мъчителна агония. 

Възходът на социалните мрежи и на компилациите на изкуствения интелект превърнаха политиката в уродлива пародия на тик-ток стилистиката. 

Там е важна опаковката, а не съдържанието. 

В момента в който млада девойка по сутиен разкрива политическите анализи на действителността ние вече сме на територията на шоуто, а не на политиката.

Най-ярко това състояние на действителността може да бъде видяно в общественото присъствие на Андрей Гюров и прикаченият към него екс-главен секретар Георги Кандев. 

Само в рамките на седмица Гюров пусна клипче как сече дърва под звуците на Тони Стораро, как се вози в автомобил с висока скорост и предупреждава, че трябва да се кара по-бавно, как куфее на концерт на БГ-радио, и как той и Кандев бягат на маратон в провинцията.

Стилистиката на клиповете е холивудска. 

Гюров е запазен мъж, в добра форма, всичко е фокусирано върху неговото присъствие, доброта, вътрешна светлина и сърдечност. 

Типична найотициновщина, но хайде, това ще го оставим настрани с оттегчена въздишка. 

Това кинопроизводство е предназначено още отсега да наложи Гюров и Кандев като кандидат-президентска двойка на десницата безапелационно. Целта е донякъде изпълнена - под видеата десетки лели пъшкат сладострастно от картината на случайни бивш служебен премиер, който така и не направи нищо значимо по времето си на власт.

Проблемът е друг. 

Никъде, в нито един клип Гюров не разкрива дори елементарна политическа визия. 

А това все пак няма да е състезание за мистър "Криза на средната възраст", нали така? 

От един президент хората не очакват да знае как мята секирата, а, че разбира лавината от проблеми пред които е изправена България. 

Гюров е опаковка, превърната в самоцел. 

Кампанията му е от типа на дългокраките инфлуенсърки, които пускат своя снимка по бански, а отдолу пишат текстове за това колко трябва да са горди жените и как е трудно да оцелеят в свят, пълен с кучки. 

Това е Гюров - дългокраката фантазия на дясното и вероятно по тази причина той не им предлага позиции, политически размишления или инициативи. 

Той им предлага свои снимки. 

Очакваме скоро да го пуснат от плажа или как прави набирания на лост. 

Проблемът е, че тези техники вече са били експлоатирани докрай, така че дори в това отношение той и екипът му са безполезни имитатори, ерзац-инфлуенсъри.

Когато политиката е сведена единствено до опаковки не можем да очакваме каквото й да е решение на истинските проблеми. 

Точно обратното - ще бъдем давени отново и отново в тях. 

Защото на политическата сцена вече няма решения. 

Само опаковки. 

И те триумфират. 

Опаковката наистина продава, но когато под нея няма никакъв продукт, това е мошеничество. 

Точно в мошеническа епоха живеем.