Различната ДУМА: Социализъм.

 

От миналата седмица ДУМА започна нова седмична рубрика: "Различната ДУМА".

Имам честта първият автор в нея да съм аз, но се надявам, че скоро тази компания ще се обогати с нови и нови имена.

Тони Джуд беше казал, че думите са последното нещо, което ни е останало в този хаотичен и тревожен свят. И трябва да бдим над тях, защото няма с какво да ги заменим. Това важи още повече за различните ДУМИ.

В навечерието на Бузлуджа моята различна дума бе "социализъм".

Така се роди този текст.

Социализъм е дума, пълна с живот. Тя не оставя никого безразличен.

Огромна част от хората свързват с нея надеждата си за различен свят, а останалите са готови да водят дълги политически войни с носителите на тази надежда. Социализмът не е просто дума. Той е идея, а това го прави вечен и незаобиколим.

Навремето един социалист - американецът Карл Сандбърг, написа великото стихотворение "Троица". Първият куплет от него разтърсва сърцето:

 

Когато бях дете, чух три червени думи -

по улиците падали французите за тях:

Братство, Равенство и Свобода. Попитах

защо за думи хората загиват...

 

Истината е, че хората не трябва да загиват, но ако загиват, го правят заради идеите. Но точно тази идея, въплътена в трите червени думи, промени света.

Много от нещата, които днес имаме за даденост, са продукт на тази идея - нормираният работен ден, почивните дни, средната класа, по-високите доходи, трудовите права, майчинството, изравняването на заплатите на мъжете и жените, правото на самоуправление, всеобщото здравеопазване, социалните системи за подпомагане.

Социализмът не е фантазия. Той е идея, която всеки ден виждаме край нас. Или поне неспиращата битка за нея.

В България от 36 години се води яростна война срещу идеята за социализъм. И тя не е спирала нито за миг. Можем да я видим и днес в безкрайния парад от десни икономисти, които са превзели екраните и оттам ежедневно ни хранят с токсичните си десни идеи. Минималната работна заплата - това било комунизъм. По-високите доходи - чист болшевизъм. Какви високи доходи могат да искат тия мързеливи и непроизводителни селяни?

В центъра на колективното българско икономическо несъзнаване все още е митичната фигура на предприемача и работодателя. А за това, че производителността е тяхна функция - инвестиция в техника, инвестиция в хора, никой дума не обелва. Всички трябва да сме на колене пред могъщите богаташи и техния стремеж да си купят пета кола или луксозна яхта, с която да порят водите на Лазурния бряг. А междувременно ножицата между бедни и богати се отваря все повече, неравенството е придобило епични размери, а от екраните на телевизорите ни внушават, че нещата стоят така и ще бъдат такива до свършека на времето. "По-лесно е да си представим края на света, отколкото края на капитализма", бяха казали двама марксисти за безнадеждната ситуация днес, когато ни отмениха правото на различно бъдеще и се опитаха да ни удавят в идеята за край на историята.

Но има светлина в тунела. Винаги има.

Днес БСП, която понесе тежък удар на последните избори, се качва на Бузлуджа с Манифест за социализма на новия век. Това не е архаичен порив. Виждаме, че в сърцето на финансовия капитализъм - САЩ, днес се появява ново поколение политици, които не се срамуват да се наричат "демократични социалисти" и техният възход е очевиден. Един от тях стана кмет на Ню Йорк, прекрасен град, разяден от неравенство. Младежите от целия свят усетиха големия капан на капитализма - закостеняващата олигархия от милионери и пълното изчезване на равните шансове.

"Този свят не ми харесва" беше написал блестящият публицист и, да, социалист, Николай Петев. И после описа смазващата картина на капитализма, който подмени ценностите, превърна всичко в нещо за продан, защото брои само богатите за хора. "Този свят трябва да се промени", завършва той.

Заради това днес българските социалисти трябва да дадат своята визия за промяна на страната си. А това ще е път за промяна на света.

Може би нещата трябваше да стигнат до крайност, за да може партията да се върне към тази идея, към своите първоначала, там, където винаги е бил източникът на нейната сила.

Междувременно България успешно се върна във времената на Димитър Благоев и вероятно заради това думите на Дядото стават все по-актуални, жизнени и интересни.

БСП просто е трябвало да се върне при него.

При социализма, когато водеше най-истинската битка на Земята.

Антикапиталистическата БСП разтревожи десните умове

 

Едно кратко и категорично послание, което прозвуча от Бузлуджа тази година - "Да преодолеем капитализма!" - вдигна мътна вълна от виртуална злоба, политически съскания, клетви, проклятия и токсична слюнка. Всеки десен инфлуенсър и "създател на съдържание" побърза да се упражни върху него. 

Десетки криви пръсти с кални нокти бяха насочени към БСП - БСП била архаична, БСП бъркала в блатото, за да вади най-престарелите лозунги, капитализмът бил незаобиколим, БСП показвала на целия свят защо е политически мъртвец и как се е случило така, че е останала извън парламента...

Истината обаче е малко по-различна. 

Самият факт, че едно кратко послание така разтревожи десните умове е ясен признак за партия, която отново се изпълва с живот. Защото нека да си спомним декември месец миналата година - протестиращите в зимния студ дори не си правиха труда да забелязват БСП, въпреки, че тя бе част от управлението. За хората, които бяха гневни и ядосани левицата буквално не съществуваше като фактор. Това е единственият признак за политическата кома, когато дори не можеш да разгневиш истински хората.

Днес БСП - бавно и леко мъчително - започва да намира своя нов път. След такава политическа криза, която те е пратила извън парламента за първи път от 36 години насам, една партия има два изхода - или да се прави, че нищо не е станало и напълно да залезе в канализацията на историята или да се върне към своите автентични корени на истинска битка и радикални послания. Да не би идеите на Благоев да са били посрещани с по-малко ирония и присмех? Но точно тези идеи дадоха вълнуващ живот на левицата. А и в завръщането към идеята за социализъм няма нищо архаично, нито пък остаряло. Съвсем наскоро проучване на CNN показа, че вече по-голямата част от членовете на Демократическата партия в САЩ възприемат себе си като демократични социалисти. Те извоюваха кметското място в Ню Йорк, в Сиатъл, тоест в тази идея има много жизненост. И, да, България не е САЩ, тук пътят ще е по-трънлив и труден, но на Бузлуджа тази година се качиха толкова много хора, че човек дори и да не иска, няма как да не се изпълни с оптимизъм, че все пак светлинка в края на тунела има.

Когато за едно просто послание (да преодолеем капитализма!) се налага да изпишеш статус с обема на "Война и мир", това доказва само едно - тезата ти вече издиша, тя е статукво, което даже и много думи не спасяват.

БСП остана извън парламента, но още тревожи дясната мисъл и нейните човешки разсейки. Струва си да го отбележим.

"По-лесно е да си представим края на света, отколкото края на капитализма", бяха написали двама марксисти преди време. 

Точно тази сянка виждаме днес - капитализмът убива планетата, но неговите орки продължават да го бранят.

Ами добре се получи, че някой им наруши емоционалното равновесие...

 

Неочакваното начало на кандидат-президентската кампания у нас

 

Само преди десетина дни гледах как няколко политически шамана, събрани в тв-студио като вещиците от „Макбет“ край котела с вряща и бълбукаща смес и гадаеха как чак наесен ще знаем имената на играчите, че всички участници в този мистичен процес ще гледат максимално да отложат своето обявяване, защото никой не бил сигурен кой ще го подкрепи и кой не. С други думи – врачките от сутрешния блок си представяха изборите за президент като южнокорейския сериал „Игра на калмари“ – кървава надпревара, която ще остави след себе си политически трупове, жертви, много покойници и десетки ранени. Може би, защото през мъчителните години на прехода точно президентските избори предложиха най-пикантните изненади и поднесоха най-много обрати в сюжета, ако продължим да се придържаме към кино-речника на епохата. Точно, както никой, ама абсолютно никой не предсказа, че през 2001 година Георги Първанов ще стане президент, така и 15 години по-късно повечето говорещи глави, социолози, политолози и папагали бяха убедени, че няма начин новопоявилия се кандидат Румен Радев да направи нещо значимо на в политиката. „Животът винаги се е стремял да прилича на киното“, казваше ироничният Виктор Пелевин и по нашите ширини именно изборите за президент обичат да отправят такова предизвикателство към изкуството.

Припомняме телевизионната седянка отпреди десетина дни обаче, защото в края на миналата седмица Илияна Йотова събра очите на всички, когато избра БНТ и предаването „Панорама“ официално да обяви, че ще се кандидатира за президент. Направи го в края на едно много дълбоко и интересно интервю в което тя показа най-доброто от себе си – самостоятелност на мисленето, интересен и дълъг политически опит, здрав разум, хладнокръвен характер – и, о, да, - чувство за хумор. Това си беше урок по политика както и за новопосветените в това тайно изкуство, така и за отдавна изкушените от него. Защото Йотова реши повече да не изчаква търпеливо, да остави партиите да се наканят на някакви смели ходове и стратегии. Тя излезе, заяви се и разтърси заспалият политически свят, който се задушава в прегръдката на текущите скандали и отказва да начертае перспектива поне за половин година напред.

Чуха се и тепърва ще се чуят много версии за това защо Йотова се реши на този бляскав ход, защото из медиите като отровен газ отдавна върлува интригата, че Радев си търси друг кандидат за президент. Никой не е наясно дали това е вярно или не. Проблемът е, че няма значение каква е истината, защото медийният наратив е като радиация, той се просмуква в костите на истината и разяжда дори най-здравите политически връзки, ако срещу него не се реагира. А фокусите с имената за потенциални кандидати започнаха още след изборите през април – Атанас Семов, Даниел Вълчев, шефът на ВВС Николай Русев. Логиката на интригата бе следната – ако Радев искаше да подкрепи Йотова той щеше отдавна да го е обявил. Идеята едно име да се пази в тайна се крепи върху усещането, че колкото по-дълго време то е в сенките, толкова по-малко време ще има за неговото очерняне. В случая с Йотова обаче това не важи – тя е пред очите на публиката от много време насам и следователно няма никакви причини подкрепата за нея да се държи в тайна. Но видяхме как след изненадващия резултат през април политическата система изпадна в ступор и първата жертва на това стана подготовката за президентските избори. Темата остана встрани, тя беше затрупана с нови и нови проблеми и така до реалните избори остана съвсем малко време, а всички кандидати бяха размятани като хипотеза, но и не и като нещо реално.

С изявлението си Йотова разтърси всичко това, разклати самата основа на убеждението, че всичко трябва да се пази в тайна и зададе съвършено нов политически дневен ред на цялото лято. Само няколко дни след нейния анонс се видя и първия пробив в „Прогресивна България“ – министърът на отбраната Димитър Стоянов обяви, че ще гласува за Йотова, независимо кой кандидат би подкрепила партията му. Според мен това е отблясък от някаква вътрешна драма там и подозирам, че Стоянов просто се опитва да даде кураж на много хора да заявят своята подкрепа за Йотова, а не да чакат последната дума на Радев. С което не искам да кажа, че напрежението ще пропука най-голямата партия, просто тя беше изпреварена с една обиколка от лидера на БСП Крум Зарков, който само минути след интервюто обяви, че лично той подкрепя Йотова и смята, че тя ще има подкрепата на всички социалисти. Да, БСП е партия, която взе три процента на последните избори, но точно нейната дума е важна за президентските избори, най-малкото, защото политическата биография на Йотова е тясно свързана с нея. Да не говорим, че президентските избори винаги се успявали да влеят адреналин на БСП в най-мъчителните мигове на нейната история по време прехода. Заявката дадена толкова рано веднага показа, че Йотова не просто иска да спечели това състезание, ами се готви и да го вземе на първи тур. Стенанията след нейното интервю са най-доброто доказателство, че тя е на път да го направи.

Прегледах крокодилските сълзи на десницата – там воят стана мелодраматичен, че Илияна Йотова – това е Румен Радев 2, че правителството иска да си назначи персонален президент и така да превземе цялата власт в страната. Сама по себе си тази опорка е страшна нелепа, защото България вече е живяла във времена, когано трите основни власт бяха в паяжината на ГЕРБ. Да, беше неприятно, но вселената не рухна, нито пък България катастрофира. Политическите пулсации на обществото често позволяват такова триединство на властта, но то никога не е за постоянно, да не говорим, че обикновено трае кратко. А и всеки, който познава биографията на Илияна Йотова прекрасно знае, че тя никога не е била функция на друг човек, че успя да запази собствено лице в политиката и нещо повече – собствен подход към нещата. Йотова извървя най-трудния път – от чисто партиен политик към национален лидер и заради това сега нейната конкуренция за бъдещия вот изпадна в ступор, ужас и летен маразъм.

С ушите съм чувал как десни стратези, политолози и обикновени кръчмарски философи си правеха ехидни сметки как Радев прецаква Йотова, Йотова се отказва от състезанието и как тогава Техният Десен Кандидат получава шансове да се изстреля и да стане президент. Оказа се, че всичко това е въздух под налягане, политическо чекиджийство (ако цитираме Карбовски пред БНТ) , защото Йотова надигра и тези схеми и елементарни игрички с нейния анонс. Тя го направи тогава, когато успя да хване всички неподготвени , а това носи кротка радост в сърцето на страничния наблюдател, както наблюдаването на гросмайсторски ход по време на двубой за световната титла по шахмат.

Защото, оказа се,  останалият политически терен е достатъчно окалян. Два дни след заявката на Йотова БНР издири Андрей Гюров да го пита за неговите бъдещи намерения, но най-доброто, което медийния герой изцеди от себе си беше, че още не бил сигурен. И сигурно очаква всички десни лелички да почнат да подсмърчат, че нашето момче може и да не излезе на избори.

Национална трагедия...

Откакто напусна случайното си (и последно) премиерстване Гюров последователно участва в нещо като маратон с половинката си Георги Кандев, снима се как сече дърва под музиката на Тони Стораро, пусна секс-касета с пиарката си (добре де, това си го измислям), ходи на голямото дясно плюскане в "Оборище", написа няколко мелодраматични политически статуси, снима се как тревожно предупреждава срещу високите скорости на пътя и как се бръсне с мъдър поглед пред огледалото и очи, пълни с евроатлантически ценности. А, да, и спомена, че не бива да имаме никакви отношения с Иран.

Но...още...не...бил...решил!

Пиша го с многоточия, защото това е супер абсурдно. Цялото премиерстване на Гюров бе замислено като кампания за президентските избори, но просто никой никога не бе очаквал, че резултатите от парламентарния вот по такъв начин ще пренаредят политическото пространство. Да не говорим, че политическата му половинка Георги Кандев също бе извадена от забвение, а той, милият, се оплете като пиле в кълчища защо е напуснал МВР. Всички полицаи знаят защо – Кандев искаше да си прибере 20-те заплати при пенсиониране преди да ги направят само 10 или да ги махнат изобщо. Но той напусна с намеци, че са му връзвали ръцете за разследвания, а сега се оказа, че той просто се чувствал недооценен. На този фон разбирам защо и двамата не бързат да се обявяват като кандидати. Защото вече изглеждат нелепо и ясно осъзнават, че са били задминати със свръхсветлинна скорост. На този фон пък още по-жалко звучат призивите на Бойко Борисов за единен десен кандидат. Просто за някои хора времето е спряло преди десет години и никога повече не е тръгвало напред.

Нито едни избори, разбира се, не са предрешени, но имам усещането, че тези ще приличат много на онзи президентски вот през 2006 година, когато основната интрига беше дали Първанов ще ги вземе на първи тур, а ако стигне до втори кого ще трябва да бие на него…