Sunday, May 15, 2022

Битката на левицата

 

Миналата сряда парламентът гласува решение за оказване на „военно-техническа помощ“ на Украйна. Това решение и сега стана повод за невероятни скандали, а вероятно щеше и да е причина за революция, ако в него не се уточняваше какво точно се разбира под това и, че от дефиницията напълно отсъства изпращането на оръжия. Темата се нагорещи до крайност, социалните мрежи изригнаха, десетки коментатори на свободна практика решиха да развихрят метафоричното си писане. Изобщо оказахме се в окото на бурята и заради това изчаках няколко дни преди да напиша този текст.

Нека да кажа няколко изцяло прагматични думи за това решение. Да, знам, аз също се вбесявам, но твърде често политиката е тактическа игра, опит за постигане на възможното, а не преследване на измислени дракони. С други думи – БСП използва максимално всичките си ходове, за да постигне нещо, което е в решение на България.

Много хора (една огромна част от тях гласоподаватели на „Възраждане“) изпълниха виртуалното пространство с хленчове и филипики в стил: „Толкова ви вярвах, но вече край!“. Опасявам се, че тази красива опорна точка е изключително измамна.

БСП много лесно можеше да хвърли бялата кърпа и да мине в опозиция. В мигове на криза това е не просто лесен ход, той осигурява бързи позитиви, дава енергия и те нарежда моментално в редиците на политическите партии, които винаги са прави и развълнувани. Само че дали това щеше да спре оръжието за Украйна? Нищо подобно – БСП със своите 26 депутата нямаше как да е решаващ фактор след като почти всички останали партии с изключение на една, щяха да го подкрепят. И тогава, повярвайте ми, решението щеше да е максимално крайно. Защото левицата е онзи абсолютно необходим фактор на здрав разум, който работи основно за постигането на компромис и заради който днес България само ще ремонтира военна техника, а няма да изпраща оръжия в Украйна.

Нека пак да ви повторя – БСП беше в основата на търсенето на компромис, в основата на това България да прояви характер, независимо от международния натиск. И така страната ни има парламентарно решение, което гарантира, че българско оръжие няма да бъде изпращано в Киев.

Всичко останало са не просто злостни политически манипулации, а целенасочени интриги. И аз много искам в политиката днес да има чисти решения, ясен избор между „добро“ и „зло“, но дайте честно да си признаем това е невъзможно.

Не веднъж и дваж пъти съм писал за престъпленията на киевския режим и за зверствата в Донбас, които видях с очите си. И точно от тази гледна точка считам позицията на БСП за правилна. В ситуация в която много партии отказаха да мислят, единствено левицата запази присъствие на духа и успя единствена да отчете националният интерес.

И ако някой има съмнения дали решението е добро, дали наистина отразява автентична позиция, а не е просто театър на сенките, нека да отвори произволна статия от десен анализатор. Само вижте каква вахканалия е там – в изкривения свят на дясната мисъл премиерът се казва Корнелия Нинова, тя коли и беси в България, задава решения и контролира абсолютно всички – от Кирил Петков до Владимир Зеленски. Тази мътилка от отрицание, вой и гняв е най-добрият показател, че БСП изпълни своето решение, че БСП остана вярна на своите думи. И най-важното – не предаде своите избиратели. Някои от тях сигурно още са ядосани, защото прекаляват с фейсбук. Нормално е. Рано или късно обаче ще осъзнаят истината. 

Убеден съм в това. 

 

 

Корнелия Нинова - сапьорът в сянка

 

Ако човек следи десните "анализатори" от миналата седмица насам (това е занимание нелеко и често опасно за мозъчните клетки), то той със сигурност е дочул непрестанно усилващият се вой, който се носи от тези нещастни телевизионни и виртуални създания. Този животински рев трудно може да бъде трансформиран в нормални политически понятия, но, ако се опитаме да преведем този фанатичен поток на съзнанията, то той гласи: "Корнелия Нинова е истинският премиер на правителството". Чухме подобен жалостив хленч от Даниел Митов, след това се понесе като цунами по профилите с украински знаменца, за да се превърне в някакъв апокалиптичен гърч на дясната мисъл, който още се разнася из пространството. Нека да обясним накратко за тези, които не се имали време да се занимават с психиатричните драми на виртуалните десни воини. След като парламентът прие решение в което е записано, че България ще оказва "военнотехническа помощ" на Украйна, но изрично уточни какво се разбира под това и в уточненията нямаше дори думичка за износ на оръжия, крайното дясно изпадна в анафилактичен шок.

В денят в който се приемаше това решение, продукт на ожесточени дебати и размяна на мнения, край парламента се проведоха два митинга. Единият до паметника на Цар Освободител, който настояваше България да запази неутралитет, и другият до "Александър Невски" в който група бесни десни настояваха страната ни моментално да почне да въоръжава до зъби режима в Киев. Всъщност тези два протеста са прекрасна метафора за разделението, което раздира цялото ни общество. Нека да не се заблуждаваме - феновете на Украйна определено за малцинство, но за сметка за това те имат медийна подкрепа, ресурси и икономическо влияние. Така или иначе истерията достигна до фанатични нотки и точно заради това парламентът нямаше как да излезе с крайно решение. Нямаше как. Всякакви алабализми за политическо лидерство, водачество, смелост, лоялност и съюзни отговорности много лесно се дават от телевизионните екрани, но точно тук опираме до разделение, което не веднъж и два пъти в историята се е превръщало в гражданска война. И заради това приетото от парламента беше оптималната точка на компромис. Компромис, който всички страни възневидяха моментално.

Но в този текст ще си говорим за реакциите на бурлескното градско дясно, което веднага привидя в решението дългата ръка на Корнелия Нинова. Оказа се, че според новата политическа легенда целият кабинет е създаден като театър на сенките, който да прикрие факта, че БСП управлява, а Нинова е фактическият министър-председател, който не само коли и беси из страната, но е в състояние да извие ръцете на украинския посланик да напише писмо до парламента с което да спаси коалицията. Поразтърсете се из десните мозъчни аномалии и веднага ще откриете такива твърдения. Те са съпроводени с много прилагателни, много патетична енергия, страсти стонове и полуоргазмени проклятия. Никога не съм подозирал, че страната ни е толкова пълна с мъченици на съвеста за които даването на оръжия е върховен акт на съюзничество. Което е много перверзно, ако наистина е вярно. Защото какво точно подпомагаш с оръжията? Продължаването на избиването на хора. От двете страни. Цялото мрънкане за оръжия е симптом на изключително опасния процес за това, че т.нар. "цивилизован свят" вече напълно се е отказал от идеята за постигането на мир и сладострастно предвкусва Украйна като дългогодишно бойно поле и геополитическо блато. Най-вероятно, защото сядането на масата за мирни преговори, за постигането на траен мир, изисква продължително и мъчително разсъждение за това кога точно започна войната, какви са причините за нейното избухване, какви точно са вините не само на едната, а и на двете страни. Именно подобен опит за заряване на главата в пясъците на войната се опитват да направи Европа днес. И България, оставайки лоялен съюзник, все пак отказа да участва в този спектакъл на войната и на дрънкането на оръжия. Заради това си ми безкрайно смешни телевизионните недоразумения, които твърдят, че България е превила гръбнак. Напротив. Точно в тази ситуация единственото симпатично е, че страната ни отказа да се подрежда в една редица с всички останали и за първи път от много време насам се опита да формулира собствен национален интерес. Той и заради това беше толкова люто заклеймен. Защото една малка групичка от самозатворени солипсисти отказва да види как превърнаха конфликта в Украйна в отворена рана в сърцевината на българския народ.

Точно тук според мен се намеси факторът "Нинова". В много кризисни ситуации лидерката на БСП е показвала безпогрешен политически инстинкт, железни нерви и съобразяване с мнението на хората. Защото всъщност това е истинското лидерството - да чуеш народът си и да се опиташ не да го бичуваш с моралистични есета, а да изпълниш неговите въжделения. Това, че Нинова е премиерът в сянка, разбира се, е банална политическа интрига, която трябва да се подклажда, за да може да е поредният скандал в коалицията, но е факт и друго, че Нинова успя максимално да защити интересите на левите избиратели. Част от тях са гневни, разбираемо е, но рано или късно, когато мъглата слегне, а медийните пиратки бъдат изхабени, ясно ще се види, че БСП беше факторът на здрав разум в най-кризисната ситуация за коалицията за краткото време на нейното съществуване. Защото БСП лесно можеше да хвърли бялата кърпа, да излезе в опозиция и да извлече максимални ползи от това състояние. Мога да ви кажа, че това щеше да донесе политически точки на левицата. Но ефектът за държавата щеше да е нулев. Защото, освободено от своята социална и здравомислеща компонента, правителството не само щеше да има развързани ръце за износ на оръжия, но даже и да беше решило да прати войски, пак нямаше кой да го спре. В кипежа на страстите трудно се осъзнават простички истини, но рано или късно, здравият политически разум побеждава.

И заради това митологемата за Нинова като за премиер в сянка всъщност може да се обърне срещу нейните автори. Защото в цялата злост и напрегнатост на тази ситуация за първи път видях хора, които не са известни със своите симпатии към Нинова, да оценяват това, че тя не просто запази дух в тази ситуация, но в крайна сметка постигна и граждански мир. Защото всяко различно решение щеше да предизвика политически взрив. В тази смисъл не знам дали трябва да наричаме Корнелия Нинова премиер в сянка. Но виж, че беше сапьор в сянка вече няма кой да отрече...

 

Sunday, May 08, 2022

Свободата на словото, войната и всички останали демони

 

Новина, която си струва да отбележим – само за една година България напуска мрачното, потискащо и зловещо 113 място по свобода на словото и се изстрелва с 21 места нагоре и вече е на 91 позиция. Нещо повече според класацията на „Репортери без граница“ ние вече не сме на последно място и Европейския съюз по този критерий – оставяме Гърция зад нас.

През годините съм чувал много яростно оспорване на начина по който се формира тази класация. Твърдеше се, че принципите й са неясни, критериите абсолютно измислени, а и че самото нареждане на държавите се използва като инструмент за клатене на властта. Достатъчно е да извадите стенограмите от 44-ото Народно събрание. Всеки път, когато БСП, единствено и само БСП, поставяше въпроса за свободата на словото и за отношението на властта към него, срещу нас политаха ракетни снаряди от отровна словесност. ГЕРБ бяха убедени, че са създали съвършената държава, където свободата на словото е отговорност единствено на журналистите, а според Вежди Рашидов в България имало толкова свобода, че преминавала в свободия и направо анархия. И всичко това на фона на подчинени медии, наплашени журналисти, икономическо задушаване на най-неудобните издания и купени, за да бъдат затворени телевизии.

С други думи – вярвам, че днес България наистина заслужава да бъде по-напред в класация за свобода на словото. Всеки може да има своите критики към властта, всеки може да е недоволен от правителството, но го няма това смазващо усещане, че ако напишеш нещо критично или неудобно, премиерът ще прасне три гневни есемеса на шефа ти и оттам-нататък оставаш без хляб, трибуна и възможности за развитие. Точно по отношение на свободата на словото промяната е реална. Журналистите, които мълчаха пред Бойко Борисов и никога не му зададоха реален, смислен и неудобен въпрос, сега са първи лъвове в каненето на гости и злостните анализи. Не го казвам с ирония. Свободата трябва да се поощрява, дори и когато най-несвободните се опитват да я упражняват.

Разбира се, повечето хора в България няма да посрещнат тази новина с възторг, фойерверки и ликуване. Защото страната ни може да се е осовободила от репресията на вътрешнополитическите демони, но всички виждаме в какво се превърнаха медиите, когато трябва да коментират войната в Украйна. Дори част от журналистите, които най-много виеха срещу несвободата, първи започнаха да говорят, че е необходимо да се заглуши всяко различно мнение. И виждаме това претворено на практика из сутрешните блокове – безкраен парад на едно и също мнение, макар и изразено от различни хора.  Това, разбира се, е проблем на целия западен свят.

Спомняте ли си, че в началото на войната имаше култов момент. Журналистката Мария Овсянникова се появи зад кадър по Първи канал с лозунг срещу войната. Нашата либерална общественост получи цял половин оргазъм. То бяха нейни снимки, възхвали, тревога, че властите ще я убият. Нищо подобно не стана – Овсянникова беше глобена, а след това чух, че е станала добре платен кореспондент на западни издания и вероятно завинаги е гарантирала старините си. Никакви репресии, никакъв затвор, никакъв лагер.

Ето човек като Овсянникова ми липсва в западните, а защо не и в западните медии. Някой, който да спре безкрайното разпалване на военни страсти, кървавата и самозатворена реалност на противопоставянето и да бъде истински журналист – критичен, смел и неудобен.

Ето това ми разваля удоволствието от една добра новина.  Защото си говорим за свободата на словото в мигове в които цялата журналистика е в криза, защото избра да бъде на страната на пропагандата, а не на истината…