Eдва ли някой някога си е представял, че Народното събрание на осем поредни опита няма да успее да си избере председател. Всички говорим идеологически за политическата криза, но нейните практически измерения вече са като перманентен зъбобол, който намеква за изначален дефект на цялата институционална постройка, която леко поетично наричаме държава. Заради това политическите анализи са изпразнени от съдържание - те биха имали смисъл само там, където има съдържание и някаква посока. В България политическият живот успешно агонизира по формулата - избори - абсолютно безсмислие - избори прим. В такива мигове на вакуум човек започва да си дава сметка, че не живее истински живот, а е пленник на някаква картонена конструкция, която може да рухне всеки момент, а какво има отвъд това разрушение само един дявол знае. И може би точно в това е проблемът на последните 35 години - те бяха заченати порочно, удавени в лъжи, политически интриги и компромати, а крайният резултат е болезнено очевиден. Кухи парламенти, криза удължена до безкрайност, тотално недоверие във всичко, разпад на обществените стойности и поединична вътрешна емиграция на всеки един българин. Някой се спасява във виртуалния си балон, друг бяга във въображаемите си замъци от въздух, трети буквално хващат самолетите, четвърти се тресат от безсилен гняв, който така и не успяват да канализират. Очевидно е, че през цялото време са ни продавали измислици и е крайно време да се завърнем към началото, за да видим къде се прецака всичко. Но за целта трябва да си поговорим за изкуство. Разговорът за политика очевидно е безнадежден.
Съвсем наскоро стана ясно, че италианският авангардист Маурицио Кателан успя да продаде своя култова инсталация за 6,2 милиона долара. Сделката едва ли щеше да предизвика толкова много шум, ако творбата на италианеца не беше съвсем проста: един банан, който е залепен за стена със сиво тиксо. Целият свят се разтресе. Медиите по цял свят гръмнаха. Вденага се появиха сноби, които казаха, че това е целта на постмодерното изкуство - да предизвика шум, да се превърне в рекламна какафония, да не остави никой безучастен. Разбира се, повечето мнения бяха на обратния полюс - те виждат в творбата окончателния разстрел на изкуството, което е сведено до сензация и баналност, които трябва да минават за дълбочина и емоция. Живеем в свят, който обича да е скаран.
Нямам представа какво е видял в митичния банан на Маурицио Кателан (римата е велика), криптомилионерът, който се изръси с такава космическа сума за него.
Защото покупката е пърформанс сама по себе си.
Ние живеем в свят в който една тъпа провокация може да бъде осмислена единствено, ако се намери кой да плати за нея и да я въздигне до космически висоти.
Това е някаква сенчеста територия - купувачът става важен почти колкото автора.
Окончателният край на всички авторитети. Йерархиите са разрушени. Авторът е обезсмислен, защото той така или иначе не предлага нищо друго освен обществен детонатор. Това не е творецът от миналото, който искаше да развълнува, обучава, естетизира и възвисява. Днес имаме творец-терорист, който оценява единствено скандала като последна и окончателна истина...
Но за друго ми е мисълта.
Аз като българин мога да видя ирония в тази творба.
Защото нашият преход ни беше разказван основно през бананите.
Сто хиляди интелектуалеца и два милиона вътрешни дисиденти ревяха през ден как социализмът ги е лишил от банани.
Те, кървящите съвести на нацията, само един път годишно виждали този символ на свободата, този фар на автентичния живот. През останалото време преживявали бананите наум и стенели от тяхната липса. Бананът се оказа централен политически символ на нашата нова държава. България можеше да не е добре обществено, да не е богата държава, да не се превърне в Швейцария на Балканите, но беше задължена да има банани, защото иначе демокрацията щеше да е в опасност.
В България пърформансът на Кателан има смисъл, но единствено и само в това революционно тълкуване.
Бананът на стената - разпльоканият край на надеждите от епохата на прехода.
Жадуваха банани и така превърнаха страната ни в консуматорски концлагер.
Днес банани в магазина има, но интересът към тях рязко е спаднал.
Даже най-лъчистите съвести на нацията не си ги купуват достатъчно често.
Ако приемем, че пърформансът на Каталан е ценен, то значи е ценно и това, което често виждам в големите търговски вериги - в отделен кашон стоят преоценените банани. Някаква кашеста биомаса, нещо нечистоплътно и почти гнусно, което обаче, въпреки това, се опитват да ти продадат за левче на килограм.
Точно както днес ни продават евроатлантизъм. Непретаканото кисело зеле има по-приятна миризма от този бананов евроатлантизъм, но отново и отново ни го тикат в лицата и то най-нечистоплътните екземпляри на нацията...
Бананът е в основата на днешната политическа криза. Защото той даде тази некачествена, подменена и рехава основа на цялата държава. Никой не се опита да ни говори за ценности и переспективи - колективната полуинтелигенция страдаше, че не е яла достатъчно банани. В тази версия социализмът тероризира нашата страна като ни лишава от плода на свободата. Ако имаше банани сигурно щеше да има истински дисиденти. Ако ги имаше постоянно по магазините вероятно доносниците щяха да се разкаят и нямаше да се пишат първи демократи след промените. Арестуваният на стената банан на мен ми напомня на всички мрачни лъжи, които чухме до повръщане.
Понеже вградихме в основата на нашата демокрация този светъл плод днес стигнахме до мъртвата му точка. Политическа криза от която изход няма, защото идеологията на банана се изчерпи напълно. На 35 година от прехода хората осъзнаха, че са ги вкарали в клетка, че са били подманени в някакъв мрачен ъгъл на историята, където няма ценности, където няма мисъл, където напълно отсъства визия, а бананите са изгнили и стават единствено някой да си направи пърформанс с тях.
Ето това не искат да си признаят днес величествените съвести на нацията. Те носят в себе си идеологическият провал на прехода, защото го свързаха с един плод и цялата консуматорска естетика, която днес унищожава света и политиката. Треминът "бананова република" не се появил току-така на бял свят. Бананът е свръхполитически плод. В средата на 40-те години на миналия век свръхкорпорацията "Юнайтед фрут къмпани" контролира над 50 процента от търговията с него в световен мащаб. За да запази този мопонопол корпорацията организира не един и два преврата в Латинска Америка и така държавите, които са имали нещастие да станат заложници на този плод са наречени "бананови". Днес терминът се използва, за да опише редица провалени страни, затънали в несигурност, безкрайни властови земетресения и вечна бедност. Ами точно това ястие го сервираха тук, просто ни го наръсиха с евроатлантическа захар, за да скрият истинското положение на нещата.
И именно тези, които замаскираха истината тръгнаха да слюноотделят пред св. Банан и 6 милиона платени за него. Този пърформанс, казаха те, бил като картината "Черния квадрат" на Казимир Малевич. Вече не само политиката е засегната от лъжата, но и изкуството.
Малевич е уникален случай.
Аз лично смятам, че той първо е философ, а след това е художник.
И картините му са визуален израз на тази философия.
И заради това картината "Черния квадрат" не е някаква визуална самодостатъчност, а неговият начин да се изправи срещу природата. Да потърси първоначалото на човешкото геометрично мислене. Защото природата по естествен път не ражда квадрати. Тя не се слави с правилни геометрични форми.
Бананът на стената не е философия, а пиар-акция.
В този смисъл Малевич първи щеше да я презре...
Точно, както народът на банана днес у нас вече не иска да участва в пърформансът, наречен избори. Това сведе политиката до серия от схеми и парламентарна аритметика и всичко това с въображение и лека лудост можем да видим в творбата на Кателан. Там на стената е пленената България. Страната в която интелектуалните престъпници се преструват на затворници на съвестта и се държат така все едно те не ни натресоха в това блато от което днес няма излизане, защото банановата република ражда само бананова политика.
Кателан е по-честен. Той е наясно какво прави - съдздава епоха бананите и техните купувачи се превръщат в звезди.
А това означава само едно. За истинско изкуство вече територия няма.
В България пък не е ясно дали след всички изядени и изповръщани банани политиката изобщо ще може да се завърне...
