Когато в разгара на август 2016 година БСП номинира ген.
Румен Радев за президент на България, мнозина счетоха това за ритуално
самоубийство, или най-малкото за симптом за така дълго чаканата деменция на
столетницата, знак, че тя изпада от сцената. Тогава ситуацията беше съвсем
различна. Всички медии колективно бяха убедени, че ГЕРБ ще щурмуват и превземат
на един дъх президентския пост. Заради това номинацията на Радев бе представяна
като някаква екзотика, коментирана в стил "левицата гледа да хвърли
непартиен кандидат на кладата", а всички чакаха да видят дали Бойко
Борисов ще се престраши да влезе в президентската битка или ще пусне свой
кандидат...От днешна гледна точка е лесно да оценим иронията в онези дни,
оценки и медийни екзалтации. Защото Радев се оказа точно онова, което много
гневни и отчаяни българи чакаха - човек, вън от политическата система, военен,
който демонстрира онези позабравени качества като чест, достойнство,
последователност, неопорочен от сблъсъци, компромати и ежедневни интриги.
Изборът на Радев за президент продължава да бъде
водоразделно събитие в българскатка политика, нещо, което се признава дори и от
противниците му. Той успя да се утвърди като лидер по доверие и да покаже, че
има намерение да превърне институцията в сериозен балансьор, а не просто в
зрител на процесиите. Радев е човек с амбиции и идеи, а това винаги е е
интересно в страна на статуквото като България. Точно, защото на сцената се
появи играч с визия, той беше обречен от първия си миг да потъне във враждебна
среда и да се учи в движение.
Сблъсъкът на Радев с ГЕРБ беше неизбежен подобно на
съдбовно предопределение в древногръцка пиеса. 5 години управляващите бяха
свикнали с комфортната политическа сянка на име Росен Плевнелиев, държавен
глава без стратегически амбиции, както и без реално присъствие на политическата
сцена. Конфликтът между тях започна още в деня на клетвата на Радев, когато той
демонстрира съвсем различен дух и характер и изстреля станалата култова
реплика: "Остава ви още една седмица". Още тогава стана ясно, че ГЕРБ
и Радев трудно ще намерят общ език. И видяхме, че тези отношения са влошаваха
прогресивно с времето. В парламента дори измислиха цяла комисия около избора на
нов боен самолет за българската армия и то само и само, за да може Цветан
Цветанов да има инструмент за стрелба срещу държавния глава. Напрегнатите
отношения минаха и през един карикатурен епизод, когато шефът на депутатите от
ГЕРБ орева света, че не е бил допуснат на среща между Радев и кмета на Свищов и
получи язвителната реплика, че трябва да свикне с това, че има събития на които
не е поканен. Борисов няколко пъти се опита да играе ролята на помирител, но
театралността на тази поза стана очевидна, защото след всяка намеса битката
вместо да утихне се ожесточаваше прогресивно. Най-накрая Радев прознесе друга
култова реплика: "Ако ГЕРБ искат война, ще я получат". Дежурните
обожатели на властта изпищяха, че това било нарушение на президентските
правомощия, че Радев преминавал границите на своите права. Всъщност истината е
точно обратната. Президентът не каза, че иска война, а че е готов да я води.
Това не беше призив за бой, а предупреждение за защита. След тази фраза
всъщност ГЕРБ леко свиха бойните знамена, защото разбраха, че имат противник,
който няма да се изплаши, а вероятно ще води битката с решителност и готовност.
Но това не отменя напрежението, което ще доминира и през следващата година от
мандата му.
Тази година, няма как да не го отбележим, ще се запомни и
с персоналния двубой Борисов-Радев. Вероятно и двете страни ще отрекат, че го
има, но действията им показват, че се съобразяват с него. Борисов за първи път
в своята политически кариера получи истински конкурент по рейтинг, който дори
го изпревари и вероятно това стана причината за част от конфликтите с ГЕРБ.
Двубоят между двамата нямаше как да бъде избегнат, особено след като стана
ясно, че в третото си издание Бойко Борисов ще набляга на международната
политика. А по конституция президентът има най-големи правомощия именно в нея.
Всички дипломатически совалки на Борисов и до Турция и обратно, както и по
Балканския полуостров имаха и вътрешнополитическо измерение. Целта беше
периметърът на Радев да бъде стеснен максимално, за да може президентът да няма
терен за реално политическо действие, а да му бъдат оставени единствено
дежурните визити и парадните посещения. Всъщност през такава външнополитическа
активизация Борисов се опитва да даде заявка за президентските избори през 2021
година и вероятно, ако тайфунът на разочарованието не помете ГЕРБ, то тогава ще
сблъсъкът му с Радев ще достигне своя апогей. Държавният глава обаче не се
остави лесно да бъде изолиран. Лично за мен най-силният му ход остава това, че
във Варшава той се обяви за отмяна на санкциите срещу Русия. Така показа, че не
само е верен на своите предизборни заявки, а и че знае как се заявяват такива
позиции. Те се отстояват най-добре на най-враждебната територия. Именно Варшава
беше мястото за това, за да се даде знак, че това не е някаква случайна
позиция, продукт на импровизация, а осмислено разбиране. Равносметката показа,
че Радев е и един от най-пътуващите президенти, което означава, че той е успял
да разкъса обръча около него, но тепърва ще трябва да воюва за тези територии
отново и отново. Това всъщност може и да е полезно, защото конкурентната среда
едва ли ще уплаши един пилот. Всъщност ако има аналог на въздушния бой на
политическата сцена, то можем да го открием именно в такъв сблъсък и
противопоставяне.
Всеки опит за равносметка обаче ще е много непълен, ако
се ограничи единствено до успехите. През първата си година на
"Дондуков" 2 Радев показа, че има още доста да учи не само за
българските обществени нрави, но и за това как се става истински политик и
държавник. Факт е, че съдбата не му осигури 100 дни толеранс. Още в първите си
дни на поста той трябваше да мисли върху състав на служебно правителство. В
крайна сметка за служебен премиер беше назначен Огнян Герджиков, позабравен от
бившето минало политик от НДСВ и това се оказа проблем. Кабинетът не свърши
дори и една трета от нещата, които хората очакваха от него. Проверката на
второто правителство на Борисов се оказа просто една пародия и се сведе до
доклад от няколко страници в които почти нищо не беше описано. Това можеше да
бъде неговият фалстарт в политиката, но като цяло не остави трайни последствия.
Веднага след това се видя, че президентът не се страхува да връща законите на
ГЕРБ и да им създава достатъчен дискомфорт, за да го чувстват като трън в
политическото си тяло.
Хората, които гласуваха за Радев очакваха бърза промяна,
искаха да получат знак за това, че нещата в България ще станат необратими, но
трябваше да се задоволят с много по-малко. Парадоксално е, но това не доведе до
срив на рейтинга на Радев или до неговото заклеймяване. Вероятно подръжниците
му просто разбраха, че промяната е бавен, труден, мъчен процес, но те
продължават да я свързват с неговото име. И всъщност това е голямата новина от
първата година. Радев продължава да бъде фигура номер 1 в надеждите на хората
за различен живот. Самият той вероятно също установи, че няма магически рецепти
за незабавно справяне с натрупаните политически, а и морални проблеми, но че
последователното, честно и открито поведение може да бъде част от лекарството.
Мнозина анализатори твърдят, че за президента е проблем прекаленото му
свързване с БСП и той няма полза от това. Но това твърде често е просто една
фантазия. Социологическите проучвания ясно показват, че Радев има фенове от
цялата политическа палитра, дори и в ГЕРБ, което означава, че такива обвинения
не са хванали почва. А и в ролята си на балансьор, при една почти изцяло
овладяна държава, е неизбежно той и левицата често да са на едни и същи
позиции. Самият факт, че се опитват да го вкарат в този обяснителен режим също
е показател, че държавният глава си върши работата.
Валентин Вацев, чийто образен език е запленяващ и
възпаляващ ума, в едно критично интервю наскоро каза, че за него самият факт,
че Радев не е Плевнелиев е достатъчен. Разбира се, това беше критично
заявление, което вижда в президентската институция една от големите бутафории
на прехода. Но Радев показа, че не е Плевнелиев не по комичен, а по реален
начин. И, да, тепърва ще установява, че е трудно да се задържиш на върха на
вълната, че медиите ще дъвчат съпругата му до последно, че постоянно ще се
опитват да открият слабото му място. Но пък това е гаранция, че няма за нито
една минута да му е скучно и ще го подтиква към действия. За хората, които са
гласували за него това е добра новина.