Saturday, May 31, 2014

Дали България наистина избираше между Филип Киркоров и Джъстин Бийбър?




"Провалът на рубладжиите" гърми едно заглавие. Това трябва да е анализ на вота. Авторът му - проф. Евгений Дайнов мистично е убеден, че България е казала "да" на Меркел и "не" на Медведев. Как точно е разчел това в изборите е висша тайна като точния брой на пластичните операции на Шер. Освен "Атака", които го направиха толкова имитативно, че от десет километра си личеше, че не вярват в идеята, а просто изпитват нови тактики, нито една друга от по-значимите партии не е поставяла под съмнение европейското бъдеще на България. И, ако обичате, заражете конспиративните теории и либералните махмурлуци. Да се обяви БСП за партия на Кремъл, защото видите ли, десницата не си е допила с правилните питиета, е точно толкова достоверно, колкото аз да се опитам да обявя, цялото ДСБ за пациенти на Четвърти километър. Всъщност сега като се замисля - по-скоро моята версия ще мине в съда, отколкото другата.


Спорът "Русия или Европа", или не, по-точно фобията "Тия искат да ни вкарат в Евразия" се появи в българския политически живот инженерно, защото част от анализаторите схванаха, че десницата е в толкова трагично състояние, че прилича на електорална амеба без ясно съзнание. Тази електорална амеба можеше да се задвижи единствено със свръхстимул, нещо като политически ритник в топките и този стимул както винаги бе очертан на хоризонта с помощта на дежурните графомани на десницата, които почнаха да чертаят сатанински картини за това как Путин влиза в Министерския съвет и слага снимка на Алла Пугачова на стената. Тъжно е, драматично е, много е меланхолично, но това, което се нарича традиционна десница е така самокастрирано като идеи, че може да съществува едниствено в екцесивно състояние. Точно заради това трябва да е ясно, че на предсрочни парламентарни избори политическото явление Реформаторски блок като нищо може да изчезне, защото единствената им (нека да повторим - единствената) им кауза е фантасмагорична и бе изхабена за подсигуряване на кариерата на Светослав Малинов. Оттук-нататък Реформаторския блок ще се опита да осмуче докрай своето лакомство, но е ясно, че един път нахапано и нагризано, то трудно ще сработи отново.  


Много можем и трябва да си говорим за загубата на левицата, но е добре да очертаем в какво се състои т.нар. "успех" на Реформаторския блок. Вън от прилагателните и пожеланията, че те са нормалните хора, които искали европейски държава, тези политически създания (добре, приемам, говорим основно за костовистката част от РъБъ) не могат да живеят неистеричен живот, дължащ се на сериозни идеологически липси. И заради това основната част от паразитиращите край тях анализатори са заети със задачата да им измислят чудовища в които да вярват, за да може тази общност да не са разпада поради силните си терзания, когато е оставена без инженеринг. 2013 година беше абсолютен провал за десните инженери, защото на изборите през май тогава, те така и не успяха да измислят чудовище, което да стресира стесняващият се електорат на дясното. Сега се върнаха към любимото си чудовище - митологичния Кремъл и неговите дълги газови ръце. В дясната митология Кремъл трябва да е нещо като Мордор, а душата на българския десен се чувства най-добре в състояние на омраза. Точно заради това днес се появяват статии като цитираната по-горе. Тя трябва да се опита да докаже, че гласуването с омраза е постигнало своя ефект, а газовите пръсти са били отсечени с вота. Култово! Това не е политика, а комикс за възрастни.



Десните всъщност трябва да са благодарни на света, че нищо от мрачните им фантазии не беше вярно. Защото, ако тяхната любима халюцинация наистина беше вярна и изборите бяха някакъв драматичен залог дали на концерта на Нова година ще ни пее Филип Киркоров или Джъстин Бийбър, то тогава това, което може да се каже със сигурност е, че близо 70 процента отказаха да дадат гласа си, за да решат този драматизъм. Което показва, че абсолютно никакъв геостратически избор не е бил правен, каквото и да говорят анализаторите от десницата. Това си бяха едни обикновени избори. Дори проведени с известна досада.
Авторите на геополитически ангажирани статии обаче вероятно преследват и друга цел. Те ще се опитат с подобен тип триумфалистки текстове да прекъснат всяка възможност за различна позиция на България по кризата в Украйна. Но Украйна вече е лакмус не само за разделение на света, а и за това дали Европа ще съумее да остане съюз с ценности и да не припознава насилието, жестокостта и тиранията като форма на демокрация. Не е ли абсурдно - Майданът доведе дотам, че олигархията се оказа основната крепителна сила на Украйна. Един едър богаташ стана президент, а тепърва ще видим какъв ще му е демократичния проект за страната, която оглави. Най-вероятно такъв напълно ще отсъства. Но за това, разбира се, няма да срещнете нито дума в текстовете на десните анализатори. 
Те предпочитат да имат еротични видения с Меркел.

Friday, May 30, 2014

Плевнелиев - българската Кончита Вурст




За това, че на "Дондуков" 2, където официалният обитател е една преродена ирландска пастирка (по негови самопризнания) трещи истинска гръмотевична буря и се вие политическо торнадо, доскоро се усещахме само по изтърваните от вицето Маргарита Попова случайни забележки и ядовити оценки. От месец насам обаче дори и глухите разбраха, че тътенът на гръмотевиците стана единственото смислено и важно нещо, което президентската институция произвежда в своето политическо безвремие. Последната стрела на Попова беше особено болезнена. Тя препоръча на Росен Плевнелиев да се изправи достолепно през Народното събрание и да обяви, че президентската институция защитава държавния интерес. Коментарът й бе направен по повод на създадената от Народното събрание комисия, която ще разследва срещата на държавния глава с представители на EVN във Виена. Самият Плевнелиев веднага побърза да обяви, че няма никакво намерение да се явява пред новосъздадения орган и мотивира това с някакво философско оправдание - щял да се наруши балансът на институциите. Този аргумент носи една екстравагантна двойственост, защото обитателят на "Дондуков" 2 май пет пари не даваше за баланси и отговорности, когато правеше мили очи на разглезените софийски протестъри и с патоса на кръчмарски поет обявяваше, че сваля доверието си от кабинета. Нещо повече - президенството се превърна в щаб квартира на някакво ново политическо инженерство, където кръговете около Плевнелиев потънали разкошно в задкулисен мрак активираха групичка от кресливи интелектуалци да събират подписка за референдум за промяна на изборните правила. И целта беше очевидна - загриженият за институционалните балански дезертьор от комисиите, съвсем небалансирано си бе повярвал, че е играч от значима политическа величина. Което е странно, особено, ако изчислим, че през две-трети от кариерата с в политиката на висше ниво, Плевнелиев е бил автор на смъртоносна поредица от гафове. И, ако можем да допуснем, че първите от тях са били продукт на неопитност и безцелно оригиналничене, то определено опитите на държавния глава да се намеси пряко в политически процес, напълно го дискредитираха като политик.

Май заради това се наложи Маргарита Попова като древнобудистки мъдрец да се опита да припомня пред широката публика, че президентската институция е неутрална и опитите тя да заиграе в политическото поле могат да доведат единствено до максимално изостряне на конфронтацията. В отговор на тази направо колегиална забележка Попова получи единствено огромна доза хейт от остатъците от виртуални протестъри, които се изживяват като паравоенно формирование за бързи атаки и кампанийни заклеймявания. Тя отново бе наречена "контравицепрезидент", подеха се призиви да подава оставка и да маха след като не трепери в политическо преклонение пред ореола на ирландката от предишен живот. Някои от редовните конспиратори на свободна практика заподозряха Попова, че играе политическа игра, че се опитва да гравитира около някоя от новосъздадените формации като "България без цензура", но спокойно можем да отдадем това твърдение към сферата на спуснати "опорни точки", които да бранят последните остатъци от рейтинга на Плевнелиев.
Можем да прочетем изявленията на Попова като атака към президента, но според мен по-скоро мотивът за нейните медийни участия е съвсем друг. Вицепрезидентката отчаяно се опитва да припомни на своя патрон докъде се простират неговите пълномощия, както и какво може и какво не може да си позволи един президент. Казано по друг начин - тя се опитва като възпитател да върне хулиганът от детската градина в правия път, а изострянето на коментарите й се дължи на това, че палавото хлапе упорито се прави, че не чува нищо. Още от летните протести Попова се опита да възпре опиянението на Плевнелиев и да му припомни, че той е президент както на протестиращите, така и на непротестиращите граждани. Думите й се оказаха глас в пустиня. По-късно вицепрезидентката направи грандиозен опит да спре и тяснопартийното връщане на закони от страна на "Дондуков" 2 като посъветва юридическия екип на президента да прецизира своите мотиви. Това очевидно опъна нервите на Плевнелиев, който изсъска в едно интервю, че препоръчва на колежката си да се запознае отблизо с работата на неговите юристи. Очевидно диалогът не само не потръгна, но той заприлича на разговор между глухи.

Драмата Плевнелиев/Попова разкри, че всъщност президентската институция е в криза в каквата никога не е била. Не напразно социолозите отчитат драматичен срив в доверието към държавния глава. Опитът на президента да неглижира този проблем или пък да произвежда единствено напудрени послания без ясен смисъл и върху основа от мелодраматични клишета, няма как да реши тази криза. Това е политическа криза и е странно, че много малко медии пишат за нея или пък се опитват да проумеят нейните основания и последствия. Превръщането на президентството в място на гръмотевични бури всъщност е удар върху възможността в България да се реагира при други кризи. Тази институция е замислена като последен вариант при справянето с някаква институционална криза и заради това политическите флиртове на Плевнелиев го превръщат в мистър "Криза", както и да го защитават неговите обожатели и анализатори. Истинският дисбаланс излиза на повърхността, когато президентът, който има ролята на обединител, започне да разделя хората. С това на практика Плевнелиев се превръща в българската Кончита Вурст. Нека да припомним става дума за онази трансексуална брадата певица, която спечели конкурсът "Евровизия" и се превърна в тема на огромен скандал в цяла Европа. Разбира се в нашите условия държавният глава може да е една по-миниатюрна Кончита, но действията му разделят нацията, както никога досега, а репликите от типа на "Аз съм президент на ГЕРБ" са направо като песен от "Евровизия" - никой не знае дали в нея има смисъл, но всички веднага разбират, че става дума за халтура.

Конфликтът на "Дондуков" 2 обаче потвърди нещо за което доскоро само подозирахме. Той освети определени бизнес-кръгове и групи, които са застанали зад Росен Плевнелиев като зад вуду-кукла и се надяват чрез него да осъществят своето политическо спасение. Това е класическо задкулисие, което веднага пуска медийните си бухалки, ако бъде наречено или разконспирирано като такова. Тези кръгове са лицето на истинската политическа подмяна в страната, защото те са узурпирали и взели са заложник гражданското общество и се опитват да говорят от негово име. Ситуацията напомня на човек, обсебен от демони - тялото е същото, но гласът е фалшив. Хората, които насадиха Плевнелиев в този капан в момента се опитват по всякакъв начин да издигнат около него димна завеса, но когато затрещяха светкавиците вече е ясно, че трудно нещо ще остане скрито. После се оказа, че и прословутата подписка за промяната на изборните правила, патрон на която бе лично Плевнелиев, всъщност не е събрана коректно и подписите всъщност не стигат. Оказа се, че говорителите на морала и съвестите на нацията много небалансирано са вкарали в подписката си и имената на отдавна мъртви хора, доста фалшиви ЕГН-ата, както и хора с невалидни адреси. Историята определено знае как да се подиграва на изживяващите се като фен клуб на българската Кончита Вурст и като инженери на политическите процеси. Защото прибягването до такива техники в подобна инициатива определено не се вписва в митологията на "умните, красивите и блестящите". Но, забележете - за Плевнелиев това все едно не съществува като тема, както и за останалите съучастници в моралното злодеяние. Това е друга част от ефектът "Кончита" - всички се стараят да коментират само най-общо, защото истинският анализ трябва да стигне до дълбини, където никой не иска да се рови. Оказа се, че ирландката от предишен живот сътвори повече поразии отколкото можем да предположим на първо четене.

По време на контрапротестите през миналото лято част от искащите оставката на Плевнелиев, настояваха Маргарита Попова да поеме креслото на Плевнелиев. Днес се разбира, че в тази хора е имало доста здрав разум, защото Попова поне доказа, че не е склонна да мълчи пред гаврата с юридически норми, нещо, което не се среща често в човек, който е произлязъл от средите на ГЕРБ. По-паметливите припомниха, че с изключение на Георги Първанов и Ангел Марин досега всички президенти са имали проблеми със своите вицета. Блага Димитрова предпочете да напусне постта, за да не работи с Желю Желев. Земеделецът Тодор Кавалджиев трайно оставяше в сянката на Петър Стоянов, но когато Стоянов се опита да го подмени за втория си мандат с Нели Куцкова, мощно се издъни на изборите. Сега виждаме, че Попова също не може да се примири с политически маневри на своя колега. В България много често сме дискутирали ролята на президента, но май вицепрезидентското място ще се окаже неочакваната изненада в държавното устройство на страната. Рядко някога масовата публика е обръщала вниманието на действията на вицепрезидента или пък е надавала ухо на това, което той иска да каже. Но днес виждаме, че има обществен глад за Попова, а това със сигурност означава, че България определено няма президент. Там, където трябва да е той има едно празно петно с визията на Кончита Вурст. Защото и тя може да е феномен, но, когато чудото приключи за три дни, хората пак се връщат към смислената музика и към певиците, чийто бедра можеш да загледаш без да се притесняваш за собствената си душевност. 
Заради това хората предпочитат Попова, българската Кончита просто им писна. 

Неадекватност за "Гинес"




Способността на Росен Плевнелиев да прави най-погрешните изказвания и най-неадекватните анализи дори и на обикновени факти от реалността просто трябва да бъде вписана в книгата на "Гинес". Анализът на държавния глава за преминалия евровот също заблестя като нещо, сътворено в паралелно измерение. Според Плевнелиев на тези избори българският народ казал "не" на евроскептицизма. Разбира се, сигурно и такава интерпретация е възможна, но това е все едно да сведеш цялата Библия до момента в който Адам опознава Ева.

Вотът на 25 май никога не е бил за геостратегическата ориентация на България, както се опитваха да го представят назначените интелектуалци на свободна практика. Точно заради това в България евроскептицизмът не стана утвърдена политическа практика, въпреки опитите на националистическите партии имитативно да заложат на неговите постулати. Изборите решаваха конкретна вътрешнополитическа проблематика и дори слава богу, че беше така, защото иначе анализът на президента щеше да е съвсем въздухарски. Защото, ако отчетем мълчаливия протест на най-голямата група, тази на негласуващите, то това веднага поставя основната теза на президента на риск. Само, че при българите протестът не е израз на евроскептицизъм. Това е опит за мълчалив вик от отчаяние. Отчяние от една държава, която живее на два сантиметра от пълната лудост и, където президентът живее в собствен сапунен мехур, непробиваем за истинската реалност. Само че при такова грандиозно скъсване на комуникацията, не хората, а обикновено елитите страдат. Рано или късно. 
Дано поне Плевнелиев осъзнава това. 


Thursday, May 29, 2014

Жалко е да си човек при капитализъм




Трудно е да се надникне в душата на един капиталист. Не само защото има силни подозрения, че такава принципно отсъства, но и защото той рядко изпада в емоционални откровения. Но пък, когато се случи, е като заря в нощно небе. Ето какво мисли шефката на Регионалния съюз на хлебопроизводителите и сладкарите във Велико Търново Жени Сапунджиева: "Преди време австрийците ни казваха да въведем поточни линии, защото няма да сме зависими от работниците, защото машините не боледуват..."

Чухте ли? Разбрахте ли? Работодателите са наранени, защото зависимостта от работниците им пречи. А как е зависим един работодател - ами просто трябва да плаща на работниците. Направо непосилно иго и бреме за сърцето на правоверния капиталист. А зависимостта става двойна, когато проклетият работник вземе, че неблагодарно се разболее. Трябва да му се плащат осигуровки, болнични и други неща, които причиняват тежки зависимости.

Дали пък в думите на госпожата няма да открием някакъв пристъп на хуманизъм, някакво човешко разкаяние? Реалността е безпощадна. Работодателите оставали в зависимост от работниците, защото инвестицията в неразболяващи се машини не била по силите им. Ето това е истинското лице на онова, което обикновено виждаме гримирано под тонове либерална патетика. Работникът пречи, защото иска заплата. Човекът е прът в колелата на идеалния капитализъм, защото просто е човек. Идеалният свят на пазарната икономика би бил един безкраен машинен конвейер и работодатели, свободни от всякакви зависимости. Стерилно, подредено и без никакъв човешки фактор, който да пречи на джоба.
Машините също така и не стачкуват, не искат да имат свободно време. Как доблестният капиталист да не ги възжелае с цялото си сърце? Така той ще се рее сред банковите си сметки, независим и радостен като анимационен герой.
Наистина е жалко да си човек.

Александър Симов за резултатите от Евровота







Wednesday, May 28, 2014

Емисарите на заразата




Като дете много харесвах един разказ на Рей Бредбъри - "Трескав сън. Той се разпряваше за това как един тийнейджър започва да подозира, че микробите са придобили разум, развили са интелект и постепенно започват да превземат цялото му тяло част по част. Накрая правят от едно едно същество, което може да сее единствено смърт.
Точно това параноично политическо чувство би трябвало да изпита всеки, който е наблюдавал жалките опити за реанимация на протеста, които се разиграха след дебатите по вота на недоверие, три дни след злополучните за левицата европейски избори. Депутатите от ГЕРБ като истински бактерии се инфилтрираха сред последните мохикани на уличния протест и резултатът беше това, което ГЕРБ винаги правят - абсолютно извращение и самодоволен нарцисизъм.

Цецка Цачева, Димитър Главчев, Томислав Дончев - това бяха емисарите на заразата, които се появиха на улицата и улицата ги приветства. Даже им даде да държат плакати. Симбиозата на стари седесари и нови гербаджии най-накрая получи своята публично утолена митингаджийска страст. Видяхме как в името на конюнктурния интерес изведнъж се появиха плакатите с надпис "ГЕРБ", от мрака на историята бяха извадени позабравените мутри на бойкоборисовчетата и тази кохорта около 300 души тръгна из София в ранната вечер да твърди, че е някаква сила на демокрацията и на гневът народен и справедлив. От прахта на виновното минало се самоизкопа и платената агентура на ГЕРБ в средите на десните - Евгений Михайлов, мелодраматизатор на свободна практика и сценарист на постпреходни конспирации. Не бих се учудил, ако някъде в покрайнините на тази политическа оргия се е завъртял и Едвин Сугарев със своята безкрайна похот да се отдава на гладни стачки и да пише поезия за хамбургера като основен ценностен фундамен на западната цивилизация.

Новите реформатори също бяха забелязани да се отръкват около фигурите на победителите все едно дясната философия изисква това като клетва към либерартарианските ценности, а всичко това подлютено и с няколко капки свободни протестъри, които видяха в проявата опит за меланхолично възкресяване на дните на миналото лято. Изобщо един перфектен коктейл за убиване на мозъчни клетки.
И понеже написах нещо из Фейсбук за това, че умните и красивите са се оказали герберизирани и фидосизирани и така десницата най-накрая е показала истинското си лице, веднага ми изляха три тона помия, че левицата пък била показала истинското си лице на изборите. Братчета, идваше ми да напиша, оставете я тази левица на мира. Хората ни показаха какво мислят за нас - наритаха ни, нашите собствени избиратели ни ошамариха и бузите ни още парят от тази оценка. Така че - да сочиш обвинително лузъра с пръст е проява не само на лош вкус, но и абсолютно главозамайване. Но победата на изборите съвсем не дава на ГЕРБ статут на ангели небесни. Това е голяма разлика. Ниме една изборна победа е като душ, който измива нечистотии и озарява зениците с поднебесен пламък?

Абе, образи, това са същите хора, които до вчера си бяха такива, каквито са - отвратителни, недемократични, пискливи, неистински и най-важното арогантни до мозъка на костите си. Мислите ли, че им пука за светлите ви идеи, плановете ви за промяна на света и спокойния ви живот. За 3,5 година те показаха, че не дават пет пари за това. Не си мръднаха пръста. И заради това опитът за реанимация е нещо като психо-риалити.
Гласовете на ГЕРБ на тези избори са 680 838. Толкова. Нямат и милион. И заради това вие им дадохте право да използват протеста като гумена кукла в която да изразят докрай политически похотливото начало на апетитите си за власт. Победителите излъчват тежка воня, казваше героят на една стара книга. Сега това литературно се потвърждава в реалността. 
Политическите бацили отново се раздвижиха, защото видяха шанса си за повторен живот. Бойко Борисов призна, че иска народът да спи, ама нали е победител, защо трябва "умните и красивите" да му следят приказките. Умните и красивите си живеят в своя сладък уличен свят и ще дадат властта на ГЕРБ, а най-перверзното е, че няма да спрат да говорят как това е правилният ход и как свободата тържествува. Проектът ДАНС се превърна в самодоволството ГЕРБ толкова бързо, че май онзи легендарен 4 септември 2013 година, когато улицата приветства Цветан Цветанов с палави викове, ще се окаже не изключение, а просто предпремиера за грандиозната подмяна днес.

Заради това не спирам да гледам снимките от опитите за реанимацията. Като видиш кои хора се гушнаха и как изведнъж се оказа, че за любовта им няма никакви пречки, ти става ясно, че в този крачол на времето добра промяна не може да има. Това са микроби, които са си повярвали, че могат да изградят държава, но всъщност могат да осъществят единствено грандиозен план за кражба. Този уличен микс е най-доброто напомняне какво не трябва да допускаме обратно на власт. Защото микробите винаги ще твърдят, че те са изцелението. А всички знаем, че не е така. Дори и тези, които твърдят, че микробите са им спасението и начин за осъществяване на целите...

Александър Симов: Ако Момчил го нямаше, трябваше спешно да го измислим



  


"Ако цената на това управление се повиши неимоверно много – а под цена разбирам повече и повече компромиси от страна на БСП – не си струва тя да бъде плащана. Тогава управлението ще стане като свръхлуксозна стока, която ще разори тези, които се стремят към нея. В този смисъл нови избори са един добър вариант за изход от ситуацията.“ Това казва в ексклузивно следизборно интервю за ГЛАСОВЕ Александър Симов, който бе на крачка от Европарламента.


„Мисля си, че ако левицата се реши на такава стъпка, това дори може да й донесе позитиви. Разбира се, може да се спори кога точно да бъдат тези избори. Аз ги виждам през пролетта на следващата година, защото смятам, че кабинетът на Орешарски има още какво да направи за страната“, коментира още Симов.




- Написахте във Фейсбук, че „грешката“ на БСП Момчил Неков е колкото целия резултат на „умните и красивите“. Ще поясните ли какво точно имате предвид?

- Разбира се, леко преувеличих. Но не смятам, че бъркам генерално. „Умните и красивите” имат изключително голям морален дефект  в тяхното отношение към света. Те трябва непременно да чувстват превъзходство над някой все едно са небесни създания, които съществуват на тази земя по силата на някаква драматична вселенска неразбория и се стремят постоянно да вдигат недоволен шум. Сега се опитаха да вземат на подбив гласуването за Момчил и да изкарат избирателите на БСП някакви абсолютно идиоти. Това не е първи рецидив на тази мизантропия. Когато в края на миналата година БСП и ДПС организираха съвместен митинг, социалният расизъм на „умните и красивите” отново достигна до политически пик – хората на БСП все нещо им пречат, все са тъпи, прости, неграмотни, нечисти. Това не е обикновен изнежен аристократизъм, тук говорим за двата свят, единият от които със сигурност е излишен и това е светът на богаташчетата, които все се чудят как да се изкарат солта на света. Сега са се взрели в резултата на Момчил без да видят, че тази „грешка” има почти резултата на Реформаторския блок. Представете си само – дори в най-кризисните си времена БСП пак може да бие РъБъ (да ги наречем точно така по примера на един от виртуалните мохикани на психодесните) със затворени очи и без притеснение дори. „Умните и красивите” пропуснаха един трагичен момент са себе си – че те могат да съществуват на картата само в състояние на непосилна мобилизация, само в остра криза на политическа идентичност, защото какво друго е хейтът срещу Меглена Кунева, ако не белег за абсолютна подлост и, че те вече са паднали дотам, че един мандат в ЕП да им се вижда успех. Това е ментален и социален крах. Да не говорим, че на парламентарни избори, при по-висока активност, РъБъ като едно нищо ще потъне в електоралното блато, трагично и поетично като метафора от Георги Господинов, която само авторът си разбира. С други думи „умните и красивите” се опитват да имитират елитарност, за да не забележат, че живеят в подземията на политическия живот и заради това понякога умело наподобяват поитически зомбита, които говорят език, който само те си разбират.

- Естествено, че ще разговарям лично с Момчил и ще му задам въпросите, които смятам за важни относно преференциалното му избиране за евродепутат, но бих искала да чуя вашето обяснение – и като журналист, и като човек, който познава Момчил и онези, които вероятно са гласували именно за него, а не просто за БСП.

- Много е трудно да си приказвал с Момчил и да не поискаш да гласуваш за него. Говорим за един много ентусиазиран и възторжен млад човек на идеите, който кипи от енергия и заразява с позитивизъм.  Момчил е непосредствен, истински, разбираем и същевременно, не бива да забравяме, той е учен с 2 книги зад гърба си. Едната от тях представлява негови интервюта с ключови политици на прехода. Представете си само – той е успял да интервюира дори и Жан Виденов. Когато човек чете тези интервюта вижда, че това не е самоцелна книга, тя е интелектуалният опит на един млад човек да разбере хаотичния преход, да се поинтересува от това кога, къде, какво се е объркало, да изясни истините на важните играчи от политиката и да представи на публиката възможност сама да се си направи изводите къде се намираме и по чия вина се намираме там. Момчил е носител на онзи млад и ляв кипеж, който е така жизнено необходим на левицата, за да се възроди от пепелта на поражението и заради това смятам, че избирането му, макар и да не е влизало в никакви сметки, всъщност е неочакван подарък от съдбата към БСП в труден за левицата миг. Аз съм виждал как Момчил говори пред публика. В него се съчетава добро чувство за хумор, разбиране на проблемите, една нова визия и никакво поставяне на дистанция между него и публиката. Вероятно във вота за него има някакъв малък процент и на грешки и това е жалко, защото цялата тази истерия пречи да се разбере, че Момчил Неков всъщност е истинска находка, която заслужава шанс и подкрепа.


- Чуха са гласове, че може ръководството на партията да „притисне“ Момчил да се откаже Брюксел. Възможен ли е такъв развой на събитията. Ако – да, защо? Ако не, пак – защо?

- Вероятно такъв вариант е възможен. Прочетох едно изявление на Илияна Йотова, че Европейският парламент не е училище. Аз няма да го тълкувам по краен начин, но ще отбележа, че не мога да се съглася с подобно разбиране. Никой не се ражда научен за евродепутат. Това е работа, която се усвоява по пътя на опита и по пътя на трудолюбието. Момчил може да няма голям жизнен опит, той все пак е едва на 27 години (охх, как му завиждам!), но си мисля,  че е отдаден и упорит и бързо ще навакса всичко, което може да се навакса. В БСП има хора, които мислят, че мястото на младежът не е в ЕП, но как да го кажа – Момчил е силната страна в този случай и той трябва да си вземе решението. Доколкото разбрах, той е избрал да отиде в Брюксел. От моя гледна точка това е най-правилното решение. Да не говорим, че внезапното му изстрелване под светлините на прожекторите донесе един неочакван ентусиазъм в Младежкото обединение на БСП, една нова енергия, едно настроение, което отсъстваше в първите два дни след изборите. В този смисъл ви казвам, че ако Момчил го нямаше, то ние спешно трябваше да го измислим.

- Грешките, които БСП допусна, за да се стигне до този печален резултат?

- Охх, най-очевидният и най-трудният въпрос. Според мен тази загуба  е най-драматичната в политическата история на БСП по време на прехода. През 2009 година БСП загуби, но имаше какво да брани – резултатите от своето управление. Сега, трябва да го признаем, няма за какво да се захванем, какво да ни даде опора. Кабинетът „Орешарски” свърши полезна работа. Знам, че най-големите хейтъри няма да го признаят, но всъщност това правителство спаси социалният мир след най-големите социални протести в историята. Обаче работата се върши на парче, управлението се състои в запушване на дупки и липсва голямата генералната цел? Накъде отиваме? Какво бъдеще ни чака? Въпроси без отговор. Това създава усещането за безвремие и за БСП като генератор на това безвремие. Хората ни наказаха тихо и без шум. Не бяха страшни „умните и красивите”. Страшните са левите избиратели, които избраха да си останат вкъщи. Те са най-големият проблем, който ни е поставен. Ние подценихме фактът, че левите хора не могат да съществуват постоянно в условията на компромис. Те искат реализация на своите идеи, а такава не се очертава на хоризонта. Левият човек е мечтател, не можеш да му пробуташ експерти и да искаш от него ентусиазъм. Една на евровот 2014 година БСП получава истинското си наказание, че не е достатъчно лява и,  че не се опитва да отстои всичките си леви принципи. Да, знам, в идеалния свят хората щяха да бъдат сметачни машини, които изчисляват коалиционни равновесия, парламентарни баланси и геополитически схеми, но ние живеем реален живот и искаме да знаем, че ще видим в неговите кратки рамки политика, която носи ентусиазъм, а не просто въздишки на примирение. Аз така разчитам голямата грешка на БСП. Вероятно има и много други фактори, но е крайно време да се завърнем към наистина левите принципи, ако искаме да има промяна. Коалиционните ни партньори няма да ни разберат? Ами тогава, простете, майната им на коалиционните ни партньори! БСП не може винаги да бъде силата на компромиса.

- Може да прозвучи банално, но искам да ви попитам за вашата оценка или по-скоро коментар на възможността да преференциално гласуване. Тя даде своите резултати на тези избори, но може би съществуват рискове. Какви са те?

- Аз съм фен на идеята за гласуване с преференция с ниска бариера. Смятам, че това е една от стъпките да се поправи един от дефектите на политическия модел – това, че хората се чувстват безгласни букви, които с бюлетината си потвърждават волята на някой друг, която е взета на заседание в нечий прашен кабинет. Разбира се, че има и рискове, особено при гласуването на местни или парламентарни избори – ниската бариера ще доведе до възможност за купуване на гласове. Някои говорят, че вотът се изкривявал. Тези аргументи обаче лично за мен са повод да поговорим не как да махнем преференцията, а как да я подобрим. Например аз съм почитател на идеята да се даде правото на хората да наредят листата от първия до последния номер, както я виждат. Този вот няма да е лесен, сигурно ще има объркани хора, но е още една стъпка към реално съучастие в изборите.

- Лично аз, без да имам доказателства, не мога да повярвам, че е възможна такава огромна разлика в ползва на ГЕРБ. Какво се случи или не се случи на 25 май?

- Не съм се замислял по този въпрос. Но имате известно право. Вярно е, активността бе ниска, а това е един от разбитите митове, че ниската активност работи за БСП, но наистина тази разлика в полза на ГЕРБ говори или за някакъв драматичен протуберанс (позволете ми тази заемка от спортната министърка Мариана Георгиева) в колективното несъзнавано на народа или пък, че ГЕРБ са извадили огромно количество контролиран вот, а вероятно е и някаква комбинация между двете. Знаем, че кметовете на ГЕРБ се държат като политически фелдфебели със своите подчинени и на всички избори ги принуждават да гласуват под строй, за да си запазят работата. В този смисъл аз не вярвам в невинността на ГЕРБ. Не вярвам изобщо.

- Как ще коментирате т. нар. „случай Бобов дол“?

- Изключително неприятен случай. Феодализацията на цели региони е едно от най-кошмарните проявление на бездържавието у нас. Кой и как е позволил Бобов дол да бъде политическо владение на една партия? Днес, когато тежестта на критиката се стоварва върху БСП и то донякъде с основание, не бива да забряваме, че критикарите ги нямаше никакви на предишни избори, когато същата формация пак прилагаше подобни трикове, но без телевизионното възмущение, което наблюдавахме тези дни.  Бобов дол и политическата репресия над миньорите там е най-голямото обвинение към всичко онова, което разтърси страната по време на прехода. Проблемът е, че не виждам някой да работи по разбиването на този модел.

- „Когато вълната ме понесе, нямах време да се оглеждам, но усещах и вярвах, че трябва да кажа това, което мисля и трябва да създам някаква опозиция на върховната лудост. Сега не съжалявам за това. Точно обратното.“ Така ми отговорихте в началото на кампанията, когато ви попитах за мотивацията ви да се кандидатирате за евродепутат. Успяхте ли да създадете „опозиция на върховната лудост“? Личната ви равносметка след изборите?

- Не съжалявам, че участвах. Точно обратното. Това беше безценен опит за мен. Наистина безценен. Срещнах много хора, поговорих с много от тях, видях очи в очи много избиратели на БСП. Опитах се да ги убедя, че БСП е ценност на прехода и трябва да бъде защитена с вота си, но по мълчанието на някои аудитории трябваше да схвана, че хората все още си обичат партията, но скърцат със зъби, че нейната душа  - идеите, май вече ги няма. Няма как да се противопоставиш на лудостта без идеи. Няма как да бъдеш опозиция на безумието, когато не знаеш какво правиш. Моята равносметка е равносметката на придобития опит, но и на преоценка на идеите. Тоест аз не се отказах от своите идеи – сега съм още по-убеден, че БСП се нуждае от радикална лява промяна, да се върне към състоянието на партия със социална чувствителност и заразителна визия за бъдещето.

- Пак в онова предизборно интервю за ГЛАСОВЕ казахте, че за вас АБВ и ГЕРБ са като извадени под индиго. Продължавате ли да смятате така сега?

- Да, продължавам да го смятам. АБВ и ГЕРБ не са партии. Те са проекции на его. Едното е продължение на мускулите на Бойко Борисов, другото е продължение на баналната и псевдогероична патетика на Първанов. Убеден съм, че ако тръгнете да ги сравнявате като генерална визия за света единственият конфликт, който ще се получи ще е по темата кой от тях двамата е по-големият победител. Това е суетатат на егото – най-голямата диктатура на света.

-  Всички хвърлят голямата вина на провала на БСП на тези избори върху АБВ – и вие ли мислите така?

- АБВ са една досадна бележка под линия в историята на БСП. Тежък удар в гръб – да. Разсеяха ли гласове  - вероятно да. Но не мисля, че вината за провала е тяхна. Написах в един коментар, че най-голямата вина уви, философски казано, си е в самата БСП. Тъпо е да обясняваш всичко с външни фактори. Вероятно прекалихме с реториката срещу АБВ, но това беше неизбежната грешка на разочарованието. Поне при мен беше така. Но много повече ни прецака тишината по някои проблеми вътре в БСП, отколкото АБВ. Щеше да е прекалено лесно, ако АБВ беше универсалният отговор на проблемите ни.

- Преди дни Илияна Йотова заяви, че е възможно самата БСП да инициира предсрочни парламентарни избори. Вашето мнение?

- Това е тема по която не съм сигурен, че мога да дам категорично мнение. Смятам, че ако цената на това управление се повиши неимоверно много. А под цена разбирам – повече и повече компромиси от страна БСП, то не си струва тя да бъде плащана. Тогава управлението ще стане като свръхлуксозна стока, която ще разори тези, които се стремят към нея. В този смисъл нови избори са един добър вариант за изход от ситуацията. Мисля си, че ако левицата се реши на такава стъпка, това дори може да й донесе позитиви. Разбира се, може да се спори кога точно да бъдат тези избори. Аз ги виждам през пролетта на следващата година, защото смятам, че кабинетът на Орешарски има още какво да направи за страната.

- Прогнозирате ли, че „Атака“ сега е особено мотивирана да подкрепя парламентарното мнозинство – по съвсем ясни причини, едва ли ще има присъствие в следващ парламент?

- Не се наемам да коментирам мотивацията, действията и тактиката на „Атака”. Това не е партия, която се води от логика, а от развихрена емоционалност в стил „Мадам Бовари”. В този смисъл докато не видя „Атака” в залата съвсем не бих могъл да кажа, че те ще подкрепят кабинета по някакви логични за нас причини. Именно тази несигурност е една от причините да смятам предсрочните избори за добър вариант – в крайна сметка човек не може да си прави никакви планове за бъдещето, когато в уравнението има неизчислима величина, нещо като котката на Шрьодингер, за която се знае, че може да бъде едновременно и жива и умряла. Сидеров е котката на Шрьодингер на това управление.

- Лютви Местан недвусмислено каза, че ще пъде лоялен партньор на БСП и занапред. Или може би беше двусмислено… Преди време си спомням, Станишев в прав текст обясни, че „коалицията не е брак и винаги може да бъде разтрогната“. Ще има ли промяна в отношенията между БСП и ДПС и в каква посока?

- Да ви кажа – чел съм книгата „Дао дъ дзън” на Лао Дзъ, но дори в древнокитайската философия ми беше по-лесно да се ориентирам отколкото в следизборната реч на Лютви Местан. Чувах красиви и звънтящи фрази, тежащи като стомана заради струпания в тях подтекст, ама в крайна сметка всяка заплаха от онази вечер от страна на ДПС все още остава недоказуема. Местан приличаше на квантов физик – „имаме една реалност при три мандата и съвсем друга реалност при четири”. Тази игра на реалности и политически измерения сигурно е много интересна, ако задълбаеш в нейните правила, но смятам, че БСП не може да си позволи повече да приема условията на ДПС. Мисля си, че коалицията има бъдеще, но само при честна игра. И понеже почнахме с философия нека да припомним на ДПС, че според старите будисти в мига в който си най-силен всъщност си най-уязвим. Местан е риторичен майстор на политическия парадокс, но се опасявам, че рано или късно ДПС е в състояние да рухне като партия под тежестта на разбирането на политиката единствено като игра на маневри и „реалности”.

- Имате ли прогноза за развитието на съдебните дела, които се водят срещу Цветан Цветанов?

- Нямам. Отвратително е обаче да виждаш как Цветан Цветанов излиза с физиономията на наранен ангел от съдебната зала и със сертификат за невинност. Има нещо много нередно в такъв свят.


- Какъв е лекът срещу възродилата се агресия на ГЕРБ? Борисов откровено се върна към старата си лексика и дори я преекспонира.

- Меко казано дори. Борисов се раздаде в своята пресконференция и отново показа някои от типичните си страни. Ако беше дал такава пресконференция преди вота, вероятно резултатът му нямаше да е такъв. Хората щяха да си припомнят от какво са избягали. Гледах след това репортажи от изявленията му и в главата ми се появи един холивудски образ. Нали знаете как ги дават вампирите по сериалите след сериозно поражение  - бледи, унили, паднали, виновни, притихнали. После някой им дава прясна кръв и очите им пак блясват с демонична светлина. Изборите направиха точно това за Борисов – дадоха му свежа кръв. Убеден съм, че той ги е разчел като оправдание за цялото му наследство и като индулгенция за всичките му вини, въпреки, че такъв момента едва ли има. И сега той все повече ще развихря тази кошмарна стилистика, защото е опиянен от нея.
Смятам, че БСП винаги е правила стратегическа грешка, когато персонализира битката си с ГЕРБ. Да Борисов е едно неприятно явление с удивителна жизненост, но всъщност битката на левицата е с десните тенденции, а не с техния временен и безсъдържателен носител. Персоналната битка на лидерите носи изтощение, политическата битка на идеите може да те изпълни с ентусиазъм. БСП има своите резерви в битката с ГЕРБ, но никога не се е сетила да ги използва, защото е дълго беше забравила левите идеи в своето политическо мазе. Мисля си, че една мощна лява партия няма да има проблем да върне вампира обратно в бледото му и тъжно състояние.

- Защо се направи това внушение, че европейските и парламентарните избори са пряко свързани?

- Защото изглеждаше като удобно решение на политическата криза. Но всъщност не е. Аз лично никога не съм виждал пряка връзка между европейските и парламентарните избори поради много причини. Но голяма част от партиите, особено от новопоявилите се извадиха програми като за национални избори. Това беше някакъв вид политическа шизофрения. Не смятам, че това помогна на каузата на Европа у нас. И само да уточня нещо друго. Преди резултатът от тези избори бе направен опит да ни се внуши, че залогът на този вот е едва ли не някакъв грандиозен геополитически избор пред който е изправена страната – Европа или Евразия. Тези, които го внушаваха имат късмет, че в България политиката и журналистиката нямат памет, защото иначе някой би трябвало да им натрие носа с него. След като хората масово не гласуваха те съвсем не разпознаха изборите като някакъв остър стратегически сблъсък. И това за пореден път показва, че България има проблем с част от политическата си система, която е толкова безидейна, скучна и пошла, че може да съществува само, ако си измисля демони, които съвсем безопасно и комфортно да гони.

- Вашето „да“ или вашето „не“ за предсрочни парламентарни избори?

- Да, защото това ще освободи напрежението. Не, защото все пак не всичко в тази държава се диктува от егото на Бойко Борисов.

- С какво Сашо Симов журналистът днес е по-различен от преди да се кандидатира за евродепутат?

- Освен, че май стана по-дебел, Сашо Симов натрупа опит за който не е подозирал. Сега Сашо Симов вече никога няма да се изживява като мъдрец, защото естествената мъдрост на опита се намира у хората, които рядко шестват по страниците на вестниците или по екраните на телевизията. Хората в България са смислени и заслужават само хубав живот. Фактът, че никой не им го осигури е най-голямото престъпление на прехода.

Tuesday, May 27, 2014

Защо загубихме изборите?




Загубата на европейските избори през 2014 година се оказа доста тежка за БСП. Защото именно това лошо представяне отвори широко портата за старите демони от миналото, които връхлетяха отново като медийни птеродактили във всекидневните на електората и показаха, че не са забравили абсолютно нищо от страховитото минало. Видяхме как Бойко Борисов отново се развихря в ролята на вечерен комедиант от късните новини. Видяхме тържествуващото лице на Цветан Цветанов. Видяхме доволно подхилващите гербаджии, които извадиха от торбата с клишетата старото си въоръжение, предвкусвайки сластно завръщането си на власт и продължаването на диктатурата на тарикатските номера, нагласените статистики и безогледния грабеж. Това е цената на загубата днес. Загуба, която на всяка цена трябваше да бъде избегната и ето защо, когато стана ясно, че мисията няма да успее, горчивината на поражението беше изгаряща.
Точно това е причината в такава ситуация в БСП да не настава поредната порция виновна тишина, защото в предишни години този подход изобщо не помогна, а дори навреди и виждаме, че днес берем горчивите плодове на мълчанието. Всеки трябва да направи своя анализ и да го сподели публично, защото утопично вярвам, че събрани на едно място безбройните мнения могат да родят някакво прилично решение за бъдещето, особено, ако за тях има чуваемост. Нека само да споделя, че аз бях участник в листата на този вот и заради това няма как да избягам от пристрастността на оценките. Обаче ще се опитам да анализирам загубата не по конфронтационен начин, а като опит за пътна карта към намиране на решение. Няма да заставам в позата, че съм владетел на абсолютната истина. Оценките ми са емоционални и не смятам това за порок.

В нощта на изборите всички се питаха - защо? защо? защо? Защо се стигна до тази непрогнозирана загуба, до това непредвидено поражение и до тази огромна разлика между БСП и ГЕРБ. Иронията е, че този въпрос няма как да получи един отговор. Върху левицата се стовари комбинация от фактори, които доведоха до там, че солидна част от левите симпатизанти просто си останаха вкъщи и предпочетоха да не гласуват. Четох, че част от социолозите наричат това "колапс". Не мисля, че са прави. Това си беше шамар, дори придружен от ритник, но колапс не е.
Първият отговор за загубата е в това, че БСП не получи никакви позитиви от управлението в момента. През 2013 година левицата отстрани Борисов от власт, но кабинетът, който създаде придоби изключително висока цена. Формулата "програмно правителство" не сработи в очите на хората, защото истината е, че когато имаш държава в криза програмните правителства рядко вършат работа. Поне в България е така. Хората искат да видят някой да поема политическата отговорност и да върне усещането за съществуване на държава. Кабинетът "Орешарски" извърши изключително сериозна работа и то под натиск, но истината е, че това беше работа на парче. Така е не се създаде някаква стратегическа цел, нещо, което да бъде като план за бъдещето. Заговори се за план за реиндустриализация, но думите имат това качество да не могат да донесат истинска индустрия, когато останат на хартия. Трябва да отбележим и друго - кабинетът работеше много по-добре и много по-ефективно, когато беше под натиск. Когато уличните протести позаглъхнаха като фолк-песен изведнъж се създаде усещането, че управлението има зелена светлина за пълен мандат, което очевидно не беше така. При толкова крехко парламентарно мнозинство очевидно всяка година на власт трябваше да се плаща с резултати срещу доверие, а не с плуване в безвремието срещу нищо.

Факторът "Русия" също изигра лоша сега на предизборната ситуация. Истината е, че първите срещи с хората преминаваха изцяло в обясняване на това кой, как, кога и какво точно е казал срещу Русия или по неин адрес. Не твърдя, че темата е била свръхфактор на вота, но много леви избиратели се настроиха подозрително срещу БСП и отказаха да приемат истината, че партията има "балансирана" позиция. В тази връзка вероятно трябва да признаем, че думата "балансирана" стана поредната отстреляна дума в българския език. Хората просто не приемат, че това прилагателно означава каквото й да е. Има световни ситуации в които трябва да се приемат резки позиции, без оглед на баланси и всякакви други странични мисли. С очите си видях как с недоверие хората посрещат "балансираната" позиция и как всички в един момент приеха по съвсем друг начин позицията на Сергей Станишев за зверството в Одеса в която той каза, че властта в Киев трябва да сложи намордник на "Десен сектор". Само, че от едната до другата позиция бе изтекло твърде много време.

И най-накрая - БСП подцени левият заряд на хората, които гласуват за нея. Компромисът върши работа до едно време. Наистина има време за разум в политиката, но БСП всъщност така и не се престраши да направи това, което каза Стефан Данаилов в прослувития клип за изборите - да управлява със сърцето, което бие отляво. Левицата не може да си позволи да бъде отдалечена от своите основни идеи за социална справедливост и различна България. Вероятно заради това реалната заплаха за връщането на ГЕРБ на власт не бе разчетена от избирателите, те просто не видяха достатъчно разлика. И това е голямо обвинение. Тъжно е да бъде признато, но без него никакъв анализ няма да е достатъчно коректен.

Разбира се в разгара на изборната нощ веднага се появи и въпросът за това кой и как носи отговорност за загубата. Хубав въпрос, който винаги е актуален, но точно днес не трябва да се бърза с отговора. Това не е някакво шикалкавене или пък опит за отлагане на проблема. В ситуацията на такава загуба всички прибързани действия или пък панически подвиквания няма да са решение на проблема, а просто камък по главата на този, който се опитва да се спаси от давене. Ясно е, че промени трябва да има, както и смяна на ръководни кадри, проблемът идва от там, че в БСП много често тази тема се поставя по толкова конфронтационен начин, че веднага ражда разделение вместо желание за намиране на общо решение. Казвам това като изстрадана истина, а не като опит за димна завеса.

АБВ също беше проблем в предизборната кампания, но не той определи крайния резултат. Може би просто накара голяма част от хората просто да откажат да правят избор и точно в това е вината на отцепниците. Те взеха своите измъчени гласове, които не им стигат за нищо, но създадоха усещането за разделение в левицата, за някакъв семеен скандал в който е по-добре да не се взима страна.
Голяма грешка ще е обаче да четем резултатите от тези избори като пътеводител и за парламентарен вот. Дори и да оставим настрани ниската активност, която със сигурност ще се повиши при гласуване за национални депутати, то мотивацията на гласоподавателите там е съвсем друга. Заради това ситуацията е тежка, брутална, но не е чак толкова безнадеждна. Просто в първите дни след поражението всичко винаги изглежда в тъмни краски.

Разбира се загубата отвори отново фронтът от омраза срещу БСП. Тези хора, "умните и красивите" така и не си научиха урока обаче - това изобщо не е начин да се бориш срещу партия с традиции, история и смисъл. Точно заради това най-накрая трябва да отбележим, че България определено има проблем със здравната реформа след като изборите показаха, че има някакви 6,4 процента от хората, които определено се нуждаят от колосална доза антидепресанти и транквиланти. Разбира се, че говорим за Реформаторския блок. Вместо да се опитат да анализират мижавото си резултатче, подадено основно от елитарната градска секта на постмахмурлиите-костовисти, те тръгнаха да злобеят и да хвърлят киселинни слюнки, че БСП, видите ли, изчезвала. Представители на този изчезващ градски вид също така се опитаха за пореден път да дадат отдушник на интелектуалното си мракобесие, че един кандидат, младият Момчил Неков, под номер 15 е получил най-много преференции. В света на абсолютната дясна омраза, тези 6,4 процента обикновено изхождат от факта, че те са едва ли не представител на някаква небесна истина, а всички останали политическа тор, която трябва да се тъпче. Вместо да се опитват да оригиналничат можеха да се опитат да си зададат въпроса защо стигнаха дотам, че 6 процента за тях да е голям резултат и дали не е признак на някаква интелектуална агония факта, че голяма част от меките им последователи по омраза предпочетоха ГЕРБ, запленени от идеята за мускула, който ще наказва. Дясното в България е конструирано не на принципа на общността, а на принципа на глутницата, която се опитва да разкъса всеки, който се различава. Заради това смело можем да заявим, че десницата в България в нейните реформаторски вид винаги ще бъде само на една изборна глътка от пълното удавяне, защото тази омраза е диагноза за този, който я произвежда.

Monday, May 26, 2014

Изводи след един тежък евровот




Казват, че преди избори се лъжело най-много. Не знам дали е така, но това със сигурност означава, че след изборите идва времето на големите истини. Сега е времето да си ги кажем.
БСП загуби драматично. Лично за мен тази загуба е по-тежка от тази през 2009 година. Тогава БСП имаше какво да брани и защитава  - резултатите от управлението си. Днес можем да браним само сенки на нашите обещания. Това звучи поетично, но е удивително безполезно в реалността.

АБВ със сигурност беше удар с нож в гърба на левицата. Но тяхното коварство не е основната причина за нашата загуба. Основната причина, казано по философски, сме си самите ние. На БСП й липсва ляв кипеж, ляв проект, някаква грандиозна цел в бъдещето. Ние съществуваме политически ден за ден, а това е лошо в левите среди. Левият човек се нуждае от мечти. А ние им даваме в най-добрия случай, хммм, експерти.

БСП е партия на идеите и всеки път, когато си въобразим, че те не са важни, хората ни наказват. Истината е, че европейският вот стана заложник на вътрешнополитическата проблематика, но светът никога не е съвършен. БСП единствена от всички партии обяви нова визия за Европа, но в края на деня това се оказа без всякакво значение, защото хората оценяват Европа по свършеното тук. А кабинетът на Орешарски свърши немалко, но то приличаше на кърпене на парче, а не осмислена и цялостна радикална промяна на страната. И резултатът ни посече. БСП от години бяга от това да проведе разговора за самата себе си и къде се намира в политическото пространство, и сега ефектът от това мълчание ни настига със удивителна скорост.

Но нека всички, които бързат да отпишат БСП, обаче да не се радват прекалено много. Откакто се помня, отписват БСП по три пъти на година, но партията е доказала, че знае как да се мобилизира и има силите да преодолее всяка криза. 
И още нещо като извод: истинският победител в този вот е ДПС. 
Не знам кога точно ГЕРБ ще го осъзнаят.

Saturday, May 24, 2014

Пътешествие към различната България




И така - приключи един месец на безкрайно пътуване. Загубих броя на бензиностанциите, където съм ял сандвичи. Постепенно изгубих и чувството за календарна дата - всичко се сля в един безкраен ден, в един безкраен път: от Кюстендил до Шабла и от Видин до Хасково. Пребродих нощните магистрали на България. И до сега, ако затворя очи сигурно ще видам как градовете прелитат в далечината като някакви разпилени съзвездия от различно измерения. Видях части от страната за които съм чувал и, честно, изпълних се с някакъв много нелогичен, драматично невероятен оптимизъм. България е неземно красива страна, която носи белезите на уникална съсипия. Все едно е станало някакво събитие, неразбрано, ужасно и страшно, и днес всички се оказваме жертви на виновното минало. Но въпреки това има хора, които още си позволяват да мечтаят, още си позволяват да вярват, а подобна сила на духа изпълва кротката човешка душа с надежда. Запознах се с толкова много хора, че ако тръгна да им изброявам имената ще стане текст с размера на телевизионна проповед на Юлиян Вучков. Истинските хора винаги се оказват много по-добри от фантазиите за тях.


Същевременно четях някакви грандомански анализи на психясалите 2 процента от българското общество. Страната била изправена пред грандиозен исторически избор, пищяха те. Трябвало да се избира - Европа или Евразия. Тия пичове, които не си пият хапчетата могат да съществуват единствено в среда на драматично противопоставяне, защото просто не са състояние да родят някаква смислена идея за спокоен живот. Обикалях безнадеждно дълго, но това изостряне на избора май го има единствено и само в главите на истеричната десница, известна с това, че реалността не й понася добре. Няма драматична обществена колизия, която да прави обстановката свръхемоционално напрегната по отношение на нашия избор, вероятно с изключение на това, че за повечето хора с които говорих, Европейският съюз звучи като явление от друго измерение.
Не са виновни хората обаче. Тази Европа сега не е истинската Европа. Тази Европа е продукт на десния икономически разум и заради това изглежда така омаломощена и кризисна. Десните са големи майстори на това да доведат колективно обществата до върховни степени на отчаяние, но въпреки това да продължават да крещят - "няма алтернатива". Заради това крахът им ще бъде пълен.


Обикалях из България и нито за миг не съжалих за решението да се включа в листата на БСП за тези избори. Получих намръщени погледи из виртуалното пространство (бяха неизбежни), обвинения отляво, тролски спамъри от дясно, но въпреки това не съжалих. В България заниманията с политика не приличат на романтична комедия, но пък стоенето отстрани не е позиция изобщо. Ако искаш нещо да промениш, трябва да се ангажираш. Така ги разбирам аз нещата. Благодарен съм от цялото си сърце на клоунадата на "умните, красивите и богатите". Именно след техния театър, истерии и улични пърформанси по подмяна на смисъла от протестите, аз схванах, че нямам право да стоя отстрани докато хора с нагласата на героини от сапунена опера държат да се представят за ангели, които не носят никакви вини за прехода.
Българското психодясно е патетично и вечно в състояние на прединсултен крясък, защото осъзнава, че то няма никаква почва в сърцата на хората. Обиколете малко, пичове, огледайте тази страна - тя е продукт на сбърканата философия на отрицанието, на вълната на различните политически лудости и на радикално сгрешения преход. Днес битката наистина е за това кой да поеме вината за този грандиозен исторически провал, но това, както се казва е отделна тема.



Вече съм убеден, че България се нуждае от една радикална лява политика, нови радикални леви реформи, които да раздрусат икономическото статукво и да съживят политическата вяра на хората. В разгара на протестите на лудите много странни птици се опитваха да се упражняват на гърба на БСП и да се правят на диктатори на словото, което заклеймява. БСП бе изкарана не само партия на миналото, но и партията-виновница за всичко. А преди само подозирах, но вече го знам - благодарение на хората от БСП тази държава си остана на мястото. Те бачкаха докато другите се оплакваха, не бягаха, опитваха се упорито да поправят нещо и въпреки грешките мнозина от тях не загубиха вяра. Знам - ще има хора, които ще показват неизбежните гадове и ще се опитват да ги генерализират като основен образ на БСП. Вече със сигурност знам, че не е така. Ако не бях тръгнал на път никога нямаше да го разбера. Заради това не съжалявам за нищо. Изучих България. Хей, дори емигрирах за малко от виртуалното пространство и имаше дни в които то не ми липсваше. Това също се оказа ценен урок.



И така - свърши един емоционален месец за мен. Благодаря на всички, които изслушаха моите теории за света. Благодаря на всички, които ми задаваха тежки въпроси и изискваха от мен безкомпромисни отговори. Благодаря на всички млади хора, които ми пожелаваха кураж и благодаря на онази моя читателка от Лом, която ме разстреля с въпроса защо в текстовете си говоря толкова много за блондинки. Беше права да пита жената - един месец на път ме научи на демократизъм. Никога няма да спра да бъда признателен на всички хора с които се запознах и на цялото това усещане за общност, което може да бъде и много радостно. Когато си обиколил толкова много места, когато си напълнил телефона си с номера на хора, тогава да ви кажа наистина е важно да спечелиш, но дори и това да не стане, нима има значение - ти вече си победител. Благодаря много! :))

Thursday, May 22, 2014

Марсианците на старата десница




Спомняте ли си как само преди няколко месеца столичните улици все още бяха огласявани от залязващите викове на „умните, красивите и богатите”? Спомняте ли си как те твърдяха, че се пророците на един нов свят, където светлите сили ще тържествуват, олигархията ще вие сразена, а лидерите на Реформаторския блок ще се усмихват благо докато прогонват последните остатъци от червените боклуци зад граница, за да държат отечеството чисто от лоши кармични влияния и кофти хороскопи по страниците на западните вестници? Нима не си спомняте свирките, вувузелите, брадатите студенти, разпенените преподаватели, разбеснелите се черни богослови и медийните протестъри, които правеха обиколки от студио в студио, но не преставаха да твърдят, че медиите са под контрол и, че никой не им дава думата?

Не, няма смисъл да си говорим за протестите. За мъртвите или добро или нищо. Само нека да отбележим, че социологическата картина, която ни разкриват днес експертите показва, че тези протести все едно никога не ги е имало. Те все едно са се случили насън, в някакво друго място, в някакво друго време, в някой различен крачол на времето, ако цитираме мъдреца Тери Пратчет.
Едва днес, на фона на ужасите, които се случват в Украйна, само през едно море от нас, можем да си дадем отговор защо тези протести не успяха. Трябваше да се пролее кръв в Одеса и украинските фашисти да започнат да си правят селфита пред горящата сграда на Профсъюзния дом там и то докато умират хора, за да разберем каква морална катастрофа цари в главите на най-големите български истерици.
Първият знак, че протестите у нас отиват към своя логичен и окончателен край бе началото на майдановските недоволства в Киев. Тогава най-гласовитите представители на десницата се пренесоха виртуално в украинската столица и заживяха през заглавията в блоговете. Всяка стъпка на майдановците им се виждаше като знак господен за небесна справедливост, всяко хвърлено паве бе разчитано като демокрация в действие, всеки с тениска на Бандера и с есесовски свастики бе разглеждан като борец за световен хуманизъм и безстрашен войн срещу черната ръка на Москва и дългите пипала на Кремъл.
Това е типична симптоматика на изострената шизофрения. Оказа се обаче, че развихрените демократи, сияйните воини на демокрацията всъщност изобщо нямат никакви морални компаси. Нека да си припомним – всеки опит за въдворяване на ред в Киев бе тълкуван като диктатура, всяка намеса за изтласкване на хора от завзетите обществени здания бе коментирана като пълен разгул на грубата сила. Какви хора само, а – чисти, прилежни, хуманни и съвестни!

Уви, историята обича да се повтаря като фарс. Или най-малкото да показва в кривото си огледало образите на всички, които са се самообявили за ангели. Когато в Югоизточна Украйна започна абсолютно огледален процес на този в Киев, само, че хората просто не искаха да имат работа с майдановското разбиране за управление, изведнъж моралистите на свободна практика започнаха да съскат като пепелянки на пролетен припек. Оказа се, че това съвсем не са борци за свобода, а тесногръди маниаци, които са обсебени от своите геополитически мании. Истински моралния човек би заел съвсем принципна позиция и би признал всеки опит за смислена борба срещу една несправедлива власт. В очите на остатъците от българските протестъри обаче Арсений Яценюк и сие изведнъж придобиха небесен статут и всеки опит за критика срещу тях бе обявявен за опит за въвеждане на евразийско господство. Нещо повече – великите хуманисти съвсем не пожела да разпознаят кървавата баня в Одеса като акт на истински фашизъм, а дори обратното. Най-активните от тях започнаха да пишат, че хората в Профсъюзния дом едва ли не сами са се запалили, за да дискредитират новата власт на Украйна. Подобно изкривяване на реалността и то в името на някаква неясна лудост говори за мерзост в доста голям мащаб. Май това е най-ясният скенер на проблема на протестите – те бяха една институционализирана мерзост, политически карнавал на нечистоплътните, които искаха да използват обществената енергия като своя политическа виагра за придобиване на избирателна потентност. На терена на унищожения български политически език това не се вижда много лесно, защото тук думите са в окончателен фалит поради честото им изнасилване. Пред картините на ужаса в Одеса обаче, дори западният свят изтръпна и с тревога започна да следи да не би да е направил грешка, но не и обобщения образ на българския протестър, който е виртуален маниак на свободна практика и потенциален избирател на Реформаторския блок. Политическото формирование РъБъ се радва на подкрепата на около 3 процента от българите, но понеже медиите по стар навик се опитват да отразяват десницата, то все още не е залязло от дневния ред и дори си въобразява, че дава признаци на живот. Но какъв живот може да е този, който твърди, че е за правата на личността, но пък се кефи, когато украинската армия стреля срещу собствения си народ? 

Какъв живот може да е този, който е в състояние да оправдае един бандеровец само, защото той говори срещу Путин? Именно тази сатанизация на руския лидер е друг от примерите за моралната мерзост. Путин е един политик с имперска нагласа и желание да разширява влиянието на своята държава. Тоест той по нищо не се отличава от произволен американски президент от последните 50 години. Но изведнъж американските стремежи към световна власт получават някакво ценностно оправдание, а руските са изначално зли, така ли?
Подобен тип инфантилно мислене и то идващ обикновено от потомците на старата номенклатура, тоест най-ревностните защитници на едновремешния СССР, издава комплексарският характер на десницата. Те все искат да си доказват отново и отново, че сила на доброто и в името на търсенето на това доказателство са готови да прегазят и морета от кръв. Засега само словесно, но трябва да се боим от силата на изръмжаните намерения.

Лидерът на ДСБ Радан Кънев е типичен продукт на тази мерзост. В постпротестърски махмурлук, той написа тези дни статус, че мисията на неговата формация била да пази България от Кремъл. Разбира се, няма нищо лошо в това всеки да се бори за място под слънцето, но когато види, че в тийнейджърското самосъзнание на РъБъ Кремъл и комунизъм са едно и също нещо, човек започва да изпитва определени политологически притеснения. Тези хора си играят с политическите понятия, както намерят за добре и то в името на постоянното себеизразяване на комплексарщината. Мерзостта доби и нови измерения на 8 май, когато реформаторите се опитаха да изрисуват със светлини Паметника на съветската армия. По всяко друго време това можеше да бъде прието с благородна въздишка от типа: „Иво Инджев пак не си е пил всички хапчета”, но когато трябва да се чества разгрома на фашизма, подобен акт е проява на върховна глупост. Историческата истина е, че именно Червената армия натика фашистите в миша дупка и опитът днес, особено, когато е абсолютно безопасно и ненаказуемо, да се правиш на герой над костите на загиналите войници, си е направо освекверняване на паметта. Това, междувпрочем, е класическото определение за мерзост, така че нито един протестър, който е оправдал проливането на кръв и радостно е възклицавал пред компютъра си, че неговите пичове, украинците, избиват руснаци, не трябва да се обижда на това определение.

Десницата в България, която е вън от ГЕРБ , е зомбифицирана по класически начин. Тя отдавна е мъртва морално и политически, но е е оставила след себе си неправителствени автори и свободни блогъри, които създават илюзията за някакъв вътрешен живот и имитация на свобода. Тази свобода обаче е имитативна, защото, ако извършите моята грешка и се опитате да прочете съвкупност от десни текстове за Русия ще установите, че това са класически зомби-текстове, уникално съчетание от неверни факти, псевдоинтелектуални предположения, откровена пропаганда и класически лъжи. Точно това ражда особената налудничавост на нашия обществен поглед към външния свят. Разделението по линията на международната политика е един трагичен опит на старата като теменужките на Иван Костов десница да поддържа илюзията за себе си като за политическа сила на свободата. Да, те са такава, особено, ако под свобода разбираме честващите есесовските дивизии градски партизани на „Десен сектор”, украински активистки с тениски на Бандера и млади хулиганчета, които снимат видеа как мятат коктейл „Молотов” и се радват от идеята, че ще убиват. Нито един от десницата не успя да намери сили в себе си да признае, че в Украйна се случва нещо, което не достига до неговите мозъчни клетки и, че може би, той не е прав да си мисли, че съсканията му трябва да се приемат като библейски заповед за действие.

Не се заяждам самоцелно с остатъците от десницата. Напротив. Трябва да разберем добре болестта и да сме наясно защо по тази линия промяната никога няма да дойде. Навремето Карл Попър ни завеща ярък инструмент за разпознаването на псевдонауката. Той смяташе, че когато една научна система е в състояние да обясни всичко по света, тя със сигурност е фалшива. Същото обаче и важи за политиката. Когато една партия има универсално обяснение за злините по планетата (Путин, Кремъл и всички руснаци), тогава трябва да сме наясно, че пред нас не стои политика,  а просто психиатрична диагноза. Една истинска мерзост.
Опасявам се, че навръх пролетния 26 май, когато остатаците от протестърското общество и РъБъ видят как за пореден път са били наритани от българското общество, те отново ще провидят във всичко това дългата ръка на Путин. Какво ли ще правят един ден умните и красивите, когато лидер на Русия стане някой друг. Докато и наследникът не бъде сатанизиран така, че да им пасва на фобиите, те ще бъдат в такава абстиненция, че още отсега се опасявам, че блогърите на свободна практика ще бъдат сериозно затруднени с избора на теми. Дано междувременно да стане ясно, че марсианците съществуват. Удобна тема са – гадни извънземни путинисти от планета, която е много съмнително червена...