Какво според мен не е наред с киното?

В този текст ще се опитам да изразя едно свое несъзнателно усещане за може би най-въздействащото от всички изкуства - киното (трябва ли да припомням, че болшевишкият водач Владимир Ленин се обезсмърти с фразата "от всички изукства за нас най-важно е киното").

Преди няколко години случайно попаднах на фестивал на студентски късометражни филми. Попаднах там, откровено си признавам, защото се опитвах да мина за умен пред една девойка, която също накарах да дойде с мен. Още първият филм, който видях ме порази, защото в него студентът от Франция бе изразил част от чувствата ми, които изпитвам когато сънувам странен сън.

Кратко описание на филма, който трае около две минути: той започва с две старици, които гледат някъде напред и са една до друга. После камерата започва да се върти в посока обратна на часовниковата стрелка и се виждат размазани къщи на близко село, хълмове в далечината по които вятърът размята тръни и прах, някаква малка горичка. Естествено през цялото време камерата продължава да се върти бавно. После виждаме още някакви къщи, в далечината след това се забелязват ниви и т.н. В крайна сметка камерата прави пълен кръг и се връща на двете гледащи старици. После показва, че те гледат как селяни разпъват човек на кръст.

Само за две минути разбрах, че истинското кино по никакъв начин не зависи от дължината, а от това направо разкъсващо изкуство да вложиш мисъл в кадъра и с нея да заслепиш зрителя. Навремето Джордж Оруел докато се опитаваше да разсъждава за безпомощните състояние на езика, бе казал, че киното е единственото изкуство, което може да пресъздаде един сън.
От мига в който гледах онзи студентски филм съм в състояние на постоянна незадоволеност от киното. Повечето филми са като да имаш самолет, а да го използваш единствено да спиш в него.

Визията е най-прекият път към съзнанието на съвремения човек. Уви, такова е времето. Но няма достатъчно добри филми - повечето са като плъзване по повърхността, но малцина се осмеляват да скочат в бездната, която се крие отдолу.

Щастливият край на 10 януари

Има едно много популярно и много вярно наблюдение на полския журналист Ришард Капушчински за ролята на понятието за граница в човешката история. Навсякъде край нас виждаме граници, отбелязва мъдро Капушчински, дори в човешкото тяло ги има. Сякаш нещо в нашия мозък, някакъв древен инстинкт, ни кара да очертаваме своята територия и да маркираме границите.
На 10 януари това наблюдение придобива нова сила, защото едва ли има друго събитие след 1989 г., което така ясно да разделя обществото, слагайки между двете части границата на интерпретацията за това какво се случи през 1997 г. на въпросния ден.

Кой загуби през 2008 г.?

Едното разбиране, споделяно вече единствено от уморени политолози, напомнящи на поостарели хипари, които отчаяно не искат да се разделят с прокъсаните дънки, е, че на 10 януари се е осъществило едва ли не колективно българско заклинание за промяна. В техния поглед преди 11 години е имало своеобразна обществена революция, която е изгонила силите на мрака. Тази интерпретация обаче обикновено пропуска изпотрошения парламент, хвърлените камъни, лумпенизираното скачане върху коли и лицата, изкривени от демонична злоба.
След това обобщение нека направим най-важното заключение. През 2008 г. ясно се вижда едно - десницата изгуби 10 януари. Хората, участвали в публичната екзалтация тогава, вече не искат да си спомнят за нея. В съзнанията на повечето от тях онзи период прилича на тежък махмурлук, при който не си наясно какво правиш. Днес остатъците от синята шаманология отчаяно се опитват отново и отново да преповторят старите лозунги, но сега те звучат абсурдно и никой не ги слуша. А и защо да ги слуша, наистина?

Революция или панаир?

Дълго време мислех, че десните у нас вярват в собствената си идея за събитията от 10 януари. Все пак дори и злодеите се нуждаят от представата за романтика. Наскоро попаднах на нелош текст от синия публицист Антъни Де ла Реа. Той е писан, при това доста без патос, миналата година по същото време. Де ла Реа се опитва да разкаже собствената си версия на събитията тогава. В края на текста обаче трябва да обобщи ситуацията и заявява: "Сега сме на края на този път, предначертан преди десет години. Накрая на българския преход от комунизъм към европеизация. Най-романтичната част на съвременната ни история, пълна с горещи страсти, митинги и шествия, палежи и погроми. Интересно време. Потвърждава се една, сигурно китайска, поговорка: "Не дай си, Боже, да живееш в интересни времена". Не съжалявам, че ги преживях."
Какво смущава в това заключение? Лично мен ме смущава обвързването на романтиката с палежите и погромите. Всъщност това е най-големият проблем на прехода у нас. Част от обществото го преживя като безкрайна и неограничена възможност единствено за погром. Погром над всичко и резултатът днес е трагичен. Трябваше да градим държава отново и сега се чудим защо някои нейни части не работят. Вероятно синият публицист е нямал това предвид със заключението си, но то неумолимо се натрапва като извод от прочетеното.
В този смисъл 10 януари 1997 г. беше продължението на един панаир на истерията и демонстрацията на мускули. Беше връхна точка на дебелашкото усещане, че когато силата е с теб, можеш да направиш всичко, включително и да насъскаш хората да хвърлят камъни срещу парламента.

Защо имаше и добра страна?

Аз съм от хората, които смятат, че 10 януари всъщност с късна дата помогна на България. Видяхме опиянени от мощ политически лидери, които четири години по-късно нямаха думи, с които да обяснят как са профукали такъв кредит на доверие. Тези лидери нямат думи и до днес. Оказа се, че 10 януари е помогнал единствено и само да си изградим няколко илюзии, от които дълго време не можехме да се отървем. Илюзията, че СДС е непобедима партия. Илюзията, че БСП никога няма да дойде на власт. Илюзията, че Костов ще упрявлява седем поредни свръхуспешни мандата.
През 2007 г. се случи нещо, което окончателно скалпира синьото обяснение за събитията от 1997 г. Експрезидентът Желю Желев, при това на посещение на "Раковски" 134, обяви, че БСП сега управлява добре и правилно. Това са думи на човека, който преди 11 години не поиска да даде втори мандат на социалистите, с който те отново да се опитат да съставят кабинет. Оттук-нататък започват новите обяснения на януарските събития и в тях десните просто няма да имат думата. Защото със задна дата виждаме техния политически и идеологически фалит, който хората, събрани в януарския студ, може би също биха усетили, ако не бяха запленени от фалшивата надежда, че тръгват зад правилната партия и още по-правилния лидер.
Днес, знаейки какво се случи, можем окончателно да поставим правилния въпрос. А той е - как да не стигаме отново до такава задънена улица? Каква е отговорността на всички обществото да не изпада в трагични ситуации, които го разделят след това за дълго?
Далеч съм от мисълта да твърдя, че БСП нямаше вина за цялата драма. Но 1997 г. беше полезна за нея, защото доказа, че е истинската партия на демокрацията у нас. Това не бива да звучи еретично. Социалистите събраха сили и жертваха собствения си интерес в името на демокрацията. Ако всяка формация у нас поне веднъж бе направила същото, сега България щеше да е доста по-напред.

Останаха ли още въпроси?

Наскоро прочетох още един, също нелош, развихрен и трепетен анализ. Неговият автор се опитваше да направи връзка между събитията през 1997 г. и учителската стачка. Идеята му беше следната - тогавашните студенти били сегашните активни граждани и те не можели да стоят безучастно в ъглите на обществения живот. Хубаво е да се впускаме в поколенчески фантазии, обаче в този случай аналогията е неуместна, а дори и шокиращо повторяема. Защото януари 1997 г. и учителската стачка през 2007-а си приличат по едно - бяха провалени от политическото яхване. Надеждата на скачащите преди 11 години и надеждите на учителите се оказаха разменна монета в политическа игра с неясен изход.
Българското общество понякога обича да се отдава на фантазьорство, при това в мащабни размери. Тъжната истина за 1997 г. беше, че колкото й да ни се иска, протестът не беше проява на събуждащо се гражданско общество, а по скоро колективен ритуал за поредно потвърждаване на вярата в политическото чудо. Преди 11 години българите се опитаха да повярват и да фантазират, че животът им ще бъде изстрелян в космоса на лукса само за две години. Не стана. Четири години по-късно правотата на това твърдение бе доказана. За пореден път склонноста към фантазии повлече крак и хората гласуваха за поредния Чудотворец. Сега на хоризонта е застанала поредната фигура от този порядък, а който не я вижда - да си пусне телевизора, тя обича да говори и да подхранва фантазии...
След толкова приказки трябва да уточня, че съм оптимист за България. Преживяхме погромите и палежите, които някои привиждат като десетоянуарска романтика, и не се пречупихме. Има шанс за нас, бъдете сигурни. И още нещо - не вярвам, че 10 януари някога ще се повтори.