Оставка на Терзиев!

 

Досиетата "Епстийн" разтърсиха цял свят. 

В Европа заради споменаване на имена в тях предизвикаха вълна от оставки.

България остана леко встрани от този шум, но при нас имаме спешна нужда от изчистване на властта от всички, които се появиха покрай досиетата "Петрохан". 

Столичният кмет Васил Терзиев сам си призна, че е спонсор на съмнителната организация на убитите и то след като мълча два дни с надеждата, че този факт няма да изплува на бял свят. 

Тепърва ще се установява цялата истина за тази трагедия, но още отсега знаем - тези рейнджъри са не просто съмнителни, около тях има оправдани съмнения за политическа протекция, съмнително поведение и откровена педофилия. 

Точно на тези Терзиев е давал пари, а в мелодраматичния си статус по темата обяви, че е "вярвал в тяхната кауза". 

След подобна тъпотия единственият изход, който да запази здравия разум на обществото е подаването на оставка. 

Милионерът Терзиев има право да е скъсал с реалността. 

Но кметът на София няма такъв лукс и заради това той спешно трябва да освободи поста. 

Виждаме, че другите спонсори - шефът на "ВИП-секюрити", настоящ любимец на либералната преса и Саша Безуханова мълчат. 

Това е въпрос на съвест. 

Кметът на София обаче вече няма никакво право да заема този пост. 

Досиетата "Петрохан" разкриват мрака на българската политика.

Оставка!

В БСП се случи нещо хубаво, без никой да го очаква

 

Социалистите проявиха здрав разум и доказаха, че гръбнакът на партията е още изправен

 

 

Случилото се на конгреса на БСП успя да оттекне в абсолютно всички медии, нещо, което отдавна не се е случвало, независимо дали левицата е на власт или не. При това новината си проби път в тежка конкуренция с кошмарната история в Петрохан, драмите около Изборния кодекс, както и информациите около целия прекрасен и гневен свят, който се люлее отдавна в започнало геополитическо земетресение. И, да, интересно е, че БСП напълно разби всички предварителни очаквания и избра Крум Зарков за председател, но преди да стигнем до него, на конгреса се случиха още няколко много интересни неща, които останаха скрити за медиите, които така или иначе дебнат основно за сензации, сблъсъци и интриги.

От 2020 година насам социалистическата партия натрупа

 

много тежка конгресна история

 

Можем да я проследим и по-надалеч в миналото, но 2020 е вододела в който висшите форуми на БСП станаха арена на кървави битки, изключвания на социалисти, тежки драми, сблъсъци с обиди, внушения и много страст, скандирания в залата и пред залата. От всеки конгрес БСП излизаше все по-скарана, все по-малка, все по-разделена, все по-смазана политически. От един момент нататък форумите заприличиха не на поле за дискусия, а на зала за екзекуции в която и палачите, и жертвите отиваха с натежали сърца, скована душа и влудяващото усещане за приближаващ край на целия цирк. Всъщност краят дойде по един или друг начин. БСП се срина до 5 политическа сила, а вот след вот електоратът й се свиваше мелодраматично до нива, незапомнени в историята на партията. Причините за това са много, за тях е говорено многократно, но можем да ги обобщим като симптом не просто за идейна криза, а за всеобхватна безпътица - БСП вече не знаеше коя е, тя като акробат се опитваше да се улови за вълната на общественото мнение, да се води по колективни фейсбук-тенденции и това е вкара в задънена улица, без светлини и надежда.

Заради това беше логично никой да не очаква конгреса с голяма надежда. Натрупаният опит в последните години водеше към извода, че левицата ще излезе от залата в НДК разединена, абсолютна скарана както винаги и в състояние в което различните части на партията с много по-голямо удоволствие воюват помежду си отколкото да се борят за силен резултат на изборите.

 

Точно тук е голямата сензация

 

Това не се случи. Нямаше скандали, обвинения, разтърсващи изказвания и патологични сблъсъци. Сякаш оголените проблеми на БСП, опасенията за нейната парламентарна съдба и медийното очакване за пролята политическа кръв, дисциплинираха партията и й биха инжекция със здрав разум. БСП за пореден път показа, че е автентична политическа общност, която съществува много отвъд името на поредния лидер и баналната политическа конюнктура. Ние сме склонни да забравяме това, но в мигове на криза, това си проличава. Проличава си, че БСП е идея, която съществува отдавна и ще продължи да съществува много след като днешните страсти бъдат забравени.

На този конгрес цялата партия беше изправена пред един голям проблем. Как да смели, възприеме, обобщи и реагира на годината прекарана в управление заедно с ГЕРБ, ИТН и с парламентарната подкрепа на ДПС-Ново начало. Преди около година левицата беше изправена пред огромен проблем - какво да избере: да остане в опозиция с цената на това да се изгуби в лабиринтите на девет партиен парламент или да приеме участие в управлението, което също се плаща солено, когато избирателите са настръхнали, огорчени и разтревожени. БСП избра второто. И към момента на решението то не беше кризисно, нито чак толкова скандално. В проблем го превърна това, че левицата изгуби своето медийно лице по време на кабинета на Росен Желязков. Вече бившият председател Атанас Зафиров през цялото време се опитваше да разкрива различна картина, да обяснява за "тихите битки на левицата", но усилията му останаха неразбрани. Просто в медийния свят на политиката се цени шума, а не тишината. БСП се сдоби с образа на подчинена формация, която станала придатък на най-нечистата паяжина в българската политика. Можем до утре да спорим дали това е вярно или не. Въпросът е, че един път заседнало в общественото съзнание, това убеждение нямаше как да бъде взривено. И ако това беше проблем само на външните на БСП хора, имаше как той да бъде пренебрегнат. Но самите социалисти започнаха да изпитват усещането, че са ги

 

разиграли на политическата борса

 

че партията се изплъзва от своята идейна основа и е на път да загуби себе си в лабиринта на вечните кражби и продажби на ежедневието. Протестите през декември се превърнаха в най-тежкото отражение на тази криза на доверието. Вярно е - те започнаха като абсурдна дясна контрареволюция срещу част от най-добрите мерки в неприетият бюджет, но после се трансформираха в отвращението на едно общество, което повече не иска да живее така.

В този смисъл конгресът на БСП има пряка връзка с протестите през декември. Там се получи точката на пречупване и разбирането, че левицата повече не може да си позволи да бъде свързвана с прогнилото статукво и с безвремието на вечните схеми.

Всъщност липсата на конгресен конфликт ясно показа, че това разбиране вече съществува във всички части на БСП. Не напразно Зафиров сам подаде оставката си и показа, че никой в левицата не иска да превръща във воденичен камък, който да спре желанието за промяна. И точно тук е време на отбележим второто хубаво нещо, което се случи в БСП. В залата имаше много отчетливо разбиране, че лечението на левицата минава през нова лява програма и платформа. Платформа не просто на красивите думи и романтичните въздишки за различен свят, а документ, който може да се превърне в реална база за действие. И точно тук трябваше да бъде намерен лидера, който да символизира това. И партията гласува своето доверие на Крум Зарков. Не е необходимо да изпадаме в розови въздишки за него (доста анализатори го направиха така или иначе), но в лицето на младия нов председател БСП видя възможност не просто да се върне в голямата политическа игра, а да има неопетнено лице, нова посока и никога повече да не бъде пришивана към мрачното статукво на българската политика. Върху левицата с години са стоварвани обвинения, че тя е част от статуквото, че не е достатъчно действена опозиция, но БСП винаги е успявала да се отърси от тях. В последната година обаче тя остана без аргументи за присъствието си във властта и

 

противоотровата на всичко това

 

се нарича Крум Зарков.

Не приемайте това като комплимент. Защото това е много повече отговорност, отколкото похвала. Новият председател ще е изправен пред няколко изключително трудни задачи - да закрепи БСП, да намери път към парламентарното присъствие на левицата, да запази старите избиратели и да намери нови. Това е въпрос на много трудни политически баланси. Въпрос на време е и меденият месец на новия председател с градската десница да приключи. Защото той има съвпадения с тях по въпроса за съдебната реформа и разтърсването на корупционното статукво, но в момента в който един нов лидер се обяви за прогресивно данъчно облагане върху него пак ще се посипят отровните стрели на това, че връща болшевизма. Всъщност именно това ще е свръхбитката на БСП. Защото партията е единствената, която поставя чрез решения въпросът за неравенствата, а точно там едрият бизнес у нас изведнъж се превръща в едър хищник и активира всичките си политически крила да противодейства.

Но това са въпросите за бъдещето. В днешния ден БСП изненада всички като прояви здрав разум и умерена надежда за бъдещето. Сега ще се появят достатъчно хора, които ще искат да смажат с тъпи анализи и гнусни клюки тази глътка свеж въздух, но истината е, че конгресът на БСП се превърна в новина, защото никой не очакваше от нея подобно поведение. БСП скъса с

 

цикъла на конфронтацията

 

и кървавите очаквания и влезе в нещо красиво - партията отново има вдъхновение, енергия, а това е едно добро начало. Не ново, а добро. Важно е за уточнение.

Българската левица е минавала през всякакви периоди. Тя е била забранявана, управлявала е, лутала се е в идейните лабиринти, водела е въоръжена борба, била е статукво и яростна опозиция. Днес БСП получи шанс да се върне на терена на който е най-силна - при гневните, ядосани и при бунтовните, които не искат да се примирят с идеята, че това, което им предлагат е непроменяемо. Има някои вечни истини за левицата, а най-силната от тях е, че трябва да е мотор за промяна. Конгресът на БСП показа, че низините на левицата, нейният основен гръбнак, нейната сила и вдъхновение ясно разбират това. 

Който иска да гледа със скептицизъм на тези процеси. 

Но БСП се завърна при своите корени. 

А това е най-добрият възможен изход от един конгрес на който никой не очакваше това.

 

Какъв политически образ ни разкри Румен Радев в своето интервю?

 

След дълго очакване и мъчителна политическа абстиненция, Румен Радев най-накрая даде първото си интервю като свободен гражданин и бъдещ партиен лидер. Очевидно е, че вятърът духа в неговите платна, а потенциалът му е огромен. Човек не се нуждае от социология, за да разбере това. Достатъчно е да се види експлозията в социалните мрежи след неговата проява. Враговете му вкупом тръгнаха да виждат в интервюто епичен провал, сухарщина, общи фрази и нулева информация. Феновете пък видяха образа на един политик, който е стабилен, не си служи с пози, медийни пиратки или бомбастични заклинания. Истината, както винаги пренебрегвана и сритвана в слабините, е някъде по средата. Интервюто на Радев беше интересно, смислено, но е факт, че остана постно по основната тема – каква ще бъде неговата партия, кои ще са хората в екипа му, кои ще бъдат гръбнака на неговата парламентарна политика. Сигурно е рано да се издава всичко, но зрителите определено чакаха завесите да бъдат дръпнати поне малко. Радев остана загадъчен по тази тема. Въпреки това в интервюто му имаше достатъчно интересни тези, които да ни ориентират за неговото политическо поведение и позициониране. Той отказа да си сложи идеологически рамки, което е силен ход в разпарчетосана и разрушена политическа среда, но от друга страна не дава възможност да има контрол върху неговото коалиционно поведение за в бъдеще. Заради това ще се опитам да събера на едно място своите впечатления за това, кое беше силно и кое не чак дотам в дългото телевизионно интервю.

Много освежаващо, искрено и изключително значимо бе това, че Радев сериозно наблегна на темата с неравенството у нас. По този въпрос той беше подготвен, а вкарването на авторитет като Джоузеф Стиглиц, легендарен ляв икономист, определено подсили думите му. Той не спря само до описването на проблема, а го разви в неговия политически смисъл. Олигархията се храни от неравенствата. Олигархичните модели на управление винаги раждат неравенства, защото това е капитализъм в неговия най-чист вид. И за разлика от другите източноевропейски страни, България отказва да обърне внимание на този проблем, въпреки, че той е като отворена рана, която отдавна е гноясала. Точно тук тезата – срещу мен е цялата олигархия звучи силно и ясно. Безкрайното й повтаряне я обезцени леко, но това не отменя същината на посланието. Олигархията не се бори само с един конкретен политик, тя иска да запази неравенствата и по същество изпива силите на цял народ. Това е знак за формация със социално мислене, която обръща внимание на бедността като ключов проблем на българското съществуване.

Радев отказа да си промени и отговора на въпроса „Чий е Крим?“. Това също е важно, но издава и величествената слабост на българската журналистика. Точно по тази тема бившият президент е изключително подготвен, прагматичен и реалистичен. Той не може да бъде разкъртен с баналните въпроси за „агресора“ и „жертвата“. Защото като военен той отказа да влезе в идеологическите щампи и направи реалистичен анализ на ситуацията на бойното поле и на грешките на украинската армия. Срещу неговия отговор се изля цял бидон с токсична помия, но това означава само едно – напипал е централният проблем в геополитическото противопоставяне между Запада и Изтока. Цената на това противопоставяне я плащат обикновените украинци, които са се превърнали в пушечно месо на една милитаристична машина, която пет пари не дава за техния живот и робува на диктат отвън. Веднага след това водещият Бойко Василев сервира на Радев и другият въпрос – „Чия е Гренландия?“. Тук имаше известна изненада, защото много хора очакваха Радев да се позиционира по-скоро на тръмпистки позиции и да изкара позитиви от атаката срещу днешните европейски елити, които така или иначе са се превърнали в посмешище за цял свят. Той обаче не го направи. Зае умерено проевропейска позиция и вероятно ужаси своите противници от градската десница, които, убеден съм, вече са имали заготовките за това как патологичен евроскептик иска да похити властта у нас. Това беше умен ход, защото го вписва в редицата на европейските лидери, които не искат разрушаването на ЕС, а неговата промяна и не са от типа „правим каквото кажат началниците“. Това, разбира се, не попречи на десните зомбита пак да напишат всички тези обвинения, но те вече звучаха нелепо и абсурдно.

Мнозина смятат, че Радев се е оплел за „Боташ“ и драмите с газа, но лично аз смятам, че той доста добре се оправи с темата. Най-вече с проверимите факти, че правителството на Кирил Петков със своите нелепи действия беше на път да остави България без доставки и капацитет за газ.

В интервюто обаче имаше и слабости. За някой те може да не са такива, но това е въпрос на дебати. Радев отказа да назове своите бъдещи партньори в политическите действия. Остави си отворени всички възможни врати – чрез идеята за промяна на съдебната система с градското дясно, а чрез суверинистката си позиция с останалите партии.

Тук обаче се очертава основната слабост на неговата позиция. Понеже нова партия още няма, а и няма достатъчно говорители, в публичното пространство, започва да се налага тезата, че Радев и ГЕРБ могат да си сътрудничат в много неща. Достатъчно е човек да отвори мненията на най-гласовитите вечни политически влъхви, за да види как този наратив се налага като тънка червена линийка, скрита под претенциите за качествен анализ. Има определен опити да се създаде усещането, че е възможно идеологически съюз между Радев и Борисов на базата на това, че двамата са умерени консерватори, прагматици. В името на подобно взаимодействие мастит социолог дори започна да говори, че Борисов е „центрист“, въпреки членството на неговата партия в ЕНП и безкрайното дрънкане за дясна политика и ценности.

Радев е прагматик и сигурно не е добре предварително да затръшва врати, защото видяхме как червените линии смазаха всеки опит за диалог в българската политика, но моделът срещу който той се обяви носи името „модел Борисов“. Добавката „Пеевски“ е малко по-късно явление, така че такъв съюз ще е доста проблематичен. И дори в ръководството на бъдещата партия да влязат политически прагматици с пресметлив подход (не го казвам като нещо лошо), то избирателите със сигурност не споделят подобно виждане. Идеята, че Борисов и Радев могат да си сътрудничат е унищожителна и взривоопасна. Който не го вярва – да погледне състоянието на БСП. Левицата имаше красиви и верни аргументи за правенето на компромис, но когато избирателите отказват да ги разберат, тогава влизаш в политически колапс.  И не бих се учудил, ако налагането на тази теза е коварен опит за свалянето на резултата на Радев. Защото така се създава едно усещане, че за пореден път ще има сделка по върховете, а солената цена на разбитите надежди, ще я плащат избирателите.

Радев отказа да се спре и по въпроса за това кои са хората край него. А това не е въпрос, който е за подценяване. Самият той има достатъчно политически авторитет, който може да бъде прелян. Нека да си спомним за възникването на ПП на политическата сцена. Но именно ПП е голямата червена лампа, която още свети в главите на много хора. Идеята за промяна днес трябва да бъде подплатена с хора, защото именно техните биографии ще бъдат гаранцията за нейната посока и сила. „Истината не е в социологията, а в биографията“, казваше Робърт Пърсиг и никой не е отменил истината в тези думи. Може би тактически е добре да се спестят имената, но в стратегически план, това е грешка.

И най-накрая. Лично за мен беше истинска болка да чуя мнението на Радев за това, че данъците не трябва да бъдат вдигани. Всъщност неравенствата започват от плоския данък. Да, с работеща икономика и задвижване на индустриализация ефектът може да се не прояви в такава степен, но истината е, че прогресивното подоходно облагане е най-добрият начин за започването на битката с несправедливостта. При това България вече е в еврозоната, а там няма страни с плосък данък и това никак не е случайно. Идеята за запазването на нивото на данъците е популистка дъвка. В България просто стана перверзен процес – жертвите на плоския данък в повечето случаи искат неговото запазване. Доминацията на дясната икономическата мисъл в новините вече дава своите отровни плодове.

Едно интервю не е достатъчна база за цялостни изводи, но поне ни открехна възможността да видим Радев като политик. Той се позиционира добре, но тепърва ще трябва да доказва своите намерения с конкретна управленска програма. Истината е, че българската политика е безкрайно блато и трябва да уважаваме всеки, който идва с идеята да промени това състояние на вечен застой. Тук вече стои големият въпрос как става това – може ли да дойде промяна с паяжината на плаващите мнозинства и стратегическите коалиции или трябва да се появи някой, който изисква принципност и постоянство. 

Не смея да дам отговор на този въпрос, а той може би и няма отговор. 

На хоризонта е очертана фигурата на човек, който иска да промени нещо и никакви философски съмнения няма да разчупят в момента подкрепата за него. 

Душата на човек иска да се надява в такава ситуация, че най-накрая българската съдба може да бъде обърната. 

Но ни предстои да видим.

И може би подобно на Хамлет на Висоцки трябва да разберем, че отговорите на всичко са край нас, но нашият проблем е, че не знаем как да формулираме въпросите.