Срещата в Анкара и мъките на българските външнополитически коментатор

 

Средностатистическият външнополитически коментатор от блатата на сутрешните блокове и либералните медии заслужава отделно място в пантеона на екзотичните видове. 

Благодарение на този подвид в телевизионната фауна българите се научиха сами да издирват информации и анализи за световната политика, защото у нас те биха получили единствено някакъв противен буламач с неприятен дъх и абсолютно нулева достоверност. Точно на такъв попаднах тези дни – статия на Даниел Смилов със скучното заглавие „Духът на Анкара и неохотната българска европеизация“, която Медиапул в лов за нещастни десни умове пусната с помпозното като лозунг име „Западът се обедини в Анкара, но София продължава да намига на Москва“. Очевидно авторът не е искал да звучи като човек, който е смъркал палавата смес от амфетамин и кокаин преди да седне да мъчи клавиатурата, но Смилов няма как да избяга от собствените си думи – такъв извод в статията му определено съществува.

Идеята в текста е следната – в Анкара западът е показал своето обединение и напук на леко странното поведение на Доналд Тръмп ЕС е наложил своята линия за Украйна. Американският президент показал явни знаци за разведряване на своето отношение към Зеленски и „духът от Анкара“ вече бил силно проукраински. Самата Украйна била поканена на срещата, за да се даде знакът, че тя може и да не членува в НАТО, но всички я разпознават като своя, защото тя защитава общи с нашите ценности. Не било ясно колко дълго време американската администрация ще следва тази линия, но първите знаци били много обещаващи и вдъхвали кротка радост на политическият наблюдател.

Вероятно пак ще се върнем към изводите в този текст, но нека в началото да отбележим, че това за „обединяването на Запада“ е изключително пресилен, и доста недостоверен извод. И това мнение се споделя от доста голяма част от най-големите европейски издания, които отбелязват, че става все по-трудно и трудно това единствено да бъде демонстрирано за публиката. И тук ще оставим настрани патетичните декларации, приетите резолюции и всякакви захаросани снимки. Става дума за това, че всеки форум на НАТО отново и отново демонстрира, че Западът е драматично разделен, ако не между различни принципи, то поне като технология за правене на политика. От едната страна имаме американска администрация, която използва всякаква такава среща да извива ръцете на страните-членки за още и още пари. В момента големият хит е всяка страна от НАТО да отделя 5 на сто от БВП за отбрана, но ако продължаваме с дрънкането на оръжие в целия свят съвсем наскоро ще се говори и за 10 на сто. И никога, ама никога не трябва да забравяме най-важното – отделените пари за отбрана за голям и тлъст залък за бюджета на САЩ, техен приход, а за Европа това означава разрушаване на социални системи, милитаристична трансформация на всички общества, която съвсем не е ясно как ще приключи. Възходът на т.нар. „крайнодесни партии“ ще е само най-малкото от всички възможни проявления на този процес. По време на срещата в Анкара Тръмп успя отново да постави въпроса за Гренландия, което означава, че при него това не е било просто геополитическо жонглиране, а вече се превръща в обмислена стратегия, както и да влезе в конфликти, засега предимно театрални, с доста от европейските лидери. Тоест – ще има да го почакаме това единство. Дори списание „Тайм“, на което кой знае защо се доверявам повече отколкото на писанията на Смилов, призова: „Спрете да оплаквате старото НАТО, направете си ново…“. Което означава едно-единствено нещо – единството на Запада вече е трудно постижимо и дори невъзможно, заради това Европа трябва да мисли за собствената си отбрана като нещо отделно. Това е, което Смилов и компания не искат да ни разкажат, дори да признаят. Защото би означавало след подобно признание повечето от тях да си направят сепуко, защото случващото се противоречи на опорките с които ни промиваха мозъците с години. Дори за Украйна трудно можем да видим постигнато единство, защото това за което склони Тръмп е да даде лицензи за ракетите „Пейтриът“, но ако Европа продължи да ги плаща. Цената на европейското единство с Украйна става все по-солена и трудно защитима. И целият европейски елит осъзнава този неприятен факт. Новото наливани на финанси в дълбоките джобове на киевския режим сега се защитава с някакви изключително илюзорни успехи, които Украйна бележела във войната. Да, украинците се научиха да поразяват обекти във вътрешността на Русия, но не оставяйте мъглата на информационната война да ви отклонява вниманието. Украинските удари създават неприятности на Русия, но това съвсем не показва, че Москва губи войната. Положението на фронтовата линия е съвършено друга. Украинската армия не е успяла да напредне дори с един сантиметър, да не говорим, че насред лавината от новини за „украински успехи“, Зеленски обяви, че сменя премиерката и прави много големи промени в правителството. Това винаги е знак за големи постижения, нали така?

Казваме всичко това, защото за първи път от доста време насам имаме правителство, което се опитва да инжектира мощна доза реализъм в българската външна политика. Не възприемайте това като четка – има много дълъг път до момента в който България наистина да покаже реален суверинитет, да не говорим за това, че страната ни наистина е принудена да прави слалом по ръба на бръснача и то в окото на бурна геополитическа буря. И това не е никакво намигане на Москва, просто кабинетът на Румен Радев дори и да не искаше трябваше да се приземи в реалността, а там зеят няколко централни проблема – опоскан бюджет, абсолютно категорично обществено отношение към Киев и към Зеленски, както и водена с години безгръбначна външна политика.

Особено много сълзи Смилов лее за това, че заводът за барут на „Рейнметал“ у нас май няма да бъде реализиран. Не съм голям специалист по икономика, но си спомням, че миналата година дори Иван Костов в пространен текст се усъмни в икономическата полза от този проект. Днес се оказва, че в него са наливани пари, но страната не може да си позволи да отделя повече. За да разчетеш това като намигане на Москва, наистина трябва да си прекалил с алкохола. Това е просто осъзнаване на действителността – от първия миг не беше ясно доколко това е наистина стратегическа инвестиция и доколко просто опит да се изнесе мръсно производство в страна от втория ешелон в ЕС. Прекратяването на илюзията за голяма инвестиция всъщност е нещо повече от добро, защото е крайно време всички балони на последните пет години да бъдат пукнати, за да може наистина да се види през какво е преминала България.

Смилов разчита и замразяването на договора с „Боташ“ като признание за неговата неизгодност. Аз съм от хората, които никога не са разбирали вдигането на шум по тази тема, защото е добре да си припомним контекста на сключването на този контракт. Правителството на Кирил Петков, за да трупа точки напълно бе объркало въпроса с газовите доставки за страната, а жонглиранията на Асен Василев с темата и до днес предизвикват хладни тръпки по гърба на несвикналия с ужаси човек. Договорът с „Боташ“ беше начин България да си гарантира, че няма да стигне до епична криза с газа и ще има резервен вариант. По време на война, която не стихва обикновено се прави това. Десните изхвърляния и патетики по темата, че в нито един момент страната не е минала през криза, изобщо не е тяхна заслуга или действие. Защото това с доставките не се случва като чудо, а зад него стои дълга работа, застраховане и разработването на всякакви кризисни варианти.

С други думи – трябва да четем геополитическите тетрадки на Смилов като криминален роман, защото там не е отразена автентичната действителност. Анкара постави повече въпроси отколкото даде отговори. И епицентъра на такова земетресение е добре България да има много по-реалистична външна политика, отколкото с широко затворени очи да приема да бъде от страната на булката, както винаги досега.

Всъщност Смилов и компания правят пиар на кабинета в реално време с толкова изтърсени тъпотии. Защото това, което хората не виждат все още във вътрешната политика като действия всъщност е простено в техните очи от начина по който се прави външната политика. 

България за първи път показва, че може да има компас за действителността, а не се дави в блатото на розовите уверения, които нямат ясна основа. 

Това е едно добро начало. 

Разбира се, много скоро и то няма да е достатъчно, но всяка статия на Смилов ражда ежечасно фенове на кабинета. 

После да не кажат, че не съм предупреждавал. 

 

Валсът с външнополитическата шизофрения

 

 "Настоящият външен министър има изключително трудната задача за пръв път от всички външни министри след Втората световна война насам да съчетава националния интерес със съюзническите изисквания. И да държи вратите отворени. Всички врати".

Този дълъг и любопитен цитат е от заместник-председателят на парламентарната група на "Прогресивна България" Слави Василев. След дълъг престой в медийния фризер той се появи отново, за да се опита да защити по такъв лиричен начин странните действия на кабинета - Румен Радев гръмко обяви, че България няма да е част Коалицията на желаещите, а външната министърка Велислава Петрова в Киев подписа документ с точно обратното съдържание. Подобно разминаване на думи и действия няма никакво логично обяснение. Заради това Василев ефектно е прибегнал до поезията - всички врати трябвало да стоят отворени.

Колегите му от ПБ също се хвърлиха на амбразурата, за да вадят горещите въглени от жаравата - декларациите не били договори, те били политически документи и нямали правно обвързващ характер. Което е палав начин да обясниш на света, че подписът на България всъщност нищо не струва. Че сме дали на всеки министър мандат да подписва каквото си иска, без да си дава сметка за последствията...

В действията на правителството има и друг странен момент. Никъде предварително не бе обявено по официалните канали, че външната министърка ще ходи в Киев. Тя го обяви самичка, но след това ведомството й потъна в мълчание. Дори и след като бомбата се взриви на сайта на МВнР няма и думичка за подписаната декларация, а в нея има гръмки твърдения за повече санкции срещу Русия, за финансови ангажименти към Украйна и за засилване на Коалицията на желаещите. Защо министърката би подписала нещо подобно?

Действията на ПБ очевидно са проблематични, иначе едва ли щяха да залеят с обяснения общественото пространство. Първоначалната позиция на Радев бе едно от най-смислените неща във външната политика в последните поне 20 години, но всичко това изгоря в пожара на тази "необвъзваща" киевска декларация. Защото правителството вече отнесе яростна вълна от обвинения и либерални токсични плюнки. Сега идва ред на новото разочарование - на тези, които видяха в позицията на Радев нещо принципно ново и различно. Ето така се формира общ фронт срещу едно управление.

Във филма "Розовата пантера" имаше много комичен момент, когато главният герой инспектор Клузо се опитваше в един и същи момента да играе доброто и лошото ченге едновременно. Нещо подобно се получава с правителството у нас, но ситуацията е много по-лоша и съвсем не така смешна. Защото даването на противоположни сигнали е много по-лошо от мълчанието, дори политиката на наведения гръбнак. Търсенето на баланс в сложния свят на европейската политика не означава България да се държи като човек, който има няколко личности в главата си. И това няма как да бъде обяснено с държането на отворени врати или с нищожността на един подпис под много ярък политически документ. Възходът на ПБ на политическата сцена дойде в миг на тотално блокирала политическа действителност, безнадежност във външната и вътрешната политика, усещането за дъно, което е ударено. Поведението на ПБ в момента обаче не изглежда като лекарство, а точно обратното. И още отсега е ясно, че изходът от такава външнополитическа шизофрения може да бъде платен единствено с пускането на политическа кръв. Вероятно серията от изявления са предизвикани от това призрачно усещане, че за да върне усещането за реалност премиерът трябва да махне външната министърка. Само розовите уверения за отворени врати вече не вършат никаква работа.

Безумието на колективната "елена поптодорова"

 

"Седим настрани при тъчлинията". 

С тези думи въздесъщата Елена Поптодорова - телевизионен призрак, който броди от сутрешен блок в сутрешен блок, за да плаши хората на зазоряване - описа своето разочарование от факта, че България не е в т.нар. "коалиция на желаещите". 

Изборът на думи е коварен и доста подъл. 

Ако човек не знае за какво става дума ще си каже, че не учстваме в някакво мега-състезание, в епично събитие, в небесна лига на богоизбраните...

А е точно обратното - става дума не за развиване на отбранителни способности, не за някаква хуманна мисия, а за съучастие във война, която отдавна трябваше да е спряла и конфликтът да е пренесен върху масата за преговорите. 

Точно заради това позицията на правителството е добра. 

България не може да е заложник на едно кресливо малцинство, което се опиянява от възможността за война до последния украинец.

Точно тук обаче медиите са от партията на войната. 

Заради това подборът на анализаторите е точно такъв - ала "елена поптодорова" - колективно и безлично чудовище, което настоява България да е ястреб с балистични ракети в зъбите. 

Потресаващо е, че такива хора ходят сред нас. 

Точно те представят тази политика на определени страни в Европа като неотменима, като някакъв халюцинаторен ценностен избор, като игричка с най-голямата ядрена сила. 

Ако това е игралното поле, най-добре е да си край тъчлинията, а дори и в съблекалнята.

България, да си припомним, един път вече беше в Коалиция на желаещите.

 В началото на този безумен век ни присъединиха към една такава групичка, която щеше да освобождава Ирак. 

И пак абсолютно същите телевизионни ястреби ни казваха, че един ден тази позиция ще ни осигури тлъсти сделки във възстановяването на Ирак. Соломон Паси бълнуваше как в Багдад ще има булевард "България" и доста българи - войничета и шофьори - платиха с кръвта си тази авантюра. 

И за какво? 

За абсолютно нищо. 

Просто, защото все не трябваше да стоим край тъчлинията, за да може госпожа Елена Поптодорова да е доволна и да пръска акъл от екрана.

Сега пак сме в същата ситуация. 

Медиите ни бомбардират с халюцинацията за изтощената Русия, за това, че ни трябва още малко, година, две, три, най-много четири, и атомната мечка ще падне поразена, а телевизионните войнолюбци най-накрая ще отворят тайните каси с украинска горилка и ще черпят. 

Нищо от това няма да се случи. 

Повече никакви коалиции на желаещите. 

Който иска да воюва - знае къде се хваща влака за Киев. 

Никой не ги е спрял.

 

Полетите до Дубай и политическата пушилка в която никой не може да се ориентира

 

19 януари 2024 година.

Само след няколко седмици Сглобката ще се разпадне като радиоактивен елемент, а радиацията от нея дълго ще разнася из сивото политическо пространство.

През януари обаче коалицията Пеевски, ПП/ДБ и ГЕРБ работи на пълни обороти. И точно в този студен ден трите партии пращат Десислава Атанасова като съдия в Конституционния съд. Те гласуват за нейната бъдеща кариера. Кирил Петков, Христо Иванов и Атанас Атанасов са се подписали за нейната кандидатура. При това, знаейки прекрасно, че тя предизвиква разнобой в собствените им редици. Но мобилизират всички сили - и Атанасова се приземява в КС. Сал един Бойко Рашков гласува против, а още няколко се мотаят като зимни призраци из кулоарите.

Напомнямeв сичко това, защото, ако човек слуша днешните реакции на десницата, ще си рече, че е изправен пред партия от политически монахини, които са така разтърсени от разкритията на вътрешния министър Иван Демерджиев, че Десислава Атанасова е пътувала до Дубай в самолета на Делян Пеевски, че моралистичните им стенания как бившата видна гербаджийка трябва да напусне КС заглушиха всичко останало, включително последните остатъци от памет в изтощеното от безкрайни драми българско общество.

Ивайло Мирчев даде дълго изявление по въпроса. Кратка справка обаче показва, че той е сред гласувалите "за" Атанасова. Не е ясно кое е предизвикало такава амнезия в него - дали дълготрайните ефекти от мазното турско кафе или обикновеното лицемерие, което е най-естественият аромат на градското дясно.

"За" Десислава Атанасова гласува и Божидар Божанов, който не спира дотам, ами и в туитър обяснява, че той имал политически спорове с нея, но никой не можел да каже, че тя няма качествата да бъде конституционен съдия.

Това не е заяждане на дребно. Това е принципен разговор за последователността в политиката, за идейната основа, на която трябва да се гради визията за света. Вярно е, че десният електорат е зомбифициран да слюноотделя по ключови думи и да изключва мозъка си, когато става дума за нещо различно, но все всички се надяваме някой ден и в техния разум слънчевите лъчи да огреят.

Проблемът с гузните съвести и лицемерието е основен, защото днес заради тази натрупана вина дори разговорът по темата за полетите на Атанасова и Делян Пеевски всъщност не е фокусиран, нито пък проблемът е поставен по истински начин. Истината е, че Демерджиев хвърли бомбата, но така и не стана ясно какво е основанието за изнесените данни. Ако има разследване срещу Атанасова – това трябваше да стане ясно в парламента. Никой не се опитва да бърка в личния живот или в спалнята на лидера на ДПС, но тук има различен въпрос. Ако Десислава Атанасова е летяла с него, защо този полет не е отбелязан в нейната декларация, която тя е задължена да подава? Защо отсъства в неговата? И къде, по дяволите, е била Сметната палата толкова години, за да не провери, да не бръкне докрай и да разкрие истината? Къде бяха и всички журналисти, които днес хихихат пред жълтата пикантерия, но нито един от тях се не осмели да порови около цялата драма. И, не, не да рови в мръсното бельо, а да проследи всички тези финансови следи, които двамата влюбени са оставили. Когато темата за полетите бе изнесена на бял свят, служебното правителство на Андрей Гюров, да, същият, тик-ток звездата, блясъкът в очите на старите реститутки и десните лели, прикри цялата информация. Точно защото сама по себе ти тя отваря цял фронт за неудобни въпроси защо държавата е била с широко затворени очи пред тези полети, неотразени в нито при Пеевски, нито при Атанасова. Любовта им е можела да бъде тайна, но разходите им като висши държавни фигури би трябвало да са прозрачни, а тяхното криене си е престъпление, както и да го погледнеш.

Проблем обаче има и в действията на вътрешния министър. Атанасова веднага отговори като пусна разпечатка от своя дипломатически паспорт, че на същата дата на която той твърди, че тя е била в Дубай, конституционната съдийка всъщност е летяла до Истанбул с граждански полет и има печати за това в документа си. Наложи се Демерджиев да дава цяла серия от последващи интервюта в които да обяснява, че тя има два паспорта – един дипломатически и един граждански, а вторият бил унищожен чак през месец април 2024 година, тоест тя като един Джеймс Бонд в пола е ползвала и двата, за да заличи своите следи. В момента в който се наложи един висш политик да влиза в такава серия от обяснение, това означава, че има проблем. Защото медиите се изпъстриха като шпионски роман с различни версии, а ефектът върху публиката бързо се разсейва. Наясно съм, че едва ли има две по-мразени публични фигури от Атанасова и Пеевски, но омразата сама по себе си все още не е доказателство за абсолютно нищо.

Иронията е в това, че изнесените данни са за извършено престъпление (най-малкото от тях е конфликт на интереси), но МВР и дума не обели за разследване. Което означава, че медийната пушилка има друга цел. Няма да се опитвам да твърдя, че това е непочтено. В политиката вдигането на шум е легитимно средство или за отклоняване на вниманието, или за оказването на натиск, но двете хипотези се бият една друга. Факт е, че темата за любовния воаяж измести всички останали от медийния ефир. Но ако някой е разчитал тази канонада да накара Десислава Атанасова да хвърли оставка и да освободи мястото в КС – за това ще има доста да се почака. В тази ситуация Демерджиев трябваше да е доста по-фактологичен, конкретен и най-важното – да е наясно, че всяка негова дума ще бъде подложена на жестоки съмнения и насрещни удари. Политиката в нейния най-чист вариант все още трябва да се движи от фактите, а не от мелодрамите и танцът с обществените настроения.

Разбира се, в цялата ситуация има и забавни моменти. Верен на своя стил Борисов веднага се опита да се разграничи от Атанасова. Обяви, че откакто тя е станала конституционен съдия той нито я е виждал, нито я е чувал. Веднага си припомнихме как навремето реакцията му за Владислав Горанов, когато попадна под санкциите на закона „Магнитски“ беше абсолютно същата. Лидерът на ГЕРБ е в жестока политическа преса – неговите кадри за първи път в историята на съществуването на партията не са в състояние да схванат логиката на неговите действия. Именно хвърлената от Борисов оставка на кабинета „Желязков“ в края на миналата година отвори пътя към възхода на Радев и „Прогресивна България“. След това на изборите ГЕРБ бяха размазани и доведени до изключително окаян резултат. А всичко това в комбинация вещае лошо бъдеще и дългочаканото им залязване от политическият хоризонт.

Ако трябва да търсим по-дълбок ефект от думите на Демерджиев и от неговата атака, то той показа в каква симбиоза са Пеевски и ГЕРБ. Все пак Десислава Атанасова беше председател на парламентарната група на партията. Кръгът около Борисов и неговите медийни трубадури си мислеха, че покрай изборите това петно ще се махне от ГЕРБ и Борисов, макар и разгромен, ще може да излезе чист от това блато, но вече се вижда, че той няма как да остане неизгорен в този политически пожар. Пеевски контролираше ГЕРБ, а подозирам, че и на изборите помогна доста за тяхното поражение. Но ПБ трябва да са наясно, че подобна битка не може да се води с пиратки и сензационна пушилка. Най-малкото, защото срещу тях стои добре смазана медийна мрежа, която няма да пожали нито един неверен факт, нито пък ще подмине политическите импровизации. И заради това смятам, че ПБ избързаха с пускането на тази бомба. Тя не беше достатъчно фатална, за да парализира противника.

Ако пък целта е била да се умилостивят умните и красивите, защото виждаме, че техните стонове проглушиха всички, то властта трябва да е наясно, че в тези политически паразити тя може да има само временен съюзник и то съвсем не по всяка от своите каузи. Градската десница е архитектът на сделката „Атанасова в КС“, те я изработиха, защото смятаха, че ще управляват с Пеевски и Борисов още много време.

Очевидно властта се намира пред особен избор накъде да потегли. Да, ПБ дойде на власт с идеята да се разправи с олигархичния модел, задушаващ България и те ще бъдат съдени за тяхното управление точно по това. Но тази битка изисква ум, факти, последователност и по възможност не много голяма пушилка, защото в медийния огън изгаря не само устрема, но и здравия разум на обществото. Когато прахта от битката слегне засега се вижда, че Пеевски бе уязвен, но само морално, Борисов показа обичайното си поведение, а Атанасова не демонстрира дори и малък признак на разкаяние. 

Да се надяваме, че това не е единственото оръжие с което властта е разполагала.