Истинското лидерство

 

 

Адът - това е да си социолог от "Маркет линкс", който се поти в телевизионно студио докато трябва да защитава сътвореното от него политическо фентъзи. Точно на тези избори отново стана кристално ясно, че социологията в голямата си част е похитена и е превърната в слугиня на всякакви интереси. Само в България е възможно такова мащабно разминаване на данните и то в главата на една и съща социологическа агенция...

Но всъщност голямата тема не е социологията. А бавното разкапване на политическия процес, който забелязахме по време на тази кампания. България отново е в емоционална опозиция на целия свят: след бурната зима на протестите и надеждата, дойде пролетта на примирението и отчаянието. И, за съжаление това е естествен процес- икономическата ситуация е кошмарна, а и кандидатите за спасители се оказаха поредната порция скучни костюмари. Всеки опит за полет на българската душа приключва в пустинята на безвремието, защото безмилостното статукво ражда нови и нови инженерни проекти, които похищават надеждата и я умъртвяват, за да не може никой никога да поиска отново различна България.

Напук на социологията, напук на вечните провокатори, напук на шаманите в телевизионните студия обаче в тази кампания имаше нещо различно. И това беше БСП. Всички чакаха от БСП виновно мълчание и нещастен край. Всички си мислеха, че най-накрая политическите хоризонти ще бъдат изчистени от тези коварни комуняги, които вечно предизвикват киселини на градското дясно и неговите самодоволни почитатели на соеви мъфини.

БСП обаче беше различна. Тя единствена забеляза, че хората се вълнуват от постигането на справедливост, но ги тревожат и цените в магазините. Че българите искат да видят промяна в съдебната система, но чакат и политици, които имат куража да се обявят срещу престъпната война на САЩ и Израел срещу Иран и подпалването на икономическа криза в целия свят. БСП успя да напипа големите теми на България, докато всички останали се давеха в джавкащи спорове за агенти на ДС и "чий е Крим". Всъщност точно това е мерилото за "лидерския дебат", така бленуван от медиите като панацея на всички проблеми на политиката у нас. Лидерството не е в един човек, нито пък е концентрирано в една-единствена личност. Лидерството е в това да можеш да разбереш хората и да чуеш техните истински проблеми, без да ги давиш в мътилката на вечните медийни интриги, които нямат край и стават все по-абсурдни. Истинският лидерски дебат беше провален заради невъзможността на много партии да разберат в каква среда се намират и какво да предложат на хората. 

Така се нагледахме на безкрайни анализи с парламентарна математика - кой какво мнозинство може да направи, но не и кой какво смята да реализира. Точно тук БСП беше като бялата лястовичка. Защото по време на цялата кампания не чух нито един социалист, който да чертае технология на бъдещото управление - те говориха за скъпотията, за обезлюдяването, за реалните проблеми, за това, че младите бягат, заради това, че хората работят, а продължават да бъдат бедни. Точно за това останаха слепи социолозите, но нито едно фентъзи няма да промени този факт. 

Състезанието по истинско лидерство бе спечелено от БСП. 

Знам и вярвам, че хората го видяха.

 

България за пореден път се дави в блатото на странна кампания

 

Има няколко загадки в тази кампания, които тормозят ума на политическите наблюдатели и създават едно ефирно усещане, че резултатите от изборите съвсем няма да са това, което се очакваше в разгара на протестите през декември. Нека да припомним – в края на миналата година имаше политическо опиянение от излезлите по улиците хора. Повечето от тях не знаеха какво искат да се случи в България, но бяха наясно с нещо много по-важно – че така повече не може да продължава. Затъването на страната в корупционни пяажини, схеми и безвремие създава вечното усещане за гняв и за това, че някой ни е излъгал и то много подло. България е в ЕС, НАТО, Шенген и Еврозоната, но същевременно не се е променило усещането за затъване в бедност, за липсата на реални перспективи, за кошмарното чувство, че се намираш на театрална сцена и всичко край теб са само декори, които всеки момент могат да рухнат. Това не се дължи на никаква руска хибридна пропаганда, на никаква външна намеса или инженерна меланхолия по миналото. Това е естествен резултат от псевдодемокрацията, псевдоинституциите и псевдо политическата система. „Никой и нищо не е на място, само думите в речника“, пееха „Контрол“ в размирното, но и пълно с надежди начало на прехода. Сега усещането е абсолютно същото. Изпитват го и онези, които искат България да се омита от ЕС и да напуска западния свят, както и другите – либералните комсомолци и десни инфлуенсъри,  чийто статуси  са пълни с вечно неудовлетворение и гняв.

Всичко това обаче изчезна от кампанията, която трябваше да бъде различна и най-важното – изпълнена с дух на надежда за различно бъдеще или поне за помитане на стария модел. Нищо подобно не се забелязва в реалността. „Прогресивна България“ се появи, но вместо кампания с дух, енергия и сили потънаха в някаква безцветна каша от банални и свръхсистемни идеи, които не просто не вдъхновяват, те гонят избиратели. Из медийната джунгла се появиха много обяснения за това странно поведение. Мнозина смятат, че всяка партия с разум след като види социологически проучвания в които води с над 10 процента, трябва единствено да стои на едно място и да не прави нищо. Това е обяснението – те просто не искат да правят грешки. Само, че подобно застиване може и да се харесва на някаква илюзорна периферия, проблемът е, че тези, които протестираха, активните, гневните и страстните вече не могат да се разпознаят в това помътняло огледало. Дори кратък полет над профилите на основните фигури на „Прогресивна България“ показва, че тотално са извадили от себе си жилото, а отделните им фигури пускат скучни и доста тъпи текстове, пълни с клишета, опорни точки и нулева страст. ПБ успешно се е свела само до фигурата на Румен Радев, който не гледа с благ поглед от всички билборди из страната. Все едно там не съществува никой друг, цялата партия е структурирана по модела на ИТН отпреди пет години – един лидер и неясна маса. Не четете това като безкрайна критика – никой не може да каже кое ще проработи в тази странна кампания и кое не. Моделът „ИТН“ беше успешен преди да затъне в безкрайни скандали и шокиращо поведение. Те изпревариха БСП на изборите през април 2021 година, а през юли дори победиха ГЕРБ. Проблемът дойде от бягството от отговорност – хората на Слави така и не се престрашиха да предложат управление в което са водещи, вероятно стреснати от лавината от проблеми. Днес Радев обаче върви към абсолютно същия развой – той можеше с енергия и страст да предизвика истинско цунами,  а вече и с просто око се вижда, че такава вълна няма да има. Бившият президент все пак разви цялостна програма за управление, но в нея липсваше най-важното – истинската прогресивност. В програмата му няма нито една смела и иновативна идея, всичко се сведе до ремонтиране на сегашния бизнес-модел. А всъщност половината проблем е точно в него. Ако приемем, че олигархичните интереси са превзели огромна територия, то на другия бряг имаме непоклатими десни клишета, които Радев не се опита да разруши, а просто да каже, че ще управлява по-добре в същата тази система на несправедливост, плоски данъци и вечното поставяне на интересите на бизнеса пред интересите на хората.

Именно това отне от остротата на кампанията му и позволява на Борисов да обикаля като уличен проповедник, за да мобилизира своята партия. И ако в деня на изборите се събудим с парламент, който по никакъв начин не е в състояние да осъществи някаква управленска аритметика, България отново ще е бутната в бездната от нови и нови избори, без шанс за стабилизация и някаква различна визия за бъдещето.

Радев усеща това, защото има добър инстинкт и заради това реториката му се изостри в последните дни, но пък цялата му коалиция иначе води прибрана кампания. Там очевидно е забранено дори да се играе за преференции, което често дава възможност за повече оживления и вътрешна конкуретност. Истината е, че в медийния свят политическата енергия е важна, защото тя придава на общствените процеси значение. В кризисна ситуация хората трябва да чувстват надежда, иначе какъв е смисълът да отиват на избори. Точно липсата на истинска надежда прави така, че активността отново няма да е висока. Задушаването й не е вина на Радев и не можем да го посочим с пръст, но е факт, че когато не вдъхновиш хората, не можеш да разчиташ на промяна през вот. Най-много да презаредиш системата с още малко изсмукан от костите живот.

Другата голяма мистерия в тази кампания е оттеглянето на Делян Пеевски в сенките. Откакто Радев обяви, че подава оставка и ще се яви на избори, лидерът на ДПС потъна в безкрайно мълчание. Все едно гледаме друг политически лидер, а не онзи, който организираше протести срещу „мистър Кеш“, който призоваваше Радев да се яви на терена, който говореше за „лелката в президенството“. Тази реторика биеше постоянно политически адреналин на Радев – тя го оформяше като алтернатива, като незаобиколимият пилон, който олигархията иска да съсипе и премахне. Мълчанието на Пеевски структурира кампанията по съвсем друг начин. При липсата на основния враг на терена, искрите между ГЕРБ и „Прогресивна България“ се превърнаха в истински огън. Лидерът на ДПС остави всички останали да се бият, а той започна да се обажда само по темата за членството в Съвета за мир и за цените. Никой не знае дали това е ситуационно поведение или премислена стратегия, но това мълчание още отсега детонира почти всяка възможност за негласно сътрудничество между Борисов и Радев, дори и по въпроса за смяната на състава на ВСС и избор на нов главен прокурор. Когато едната от страните не дойде на бойното поле, това поставя всички останали в стратегически цайтнот. Едва ли мълчанието ще продължи докрай, но неговото наличие днес наистина изостря отношенията между всички останали. Може би на това се дължаха леко комичните опити на водача на ПБ в Кърджали Иван Демерджиев да нахлуе в офиса на ДПС, за да издирва Пеевски и да дебатира с него. Това е ефектен кинопохват, но като политическа стратегия той издава известна безпомощност. Защото истинската борба с олигархията не се нуждае от персонализация. Пеевски е системен, а не индивидуален проблем. При сегашното икономическо статукво, ако не е той, то неговото място ще бъде заето от някой друг. Да не говорим, че изплъзналите се от контрол цени абсолютно сигурно ще изместят почти всички останали теми в следващия парламент, така че дори и голямата заявка за нова съдебна система ще трябва да остане назад. Това мълчание не е глупаво, но определено е проблемно и за ГЕРБ, и за „Прогресивна България“, както и за ПП/ДБ. Защото сега трите партии стрелят една срещу друга, без да мислят за бъдещето и без да виждат, че това е огромен капан. Безкрайните обиди днес ще се превърнат в абсолютно политическо безплодие утре.

И цялата тази странна кампания се развива на епично батално платно. САЩ затънаха в неспечалваема война в Иран, цените на петрола скочиха драматично, световната енергийна система изтръпна, Ормузкият проток като тромб запуши доставката на нефт, а в България това се забелязва само инцидентно и без голям ентусиазъм. Преди няколко дни видях клип в който Асен Василев и Димитър Стоянов се карат за това колко са агентите на ДС в листите, а не за истинските проблеми. И това е най-голямата, най-ужасната и най-незаобиколима странност на всичко, което се случва. Цялото торнадо от проблеми ще ни се стовари след вота, а нито една партия, с малки изключения, не забелязва това. 

Още отсега е ясно, че следващият парламент ще е мразен. 

За пореден път. 

 

 

Войната и паметта за историята

 

Скъпи приятели, уважаеми другарки и другари,

 

Преди две години светът стана свидетел на една проява, която ще остане в историята като триумф на политическото лицемерие. На възпоменателната церемония в Освиенцим, пред портите на най-страшната фабрика за смърт, се беше събрал целият „европейски елит“. Там можеше да се види самодоволната усмивка на Урсула фон дер Лайен, високомерното изражение на полския премиер Доналд Туск, костюмари от всяка европейска страна, които лицемерно скланяха глави пред едно от най-големите престъпления в историята на човечеството.

Но сред официалните лица липсваха представителите на Русия –държавата, чиято Червена армия отвори тези порти и спаси малцината оцелели от пещите на крематориумите.

Как е възможно да почиташ жертвите на Холокоста, без да споменеш кой строши гръбнака на кафявата чума?

Това не е просто дипломатически пропуск.

Това самозабравяне на европейските елити е автентична гавра с историческата памет.

Да зачеркнеш ролята на съветския воин, освободил Освиенцим, е политическо извращение, което има една-единствена цел: да подмени истината за това кой е агресорът и кой – спасителят.

Съжалявам, че днес трябва да говорим за това.

Но няма да е честно  към паметта на загиналите, към тези, които дадоха живота си, за да не отбележим това парализиращо лицемерие.

Днес сме свидетели на пълномабащна война срещу историята и паметта. Тя е повсеместна, смазваща и има твърде много политически съучастници.

Пренаписването на учебниците доведе до там, че днес в центъра на Европа се реабилитират сътрудници на нацизма.

Двойните стандарти позволиха на неофашизма да придобие нови и нови измерения, маскиран зад паравана на „демократичните ценности“ и да получава повсеместна политическа легитимация.

Пикът на това безумие, разбира се, е псевдодържавата Украйна, която от 2014 година насам е изградена изцяло върху неонацистка основа за която цяла Европа остава с широко затворени очи.  Европа е сляпа за факелните шествия, възкресяването на бандеровщината, пречупените кръстове в украинската армия и тайните татуировки с Хитлер.

Това е токсична храчка срещу не само срещу светлия образ на политическите затворници и концлагеристи, не просто към участниците във войните, а към хората със здрав разум, към онези тихи дисиденти, които днес извършват най-голямото престъпление – помнят!

Помнят и не искат да забравят.

Помнят и пренасят през времето спомена за онези, които устояха и с кръвта си дадоха възможност на тази нова Европа да я има днес. Без тях всички урсули днес щяха да вдигат ръка за нацистки поздрав и да лаят лозунги в подкрепа на Третия райх.

Когато легитимираш нацистки формирования и им даваш власт, ти не градиш бъдеще – ти възкресяваш демоните на миналото. А миналото има странната способност да се завръща в още по-извратени форми.

Много искам да си говорим само за история. Тя е важна и в нея се крият много уроци. Проблемът е, че те не са научени и никой няма намерение да ги учи.

Днес живеем в епицентъра на нови войни. Не е само Украйна. Войната в Близкия изток ежедневно отнема животи, а светът претръпна да вижда разрушена инфраструктура, поредната новина за убити палестинчета, за бомбардирани ирански ученички, за безкрайна поредица от разрушения и убити в Ливан. Ние сме изправени пред нова вълна на психопатичен милитаризъм, който става все по-зловещ от ден на ден.

Неговият пик беше в изявлението на американския президент, че ще затрие цяла цивилизация в рамките на нощ.

Да, в крайна сметка той отстъпи и не го направи, но възкресяването на този геноциден речник е много опасен процес. Той показва пред какво чудовище сме изправени и за мен е истински потрес да виждам как една след друга всяка българска власт превива гръбнак пред подобно безумие. 

Това не е нормално. 

Никога няма да бъде нормално.   

Докарахме до дотам, че служебната узурпаторка на външно министерство Надежда Нейнски да твърди, че американските самолети на нашето летище ни осигурявали повече сигурност. 

Ами да пита Саудитска Арабия, Бахрейн, ОАЕ и Кувейт дали е така?

И целият този процес започна със умишлената амнезия за историята, с късането на страниците от учебниците за минало, с подмяната на ценностите, които трябваше да бъдат в основата на нашия свят.

Наскоро гледах документален филм за Освиенцим. 

Той беше пълен с политически патос срещу холокоста, но в него не бе казана нито една дума за това кой освобождава лагера. Нито една дума. От цялото киноповествование лъхаше внушението, че американците са тези, които са разбили черните огради. Това е влудяващо нечестно и смазва съзнанието, защото подмяната вече е нетърпима. Никой няма правото да пренаписва историята по този начин. А тези, които го правят подпечатват не само забравата, но и всички сегашни и бъдещи военни престъпления.

 

Скъпи приятели,

 

Дотук бях песимистично настроен, но все пак си струва да кажем няколко думи за подвига на всички политзатворници и хора, които се опълчиха на фашизма. 

Затваряха ги в лагери, преследваха ги, измъчваха ги, но те победиха. 

И тази победа, особено в България продължава да бърка в здравето на политическите лилипути. 

Защото хората, които оцеляха изградиха една великолепна държава. Държава, която и до днес е като ярък спомен за това каква можеше да бъде България. Държава, останките от която и до днес се разпродават и крадат. Защото тези хора оставиха след себе си безсмъртна и светла следа, следа, която не може да бъде затрупана с кал или интриги.

А какво ще оставят след себе си днешните безродници?

Абсолютно нищо. Те приживе са обречени на забрава, а след смъртта им ще бъдат пратени там, където им е мястото – в мазето на историята, при всички останали политически микроорганизми, които са си въобразявали, че струват нещо.

Заради това ми се струва, че в тази кампания, която се води в България днес, няма по-важен въпрос от този за войната и мира. Цените са ужасяващи, безвремието е абсолютно, но ако днес никой не вдига глас срещу империалистическия милитаризъм, утре няма да ни остане свят, който да браним.

Аз лично се радвам, че БСП е една от малкото партии, която ясно и категорично каза „Не на войната“.

И същевременно знам, че това вече не е достатъчно.

Ние трябваше да продължим да говорим, че това е терористична, незаконна, престъпна, зловеща война, която за пореден път ни показва, че всички красиви приказки за ценности и демокрация са били просто прах в очите. 

Западният свят е попаднал в капана на глобалната олигархия, която е жадна за ресурси и капитали и, за да ги придобие е готова да унищожава страни, да убива хора, да мачка наред. Точно тук левицата трябва да бъде много по-мощен глас, защото тази тема пряко ни сродява и с времената на Димитър Благоев, и с политическите усилия на Георги Димитров и на всички други, които знаеха, че фашизмът не е аномалия, а е просто онова в което финансовият капитал рано или късно ще се превърне.

Точно това ни говори паметта за политическите затворници, за онези, които се съпротивляваха и показаха невероятна сила на духа. 

Не са малко хората, които още помнят. 

Не са малко тези, които не спират да говорят да истината, не са унищожени онези, които не си примиряват. Заради това трябва да изпълним символиката на 11 април с нова съдържание. 

И това съдържание да е призив за нова съпротива, призив за нова активност, защото отново ни предстои битка с фашизма. 

Този път той е по-страшен, по-гаден и още по-кървав. 

Длъжни сме да я спечелим…