Wednesday, February 28, 2018

Кои бяха „гадовете“ през 2013 година?


 
От вторник насам, тоест откакто разкри "гадовете", които искат да го свалят, премиерът Бойко Борисов се е отдал на доста опасни исторически реминисценции. Опасни не защото крият някакъв риск за живота му, а защото залагат много по-ценното - неговият имидж и го хвърлят на опасната шахматна дъска на близкото минало. Покрай аферата "Гинка" министър-председателят реши да сподели как възприема събитията, които се случиха преди пет години. Нека да припомним - февруари месец 2013 година неговото първо правителство падна от власт в разгара на огромно народно недоволство от високите сметки за ток. Днес, когато ЧЕЗ отново влезе в окото на бурята Борисов да сподели своите преживявания на мъчени, вероятно с надеждата историята да положи едно кротко "св." пред името му един ден - св. Бойко Борисов. Разбира се, остава мистерия кои точно са гадовете. Премиерът беше удивително неконкретен точно по този параграф, но пък беше категоричен, че щял да ги разнищи. Можем само да се досещаме кои точно има предвид. Булото на тази мистерия бу вдигнато от идеологическият мотор на ГЕРБ Антон Тодоров - Мумията, автор на разтърсващият бестселър "Шайка". Във своя  фейсбук той пусна линк, че ЧЕЗ иска нови цени на тока и обяви триумфално, че БСП е лъснала като организатор на политическото напрежение в страната. Култ! БСП, която винаги безпощадно е била срещу приватизацията на енергоразпределителните дружества изведнъж бе изкарана дотолкова мощна политическа организация, че да може безпощадно да диктува политическото поведение на една чешка фирма. Нека всички социалисти в страната колективно да благодарят на Мумията, защото покрай неговите твърдения могат малко да си повишат самочувствието и да се връшат към този спомен всеки път, когато изпитат униние или меланхолия. Очевидно най-близката история се превръща в поле за политическа битка, а Борисов и сие днес се опитват да пренапишат своето виновно минало. Тоест фентъзито за гадовете тепърва ще се разраства докато се превърне в цял епос.

В тази ситуация е просто наложително да върнем лентата към мразовития февруари на 2013 година, защото Бойко Борисов съвсем очевидно си спомня събития от някаква реалност, която е паралелна на нашата. Паметта му в случая е точно толкова услужлива, колкото, когато само преди броени дни си "спомни", че правителството на Сергей Станишев било приватизирало енергоразпределителните дружества. До хвърлената оставка на Борисов се стигна до безпрецентни масови протести в национален мащаб, неповторени от 1997 година насам. И за разлика от летните събития само няколко месеца по-късно протестните действия не бяха локализирани единствено в София. Тоест версията на Борисов - че ЧЕЗ е основната брънка от опита за преврат срещу него просто изгаря. Хората от цялата страна бяха еднакво недоволни. Получи се кошмарна ситуация - увеличени сметки, народен гняв и замразени доходи. Месеци преди това отчаянието нарастваше с бързи темпове. Трябва ли да си припомняме хората-факли, които осветиха с кошмарния си огън онези мразовити политически дни? Днес версията на Борисов е особено цинична. Той се опитва да изкара тези хора част от сценарий. Тъжно е да гледаш такова падение в реално време.  Гадовете тогава бяха по-голямата част от народа.
Така се стигна до датата 19 февруари. Тогава се случи нещо много интересно - след като близо седмица отсъства от обществения хоризонт, отсъствие родило крилати фрази и вицове-евъргрийни, Борисов даде знак, че е жив със специална пресконференция в Министерския съвет. На нея той обяви, че отнема лиценза на ЧЕЗ. Днес като го слушам как не бил имал правомощия да се намеси в сделката, тя не била в ръцете му, той нямал нищо общо с нея, се чудя къде изчезна онзи политически аслан, който беше решил да им спира бизнеса само и само да прекрати огромното обществено недоволство. И това не е поведение на човек, който знае, че срешу него тече преврат, а действия на изплашен от болезнено реален и дяволски конкретен процес. В подкрепа на това говори и другото странно нещо, което се случи на митичната пресконференция. В нея участие взе и дама на име Даниела Пеловска, обявена като представител на протестиращите. Пеловска, която би трябвала да е гласът на недоволството и бунта, изведнъж заговори като Махатма Ганди в най-миролюбивият му период. Те (протестиращите) били недоволни, но в никакъв случай не искали да бутат кабинета. Легендарно ще остане и нейното твърдение, че ако правителството падне хората от улицата щели да пометат парламента. Още в реално време госпожата беше идентифицирана не просто като симпатизант на ГЕРБ, а като човек, чиято дъщеря е зам.-кмет на столичния район "Изгрев" и социалните мрежи бяха залети от язвителна ирония. Това беше окончателното имиджово фиаско на Борисов-1. Вечерта протестиращите се сблъскаха с полицията и се проля кръв, а на другия ден премиера отърча в парламента, ожали се, че Ахмед Доган го и поръчал и хвърли оставка. След това няколко дни Борисов лежа в правителствена болница с диагноза "високо кръвно", а след това добре знаем продължението. Ако приемем версията за сценарий и преврат на "гадовете", тогава трябва да им признаем много високо качество на подготовката и уникалните възможности за въздействие върху средата. Има обаче един проблем. Ако "гадовете" наистина бяха толкова мощни, подготвени, коварни и подмолни как стана така, че ГЕРБ спечелиха предсрочните избори. Да, вярно, мнозинството им не стигна да направят кабинет, но броят на депутатите им беше досататъчен системно да провалят заседанията на парламента. Тези ехидни политически сценаристи толкова ли са глупави и дебилни, че да остават на Борисов такъв терен за действие? Ако премиерът е бил убеден, че ЧЕЗ са част от схема срещу кабинета му защо, когато пак се появи на власт през 2014 година не продължи с отнемането на лиценза им, а?

Борисов днес се отдава на любимия си спорт - да се изкарва жертва на политическите обстоятелства и тъмните сили. В първия му кабинет виновна беше Тройната коалиция, Борисов-2 имаше любимият сапун "Орешарски", а за "стабилността "днес очевидно основен виновник са гадовете. Само че опитът да си заровиш главата в пясъка по този начин вече изглежда като върховен сюрреализъм. Схемата "Гинка" не може да бъде замъглена с обичайната политическа клоунада и опити за историческо мъченичество. Зимата на 2013 година за много хора ще остане като безспорното доказателство, че думата на гневните може да бъде чута, а ситуацията променена. Онези протести тогава не бяха партийни и заради това остават неповторени. Онзи гняв беше автентичен и неподражаем и подозирам, че Борисов наистина вдига кръвно всеки път като се сети за онова време. Хората носеха вдъхновение и надежда. После тази надежда бе стъпкана, обезсилена и премазана, но грамадата от камъни, която хората във Варна струпаха в знак на памет към саможертвата на Пламен Горанов може да бъде повторена по всяко време. 
Борисов от 2018 година най-много се страхува от това.

Sunday, February 25, 2018

По следите на Народния съд




Едно изречение, само едно изречение, беляза всички политически спорове през миналата седмица, придаде исторически привкус на баналните ежедневни интриги и отново превърна парламента и медиите в бойно поле, където се жонглира безобразно с факти, моралистични клетви и патетика, грозни обиди, истерии и емоционални шантажи. Изречението гласи: "Народният съд е необходимо и неизбежно военновременно правосъдие". Атомна бомба да се беше стоварила над София сигурно нямаше да извлече толкова ужас и ярост от страна на сайтовете на "Америка за България" и от либералните съвести на епохата в миговете в които не са запотени от алкохол. Настана медиен апокалипсис. Тлъсти заглавия, които изваждаха това изречение загърмяха като гранати из общественото пространство. След това като насекоми от фентъзи-кошмар дойдоха и тролските коментари из социалните мрежи, които представяха това твърдение като експлозия на нагъл болшевизъм, рестраврация на динозавърски кости от миналото, политически хорър от мащаба на Лъвкрафт, изобщо, когато заговори за миналото България застива в свое собствено безвремие, изключва се от реалността и от света и започва да вика безкрайно и да търси на кого да налети на бой. Изречението всъщност беше част от декларация на БСП против "Луков марш", адресирана до премиера. И вероятно медийния апокалипсис нямаше да е толкова мащабен, ако левицата вярна на своя отдавнашен маниер да се спъва на равен терен и да се прострелва в крака всеки път щом се почувства в кондиция, не беше редактирала своя текст и не бе свалила изречението от него. Не мина много време и авторът на текста бе намерен и изправен пред телевизионния взвод за медийна екзекуция - заместник-председателят на Народното събрание Валери Жаблянов. В специална декларация ГЕРБ заклеймиха неговото твърдение и обявиха, че ще съберат подписка за неговото отстраняване от ръководството на НС. Остриетата на Борисов плъзнаха из студиата да обясняват колко са нагли комунягите и как нямат никакво чувство за историческа отговорност, както и, че не са се покаяли и никога няма да се покаят. Изобщо обичаният бъркоч, който публиката всеки път трябва да пие, когато разговорът допре до история. Точно тук може би трябва да спрем описанията на политическата мелодрама с елементи на повсеместна истерия, за да уточним нещо. Трябва да се заемем с неприятната задача да поразровим историята, която уви е точно като в стихотворението на Вапцаров "разровиш ли я ще мирише и ще горчи като отрова". Оказва се, че това обаче е необходимо, защото много хора са си наложили амнезия по някои ключови точки от виновното минало на страната.

И така - на комунистите в България могат да бъдат приписани много злини. Доста хора натрупаха грантове докато обслужваха тази свръхзадача. Комунистите са източник на универсалното зло. Обяснението на всички проблеми на страната. Достатъчно е човек да прочете произволна реч на Спас Гърневски, за да види за какво говоря. Комунистите окрали, комунистите завлекли, комунистите приватизирали, комунистите вземали заеми, а десницата винаги е чиста като млада девственица на зазоряване. Но стига толкова с иронията. Време е да се върнем малко назад в историята, за да видим, че Народният съд не е комунистическа измишльотина и можем да им я припишем само, когато приберем пари от "Америка за България". Нека в началото да припомним простичкия факт, че до септември месец 1944 година България е съюзник на Хитлер. Българските политически елити участват в геополитическия покер отново на грешната страна, а някои от тях и по убеждения. Именно, защото е съюзник на Хитлер България обявява война на САЩ и Великобритания и плаща за това безумие с цената на ожесточени бомбардировки над София през 1943 година, а всъщност бомби падат още от 1941 година, макар и не над столицата. Оказала се на страната на Хитлер България прави отчаян опит да се спаси и правителството на Константин Муравиев обявява война на Германия на 8 септември. Безнадеждно късно. На 9 септември властта е сменена. На 28 октомври 1944 година в Москва е подписано примирие между България и съюзниците СССР, Великобритания и САЩ. Именно в това примирие се поставя условието всички обвинени във военни престъпления да бъдат предадени на съд. Съдът е изискване на съюзниците и ако някой днес има проблеми с него трябва да ходи да вика не по медиите, а пред посолствата на САЩ и Великобритания. Ето как и защо през декември 1944 година започва Народния съд. Мога да приема критики, обвинения, дори и крясъци дали мащаба на съдебните действия не е свръхраздут, но няма как да приема твърдението, че този съд е комунистическа измишльотина. След тези факти може би оправдаваме прилагателното "неизбежно". Народният съд е бил неизбежен. Не напразно такъв се провежда във всички останали страни. И не е вярно, че българският народен съд е най-кървав - проверете числата за Франция и след това пак заповядайте. И още един допълнителен факт - през 1947 официално е подписан Парижкия мирен договор. В споразумението с България в член. 5 отново е поставен въпроса за съд на извършилите военни престъпления. И между другото - Великобритания и САЩ много държат на тази клауза. Също така е добре да се чуе мнението на тези две страни от онова време дали в България е имало фашизъм - днешните ревизионисти с плам в очите ще бъдат много изненадани от такъв удар в гърба. Можем да влезем в спор за прилагателното "необходим". Това вече е емоционална категория. Аз лично смятам, че в държава, която е приела позорен текст като Закона за защита на нацията, съд е бил необходим. Други могат да смятат различно. Тяхно право е. Вероятно тези, които най-убедено смятат, че съд не е бил необходим най-ентусиазирано се събират на Луков марш. 

В голямата буря на недоволство всички пропуснаха най-важното - става дума за декларация срещу Луков марш. Явление, което с бруталността на гьобелсова пропаганда отново и отново минава по улиците на София. И всички не отчитат най-важното - декларацията на БСП може би даде резултат, защото за първа година дясно правителство отчетливо се обяви срещу провеждането на фашисткия марш с факли. Но темата за маршируващите нацита остана на заден план, защото историческото поле отново даде възможност за голяма битка между управляващи и опозиция. Управление, което се задъхва от стабилност може да получи адреналин единствено, когато мине на исторически терен. Всъщност гафът на БСП вля изцяло нов живот в ГЕРБ. Той им даде възможност те за пореден път да минат в истеричен антикомунистически регистър, а това им решава проблема за дясното пространство. Истината е, че ГЕРБ отдавна искат и засега успяват да натикат всички други десни субекти в ъгъла и успешно да изсмукват техния електорален ресурс. Това преливане на гласоподаватели може да стане единствено през добре познатия стар телевизионен антикомунизъм, който продължава да работи в психодясното пространство. ГЕРБ получиха и друг стратегически шанс - да вземат реванш за оставката на Димитър Главчев в края на миналата година, рана, която нито една политическа формация не може да си позволи да забрави. Проблемът е, че този реваншизъм днес е прикрит зад една моралистична патетика, но тя може единствено да отложи, но не и да спре разбирането, че говорим за отмъщение.
Защото по правилник в един заместник-председател може да бъде отстранен, ако е уронил престижа на парламента. А Жаблянов единствено е изразил мнение. И днес ГЕРБ са в позицията да отстрелват човек за мнение. За собствено мнение. Аргументите им, че по време на ратификацията на договора с Македония единствено Жаблянов бил против, отново води в тази посока. Отмъщението е приятно нещо, сгрява кръвта и повдига духа, но трябва да го направиш качествено. А ГЕРБ се опитват да го замъглят в исторически реминисценции и парламентарни декларации. Всъщност можем да се опитаме да потърсим и проблема в БСП. Според някои бързи версии всъщност Жаблянов умишлено е хвърлен на кучетата и драмата с неговата декларация е част от безкрайните вътрешновидови войни в левицата. Историята на българския преход ни е преподала най-важния урок на земята - никога не изключвай версия. Защото най-невероятната обикновено се оказва истинската.
Лошото в описания казус обаче е друго. То ясно разкрива, че проблемът на българското общество с историята към момента е нерешим. Между двете части на обществото няма диалог, а и няма възможност скоро да има, защото, когато отричаш очевидното, то вече си опънал палатка в страната на лудостта, дори си правиш купон в нея. Историята е сложен процес и не започва през 1944 година, има обстоятелства, факти и престъпления преди това. Именно, защото се опитват да ни убедят, че зловещият свят е започнал на 9-ти септември, днес живеем като в халюцинация на пациент от психиатрична клиника. И, да, няма как да направим равносметка на сложен процес в едно изречение. Но след тези истерии вече и никой не би се опитал. И така - гражданската война, която започна през 1919 година продължава вече цял век, а краят й просто не се вижда.

Господ беше българин. А Сатаната?




Не гледам футбол от много години. Успях да се опазя непокварен от тази душевна зараза с изключението на миговете на световни и европейски първенства, но дори и тогава гледам по-скоро заради геополитическата тръпка, отколкото заради някаква моя потребност от спорт. Но човек дори и да живее в паралелна реалност или зад стените на древен манастир, някъде високо в планините, няма как да се опази от информациите за поредния конгрес на Българския футболен съюз и припламналите искри около поредният опит за революция срещу Боби Михайлов, опит, сгромолясал се драматично, шумно и медийно. От два конгреса насам виждам този филм да се повтаря и всеки път да завършва по един и същи начин - с поредното възцаряване на Михайлов, който според един новопоявил се виц очевидно ще управлява футбола докато е жив, а след това спокойно би могъл да го завещае на сина си до постигането на окончателен династичен модел в тази сфера. Няма да претендирам, че разбирам от апаратните драми, които са се разиграли на конгреса на БФС, нито, че познавам детайли от от личните взаимоотношения между Боби Михайлов и Любослав Пенев, които даваха толкова хляб на спортните журналисти напоследък, но схващам друго - как се стига до такава концентрация на власт, както и откъде произтича несменяемостта на лидерството, която се установява като правило на толкова много места из обществения живот на страната. Просто българският футбол функционира като типично българска система и можем да изведем някакви общи закономерности, които движат страната от стабилност до стабилност, докато най-накрая не дойде някое бедствие и не ни изличи от лицето на прекрасния и гневен свят. 

За ужас на всякакви психодесни, автори на десни фейсбук-статуси и новоизмислени дисиденти от детските градини има един факт за българския социализъм, който е незаобиколим. И го дава не друг, а Збигнев Бжежински. Правейки анализ на страните от Източна Европа американецът посочва, че единствено в България социализмът никога не минава през политическа криза. Такава има дори в СССР, но в България - не. Което означава, че в социализма е имало нещо, което е близко на националната психика, дали, защото говорим за мощен модернизационен проект или просто, защото подрежда света по разбираем начин, но е факт, че ако не бяха вътрешнопартийните превратаджии на 10 ноември, не е ясно кога точно и как щеше да падне той на местна почва. Тук няма да слагаме ценностни категории или да разглеждаме тази страна в огледалото "добро - лошо". Ще подходим като безпристрастни анализатори и само ще отбележим, че след кратък шок националната психика отново реши да подрежда света по разбираем начин. И единствено по този начин можем да си обясним трайността на партия ГЕРБ във властта. Те са като постмодерен кавър на БКП, организация на властта, която би се разпадналата от ветровете на промените, ако някога дори и за минута остане без финансовия ресурс на еврофондовете и възможността да осигурява работа на бандата си от кариеристи. Но пък докато разпределят властови потенциал, те могат да изкарат и 50 години на власт, замръзнали в безвремието на пропагандираната от тях стабилност. Ако светът не се беше разкашлял геополитически и огромните буреносни облаци на конфликтите не се бяха скупчили по границите на Европа, ГЕРБ сигурно щяха да имат шанса да повторят 45-те години на социализма, макар и в среда на псевдодемокрация. Тоест у нас е естествен процес властта да се концентрира и нейната деконцентрация се разглежда като слабост, а не като копнеж по демокрация. Това е подсъзнателното умение на Бойко Борисов. Не напразно в последната му телевизионна изповед той не намери нищо странно в това парламентарното мнозинство да е изцяло подчинено на изпълнителната власт. Не обратното, а точно в този субординационен ред. Това не може да бъде наречено просто атрофия на парламентаризма, това е разбиране за парламентаризъм от различно измерение. Всъщност като гледаме целият този процес, трябва ли да се учудваме, че във футбола нещата стоят по абсолютно аналогичен начин. Колкото повече замръзва България в безвремието, толкова по-сигурен победител е Бойко Борисов. Колкото повече българският футбол изпада от световните класации, толкова по-голям е резултата за Боби Михайлов. Това също е естествен процес. От един момент нататък всички съучастници в определено действие имат все по-малко интерес от разпадане на статуквото или случването на промяна. И така от един момент се оказва, че нямаме политика, нито имаме футбол. Но въпреки това има избиратели, които искат да подкрепят нищото, а някои от тях дори и фанатично го защитават. Вероятно, защото властта е свръхконцентрирана, а специалитетът на българската душа е да сънува как ще бъде облагодателствена, ако се дореди до тези, които консумират нейните благини. Тоест всеки успех, бил той на Световно първенство или на европейско председателство не само може да бъде разглеждан като пречка пред властта, защото успехът предизвиква страсти, а страстите развалят безметежните мигове на безвремието. Свръхконцентрираната власт знае само да се радва на безоблачната меланхолия и на безпределната стабилност, дори и на ръба на умирането. В този смисъл всички надежди за различен футбол/политика са обречени на катастрофичен неуспех. Нищо ги предполага, нищо не ги изисква. Гласовете за господарите на безвремието си увеличават и какво изобщо повече очаквате да се случи. Боби Михайлов ще е вечен. Сигурно и Бойко Борисов. Ако науката напредне техните клонинги успешно ще поемат местата им и така стабилността на политиката и футбола ще си осигури цяла вечност. 

С други думи - защо изобщо чакате футбола да се оправи? Нима толкова мразите Боби Михайлов? Защо чакате България да се подобри? Нима люто ненавиждате Бойко Борисов?
Едва ли има българин, който да е бил жив свидетел на мача с Франция от 1993 година и да е забравил великите мигове в които Мичмана произнесе фраза, която ще носи от поколение на поколение: "Господ е българин". В онзи миг и то макар, че преходът беше в мрачното си начало нацията повярва, че може би наистина небето е на нейна страна и, че макар и само за един мач, но то й дава знак за бляскаво бъдеще и великолепен футбол. Нито едното, нито другото се оказаха истина. Бъдещето се сведе до три правителства на Бойко Борисов, а и футболът замръзна в някакво интригантско безвремие, което няма да помръдне скоро. Може би, защото не разбрахме докрай богословското откровение на Мичмана. Защото, ако Господ е българин, има голям шанс и Сатаната също да е такъв.
А това обяснява много неща, нали?

Как накарах Бетина Жотева да изгуби съня си




Скъпи приятели, и до това доживях. Госпожа Бетина Жотева е завела дело срещу мен за обида на обща стойност 23 хиляди лева. Вчера получих исковата й жалба - тя се върти около мое изявление от парламентарната трибуна, около мои статуси във фейсбук по темата, както и около няколко статии, подписани от мен. Адвокатът на госпожата (Менко Менков) е изрисувал в мое лице портрета на един изверг, който не се спира в желанието си да тормози хората.

Ето ще ви покажа истинският си образ: "Трудно е да се опише с думи колко обидена и огорчена се е почувствала г-жа Бетина Жотева след като е гледала на живо пленарното заседание, провело се на 06.07.2017 година по Канал 3 и след като е прочела и узнала в интернет пространството за изречените обидни думи и изрази, отправени от Александър Симов по неин адрес".

Исковата молба обаче не спира дотук в разнищването на моралните ми престъпления: "Към нея поради характера на написаното от ответника, е било създадено силно негативно отношение не само от приятели, познати и колеги, но и от неограничена аудитория. Авторитетът й в обществото и в средата, която работи, граден пред годините, е необратимо уронен, а доброто й име - накърнено. Чрез изречените обидни изрази от ответника ищцата е била силно дискредитирана и злепоставена в обществото".

Най-доброто обаче предстои, защото текстът продължава да ме разкрива в истинската ми светлина на чудовище: "Всичко това е рефлектирало изключително негативно върху емоционалната сфера на Бетина Жотева. Обидите, нанесени й от ответника са повлияли на психическото й равновесие и самочувствието на ищцата както в професионален така и в личностен план. Ищцата е изпаднала в силно депресивно състояние, свързано със силни негативни психически преживявания именно в резултат на незаконосъобразното поведение на ответника и последвалото силно разколебано обществено доверие в личността й.

За десерт ви поднасям най-мерзкото си деяние: "Тя е станала по-затворена в себе си, по-неуверена, започвайки да избягва близки и познати. Започнала е да има проблеми със съня. В нея се е породило чувство за малоценност".

В жалбата се казва още, че всичко, което съм казал и написал е напълно в противовес с ценностната система и принципите на госпожа Бетина Жотева не само като човек, но и като член на Съвета за електронни медии. "За нея свободата на словото е една от най-висшите граждански свободи и поради това са недопустими и изключително обидни за нея всички изречени по-горе думи, изрази и квалификации на личността й".

Няма да коментирам нищо в тази молба. 
Не намирам думи. 
Ще ви припомня само повода да се заинтересувам от казуса "Бетина Жотева". Става дума за онази легендарна история в която тя каза на журналист: "Ако си отворите устата още веднъж за мен, ще видиш какво става”. А малко преди това (има запис) как заявява: "Много внимателно! Ама много внимателно! Значи, който се е опитал да ме вкара в интрига, не е прокопсал. Те поне знаят...Много внимателно! Ама много внимателно с мен специално!”, а след това на въпрос: "Това заплаха ли е?", госпожата отговори: "Абсолютно. Пред всички”.

Thursday, February 22, 2018

Диктатурата на пролетариата като повод за оптимизъм


Чета едни думи на госпожа Цвета Караянчева и медитирам върху тях. Председателката на парламента в своя шеметен и неподправен стил днес е обявила буквално следното: "БСП започва да се връща към един минал период... Мисля си дали няма да поискат и диктатура на пролетариата...". Опасявам се, че това твърдение не съдържа политическа критика, а изразява страх и лек ужас. Защото, ако госпожа Караянчева бе внимавала в часовете си по политическа подготовка (със сигурност ги е хванала) щеше да знае, че "диктатурата на пролетариата" не е затвори, вериги и оковани в тъмницата фенове на Бойко Борисов и слушатели на песните на Веселин Маринов, а просто преходен етап между два обществени строя или да го кажем така - между две икономически реалности. Диктатурата на пролетариата не е комунизъм, а просто опит да се премине от частна към колективна собственост. Между другото днес по цял свят, където има организирани работнически движения, които се осъзнават като политическа сила и незаобиколима реалност, постоянно се искат колективни форми на собственост върху предприятията, защото те са по-ефективни, а и по-социални. Какво трябва да направим с тях според госпожа Караянчева? Да ги заклеймим като останка от миналото? Да ги екзекутираме морално с ярко пазарно превъзходство и самочувствие?

Да, ако следваме теорията на Маркс и Енгелс в България се случи диктатура на антипролетариата. Тоест имаше държавна, а не колективна собственост и я дадохме в частни ръце. Нека да вдигне ръка този, който смята, че процесът предизвиква удоволствие и буржоазен оргазъм. И днес уви няма партия, която да поиска "диктатура на пролетариата", което не е завръщане към миналото, а поглед към едно по-различно бъдеще. Нека всеки сам за себе си да преценява добро ли е то или лошо, но това не е завръщане на историята, а опит за поглед към бъдещето. А смятам, че констатацията на Караянчева носи страх, защото не е ясно колко хора биха е разпознали в тази идеята. Заради българската диктатура на антипролетариата много хора бяха премазани и върнати в социалния си статус до нивата от марксово време. Забитият на дъното човек много често е гневен и безцелно яростен, защото няма кой и как да му посочи как са го ограбили, как са поставили в тази унизителна ситуация и какво точно се случва с него. И заради това дайте да треперим да не би някой да заговори за "диктатура на пролетариата", защото ще вземе да даде мечти на бедняците, а има ли нещо по-страшно за управляващата класа от това?

Маркс и Енгелс в "Манифест на комунистическата партия" имат едно гениално прозрение, което е валидно и до днес: "Но буржоазията не само изкова оръжието, което й носи смърт; тя създаде и хората, които ще насочат срещу нея това оръжие — съвременните работници, пролетариите...".
Госпожа Караянчева е в дълбока заблуда, ако си мисли, че пролетариите днес са някакъв екзотичен вид за който няма научни доказателства. Колкото и да внушаваш на пролетария, че е "свободен и безкласов титан", както казваше Джон Ленън, няма как да го отстраниш от политическата сцена и да въздъхнеш спокойно, че си отстранил възможността за класово недоволство. Можеш да се бъзикаш с пролетариа, да го експлоатираш безсъвестно, да се закачаш с половата му идентичност и да го оковаваш с ипотеки, дългове и сметки, но никога не можеш да сведеш вероятността от революция до нула. В този смисъл госпожа Караянчева има за какво да се тревожи. Не знам защо, но когато тя се тревожи, аз лично си позволявам да изпитам нещо като оптимизъм за този свят и за тази държава

Wednesday, February 21, 2018

Парламентарният вуду-ритуал по възкресяване на старото зло


 
Една реплика на Спас Гърневски от пленарната зала  ми навя зловеща литературна аналогия и ми припомни, че има зло, което не изчезва. То приема различни форми, проявява се в различни хора, но винаги остава едно и също в своята кошмарна дълбочина и мерзост. Гърневски изсъска триумфално: "В тази зала въздухът изведнъж стана много чист. Ами в тази зала въздухът ще бъде чист, когато в нея няма пукнат комунист".
Радостта му от чистия въздух се дължеше на факта, че парламентарната група на БСП напусна пленарната зала по време на дебатите за отстраняването на Валери Жаблянов, възмутена от изнасилването на демокрацията и първите ледени пориви на автентична диктатура.  В празна зала именно Спас Гърневски стана говорител на триумфалисткия реваншизъм, увековечен с репликата за чистия въздух.

Буквално настръхнах от ужас. Тази реплика е ужасяващ спазъм на историята и връща едни времена, които трябваше отдавна да се останали в миналото.  Веднага се сетих за разтърсващия роман на Василий Гросман "Живот и съдба", където е поместено писмото на неговата майка Екатерина Савелиевна Гросман. Тя е разстреляна на 15 септември 1941 година в Романовка, заедно с много други евреи след като немците нахлуват там. Един потресаващ факт - Гросман е болна от костна туберкулоза, но нацистите я карат с патерици да се придвижи към мястото на своята смърт. Писмото й потресаващ разказ на патологичния антисемитизъм. Но то говори не толкова за германските нацисти, а за тези, които уж са съвсем обикновени, кротки, смирени, а при промяната на властта започват да се държат като мини-гаулайтери, имитирайки едно към едно езика и психиката на окупатора. И именно в това писмо майката на писателя цитира един пенсионер, иначе кротък човек, който все пращал поздрави на сина й, който възторжено приветства избиването на евреите с фразата: "Въздухът ще се изчисти и вече няма да мирише на чесън".
Как да не настръхнеш?
Гросман (майка и син) все едно са предсказали Спас Гърневски. Той е обобщен типаж, който възражда най-мрачното, най-нечистоплътното от виновното минало, възкресява старите демони на една мракобесна идеология и я захвърля в лицата ни като плесник.  „Неистовата  борба с комунизма е на път да докара фашизъм“, предупреди наскоро проф. Антоний Тодоров.  Ами вижте Гърневски – той е доказателство за това твърдение. За да отречем комунизма, за да демонстрираме колко мразим комунистите сме готови да възкресим мракобесните мантри на нагаждаческия нацизъм.
Нали знаете – нацистите постоянно действат от порив за „чист въздух“, известен при тях като концепцията за „жизнено пространство“. Другите раси им пречат, всички, които не мислят като тях им пречат. Точно тази идеология ражда фабриките за смърт. И днес в българския парламент на трибуната се изправя един банален и изтъркан антикомунист и възражда не само речника, възражда духа на онова кърваво време. Това приличаше на вуду-ритуал, на сатанински транс.  Кошмарно е, как едно и също зло ражда едни и същи мисли, които буквално, едно към едно повтарят онова, което мислехме, че повече никога няма да го има.  И неговите му ръкопляскат. Възторжено…

Това е другото  нещо, което не бива да забравяме.  Хана Аренд навремето много правилно забеляза носителите на нацизма не са свръхзлодеи. Тя с удивление вижда на процеса в Йерусалим, че Адолф Айхман не е някакво психиатрично чудовище, а обикновен чиновник. Той е едноизмерен бюрократ, който методично е провеждал политика на изтребление. Точно това я накара да прозре за баналността на злото. Фашизмът е идеология на мижитурките, на онези, които винаги се нагаждат, които вият гръбнак и се пребоядисват. Фанатизмът се ражда не се от силата на убежденията, а от желанието да заличиш предишна биография. Злото всъщност е в идеята, че трябва да унищожиш всеки, който е различен, който помни какво е било и не приема подменените версии на реалността.
Тук един приятел ме поправи – злото, каза той, не винаги е банално. Може и да е прав. Но в случая Гърневски (имаме предвид типажа, даже не конкретния човек) говорим за свръхбаналност. Той е предвидим хамелеон,  простоват образ на стари демони, говорител на мрака . Злото просто не си е тръгнало.
И то идва в много хора едновременно. Но ще ги познаете по това, че все искат въздухът им да е чист и да имат жизнено пространство...

Monday, February 19, 2018

Садистичните фантазии на един случаен неонацист




Някакъв неонацист в сайта "Фактор" е лял радиоактивна плюнка по отношение на БСП. Очевидно перото му се задъхвало, мозъкът му е изпадал в конвулсии, а хормоналната система му се е прецекала, защото резултатът е нещо средно между Паулу Куелю на екстази и проф. Юлиян Вучков на трезвено. Ще се опитам да ви представя само началото:

"Партията-майка БСП има уникалната способност да настъпва една и съща мотика много-много пъти.  Изглежда ще го прави до момента, в който поредният удар на дръжката в челото ще  я довърши. Нормалните хора в тази страна ще поискат например референдум за забраната на БСП, а той ще протече при изключително висока избирателна активност, да не кажа, че 70 % от българите ще си счупят краката да тичат, за да гласуват партията да я няма"

Няма да анализираме садистичните фантазии, похотливото преглъщане пред смъртта в този текст. Това е обект на разговор между автора и неговия психиатър. Няма как да подминем обаче разделението "нормално - ненормално". Това е хитлеристки подход, ама напълно автентичен. Нормалните значи са срещу БСП и вярват в Третия райх, пардон в евроатлантизма, а близо един милион българи са ненормални. Знаем какво правеха хитлеристите с тези, които считаха за ненормални. Авторът иска референдум за забрана на БСП, значи следващата стъпка е да изолираме в лагери "ненормалните" и да им пратим Менгеле да ги лекува по здравни пътеки. И не пресилвам изобщо мисълта на автора, просто доразвивам това, което той не е имал топките да напише. Ироничното е, че оттам-нататък текстът е посветен, че в България нямало фашизъм, а насилието било патент на комунистите. Хохохо, човекът, който преглъща пред мисълта за смъртта на БСП и иска да я забранява, обвинява комунягите, че били обсебени от насилието. Занимавам се с този екземпляр единствено, за да демонстрирам научно, че неонацизъм не само има, но той получава трибуна и овации. Достатъчно е да се обявиш за антикомунист и ще ти простят свастиките, които са изписани в погледата ти, както и натрапчивия садизъм. Ето в такава среда съществуваме в България днес.
А колкото до фантазиите за смъртта на БСП мога да кажа единствено, че тези неонацисти така и не разбраха едно - БСП ще ги надживее. И то с много. Което обяснява страховитите садистични фантазии през които минахте току-що :)))