Виктор Пелевин – самотен и странен руски гений – много мъдро и страшно бе отбелязал веднъж, че не киното подражава на живота, а е точно обратното – животът подражава на киното. Вероятно заради това мнозина ужасени, гневни и потресени хора, които следяха в реално време излизането на подробности за абсолютното зверство на групичката тийнейджъри в Пловдив, които жестоко и психопатично пребиха и убиха човек с невъобразими мъчения, се чувстваха така все едно пред тях оживява бруталния английски сериал „Юношество“ („Adolescence“). Там сюжетът е почти буквално същия – полицията нахлува в къщата на обикновено английско семейство и арестува подрастващия им син в подозрение за убийство на негова съученичка. А след това изпод баналния сюжет изплува цялата мътилка на съвременното съществуване, ужасяващото подозрение знаем ли какво става с младото поколение, удавено в своите телефони и виртуална джунгла, където са жертви на всякакви влияния, мрачни типове и откровени хищници.
Точно тези въпроси започнаха да изплуват и след случая в Пловдив. Само си представете – групичка от десетина младежи се въобразява като хайка за педофили, примамва някакъв човек със затруднено развитие на Младежкия хълм в града на тепетата и след това следва нещо невъобразимо и гнусно. Те го ритат, скачат му върху ребрата, душат го, бръснат му веждите, загасят фасове в него, отново го ритат, с нож продират свастики по тялото му, снимат всичко това на видео, а клипчето веднага попада в социалните мрежи. На снимките се вижда, че младежите разпъват знамена с нацистка символика, вдигат ръце за хитлеристки поздрави, карат жертвата да им целува обувките, да моли за милост, но въпреки това не го пощадяват. Тя (жертвата) умира само няколко часа по-късно в пловдивска болница. Изтощени от зверския побой младежите, които са взели 30 евро от своята жертва, отиват да ядат дюнери и да се наслаждават на виртуалната си слава. И само няколко дни по-късно скандалът и техния арест избухна с пълна сила, за да ужаси цяла България със своята първична жесток, агресия, абсолютна липса на милост и надникването в един изкривен, сбъркан и кошмарен свят в който нищо нормално не е останало.
Така в ареста се оказаха петима младежи – три момчета и две момичета. Четенето на тяхната мярка вероятно бе едно от най-гледаните неща в българското виртуално пространство. Пловдивският съдия Петко Минев се позволи някои неща, които станаха обект на жестоки спорове след това – първо: той допусна медиите да снимат четенето на мярката, второ: изчете целите имена на обвиняемите и свидетелите и трето: макар, че обвинените в убийство са непълнолетни той ги остави в ареста. Мотивът му не бе, че те могат да се укрият, а че могат да извършат ново убийство. Съдия Минев не успя да сдържи своите емоции – в мига в който описваше всички гаври, които са били извършвани с жертвата, брадичката му потрепери и той се просълзи. Много е трудно човек да не се подаде на такава емоция. Защото за разлика от всички останали съдията най-вероятно е видял и всички клипчета в които извергите са увековечили своето зверство.
Веднага след това умнокрасивата общност колективно скочи на магистрата – той нарушил презумцията за невинност, заиграл се се популистките чувства на обществото, нямал право да излага на риск малолетните извършители, защото обръщал махалото в обратна посока. Правото не подлежи на безкрайни анализи, но в случая съдия Минев имаше пълно право да постъпи по начина по който постъпи. След като си станал свидетел на такава психопатична жестокост, нямаш право да прикриваш тези, които са записали всеки миг от гаврата само с инициали. Обществото трябва да знае техните имена. Нещо повече – обществото бе длъжно да знае и имената на „свидетелите“, защото точно в този случай свидетелите са онези, които са снимали с телефоните, виждали как жертвата моли за милост, но нито един от тях не е спрял да снима, за да помогне или да прекрати отвратителното зверство. Тук вече опираме до големия въпрос – на чия страна е правосъдието. То трябва да работи за справедливост и здраво общество или трябва да бди над престъпниците? Което съвсем не означава, че обществото трябва да поема правосъдието в свои ръце и с вили и мотовили да набучва извършителите, но то трябва да знае кои са тези хора, кои са родителите им, защото утре или вдругиден техните деца могат да се окажат в компанията на такива закоравели изверги. Точно тук се видя защо държавата ни е на това дередже. Защото винаги от мъглата на нищото ще се появят хора, които ще искат правосъдието да работи за престъпниците. И, да, всеки е невинен до доказване на противното. Но при наличието на толкова много видеоматериал в който ясно се вижда кой и как загася фасове по човека, удря го и го души, няма как да изпадаме във философски терзания къде точно е истината. Истината е документирана и точно този случай ще бъде като лакмус – в състояние ли е съдебната система да реагира адекватно и да отстрани този тумор от Пловдив. Първите стъпки бяха повече от похвални. Съдия Петко Минев изцяло осъзна своята отговорност и постъпи като истински магистрат.
Проблемът с цялата драма дойде в следващите дни. Всеки път като стане нещо кошмарно и умонепредставимо, всеки път се появяват дежурните оплаквачки с дълги въздишки на тема „къде сбъркахме?“, „как подведохме децата?“, „кое ни накара да стигнем до там?“. Това са важни въпроси, но точно в такъв случай те не просто не работят, те са вид алиби. Да, младите са потънали в телефоните си, изчезнали са в мъглата на кратките клипчета и допаминовата зависимост, но не бива да подвеждаме цялото им поколение под общ знаменател. Както и да леем колективно сълзи за токсичната атмосфера в обществото и омразата, която ни залива. И то не заради друго, а точно тези, които държат най-силно горното „до“ са най-големите маниаци на разделението, омразата и абсолютния хейт. Всякакви малоумни десни инфлуенсъри и полуинтелектуалци започнаха да стенат, че децата са станали жертва на руска неонацистка пропаганда, а пък и местните кремълски проксита, наливали бензин в този демоничен огън. Как? Ами те редовно дехуманизирали своите противници, обиждали ги, разстрелвали ги с тролски атаки. И това го казват хората, които наричат всеки с различно от тяхното мнение „копейка“, които ненавиждат народа си толкова много, че използват всяка плюнка в чуждестранната преса, за да се нахвърлят срещу своите сънародници, които сочат с дългите си криви пръсти всеки, който не се вписва в тяхната секта и го заплюват с техните измислени думички – „русороб“, „хибридчик“ и какво ли още не.
Та именно господарите на омразата, абсолютните агенти на хаоса и на разделението, да говорят за токсична атмосфера ми идва малко в повече. Както и това, че пак намериха начин да забъркат Русия в този скандал. Просто, защото неонацистка идеология много сериозно нахлува и от Запад, а младото поколение доста по-добре знае английски, отколкото руски.
Да не говорим, че тук опираме до друг централен и много важен проблем. Защото, за да може едно общество да има имунна система срещу нацизма, то трябва да го разпознава. А у нас точно десницата се опита да погребе мрачната история на бг-фашизма.
Какъв фашизъм и нацизъм днес?
Нали клането след Септемврийското въстание е само справяне с престъпни елементи?
Нали погромът над интелигенцията през 1925 година е част от борбата с тероризма?
Нали партизаните са само едни мандраджии, а парите за отрязаните им глави е борба на Царството с комунизма и е напълно в реда на нещата?
Нали участниците във Втората световна война изобщо не съществуват за десницата и заради това системно с тяхната памет се води отчаяна битка?
Нали искат да прекръщават парк "Заимов", защото проклетият генерал бил работил за чужда държава, независимо, че България тогава е съюзник на Хитлер, а политическият елит славослови усилията на фюрера за промяната на Европа?
Откъде да дойде този фашизъм след като по земите български никога не го е имало, а проспериращото Царство е било водеща икономика и първи производител на аспержи в Европа?
Бавно, сигурно и престъпно десните сили у нас възкресиха фашизма, а сега треперят пред неговите прояви. Защото младежите с нацистки знамена са естествено продължение на погрома над учебниците по история, на изнасилването на историческата памет и на гаврата с паметта на онези, които дадоха живота си за различна България. Аз заради това не обичам да слушам баналните дрънканици за общата ни отговорност като общество. Това е сантиментално алиби, което да спаси истинските престъпници от големия проблем. Че днес отказват да припознаят младите извергчета от Пловдив като свои деца, като собствени творения, изпълзели от техните политически епруветки, като логичен свършек на техните мазни отпечатъци по местопрестъплението „България“. Ето това видяхме в Пловдив. И се опасявам, че ще го виждаме отново, докато всички майки и бащи на тази изродщина ни пищят в социалните мрежи и мелодраматично кършат пръсти.
