Физикът Ервин Шрьодингер е влязъл неумолимо в човешкото съзнание със своя експеримент, който днес носи името "Котката на Шрьодингер". Понеже този опит е основополагащ за разбирането на квантовата физика изобщо нека да го разкажем с няколко думи. В една затворена кутия се поставя котка. В кутията има уред, който съдържа отровен газ и радиоктивно ядро. Вероятността това ядро да се радпадне в рамките на един час са изчислени точно на 50 %. Ако ядрото се разпадне отровният газ излиза и котката ще умре. Квантовата механика излиза със следното решение на този парадокс - ако ядрото не се наблюдава, то в рамките на този час - котката е едновременно и жива, и мъртва, защото и двете състояния са еднакво възможни.
В съвременната квантова физика е съвършено ясно едно донякъде стряскащо правило - вселената зависи от наблюдателя. Някои от най-дребните частици в различни моменти са или вълна, или си остават частици. Това отваря едно голямо поле за физиците (които вероятно един ден ще наричаме новите революционери), които подобно на един Хокинг отвориха вратата към разбирането, че всъщност паралелните светове и вселени не само за нещо възможно, ами и най-вероятно ги има. Експериментът на Шрьодингер (замислен със съвсем други цели) доказва и това - в единия свят котката умира, в паралелният я оцелява и вероятно идеята, че тя е мъртва и жива едновременно вече не буди толкова недоумение.
Всъщност тези разсъждения прилагам не, за да изнясам лекции по материя, която самият аз не разбирам, а да формулирам един свой религиозен парадокс, така, както го виждам.
Наскоро гледах филма "В какво се превръщат мечтите" главната роля в който се изпълнява от Робин Уилямс. В този зашеметяващ филм героят на Робин Уилямс умира и отива в рая. Раят представлява нещо като реализирана негова лична утопия, подобна на картините, които съпругата му в живота рисува. Още тук ме сполетяха няколко въпроса - първо - какво може да се прави в рая. Самата идея, че райският живот е вечен е стъписваща и неописуема, защото сериозно може да травматизира нашите преходни мозъци. Раят във филма бе показан като безкрайно пространство в което всеки може да има собствена вселена и все пак (филмът все пак е правен от преходни хора) не бе обяснено какво може да се прави толкова време в един рай без най-накрая да полудееш от скука.
Подозирам, че това е нашият проблем като хора - не можем да обясним вечността, защото никой от нас не е вечен. И тук веднага ме влудява друга еретична мисъл - защо съдбата ни е такава - ние можем да формулираме големите въпроси, но никога, ама никога няма да стигнем до големите отговори, освен, ако не научим как да си спестяваме смъртта.
Във филма адът бе представен като място в което хората не разбират, че са умрели впримчени в егоистичната си илюзия, че са център на света и живеят в полуразрушените светове на собствените си кошмари. Главният герой Робин Уилямс трябва да отиде до ада, за да спаси жена си, която е извършила самоубийство след неговата смърт, за да й обясни простата истина за мястото на което са попаднали.
И сега обещаният ми въпрос, на който нека да отбележа нямам един-единствен отговор. Ако в една вселена в която има паралелни светове съществува Бог, той трябва да има очи за всички светове едновременно. Тоест Бог ще вижда всички възможни варианти на реалността. Питам аз тогава как тогава един Бог ще определя кой е за рая и кой е за ада? В очите му всеки един човек би живял в много светове едновременно (Тери Пратчет нарича тези светове "различни крачоли на времето"). Тоест всеки в очите на Господ е всичко - и светец, и убиец, и грешник, и добър човек, и алтруисти, и егоист, и монах, и масов убиец, и добродетелен, и ужасен, просто защото паралелните светове нямат край и във всеки един свят би трябвало да има различни версии на самите нас. Как става работата с отсъждането кой за къде е? Ако всички сме всичко във всеки един момент, то има ли място за някакво морално решение за нашата добродетел?
Може би това е причината квантовите физици да не говорят за Бог (изписвам го с главна буква, но не знам дали не трябва да сложа малка). Другият възможен отговор на парадокса са паралелните светове е, че, ако Господ има, той вероятно вече не иска (или пък не може) да се намеси в създадения от него свят, точно както химиците, които като смесят няколко вещества могат само смаяно да наблюдават какъв е ефекта от това, но не и да се намесят в резултата.
В този смисъл, ако Бог има, той вероятно прилича на човек с бяла престилка и очила, който вдъхновено гледа нашата вселена в своята колба и си казва, че този път е създал нещо по-различно...
И най-накрая - котката на Шрьодингер е едно щастливо създание, въпреки, че я дебне смърт. Тя е единственото същество в нашия свят, което стои като пионер на най-голямата, единствената досега непрекрачена граница и, ако Фуриите на Квантовата физика решат, тя може да се завърне оттам. Жалко е, че тази котка не знае да говори. Басирам се, че историите й щяха да са размазващи...