Sunday, June 27, 2021

Корнелия показа мъжество пред Заев, Слави Трифонов – точно обратното

 

Ако някой някога си е мислил, че грандиозните политически гафове са запазена марка единствена на българския политически елит и неговите екзотични издънки, нека да се сети за последната визита на македонския премиер Зоран Заев у нас. Посещението му у нас започна с толкова впечатляваща издънка, която буквално предпостави пълното фиаско на неговата идея да помогне на Македония по пътя й към ЕС. Защото първият човек с който Зоран Заев се видя на българска територия беше експремиерът Бойко Борисов. Така и не стана ясно защо македонския премиер избра да поговори първо с един пенсионер от Банкя. Дори и и да приемем, че той е лидер на най-голямата партия у нас, то Борисов днес си е абсолютен маргинал по отношението на взимането на решения. А изборите на 11 юли не дават даже и крехка надежда, че това му състояние ще се промени по някакъв начин. Избирайки да се срещне първо с него Заев буквално торпилира своята визита. Дано вече да го е разбрал. Защото по време на самия разговор Бойко Борисов не се държа като национално-отговорен политик, какъвто неговата пропагандна лаборатория обича да го изкарва. Точно обратното - експремиерът се опита да саботира предварително всеки опит за конструктивен разговор с Македония. Заради това звучаха приказките, че служебното правителство щяло да мотае Заев и да се оправдава с липсата на парламент. За всички, които си спомнят предисторията на проблемите с Македония думите на Борисов вероятно са звучали не просто просташки, а цинично, лицемерно и подло. Защото всичките ни проблеми с нашата съседка започнаха именно от последното правителство на лидера на ГЕРБ. След като през 2018 година с бурни медийни фанфари беше подписан договора с Македония, обявен за исторически поврат в отношенията ни, само две години по-късно дипломатическия махмурлук удари като болестно състояние. Оказа се, че договорът с Македония е буквално договор за топлия въздух, без никакви срокове, гаранция и предвидимост. Гърция успя да защити всичките си интереси, преговаряйки за името, само България се оказа в позицията на големия лузър, който всички мразят. В тази ситуация Борисов потърси отчаяно спасение от катастрофата в последния възможен останал му инструмент - налагане на вето на преговорите на Македония с ЕС. Което освен признак за пълна безпомощност по същество си беше признание за фиаско на всички дипломатическия усилия на "балканския Бисмарк", както обичаше да го нарича придворната политология. Ето защо чувайки как Борисов говори, че поколения млади македонци и българи се мразят вероятно доста хора с памет са свили юмруци от гняв. Сегашната криза с Македония е продукт единствено и само на Бойко Борисов. И на неговата некадърна политика, задръстена от калинки. Каквато й омраза да усещат българите откъм Македония, каквито й да ледени ветрове трябва да благодарят на пенсионера от Банкя, който днес се опитва да си измие ръцете и да се измъкне по терлици от местопрестъплението. Заради това фактът, че Заев потърси среща с основния виновник за ситуацията беше повече от абсурдно. Борисов не само не знае какво да направи в тази ситуация, той е в състояние единствено да я влоши. Защо македонския премиер избра този ход, вероятно единствено екипа му знае, но след него визитата на Заев буквално приключи. Защото всеки диалог стана просто невъзможен.

Въпреки този гаф обаче всички пропуснаха друг много важен момент. Всъщност големият залог на посещението на македонеца у нас беше срещата му с Корнелия Нинова и представители на БСП. Защото партията на Заев е лява и именно БСП му е сестринска формация у нас, въпреки, че отношенията им не са цветущи. Преди няколко години Заев беше обещал да уважи празника на левицата на Бузлуджа, но в последния момент се оказа и не се появи на историческия връх. Според мнозина това е станало изцяло под натиска на Бойко Борисов. Заев разчиташе да има пробив по тази линия и БСП да подкопае националната позиция на България. Не му се получи. Пред него Нинова отново обяви подкрепа за присъединяването на Македония към ЕС, но ясно му каза, че компромисите с историята са недопустими и заради това не вижда условия България да свали своето вето. Така големият план на Заев да се опита да пробие единната българска позиция просто не успя. Както и заложената от Борисов мина служебното правителство да се поддаде на външния натиск. Единственият, който се опита да работи срещу позицията на държавата беше лидерът на ГЕРБ. Което, ако се замислите не е иронично, а изключително логично. Там, където няма мисъл, а само схеми, рано или късно можеш да разчиташ на предателство. Всъщност оказа се, че единствено БСП от всички партии зае автентичната патриотична позиция като не затръшна вратата на диалога, но не се опита да подрива националната позиция и да се заиграва с нея в името на вътрешнопартийните си интереси. Ето защо не мога да разбера позицията на "Има такъв народ", които отказали да се видят със Заев. Даже в Пловдив Слави Трифонов обяви, че Заев се видял с хора, които са никои. Е, той като е "някой" дали верните му фенове и оръженосци са наясно каква е позицията му за Македония? Дали някой някога го е препитвал за фините дипломатически детайли, белязали нашите отношения със съседката ни? Лично на мен ми е трудно да приема за "някой" човек, който избяга от това да определи и заяви ясно своята позиция по един от най-големите проблеми на страната ни днес. А дезертирането от бурята не я отменя, дори напротив - ясно показва, че тези, които се канят да управляват, а социолозите се надпреварват да им дават първото място на вота, са хора без ясна мисъл, позиция и смелост. Заради това контрастът Нинова - Трифонов е политически важен. Нинова пое отговорност, проведе разговори, показа твърдост, но и не влезе в конфликт. А Трифонов предпочете да си остане в кортежа от луксозни джипове и да дезертира от важната дипломатическа битка. Същата картина ще важи и за управлението на страната, можете да бъдете убедени. Лидерът на "Има такъв народ" не показа кужаж и характе да се види със Заев и да обяви подкрепя ли националната позиция на България или не. С подобно дезертьорство също се подкопава единството на страната в толкова ключов миг. Това е обратното на патриотизъм. Само да подчертая.

България днес се намира в политически вакуум, защото много от политическите процеси очакват своето развитие след изборите, дори и след президентските избори. Но точно това е територията за истинско държавничество. А това, нека да припомня, означава да имаш позиция по важните теми и да не се страхуваш да се изправиш очи в очи с някого и да я произнесеш. Заев разбра, че не може да пробие БСП, дори и да се опитва. Не съм сигурен, че отнесъл същото усещане за "Има такъв народ". Тяхното дезертьорство най-вероятно му е показало, че има игра с тях. Предстои да видим.

 

Sunday, June 20, 2021

Губи или печели служебния кабинет от големите чистки?

 

Откакто преди около месец служебното правителство на Стефан Янев встъпи в длъжност в България се разигра бурен процес на политическа и управленска трансформация. Вълната от скандали и разкрития, която беляза краткия живот на 45-ия парламент продължи с пълна ярост. Всеки ден избухват нови информационни бомби и колкото и проф. Антоанета Христова да твърди, че това са просто "думи", излезлите на светло афери на предишния кабинет ще бъдат основната тема на предизборната кампания. Преди предишните избори повечето партии май бяха в ступор и будна кома, днес вече ще има яростна битка. И резултатите от работата на сегашния кабинет, както и последствията от разкрията ще бъдат основен фактор в противопоставянето. ГЕРБ вече избраха страна. Те заеха позата на несправедливо ощетени от живота и вселената светци, които никога нищо лошо не са направили. Хората на Бойко Борисов получиха жесток удар от съдбата. Те още живеят с илюзията, че управляват или поне, че им предстои управление и заради това са се фокусирали върху идеята да се правят на екзистенциални поети, разтърсени от грубостта на вселената. Само че вълната от нови и нови бомби прави така, че ГЕРБ изглеждат напълно откъснати от реалността и ако бях на тяхно място щях да извличам съвсем малко утешение от факта, че социологическите проучвания им отреждат първо място. Тяхното време определено отмина, а те отказват да го разберат. Заради това основна линия на съществуване на изпадналите от влака на историята е в жалванията, че служебния кабинет прави жестока чистка и метла в админстрацията и на улицата оставали доказани професионалисти, скромни, но гениални експерти, хора, които никога, ама никога не били направили нищо лошо. Това пък ще е основна опорна точка в кампанията на ГЕРБ. Абе, очакват ни интересни времена.

Знам, че е много трудно, дори практически невъзможно в ситуация на толкова драматично обществено разслоение тази тема да бъде разгледана обективно, но в името на здравия разум и в името на нормалното бъдеще си дължим един такъв поглед. Истината е, че ГЕРБ сами се поставиха в ситуация в която поголовните уволнения не само не изглеждат като политическа метла, а като заслужена, макар и късна справедливост. Именно при ГЕРБ и Бойко Борисов се появи нарицателното "калинка", което стана символ на 12 години назначения на костюмирани бездарници, измервани не по ум и способности, а по виене на гръбнака пред партийния лидер и вдъхновения и обожателен поглед при спорадичните срещи с бившия министър-председател. Право на всяко правителство е да посочи хората с които иска и може да работи и точно в този смисъл безкрайните писъци на ГЕРБ, че са мишена изглеждат леко комично, дори абсурдно. Тази патетика на жертвата вероятно би вървяла при друга партия, но при формация, която практически не е изпускала властта в течение на 12 година звучи като пародия. На всичкото отгоре наративът на тази безкрайна жалейка изглежда като сюжет за посредствен трилър. Значи само преди месец всичко е било наред, безработицата е била нулева, инвестициите са идвали като пълноводна река, не е имало никакво социално и обществено напрежение, а магистралите са били дълги и равни, а след като идва служебният кабинет на демона Радев изведнъж всичко рухва и страната тъне в политически хаос, бедност, нищета и фалшиви новини. И това не е преврат, защото всичко се случи по волята на българския избирател - моторът на демокрацията у нас. Резултатът от вота предопредели тези събития, защото ГЕРБ се оказаха като радиоактивно сметище край, което никой не иска да минава. Дори резултатите на техните предишни партньори показаха много ясно нещо - всички коалиционни приятели на ГЕРБ останаха извън парламента. ГЕРБ са партия-вампир, която не пощадява нещо край себе си, а го изсмуква докрай и след това зарязва завинаги.

Обективността обаче изисква да кажем, че служебното правителство също не е безгрешно. Вероятно най-много шум и въпросителни повдигна пенсионирането на проф. Тодор Кантарджиев от шефското място в Националния център по заразни и паразитни болести. Здравният министър Стойчо Кацаров обяви, че няма смисъл и нужда да мотивира едно пенсиониране, но в обществото се навдигна подозрение, че това е някаква вътрешна саморазправа в медицинските среди, които поне в последната година бяха много разделени по отношение за начините на действие срещу пандемията. Глас в защита на Кантарджиев издигнаха Корнелия Нинова, БСП-София излезе с декларация, както и много медици от страната, които обявиха, че пращането в пенсия е израз на голяма несправедливост. Случващото се вдигна много медиен шум, а самият Кантарджиев направи солиден тур из медиите, за да обяснява своите позиции, който може би трябваше да си спести, ако искаше да запази морален интегритет. Всъщност разминаванията на мнения се дължи именно на разминаването на оценката за работата на Националния оперативен щаб от който Кантарджиев беше неизменна част. Именно пандемичната ситуация разкри много скрити истини за състоянието на здравната система и управлението на страната и заради това случката придоби национален мащаб. Трудно ми е да преценя дали това е грешка на Стойчо Кацаров, но при всички положения пенсионирането беше комуникационен гаф, защото историята беше разказана като отмъщение, а не като акт на справедливост или нещо подобно. Всъщност точно тук някъде се крие опасността за служебното правителство - дали в един момент на обществото няма да му писне от уволнения и кадрови рокади. Дали пък в крайна сметка всички тези действия няма да се обърнат като бумеранг срещу служебното правителство? Вероятно границата на търпението е много тънка и лесно може да бъде прекосена.

Въпреки това обаче до момента не смятам, че кабинетът е сгафил драматично. След протестите миналата година, след огромния пик на недоволство, хората искат радикална промяна, а кадровите промени са част от нея. ГЕРБ се фокусират върху чистките, но буквално не могат да се защитят от лавината от обвинения. Тактиката да повтарят едно и също до втръсване и да отричат вероятно върви, ако те бяха съпруг, спипан в изневяра. В политическата буря в България поведението им изглежда все по-виновно и виновно. Всъщност голямата оценка на това противопоставяне ще я дадат избирателите на 11 юли. На мен обаче ми се струва, че ГЕРБ буквално са отписали тези избори или си правят сметката, че всички останали партии няма да успеят да постигнат съгласие за по-трайно управление. Защото като тънка червена нишка в безкрайното жалване се усеща, че основна мишена на атаките им е президента. Този Румен Радев, разглеждат в гербаджийската митология, като политически шейтан с кървясали очи и вдигнати юмруци. Натам е насочен техния прицел, очевидно те си представят своя реванш на президентските избори. Това обаче е нож с две остриета, защото независимо от пируетите на придворната политология, ГЕРБ нямат фигура, която да изправят срешу Румен Радев. Ако самият Бойко Борисов се престраши, но загуби, това може да приключи партията му в съвсем буквалния смисъл на думата. Другият вариант е ГЕРБ да се надяват всички да се концентрират в президентските избори, за да могат те да вземат своето на президентските. Така или иначе обаче ходовете им стават все по-малко и заради това жалостивият вой от чистките се увеличава все повече.

Тук можем да се отдадем на моралистични размишления докога България ще живее в реваншизъм и омраза, но смятам, че те имат малко стойност точно днес. Майстори на подобно мозъчно упражнение са хора, които имат какво да губят от неудържимата сила на промяната. Защото ГЕРБ трябва да си припомнят 2009 година, когато те поголовно изчистиха министерствата от всички, за да назначат своите калинки. Днес те са в опозиция на себе си отпреди 12 години, което е особено иронично, както вече всичко в България. Може би целият този процес е нещо, което трябва да преживеем, за да можем да сме наясно къде отиваме. Гласът на хората ще валидира коя теза е по-значима, важна и одобрявана. Аз имам своите подозрения какво ще каже този глас, но хайде да го обсъждаме след това. Ако сълзите и сополите не са избухнали с нова сила тогава.

 

Св. Лаура и българските политически фантазии

 

Подозирам, че дори в родната й Румъния няма такъв култ към личността, какъвто е развит у нас към Лаура Кьовеши. Нейното име е станало нарицателно в надеждата на народа за решителна битка с корупцията и олигархията, както и за неясния копнеж рано или късно български премиер да търка затворническите нарове. Социалните мрежи и сайтовете за фалшиви новини са пълни с информации за Кьовеши, някои верни, други откровено лъжливи, но всички неизменно патетични и пълни с надежда, че в мига в който румънката се появи на българска територия Бойко Борисов ще получи инсулт, а Иван Гешев ще се запише в будистки манастир и ще изкара остатъка от живота си на пост, молитва и биене на череп в тибетския пясък. Устойчивостта на този мит се подхранва и от сектата на градските десни, които отдавна говорят за Кьовеши все едно тя заслужава да получи едно "света" преди името си. Света Лаура Кьовеши, ужасът олигархичен, бичът европейски, кошмарът на прогнилите прокурори. Тази групичка, която Петър Волгин много ефектно и вдъхновено нарече "Свидетелите на Кьовеши" отдавна сънува посред бял ден как румънката идва у нас като терминатор, измита лошите, поправя несправедливостите и коронясва Христо Иванов за пожизнен премиер с небесна благословия. Легендата за смелата румънка, която стресирала румънския политически елит и го възпитала в законопослушание стана толкова голяма, че заживя собствен живот. Кьовеши се превърна в мит, в градска легенда за десни полуинтелектуалци, в религиозен символ за всички, които очакваха отмъщение за зловещия преход, а не го получиха. И както винаги реалната Кьовеши няма нищо общо с тази колективна фантазия на българския дух. А това винаги е рецепта за трагедия.

Мисля, че тази трагедия се разигра, макар и и не в такъв голям мащаб в който се очакваше. Защото реалната Кьовеши реши, че първата страна, която ще посети като нов европейски главен прокурор ще е България. Колективната виртуална душа закипя от радост, щастие и възторг. Много хора започнаха да говорят с придихание как нейното идване тук ще е зрелищно като холивудски филм с много спецефекти, които напълно да замъглят съзнанието на публиката. Очакването се подхранваше от медийни фанфари, самозвани анализатори и протестите, които за пореден път разтърсиха София, за да покажат, че промяната само е започнала, а не е довършена докрай. Проблемът е, че реалната Кьовеши, а не нейният библейски прототип по никакъв начин не беше на висотата на очакванията. Тя не коментира проблемите на България с прокуратурата, не се впусна в разтърсващи обвинителни речи, нито даде коментар върху политическите гърчове в страната, които показват колко трудно метастазите на ГЕРБ напускат тялото на държавата. Тя се срещна с правосъдния министър Янаки Стоилов, проведе разговор с Иван Гешев, даде брифинг и отлетя като несбъднато видение за различен живот. От нейната пресконференция стана ясно, че оснавната тема, която я е вълнувала по нашите географски ширини е непопълнената квота на България в европейската прокуратура. Тема самотна, но изключително важна. Тема не толкова бляскава и коментирана пространно и в дълбочина единствено от БСП в рамките на миналата година. Това беше основния лайтмотив на Кьовеши. Нейните обожатели и журналисти се опитаха да я притиснат и да я накарат да коментира нещо от българския прокурорски и съдебен хаос, но тя като един истински спартанец издържа на натиска и не си позволи да даде оценка за абсолютно нищо. "Кьовеши беше в България. Защо?", написаха след това няколко души във фейсбук, а цитирам колективната им оценка просто, за да видим колко мъчителен е сблъсъкът на романтичното въображение с жестоката реалност.

Всъщност поетичната визия за гордата прокурорка веднага беше оплетена в титаничното политическо противопоставяне у нас. Дежурните по любов към ГЕРБ сайтове моментално и по команда започнаха да стенат, че Кьовеши всъщност е дала рамо на Иван Гешев, защото не е казала нито една критична дума за него. Всички останали като религиозни фанатици пък започнаха да повтарят, че изборът на първа страна за посещение не е бил случаен и това е знак, че тя, св. Лаура знае какво се случва тук и рано или късно ще се задейства и ще дойде да отмъсти за всички нас. Това е големият проблем на настоящата политическа ситуация у нас. Всички колективно винаги се нуждаем от някакво външно напътствие, за да проведем докрай важните битки за очистване на държавата. Кьовеши щеше да се самоунищожи като европейски фактор, ако беше дала дори и половин политическа оценка на каквото й да е в България. Беше пълен абсурд някой да се надява, че тя ще се появи тук и веднага ще раздаде справедливост. Румънката не е светец, а човек, който добре осъзнава отговорностите на своя висок пост. Тя няма всесилната власт да раздава оценка и да е кадровик дори и в страна като България. Заради това патетичните надежди бяха абсурдни от самото начало. Не напразно тя отказа да заеме позиция дори и за това необходимо ли е специализирано правосъдие у нас и как функционира то. Всъщност Кьовеши като символ можеше да е много полезна, ако тя беше дала стимул на вътрешните сили за съпротива и на реалната битка у нас за различна прокуратура и дори за различен прокурор. Проблемът както винаги дойде от факта, че много хора очакваха точно тя да свърши мръсната работа, а ние само да се черпим с резултатите.

Заради това Кьовеши никога не е била отговорът на нашите проблеми. Колкото и да е тъжна тази констатация. Защото съдебната система у нас е затлачена от политически страсти, но вината за това се простира доста назад във времето. Нещо повече голяма част от хората, които днес постоянно стават и лягат с идеята за съдебна реформа, пропускат, че техните политичеси предци са в първоосновната на яростната политизация на системата. Съдебната реформа не е нов слоган в мътното блато на прехода. Тя е като кошмар, който се повтаря. Както и нейната победа, която един път вече беше оповестена някъде в началото на 90-те години, когато демократичните сили бяха спечелили с малко, но завинаги. Гешев е крайният продукт на една много дълга мутация и точно заради това Кьовеши нямаше какво да направи. Прочетох няколко анализа, че тя е демонстрирала у нас "мека сила" - тоест стимулирала е процес на бавна промяна, на нещо като "Гешев с човешко лице". Аз лично смятам, че Кьовеши по много начини се опита да ни каже, че промяната е възможна, но трябва да бъде осъществена от цялото общество. И проблемът не е просто Гешев. Той е персонализацията на един режим, който овладя всички властови лостове и може да бъде премахнат с общо усилие на много политически формации, които иначе трудно си говорят една с друга. Както казваше Че Гевара: "Аз не съм освободител. Няма освободители. Хората сами се освобождават". Точно в този смисъл българската битка за различна държава няма нужда от Кьовиши, няма нужда от митове, градски легенди и фентъзи-икони. Тя има нужда от обединение и действие. Българско действие. Местно. С цялата възможна енергия. Гешев не се страхува от Кьовеши. Повече го е страх от такова обединение и колективно действие. Убеден съм.