Sunday, November 30, 2014

Платената любов на фалшивото гражданско общество




Откакто Бойко Борисов се върна на власт, опакован в по-комерсиалната политическа опаковка, не на тройна, а направо на четворна коалиция и управленската реставрация на ГЕРБ закипя с пълна пара, започна да става ясно, че нито едно от гръмогласните заявления през последната година не е било вярно. Нещо повече, ако погледнем от днешна гледно точка заявленията, крясъците, театралните пърформанси и истериите, ще можем да ги оценим единствено и само като димна завеса, която е скривала истината от очите на обикновените хора, които се чудеха на тази улична лудост и отказаха да да се включат заради засиленото ниво на пръскане на слюнки, което демонстрираха участниците в нея.
"Не гоним туй, за да дойде онуй", гласеше един от популярните лозунги на виновното лято на 2013 година. Тогава всички от умните и красивите като лордове на опорните точки твърдяха, че принципната им битка е с олигархията и това, че искат да свалят Пламен Орешарски от власт съвсем не означава, че желаят да интронизират отново Бойко Борисов. Бяха романтични времена. Пиар-агенциите изкарваха добри пари докато подхвърляха идеи за нови и нови лозунги, политкомисарките на протеста обикаляха из телевизионните студиа, за да дават мъдри съвети по всяка тема във вселената - от това как да сготвиш протестна пилешка супа до това как протестърките да не пускат на мъжете си, ако ги уловят в левичарски настроения.

След театралното връщане на ГЕРБ на власт обаче протестърството като обществено явление залиня като манекенка попаднала в капана на перманентната анорексия. Гласът на тези, които бяха толкова активни никакъв не се чува и причината съвсем не е само в това, че една голяма част от тях се уредиха с топли управленски кресла и сигурни държавни заплати. У активистите на "Протестна мрежа" напоследък се забелязват не само наченки на меланхолия, всемирна тъга и тишина, но и тиха ярост, когато някой ги призове да се вдигнат и да протестират срещу всички дивотии, които новото управляващо мнозинство успя да сътвори за краткото си време на власт. Най-изявените протестъри вече преливат от язвителни статуси в социалните мрежи, когато някой обикновен човек се опита да ги накара да се вдигнат на уличен бунт срещу несправедливостите. Пишещият тези редове също стана жертва на такъв гняв. В едно телевизионно студио видната протестърка Антоанета Цонева се развилня като вирус на ебола срещу мене само, защото се опитах да я накарам да признае, че е сбъркала - не искаха да връщат онуй, ама Онуй взе, че стана премиер отново. "Няма да се чувствам виновна заради това, че съм протестирала", изфуча видната протестърка и призова със стиснати зъби тези, които са недоволни да излизат на улиците, за да видели колко души ще ги подкрепят. Точно по същия начин реагират и останалите участници от неясното образувание "Протестна мрежа". "Срещу кого още трябва да се възмутя", написа злостно и иронично на стената си Асен Генов, известен още като Розовия Пикасо от Надежда.
Дали някой е в състояние да обясни защо едни хора, които превърнаха протестърството в своя професия се отнасят така злобно към хората днес. Хората не искат от тях нещо свръхнеобичайно. Повечето от приканващите искат единствено протестърите да бъдат на висотата на своите думи, които те така необмислено пръснаха в безреда в летните жеги на 2013 година. Ето какво е записала Протестна мрежа в своето кредо, създадено на 7 август миналата година: "Протестната мрежа следва да се превърне в постоянно действащ инструмент за съгласувано гражданско участие и контрол, готов да да се противопостави на всяко управление, което подкрепя олигархични структури, корпоративни интереси и действа против ценностите на свободата, демокрацията и гражданското общество". Следователно да искаш от тези хора да протестират е все едно да накараш рапър да си свие козче - не само, че не трябва да получаваш гневни погледи, съскания, обиди и подмятания, но да очакваш единствено ентусиазъм и нови голи жени, които да тръгнат като пърформанс по улиците, въпреки падащите температури навън.

А поводи за протести - дал Господ. Второто пришествие на калинките в администрацията върви като сатанински план за завладяване на света. Скандалният шеф на железниците Владимир Владимиров се завърна отново. Заговори се и, че Станимир Флоров ще получи пост като директор на Държавната агенция "Автомобилна администрация". И въпреки отричането на този факт е ясно, че някой някъде е опипвал почвата за това дали е възможно всички призраци от миналото да се завърнат с изпрана биография и все така непокътната алчност. Здравният министър Петър Москов освен с екранизацията на трилъра "Еболата идва в България" може да се похвали и с това, че първата му "реформаторска" стъпка бе да отмени таксата от левче за пенсионерите при лекаря, за да ги накара да плащат пълния й размер. Ако всичко това се бе случило при Орешарски, вече щеше да има телевизионни заплахи за самоубийство, а няколко интелектуалки щяха да са написали романтични есета за заплахата от това олигархията да им наднича под полите и как трябва да се протестира оттук поне до края на мандата на Барак Обама.
Кабинетът на Борисов търси начини да скрие шефа на БНБ Иван Искров от очите на публиката, Патриотичният фронт, част от мнозинството, скача срещу заместник-министър само, защото се казва Орхан Исмаилов, но насреща само мълчание все едно гледаме модерен български филм. Радан Кънев цинично обяснява как само за две седмици е постигнат икономически подем и вече се усеща оптимизъм в хората, но дали улиците са пълни с представители на "Протестна мрежа", които да следват своята мисия? Не, там е празно все едно човек е намерил начин да отиде на гости в главата на Цветан Цветанов.

И след всички доказателства за измяна, подлост и лицемерие май е време да назовем диагнозата точно. В България това, което минава за гражданско общество е един отявлен фалшификат. Това фалшиво гражданско общество узурпира всички медии и инструменти и чрез непрестанно натрапване на своите позиции подмени всеки опит за реално създаване на истинска гражданска мрежа на недоволството. Великолепната дума "протестър", която се появи като опит за карикатурно описване на спектакъла, който ни поднасяха съдържа в себе си именно този намек - че не може хора, които са спонсорирани отвън и на практика са въплащение на идеала на Ленин за "професионални революционери" да минават за някаква съвест на нацията. Платената съвест винаги е синоним на необузданата алчност. Псевдогражданите се оформят като един от най-големите проблеми на крехката българска демокрация, защото те са една от най-големите лъжи, които са плесвани в лицето на хората. Заради това протестърите днес са бледа сянка на протестърите от вчера въпреки, че говорим за едни и същи лица. Те си изпълниха задачата, удовлетвориха грантово своите проектанти и днес им се иска обществото да може да изпадне в колективна амнезия за техните патетични и грандиозни лъжи от миналото.
Ако в протеста от миналата година имаше поне една молекула автентичност, още тогава някой щеше да загрее, че при липсата на ясна политическа алтернатива Бойко Борисов не само ще се върне на власт, но и цялата фабрика за полицейщина на ГЕРБ също ще бъде инсталирана в управлението отново. Но фалшивите граждани никога не са имали за цел да не връщат ГЕРБ. Политическото инженерство си представяше дясноцентристко управление на ГЕРБ и на Реформаторския блок и всички протести продължиха отвъд точката на абсурда именно заради това. Градското дясно много държеше да получи парламентарно представителство и не го интересуваше колко лъжи, клетви и интриги ще произведе в процеса на подобно овладяване на позиции. Не напразно лидерът на ДСБ Радан Кънев стана първият политик, който без да му мигне окото в парламента обяви, че с гласуването си за кабинета на Бойко Борисов ще наруши "пряко предизборно обещание", което си е много кротък начин да кажеш, че ще излъжеш като фолкпевица за истинската си възраст.

Политическата измама на фалшивите граждани обаче стана очевидна едва днес, когато нито един от тях не се кани да протестира, защото, ако тръгне да протестира няма да има време да си преброи получените пари. Заради това идва и якото съскане, когато бъдат призовани да изпълнят дълга си, защото в тяхното бездействие днес можем да разчетем подлостта на миналото. Фалшът винаги лъсва в моментите, когато се осъществи промяна. Оказа се, че поривите от миналото лято са били не само политзирани, но и изключително фалшиви. Да не би да пребориха олигархията? Да не би да поставиха на колене моделът, който нарекоха "кой"? Нищо подобно - те само помогна в изпирането на политическите биографии на тези, които разчитат на истеричното противопоставяне, за да могат да вършат нечистите си дела. Ето защо обществото оттук-нататък ще се нуждае постоянно от детектор за фалшиви граждани и за платено гражданско общество. Знам, че летните протестъри постоянно се вбесяват от въпроса за парите, но той е централен в обяснението на тяхната мотивация. Платената демокрация не е по-различна от авторитаризма с изключение на това, че играе театър за свобода. Каква свобода е да извършиш подмяна с автентичният гняв на хората и да го използваш да интронизираш поредната порция реформаторски идиоти във властта. Подобно заиграве с гражданското усещане за справедливост не бива да бъде прощавано никога, защото това е действие, което подрива свободата, усещането за солидарност и идеята, че гражданите някой ден наистина могат да бъдат коректив на властта, а не само улични истерици, които искат да осигурят министерски заплати на своите любимци. Точно заради това рано или късно въпросът за тези грантови протестъри ще трябва да бъде поставен на обсъждане по много радикален начин, защото платеният протест е като платената любов - прилича по форма, но много се различава по съдържание. Днес ни управлява ГЕРБ, Бойко Борисов отново е премиер и се шири тотален политически разгул заради огромната лъжа, която се опитаха да увековечат като истина. Ето защо ги няма по улиците - те са част от този нов проект за управленска лъжа. Така де - няма да е за първи път мошениците да се опитват да минат за светци, а елементарните лъжци да се опитат да играят ролята на небесни проповедници. Но слава богу това им се отдава все по-трудно. 
Политическите микроорганизми просто никога няма да станат великани.

Friday, November 28, 2014

Културното повръщане на новата коалиция




Не мога да разбера възмутените, потресените, ошашавените от избора на Слави Бинев за шеф на културната комисия. Опитвам се да ги разбера, но не мога. От какво точно сте изненадани? От това, че властта на четворната коалиция с реформаторски оттенъци, абевейски пъпки и националистическа шарка е толкова арогантна, че може да си прави, каквото иска? Ами, добре дошли в реалността тогава? Или си мислехте, че новото дипломатическо лустро на ГЕРБ по някакъв странен начин ще промени чалга-основата на тази партия и с магическа пръчица цялото виновно минало ще се изпари?
Слави Бинев е логично продължение на една власт, която общо-взето обича да се самосъзерцава нарцистично, да съществува в сутрешните блокове и пет пари не дава за нещо, което няма да донесе някакъв бърз адреналин в рейтинга. В този смисъл е живо чудо, че не направиха заместник-министър на културата Азис, защото цялото поведение на тази коалиция води именно дотук.

Историята наистина обича да се повтаря като фарс. Тези, които най-много викаха колко са културни и твърдяха, че сутрин стават с томче на Георги Господинов, а вечер преди лягане изчитат всички произведения на Кант, за да не загубят форма, със своето присъствие във властта потвърдиха иконичната фигура на Слави Бинев като парламентарен шеф на културата. Толкова беше естествено, че ми идва да закрещя - "Казах ли ви, казах ли ви?". Но това не е текст на надменния смях. Това е текст за споделената тъга. Текст за това, че мрачното минало се завръща като тв-водеща с нов лифтинг и всички се правиха, че вярват в тази промяна. Нежни политологчета хълцаха как управлението на реформаторите, ГЕРБ с лекия привкус на патриотизъм щяло да има силата да прави реформи, да управлява, успокоява и развива. И точно това от първия миг беше опашата лъжа. Грандиозна измама. Повечето шамани знаеха, ама наистина знаеха, че ще се случи точно това, че всички останали пръснати в безреда думи са просто прах в очите за наивни избиратели, които чакаха промяна.
И ето - новата власт дойде като "звук от нецензурния канал" на Бойко Борисов, нека да се позовем на Вазов. Още с повтарянето на Вежди Рашидов на поста културен министър трябваше да стане ясно, че новата коалиция е отмъстителна и иска да гази лицата на всички онези, които имаха наглостта да пожелаят истинска промяна и някакъв нов интелектуален климат. 

Не знам защо повечето от вас са забравили един драматичен факт за Вежди. На мен той не може да ми излезе от главата. И този факт не е свързан с псувните в министерството, със самопризнанията за насосването. Когато първото правителство на Борисов бе свалено с павета и камъни, във вестниците се появи дописка за това как е празнувал Рашидов. Той вдигна купон с най-близкия си кръг от прилежни лакеи (Калин Сърменов, Елена Петрова, Димитър Митовски, Димитър Гочев, Анри Кулев, Любо Нейков, Тончо Токмакчиев), същите тези, които днес съчиняват декларации в негова защита и пред тях изпял песента "По първи петли". Но, разбира се, интелектуалната душа на Вежди не издържала да изпее първите два реда, както са:


Откога не съм се връщал
в този град, във тази къща.


А ги е изпял по министерски, както се требе, където се вика:


Откога не съм повръщал
в този град, във тази къща.


Ето това с повръщането ми е останало в съзнанието като метафора за цялото светоусещане на ГЕРБ. И заради това посочването на патриота Бинев като шеф на културата идеално се връща с изкривената оптика на тяхно разбиране. Някои някъде почнаха да чертаят сложни схеми, че това било някаква хитра машинация на Борисов да пусне патриотите по пързалката, което звучи много зализано, но всички знаем, че е абсолютно невярно. Това е просто триумф на невежеството, разбирано като омраза към всичко, което малко се отличава. Но отново искам да ви кажа - Реформаторският блок трябва да се червят заради Бинев. Защото те щяха да бъдат гаранта за нещо смислено в управлението, а вместо това се държат като разстроена фолкпевица, защото конкуренцията първа се е сдобила със силиконов бюст. Дуото - Рашидов-Бинев показва идеално каква точно е тази власт и как в нея няма грам нещо ново или различно. Това е власт, която си е самодостатъчна в своята дебелащина, живееща с комфорта на мисленото, че добре се е скрила зад тоновете медиен грим. Слави Бинев е поредният знак, че ние не живеем в общество на станалата промяна, а съществуваме в режим на мрачна реставрация на миналото. И това е черната драма на всички, които твърдяха, че не връщат Онуй. Те са прави. Те наистина не върнаха Онуй. Върнаха Онуй, наблъскано с допинги, стероиди, политическо ГМО и много чалга.

Една година аз не бях повръщал
в това НС, във тази бяла къща...

Тече ли подмяна на левицата?

Thursday, November 27, 2014

Супергероят от кабинета




Леле, чудото се случи! Министър от кабинета на четворната коалиция скръцна със зъби на американците. И го направи не друг, а считаният за лузър от първия ден - Божидар Лукарски.
Преди два дни министърът обяви, че България може и да не подкрепи ТТИП, ако американците не премахнат визите за страната ни. В началото човек дори не може да повярва, че представител на нашия политически елит си е позволил наглостта да не се съгласи веднага с исканията на геополитическия Голям брат. Това си е направо сензация. Вярно е - не звучи логично един министър на икономиката да обвързва приемането на Трансатлантическото споразумение с визите за българи. Доста по-правилно щеше да бъде Лукарски да се поинтересува от съдбата на средния и дребен бизнес у нас, за това как ще се отразят новите правила на селскостопанските производители, но, хей, важното е, че поне един кадър на този кабинет все пак намери сили за тиха съпротива. То си е направо супергеройство, особено ако си припомним, че външният министър Даниел Митов само където не си строши гръбнака пред американската посланичка Марси Рийс, за да й угоди точно по темата ТТИП. При това не само без да поставя условия, но май беше готов България да плати, за да получи окови с усмивка от Вашингтон.

Ден след Лукарски се появи още един герой - вицеадмирал Румен Николов, който изуми четящата публика с твърдението си, че България на този етап няма да приеме американски танкове на своя територия. Човек трябваше да се ощипе, за да се убеди, че това е истина - двама бунтовници в два поредни дни. По-късно обаче всичко си дойде на мястото. От кабинета на вицеадмирала с часове закъснение обявиха, че журналистите не са разбрали правилно думите. Въздъхнахме с облекчение. Щеше да е много нередно в кабинета да има двама супергерои, които отправят своя шепнещ протест към американците. Така че пак остана само един - Божидар Лукарски, супергероят на правителството. 
Кога точно и той ще се покае за своите думи?

Wednesday, November 26, 2014

Левият минижуп на АБВ




Всички идеи на АБВ една по една потъват романтично в блатото на политическото небитие на новото правителство. Следващият бюджет замразява заплатите, правителството почва да вдига възрастта за пенсиониране, изобщо десният водовъртеж се отприщва с пълна сила. На този фон заявките на партията на Първанов, че ще бъдат социален коректив на управлението и изявленията на Калфин, че самият кабинет не се възприемал като десен, започват да изглеждат като халюцинация.

Точно заради всичко описано е чудно - дали има граница отвъд, която АБВ ще рухнат, нещо ляво ще се обади в тях и ще заявят, че минават в опозиция. Дали има някакво дясно решение, което напълно ще ги скандализира и ще ги накара да си спомнят в коя част на политическото пространство твърдят, че са? Логиката на българския обществен живот показва, че такава драма тази партия едва ли ще преживее.
В момента АБВ може да мине за лява формация единствено, ако дадем ново определение за ляво - "искания за които предварително се знае, че няма да бъдат удовлетворени". В този смисъл групичката на Първанов добре си върши нещата - пръска постоянно някакво социално лустро върху това налудничаво управление, а Калфин на думи е едва ли не социален революционер. Хладната мъка на фактите обаче показва нещо съвсем различно. Политиката не само не се социализира от присъствието на "лява" формация в управлението, но и не показва дори елементарно желание да го направи в бъдеще. Кое от исканията на Калфин бе удовлетворено? Нито едно. Дори театърът с добавките за пенсионерите мина по правилата на Борисов и влезе изцяло в неговата логика правителствената политика да бъде представяна като някакво лично благодеяние на премиера и на никой друг.

Заради това ще пожелаем на АБВ да стискат зъби. Левите партии забъркани в дясно управление трябва да открия огромни дози от търпение в себе си или поне един път завинаги да си признаят, че думичката "ляво" им служи като на девойка минижуп - предимно да подмамва избиратели преди да се отдаде на богатия десен буржоа.


Tuesday, November 25, 2014

Б.Б - истинският злодей от тефтерчето на Златанов





Аз съм от хората, които се радват на възроденото желание на "Протестна мрежа" отново да излезе на улицата и да заяви присъствие в обществения, а не само в управленския живот на страната. А темата, която са избрали е повече от удачна - тефтерчето на Златанов е зловещ символ на начините по които функционира България - авторитаризъм на задкулисното шушукане, сенчеста политическа воля, която посича противници, опозиция, всеки, който в един злощастен миг загуби своя политически и партиен капитал.

И все пак в протеста им срещу Цацаров има нещо много удивително, дори бих казал мистериозно. Ще си позволя да оставя дори настрани фактът, който най-много ги възмущава - дали инициалите Д.П са били преправени на 10, каквато версия върви в обществото. Аз съм склонен да вярвам, че това е възможно, въпреки, че първоначално тази версия и някакви странички от тефтерчето изтехока в сайта "Фактор", нещо като черна цитадела на истеричното дясно светоусещане у нас, а тук под "дясно" разбираме дълбок набор от емоции, които не е задължително да имат партийно представителство. Д.П може да присъства в тефтерчето, а може и да не присъства. Аз няма да се правя на последна инстанция по този случай. Корпулетният медиен бос е достатъчно всеприсъствена фигура, за да се окаже и на страничките на това тефтерче. Както не бих изключил и възможността всичко това да е просто една фалшификация, опит за поредно подгряване на една гражданска емоция. Нямам представа. Но, честно казано и конкретното име в случая не е важно. Да, ако е имало фалшификация, извършена в прокуратурата това поставя много интересни въпроси, но дори и те са странични пред основния, въпросът на въпросите, така да се каже.

Това тефтерче е биография на един изпълнител. Едно чиновническо момче за мръсни поръчки. Някакъв си второкласен гербаджия, поставен на поста, за да бъде използван като държавно оръдие срещу неудобни хора. Тоест Златанов е симптом, но не е самото явление. Всички знаем, че моделът "Златанов" си има един конкретен инженер. В онази държава, в периода 2009 - 2013 година всичко ставаше с благоволението на един-единствен човек. Дали някой си мисли, че Филип Златанов е самостоятелен играч? Дали някой се заблуждава, че имаме насреща си солист, който е изгубил здрав разум и се е опиянил от разредения въздух в управленските висоти. И най-важното - всички знаят името на този човек. Всички са наясно с него. Този същия сега отново е премиер на страната, вече подкрепян от реформатори, националисти и псевдолеви, а никой дори и за миг не иска да посочи, че казусът с тефтерчето не трябва да бъде наричан "Златанов", а направо - аферата "Борисов". Присъствието или неприсъствието на Делян Пеевски там е един екзотичен детайл, нещо като луксозна подправка в този гъст вещерски коктейл, но основният барман е съвсем друг - Б.Б.

И въпреки това знание - "Протестна мрежа" излиза да протестира срещу Цацаров. При цялата сила на един главен прокурор и неговата недосегаемост, дори и той е персонален избор на Борисов. Позволих си да напиша във фейсбук, че да протестираш срещу Цацаров и Пеевски днес е като да протестираш срещу бръснарите на Хитлер, а не срещу самия Хитлер. Какво - да не би Борисов да се е преродил като ангел само, защото е опакован с послушни реформатори? Да не би изчезването на тефтерчето да облагодетелства само Д.П? Мистерията около изчезналия документ трябва да бъде търсена в ядрото на партия ГЕРБ, но точно това, мистериозно, изобщо не се споменава. Или "Протестна мрежа" е намерила някакъв начин да изпадне в частична амнезия или просто вдигането на пушилка е самоцелно занятие, някаква димна завеса, която да скрие истинския проблем.
А истинският проблем е, че тези, които най-много реваха за съдебна реформа и ставаха и лягаха с тази фраза отидоха да я правят с авторите на тефтерчето на Златанов. Заради това страничният зрител живее с усещането за някакъв сюрреализъм. Това е все едно да ти пробутат роман на Куелю и да твърдят, че четеш Достоевски - разликата веднага се усеща. Подлостта също.

Ако някой иска да търси корените на проблема, истинските бащи на инициалите, трябва да се върне пред Министерския съвет, където отново се окопава истинският автор на тефтерчето на Златанов. Дали Д.П е в него, дали се говори за Ц.Ц или И.Ф - истинският проблем се нарича Б.Б. А десните шамани заобикалят тази тема като протестански пастор стриптийз клуб. Защото днес всички, които върнаха Борисов на власт трябва да дават отговори, колкото и да не им се иска. Първият от тях ще е за проклетото тефтерче, което описва в каква държава живяхме преди и какво точно върнаха в Министерския съвет нейните реставратори. Много е готино да се вживяваш в ролята на перманентен протестър, но протестът се получава едва, когато има автентична основа и посочва истинския злодей. Заради това май протестът на ПМ събра около 30 души. Ако го бяха направили пред Министерския съвет, ако наистина бяха спасили душите си, щеше да има много повече. Но пък колко е по-готино да се занимаваш със страничните инициали, а не с Б.Б. 
Б.Б раздава постове, пък всичко останало е просто едно изчезнало тефтерче...

Monday, November 24, 2014

Новите „дисиденти” на БСП




Интересен факт за обмисляне - в рамките на няколко седмици вече втори виден социалист се заяви едва ли не като вътрешен дисидент с политическо светлинно шоу в очите и то яхнал вълната на това, че БСП е трябвало на всяка цена да участва в кабинета на ГЕРБ. Първи изразител на тази идея стана лидерът на БСП - Пловдив Георги Гергов, който в експресионистично интервю се заяви като недоволен и гневно поиска някой да поеме отговорност. Също чрез интервю подобна позиция обяви и бившият говорител на партията Ангел Найденов. Той защити своя възглед по-скоро философски - във времена на криза и реформи било време за компромис. Найденов привежда и аргумент, който трябва, в името на научната истина, да наречем "митологичният избирател" - историята за това как из страната много често хората го питали: "абе няма ли най-накрая да седнете големите партии и да се разберете по големите приоритети". Този митологичен колективен избирател е любимият ми фентъзи-герой на прехода, защото е нещо като еднорозите, има много изписано за него, но никой никога не го е виждал в действителност. Найденов обаче отива една идея пред Гергов - според него БСП е трябвало да участва не във всеки вариант на кабинет, а в правителство на ГЕРБ, БСП и АБВ.


Нека да оставим встрани носителят на посланието, защото е важна самата идея, а не конкретният изразител. За Ангел Найденов като политик могат да бъдат казани много хубави, но и доста лоши неща, ето защо няма да тръгваме по съскащата дясна мода да коментираме личността, а не нейните възгледи. Елементарният личностен хейт тук не само няма да бъде от полза, но ще придаде разрушителни краски на нещо, което може да е много смислен дебат за пътя по който трябва да поеме левицата, ако иска да върне доверието в себе си.
Очевидно Найденов смята, че БСП е била в състояние в съвместно управление с ГЕРБ и с АБВ да покаже на своите избиратели, че е в състояние да поема отговорност в кризисни мигове и по този начин за пореден път да даде знак, че е национално-отговорна партия, единствената, която е в състояние да пожертва партиен интерес в името на някаква по-висша цел.


Опитвам се да разбера мотивите на бившия говорител, но тяхната логика съвсем сериозно ми бяга. На няколко вота подред БСП се опита да се яви с идеята, че сега е време за надпартийни, национално-отговорни решения, но всеки път левицата неизменно губеше изборите. Да, през 2013 година каузата "ГЕРБ вън от властта" мобилизира и странични на левицата хора да гласуват за нея, но дори и те не бяха достатъчни, за да може социалистите да имат повече избиратели от формацията на Бойко Борисов. Значи нещо в посланието "да постъпим отговорно и надпартийно" сериозно куца. В този смисъл Найденов прилича на хирург, който иска отново и отново да се повтаря една и съща неуспешна операция с мистичната идея, че еволюцията ще се задейства и някъде по пътя биологията на тялото ще се промени така, че най-накрая лечението да има успешен резултат.


Въпросът за това дали левицата трябваше да участва в тази власт е много важен за лявото светоусещане у нас. Дали БСП трябваше да се съгласява да участва в правителство, доминирано от дясна партия, и да рискува да пресече онези 12 червени линии, които начерта като обещание пред своите избиратели? От 100 километра се вижда, че автентичният, истинския отговор е "не".
Ако БСП днес беше поела път към властта, това щеше да стане с цената на поредната порция изоставени обещания. А на избирателите им писна от това. Причината за слабите резултати на левицата напоследът са безкрайните изборни бойни полета пълни с призраците на красиви обещания, които изобщо не са били спазени.
А и кое в действията на ГЕРБ е основание да се смята, че офертата за участие е била истинска? Преговорите бяха истински театър и то воден от позицията на грубата сила. Точно заради това резултатът от тях е такъв - гръмокипящ коктейл от реформатори, националисти и псевдолеви. Това е кабинет, който можем да наречем "смърт на всяка политика". В тези плаващи пясъци БСП нямаше никакво място и то не, защото не може да бъде партия на компромиса, а точно, защото сега не е време за компромиси. Дясното безобразие като политика си пролича от първия миг и, ако левицата искаше да остане истинска и с шанс да да бъде коректив тя трябваше да направи трудният избор да остане в опозиция. Това беше единствената, ама единствената алтернатива. Всичко останало представляваше фалшив изход и първа крачка по магистралата към ада.


В изразените мнения за включване в кабинета прави впечатление друг парадокс - те са изказвани от едва ли не дисидентска позиция, а тези, които ги поднасят, вероятно се чувстват като пророци, които изговарят откровения. Доста е странно. БСП обсъди на пленум своето отношение към преговорите и участието във властта и на този пленум нито един от днешните "опозиционери" не взе думата, за да развие насрещна визия за поведение. Нали това трябва да е мястото, където може да се изкажат всички позиции и гледни точки, за да може колективното ръководство на партията да прецени най-добре? Размятането на аргументация в полза на участие в кабинета от страниците на вестниците е политическият еквивалент на приятелския огън и от него не само няма да има никаква полза, но той ще бъде използван от знайни и незнайни шамани, за да се правят на пророци и гадатели за процесите в БСП.
Няма нищо дисидентско в идеята за колаборация с носителите на дясна политика. Истината е, че подобни позиции действат във вреда не толкова на БСП като партия, колкото на левите симпатизанти, за които става трудно да се ориентират по някаква автентична стойност. Защото в своето интервю Найденов отива в посока, която вече е пътят на камикадзето. Той твърди, че олевяването на БСП е нещо лошо, защото оставя партията на една писта с "Атака". Ти да видиш! Значи одесняването на БСП е нещо нормално и то одесняване, което понякога кара дори ДСБ да изглежда като банда от пияни троцкисти, които мечтаят за световна революция, а олевяването е нещо порочно и тъпо? А всъщност "Атака" не зае ли точно нишите, които БСП изостави, преследвайки някакъв електорат, който всъщност съществува единствено и само като социологическа фантазия? На мен много ми се иска БСП наистина да олевява, защото спасителният път е единствено натам. Днес левицата се лута като кораб без кауза в морски води, които все още не са картографирани, но отсега мога да ви кажа едно - посоката вдясно е забранена. Колаборациите с десницата също. Стига толкова!



Интервюто на Найденов доказва само едно - отвъд ежедневната интрига, отвъд скандалните заглавия, битката за левицата тече с пълна пара. По-скоро битката за това каква да бъде левицата - удобна, прилежна и зализана или тя да опита да се върне към своите автентични корени, които са непримирими, яростно социално и в никакъв случай колаборационистки.
Днес страната е изправена пред безумно управление и радикална реставрация на калинките и всякакви други политически насекоми във властта. Ако БСП беше в кабинета тя трябваше да поеме отговорността за всичко онова срещу, което се е борила, а смятам, че като първа крачка от едно изцеление е поне веднъж на десетилетие една партия трябва да остане вярна на своите принципи и да не бърза да ги предава в името на някакво ефимерно "национално обединение". С кого да се обединяваш? С гербаджийската мафия? С жадните за власт абевейци? С наглите реформатори? С националисти, които не знаят какво искат?
В един размит парламент могат да спечелят единствено и само ясните стойности. Всичко останало е прах по вятъра и опит за някакъв театър, който е неразбираем, очевидно цели нещо друго, но то е важно само за тези, които участват в пиесата. Всички останали зрители са наясно, че цената на битката е много по-голяма отколкото си представят случайните носители на нежно дисидентство.

Saturday, November 22, 2014

Топ 10 на гафовете на Росен Плевнелиев




Всички любители на екстремната политическа комедия, подлютена с няколко капки кретеноиден хумор в стил ала мистър Бийн, разбъркан с идиотските движения в пространството на Бенил Хил и всичко това опаковано с американска тъповатост, майстор на която е Джим Кери, отдавна са наясно, че президентът Росен Плевнелиев е един самороден талант. Заради това е много странно, че много хора почнаха да се удивляват на неговите политически измислици едва покрай опашатата му лъжа, че е бил на несъществуващ митинг на 10 ноември 1989 година, един бъдещ милионер, който е издигал лозунги дворците на БКП да станат болници и училища. Плевнелиев е мистър "Гаф" от момента в който стъпи на "Дондуков" 2 и попадна изцяло под светлините на медийните прожектори. Именно тогава ясно се видя, че зализаното юпи всъщност е един човек без никакъв политически пласт, случаен политически клоун, който се вписва в президентския пост точно толкова, колкото русото създание Ана Баракова в парламента. Учителката от Пловдив обаче поне излъчва някаква неподправена автентичност, докато Плевнелиев е престорен, нагласен, театрален, което превръща всичките му гафове в много мазохистична игра с цялото общество. В началото те бяха забавни, дори крилати, но постепенно се видя, че при нашият президент грешките са втора природа, лъжите са нещо като постоянен трик, а оправданията и мънканията са основно кредо. Точно заради това в помощ на бъдещите поколения ще си направим труда да направим една кратка енциклопедия на най-грандиозните гафове на Плевнелиев, за да се види, че политическата измислица за 10 ноември всъщност беше неизбежна. Целият политически път на президента го водеше към момента в който обществото колективно да разбере, че освен комедийни изстъпления, друго от него няма да получи. И така ето топ 10 на най-големите гафове на обитателя на президенството, наричан иронично Съпругът на първата дама.



1. Ирландска пастирка на "Дондуков" 2


Малко след като беше избран за президент, но още преди да встъпи в длъжност, Росен Плевнелиев направи първото си от многото знамените изказвания. В някакво магазинно предаване, вероятно очарован от топлите погледи и големите бюстове на водещите, държавният глава направи неочаквана телевизионна изповед. Той призна, че е почнал своя път като бизнесмен с правенето на хороскопи и интимно сподели, че първият хороскоп го е направил на себе си. И какво се оказало - в предишния си живот той бил ирландска пастирка.
Нивото на обществена лудост в България винаги е било необичайно високо, но да чуеш такава изповед от човек, който ще бъде главнокомандващ на армията си е доста стряскащо. Лафът за ирландската пастирка придоби дори надполитическа стойност и почна да се използва дори и от хора, които минават за съюзници на Плевнелиев. В кръга на шегата тогава дори се развъртя приказката, че май ще се наложи Конституционния съд да се самосезира, за да уточни детайлно истинското гражданство на Плевнелиев, че да не се окаже как ирландката е взела връх и управлява в полза на други държава.



2. Обичам...USA


Допреди лъжата за 10 ноември, най-легендарният гаф на Плевнелиев бе сътворен в новогодишната му реч в началото на размирната 2013 година. Очевидно пиарите му тогава бяха решили да разчупят канона за тези речи и изтипосаха държавният глава в тежкарско кресло пред библиотека с тъмни томове. Докато течеше речта му пък отделни картинки подсилваха мощта на словото. И тогава дойде култовият момент - президентът се опияняваше от прелестта на българската природа, а като снимка бе показан кадър от Скалистите планини в САЩ. Това успя да възмути почти всеки, който бе забелязал подмяната. Тоз гаф стана една от най-коментираните теми цял месец след това и принуди Плевнелиев да прави тежко разследване кой точно е сгазил лука и провали всичките му опити да се прави на оригинален. Трябва да отбележим - в следващата реч, в началото на 2014 година, той вече не си позволи никаква оригиналност и стресирано прочете каквото му бяха написали с надеждата, че народът е твърде пиян, за да му придиря за скуката.



3. Шифърът на яйцето за папата



По време на визита при папа Бенедикт Шестнайсти по случай 24 май Росен Плевнелиев връчи като дар на светия отец 200 килограмово великденско яйце със специална позлата. По това време правителството на ГЕРБ бе замразило всички доходи, дума не даваше да се издума за увеличение на заплати, а пенсии, а президентът тръгна да връчва толкова луксозен подарък, че смути дори и папата, както и неговият протокол. Тази случка също стана много шумна, защото доведе до ясното осъзнаване, че на "Дондуков" 2 се намира човек, който не може да прави реални политически преценки, а грандоманията му се проявява в най-неподходящите случаи. Скандалът с подобно отношение и към хората в България, а и към политиката въобще стана толкова голям, че тогавашния министър на културата Вежди Рашидов (който сега отново бе закотвен на същия пост) предложи да се създаде съвет за духовно развитие към президента, който да преценява какви подаръци трябва да се подарявят. Нелепостта на подаръка стана обект на много подигравки. Нещо повече - после се изясни, че в официалното пресъобщение от президентството изобщо не се говори за този дар, той стана известен на българската публика, благодарение на един кадър на "Ройтерс", което допълнително подсили идеята, че тук сме се натъкнали на мистериозен трилър с конспирация и с участието на една ирландска пастирка.




4. Полша и Чехословакия - това не беше ли една държава?


Още по време на първото си официално домакинство като държавен глава Плевнелиев даде заявка, че покрай него винаги може да ни очаква повод за смях. Той посрещаше тогавашния президент на Чехия Вацлав Клаус, но го посрещна със следните думи, които са свалени буквално от телевизионниия репортаж за събитието: "Уважаеми господин президент, уважаеми дами и господа от Полша...”. Откритието, че са от Полша очевидно съвсем не допада на чешките гости и тогава Плевнелиев бърза да замаже гафа с нов гаф: "Дами и господа от Чехословакия..., от Чехия. Извинявайте, извинявайте, още веднъж извинявайте".
Тази случка показа, че не само, че Плевнелиев не си е учил уроците по география или, че не е следил как се е променяла политическата карта на Европа, но и това, че с подобни опасни импровизации, той може да срине завинаги образа на България. В социалните мрежи неговата географска неудача бе сравнена с крилатият лаф на Жан Виденов, който бе описал границите на Европа с думите, че те са "от Ванкувър до Владивосток". Очевидно страната не може да случи на управленци, които са разглеждали добре училищните си глобуси.




5. Битката за Южния полюс


Тъкмо си мислехме, че Плевнелиев тайно се е записал на урои по география, когато се оказа, че това е само една красива и романтична надежда. Малко след гафа със Скалистите планини президентът поздрави проф. Христо Пимпирев като първия българин, стъпил на Южния полюс. Което, разбира се няма нищо общо с истината. Пимпирев е  третия българин стъпил там. После се оказа, че президенството си приписва и заслуги, защото от разказът на Пимпирев стана ясно, че държавата не е дали нито една стотинка за неговата експедиция, а че той самичък си е намерил спонсори.




6. Турист, но само в западна посока


Политически импровизации Плевнелиев си позволи и в любимата си държава - САЩ, която реши да посещава май поне веднъж годишно. Точно там пред български емигранти президентът обяви буквално следното: "Моите пътувания ще бъдат вече предимно на Запад за разлика от някои мои предшественици". Думите му възмутиха дори и хора, които не могат да бъдат описани като фенове на Русия, защото е ясно, че президентът има правомощия в крехката сфера на българската външна политика. Ако толкова деликатна материя бъде дадена в ръцете на касапин е ясно, че България може да забрави защитата на каквито й да е национални интереси. Плевнелиев май не можа да схване това, защото беше твърде зает да се подмазва на западните си колеги и да се прави евроатлантик, което си е една добра метаморфоза за един бивш комсомолски активист, нали?




7. Мистериозните освободители


Предният гаф е политически свързан и с този, който ще опишем сега. В словото си за 3 март 2012 година Плевнелиев отдаде почит на българските възрожденци, революционери и опълченци, но не спомена приноса на руските, румънските, украинските и финландските воини в Руско-турската освободителна война. Той не спомена дори името Русия. Това може да бъде окачествено единствено като политическа провокация. Защото никой не искаше от него да дава оценки на освободителните действия или на историята след това, а просто да отбележи историческия факт. Президентът не го направи. За чест на народа обаче - хората масова реагираха. Защото битката срещу паметта може да има много измерения, може да се води от батальони от скучни интелектуалци, които дебнат в храстите, за да наплашат хората с думи като дискурс, но когато се води атака срещу най-очевидното, тогава значи ножът е ударил о кокал. Президентът и тук се стресна, защото след това във всичките си речи за 3 март споменаваше Русия, дори и с риск американската посланичка да не го покани на коктейл и да му разбие сърцето.




8. Пътник в чужд самолет


Опитът на Росен Плевнелиев да се прави на главнокомандващ на армията също бе белязан от дипломатически провали. На първото му посещение при нашия контингент в Афганистан Плевнелиев се качи на американски самолет. За първи път български президент отиде на държавно посещение в друга страна със самолет, на който го няма герба на страната ни. Администрацията на президента без проблем бе приела услугите на американското правителство да осигури транспорт до Афганистан. Да сте чували обаче някога американският президент да е летял на самолет на чужда държава при своя мисия? Да сте чували това се прави от някой друг европейски лидер? Приемайки полета с американския самолет Плевнелиев май много ясно показа кой точно се разпорежда в България.




9. Integrate mangali


Следващият гаф не е пряко свързан с президента, но бе направен от неговата администрация, което говори, че патронът оказва влияние върху цялата институция. На сайта на президента бе пуснат проект за стратегия за интеграция на ромите в България. При свалянето обаче се вижда, че ориганалното заглавие на файла звучи така: "National Strategy Integrate Mangali". Когато се разчу за тази расистка изцепка, текстът бе свален много бързо, а името на файла бе променено на "National Strategy Integrate Roma", което също си е гаф, защото изписано така на английски името също няма никакъв смисъл. Тази изцепка на администрацията обаче също се пише на гърба на президента, защото в крайна сметка кадровият подбор е негов, а очевидно е, че той не издирва хора на европейска висота и с либерална мисъл.



10. Гоненето на български журналисти


В средата на тази година Плевнелиев се забърка и в друг високоволтов скандал. Той взе участие в традиционната за мюсюлманите вечеря-ифтар, която се прави в края на Байряма в хотел в Пловдив. На срещата обаче не бяха допуснати никакви български журналисти. За разлика от това турските колеги имаха свободен достъп до събитието на което присъстваше и вицепремиерът на Турция Бекир Боздаг заедно с голяма делегация от южната ни съседка. По-късно от турските медии стана ясно, че  Росен Плевнелиев е благодарил на турския вицепремиер Бекир Боздаг за това, че Турция е осигурила втора родина на българските турци, прокудени от режима на Живков и установили се в Турция след "голямата екскурзия" от 1989 г. и дори се е ангажирал с това да съдейства за връщането на част от вакъфските имоти. Слава богу, че тези помпозни думи останаха само празни приказки.

Thursday, November 20, 2014

Филип Димитров - рицарят на усмирителната риза




Опитите за пренаписване на историята вече стигнаха до своя логичен апотеоз. В органа на ЦК на фабриката за измиване на лицето на прехода вестник "Дневник" освен тежки, скучни и сиви статии за комунистическото минало взеха да се появяват и хвалебствените портрети, нещо като политически жития на първите седесари от началото на 90-те години, нещо като журналистическа пералня на нечистото им и порочно минало, за да може младото поколение, което няма памет, да чете какви добри чичковци са били тези наивни кадри и как оцелелите в прехода коварни комунисти са им разбили правителствата и схемите. Опитите за подмяна няма никога да спрат, в това вече се убедих, заради това е важно да преговорим не комунистическата епоха (по която консенсус никога няма да има), а началото на прехода, защото именно в мъгливите дни и нощи там е заровена мизерията на настоящия ни живот, заровено е началото на подмяната, на инженерните опити да ни разказват живота по фалшив и фарсов начин.

Мен лично най-много ме изкефи по,третът на Филип Димитров в "Дневник", озаглавен със сюрреалистичното заглавие "Рицарят на моралния капитализъм". Нека преди да почнем да броим откровените лъжи в този текст да се опитаме да поразсъждаваме изобщо върху идеята за "морален капитализъм". Това е все едно да говорим за масов убиец с добри маниери или за тежък психопат с изящен моден стил. Моралният капитализъм e eдна илюзия, новата дъвка за "умните и красивите". Заради това сега задачата е един от най-слабите и провалени български управленци да бъде представен в образа на нещо като Дон Кихот, който се бори с вятърните мелници в името на свободния пазар и величествената частна собственост.
А истината е съвсем прозаична - Филип Димитров е лицето не на морала, а на баналния реваншизъм, на посредствената орда от неосъществени кариеристи по време на социализма, които видяха в антикомунизма идеален начин не само да вземат властта, но и да натрупат капитали. Тъпото е, че го направиха по най-отвратителния начин - унищожавайки всичко смислено. Само за една година във властта Филип Димитров, обожествяван от своите и сравняван с Кенеди, успя да ликвидира селското стопанско, да постави на колене промишленността, да унищожи дългогодишни български дипломатически усилия и да превърне реваншизмът в основен смисъл на своята политика. В текста си в "Дневник" авторът не е споменал една ключова дума за онези години, която описва Фил Кенеди - "кинжал". Кинжал беше символ нe на халюцинираният морален капитализъм, а на безпардоността, арагонтността, цинизма и гоненията дори на своите хора. Сравняването на Филип Димитров с рицар е все едно да сравниш Ивана с Монсерат Кабайе.

Виж, между другото, авторът на тази агиография изпуска едно изречение, което си струва да разнищим докрай: "От Филип Димитров и оглавяваното от него правителство се очаквада променят социалния ген на българина". Тази констатация тук е изразена като някаква благородна и милосърдна задача. Истината обаче е друга - промяната на социалния ген на българите бе осъществена чрез пълно унищожаване на познатия им живот без да бъде предложена абсолютно никаква алтернатива освен грандиозен грабеж и демонтаж на всичко социално в държавата. Това беше едиственият проект на премиера, който бе станал известен и само със своите инициали Ф.Д. Промяната на социалния ген означава като минимум изпълнение на някаква чужда поръчка, вървене срещу естествения инстикт на хората, направо ценностна подмяна.
Тези дни покрай лъжата на Росен Плевнелиев из вестниците пускаха много снимки от първите митинги. Вижте дори и прословутият лозунг: "Дворците на БКП да станат болници и училища". Никой не си е представял свят с унищожена икономика, олигарси и апотеоз на алчността. Хоракса са били настроени социално, смислено и точно това се опита да унищожи Фил Кенеди. Неговият морален капитализъм беше всъщност истински капитализъм - озъбен, гаден, егоистичен и крадлив.
 За провалът на Филип Димитров и изобщо на първото СДС говори и това, че дори тези, които са гласували за тях и са ги подкрепяли преди, днес вече са готови да признаят всички унищожения, но ги приписват, банално, на комунистите. В тази нова версия на лъжата първите седесари са едни невинни подлъгани хора, омотани в коварните паяжини на комунистите и заради това са прецакали всичко.

Опитът за създаването на тази легенда си личи и от текста за който си говорим през цялото време, особено в неговия край, където вече става дума за политическият крах на Филип Димитров.
Най-накрая е най-култово. Ф. Д. е изкаран жертва на някаква тъмна посткомунистическа конспирация, а той самият ни е разкрит сълзливо като рицар на морала, едва ли не изпреварил времето си. Това е не само подмяна, това е опит за перверзно четене на една от най-големите дивотии, които някога е правил премиер по земите български. Защото Фил Кенеди самичък постави капана, самичък падна в него, самичък си обезглави кабинета, въпреки, че от първия миг е наясно, че няма да събере необходимите гласове.
Само да обясним за младата публика, защото авторът на това премиерско житие е спестил толкова много подробности от мизерното политическо битие на Димитров, за да го героизира, че човек остава с усещането, че чете текст за алтернативна история. Преди Фил Кенеди да поиска вот на доверие, има вот на недоверие, който правителството печели. Тогава обаче, много знаково, лидерът на парламентарната група на ДПС Ахмед Доган гласува срещу правителството и на всички им става ясно, че тръгва някаква жестока колизия, която така или иначе е интересен фон на безкрайното люспене в сините редици. Тоест - да тръгнеш да искаш вот на доверие без да проведеш необходимите консултации е постъпка на камикадзе, което си е въобразило, че живее в собствен свят. Но тогава отговаря изцяло на същността на Филип Димитров - маниакална, налудничава, съществуваща без много връзка с околния свят, самодостатъчна, самозатворена, нагла и брутално глупава.

Именно това, че повярва на собствената си лудост унищожи Филип Димитров като управленец. Няма народ, който да може да нарече разрушението съзидание, нямаше да има кой да прости посегателството над толкова много работни места, собственост и просперитет. Това унищожи първото СДС - то се провали в осигуряването на по-добър живот на хората. Тази легенда, че тогава предприемачите живнали могат да ходят да я разказват на децата си за лека нощ. Времето на Филип Димитров е мрачно, антисоциално и крадливо.
 Филип Димитров не е реформатор, а разрушител. Не е морална фигура, а беснеещ луд. И заради това историята го изхвърли, а опитите фигурата му да бъде разказана по светъл начин са пародийни. Не напразно след падането си от власт СДС навлезе в толкова остра криза, че ако не беше издънката на БСП от 1995-96 година, те никога повече нямаше да помиришат власт. Но спомнете си какво представляваше СДС в периода 1993-1995 година - партия като зандан, черна дупка без никаква светлина, святкащи в нощта кинжали на отмъщенията, люспи и мравки. Всичко това е ефектът на Ф.Д., този, разбираш ли, рицар на моралния капитализъм.

Днес, когато шаманите на свободна практика съскат за това, че преходът в България не е бил като преходът в другите страни, защото социалистите спечелиха първите избори, те никога не говорят за дефектите на самите политическите сили, които се обявиха за "демократични". Те така и не успяха да предложат нещо смислено, нещо отвъд конюнктурния настоящ момент, а едва ли някой е предполагал, че псевдоекзалтацията им за "цивилизационния избор" ще оцелява и до днес като тяхна кауза, защото нямат въображение да измислят друга. Филип Димитров символизира това как един човек, дори и да не е искал това, може да стане метафора за моралната деградация и общественото разложение. Заслугата за много от днешните проблеми е негова, защото упорито като сектант той се опитваше да прилага догматично външни идеи и заради това днес само прахта на времето го спасява от постоянни проклятия от страна на народа.

Заради това не трябва да се изтощаваме от темата за миналото. За втори път в моя живот се прави опит някой да възкреси Ф.Д. като морална фигура. Писна ми от оруелиански опити за пренаписване на миналото и да изкарваме злодеите светци. Рицар на моралния капитализъм. Пфууу. По-скоро - Господарят на усмирителната риза.

Wednesday, November 19, 2014

Герберско дежа вю с лек привкус на Димчо Дебелянов





Дежа вю е особеното усещане у един човек, който се поражда от подозрението, че някъде вече е виждал всичко онова, което се случва наоколо. Това е мистериозно чувство, то сякаш намеква за някаква времева пукнатина в битието и кара обикновената електорална единица понякога да чувства, че е в състояние да предскаже точно какво ще се случи в бъдещето.


Ето пример с прословутите коледни добавки от по 40 лева за пенсионерите с най-ниски пенсии. Първаначално се появява фалшивият ляв на кабинета Калфин и казва, че ще се бори за тях. След това излиза Владислав Горанов и с глас на злодей от холивудска сага обяснява, че добавки няма да има, нещата в държавата са трагични, катастрофата дебне на два сутрешни блока разстояние. Веднага след това епично въведение сам Той, онзи, който вече вестниците наричат Промененият Борисов, търчи с първа космическа в министерството на финансите. Електронните агенции вадят тлъсти заглавие: "Само при нас: Борисов спешно на среща с Горанов, снимки 18 +". Добре де, това със снимките го нямаше, но иначе сме хванали стила на заглавията. След това пак Той, Самураят, излиза навън и с глас на добър самарянин казва, че в епохална схватка е извоювал добавките и е станал гарант на рязането на разходи, защото така стоят нещата в модерния свят - бедните пенсионери пируват с фантастичната сума, а останалите затягат коланите.
Точно същият сюжет, като стил и като драматургия го гледахме в мрачната епоха преди 2009 - 2013 година. Само, където сега аватар на Симеон Дянков е Владислав Горанов, но иначе театърът е абсолютно същия, защото неговият режисьор може да описва света само в бяло и черно и следователно за добрия спектакъл винаги е необходимо ченгето-злодей от чиято уста пръскат слюнки от киселина и премиерът на светлината, който отива, разпорежда и пенсионерите пируват в герберската утопия.


Ново дежа вю. Правителственият пресцентър пуска експресни стенограми от заседанието на правителството, където лично Той, телевизионният зрител номер 1 на Републиката, прави проповеди по теми от актуалните новини и раздава задачи на килограм, за да види народът как неговият водач не спи, а боледува с проблемите му, кашля с неговите вируси, стене с неговите болки. Стенограмата разкрива образът на някакъв гневен управленец, който вдига мерника на рушветчийството в МВР, гневи се на неправдите и раздава задачи на реформатори и гербери да отиват по полята, магистралите, шосета да се борят от негово име с тия порочни явления, които му развалят социологическите рейтинги.
И човек пак остава с усещането за нещо вече видяно, за някакъв повторен живот, за някаква тотална шмекерия, която е върнала историята назад и го е потопила в блатото на онова време, което трябваше да е погребано завинаги и никога повече да не се върне.


А междувременно познатите физиономии от управленското дежа вю една по една се завръщат по бюрата си в институциите. Реставрацията с пълна програма. Всичкото бивш министър се урежда със съветнически постове. Правоверни интелектуалци и събутилници на министъра на културата пишат декларации в негова подкрепа. Калинките отново подписват трудови договори. Темата за магистралите отново придобива централно звучене, а кабинетът се кани да тегли заем около 4 милиарда. Нали само преди една година същите тези ни обясняваха, че заемът е камък, който ни влачи към дъното, бесилка на която ще окачим бъдещите поколения? Как така изведнъж тия, които грачеха грозно и зловещо, сега подписват договори за заеми и очите им не мигат. А пък навън цари една отчаяна обществена тишина. Протестърите се сърдят и се дърлят като ги питаш защо не протестират. Даже се отварят по темата. Това, че хората искат от тях да бъдат на висотата на думите си изобщо не ги засяга. Те са си изпълнили задачката и сега за тях бунтовното лято на 2013 година е някаква философска пречка да си развихрят алчността за постове. Дежа вю.


Усещането за непомръдване на историческото време може да бъде още по-голямо, ако отклоним поглед от близката история и се върнем още по-назад в мрачната пещера на времето. В края на 1909 година младият поет Димчо Дебеляно, лирична и философска душа, пише едно убийствено иронично стихотворение, посветено на новата, 1910 година. То се казва точно така "1910". Само трява да сменим имената на позабравените министри в него, за да се ужасим как все едно се намираме в едно и също време с Дебелянов. А някои куплети могат да бъдат оставени така, непокътнати, защото все едно са писани вчера:


През тебе пак ли ще се сбират
витии смели цял рояк
да мислят средства, да прибират
на Пижа сетния петак?


О виж, три сорта либерали
и народняци чакат ред —
към тях, печални, изгладняли,
не ще ли он да свърне глед?



Добре де, вместо "три сорта либерали" трябва да използваме фразата "четири сорта реформатори" и всичко си идва на мястото. Историческото дежа вю е като стрела в окото.


Цяла година дясната демонология, пардон, политология ни разправяше, че ГЕРБ II няма да е като ГЕРБ I, защото в управлението ще присъстват реформаторите, небесна сила, предсказана от някакво апокрифно издание на Библията и те щели да тикат Самурая към реформи, реформи, реформи, докато населението не остане без нито един зъб в устата си от възхищение. Но къде са тез горди реформатори поне да надатат протестен стон, да се разкаят телевизионно? Те са потънали в безвремието на своят перманентен скандал и вече са съучастници в реставрацията, която платиха с продажбата на душите си. То заради това като четете стенограмите на кабинета ще видите, че реформаторите мълчат най-почтително на Генерала и човек може да си представи в 3D как го гледат обожателно в очите и си записват мъдрите му наставления. И точно заради това всички десни шамани днеска мълчат виновно, а тези от тях, които се опитват да дават признаци на живот, просто трещят гръмовно със своите проклятия, за да направят и невъзможното да видят истинската реалност. Една истинска утопия. Само, където май сме я живели. И аз знам как свършва. Свършва с ядосани хора, които излизат на улицата. Така беше и първият път. Така ще и втория. Разликата е, че май сега ядът ще забълбука доста по-бързо, защото няма умни и красиви, които да разлигавят пейзажа. Честно - прочетете и Дебелянов, той звучи като социален протестър и заради това вероятно, ако живееше днес "Протестна мрежа" щяха да напишат гадна декларация срещу него:



Пред тебе в таз земя проклета
жив огън ще ли затрепти,
о, деветстотин и десета,
кажи, не носиш ли го ти?!


Мисля, че през 2015 година жив огън ще има. Това не е апокалиптично предсказание. Чисто литературно е.

Трумф на политическите брокери




Не беше необходимо човек да е Ванга, за да му е ясно, че брокерският начин по който е съставен кабинета вещае буреносни управленски хоризонти. Единствената изненада е, че първата колизия се случи толкова рано. Още на втората седмица във властта Патриотичният фронт започна да поставя ултиматуми и да разиграва подкрепата си за кабинета като залог в играта на покер. Пионката в политическата сапунка се оказа назначеният за заместник-министър на отбраната Орхан Исмаилов като кандидатура на Реформаторския блок.
Седем дни след назначението му патриотите изведнъж се сетиха, че това име терзае светлите ценности на душите им и телевизионно опищяха света, че май ще си тръгват от четворнатата коалиция, която официално се води "2+2". Което разбира се е изключителен блъф, защото, ако Исмаилов бе чак такъв проблем, вероятно от ПФ щяха да реагират в мига на неговото назначаване. Съвсем очевидно е, че тяхното поведение е премерване на мускули. Независимо дали си го признават или не,  ГЕРБ и Реформаторите са в тежка зависимост от патриотите, защото без тях, а само с гласовете на АБВ официалните депутати от мнозинството трагично намаляват до 118.

Въпреки това самият факт, че хората на Симеонов/Каракачанов на толкова ранен етап от управлението демонстрират кой е шефът в коалицията, говори, че така бленувата стабилност ще се отложи за едно изключително неопределено бъдеще. Пред очите ни се разиграва една властова сделка, поставяне на условия за постове, спектакъл, който за пореден път разбива мита, че имаме коалиция, която почива на ясни принципи. Точно обратното - очевидно е, че съюзът е накякъв набързо съшит Франкещайн, който води собствен живот и надава странни звуци, за ужас на страничната публика. Подобен политически фарс отприщи и позабравените нощни соарета у Бойко Борисов. Което говори само за едно - физиономиите може да са нови, но стилът е старият. Гербаджийски. Търгашески. Ужасен. Триумф на политическите брокери. Но пък, нали знаете, истеричните брокери първи падат от власт. 

Tuesday, November 18, 2014

Грантовите ченгета и тяхното вечно конско




Покрай целият интелектуален терор за 10-ти ноември, покрай батальоните на дясната българска хунта (тук думата хунта я използваме за метафорично удобство), която вечно мърмори недоволно за нещо в този свят, установих едно изключително неприятно явление. Забелязах, че тия вечно са гневни за нещо на българите. И това не е обикновен гняв, това е някаква истерична омраза, която ги кара френетично да повтарят едно и също нещо до втръсване, а при всяко превъртане на старите плочи да издирват нови възможности да си пробутват ругатните, псувните, проклятията и шаманизмите.

Този тъп народ вечно им пречи за нещо. Първо, защото не иска да разбере, че е живял по-зле преди. Не иска и не иска. Абсюлютни тъпанари. Ти ги биеш с интелектуално презрение през мутрите, че днес имат всичко, а те пак като същински овце отново блеят - сигурност, дом, хляб, препитание. Идиоти. Не схващат колко е готино да закусиш с морал, да обядваш с евроатлантически ценности и да си легнеш сит от мечтите за поне пет мандата на Росен Плевнелиев, когато паметникът на Цар освободител пред парламента ще бъде позорно разрушен и заместен от постмодерна статуя на българския десен интелигент, който гледа американско риалити и радостно показва на народа къде трябва да принадлежи сърцето му. Когато гледа обаче как народът не е на такава висота, десният интелектуалец свива безпомощно юмруци, а уста му кълне цялата вселената и всички комунисти, които са се спотаили в душата на този народ.

Защото нали знаете - за всичко хубаво в този свят отговорност носят те, сеячите на омраза. За всичко лошо - вината е на комунистите. Комунистите са създали мафията, силиконовите бюстове, олигархията, пържената храна, източването на предприятия, песните на Веселин Маринов, чалгата, лъжите на президента... В така описаният грантов свят наистина може да има място само за дива омраза към собствените им съграждани и основният звук, който се разнася от десните среди е оглушителното скърцане със зъби. С него те прикриват мизерията на собственото си съществуване преди, когато са били надъхани кариеристи, които са правили и невъзможното да се издигнат. Това е иронията на българската история - най-истинските, най-автентичните дисиденти са били от редовете на БКП, хора, които не са искали да се примирят с опорочаването на своя идеал. И това е причината дясната интелигенция постоянно да мрази българите.  И заради това все не спира да чете конско, отново и отново, докато не изпадне в пълна кататония от безкрайното дърдорене на едно и също.

Този народ ги вбесява и когато, сакън, реши да каже нещо дума за православие. Ще ви споделя нещо - аз съм възпитан като атеист и честно казано организираната религия ме интересува почти толкова, колкото роман на Паулу Куелю. Тоест никак. Но няма как да не забележиш какво отровна чернота почва да се стеле, ако случайно някой реши да сподели откровено нещо за православието или недай си боже тръгне да говори по тази тема. Тогава се почват едни къчове, една бесовщина на свободна практика, едни иронични подмятания, едно евроатлантическо пищене все едно в някой казан на ада е организирано благотворително парти. Иначе същите тези много ги бива да говорят за църква, християнство и ценности и да си упражняват красноречието върху духовниците, ама пък от друга страна запушват всеки разговор за това. Аз подозирам защо е така. Православието е именно онова, което ни различава от другата част на Европа. И в това лично аз не виждам абсолютно нищо срамно, а не съм сигурен дали и в Европа някой гледа с подозрение на този факт. Но грантовата интелигенция тук върши работа на полицията на мисълта. Те искат да са сигурни, че никой няма да изпита някога дори и грам съмнения в силата на новото статукво, а православието е такава тъмна и неясна област, нещо, което влече колективната душа в друга посока и в други отговорности. Грантовите ченгета обаче не искат да допуснат никакви свободни електрони, някакви си дисиденти, които се бунтуват срещу прекрасния нов свят, който им готвят.

Още по-голяма омраза настава, ако някой си позволи да не мисли в съзвучие с истините на статуквото. Тогава вече се появява такава злост, че ти става ясно, че ако един ден тези хора се сдобият дори с елементарно количество власт, те веднага ще прибегнат до насилието, за да могат да превърнат хейта си в закон. Защото не е нормално основната част от статиите им да се състои в толкова много запенен бяс, без някой тайно да сънува как гадните комунисти се натоварват в ракета и изпращат на Марс.
Точно заради това сблъсъкът с подобни интелектуална явление е като поглед в антисвят. През тази омраза можем да видим кой днес се опитва да се върне на власт и каква оферта има за бъдещето - в нея се чува само стържене на зъби и яростен вой. Май наистина има полза от това човек да чете леки, летни четива. Така поне спасява душана си от безкрайния мрак на омразата, която дебне в ъглите на политическото пространство и само чака да дойде нейния час. Добре, че повечето от тия са пълни позьори, тоест почти сигурно е, че и властта си ще прецакат, както всичко останало досега.