Екзотика и ужас

 

Политическият живот в България винаги успява да те изненада по екзотичен начин. Точно такава холивудска пиратка беше вчерашното предложение на ГЕРБ, които се обърнаха към президента Илияна Йотова с магическо предложение - тя си харесва произволен депутат, те го гласуват за шеф на парламента, а от "Дондуков" 2 го правят служебен премиер. Само преди дни Рая Назарян отказа офертата да оглави кабинета с идеята, че партийни и политически фигури не трябвало да участват в служебната власт. Сега нейната собствена партия я контрира с идеята, че очевидно някъде в морето от 240 депутати има някой непартиен, неполитически, ангел, скрит в морето от сивота. Това е истинско дъно, което се родее с изцепките на Бойко Борисов, който с години обещаваше, че ще раздава депутатите си при гласуване, за да може да демонстрира "диалогичност" по този начин.

Ступорът на политическата система още веднъж показва колко прокризисни, глупави и идиотски бяха промените в конституцията. Самата Йотова с тъга промълви пред ПП/ДБ, че при друга законодателна уредба, нейният избор щеше да е различен. Но нека да припомним и друго - ГЕРБ гласуваха за тези промени. А днес дори ги превръщат в карнавал, в някакво комедийно шоу с техните екзотични идеи. Държавата е в състояние на полуразпад и такива екзотики са недопустими.

Това отношение към Конституцията, към политическите процеси с ужас разкрива колко е трагична ситуацията в България днес.

И човек не може да не си спомни за един друг февруари, преди 29 години, когато Николай Добрев и Георги Първанов върнаха мандата за съставяне на правителство и спасиха гражданския мир в България. Беше точно на 4 февруари, когато те жертваха интересите на БСП и поставиха държавата над всичко. Вече е трудно да си представим, че е възможно да видим държавници с такова поведение. Всичко се е изродило до политическа клоунада, ефектни екзотики и пълна липса на каквото й да е съдържание.

Това, повече от всичко, навява студ в сърцето, защото обикновният българин става жертва на абсолютно безотговорни партии, които отказват да се изправят пред последствията от техните решения.

Изборите най-накрая ще са интересни. Но най-трудното предстои

 

Включването на Румен Радев в партийната политика и несвършващото състезание на избори още от първия ден отприщи мелодраматични страсти и яростно противопоставяне. В първия си ден след подадената оставка от лагера на бившия президент пуснаха бомбастична новина: „Тръмп кани Радев в Съвета за мир“. Новината е многозначителна, защото основната битка в България от година насам е кой е официалният говорител на САЩ у нас и кой стои най-близо до американския президент. Тук няма значение дали Тръмп може да открие страната ни на картата и дали е наясно с махленското състезание за сърцето му, което тече изтощително от много време насам. Търсените знаци са вътрешнополитически, защото този изтощен от напразна надежда за различно битие народ е настроен достатъчно позитивно към Тръмп, за да може всички знаци около него да имат значение.

ГЕРБ веднага скочиха като ужилени и започнаха да вадят поредица от доказателства, че поканата не е персонална, а е към българското управление и следователно Радев се опитва да приватизира съмнителните успехи на местната дипломация. Цял ден новинарските агенции час по час вадиха новини и статуси на видни гербаджии, че поканата е получена поне ден, а дори и два дни по-рано и не визира конкретно Радев. Така и не стана ясно какво точно се опитват да докажат с това, но битката придоби яростен характер. В нея се включи и лидерът на ДПС Делян Пеевски, който нетипично за него не каза нито една лоша дума за партийните аспирации на президента, но го призова моментално да внесе писмото в Народното събрание, за да могат депутатите да кажат своята дума по темата. Ден по-късно премиерът в оставка Росен Желязков цъфна на форума в Давос, където положи официално подпис за присъединяването към Съвета за мир, а камерите запечатаха доволното му изражение докато се здрависва с Тръмп в компанията на президента на Азербайджан Илхам Алиев. Така и не стана ясно каква е позицията на самия Радев, защото в своя отговор, достатъчно отвлечен и неясен, той говори за кризисното положение в държавата и буквално си остави вратата отворена за присъединяване на по-късен етап. Така или иначе обаче бившият президент избегна доста сериозен геополитически капан в който неговата конкуренция влезе с чувството на триумф и победа.

Присъединяването към Съвета на мир разбуди и без това неспокойния политически пейзаж у нас. За първи път от много време насам и леви, и десни симпатизанти постигнаха консенсус, че действието е прибързано, непремислено, смешно и ни конфронтира буквално с всички европейски държави. Повечето от тях отказаха участие в инициативата на Тръмп, защото по същество тя представлява нов етап в конструкцията на международните отношения. Тръмп си създава частно ООН на което той ще е пожизнен председател, създава си нов инструмент за регулиране на процесите по земното кълбо, а на всичкото отгоре част от държавите в този Съвет трябва да се изръсят по 1 милиард долара, ако искат да имат думата в неговите решения. На България, твърди се, тази такса е била спестена, но това съвсем не означава, че в един или друг момент американският президент няма да ни поднесе солената сметка и да очаква ние също да участваме в нейното плащане.

Съветът за мир възникна като начин Тръмп да регулира конфликта в Газа, а това означава, че страната ни с двата крака скача в най-тъмната, мътна и неприятна тема по цялото земно кълбо. Всички участници в тази инициатива вече ще бъдат натоварени с отговорността за всеки бъдещ потенциален конфликт, а Близкият изток е постоянно бременен с такива. Това е и ключов избор на коя страна застава България във все по-нарастващите напрежения между ЕС и САЩ и създава огромно поле за потенциални сблъсъци в ЕС, нещо от което тази изморена и изтощена страна изобщо не се нуждае. Въпреки това Желязков положи своя подпис, а фактът, че парламентът ще има последната дума никак не е успокояващ, защото в такава раздрана и напълно непотребна вече система на международните отношение, много от депутатите ще гласуват, водени от тънки сметчици, а не от реалните интереси на България. И така страната ни се сдоби с пет минутки слава в световните новини и пълен мрак по отношение на бъдещето. Дори и в светлите бъднини Радев да стане премиер на страната и да успее да състави правителство, това съвсем не означава, че той ще има силите и куража да напусне този съвет. Мандалото хлопна и оттук-нататък страната ще бъде изправена пред цяла канонада от предизвикателства на които не е ясно дали ще може да отговори.

Цялата драма около Съвета за мир обаче е изключително показателна за променената политическа среда у нас. Радев направи това, което всички очакваха и говориха в последните четири години, но по някакъв странен начин хвърлянето на оставката му свари повечето политически играчи неподготвени. Вероятно цялата драма има нещо общо с магическото светоусещане на българската политика, която често взима пожелателното за реално и отказва да присъства в действителността, която има свои закони и логика.

Тя е показателна и за изпитанията, които дебнат Радев на реалния политически терен. Подозирам, че те са твърде различни от това, което си е представял, защото той влиза в битка с изпечени интриганти и политически животни, които дълги години са оцелявали в партийната джунгла, а на него тепърва му предстои да изучава нейните закони и дребнотемия.

Подаването на оставката ще остане в политическата история на страната. За първи път президент напуска поста си преждевременно, нарушавайки цялата логика на политическите процеси в западния свят. Там партийните лидери се борят да станат президенти, у нас е обратното – президентът се престраши да стане партиен лидер. Ходът е добре премислен и прицелен. Протестите в края на миналата година демонстрираха явно изтощение на хората от олигархичния модел на управление и желанието за промяна на начина по който се движи България. Проблемът е, че такава реформа изисква огромни политически усилия, а те лесно могат да бъдат удавени в баналното ежедневие на партийната политика. Всички трубадури на новото, всъщност обичайните герои на абсолютно разпокъсаната медийна среда, започнаха да изпадат в бурни фантазии за помитане на статуквото, за пречупване на гръбнака на корупцията, за бърза съдебна реформа и смяна на главния прокурор. Това, разбира се, не е невъзможно да се случи, но процесът няма да е лесен, нито бърз. Можем да жонглираме до утре с идеята, че новата партия на Радев вдига огромно електорално цунами и си осигурява 130 депутати, които правят следващото управление стабилно, непоклатимо и без нуждата да прави компромиси, но по-вероятно е всичко да бъде паркирано до обичайната ситуация – новата формация да бъде изправена пред нуждата да си търси партньори за властта. И точно на този етап магията приключва напълно. Защото Радев има три варианта на действие, всеки от които си носи своите последствия. Той може да създаде ситуационен съюз с градската десница, но е достатъчно наясно с нейния брутален и шизофреничен характер. ПП/ДБ като комплексирана гимназистка редовно ще искат знаци за вярност и все повече и повече власт. Антикорупционната им реторика също е димна завеса, защото зад нея се крие солидна коалиция с Пеевски, който не беше толкова черен и злостен, когато им осигуряваше парламентарно мнозинство.  При това залитане на Радев натам моментално ще му отреже пътя от другата част от обществото, която към момента го подкрепя по-искрено и вдъхновено.

Бившият президент може да погледне в посока на „Възраждане“, БСП и „МЕЧ“, ако не ги е изсмукал до състояние на безжизненост, но и този избор носи своите последствия, защото медийната пропаганда на умните и красивите ще го сатанизира докрай. Не че на Радев би се притеснил от това, но ще е достатъчно неприятно те постоянно да му слагат динени кори пред Брюксел, който и без това се намира в хаотично състояние.

Третият вариант е най-екзотичен и невъзможен, но това не означава, че вече няма медийни анализатори, които тикат натам. Наскоро Кънчо Стойчев в пространно интервю обяви, че вече трябва да мислим Борисов и Пеевски като отделни фигури и, че ГЕРБ е най-подходящия партньор за партията на Радев като партия с опит и кадри. Това ще е най-зрелищното самоубийство в българската история, но го оставяме на масата, защото гласовете в тази посока ще стават все по-силни. Медийната машина на ГЕРБ няма да спре да работи, независимо от шизофренията – от една страна са критици на Радев, а от друга си търсят вариант за бъдещо сътрудничество.

Проблемът в новата партия е, че първо не знаем нейния профил и какъв точно ще си избере от безкрайната палитра и второ, че казуси като със Съвета за мир тепърва предстоят. А в много отношения те ще са по-важни и от съдебната реформа и битката с корупцията, защото засягат бъдещото на целия свят, а няма българин без мнение по темата.

И така вече сме в ситуация в която фанфарите още звучат, но проклетата реалност все повече се настанява в политическото светоусещане и точно това прави предстоящите избори интересни. 

Те за първи път от много време насам могат да преподредят политическата картина в страната, но това съвсем не означава, че ще донесат отговор.

Напротив – меденият месец вече е на път да приключи. 

И най-трудното предстои. 

 

 

Епична некадърност

След София и Варна била заплашена от епична криза с боклука. 

Това орева във фейсбук вчера градоначалникът на морската столица св. Благомир Коцев. 

Обяснението е добре познато - политически саботаж. Лошите общински съветници (да припомним модата всичко да се стоварва върху общинарите я въведе единственият и неповторим Бойко Борисов) бойкотирали план-сметката за чистотата. 

Сега Варна имала последен шанс да поправи "стореното от мафията" (това не е дословен цитат, а екстрат от стоновете на симпатизанти на ПП-ДБ).

Интересно как кризите все се случват на кметовете на умните и красивите?

 Един градоначалник би трябвало още от края на миналата година да е наясно с проблема и да работи за неговото отстраняване. 

И дори и Коцев да има извинението, че лежа несправедливо в ареста, той нали има заместници, съветници и всякакви други експерти? 

Те къде са блели?

Работата на един кмет не е да реве във фейсбук и да се прави на жертва. Навсякъде из България кметове работят без мнозинства, но никой от тях не е тръгнал да рони сълзи във фейсбук. 

Намират начин, разговорят, преговорят, договарят се. 

Защото в края на деня хората заслужават чист град, а не сълзлив кмет. 

Да не говорим, че проблемите с чистотата на Варна са от началото на мандата на Коцев. 

Което издава, че проблемът не е в мафията. 

Не е в политическите саботажи. 

Не е в лошите съветници. 

Проблемът се нарича некадърност. 

Пълна и епична. 

Толкова е простичко.

 

Държава с изтекъл мандат

 

Създаването на "домовата книга" е една от най-големите глупости, сътворени в безкрайния български преход. 

Тази нелепа поправка в Конституцията не само не реши никакъв проблем на страната, но и се превърна в мощен прокризисен фактор. 

Днес медиите изтощено следят въртележката от срещи с потенциалните кандидат-премиери, но това е влудяващо, скучно и безполезно начинание.

 България е в политическа криза, а дъждът от откази и връзването на ръцете на президента не помагат за намирането на изход. 

И така стигаме до пълно вцепенение.

Повечето от хората, които минават през кабинета на Илияна Йотова, са имали ясното съзнание, че като ги избират на тези постове, потенциалното ръководене на служебно правителство е сред техните задължения. 

Но никой от тях не иска да се съобрази с това и валят всякакви благовидни абдикации. 

Само си представете, ако Йотова имаше свободата да посочи кандидат за премиер, колко по-плавно щеше да е това, което се случва сега.

Единственото смислено политическо усилие за следващите месеци е да се събере достатъчно голямо мнозинство, за да оставим "домовата книга" в миналото. 

Всичко останало са празни приказки и обещания. 

И само вижте какво е България днес - без правителство, без бюджет, без валута, без главен прокурор, с висши съдебни органи с изтекли мандати. 

Държава с изтекъл мандат. 

Тъжно е.

 

Медийният герой

 

Бойко Борисов не е давал толкова интервюта от далечните и митологични времена в които беше главен секретар на МВР. Днес той отново се опитва да се върне в миналото и обилно говори - кеф ти при Явор Дачков, кеф ти пред дуо от "Капитал", а най-накрая ощастливи и подкаста на Мартин Карбовски.

Интервютата бяха обилно коментирани, но все в грешната посока - за държането на журналистите, техните кимания, съгласия или несъгласие. И не, че това не е важно, но истински централният момент е медийният гастрольор. Дори не с това, което казва, защото моноспектакълът на Борисов отдавна е известен и досаден, а с това, че че е тръгнал пак да се изживява като най-желания събеседник в България.

И така - пред нас отново е Борисов, който е построил най-много магистрали, който е вдигнал епохално стандарта на живот, който е най-големия експерт, който живее като монах (от работа вкъщи и от вкъщи на работа). Този образ не може да бъде разрушен в главата му, защото гастрольорът трайно си вярва. Илюзия е да се смята, че някой може да проникне под тази маска. Новото тук е друго - Борисов се опитва да стовари всички беди и нещастия на страната върху някой друг. Целта не е да печели нови гласове, а да си съгради нов образ. Бойко Борисов - нещастната жертва на тъмни сили, който обаче неспирно мисли и се тревожи за съдбините на страната.

Това, което той премълчава го подхващат неговите медийни трубадури. Сюжетът е следния - Борисов е центрист, консерватор и човек, отдаден на традиционните ценности. В това си качество той е най-идеалният партньор на Румен Радев и двамата спокойно могат да влязат в политически съюз и да управляват четири мандата един след друг.

Безумието на тази версия е очевидно. Президентът подада оставка, за да очертае алтернатива на олигархичното безвремие, което познаваме като модела "Борисов-Пеевски". Но нека да бъдем честни - "Пеевски" е скорошна добавка, това е прикачена допълнително част. Моделът се нарича Борисов, а днес неговия автор бърза да го погребе или да го даде в наследство на някой друг. Ето защо му е необходима тази медийна легитимация, както и анализаторското фентъзи, че коалиция между него и Радев е възможна. Дори самото съществуване на такава версия с която е наситена раздраната медийна среда вече работи персонално за Борисов. Тук ГЕРБ няма значение. Партията му отдавна е в агония, важното е оцеляването на лидера, на неговите амбиции, подчинени на безкрайното му нежелание да отиде в пенсия.

До утре можем да се бомбардираме с обвинения кой е бил в коалиция с него и кой не. Това е отровата на виновното минало, където вече не останаха невинни. Борисов живее точно в такава хранителна среда и тя постоянно го прави възможен отново и отново. Подкаст след подкаст. Интервю след интервю.

Радев, разбира се, не е завършил помощно училище, за да се хване на това сатанинско хоро, но точно тук идва неговата отговорност като политически лидер. 

Борисов се възползва от вакуума, за да напълни медийната джунгла със собствените си сенки. 

Защото знае, че в момента няма кой да му отговори. 

А и, че медиите ще оставят за пореден път номера му да мине. 

Това не е безопасен процес. 

Вече много пъти сме го изпитвали като паве в черепа.