Sunday, November 26, 2017

Партията на единодушните




ГЕРБ преизбра "единодушно" Бойко Борисов за свой председател. Без никакви там "против" и "въздържали се". Единодушно! Медиите споменават за това само в по едно изречение, а би трябвало да обърнат повече внимание на този факт. Такава партия на единодушните не сме имали досега в българската история. Тодор Живков не го избираха с такова пълно мнозинство. Такава монолитност и единност. Някои мои познати се бяха заблудили, че е имало един "въздържал се" по този избор и дори се бяха притеснили за живота му и настояваха да звъним на 112, за да видим можем ли да го отървем. Но оказа се, тази заблудена душа, този политически дисидент, този полунесъгласен се е обадил не по темата за Лидера, а за декларацията с която ГЕРБ си забранявал да се коалира с БСП. Бедният нещастник, сега очевидно цялата Изпълнителна комисия на Партията, воглаве с новоизбраната Даниела Дариткова ще трябва да го праща в обучителен лагер, докато не схване идеологическите постановки на ръководството. Въпреки че, ако ме питате мене тази работа със забраната за съюз с БСП идва малко след дъжд качулка и то след като се видя, че левицата няма да се пречупи и да изпие отровата, която Борисов щедро предлага в неограничени дози. Виждаме от известно време насам разни ръководни представители на Партията да фучат гръмогласно из телевизионните студия, че никога не били мислили, или пък предлагали коалиция с ГЕРБ и се чудим - а като предлагаха на Корнелия Нинова да стане председател на НС, това какво беше? Кавалерски жест? Хуманен изблик? А като предлагаха официално Деница Златева да остане министър в кабинета на Бойко Борисов, това как да го разчитаме? Просто като жест на върховно благородство? А когато три години по-рано Борисов два часа кандардисва тогавашния лидер на БСП Михаил Миков да влезе във второто му правителство? Или това трябва да го забравим и да се правим, че не е било. Виждам, че партията на единодушните го е забравила. Да помниш в ГЕРБ е проклятие. Тогава не си единодушен, следователно не си пригоден. А на конгресчето на партията се бяха събрали най-пригодните, най-пламенните, най-позитивните. Тези, които като видеха микрофон уверяваха, че Партията е велика, Коалицията стабилна, Управлението могъщо, а Меркел дава мило и драго да дойде и да стане вицепремиер на Бойко Борисов, но не й се отваря парашута. Единодушните владеят жанра на скандиранията. Като ръкопляскаш направо можеш да забравиш за миризмата на суджук, която се носи отвсякъде. Като възхваляваш Лидера винаги може да имаш надеждата, че Той ще гледа някое повторение и ще запоми името ти. Заради това как да гласуваш "против"? Нещо повече - всички други решения били гласувани единодушно. Цяло национално събрание, а нито един глас против. 

Такава мерзка картина на единодушие в България не е била демонстрирана абсолютно никога. Единодушието е смърт за демокрацията. Някога задавали ли сте си въпроса - как така една свръхединодушна партия ще може да води демократична политика? Лидерската партия е язва на демокрацията. Партия в която няма никой "против" не е в състояние дори да осмисли какво представлява свободата. Това е партия на ръкопляскащите вдъхновено. Някой може ли да си представи следната ситуация - излиза делегат да говори свободно (в конгресите на ГЕРБ няма такава опция, там всичко е дирижирано като в пърформанс) и казва: "Аз не съм съгласен с Бойко Борисов" или "Точно тук Бойко Борисов не беше прав". Че нали това ще докара колективен инсулт на единодушните... Точно обратното - в атмосферата на пълно единодушие най-много вървят мракобесните прегъвания на гръбнака на Спас Гърневски, който в името на Единодушието обяви своето кметуване за "време на застой". Ритуалният жест на лакея. Той е готов с език на оближе обувките на Лидера, за да покаже, че е Единодушен до дупка. И след като се е обявил за ексносител на застоя, той внезапно получава откровение да призове ГЕРБ - "трябва да строшим гръбнака на комунистическата партия". И единодушните ръкопляскат и никой не пита - какво е това? Ще ги бием по улиците ли? Как точно ще им строшаваме гръбнака? С прикладите на автомат? Спас Гърневски ще скача с ботуши по гърбовете им ли? Същият, който изсъска, че е по-добре да си фашист отколкото комунист, днес вече изцяло е изпълнил заканата си. Той е единодушен до блясък. Получил достъп до трибуната и до сърцето на Избраният единодушно.

И колко само други единодушни се появиха там. Триото патриоти. Костюмари. Гледащи преданно. Вдъхновени. Волен Сидеров обявява това за най-доброто управление. Единодушните пляскат с ръце. Вождът гледа размекнато. Цялото правителство и то се курдисало в залата. Че нали камерите трябва да снимат колко е бодро Управлението. И колко е единодушно.
Утре, когато се чудите защо България е толкова зле, се сетете за това позорно единодушие. За тази корпоративна партия в която няма дори един несъгласен. Утре, когато парите ви не стигат, за да си платите сметките и се чудите как да изкарате до края на месеца, спомнете си лигавия оптимизъм и розова мъглица, която пръскаха единодушните на своето заседание. Това единодушие е примката, която стяга България. Тези единодушните са най-големите кръвопийци. А Избраният единодушно е създателят на тази схема.
Тук трябва да свири траурен марш. В Италия май стратегически много правилно бяха сменили химна с траурна музика. Тия май са подозирали докъде водят страната свръхединодушните.

Миските на Слави Трифонов




Тези дни целият фейсбук е на протестна творческо-махмурлийска вълна. Хората колективно отказаха да повярват, че докато са били опиянени от победите на Григор Димитров са им пробутали поредната мис "България", която прилича на незаконно дете на граф Дракула, отдал се на таен романс с баба Яга. Бедната Тамара Георгиева - само за няколко дни тя отнесе повече хейт дори от прословутата Анита Мейзър, която странно как минаваше за секс-бомба преди да приключи кариерата си в затвора. Българският гняв е явление със сеизмична активност. Когато разтресе виртуалните ширини, той не отминава лесно, а се завихря като ураган с нежно име и бушува дълго, изтощително и разрушително. Да, и аз предпочитам хейтът да бъде насочен в политическа посока, там, където може да създаде турбуленция, но няма как, не съществуваме в идеален свят и трябва да се примирим с реалностите. Реалностите в които мис "България" се вижда на народа като кошмар, който е плод на тежък махмурлук. И народът в който очевидно всеки мъж се има за мистър "Вселена", а всяка жена за потенциална холивудска сензация въстана и мрачно обруга всички форми на кастинг. Конкурсът за мис "България" - кастинг, доведен до комерсиален абсурд се превърна в най-обсъжданата тема из социалните мрежи и роди такива бисери, че ако ги съберем в един том можем да го класифицираме като оръжие за масово поразяване, защото светът ще изпука от хилене. Подозирам, че на следващата мис "България" ще има масово присъствие с пернишки винкели, защото този народ политическият елит го лъже от толкова много време, но очевидно лъжите на светски елит вече преливат чашата.

Точно заради това трябва да дадем титлата "Най-голям карък на прехода" на лицето Слави Трифонов, който по никакъв начин не успя да предвиди тази буреносна атмосфера, която затрещя със светкавици във виртуалните народни селения. Няколко дни преди вихрушката около мис "България" той патетично обяви, че кастингът му за политици (миските на Слави?) вървял успешно. Нещо повече - над 2000 хиляди българи, сред които хора завършили Йейл, Харвард и Кеймбридж били изявили участие за нероденият Петко, тоест за дълго бабуваният политически проект на шоумена. Списъкът продължава - желание за участие в политиката изявли още: "българи, които имат успешен бизнес навсякъде по света, българи от всички университети в България, българи от целия обществен, политически, професионален и културен живот". На човек му идва да вземе кърпичка и да изтрие една сълза, случайно текнала от зениците, озарени от надежда. Това, разбира се, е в кръга на шегата. Искам да забележите в кои хора се цели Слави. Защото пътят сам по себе си е важен, както беше казал Буда, но е важно в каква компания ще поемеш по него. 

Тъпо е, когато кандидат-революционерите не познават литературната класика. Ако Слави и сие четяха щяха да си спомнят поемата на Гео Милев "Септември". Тя е като отражение на тяхното разбиране само, че там парфюмираните, лъскавите, образованите са част от реакционните сили. Революционните промени са траен политически монопол на обикновените маси. Тези с дипломите от Харвард никога не биха нарушили статуквото, защото най-вероятно умират да се впишат в него. Тези с успешния бизнес няма да имат желание за разрушаване на системата, освен, ако не измислят как да изкарат много пари от това. Тези от културния живот, виждаме добре, са в състояние да произвеждат основно хленчове, но не и ясни идеи за промени на тъпото статуквото и тиранията на безвремието. Защото условието на Слави е сбъркано в своя зародиш. Това условие (успешните, младите, хората от чужбина) може да бъде продукт единствено на тесногръд снобизъм, който води в задънена улица. Защото дайте да разсъждаваме реалистично - децата на кои българи можеха да отидат да учат в Харвард? Приемаме, че сред тях има 5 процента, които са попаднали там заради таланта и ума си, но останалите? Нима те не са продукт на мрачното българско безвремие, което произведе тези богаташи, които след това можеха да плащат на отрочетата си да учат в чужбина. Далеч съм от мисълта да изкарвам всички млади българия поели съдбата на образователния емигрант лоши. Проблемът не е в тях. Проблемът е в тъпотията, която се опитва да продаде на всички нас, които сме останали тук Слави. Няма как да избереш рушители на системата с кастинг все едно търсиш дългобедри мис "България". Промяната не може да дойде чрез конкурс. При това кои ще са тези високоморални българи с успешни бизнеси и няколко дипломи, които биха повярвали на законодателя на чалгата у нас? Самият факт, че някой може да си позволи да помисли за Слави като носител на промяна моментално ме кара да се настройвам подозрително към неговия интелект и броя на мозъчните му гънки. И, да, осъзнавам, че това звучи високомерно, но през все още краткия ми живот така се нагледах на кандидат-спасители, че вече ми се повръща от тях.
Къде остават ударените от прехода българи? Тези, които станаха най-голямата жертва на обстоятелствата и кофти елитите. Къде са блъсканите, смазаните, отритнатите за които нито медиите се сещат, нито телевизионните комедианти, които са си въобразили, че ще играят ролята на Че Гевара за снобите. Проектът на Слави, обявен по този начин - правим кастинг за успешни българи, всъщност е мощно заплюване на обикновените хора. Той ви казва, че не ставате за нищо, че сте обречени цял живот да бъдете публика, че сте едно стадо, което трябва да бъде водено от богаташките синчета, които са завършили Йейл. Във фантазията на Дългия успешните бизнесмени трябва да дават политическите рецепти, а жертвите на ниските заплати, постоянно заплашените от бедност трябва да бъдат единствено машина за аплодисменти и одобрителни ахкания. Той иска да даде властта на успелите, които нямат никакъв интерес от реална промяна. Гео Милев го е описал, а аз нямам причини да се съмнявам в неговия мощен поетичен и политически талант. В света на поемата "Септември" тези, които реално въстават като "отприщено стадо от слепи животни" са "селяци, работници, груби простаци, безимотни, неграмотни, профани, хулигани, глигани". Това са хората, които няма какво да губят, тези, които са завлачени до ръба на пропастта и оставени там. Всички останали са случайни сенки на сцената на промяната. А точно тези хора отсъстват от виденията на Слави. Защото той не ги познава, а най-вероятно и ги презира. Виж синчетата на олигархията, които са се сдобили с луксозни дипломи са добре дошли в света на халюцинациите му. А нима точно това не са децата на статуквото? И трябва да чакаме от тях реален порив за промяна? Простете, че се съмнявам, но те има какво да губят от промяната и следователно никога няма да я направят. Истинският демонтаж на порочна система не се извършва лъскаво и не е като парти с шампанско и хайвер. Подобно мислене е гнило в своята основа и издава, че ни готвят не проект за революция и бутане на статуквото, а поредната инженерно ГМО, което ще трае от ден до пладне. 

Искам да ви припомня, че Слави Трифонов не прави нищо друго освен римейк на ироничната 2001 година, когато Симеон Сакскобургготски реши да се върне в България и обеща за 800 дни да доведе страната до невиждан просперитет. Той също извади от фокусническите си ръкави млади и успешни българи от чужбина, а те като стадо от скакалци се втурнаха да приватизират (ЕРП-та, БТК...), да правят далаверки с дълга и още много простотии, за които няма да ни стигне времето да ги изброим. Резултатът беше плачевен. Заради това трябва да отчетем с лека тъга факта, че политическото инженерство у нас сериозно го е закъсало. То е деградирало до кастинг за политическа мис "България" за която с ужас на следващия ден след изборите, ако бъде гласувано за нея ще установим, че има дълъг нос, силиконов бюст, изкуствени устни, а ако си махне грима ще бъде неотличима от картинката на вещица в детска книга за приказки. Това е опасността, когато човек се подвежда по телевизионни образи, които продават лесна промяна, защото знаят, че лъжат и то много жестоко. Промяната рано или късно ще дойде, тя е неизбежна и възможна, но тя не се случва като риалити, нито като спектакъл за любовници с изкуствени цици. И съм убеден, че когато един ден статуквото бъде разтърсено, то наистина ще бъде поставено от колене не от кухи десни псевдоинтелектуалци или хора с дипломи от Кеймбридж, промяната става истинска, когато е извоювана от жертвите на системата, тези за които славитрифоновците по света са си въобразили, че никога няма да намерят гласа си и своята сила. И, о, каква изненеда само ги чака! 
Ето това ще бъде истинско шоу.

Главчев не е сакрална жертва, а партиен джихадист




Станах парламентарен журналист през 2001 година и буквално до началото на тази съм отразявал съвестно работата на Народното събрание. Спомням си много нагорещени дебати, кипели са страсти, разменяли са се обвинения, градусът се е покачвал. Пред очите ми са минали стотици декларации и политически заявления. Но никога досега, повтарям никога, не е имало случай да видя председател на парламента да отнеме думата на лидера на най-голямата опозиционна партия и да го отстрани от зала. Все сме виждали дивотии, но тази зададе нови стандарти, които трудно ще могат да бъдат надскочени. Това е политическа бруталност, която няма аналог, произвол, който за пореден път доказва, че полицейската кубинка е трайно отпечатана в самата същност на партия ГЕРБ. Те предпочитат да се саморазправят с противника, вместо да чуят какво има да каже. Избират да изключат микрофоните, защото са свикнали да действат от позицията на грубата сила.

Днес е повече от иронично да се върнем назад във времето и да си припомним какво каза Димитър Главчев в речта си, когато бе избран за председател на Нардоното събрание. В нея той помпозно обяви: „Вярвам, че ключова дума в работата на това Народно събрание ще бъде "обединението“. 
С оглед на това, което се случи можем да окачествим заявлението като поредната лъжа. Няма как да има обединение с изключени микрофони. Няма как да търсиш единство, когато основната ти задача е да трепериш да не би някой да критикува остро премиера.  Безпрецедентното действие на Главчев отрови парламентарната атмосфера, но пък разкри, че тази власт проявява все повече признаци на откровен авторитаризъм.
Отнемането на думата на опозицията, изключването на микрофоните обаче е и ярък символ на безпомощност.  Прибягва се до груба сила, когато нямаш аргументи, когато управлението ти е незащитимо, когато си мислиш, че като запушиш устата на недоволните и гневните ще избягаш от проблема.
И това не е еднократен акт, това е процес. Този процес започна още от първите дни на народното събрание, когато основната задача на мнозинството беше да премахне блиц-контрола, за да не нарушава политическата безметежност на Бойко Борисов и играенето на футбол, докато пенсионерите протестират пред парламента. След това Бетина Жотева си позволи да заплашва журналист, но тук имаше депутати, които оцениха това като „женски скандал“. И се почна – депутат от мнозинството блесне в телевизионно студио със закани за уволнение, а вицепремиер поиска медиите да му се извинят. След това висш кадър на ГЕРБ ни разкри, че основният смисъл на съществуването на всички партии е да подкрепят „централния нападател Бойко Борисов“ и единственото, което пропусна да уточни е дали децата в началното училище ще учат стихотворения за него или просто ще пеят песнички. Тези дни видяхме и как Бойко Борисов плаши журналист със съд, защото репортерът бе решил да му припомня реплики от виновното минало, за които никой от ГЕРБ не намери морални сили да се обиди.
Поведението на Главчев бе естествено продължение на тези събития. И не смятам, че това е "изпускане на нерви" или "недооценяване на ситуацията". Напротив - поведението му така естествено се вписа в мрачната българска политическа атмосфера, че се превърна в кошмарна метафора за случващото се. И след като се случи това просто нямаше вариант, ама нито един, при който Главчев да остане председател. Не можеш да си начело на Народното събрание, когато си се проявил като камшик на властта, когото като Матросов си поискал с тялото си да браниш премиера от това да получава въпроси. Главчев се оказа безподобен опортюнист, партиен джихадист, който май и досега не е в състояние да разбере какво му се случи. Всъщност не смятам, че такова просветление е озарило и ГЕРБ, защото постфактум виждаме техния хленч, все едно са дали някаква свръхсакрална жертва и то напразно. И се получава парадоксално - премиерът излиза и се хвали, че държавата му е по-важна, а партията му лее сълзи все едно пет пари не дава за държавата. И заради това клетвите за възстановяване на парламентаризма от страна на управляващите трябва да ги разглеждаме единствено като добро пожелание. Демократичното поведение не се ражда от днес за утре, то е начин на действие, който се култивира с години. И в този случай ГЕРБ доказаха, че се възприемат не като партия с традиции, а като пожарникарска команда - активират се само, когато трябва да се гасят пожари. Това не е рецепта за дълголетие.

Сагата "Главчев" обаче е добър повод да си кажем и нещо друго. Антидемократичното управление е опасно не само за националната, но и за социалната сигурност. Докато Димитър Главчев си играеше на цензор, мигове преди да изгори в пожара, докато депутатите от управляващото мнозинство обикалят като телевизионни врачки из студията, за да декламират заучените уроци за стабилност и растеж, България продължава да е най-бедната страна в ЕС. Страната с най-висока смъртност, с най-голямо неравенство.  Държава, която е затънала в нерешими проблеми и която гледа към парламента с все по-голяма ненавист, защото не вижда поставени тук своите проблеми, не чува нищо, което да им даде усещане за перспектива или поне малка вяра в бъдещето.  „Детайлите от ежедневието винаги са по-убедителни от която й да е политическа фантазия и демагогия“, мъдро беше казал Орхан Памук. Именно тези ежедневни детайлчета вече са на път да срутят телевизионното фентъзи на ГЕРБ и техният кръстоносен поход срещу свободата и демокрацията.

Thursday, November 23, 2017

Къде остана Европа?




Има една стара максима, че границите на дипломацията се определят на бойното поле. Срещата на Путин, Ердоган и Рохани в Сочи е потвърждение на това. Само за 2 години, при това без сухопътни сили, Русия спечели битката за Сирия и сега задава формата за политическото решение за нейното бъдеще. Военният конфликт е към своя край, започва по-трудната част - преговорите. Но и те са функция на това кой колко е заложил в сирийската драма. Руснаците рискуваха и спечелиха, и всяко решение за бъдещето на Близкия Изток вече не може да мине без тях. Те не само гарантираха бъдещето на Асад, но и го направиха централен участник в разговора за това какво ще се случва в Сирия. Но това не е текст за Русия, а за големият липсващ в тази драма - Европейският съюз. Вижте колко парадоксално се получи - Европа е разтърсвана от бежанска вълна, функция на драмите в Близкия Изток и Северна Африка, но няма думата в нито една от тези точки. А не е като да не получи оферти за участие. Путин доста време чака отговор за съвместни действия в Сирия, но получи единствено мълчание. Европа предпочете да възлага неясни надежда, че умерените главорези ще се събудят един ден, вдъхновени от принципите на демокрацията и хуманизма, което от самото начало беше симптом за болест. И сега не видях руския ръководител да води разговори с Юнкер, или поне с Могерини, за бъдещето на Сирия. Не, в разговора участват Турция, Иран, Русия, а и САЩ, макар и по телефона, но Европа я няма. И заради това, когато говорим, че ЕС има проблеми, това не е антиевропейска злоба, а реална загриженост за калпавото лидерство, което е късогледо и трайно превръща в ЕС във външнополитически лилипут.

Sunday, November 19, 2017

Ловът на холивудски вещици и изнасилвачи




Всеки истински ценител на свободата тези дни би трябвало да се намира в хронична депресия. Пред очите ни основният източник за забавление на Западния свят Холивуд се превръща в аналага на страховита психиатрия, която е останала без лекарства и медицински персонал, а пациентите се разхождат по прашните коридори, говорят си сами и вият към луната, когато падне здрач. Последната новина, която отстреля мозъчните клетки на половината човечество беше потресаваща - Кевин Спейси бе "изрязан" от новия филм на Ридли Скот "Всички пари на света" и спешно бе заменен с актьора Кристофър Плъмър, който трябваше по спешност да идва на помощ и да снима наново вече заснетите епизоди. Последните няколко седмици бяха кошмарни за Спейси. Всичко започна на церемонията за театралните награди "Тони", където според мнозина с танци и държане Спейси бил дал ясен знак, че е гей, но без да го обяви публично. Четох дори текстове как мълчанието на актьора навреждало на непризналите гей-мъже по света. И ако си мислите, че това не е достатъчно депресивно - трилърът продължи няколко дни по-късно. Актьорът Антъни Рап, днес на 46 години, изведнъж се сети, че като 14 годишен бил задяван сексуално от Спейси и носил мълчаливо травмата в душата си толкова дълго време. Носителят на "Оскар" се опита да реагира като едновременно обяви, че не си спомня за този случай и че бил избрал да живее като гей. В по-спокойни времена това самопризнание сигурно щеше да му осигури имунитет, но за Спейси вече беше късно. Обвиненията в сексуален тормоз се посипаха върху него като дъжд от камъни. За кратко време 16 души се сетиха, че били тормозени от него. И това беше достатъчно - Спейси изгуби работата си в сериала "Къща от карти", а се стигна и до изрязването му от филма на Ридли Скот. В разгара на този скандал мнозина направиха удивителни аналогии между мрачните времена в Холивуд днес и сталинската епоха. По време на чистките същото е било правено и със снимките в Съветска Русия - подложени на постоянна цензура, от тях една по една са отпадали основни исторически фигури. Оруел също стига до подобен сценарий в мрачната си фантазия "1984", където в голямото Министерство на истината има отдел, който се занимава единствено с това да пренаписва вестниците от миналото съобразно последната политическа линия. Не е наша работа да оценяваме дали Спейси е виновен или не, но от години насам ни захранваха с розовата идея, че всеки е невинен до доказване на противното. Големият актьор обаче беше лишен от това върховно демократично право. Той беше медийно линчуван, стъпкан страховито от журналистическото цунами, а в създадената свръхистерия истината просто престава да има значение или поне никой вече няма да я научи в нейния чист и автентичен вид. Заради това Спейси трябва да бъде доволен, че все още не е надупчен с вила или обесен в центъра на Лос Анджелис, за да могат гневните тълпи да получат морален катарзис насред това торнадо. 

Нека да припомним - всичко започна с посипалите се обвинения към легендарният и мастит продуцент Харви Уайнстийн, който бе обвинен в изнасилване, а десетки актриси изведнъж си припомниха, че са били преследвани сексуално от него и са жертви на домогванията му. И тук също е важно да уточним - един изнасилвач няма как да бъде оневинен, особено някакво властолюбиво прасе като Уайнстийн, но и голяма част от обвинителките също няма как да бъдат причислени към графата "невинни ангели". Тук имаме предвид например италианската актриса Азия Ардженто, която обвини Уайнстийн за това, че я изнасилил. Всичко щеше да повече от идеално, ако след това изнасилване Ардженто поне 5 години не се беше водила официално гадже на продуцента. Такива дребни подробности обаче не се забелязват в голямата буря. Социалните мрежи се наводниха с коментари, мнения, проклятия, с кампанията "me too" за демонстрация на солидарност и какво ли още не. В огъня на тези медийни страсти след това попаднаха още Дъстин Хофман, който неизвестна писателка обвини, че в началото на 80-те години на миналия век се държал цинично с нея, Стивън Сегал, Джефри Тамбор, Ричард Драйфус и кой ли още не. При всички казусът е един и същ. Все са описани случаи от далечното минало, погребани дори и от юридическа давност. Тоест в повечето от случаите изобщо не би се стигнало до съд, но и едва ли някой, с изключение на Уайнстийн ще бъде разследван. Всичко останало е медийна кампания, яростна буря от обвинения, колективен спазъм, който води до поредната обществена лудост. Точно заради това аз лично намирам паралела със сталинова Русия за поетичен, но не достатъчно идеен. В самата американска история можем да открием поне два други случая в които САЩ са ставали жертва на подобни масови лудости - горенето на вещици в Салем и маккартизмът.
През 1953 година великият Артър Милър (в един период от живота си той е женен за Мерилин Монро) пише пиеса за случая със салемските вещици. Това са годините на зловещия маккартизъм, проникнал като отрова във върховете на американската политика. Маккарти, който смесва алкохолните си видения с параноя успява за кратко да превърне обществения живот в САЩ в едно безкрайно гонение на комунисти. Което показва едно - САЩ винаги са били подвластни на такива колективни хистерии, които излизат от всякакъв контрол и бързо се превръщат в метафора на буйстващата лудост. Милър удивително точно улавя сходството във времената - преследването на въображаеми вещици в Салем и преследването на набедени комунисти, което се стоварва като стоманен чук върху Холивуд. Точно по това време Чарли Чаплин си взима довиждане с Америка и се преселва в Европа. Разбира се, днес иронията е Холивуд се гърчи в мрежата, която сам изплете и става жертва на идеологията, която налагаше в последните години с неистова страст. Тази идеология има различни имена - някои я наричат "либерална", други хващат един от нейните елементи и я кръщават на нея - "политическа коректност". Не ме разбирайте погрешно, аз смятам, че политическата коректност не е отрова сама по себе си, но тя е само един от необходимите елементи за лекуването на едно общество. Да заложиш само на нея и да я доведеш до практически абсурд е все едно доктор да предпише антибиотик на болен от грип и да го накара да изпие всички хапчета наведнъж. Резултатите от такъв експеримент могат да бъдат единствено и само потресаващи. Холивуд щедро ръсеше звездна пудра върху тези идеологеми и днес основни фигури в него се оказаха задушени от тях. Преди 15-тина година, спомням си, имаше друг пик на лудост. Куцо и сакато от селебритата си припомняше как бащите им или чичовците им са ги изнасилвали като малки. За много от случаите след това се доказа, че са фалшиви спомени и то меко казано, но научаването на истината постфактум не е лекарство, дори не е и мехлем. Същото стана и със сегашната истеризация. Тя създава атмосфера в която никога няма невинни. Всички са еднакво виновни, всички се пържат на една и съща клада, всички биват подпалени в медийните пожари само по слухове и отдавнашни спомени. И няма кой да навдигне глас срещу това, защото междувременно са били създадени йерархии, възникнали са морални есесовци и срещу тях не може да се рита. Учудваща е готовността с която Холивуд реагира на развихрилата се буря. Животът на Спейси бе напълно съсипан, вероятно същото ще бъде с всички останали, които бяха посочени с пръст и заклеймени брутално. Машината за либерални удоволствия и глезотии много бързо се превърна в месомелачка тази граница бе премината толкова лесно и просто, че зъбите ни могат да затракат от ужас. Критериите за тормоз падаха все повече и повече в разгарянето на огъня и скоро няма да е никак чудно, ако се появи някоя актриса, която да се оплаче, че колегата й е дишал твърде шумно край нея и това я е накарало да се почувства осквернена. Оказа се, че фабриката, която ражда фантазии може да роди и кошмари, поднесени с усещането за тотална праведност и непоколебимост. Убеден съм, че тези, които са хвърляли съчки в кладите в Салем са били също така убедени в своята правота и битката си срещу помощничките на дявола. Оказа се, че там, където трябваше да либерален рай и извор на хедонистични удоволствие зрее някакъв псевдоморален авторитаризъм, който се появява като древно чудовище, за да изпепели напълно всички огнища на здрав разум, които са останали. Въпрос на време е вероятно Кевин Спейси да бъде изрязан и от старите си филми. Не знам как се заличават хора, но виждаме, че опитите за това не спират.

Наблюдавайки този скандал обаче изпитах някакво усещане за балканска изостаналост. Вярно е, че българското кино съществува само на фантазия, но няма и ли тук някоя мома да изохка, че режисьорът я е гледал похотливо, докато тя репетира наум сонетите на Шекспир, за да се настрои за ролята си. Време е и ние да участваме в световното време, да хванем влака за голямото шоу на лудите, че иначе пак ще си стоим такива едни самотни, провинциални и нетормозени...