Различната ДУМА: Антифашизъм

 

 

С безмерно удивление и горчива ирония целият народ наблюдава тези дни антифашисткия патос, който е обзел десницата. 

След кошмарното убийство в Пловдив и откриването на неговата връзка с токсичната мъгла на нацизма, десните изведнъж се преоткриха като борци с кафявата чума. И, разбира се, понеже темата им е некомфортна, нито присъща, веднага потърсиха начин да я изнасилят в своя собствена полза. Оказа се, че този - новият - нацизъм идва от Русия. Че е някаква хибридна паяжина на Кремъл, който се опитва да поквари мозъците на младото поколение у нас и да ги превърне в свои собствени и фанатизирани зомбита. От мъглата на миналото бе извадена мрачната фигура на руския фашист Максим Марцинкевич - Тесак и върху него и Путин бе хвърлена вината за зловещата история, която разтърси града на тепетата.

В този прекрасен разказ има няколко огромни проблема. 

Първо - руската държава винаги е преследвала Марцинкевич и неговата идеология. През 2020 година той дори бе хвърлен в затвора, където се самоуби, въпреки, че неговите съподвижници и до днес смятат, че е бил убит. Но, нека да оставим това настрана - най-близките съратници на Тесак до един днес са в Украйна и воюват за нейната армия срещу собствената си родина. Защо да не наречем това с истинското му име, а? 

Украински фашизъм?

Но дори това не е най-страшното в тази прокълната история. 

Именно българската десница с години воюваше с паметта на загиналите български антафашистки. Като орда от зомбита тя водеше битки с всеки паметник, който не отговаряше на нейния наратив за историята. И така един прекрасен ден осъмнахме в нов свят - в него, оказа се, в България никога не е имало фашизъм, Царството е било проспериращо и демократично, а партизаните са само терористи срещу които властта е водила съвсем законна битка. Когато откажеш да видиш фашизма в собствената си история, как точно да го откриеш днес? Когато като бледокафява стихия си взривявал паметник след паметник, каква автентичност на борец срещу нацизма днес можеш да имаш?

И това си пролича по кървавите реакции на психодясното на диагнозата, която Румен Радев постави - че заличените антифашистки паметници всъщност са в началото на този процес, който завърши с убития Георги в Пловдив.

Десницата зейна като ранен звяр по темата, но дори и тогава не успя да осъзнае собствената си вина и порок. 

Паметниците не били антифашистки, това били монументи на една диктатура. 

Подобно мислене е като ритуал по възкресяване на фашизма, защото стъпка по стъпка най-големите психопати в нашата история получиха опрощение. Писаха ги "жертви на комунизма" и някъде в края на този тунел се появи кървавото сияние на най-мракобесната идеология. И всеки, който е поливал тази пустиня, няма как да получи статут на борец с политическото зло. 

Защото е съучастник в подобно убийство. 

Най-малкото морален.

Антифашизмът изисква последователност, памет и здрав разум. 

А тези, които днес най-много крещят за него, са като психиатрия, оставена без лекарства. 

Великият италианец Примо Леви - сам жертва на фашисткото безумие - бе предупредил, че ако някой премахне паметта за миналото, той ще възкреси фашизма. 

И така новите "антифашисти" днес всъщност направиха точно това. 

Те върнаха голямата чума, а днес пищят като политически девственици. 

И заради това заслужават единствено презрение. 

Защото чудовището, което пуснаха на свобода, днес се развихри. 

И не, те никога няма да могат да го спрат. 

Ще се наложи пак истинските антифашисти да го правят. 

Онези, които наистина помнят.

 

Абсолютният провал на Васил Терзиев

 

Фактът, че не София, а Бургас ще бъде домакин на "Евровизия" през 2027 година е огромен провал на кмета Васил Терзиев. Това е истински шамар и е категорична оценка за неговото фиаско като градоначалник. Столицата на България е град в аварийно състояние, град, който се развива хаотично, защото Васил Терзиев е една огромна черна дупка, която поглъща всяка нормална инициатива и я превръща в абсурд. Терзиев е най-слабият кмет, който столицата е имала някога, което настина е рекорд като се вземе предвид, че в тази класация присъстват имена като Александър Янчулев, Стефан Софиянски, Бойко Борисов и Йорданка Фандъкова.

След обявената новина градското дясно, вярно на собствената психарщина, затъна в конспирации. Изборът на Бургас бил удар на правителството срещу Терзиев. Милионерът-случайник, разбираш ли, е жертва на политически заговор. И понеже вече имаме опит, знаем как ще завърши това. Рано или късно ще се появи мнение, че лично Путин е поръчал "Евровизия" да се проведе в Бургас, хибриден удар срещу европейския избор на България, нашите ценности и геополитическата ни ориентация.

София губи не само управленски и морално. София губи приходи от туризъм, развитие на местните бизнеси, конкретни проекти, а дори и в културно отношение. Дори и само заради това Терзиев би трябвало да хвърли оставка, защото тази оценка му я дават отвън. Това не е някаква местна паяжина или схемичка. Това е ритник в слабините. Но честите посетитетили на Петрохан и спонсорите на педофилски секти рядко проявяват някакъв здрав разум, политическо приличие и достойнство.

Провалът на Терзиев е и провал за собствения му електорат. Десетки реститутки и наследниците им вече точеха зъби как ще вземат безбожни пари от наивните туристи за едноседмичен престой, а сега останаха с пръст в устата. Защото този за когото гласуваха всъщност е епична политическа издънка и неговата управленска немощ вече се забелязва и навън. Сектата в София не се влияе от неща като успеваемост, завършени проекти или дори психично здраве, но те инсталираха начело на столицата един сламен човек, който ще остане в историята като първия кмет, идващ с "Порше" на работа и вероятно пак като първия, който вече напълно се опозори заради собственото си безсмислие. 

Бургас имат повод да празнуват. 

В София е време да се мисли как никога повече да не повторим тази епична грешка.

 

Пак за десницата и новооткрития й антифашизъм

 

През 1996 година Иван Дочев, легионер, фашист, сатрап и маниакален антисемит, се връща в България. Установява се в родния си Шумен. Цялото СДС го посреща, т.нар. "демократична преса" пише оди за този "борец с комунизма". До смъртта си през 2005 година нито един представител на десницата не излезе да заклейми този фашист и да посочи истината за неговата биография.

През 1997 година депутат от СДС става и друг фашага - Дянко Марков. В Уикипедия за него пише, че бил "български националист". Хахахахаха. Той е легионер, мрачен фашист на който цяло едно поколение тъпанари му изпраха биографията. Дянков остана в историята, че като депутат обяви, че "депортацията на враждебно население не е престъпление", визирайки евреите от Тракия и Македония. Години наред след това всякакви десни звезди се опитаха да поливат с шампоан този легионер и да го изкарват български герой. А и той се раздаде - води дела срещу журналисти, които разкриваха неговата биография. През 2018 година Министерството на отбраната дори му връчи официална награда. Тогава като народен представител многократно питах откъде-накъде държавата ще легитимира фашизма по този начин. Леле - тогава всеки десен публицист се изказа срещу мене. Иво Инджев дори няма до го броя. Някакъв консерватор изля един тон помия срещу мене в текст, озаглавен "Два свята - на достойните и на Александър Симов". Дянко Марков - този носител на българското достойнство. Направо да плеснеш с ръце и да се възнесеш в небесата.

Преди няколко години десницата направи опит да прекръсти улица "Виолета Якова". Каква е нейната вина? Ами тя е еврейка, комунистка и е част от групата, която убива ген. Христо Луков. Между другото за същия този ген. Луков Дянко Марков (вероятно вече в деменция) твърдеше, че искал да извади България от съюза с Германия. И, разбира се, цяло едно котило хоби-историци му ръкопляска. Защото така Луков излиза особен гений на маневрите - от една страна залива германската легация с писма, че България трябва да участва на Източния фронт, но от друга замисля как да я извади от прегръдката на Хитлер. Гений.

Та - десницата тогава не успя да прекръсти улицата, защото се намесиха по-висши сили и ги пернаха през ръцете.

Обръщам внимание на всичко това, защото днешната демонстрация на фейсбук-антифашизъм от страна бг-десницата е особено патетичен. След като 36 години си кадил тамян на историческите психопати, след като си поставил на Мемориала на жертвите на комунизма имена от които биха се отказали дори собствените им майки, след като се разрушавал като стихия историческата памет, днес много искаш държавата да реагира. Ама как? Борбата с фашизма минава през идентификацията му в миналото, през разпознаването на онези исторически психопати, които го налагаха у нас и режеха главите на съпротивата и плащаха с кървави пари за тях.

Дори и сега обаче тяхната истерия е особен вид опит за заличаване на отпечатъците от местопрестъплението. Това бил руски неонацизъм. Това поколение, радикализирано и удавено в социалните мрежи, нито знае руски, нито някога го е учило. Мрежата на неонацизма е глобална и тя е особено очевидна и в западните страни. Опитът Русия да бъде вдигната като опорна точка е престъпен, защото това не е цялата диагноза, а тези, които я дават, дори нямат намерение да диагностицират проблема. За тях е важно само никой да не припомня тяхното заиграване с най-мракобесната идеология и как те са до лактите в кал в това отношение.

Така че ще ми позволите да съм пълен със съмнения за тези новоизлюпени борци с нацизма. Тези, които получяваха виртуални оргазми от нарязаната фигура на руския войник са част от най-големите виновници за това, което се случва днес...  

Блясък в списъка на чудотворците или партия с реална основа: ПБ в първите сто дни управление

 

Депутатите от „Прогресивна България“ все пак излязоха във ваканция, въпреки, че цяла пролет обясняваха как тази година ще бачкат яко, без отпуски и почивни дни, за да изпълняват обещания, политически програми и всички останали дивотии с които нововъзникналите партии обикновено си мислят, че могат да захранят електората. Народните избраници стегнаха куфари за плажовете, а за нас като за отруден пролетариат оставиха да се давим в равносметки за това какво преживя досега родината през размирната, бурна и величествена 2026 година. Има нещо мистично в политическите ваканции – те винаги настройват душата да си прави генерални изводи, а пък това от своя страна ядосва дребнавите богове на политиката. И така август, който трябва да бъде сънлив, дремлив и спокоен, винаги се превръща в някаква форма на филм на ужасите, чийто образи дълго преследват душата в мрака на съня.

„Прогресивна България“ към момента е автор на най-голямото чудо на годината. На изборите новата формация не само като метеорит унищожи познатата политическа фауна, но и постигна онова, което социолозите ни обясняваха, че е изгубено завинаги – пълно парламентарно мнозинство. 131 депутата, нещо, което беше невиждано от 1997 година. Всички политолози, които тръгнах да задълбават твърде много в темата са обречени да се удавят. Истината е, че това не е резултат за партия, не е резултат за нещо ново и невиждано. Това е резултатът на един авторитет, който бе трупан 9 години – авторитетът на Румен Радев. Дори и днес, в сънливия август, когато изборите вече са само здрачен спомен, дори и избирателите на „Прогресивна България“ няма да успеят да ви кажат имената даже и на пет депутати от партията или някакви разпознаваеми лица. ПБ това е Румен Радев. И не разчитайте в този извод някакво обвинение. Точно обратното е. Това е резултат, който трябва да бъде запомнен. С години ни обясняваха, че в политиката човек изгаря по-бързо от цигарена хартийка, че това е сфера в която авторитетите се взривяват като пиратки и никой не може да натрупа позитиви. Радев демонстрира точно обратното – той стъпка по стъпка, последователно, натрупа достатъчно авторитет да поведе политическа партия, да й изкара пълно мнозинство, да поеме управлението, а след това….Ами точно след това започна истински трудното. Ама много трудното.

Фантазията за еднопартийно управление е много по-лесна от практическото й изпълнение. ПБ поеха цялата власт и от самото начало върху тях се посипаха ударите на реалната политика. Първо – партията и новото правителство трябваше спешно да се опитат да разберат  какво е истинското финансово състояние на държавата. По този вектор управляващата партия имаше известен кредит на доверие – все пак преди нея в управлението бяха дебютирали доста екзотични коалиции и Сглобки – то не бяха Пеевски, ПП/ДБ и ГЕРБ, то не бяха ГЕРБ, БСП и ИТН feat. Пеевски в сенките и парламентарните кулоари. В крайна сметка криминалните усилия по установяване на истината доведоха до кратък бюджет, тоест само за половин година с дефицит от 5, 7 на сто. И проблемът не е в това, че ПБ бяха първата партия, която се осмели да приведе цифрите в съответствие с реалността. Проблемът е, че покрай този бюджет се видя, че новата партия по никакъв начин не бърза да приложи каквито й да е реформи. Вицепремиерът и министър на финансите Гълъб Донев няколко пъти повтори, че в бюджета те доразвиват вече заложени политики, а не проявяват лично творчество. Така темата за голямото реформаторство бе отложена за късната есен, някъде там след мъгливия хоризонт на президентските избори, а това често е симптом за факта, че никакви промени няма да има. Или ако има, то те ще са от този калибър, че е по-добре да не са се случвали. Ето в рамките на краткия бюджет управляващите успяха почти да замразят минималната работна заплата, прецакаха хората, които работят на четири часа и извършиха не малко други дивотии. Да не говорим, че преди това техни депутати за малко щяха да обърнат държавата с твърдението си, че майките трябва да бъдат принудени да работят през втората половина от майчинството и, че не всички пенсионери ще умрат от глад с 2 евро по-малко.  И тук пак ще проявим обективност. Съвсем не твърдя, че ПБ се оформя като дясно партия, въпреки, че в нея има такива политически експлозии, проблемът е, че тя е партия, която само администрира, а не насочва процесите. В администрирането голямата сложност е как да удовлетвориш всички интереси, които са инвестирани в теб като партия – от една страна едрите работодатели, от друга отчаяните и изтощени хора. Именно това противоречие постоянно ражда политическите гафове, защото пред нас имаме партия, която е създадена за властта, но не върху идейна основа. Тя погълна в себе си много леви, десни и центристки гласове, а сега не знае как да отговори на този букет на очаквания. Точно заради това в първите месеци на управление се забеляза и добре познатия процес – в пространството се пускат да циркулират всякакви идеи, които се сблъскват с общественото мнение и най-накрая, но чак най-накрая, се появява Румен Радев, който като върховен политически съдия казва което е вярното и кое не, кое ще бъде изпълнено и кое заметено под килима. Всъщност ПБ имат късмет – неговият авторитет все още работи и той е машината за проветряване на властта в мига в който над нея се струпат мощни и черни облаци.

Това най-сериозно си пролича в момента в който Радев обяви, че България няма да участва в никаква коалиция на желаещите за Украйна, а само ден по-късно външната му министърка Велислава Петрова присъедини страната към декларация в Киев, в която тази Коалиция на желаещите бе представяна като върховен инструмент на цялостната външна политика на ЕС. Това беше една от най-сериозните кризи на властта, защото преходът от възторга на външната политика с гръбнак до поредната евробюрократична глупост с която сме съгласни бе твърде рязък. От самото начало беше очевидно, че външната министърка е постъпила политически недалновидно и е направила истински гаф. Но от такава каша често няма измъкване, защото в бурята от обвинения, че кабинетът говори едно в чужбина и съвсем друго от нас, много трудно се чуват каквито й да е оправдание. И точно тук си пролича, че авторитетът на Радев още работи. Защото той запуши цялата драма със своя авторитет. Той излезе да говори като военен, който никога не е променял своята позиция по отношение на войната в Украйна, дори и тогава, когато тя му носеше основно негативи, и така успя да излезе от дипломатическия капан, който му бе заложен от Външно министерство.  И съвсем не се опитвам да твърдя, че този капан е бил умишлен – просто в кабинета съвсем очевидно има две линии по отношение на Украйна. Проблемът е, че хората гласуваха за линията на Радев, а не за евробюракритичните паяжини в които външната министърка ни забърква.

Всъщност точно външната политика е пикът на този кабинет и неговата ахилесова пета. Много хора посрещнаха с искрена радост това, че още в началото на мандата премиерът удължи престоя на американските самолети на летище „София“ само с няколко седмици и за първи път постави насрещни условия на Вашингтон. Тази твърдост обаче края твърде кратко, защото точно в средата на юли американците поискаха да ползват базата в Безмер и парламентът им разреши. Всичко това на фона на поредната криза в Близкия изток и новите искри между САЩ и Иран. Може би заради това кметовете от цяла Ямболска област излязоха с декларация срещу самолетите, може би заради това хората в Безмер започнаха подписка срещу разполагането на бойна техните, може би заради това цялата държава пламна срещу забъркването на България в още една война. И, да, повече от добре е, че самолетите бяха преместени на военно летище, сигурно е вярно, че край нас държавите имат достатъчно ракетни комплекси да ни пазят, но остана онова тъмно и тъжно усещане, че държавата ни за пореден път е инструмент в геополитически игри, които са опасни, непредвидими и насочени срещу сърцевината на българската душа.

Но описахме тези два случая, защото тяхната амплитуда най-добре разкрива какво преживява България – поредица от контрастни душове след които вече никой не знае какво да мисли. Точно преди депутатите да излязат във ваканция излезе ново социологическо проучване, което показва, че ПБ продължава да е първенец в класациите по доверие. Това е съвсем логично – нито една от описаните кризи не е била достатъчно голяма, за да разруши толкова монолитно управление. Но пък историята помни и по-стабилни мнозинства, които не се издържали на политически земетресение. Просто ПБ все още не е партия с физиономия и разчита на един-единствен човек, но този подход изтощава и изхабява доста бързо. И отсега е ясно, че есента ще е достатъчно бурна, за да подложи на изпитание управлението. 

И именно тогава ще стане ясно ще се превърне ли ПБ в автентична политическа формация или ще е поредният проблясък в дългия списък с чудотворците, които минават и отминават, без да оставят следа…