Политическият турист Трайчо Трайков и неговата "разгромна победа"

 

"Трайчо Трайков спечели с разгром изборите за „Средец“. Това тръби една дясна медия. Друга се опиянява, че техният кандидат е спечелил на първи тур и е смазал конкуренцията. Психодесният политически елит също излезе с гръмки статуси, които звучат така все едно са спечелили епична битка срещу ордите на мрака.

"Трайков взима 77,3% процента", гърмят други заглавия в либералната преса. Единственото, което липсва е заря и танци на полуголи мажоретки, за да отбележат знаменателния миг.

Представена по този начин обаче "победата" на Трайков е фалшива новина. Защото изразена в реални числа тя е покъртителна. От имащите право на глас малко над 28 хиляди души пред урните са се явили само около 12,3 процента. "Разгромният" резултат на Трайков е в размер на 2718 гласа. Това е удивително по-малко дори и хардкор твърдото ядро на мракобесното дясно. Трайков би трябвало да пие от мъка пред тези числа, а не да тържествува. Те го правят кмет без никаква легитимност. Фигурант с огромно его, който заради своите политически маневри бръкна в джоба на софиянци с 220 хиляди евро за организацията на едни ненужни и абсурдни избори.

Нека да припомним - през февруари Трайков дезертира от кметския пост, за да приеме добре платената позиция министър на енергетиката в служебния кабинет. Четири месеца по-късно политическият турист реши, че отново му се иска да бъде кмет, защото стои ли се безработен в наши дни, и пак се кандидатира. Това е безпрецедентен цинизъм, който трябваше да бъде наказан най-напред от самите десни избиратели. Наясно съм, че старата реституция и дребнобуржоазна еснафщина биха гласували и за павиан, ако го издигнат добрите сили, но дезертирането на Трайчо бе плесник и в техните собствени лица. Оказа се, че всички столичани са заложници на неговите алчни политически амбиции и маневри, които в крайна сметка бяха платени от тях самите. Трайков "победи", но резултатът му би трябвало да го плаши, защото в съвсем различна ситуация следващата есен, той вече наистина ще е пътник. Защото някои неща са непростими. Смятам и друго - морално след тези маневри Общинският съвет поне да го остави без заплата до края на мандата. Това ще е минимална компенсации за дивия и ненужен разход, който той причини на града. Нека да се изживява като кмет, но ако обича да е на доброволен принцип. Трайков даже първи би трябвало да предложи това.

И точно тук трябва да се кажат няколко хубави думи за БСП. 

Всички останали големи партии бяха решили да дадат служебна победа на Трайков и проспаха напълно изборите в "Средец". 

Това е непростимо недоглеждане, което щеше да убеди службогонеца, че е недосегаем и незаобиколим. 

Но левицата и нейната кандидатка Пламена Заячка сериозно притиснаха и притесниха Трайков. 

Появата на истинска конкуренция дори го накара да прави кампания, иначе щеше да изкара цял месец в писането на спомени "Какъв як служебен министър на енергетиката бях". 

Да, БСП не успя да се пребори, но именно през такива битки левицата може и ще връща доверието в себе си. 

Това няма да е лесен процес, но социалистическите партии стават най-силни именно в каузите, които всички останали са отписали.  

 

Протестът на младите и притесненията на старите динозаври на капитализма

 

Не e като България да не ври и кипи. Политическият живот у нас е като клокочещо вещерско котле в което има всякакви демонични съставки – изявленията на депутати от „Прогресивна България“, които след това Радев трябва официално да маха от масата, поредната катастрофа при която кола се заби в автобус с много жертви, сагата с украинската инвазия по черноморския бряг и упоритите опити на градската десница да изкара варненският кмет някаква нова политическа и невинна девственица, отлетелите самолети от летището в София...

България ври и кипи.

Въпреки това обаче този път ще насочим поглед навън, който някъде в края отново ще ни доведе до нашите ширини. Тези дни органът на победилият глобален капитализъм „Икономист“ излезе с фундаментална статия, озаглавена „Как да преборим ДженЗи социализма“. Нека да я преразкажа с няколко думи – новото поколение, митичното джен зи, поколението на дигиталните технологии и зомбирано от телефоните, проявявало опасна склонност да гласува за социалисти като Зохран Мамдани в Ню Йорк и Жан-Люк Меланшон във Франция, а това заплашвало ерата на просперитета. Ние, казва автора, живеем в най-доброто възможно време, но понеже младите дигитални идиоти поставят себе си на първо място (me-first), те егоистично не виждали общото и заради това гласували така – за социалисти, които поставят под риск всичко постигнато от световната финансова система. Младите гледали само себе си и страдали от „болест на желанието“ – например тези млади и нахални комунистчета искали да имат собствени жилища. Как да не се разтресеш от това ужасно нахалство? Също така „Икономист“ вижда в големия интерес на младите по света към Газа нарастващ антисемитизъм и проявя на същия този егоизъм – откъде накъде моята страна ще помага на Израел, а няма да помага на мен. Авторите на текста тук буквално съскат, за да сгъстят допълнителна храчка срещу младите идиоти, които отказват да разберат геополитическият залог в тази игра на милиардерите по света.

На този етап всеки нормален човек вече се е отвратил от четенето, защото всички световни статистики съвсем не показват, че живеем в най-добрия момент от историята. Напротив – днес е най-добре да се родиш в семейството на милиардер и да наследиш неговите активи. Голяма част от тези наследници не работят и не правят нищо, но са добре защитени от всички несгоди на времето. Всички останали в развития свят са подложени на градушка от стагниращи доходи, западаща покупателна способност, орязване на социални прави, икономическа несигурност. Днес вече имаме едно младо поколение, което не само подозира, а прекрасно вижда, че ще живее по-зле от своите родители. Много млади хора стоят без работа, защото те в нито един момент не притежават възможност да бъдат реален фактор в пазара на труда. Както каза руския икономист Глеб Кузнецов – „друг определя стойността на труда им, цената на жилищата им, а работните им места могат всеки момент да станат жертва на чужд изкуствен интелект“. Младото поколение може и да не знае какво е социализъм и да не може да го обясни идеологически, но на собствения си гръб усеща всички прелести на социализма в неговия хиперглобален стадий, когато дори човекът като икономически фактор престава да има значение. Важни са свръхпечалбите за една малка група от хора.

На този фон глобалното джен зи няма възможност да се сдобие със собствено жилище, живее при родителите си, няма икономически възможности за растеж, а и доходите му са несигурни. Искам някой да се опита да обяви на такъв млад човек, че живее в най-добрата възможна икономическа епоха…Това, че такъв човек поставя себе си на първо място и отказва да се съобразява с аргументите на световното финансово статукво, всъщност е страничен ефект от дългогодишната война с идеологиите и кастрацията на политическия протестен език. Днес имаме недоволни млади хора на които им е трудно да обяснят икономически и политически защо са недоволни. Но пък прекрасно си виждат празните банкови сметки и портфейли и невъзможността да планират семейство. Това е най-ясното отражение на тяхната безпомощност, но когато тя е концентрирана наистина може да се превърне в стихиен бунт срещу всичко. Старите алчни капиталисти го усещат с кожата си, но вече е късно да въртят руля на кораба. Заради това „Икономист“ предписва една постмодерна рецепта за справяне с проблема – рекламна кампания за икономическия либерализъм. Тоест – ти трябва с дългокраки мацки и полуголи инфлуенсърки да обясниш на тези, които никога няма да бъдат богати, че всичко е в реда на нещата и те трябва да престанат хулигански да гласуват за хора, които искат да вдигат данъци или да регулират едрия капитал. Младите хора искат препитание и сигурност, а ние им даваме рекламна кампания, че милионерите трябва да живеят прекрасно, защото, ако те са добре някой ден в митичното бъдеще и младият джен зи лузър също може да получи 15 процента увеличение на заплатата си. Тук наистина говорим за два свята, почти като у Смирненски, и те никъде не се пресичат, а единият очевидно вече не знае и как да говори на другия.

И най-накрая стигаме до темата „Газа“ в която никога не е имало дори и два милиграма антисемитизъм. Газа събира солидарност, защото е жертва на силните на деня. Имаме политически елити с широко затворени очи, които оставиха в 21 век да се случи истински и безпощаден геноцид и хора, които не приеха това, защото видяха в Газа отражение на тяхната собствена съдба. Тук си имаме класически сблъсък  - свръхсилни срещу суперслаби, но понеже живеем на планета, опасана в информационни вълни, Газа получи солидарност от всички ударени, от всички, които чувстват себе си като точно такива жертви на икономическото статукво.

Въоръжени с този „загрижен“ свръхкапиталистически поглед е интересно да видим каква е ситуацията у нас. На 36 година от прехода България също успя да се деидеологизира, а това винаги е опасно, защото без идеологически език е много трудно да защитаваш социални права, а и да остояваш собствения си интерес. Но това не прави джен зи поколението чак толкова беззащитно или податливо. И последните избори са най-добрият пример за това.

На протестите през зимата всички десни истерични инфлуенсърки и либерални журналистки до прегракване се възторгваха от младостта по улиците и от това как джен зи-тата идват, за да си поискат държавата. И точно тук се опитаха да ги моделират по свой тертип – оказа се, че младите у нас протестирали за по-десен бюджет, ниски данъци и осигуровки и показали прекрасен здрав разум. После през телевизиите се опитаха да ни наложат като образ на младото поколение кариеристичната комсомолка Ана Бодакова и някакво създание с неопределен пол Лекси Фльор, които трябваше да бъдат рупора на младежта. Бодакова се вмъкна под кожата на своето партийно ръководство, което я изтика за депутат с преференции, а Лекси Фльор потъна някъде из световната мъгла. Но младото поколение съвсем не гласува така както очакваха медийните шамани, които и до днес не могат да повярват, че стана така. Вместо да бъдат като армия, която гласоподава за градската десница, опиянени от медийните образи и дроги, младите хвърлиха цялата си надежда към „Прогресивна България“. И това извъртане и до днес оттеква из десните групи във фейсбук под формата на статията на „Икономист“ – колко са тъпи тези младежи, как не си знаят интереса, колко глупав бил техният политически порив. Старите десни птеродактили взеха завоя от възхищение до презрение за по-малко от време от половин мигване с клепач.

Това, че младежите са дали такова доверие съвсем се означава, че ПБ ще бъдат достойни за него, защото партията на Радев тепърва трябва да определи на коя страна ще бъде – на страната на едрия бизнес или на тези, ударените, отчаяните, ядосаните, които бяха така изтощени от безкрайните драми, че надариха една партия с пълно парламентарно мнозинство. Радев не е Мамдани, не и Меланшон. Но все пак не е колективното психодясно, а това е знак, че новото поколение вече не се хваща на старите хорър-разкази за социализма с които десницата основно се опитваше да хване с криви пръсти и мръсни нокти душите им.

Днес вече е ясно, че младите протестираха за истинска промяна, а не за десен бюджет. 

Че искаха кардинална реформа на държавата, а не по-ниски осигуровки. 

И че всички опити на десницата да приватизира техния глас се провалиха с гръм и трясък, който дълго ще оттеква. 

Да, България е назад с политическите процеси, но не сме далеч от деня в който младите, точно тези, които са лишени от шансове да пробият през мрачното икономическо статукво, ще изискват все повече и повече антикапиталистически отговор на своите проблеми. 

„Икономист“ го видя в западния свят, а нали точно десницата ни постоянно говори, че сме част от него. 

И ще го дочака наистина, но по начин по който ще й изкърти зъбите от ужас. 

 

 

Северна Македония на английски език

 

Години наред от Скопие имаха едно голямо изискване към България - признайте македонския език. Това се повтаряше на всяка среща, във всяка пропагандистка статия, във всяка нарцистична дипломатическа тирада. 

Езикът, езикът, езикът...

Заради това е особено иронично, че при посещението си в София преди дни македонската президентка Гордана Силяновска настояваше да говори на английски език. Защото, видите ли, не разбирала български. Дори и да приемем това твърдение какво й пречеше да отговаря на "македонски", който толкова много искаха да бъде признат.

Започваме с тази ирония, защото настоящото ниво на отношения между България и Северна Македония е по-скоро катастрофално. Нашите съседи упорито отказват да приемат изискванията на Европа за вписване на българите в Конституцията си, а аргументите им звучат като извадени от пиеса на Бекет - тя трябвало да бъдат сигурни, че няма да последват нови искания.

Сегашното състояние на отношенията ни показва каква огромна грешка от страна на българската дипломация беше приемането на френското предложение през 2022 година за урегулиране на кризата между България и Северна Македония. Тогавашният премиер Кирил Петков като проповедник обикаляше из студията да обяснява, че това е възможност България да реши проблемите си с Македония, че след като свалим ветото си западната ни съседка ще оцени този жест и ще престане да се прави, че българи на нейна територия няма. Петков дори се прочу с една театрална сценка как във влак към Киев бе обяснявал на депутати от мнозинството върху лист хартия какви ще се ползите от приемането на предложението.

Всичко това днес звучи като циничен фейлетон. Северна Македония не само не се съобрази с европейските изисквания, но и ожесточава своята политика. България дори е в парадоксална ситуация - вместо европейският натиск да е върху Македония заради нейното нежелание да приложи изцяло френското предложение, се засилва усещането, че ЕС притиска по-скоро България да спре да изисква толкова. И това е най-големият симптом за проблемите на българската дипломация. Днес солената сметка за годините на мълчание е поднесена на масата. И ни я поднасят на развален английски, с неподражаема наглост. 

Точно тук ще е големият тест за международната политика на правителството. 

Роклята с разголени рамене може да бъде забравена. 

Но провал по отношение на Северна Македония ще стои като отворена рана с години.

 

"Пробивът на Украйна" е само медийна спецоперация

 

 

"Украйна ще победи". Това мистично заклинание отново се възроди от канализацията на близката история в последните месеци.

"Украйна обръща нещата на фронта", твърдят знайни и незнайни доморасли специалисти, повечето от които не се стъпвали в казарма, а и са виждали оръжие само в холивудските филми.

"Русия се провали с Украйна", казва Урсула фон дер Лайен.

"Руското общество вече е срещу Путин, то се изтощи от войната", чета всеки втори кръчмарски спец по голямата геополитика.

 

И заради това реших да проверя параметрите на този военен пробив на Украйна, за да позлорадствам над ватниците, които стенат под мощта на гордото евроатлантическо оръжие.

 

Тук се натъкнах на първия проблем.

Няма нито един стратегически пробив на Украйна по фронтовата линия.

Да, знам, трудно се следят настъпления в едната или другата посока от по няколко метра, но след падането на Покровск през януари украинската армия е в тупик и към момента може да провежда единствено отбранителни операции.

И това е така, защото тя страда от остър недостиг на хора, който се разраства всеки ден. Не напразно Зеленски онзи ден притича като болонка до Великобритания, които да му начертаят план как да зачерни още украински семейства като направи нова безпощадна мобилизация. Тоест украинската армия е обезсилена, държи позиции, но е неспособна да върне дори половин сантиметър територия. Исках да се смея над ватниците, но тук ме порязаха...

 

Точно, защото не е в състояние да пробие на фронта, украинската армия реши да премине към терористични действия на руска територия.

Не се опитват да вкарвам това в морален контекст - война е, там няма правила на благородството.

Украйна се нуждаеше жестоко от тези удари, защото умората от нейните непрестанни искания е очевидна, дори и в най-яростните й защитници. Ударите в тила са шумен пиар, мощна инжекция с адреналин, за да могат да бъдат смилени международните донори и да отворят портфейлите. И, да, това е пробив за Украйна...

 

Проблемът в него е по-различен.

Ударите в тил съвсем не водят до умора в руското обществото. Тези, които си го мислят веднага да сядат да пишат продължението на "Игра на тронове", защото очевидно добре се справят с политическото фентъзи.

Крехката либерална прослойка в Русия е аутистична и никога не е изразявала истински настроенията на хората.

Да, настроенията срещу Путин се увеличиха. От страна на тези, които отдавна смятат, че Русия трябва да почне да воюва безпощадно в Украйна, дори геноцидно, както Израел воюва в Газа. Ако се случи промяна във върховете на Русия, то точно тези хора ще се появят на власт. Тогава дори Урсула ще жали за Путин, този самотен, тъжен и разочарован последен руски либерал във властта.

 

Както и да е. 

Идеята за украински пробив е просто част от хибридната война, медийна спецоперация, многовекторна, но удивително тъпа в своята основа. Тя е предназначена за западната публика, но като гледам коментарите под най-възторжените текстове, май и европейското население вече не иска да бъде хранено с плява. За мен обаче друго е интересно - много от украинците, особено тези, които са заплашени с отвличане от улицата, за да бъдат пратени като пушечно месо в горещите точки на фронта (там средната преживяемост се мери с дни, а понякога и с часове), та тези украинци започнаха да разбират, че всички, които казват "Украйна може да победи" не им мислят доброто.