Ако искаме да разкажем историята на последните 18 години като приказка, вероятно трябва да се спрем на сблъсъка между двата свръхмитологични образа - дядо Коледа и дядо Мраз. Ако търсим разделителни линии между сега и тогава, това ще е една от първите разлики. Преди "с червените ботушки" потропваше дядо Мраз, а сега в нощта между 24 и 25 декември се твърди, че през комините се прокрадва дядо Коледа. За него запознати казват, че се смеел с доста небългарския смях "хо-хо-хо!".
Двамата старци са като две отделни вселени, между които лежат много индивидуални истории. Аз бях фен на дядо Мраз, защото в моето детство той ми носеше подаръци. И няма да забравя никога, че в Универсалния магазин в Стара Загора имаше механичен дядо Мраз (уникален по рода си тогава), който пленяваше въображението на всички деца. Този дядо Мраз по роботски размахваше ръце и с метален глас казваше: "Честита Нова година, скъпи деца!". Можех стотици пъти да чуя това поздравление, но не ми омръзваше. Все пак стоях пред чудо на техниката, а в онези дни тя не се променяше с днешната си светлинна скорост.
После ни изцакаха с факта, че този старец бил гадно изобретение на комунистите, а имало друг истински - дядо Коледа. Трябваше ми време, за да разбера, че даваният ми за пример старец е изцяло творение на "Кока-кола". Пък му викали и Санта Клаус.
Контурите на приказката започнаха да се оформят - просто ни предлагаха да минем от един измислен свят в друг.
В крайна сметка днес децата са радостни, защото има двама дядовци - единият им носи подаръци по Коледа, а другият на Нова година. Така, че младото поколение няма защо да го мислим, бъдещето е тяхно, те ще се оправят. Яд ме е за всички останали, които трябва да живеят с двубоя дядо Коледа срещу дядо Мраз в главите си. Наскоро едно проучване показа, че огромен процент от българите тъгуват за социализма. Някои гадно коментираха, че е глупаво да тъгуваш за опашките за банани и другите глупости. Никой не зададе най-важния въпрос - защо се случва всичко. Знам, че отговорът по някакъв начин е свързан с двубоя на двамата дядовци в нашите съзнания.
Wednesday, December 26, 2007
Thursday, December 13, 2007
Трите свята на СДС
През 1965 г. американският фантаст Филип Дик публикува едно от знаменитите произведения в научната фантастика - невероятната книга "Трите стигми на Палмър Елдрич". Дик по невероятен начин съчетава в творбите си американската следвоенна параноя със собствената си пристрастеност към наркотиците. Резултатът са мрачни, гъсти произведения, от които често струи отчаяние и хумор, черен като душата на масов убиец. Всяка книга на Филип Дик се откроява с преплетените в нея множество реалности - героите му често стигат до ситуация, в която не могат да направят разлика между сън и действителност. В "Трите стигми на Палмър Елдрич" тази ситуация е доведена до логичен завършек - на земята е произведена нова дрога, която позволява на всеки човек да се оттегли в собствена реалност и да не излезе от нея. Трите стигми всъщност символизират различните светове, през които минават героите.
Сетих се за книгата на Дик миналата седмица, когато СДС стана на 18 години. В собствения си път тази партия също мина през три свята, които в крайна сметка я доведоха до състоянието, в което е днес.
Първи свят - романтичен
В този свят, в началото на 90-те години, СДС не беше партия, а действителен съюз от различни формации - еколози, стари дисиденти, консерватори, демократи, радикалдемократи, както и немалко привърженици на социализма с човешко лице. Нещо в този дух дори се мярка в първите програми на сините.
В този свят СДС имаше шанс да бъде по-различна формация. Шанс, който красиво пропиля. Как да си обясним нормално, че съюзът, който възникна в името на демокрацията, изведнъж се задръсти с лидери, които си повярваха, че идеята почва и свършва с тях.
Така синята романтика свърши прекалено бързо и бе заместена от невероятни с ексцентричността си конструкции като града на истината и стачкуващите в него 39 народни представители. Трябва често да си спомняме за тези първи дни, когато романтиката на СДС бе пометена от параноя в големи размери и разнищването на вътрешни врагове. Ненапразно се сетих за Филип Дик - той е майстор да улавя подмолните чувства, да ги усилва и да ги запраща към читателя. Седесарите от първия период вкараха партията си в антиутопичния сценарий на преплитането на подозрения, съмнения, клюки и компромати в здрава сплав, която не можеше да бъде пробита.
Втори свят - силов
Когато разсъждаваме за историята на СДС, този втори свят е най-страшният, защото тогава партията се превърна в опасност за себе си. Фактът се потвърди от всичко, което виждаме днес. Двама лидери белязаха този период - Филип Димитров и Иван Костов. За тях може да се говори много и малко, в зависимост от гледната точка. Ако трябва да търсим ефектни сравнения за управлението на Димитров, наум ми идва едно - класическо торнадо в Средния запад на САЩ. За девет месеца управлението на Филип Димитров мина като торнадо и заложи огромна част от дефектите, които се проявиха по-нататък. В партиен план, нека си припомним, СДС се беше превърнал в генератор на новини за отлюспване, среднощни заседания на ръководството и централа за мрачни физиономии.
Костовото лидерство често е анализирано, за него са изписани десетки статии, но искам да се спра на един аспект, който изглежда дори еретично. Костов пое държавата в труден момент и това не може да бъде отречено, въпреки че десните пресолиха супата с хвалби за премиерството му. Моето скромно мнение обаче е, че истинската криза на държавността започна именно при Костов. Неговото управление на практика се подигра с надеждите на много българи, които го бяха подкрепили. Именно сините стартираха масовите практики на корупция, фалшива приватизация и спад на общественото мнение в държавните институции. Опитът на Костов да концентрира повече власт в ръцете си беше чудовищен удар и върху българските общини, които през по-голямата част от годината се чудеха как ще скърпят пари за заплати на учители и лекари. Този силов свят се самовзриви, защото си повярва, че е вечен. Седесарите около бившия премиер станаха жертва на вечна илюзия, която има способност да се промъква като зараза в сърцата на политиците - илюзията, че личността не зависи от политически идеи и че сама по себе си е отговор на всички обществени въпроси.
Трети свят - хаотичен
Истината е, че от всички СДС-та досега най-много ми харесва последното. Вероятно в мен се е задействал механизъм, който всички домакини чувстват, докато гледат сапунени опери - страдащият е симпатичен, дори и да не ти се иска. Надежда Михайлова, Петър Стоянов, Пламен Юруков всъщност белязаха търсенето на нова идентичност на партията и отчаян опит на това СДС да влезе в истинската реалност, а да не пребивава в параноичния си свят, пълен с чудовища, скелети и дребни интриги.
Все пак на 18-ата годишнина на тази партия не можем да не отбележим положителното. За първи път чувам седесари, които успявaт да вкарат разум в безумието на иначе остарелите си идеи. Единственият път на СДС, който ще изведе партията извън земите и световете на параноята, ще е пътят, в който сините изцяло ще скъсат с конфронтационното си минало и маниакалност. Когато СДС разбере, че е в един свят, в който има противници, но няма врагове, партията ще е направила първата стъпка към радикалното освобождаване от миналото. Според нобеловия лауреат Октавио Пас с душа се сдобива единствено онзи, който е минал през чистилището на историята. Може пък СДС по някакъв начин да се е одухотворило след всички драми? Ще видим.
Култовите герои на синята партия
В героичното минало на СДС се мяркат не една и две фигури, които обогатиха българската политическа комедия. Задължително е да си ги припомним, защото просто така трябва.
Един от тях беше председателят на Демократическата партия Стефан Савов, който беше един от малкото хора в сините редици, все пак опитали да се съпротивляват на тоталитаризма. В демократичната политика обаче той се прояви като изявен комик. Хората и до днес помнят някои от неговите изяви като председател на 36-ото народно събрание през 1991 г., както и актьорските му опити да се направи на пребит от митинг на левицата. Няма да си кривя душата - харесвах Стефан Савов, но не заради политическите му идеи, а заради това, че като преводач от испански брилянтно беше превел страхотната книга на Че Гевара "Мисля за безсмъртието на революцията".
Изследователите на синята идея и до днес не са забравили ексцентричната седесарка от Русе Свободка Стефанова, която в пленарната зала на парламента често демонстрираше остър език. Безсмъртни ще останат хардлайнерските й закани да пребие бившия военен министър Димитър Луджев. В интерес на историческата истина дамата не успя да пребие Луджев, но за сметка на това се увековечи, като го нарече "плужек", след като думата "влечуго" не й се видя достатъчна.
Кой може да забрави и гневната радикалдемократка проф. Елка Константинова, която стана дори министър на културата. Доста компетентната като литератор и критик дама за съжаление по никакъв начин не прояви тези си качества в политиката. Бях дете, но съм запомнил Елка Константинова с писъците й в пленарна зала, че комунистите пак бият и то заради някаква обикновена депутатска кавга. Историята се оказа странно отмъстителна, защото Константинова стана жертва на юмруци. Те обаче бяха на седесари, които й се нахвърлиха пред "Раковски" 134 в годините, когато СДС се разделяше с бой и кинжали със своето минало.
Сега покрай драмата в НДСВ от мрака на историята отново изплува и името на Стоян Ганев. Като боен седесар и външен министър той се прочу с желанието си да съди Съветския съюз, въпреки че в тази държава е завършил своето образование. Кой не помни и отецът, завършил ядрена физика, Христофор Събев, който се прочу с почти шаманските си бдения със свещи и странния си поглед.
Сетих се за книгата на Дик миналата седмица, когато СДС стана на 18 години. В собствения си път тази партия също мина през три свята, които в крайна сметка я доведоха до състоянието, в което е днес.
Първи свят - романтичен
В този свят, в началото на 90-те години, СДС не беше партия, а действителен съюз от различни формации - еколози, стари дисиденти, консерватори, демократи, радикалдемократи, както и немалко привърженици на социализма с човешко лице. Нещо в този дух дори се мярка в първите програми на сините.
В този свят СДС имаше шанс да бъде по-различна формация. Шанс, който красиво пропиля. Как да си обясним нормално, че съюзът, който възникна в името на демокрацията, изведнъж се задръсти с лидери, които си повярваха, че идеята почва и свършва с тях.
Така синята романтика свърши прекалено бързо и бе заместена от невероятни с ексцентричността си конструкции като града на истината и стачкуващите в него 39 народни представители. Трябва често да си спомняме за тези първи дни, когато романтиката на СДС бе пометена от параноя в големи размери и разнищването на вътрешни врагове. Ненапразно се сетих за Филип Дик - той е майстор да улавя подмолните чувства, да ги усилва и да ги запраща към читателя. Седесарите от първия период вкараха партията си в антиутопичния сценарий на преплитането на подозрения, съмнения, клюки и компромати в здрава сплав, която не можеше да бъде пробита.
Втори свят - силов
Когато разсъждаваме за историята на СДС, този втори свят е най-страшният, защото тогава партията се превърна в опасност за себе си. Фактът се потвърди от всичко, което виждаме днес. Двама лидери белязаха този период - Филип Димитров и Иван Костов. За тях може да се говори много и малко, в зависимост от гледната точка. Ако трябва да търсим ефектни сравнения за управлението на Димитров, наум ми идва едно - класическо торнадо в Средния запад на САЩ. За девет месеца управлението на Филип Димитров мина като торнадо и заложи огромна част от дефектите, които се проявиха по-нататък. В партиен план, нека си припомним, СДС се беше превърнал в генератор на новини за отлюспване, среднощни заседания на ръководството и централа за мрачни физиономии.
Костовото лидерство често е анализирано, за него са изписани десетки статии, но искам да се спра на един аспект, който изглежда дори еретично. Костов пое държавата в труден момент и това не може да бъде отречено, въпреки че десните пресолиха супата с хвалби за премиерството му. Моето скромно мнение обаче е, че истинската криза на държавността започна именно при Костов. Неговото управление на практика се подигра с надеждите на много българи, които го бяха подкрепили. Именно сините стартираха масовите практики на корупция, фалшива приватизация и спад на общественото мнение в държавните институции. Опитът на Костов да концентрира повече власт в ръцете си беше чудовищен удар и върху българските общини, които през по-голямата част от годината се чудеха как ще скърпят пари за заплати на учители и лекари. Този силов свят се самовзриви, защото си повярва, че е вечен. Седесарите около бившия премиер станаха жертва на вечна илюзия, която има способност да се промъква като зараза в сърцата на политиците - илюзията, че личността не зависи от политически идеи и че сама по себе си е отговор на всички обществени въпроси.
Трети свят - хаотичен
Истината е, че от всички СДС-та досега най-много ми харесва последното. Вероятно в мен се е задействал механизъм, който всички домакини чувстват, докато гледат сапунени опери - страдащият е симпатичен, дори и да не ти се иска. Надежда Михайлова, Петър Стоянов, Пламен Юруков всъщност белязаха търсенето на нова идентичност на партията и отчаян опит на това СДС да влезе в истинската реалност, а да не пребивава в параноичния си свят, пълен с чудовища, скелети и дребни интриги.
Все пак на 18-ата годишнина на тази партия не можем да не отбележим положителното. За първи път чувам седесари, които успявaт да вкарат разум в безумието на иначе остарелите си идеи. Единственият път на СДС, който ще изведе партията извън земите и световете на параноята, ще е пътят, в който сините изцяло ще скъсат с конфронтационното си минало и маниакалност. Когато СДС разбере, че е в един свят, в който има противници, но няма врагове, партията ще е направила първата стъпка към радикалното освобождаване от миналото. Според нобеловия лауреат Октавио Пас с душа се сдобива единствено онзи, който е минал през чистилището на историята. Може пък СДС по някакъв начин да се е одухотворило след всички драми? Ще видим.
Култовите герои на синята партия
В героичното минало на СДС се мяркат не една и две фигури, които обогатиха българската политическа комедия. Задължително е да си ги припомним, защото просто така трябва.
Един от тях беше председателят на Демократическата партия Стефан Савов, който беше един от малкото хора в сините редици, все пак опитали да се съпротивляват на тоталитаризма. В демократичната политика обаче той се прояви като изявен комик. Хората и до днес помнят някои от неговите изяви като председател на 36-ото народно събрание през 1991 г., както и актьорските му опити да се направи на пребит от митинг на левицата. Няма да си кривя душата - харесвах Стефан Савов, но не заради политическите му идеи, а заради това, че като преводач от испански брилянтно беше превел страхотната книга на Че Гевара "Мисля за безсмъртието на революцията".
Изследователите на синята идея и до днес не са забравили ексцентричната седесарка от Русе Свободка Стефанова, която в пленарната зала на парламента често демонстрираше остър език. Безсмъртни ще останат хардлайнерските й закани да пребие бившия военен министър Димитър Луджев. В интерес на историческата истина дамата не успя да пребие Луджев, но за сметка на това се увековечи, като го нарече "плужек", след като думата "влечуго" не й се видя достатъчна.
Кой може да забрави и гневната радикалдемократка проф. Елка Константинова, която стана дори министър на културата. Доста компетентната като литератор и критик дама за съжаление по никакъв начин не прояви тези си качества в политиката. Бях дете, но съм запомнил Елка Константинова с писъците й в пленарна зала, че комунистите пак бият и то заради някаква обикновена депутатска кавга. Историята се оказа странно отмъстителна, защото Константинова стана жертва на юмруци. Те обаче бяха на седесари, които й се нахвърлиха пред "Раковски" 134 в годините, когато СДС се разделяше с бой и кинжали със своето минало.
Сега покрай драмата в НДСВ от мрака на историята отново изплува и името на Стоян Ганев. Като боен седесар и външен министър той се прочу с желанието си да съди Съветския съюз, въпреки че в тази държава е завършил своето образование. Кой не помни и отецът, завършил ядрена физика, Христофор Събев, който се прочу с почти шаманските си бдения със свещи и странния си поглед.
Monday, December 10, 2007
Извратеният рай на Борис Виан
Тези дни имах странно литературно преживяване. Опитвах се да заспя, а сънят по никакъв начин не идваше. Такива мигове са протяжни и тъжни, но този път вместо да си мисля за глупости започнах да си мисля за литература. Тогава изведнъж реших, че трябва отново да прочета "Сърца за изтръгване" на Борис Виан. Скочих, взех си книгата и за четири часа я прочетох отново. Най-смисленото нещо, което съм правил от години. Тази книга може да бъде четена на много нива, но тогава в среднощния си литературен унес, аз родих моя собствена интерпретация, която вероятно е банална, но просто трябва да я запиша.
"Сърца за изтръгване" е велика книга за нещата, които се случват край нас, това е книга-сън, бълнуване, книга, която гради собствена вечност. Действието се случва в едно неопределено време, в един неопределено село. Сюжетът дори може да се разкаже като приказка.
Имало едно време една река и в нея хората изхвърляли срама си. Имало и един лодкар обречен да вади от реката срама на всеки и да го поема на плещите си. Хората му плащат в злато заради това и същевременно го презират. Да, точно за това се разправя. За един град в който срамът може да бъде хвърлен в реката, а един лодкар е обречен да събира този срам. Това е основата на романа. Останали без срам хората вече не могат да различават доброто от лошото и се държат гадно, защото без срамът си са добили невинност. В селото в живеят само ангели, тоест хора които не правят разлика между добро и зло - те изнасилват бабички, разпъват коне, бият деца, понеже има кой да поема срама им.
Това е раят, който Виан описва. Той не прилича на нищо друго.
В романът се мярка и един психоаналитик. Той е роден възрастен и празен. През цялото време иска да бъде напълнен с чувства. Той е психоаналик-вампир, защото изсмуква чувствата на хората, но вечно е недоволен.
В "Сърца за изтръгване" се появява и една майка на тризнаци, която презира мъжа си, задето й е причинил такава болка при раждането. Според мен от тук Виан започва да пародира Библията при това го прави целенасочено. Препратките към това са очевидни. Само, че неговата Дева Мария мрази мъжа си и отделя цялата си любов на своите три деца. Тези три деца по някое време се научават да летят, но майка им започва да ги пази като зеницата на очите си, държи ги в клетка, защото не може да понесе мисълта, че нещо ще им се случи.
Казвам ви - Виан пише библия, за един рай, който ни непонятен, извратен, маниакален, параноичен, но носи всички характеристики на рай.
И както действието на романа си тече в нормалното време, изведнъж Виан ни запраща насред вечността, където месеците носят имена като янрил, декарт, марюни, появяват се дати като 348 юлиември, вечността е дошла и не си тръгва.
Както й да е, прочетете книгата, Виан е гений. Въпросът ми е друг. При така описаният рай, къде е Господ - най-необходимият елемент на един рай?.
Господ, мисля аз, е онзи тъжен лодкар, който събира срама ни от реката, не го забелязваме, презираме го, а той е един тъжен, забравен господ, почти безсилен и безсмислен, и поради тази причина трогателен.
Ако това звучи тъжно, значи съм се провалил да ви обясня Виан.
"Сърца за изтръгване" е велика книга за нещата, които се случват край нас, това е книга-сън, бълнуване, книга, която гради собствена вечност. Действието се случва в едно неопределено време, в един неопределено село. Сюжетът дори може да се разкаже като приказка.
Имало едно време една река и в нея хората изхвърляли срама си. Имало и един лодкар обречен да вади от реката срама на всеки и да го поема на плещите си. Хората му плащат в злато заради това и същевременно го презират. Да, точно за това се разправя. За един град в който срамът може да бъде хвърлен в реката, а един лодкар е обречен да събира този срам. Това е основата на романа. Останали без срам хората вече не могат да различават доброто от лошото и се държат гадно, защото без срамът си са добили невинност. В селото в живеят само ангели, тоест хора които не правят разлика между добро и зло - те изнасилват бабички, разпъват коне, бият деца, понеже има кой да поема срама им.
Това е раят, който Виан описва. Той не прилича на нищо друго.
В романът се мярка и един психоаналитик. Той е роден възрастен и празен. През цялото време иска да бъде напълнен с чувства. Той е психоаналик-вампир, защото изсмуква чувствата на хората, но вечно е недоволен.
В "Сърца за изтръгване" се появява и една майка на тризнаци, която презира мъжа си, задето й е причинил такава болка при раждането. Според мен от тук Виан започва да пародира Библията при това го прави целенасочено. Препратките към това са очевидни. Само, че неговата Дева Мария мрази мъжа си и отделя цялата си любов на своите три деца. Тези три деца по някое време се научават да летят, но майка им започва да ги пази като зеницата на очите си, държи ги в клетка, защото не може да понесе мисълта, че нещо ще им се случи.
Казвам ви - Виан пише библия, за един рай, който ни непонятен, извратен, маниакален, параноичен, но носи всички характеристики на рай.
И както действието на романа си тече в нормалното време, изведнъж Виан ни запраща насред вечността, където месеците носят имена като янрил, декарт, марюни, появяват се дати като 348 юлиември, вечността е дошла и не си тръгва.
Както й да е, прочетете книгата, Виан е гений. Въпросът ми е друг. При така описаният рай, къде е Господ - най-необходимият елемент на един рай?.
Господ, мисля аз, е онзи тъжен лодкар, който събира срама ни от реката, не го забелязваме, презираме го, а той е един тъжен, забравен господ, почти безсилен и безсмислен, и поради тази причина трогателен.
Ако това звучи тъжно, значи съм се провалил да ви обясня Виан.
Friday, December 07, 2007
Топ 7 на омразните ми книги
1. "Алхимикът" от Паулу Куелю.
Категорично една от най-ужасните книги, която някога съм чел. Лигавият сюжет, простите изречения и абсолютната тъпанарщина на текста направо ми забиваха пирони в мозъка. Идиотията на тази книга бе толкова голяма, че със стиснати зъби реших да я изчета докрай, за да видя дали поне на края няма да се случи нещо. Естествено, нищо не стана. "Алхимикът" е рядък случай на класическа литературна отрова. Трябваха ми три дни, за да се съвземе след този терор на абсолютната простотия. Оттогава дори не докосвам книгите на Куелю...
2. "Фрагменти" от Атанас Далчев.
Колкото и да не ми се иска българин също попада в моята класация. Всъщност може в нея да има и други. Още като ученик когато попаднах на стиховете на Далчев (част от тях не са толкова лоши, има и едно-две стихотворения, които са доста добри) усетих, че в неговата естетика има нещо, което доста ме смущава. По-късно когато прочетох "Фрагменти" ми стана ясно какво е то. Далчев е един законодател на абсюлютната скука. Всичко, което може да бъде скучно в поезията при него е възвисено до ранг на абсюлотна норма. Особено е дразнещо е това, че цяло едно поколение университетски преподаватели се опитаха да изградят своеобразен ореол около Далчев и да го обожествят, което е адски гадно. Не си губете времето с разсъжденията на Далчев - просто не стават.
3. "Шифърът на Леонардо" от Дан Браун.
Също книга, която прочетох с върховни усилия. Естествено прочетох я, защото по едно време усетих как всички издигат фалцетно глас "Дан Браун е явление. Суперкнига". "Шифърът на Леонардо" е една банално, скучно, протяжно и глупаво книжле, написано изцяло вероятно за американци. Браун добре се е погрижил да не би случайно някой детайл да остане неизяснен и някой по-нетърпелив янки да захвърли книгата по-рано. Сюжетът е доста глупав, при това изцяло преписан от редица книга на тема - Христос - Мария Магдалена - Църква - Тамплиери - Конспирация. Мой приятел се пошегува, че единственото оригинално нещо в този роман е краят в който главният герой на практика преспива с пра-пра-пра-пра-пра внучката на Христос. Направи ми впечатление, че в едноименният филм по книгата моменът с чукането на края срамежливо е пропуснат.
4. "Дневникът на Бриджит Джоунс" от Хелън Филдинг.
От самото начало имах проблем с тази книга. Вероятно не можах да схвана нито една част от хумора в нея, защото съм мъж, въпреки, че ни виждам как сюжетът би могъл да бъде забавен и за жена. Книгата ми вървеше толкова равно, така предсказуемо и монотонно, че все едно имаш усещане как ритмично блъскаш главата си в бетонна стена. В някаква възгоржена статия за този роман срещнах изречението, че който искал да разбере изцяло душевността на съвремените жени, трябвало да прочете книгата. Да, ама според Филдинг съвременната жена има само три интереса - пиене, секс и хазарт. Всъщност аз ни виждам нищо лошо в изброените интереси, но съм срещал доста жени, които имат и много други социални пориви и заради това Филдинг нещо ми издиша като автор. От сблъсъка си с тази книга обаче извадих ценен урок - не докосвам чиклит.
5. "9.99" от Фредерик Бегбеде
Умишлено слагам тази книга тук, въпреки, че тя всъщност не е лоша, а и аз, независимо от критиките си, чета повечето книги на Бегбеде. Слагам я тук обаче, за да се оплача от една дива тенденция във френската литература, която адски ме дразни. Тази книга е показателна за нея. Тя е концентрирана върху драмата на един материално задововолен французин, който видите ли не можел да открие смисълът на съществуването. Тази егоцентрична фиксация, така характерна за Бегбеде, а да не говорим за Мишел Уелбек (него няма да го слагам в този списък, въпреки че също заслужава) е невероятно дразнеща. Мама му стара живееш в една от най-уредените държави в света, със стандарт недостижим да три четвърти от хората, ами не държим да слушаме колко си скофтен. Френската литература беше добра когато намираше начини да бъде стилистично различна и иронична, ама не държа във всяка нова френска книга да чета колко е гаден света. Просто е тъпо.
6. "Естествен роман" от Георги Господинов.
При внимателно четене на тази книга (аз обаче достигнах някъде едва до 40-ата страница) ясно ще разберем защо в България още дълго време няма да има стойностна литература. Този роман стана факт по времето когато всички твърдяха, че страната ни няма да влезе в постмодерната литературна епоха. Тогава всички медии се взряха в първия попаднал им роман, който се самообяви за нещо ново - творението на Георги Господинов. То е нарцистично, сляпо, клиширано и изпълнено с нещо, което межем да наречем фалшива псевдоинтилигентска меланхолия, което прави романа особено отвратителен. След този роман Господинов не написа друг, защото, за да сътвори първата си творба "писателят" изчерпа целия си жизнен опит. И край. "Естествен роман" е естествен край. Особено шокиращо за мен е, че писателите тип Господинов на практика нямат познания за страната вън от обособеното пространство, което наричаме "жълти павета". Те са слепи за всичко и резултът е книги, които не се четат.
7. "Войникът и държавата" от Самуел Хънтингтън.
Ето една книга, която толкова сериозно ме стресна, че дълго време с ужас размишлявах над нея. Това е едно от най-налудничавите четива писани някога от човешка ръка. Бащата на идиотската идея за "сблъсъкът на цивилизациите" е създал на практика една библия на неомилитаристичния западен фашизъм. Американският идиот Хънтингтън твърди, че американското либерално общество няма да оцелее, ако не е защитавано от един реалистично консервативен кръг от военни. На практика в неговата тоталитарна визия войникът стои по-високо от държавата, защото можел да предвижда злото заложено в човешката природа и знаел как да реагира на него. Книгата е такава дива възхвала на армията и нейните качества, че всеки нормален човек ще се почувства отвратен, възмутен и шашнат. Ако българин бе написал такава книга, на 15-ата минута след нейното публикуване щеше да се появи в списъка с най-издирваните престъпници от ФБР, а американските самолети щяха да получат мисия да бомбардират страната. Между другото всички книги на Хънтингтън показват, че един идиот може да търпи развитие и да се превърне в два пъти по-голям идиот.
Tuesday, December 04, 2007
Как идва краят на света? (Терминатор 2 и Терминатор 3)
През 1991 г. известният режисьор Джеймс Камерън режисира суперфилмът "Терминатор" 2. Сега разбирам, че като го гледаме днес можем добре да разберем какво се случваше в света. През 1991 г. Америка тържествуваше - страната беше победител, светът навлизаше във фаза наречена "край на историята" (въпреки, че самият автор на това илюзорно понятие по-късно се отказа от него), купонът изглеждаше безкраен, а американците бяха като богати туристи, които се плацикат в басейна на огромен кораб, недосегаем за времето, за вселанета, нито за злите сили в тази вселена.
Всичко това можем да разчетем в "Терминатор" 2. Защото филмът е щастлив. Бате Арни Шварценегер и момчето, което един ден трябваше да поведе хората срещу машините разказаха играта на лошият терминатор, който можеше да приема всякакви форми. Показателно е, че филмът свърши с това, че ядрената война бе предотвратена. Светът беше спасен и всичко трябваше да свърши с това....
12 години по-късно обаче режисьорът Джонатан Мостоу режисира филмът "Терминатор" 3. Годината е 2003. От него можем да разберем, че в САЩ се е случило нещо ужасно през тази декада и малко отгоре. Всичко онова, което беше бляскаво в Т2, вече го няма. Филмът е депресивен, тъжен. Това, което можеше да бъде спасено преди -човечеството, земята, изведнъж се оказва невъзможно. Героят разбира, че независимо от всичките му усилия, той не е в състояние да спре хода на историята и атомната война е неизбежна. Това, което може да направи терминатора е да го вкара в противоатомно скривалище и да му даде шанс да преживее свършека на света...
Това състояние можем да наречем прилив на история. През 2003 г. американците вече оканчателно са застигнати от историята и дори един Терминатор (I'll be back!) вече не е в състояние да промени хода на времето.
За 12 години американската мисъл отново е навлязла в любимото си състояние на предвкусването на апокалипсис. Страх ме е е от хора, които предчувстват края на света. Стотици терминатори дори не могат да ни спасят от тях
Thursday, November 29, 2007
Кмет и топ-модел
В живота си обикновено избягвам да завиждам на властниците.
Това е добрата позиция, защото осигурява душевен комфорт, а и дава възможност за солидна доза оптимизъм от време на време.
Вчера обаче за първи път демоничния пламък на завистта към столичния кмет ме прониза. Прочетох някъде, че Бойко Борисов щял да се срещне с топ-модела Ева Хрецигова. Ето това си е за завиждане. Ева Херцгова е един рус блян, една жена, която намеква, че в тази вселена все пак са възможни и съвършените неща. Но като обмислих добре ситуацията стигнах до извода, че подобна среща крие рискове за Бойко Борисов.
Мъжете принципно не се отличават с много сдържана фантазия. Дори и кратка среща с красива блондинка вероятно би замъглила политическия поглед на кмета. Кой тогава ще говори за предсрочни избори и постоянно ще чертае планове по медиите как ще се случат? Кой ще обвинява тройната коалиция за дъждовете, залезите и липсата на български хитове по МТВ? В този смисъл Ева Херцигова днес е основната опасност за ГЕРБ. Тя може да пречупи летящия старт на тази формация като отклони лидерът й от правия път.
От тези мисли стигнах и до друг извод. Бойко Борисов и Ева Херцигова си приличат като обществени фигури. Никой не се вслушва особено в това, което казват, защото в повечето случаи то не се родее с върховете на мъдростта. Кметът и топ-моделът са натоварени по-скоро с визуални задачи - тяхната функция е да демонстрират, да бъдат иконични, да служат като плакат. Останалото трябва да се подразбира. Но все пак, ако трябва да избирам - аз съм спечелен за каузата на Ева Херцигова. Надявам се повече хора да направят моя избор. Светът ще бъде нормално място когато топ-моделите вземат надмощие над ченгетата....
Friday, November 23, 2007
Цялата власт - на недоволните
В България от известно време насам нещо ми прави потресаващо впечатление. Не знам защо е така, но в нашата страна живее едно огромно количество от недоволни хора. Тези мои сънародници винаги са ядосани за нещо. Те гласуват и прецакват нещата. Те говорят по медиите и от думите им излиза, че България е едва ли не африканска държава. Те проявяват политическо съзнание само, за да си намерят чудотворец в когото да вярват три месеца преди да го намразят.
Неусетно цялата власт мина в ръцете на недоволните. Говоря за цялата медийна власт. Понякога се дразня, че медиите вървят по този път, но те угаждат на читателите си. Недоволните хора в България сега гласуваха за ГЕРБ, както преди това част от тях бяха "за" Волен Сидеров.
Прекалено често виждам недоволните хора. Те не живеят бедно. Те живеят единствено в катастрофиралите си светове. Такива хора ме дразнят, защото никога няма да бъдат в мир със самите себе си. Това са нецялостни личности. Като се замисля, аз не виждам други глобални разлики между нас и европейските страни освен нечувано екстремното количество на вечно недоволните, които искат техния глас да кънти из общественото пространство.
Аз мога да приема дори това, че недоволните гласуват за идиоти, защото вероятно не намират никакъв друг начин да изразят собствения си фалит. Но това, което преля чашата за мен е прокрадващия се в последните дни фалшив морализъм. Не бях готов за вълната от неразбираема за мен злоба срещу един плакат на Азис и неговият медиен приятел. Признавам си, дори не бях обърнал внимание на това, че такива билборди има. Вълната от злоба и обществено лицемерие, която се изсипа обаче беше последната капка. В крайна сметка фигури като Азис ще има във всяко общество. Българското общество обаче понякога като че ли живее в собственото си средновековие все още. Тъпо е. Дразни ме. Същото се случи и с едно нещастно девойче от Външно министерство, чийто задник бе обсъден по страниците на всички медии. На това девойче сигурно не му пука, защото то е имало куража да пусне еротичните си снимки в Интернет. Мен ме вбеси обществената реакция. Всички говореха за девойката все едно е Усама бин Ладен... Недоволните искат винаги да бъдат чувани. И техният глас кънти.
Според мен точно заради недоволните България е доникъде. Защото провалените (и с този термин нямам предвид неуспелите в живота, а хората, които хронично не могат да намерят смисъл на съществуването си) виждат собствената си идентификация единствено в исторически смисъл. Заради това всеки опит да оценим наново историята си, или пък да се разделим с някой от митовете и халюцинациите, които са ни внушавали се посреща с толкова ярост и мрак.
Недоволните повсеместно са окупирали всичко. Писна ми от недоволни, честно казано. Човек трябва да знае как да бъде щастлив, дори и не всичко да е наред. Иначе просто ще се проваляме постояннно.
Неусетно цялата власт мина в ръцете на недоволните. Говоря за цялата медийна власт. Понякога се дразня, че медиите вървят по този път, но те угаждат на читателите си. Недоволните хора в България сега гласуваха за ГЕРБ, както преди това част от тях бяха "за" Волен Сидеров.
Прекалено често виждам недоволните хора. Те не живеят бедно. Те живеят единствено в катастрофиралите си светове. Такива хора ме дразнят, защото никога няма да бъдат в мир със самите себе си. Това са нецялостни личности. Като се замисля, аз не виждам други глобални разлики между нас и европейските страни освен нечувано екстремното количество на вечно недоволните, които искат техния глас да кънти из общественото пространство.
Аз мога да приема дори това, че недоволните гласуват за идиоти, защото вероятно не намират никакъв друг начин да изразят собствения си фалит. Но това, което преля чашата за мен е прокрадващия се в последните дни фалшив морализъм. Не бях готов за вълната от неразбираема за мен злоба срещу един плакат на Азис и неговият медиен приятел. Признавам си, дори не бях обърнал внимание на това, че такива билборди има. Вълната от злоба и обществено лицемерие, която се изсипа обаче беше последната капка. В крайна сметка фигури като Азис ще има във всяко общество. Българското общество обаче понякога като че ли живее в собственото си средновековие все още. Тъпо е. Дразни ме. Същото се случи и с едно нещастно девойче от Външно министерство, чийто задник бе обсъден по страниците на всички медии. На това девойче сигурно не му пука, защото то е имало куража да пусне еротичните си снимки в Интернет. Мен ме вбеси обществената реакция. Всички говореха за девойката все едно е Усама бин Ладен... Недоволните искат винаги да бъдат чувани. И техният глас кънти.
Според мен точно заради недоволните България е доникъде. Защото провалените (и с този термин нямам предвид неуспелите в живота, а хората, които хронично не могат да намерят смисъл на съществуването си) виждат собствената си идентификация единствено в исторически смисъл. Заради това всеки опит да оценим наново историята си, или пък да се разделим с някой от митовете и халюцинациите, които са ни внушавали се посреща с толкова ярост и мрак.
Недоволните повсеместно са окупирали всичко. Писна ми от недоволни, честно казано. Човек трябва да знае как да бъде щастлив, дори и не всичко да е наред. Иначе просто ще се проваляме постояннно.
Wednesday, November 14, 2007
Защо да ми пука за китайската поезия?
Преди няколко дни прочетох едно двустишие от, оказа се, най известният древнокитайски поет Су Шъ:
Няма я цинската държава, прасковата цъфти,
и потокът тече както преди
В това стихотворение веднага си личи особеният поглед на поета - човешките дела, изкуствените нямат шанс да оцелеят, но природата, онова, което е естествено винаги ще оцелее.
Този възглед принципно е чужд на цивилизацията към която принадлежим ние. Нашата цивилизация сляпо вярва в човека и заради това той винаги е бил в нейния център по един или друг начин. Китаецът, древният такъв по-скоро, гледа звездите и осъзнава, че той няма шанс пред тях. Когато се съизмерваш с неумолимия ход на природата, трябва ли да ти пука за теб самия? Руският критик Александър Генис нарича китайската поезия "вечното настояще". Този израз много ми хареса.
Осъзнавам, че нашето общество винаги е живяло единствено и само с идеята за бъдеще. Животът такъв какъвто трябва да бъде е отложен за след години. Ние се примиряваме с настоящето, защото плакатът на бъдещето се мержелее по магистралата. Фантастиката като литература е израз на този копнеж. Може би в древен Китай фантастиката щеше да е неразбираем жанр, защото всичко там опира само до настоящето. Само до миговете днес с които трябва да се научиш да живееш.
Днес ми е интересно да чета китайска поезия. Тя е един сбор от мигове, които са видени от поета, но единствено и само като част от днешния ден. И заради това приличат малко на музика. Приличат на миговете в които стоиш пред нова планина и осъзнаваш колко по-голяма е тя от теб. Александър Генис казва: "Китайската поезия е словесно изкуство, което надмогва словото"
Сигурно е прав.
И сега вече ще дам отговор на въпроса в началото. Възприемайки битието в състояние само на настояще, на древнокитаеца принципно е чужд революционния поглед, защото промяната е нещо мимолетна и много след като тя бъде забравена прасковите пак ще цъфтят и дъхтят из полетата, а реката ще ромоли без да й пука за мимолетните промени на още по-мимолетните хора. Този поглед на древен Китай е великолепен. Той обаче може да бъде опасен.
Когато за първи път прочетох стихчето на Су Шъ ме порази едно чисто политическо откровение (знам, знам, трябва да се лекувам! :))! ) Китайската държава дълго време е пребивавала в състояние на тихо спокйствие и екстатично съзерцание на околностите. Обаче рано или късно настоящето настоява да се превърне в минало и идва отприщения поток на промяната. Китай стана страната на културната революция и хунвейбините...
Няма нищо по-красиво от илюзията, че можеш вечно да пребиваваш в настоящето, недокоснат от промените в света. Това сигурно се доближава до кротката представа за пълна вечност. В този смисъл древнокитайската поезия е красивият прозорец към един свят, който не можа да се състои, но ние сме благодарни и на това, че все пак можем да надникнем в него. В този свят най-голямата сила са цъфтящите праскови, които нагло показват, че красотата им е непреходна и метафорично се плезят на заснежените върхове на неподвижните планини...
Няма я цинската държава, прасковата цъфти,
и потокът тече както преди
В това стихотворение веднага си личи особеният поглед на поета - човешките дела, изкуствените нямат шанс да оцелеят, но природата, онова, което е естествено винаги ще оцелее.
Този възглед принципно е чужд на цивилизацията към която принадлежим ние. Нашата цивилизация сляпо вярва в човека и заради това той винаги е бил в нейния център по един или друг начин. Китаецът, древният такъв по-скоро, гледа звездите и осъзнава, че той няма шанс пред тях. Когато се съизмерваш с неумолимия ход на природата, трябва ли да ти пука за теб самия? Руският критик Александър Генис нарича китайската поезия "вечното настояще". Този израз много ми хареса.
Осъзнавам, че нашето общество винаги е живяло единствено и само с идеята за бъдеще. Животът такъв какъвто трябва да бъде е отложен за след години. Ние се примиряваме с настоящето, защото плакатът на бъдещето се мержелее по магистралата. Фантастиката като литература е израз на този копнеж. Може би в древен Китай фантастиката щеше да е неразбираем жанр, защото всичко там опира само до настоящето. Само до миговете днес с които трябва да се научиш да живееш.
Днес ми е интересно да чета китайска поезия. Тя е един сбор от мигове, които са видени от поета, но единствено и само като част от днешния ден. И заради това приличат малко на музика. Приличат на миговете в които стоиш пред нова планина и осъзнаваш колко по-голяма е тя от теб. Александър Генис казва: "Китайската поезия е словесно изкуство, което надмогва словото"
Сигурно е прав.
И сега вече ще дам отговор на въпроса в началото. Възприемайки битието в състояние само на настояще, на древнокитаеца принципно е чужд революционния поглед, защото промяната е нещо мимолетна и много след като тя бъде забравена прасковите пак ще цъфтят и дъхтят из полетата, а реката ще ромоли без да й пука за мимолетните промени на още по-мимолетните хора. Този поглед на древен Китай е великолепен. Той обаче може да бъде опасен.
Когато за първи път прочетох стихчето на Су Шъ ме порази едно чисто политическо откровение (знам, знам, трябва да се лекувам! :))! ) Китайската държава дълго време е пребивавала в състояние на тихо спокйствие и екстатично съзерцание на околностите. Обаче рано или късно настоящето настоява да се превърне в минало и идва отприщения поток на промяната. Китай стана страната на културната революция и хунвейбините...
Няма нищо по-красиво от илюзията, че можеш вечно да пребиваваш в настоящето, недокоснат от промените в света. Това сигурно се доближава до кротката представа за пълна вечност. В този смисъл древнокитайската поезия е красивият прозорец към един свят, който не можа да се състои, но ние сме благодарни и на това, че все пак можем да надникнем в него. В този свят най-голямата сила са цъфтящите праскови, които нагло показват, че красотата им е непреходна и метафорично се плезят на заснежените върхове на неподвижните планини...
Wednesday, October 31, 2007
Имаше ли екзекуции на местните избори?
Първият тур на местните избори не поднесе много изненади. Това обаче бяха едни тягостни избори, пълни с кални номера, ексцентрични фигури, налудничави платформи, медийни пируети, публични скандали, обществени грандомани, тъмни търговци на гласове и съвсем малко реална политика. След като обаче първоначалната страст отмина, е време да направим една бърза равносметка преди втория тур.
БСП - можеше и по-добре
БСП можеше да се представи и по-добре на тези избори. Едва ли някой ще отрече този извод. И все пак в тази изострена ситуация партията се представи убедително. Има една проста истина - ако днес кметовете все пак са хора с реална власт и ресурси, заслугата за това е на БСП. Социалистите бяха единствената сила, която години наред последователно отстояваше децентрализацията и интересите на местното самоуправление. Всички партии, които днес разчитат на кметовете си за своето оцеляване, трябва да минат и да кажат по едно благодаря на "Позитано" 20.
Убеден съм, че БСП можеше да постигне и доста по-добър резултат. Партията обаче пожела да плати твърде високата цена за него. Левите можеха да заложат на площадните приказки и популизъм, обаче дори и за момент не помислиха да го направят. На тези избори БСП окончателно се утвърди като последната преградна стена срещу популизма и това в краткосрочна перспектива изобщо няма да й помогне, но един ден всички само за това ще говорят.
Смятам също, че БСП не е в криза. Тя просто се променя. Това е единствената партия, която го прави и вероятно точно това е причината всички прогнози за крах и ужас неизменно да се оказват погрешни.
ГЕРБ - ами сега?
След представянето на ГЕРБ всички успяхме да видим тяхното самодоволство на пресконференцията им след първи тур. ГЕРБ е партия, която вече сънува звездите, а нейният неформален лидер сигурно тайно си е поръчал визитки, на които пише "Бойко Борисов - премиер на свободна практика". На всяка партия е позволен миг на радост след добро представяне. Това на ГЕРБ обаче не беше върхът им. Казано с прости думи - не е като да се изкефиш максимално. И хората на Бойко Борисов ще сбъркат, ако не си зададат въпроса защо се получи така.
Истината е, че хората не знаят защо гласуват за ГЕРБ. Имам предвид, че не знаят вън от желанието им да подадат гласа си за нещо различно. Проучванията показват, че новата партия е всеяден организъм - привлича гласове от всички краища на политическия спектър. Подобна еклектичност не може да се плаши, защото с леви, десни, центристки и профански гласове, струпани накуп, се получава някакво неясно формирование, което се гради на недомлъвки, преписани десни идеи, солидна доза унифициран популизъм плюс щипка попфолк култура.
След тази гръмо кипяща смес не е трудно да прогнозираме, че ГЕРБ трябва да си поставят въпроса - ами сега? Защото вече няма да имат оправдания за лошото състояние на София. Няма как да са виновни лошите общински съветници, Румен Овчаров, Сергей Станишев и всички останали гербаджийски демони. В този смисъл партията на Бойко Борисов вече е в плен на това, че трябва да предприема конкретни действия и тогава ще ги видим. А и половината от софиянци не поискаха да гласуват за никой. Важно е да се помни.
ДПС - те са
Навремето имаше един актуален виц за футбола - футболът е игра, която се играе от два отбора с топка и винаги печелят германците. В тази връзка можем да перифразираме и да кажем, че изборите в България са надпревара, в която се включват много участници, но накрая винаги ДПС си взима своето. Възходът на движението по отношение на общинските съветници е очевиден. ДПС е и единствената партия, която не допуска разпад в своите редици. Нека не натоварваме това с емоционален заряд. Партията на Доган е ярък пример за това, че малко дисциплина никога не вреди, особено в политиката. Направи ми впечатление един от анализите за представянето на ДПС. В Разградско те печелят мнозинство в много общини, но на пресконференцията си там те основно анализираха загубата си в Самуил. Това е здравословно поведение - в деня след вота да търсиш проблемите. Истината е, че ДПС са и ще бъдат траен фактор в местното самоуправление. Единствената грешка, допусната от тях, беше прекалената им нервност и страх да не изгубят в Ардино. Тази паника стигна и до националните медии и показа, че в ДПС също може да има пукнатини.
Обединената десница - майко мила
Обединена или не, десницата не се събужда. Вярно е, че тяхното представяне може да им се струва като отлепяне от дъното, но до повърхността им остават километри, а въздухът в дробевете им съвсем не е толкова много. Кратък поглед върху тяхното представяне - там, където десницата печели, тя печели с утвърдените си вече лица. Печели заради рутината, а не заради някакви нови идеи. Иначе десните отсъстват от политическата карта в прекалено много градове, за да може ситуацията да е нормална. Особено ме забявлява синият срив в Пловдив, техният могъщ син бастион, там, където кметове-седесари с години се гавриха с града и бяха убедени, че пак ще бъдат преизбрани. Трябва да свикват, че вече никога няма да бъде така.
"Атака" - големият губещ
След като сме започнали със стари вицове по отношение на "Атака", е особено подходяща една друга шега. В миналото Китай имал изключително усъвършенстван палач, истински виртуоз в гадното изкуство на екзекуциите. След изпълнение на смъртни присъди обаче един път човек се приближил до палача и го попитал: "Добре, аз бях осъден, ама защо на мен не ми отсече главата?". Палачът мрачно се усмихнал: "Така ли смяташ, ами пробвай да кимнеш тогава!"
След тези избори "Атака" е в позата на човека, който няма да смее да кимне, защото ще се види истината за екзекуцията. Всеки, който се е заслушвал в медийната пропаганда на националистите, няма как да не е отбелязал тяхната абсолютна увереност, че ще имат кметове в областни градове, че са първи в толкова много общини. Нищо не се оказа по-далече от реалността. "Атака" се провали. Вярно е, в много общински съвети оттук нататък ще трябва да бъдат търпени кресливите гласове на клонингите на Волен Сидеров, но партията все повече заема една специфична роля в българския политически живот - тази на кресливия, истеричен съсед, на който никога нищо не му е наред. Единственият полууспех за националистите е представянето им в Бургас, където техният кандидат, по стечение на кармичните енергии, шефът на тв СКАТ отива на балотаж. И сигурно ще загуби, независимо от постоянната си медийна бригада, която следи всяка негова крачка с лакейско опиянение. Заради това съветът ни към "Атака" е - не кимайте много!
НДСВ и всички останали
За НДСВ и всички останали може да се говори и много, и малко. В зависимост от гледната точка. Особената природа на местните избори го доказа. НДСВ също бяха доволни от вота. Всички са радостни. Малките партии също вероятно регистрират успехи. Бизнес партиите сигурно са дали пищни коктейли, за да отчетат някаква дейност. Не знам защо като се заговори за политика, неизменно от разговора отсъстват хората, върху които тази политика все пак ще се прилага. Много партии видяха в тези избори шанса да блеснат. Повечето не успяха. Но дали безкрайното дърдорене по общи теми и идеи от вселената не е причината повечето хора да забравят, че избори има. Тепърва ще си задаваме такива въпроси. Но отговорите ще почакат...
БСП - можеше и по-добре
БСП можеше да се представи и по-добре на тези избори. Едва ли някой ще отрече този извод. И все пак в тази изострена ситуация партията се представи убедително. Има една проста истина - ако днес кметовете все пак са хора с реална власт и ресурси, заслугата за това е на БСП. Социалистите бяха единствената сила, която години наред последователно отстояваше децентрализацията и интересите на местното самоуправление. Всички партии, които днес разчитат на кметовете си за своето оцеляване, трябва да минат и да кажат по едно благодаря на "Позитано" 20.
Убеден съм, че БСП можеше да постигне и доста по-добър резултат. Партията обаче пожела да плати твърде високата цена за него. Левите можеха да заложат на площадните приказки и популизъм, обаче дори и за момент не помислиха да го направят. На тези избори БСП окончателно се утвърди като последната преградна стена срещу популизма и това в краткосрочна перспектива изобщо няма да й помогне, но един ден всички само за това ще говорят.
Смятам също, че БСП не е в криза. Тя просто се променя. Това е единствената партия, която го прави и вероятно точно това е причината всички прогнози за крах и ужас неизменно да се оказват погрешни.
ГЕРБ - ами сега?
След представянето на ГЕРБ всички успяхме да видим тяхното самодоволство на пресконференцията им след първи тур. ГЕРБ е партия, която вече сънува звездите, а нейният неформален лидер сигурно тайно си е поръчал визитки, на които пише "Бойко Борисов - премиер на свободна практика". На всяка партия е позволен миг на радост след добро представяне. Това на ГЕРБ обаче не беше върхът им. Казано с прости думи - не е като да се изкефиш максимално. И хората на Бойко Борисов ще сбъркат, ако не си зададат въпроса защо се получи така.
Истината е, че хората не знаят защо гласуват за ГЕРБ. Имам предвид, че не знаят вън от желанието им да подадат гласа си за нещо различно. Проучванията показват, че новата партия е всеяден организъм - привлича гласове от всички краища на политическия спектър. Подобна еклектичност не може да се плаши, защото с леви, десни, центристки и профански гласове, струпани накуп, се получава някакво неясно формирование, което се гради на недомлъвки, преписани десни идеи, солидна доза унифициран популизъм плюс щипка попфолк култура.
След тази гръмо кипяща смес не е трудно да прогнозираме, че ГЕРБ трябва да си поставят въпроса - ами сега? Защото вече няма да имат оправдания за лошото състояние на София. Няма как да са виновни лошите общински съветници, Румен Овчаров, Сергей Станишев и всички останали гербаджийски демони. В този смисъл партията на Бойко Борисов вече е в плен на това, че трябва да предприема конкретни действия и тогава ще ги видим. А и половината от софиянци не поискаха да гласуват за никой. Важно е да се помни.
ДПС - те са
Навремето имаше един актуален виц за футбола - футболът е игра, която се играе от два отбора с топка и винаги печелят германците. В тази връзка можем да перифразираме и да кажем, че изборите в България са надпревара, в която се включват много участници, но накрая винаги ДПС си взима своето. Възходът на движението по отношение на общинските съветници е очевиден. ДПС е и единствената партия, която не допуска разпад в своите редици. Нека не натоварваме това с емоционален заряд. Партията на Доган е ярък пример за това, че малко дисциплина никога не вреди, особено в политиката. Направи ми впечатление един от анализите за представянето на ДПС. В Разградско те печелят мнозинство в много общини, но на пресконференцията си там те основно анализираха загубата си в Самуил. Това е здравословно поведение - в деня след вота да търсиш проблемите. Истината е, че ДПС са и ще бъдат траен фактор в местното самоуправление. Единствената грешка, допусната от тях, беше прекалената им нервност и страх да не изгубят в Ардино. Тази паника стигна и до националните медии и показа, че в ДПС също може да има пукнатини.
Обединената десница - майко мила
Обединена или не, десницата не се събужда. Вярно е, че тяхното представяне може да им се струва като отлепяне от дъното, но до повърхността им остават километри, а въздухът в дробевете им съвсем не е толкова много. Кратък поглед върху тяхното представяне - там, където десницата печели, тя печели с утвърдените си вече лица. Печели заради рутината, а не заради някакви нови идеи. Иначе десните отсъстват от политическата карта в прекалено много градове, за да може ситуацията да е нормална. Особено ме забявлява синият срив в Пловдив, техният могъщ син бастион, там, където кметове-седесари с години се гавриха с града и бяха убедени, че пак ще бъдат преизбрани. Трябва да свикват, че вече никога няма да бъде така.
"Атака" - големият губещ
След като сме започнали със стари вицове по отношение на "Атака", е особено подходяща една друга шега. В миналото Китай имал изключително усъвършенстван палач, истински виртуоз в гадното изкуство на екзекуциите. След изпълнение на смъртни присъди обаче един път човек се приближил до палача и го попитал: "Добре, аз бях осъден, ама защо на мен не ми отсече главата?". Палачът мрачно се усмихнал: "Така ли смяташ, ами пробвай да кимнеш тогава!"
След тези избори "Атака" е в позата на човека, който няма да смее да кимне, защото ще се види истината за екзекуцията. Всеки, който се е заслушвал в медийната пропаганда на националистите, няма как да не е отбелязал тяхната абсолютна увереност, че ще имат кметове в областни градове, че са първи в толкова много общини. Нищо не се оказа по-далече от реалността. "Атака" се провали. Вярно е, в много общински съвети оттук нататък ще трябва да бъдат търпени кресливите гласове на клонингите на Волен Сидеров, но партията все повече заема една специфична роля в българския политически живот - тази на кресливия, истеричен съсед, на който никога нищо не му е наред. Единственият полууспех за националистите е представянето им в Бургас, където техният кандидат, по стечение на кармичните енергии, шефът на тв СКАТ отива на балотаж. И сигурно ще загуби, независимо от постоянната си медийна бригада, която следи всяка негова крачка с лакейско опиянение. Заради това съветът ни към "Атака" е - не кимайте много!
НДСВ и всички останали
За НДСВ и всички останали може да се говори и много, и малко. В зависимост от гледната точка. Особената природа на местните избори го доказа. НДСВ също бяха доволни от вота. Всички са радостни. Малките партии също вероятно регистрират успехи. Бизнес партиите сигурно са дали пищни коктейли, за да отчетат някаква дейност. Не знам защо като се заговори за политика, неизменно от разговора отсъстват хората, върху които тази политика все пак ще се прилага. Много партии видяха в тези избори шанса да блеснат. Повечето не успяха. Но дали безкрайното дърдорене по общи теми и идеи от вселената не е причината повечето хора да забравят, че избори има. Тепърва ще си задаваме такива въпроси. Но отговорите ще почакат...
Monday, October 01, 2007
Европа след дъжда
През 1940 г. художникът Макс Ернст рисува една от най-великите, поне според мен, картини, наречена "Европа след дъжда. Поетичното име и невероятната експресивност на нарисуваното веднага ни прехвърлят към ужасът през който започва да минава Стария континент. Постапокалиптичния пейзаж, сухото небе и останките в тази картина намекват за нечувано и чудовищно страдание, сравнимо с много малко неща, за разлюлян кошмар, за буря, която винаги ще носим в сърцата си...
Защо се сетих за тази картина днес?
Защото тя е повод веднъж завинаги да избера да бъда на страната на оптимизма. Бурята, която разлюля Европа можеше да унищожи света. Европа обаче излезе обновена и по-силна от нея. Когато си преживял такава буря и стигаш до решението да превърнеш континента си в континент без граници - ето това е признак на сила. Радвам се, че съм част от времето в което търсим начини завинаги да забравим бурите и дъждовете. Както казах - избрал съм да бъда оптимист!
Sunday, September 30, 2007
Изборните врачки
Една от постоянните причини за ужас край всички избори у нас е неизменният наплив на невероятно количество анализатори по всички медии. Който и вестник да отвориш виждаш анализ след анализ, които чертаят схеми, конструкции, правят прогнози, анализират тъмното бъдеще, дават съвети на партиите и пътьом слагат по някоя и друга тежка фраза като "системен дисбаланс", "дискурсивно противопоставяне" или любимото ми "прагматизация на вота".
Какво не е наред в тези анализи?
Винаги оставам с усещането, че този аналитичен език, който срещаме изобщо не описва държавата в която живея, нито пък политиката, която наблюдавам. Говори се, че българите щели да гласуват прагматично, а като са заслушаш в разговорите на хората по автобусите - срещаш точно обратното. Българите, тъжно е да го казвам, пак са в ситуацията да искат ново чудо и трепетно да желаят то да се случи. Това не само не е прагматизъм, а ни запраща изцяло в шаманската наука, която с подскоци и викове твърди, че контролира вселената.
Прагматичния вот, който няма как скоро да се случи в България, предполага трезва оценка на реалността и вземане на решения на нейната основа. Аз самият не съм способен на прагматичен вот и, ако разсъждавам необективно смятам, че това важи и за другите българи. Анализаторите обаче не подхващат тази тема, нито говорят за неизменният ропот на повечето хора срещу абсолютно всичко в държавата.
Не може да не сте виждали такива хора - за тях всичко е лошо, а описанието на животът им през последните 17 год. е описание на един непрестанен апокалипсис. Този тих и мощен ропот ме плаши, защото смятам, че това е ропот срещу демокрацията изобщо. В глабалното недоволство от всичко аз чувам онзи толкова древен страх от това да бъдеш свободен и да носиш отговорността за собствения си живот. Това е причината да смятам и, че автентично десните у нас не съставляват и 0,3 % от всички хора. А иначе новините заради това са пълни с хора, които казват - държавата да направи това, държавата да направи онова, къде е държавата, защото държавата спи...
Поправете ме, ако греша, но не беше ли голямата битка за свобода именно в името на по-малко държава в много от сферите на обществения живот. Ето сега етатисткият възглед отново тържествува, но по грешния начин.
Това са темите за които трябва да говорим преди тези избори. Резултатите и политическите процеси, нека да ги обсъждаме след вота. Иначе няма да открием разлика между анализатор и врачка...
Какво не е наред в тези анализи?
Винаги оставам с усещането, че този аналитичен език, който срещаме изобщо не описва държавата в която живея, нито пък политиката, която наблюдавам. Говори се, че българите щели да гласуват прагматично, а като са заслушаш в разговорите на хората по автобусите - срещаш точно обратното. Българите, тъжно е да го казвам, пак са в ситуацията да искат ново чудо и трепетно да желаят то да се случи. Това не само не е прагматизъм, а ни запраща изцяло в шаманската наука, която с подскоци и викове твърди, че контролира вселената.
Прагматичния вот, който няма как скоро да се случи в България, предполага трезва оценка на реалността и вземане на решения на нейната основа. Аз самият не съм способен на прагматичен вот и, ако разсъждавам необективно смятам, че това важи и за другите българи. Анализаторите обаче не подхващат тази тема, нито говорят за неизменният ропот на повечето хора срещу абсолютно всичко в държавата.
Не може да не сте виждали такива хора - за тях всичко е лошо, а описанието на животът им през последните 17 год. е описание на един непрестанен апокалипсис. Този тих и мощен ропот ме плаши, защото смятам, че това е ропот срещу демокрацията изобщо. В глабалното недоволство от всичко аз чувам онзи толкова древен страх от това да бъдеш свободен и да носиш отговорността за собствения си живот. Това е причината да смятам и, че автентично десните у нас не съставляват и 0,3 % от всички хора. А иначе новините заради това са пълни с хора, които казват - държавата да направи това, държавата да направи онова, къде е държавата, защото държавата спи...
Поправете ме, ако греша, но не беше ли голямата битка за свобода именно в името на по-малко държава в много от сферите на обществения живот. Ето сега етатисткият възглед отново тържествува, но по грешния начин.
Това са темите за които трябва да говорим преди тези избори. Резултатите и политическите процеси, нека да ги обсъждаме след вота. Иначе няма да открием разлика между анализатор и врачка...
Monday, September 24, 2007
Балканската драма на съседа-враг
Едно наблюдение на Ришард Капушчински по въпроса за границите ме накара да се замисля за нашата балканска съдба. Според известният полски журналист понятието граница е залегнало дълбоко в психиката на всеки човек. Навсякъде край нас виждаме граници, отбелязва мъдро Капушчински, дори в човешкото тяло ги има. Сякаш нещо в нашия мозък, някакъв древен инстикт ни кара да очертаваме своята територия и да маркираме границите...
Това разсъждение неизбежно ме доведе, както вече казах, на темата за това изстрадало парче земя в Европа, наречено Балкански полуостров. Тук границата е основен елемент от разбирането за света изобщо. Нещо повече - ние помним не само настоящите, а и предишните граници. Те са се отпечатали в нашата памет и стават отправна точка към разбирането ни на нашия балкански свят. Подобно отстояване на границите води до жестоко вражда и подозрения към съседите. След две войни Европа се научи да не забелязва чак толкова границите и да не се фиксира в различията. Ние тук сигурно и след 20 войни не бихме научили този урок.
Границата и нейното възвеличаване, нейното ясно отбелязване, ни настройва подозрително към съседите. В българският език имената на всичките ни съседи са обидни думи. Не се шегувам - всичките ни съседи за негативно оцветени в лексиката ни и до днес.
1. Турчин. Това и до днес е груба обида. В нашият език турчин означава изостанал, архаичен, гаден, злобен. "Този е ревнив като турчин". "Не се дръж като турчин". Все едно турците са някакво бедствие в духовен план.
2. Грък. Също обида. Да си грък в нашия език означава да си подъл, подмолен, хитър по гадния начин, пресметлив и скръндзав. "Този е лукав като грак". "Подъл е като византиец". Тази фраза, която се употребява и до днес пък е прекрасно свидетелство как езикът пази колективната памет за нещо, които индивидите няма как да знаят.
3. Сърбин. Поредна обида. В българският език сравнението със сърбите е начин да ти кажат, че си нахален, противен, предател и т.н. Това е сравнение, което е заредено с някаква историческа обида. Сърбите за болезнен за България въпрос, защото нашата история допреди 17 години е историята на един постоянен спад, докато съседите ни бяха нация в исторически възход. Сега палачинката се обърна, но езикът не се променя. Сърбите все още са обида.
4. Румъния. Румънец в нашия език е презрително понятие. Мани го тоя мамалигар! Румънски работи тоест глупави работи.
Това е едно наранено разбиране на историята. Дори езикът, който говорим очертава нашите собствени психологически граници и е добър компас за тъмната карта на нашите фобии и параноя. Смятам, че докато не променим това наше отношение към съседите си, няма как да успеем да се придвижим към различно бъдеще. Знам, че трябва да се борим с векове наслагвана омраза, но друг път няма. Омразата помага на човек за кратко преди да го убие с невероятните си количества отрова.
За целта обаче трябва да извършим едно епохално по размерите си усилие - да за престанем да гледаме на историята като фактор за съвремените отношения. Ние можем да се удавим от толкова много история, но от това няма полза. Съседът-враг е формула от миналото. Когато сме в състояние да я забравим може би ще трябва да се огледаме наоколо. И да видим, че светът е станал по-красиво място...
Това разсъждение неизбежно ме доведе, както вече казах, на темата за това изстрадало парче земя в Европа, наречено Балкански полуостров. Тук границата е основен елемент от разбирането за света изобщо. Нещо повече - ние помним не само настоящите, а и предишните граници. Те са се отпечатали в нашата памет и стават отправна точка към разбирането ни на нашия балкански свят. Подобно отстояване на границите води до жестоко вражда и подозрения към съседите. След две войни Европа се научи да не забелязва чак толкова границите и да не се фиксира в различията. Ние тук сигурно и след 20 войни не бихме научили този урок.
Границата и нейното възвеличаване, нейното ясно отбелязване, ни настройва подозрително към съседите. В българският език имената на всичките ни съседи са обидни думи. Не се шегувам - всичките ни съседи за негативно оцветени в лексиката ни и до днес.
1. Турчин. Това и до днес е груба обида. В нашият език турчин означава изостанал, архаичен, гаден, злобен. "Този е ревнив като турчин". "Не се дръж като турчин". Все едно турците са някакво бедствие в духовен план.
2. Грък. Също обида. Да си грък в нашия език означава да си подъл, подмолен, хитър по гадния начин, пресметлив и скръндзав. "Този е лукав като грак". "Подъл е като византиец". Тази фраза, която се употребява и до днес пък е прекрасно свидетелство как езикът пази колективната памет за нещо, които индивидите няма как да знаят.
3. Сърбин. Поредна обида. В българският език сравнението със сърбите е начин да ти кажат, че си нахален, противен, предател и т.н. Това е сравнение, което е заредено с някаква историческа обида. Сърбите за болезнен за България въпрос, защото нашата история допреди 17 години е историята на един постоянен спад, докато съседите ни бяха нация в исторически възход. Сега палачинката се обърна, но езикът не се променя. Сърбите все още са обида.
4. Румъния. Румънец в нашия език е презрително понятие. Мани го тоя мамалигар! Румънски работи тоест глупави работи.
Това е едно наранено разбиране на историята. Дори езикът, който говорим очертава нашите собствени психологически граници и е добър компас за тъмната карта на нашите фобии и параноя. Смятам, че докато не променим това наше отношение към съседите си, няма как да успеем да се придвижим към различно бъдеще. Знам, че трябва да се борим с векове наслагвана омраза, но друг път няма. Омразата помага на човек за кратко преди да го убие с невероятните си количества отрова.
За целта обаче трябва да извършим едно епохално по размерите си усилие - да за престанем да гледаме на историята като фактор за съвремените отношения. Ние можем да се удавим от толкова много история, но от това няма полза. Съседът-враг е формула от миналото. Когато сме в състояние да я забравим може би ще трябва да се огледаме наоколо. И да видим, че светът е станал по-красиво място...
Friday, September 21, 2007
Човешката душа
Докато бях в почивка успях да прочета едно невероятно есе на мексиканският писател Октавио Пас - един от титаните на латиноамериканската литература, нобелов лауреат за 1990 г. Това на снимката е той. Есето му е от 1958 г. и е за романа на Борис Пастернак "Доктор Живаго". Аз самият, откровено си признавам, не харесвам толкова самият роман, въпреки, че никога не бих дал някой да каже лоша дума за него. За сметка на това поезията към "Доктор Живаго" е едно от най-великите неща писани от човешка ръка.
В есето на Пас обаче ме порази посоката на неговите разсъждения. Нека да цитирам един от неговите изводи:
"Само страдалият и обичалият истински, миналият през чистилището на историята, притежава собствена душа. Останалите просто нямат. Да, повечето хора нямат душа. Те имат "психология".
По някакъв странен начин тези думи резонират с някакво мое лично усещане, което обаче не съм имал силите да изразя по този начин. Пас продължава:
"Душа" е дума, излязла от мода, малко двуслислена и леко влажна - от първобитната светлина, дъжда и светлината. Чрез тази "тъмна" дума хората са започнали да опознават своята същност. Узнали, че притежават душа, те разбрали, че битието им е уникално, неповторимо и до известна степен свещено".
Това разбиране е апология на оптимизма. Осъзнаването, че имаш душа вече те прави свободен. Както казва Октавио Пас - човек остава извън всяка система дори когато й се подчинява по своя воля. Не можеш да живееш цял живот в затвор, защото просто си осъден да бъдеш човек, да бъдеш свободен.... Знам, че малко пресилвам думите на Пас, но когато усетиш възможност за глобална радост, трябва да й се отдадеш. Сега знам, че отново трябва да прочета "Доктор Живаго". Може би по друг начин ще преоткрия тази книга. В този миг обаче най-много ме радва страхотното усещане, че ще открия по нов начин един текст, който е минал през мен. В такива мигове имам ужасно лекото усещане, че някъде в мен, въпреки, че чистилището на историята не ме е застигнало, се крие една радостна душа, която иска да излезе под дъжда и да крещи от невероятно щастие..
Медийната истерия
За известно време бях в отпуска и нещо край мен ми направи странно впечатление. Аз съм журналист и спецификата на моята професия е да изчиташ безкрайно много информации и коментари по всяко едно от ключовите събития в страната. Само преди месец бих ви казал, че това е нормално и че така трябва.
Как обаче да си обясня състоянието на абстиненция в което почти изпаднах, когато започнах да си почивам. Вместо всички вестници се задоволявах с един, вместо всички новини - гледах по една емисия на ден. Състоянието е сравнимо с очистването от дрога. На втория ден прекаран така вече имах чувството, че бъзвъзвратно съм се отдалечил от политиката, че като се върна вече нищо няма да схвана, че край - изтървал съм нишката и вече завинаги ще си остана в лабиринта...
След такава детоксикация обаче установих, че аз вероятно като всеки съвременен човек съм жертва на нещо, което можем да кръстим "медийно истерясване". Когато се фиксираш в медиите започва да ти се струва, че всеки живот вън от информациите е нереален, неистински и недостоверен. А не е така.
Особената упойка на медиите обаче действа като заместител на реалността. Сякаш една невидима ръка се промушва в твоя мозък и вместо теб насочва погледа ти към телевизионния екран или вестникарскките статии. За първи път срещнах това огромно подозрение в романа на Виктор Пелевин " Generation П". Неговата корица е следната:
Че Гевара се появява като дух в романа, за да предупреди, че медиите изграждат реалност за която си въобразяваме, че е истинска, но тя не е.
Когато се оказах на другия бряг видях, че животът може да тече и вън от медиите, въпреки, че те не го забелязват. Медиите са потънали в коментари и в коментари върху коментарите и в коментари върху коментарите на коментарите. От този кръг няма излизане. Тогава видях къде е най-големия дефект на българската журналистика днес и ми стана неудобно. В българската журналистика отсъства обикновените хора. Нашите медии са прекалено институционално центрирани и жълтопавирани :))))))))). Те са слепи за обикновения живот, който не е задължително да е истеричен и потънал в медийна мъглица.
Казвам това докато още имам остатъци от спокойствието си. Сигурно след две седмици ще си казвам как съм успял да напиша такава глупост. Обаче ясно осъзнавам, че медиите не бива и не трябва да хвърлят читателите си и зрителите си в един и същ катастрофичен свят. Това не е призив за цензура или нещо друго, а ясно осъзнаване, че отвъд истерията, лежи едно късче нормалност, което е необходимо да получим, ако искаме да почнем с лечението си като общество. И ако духа на Че Гевара реши да помага, лошо няма....
Как обаче да си обясня състоянието на абстиненция в което почти изпаднах, когато започнах да си почивам. Вместо всички вестници се задоволявах с един, вместо всички новини - гледах по една емисия на ден. Състоянието е сравнимо с очистването от дрога. На втория ден прекаран така вече имах чувството, че бъзвъзвратно съм се отдалечил от политиката, че като се върна вече нищо няма да схвана, че край - изтървал съм нишката и вече завинаги ще си остана в лабиринта...
След такава детоксикация обаче установих, че аз вероятно като всеки съвременен човек съм жертва на нещо, което можем да кръстим "медийно истерясване". Когато се фиксираш в медиите започва да ти се струва, че всеки живот вън от информациите е нереален, неистински и недостоверен. А не е така.
Особената упойка на медиите обаче действа като заместител на реалността. Сякаш една невидима ръка се промушва в твоя мозък и вместо теб насочва погледа ти към телевизионния екран или вестникарскките статии. За първи път срещнах това огромно подозрение в романа на Виктор Пелевин " Generation П". Неговата корица е следната:
Че Гевара се появява като дух в романа, за да предупреди, че медиите изграждат реалност за която си въобразяваме, че е истинска, но тя не е.
Когато се оказах на другия бряг видях, че животът може да тече и вън от медиите, въпреки, че те не го забелязват. Медиите са потънали в коментари и в коментари върху коментарите и в коментари върху коментарите на коментарите. От този кръг няма излизане. Тогава видях къде е най-големия дефект на българската журналистика днес и ми стана неудобно. В българската журналистика отсъства обикновените хора. Нашите медии са прекалено институционално центрирани и жълтопавирани :))))))))). Те са слепи за обикновения живот, който не е задължително да е истеричен и потънал в медийна мъглица.
Казвам това докато още имам остатъци от спокойствието си. Сигурно след две седмици ще си казвам как съм успял да напиша такава глупост. Обаче ясно осъзнавам, че медиите не бива и не трябва да хвърлят читателите си и зрителите си в един и същ катастрофичен свят. Това не е призив за цензура или нещо друго, а ясно осъзнаване, че отвъд истерията, лежи едно късче нормалност, което е необходимо да получим, ако искаме да почнем с лечението си като общество. И ако духа на Че Гевара реши да помага, лошо няма....
Sunday, September 02, 2007
Моята формула за патриотизъм
Аз използвам думата патриотизъм, но не я харесвам. Подозрението ми към това понятие е чисто прагматично, защото просто няма единно разбиране за патриотизъм. Всеки разбира каквото му скимне. И ако моето разбиране за патриотизъм се върти предимно около слабостта ми към бедрата на блондинките, то за Волен Сидеров е в дивата омраза и сляпата ярост към всички, което модерността е извоювала като придобивка.
Нека да ви цитирам едно определение за патриотизъм, което открих в политически форум посветен на тази тема: "ПАТРИОТИЗМЪТ е ГОРДОСТТА от НАРОДА и РОДИНАТА"(запазил съм авторовото желание да отличи някои думи с главни букви).
Не казвам, че това определение е лошо, но какво означава то? Какво е гордост? Какво е народ? Какво е родина?
Преди да сте заредили автоматите и да искате да ме поставите пред някоя стена, нека да обясня. В християнството гордостта е един от седемте смъртни гряха. Който е много горд ослепява за света. Така, че определението тук може и да е правилно. От много гордост българите често са слепи за света и заради това доскоро се влачеха доста зад основната част от него.
Какво е народ и родина? Този въпрос го задава още Гео Милев в поемата си септември. "Прекрасно, но що е Отечество?" и после следва ужасната фраза "и яростно лаят картечници". А тези картечници се използват винаги от хората, които стават и лягат с думите: "Отечеството е в опасност".
Народът и родината по начина по който ги разбират мнозинството от българите днес, са застинали в 19 век и трудно могат да бъдат адекватни на днешната действителност. Тези понятия в техния архаичен вариант обаче се изповядват така яростно, точно защото са отчаяна реакция на глобалната модернизация на света. Обаче днес знаем понятия като мултикултурно, интеграция, гражданско общество...
Естествено след тези думи веднага чакам обвинения в продажничество, нихилизъм, майкопредателство и други. Вече неведнъж съм ги получавал. Това е част от другата особеност на архаичният патриотизъм - той извира не от сила, а от слабост. Това си личи от всяко изказване на т.нар български патриоти. В най-скорошния фрапантен случай - всички те вкупом обявиха, че едва ли не една културоложка може сама да пренапише българската история. Става дума за случая с проекта "Митът за Батак". Патриотарите вдигнаха неистов шум до небето, искаха президент и премиер да вземат отношение по случая. Нима това е израз на сила? В тяхното разбиране всеки глас едва ли не е в състояние да действа като Йерихонска тръба и да строши стената. Пълни глупости! (В тъмния си гняв дори един от "патриотите" нарече културолажката Мартина Балева дете на гном и кучка, въпреки че самият той доста повече прилича на смесица между двете).
Ако съществува такова нещо като светъл патриотизъм той трябва да извира от усещането за сила и оптимизъм. Всеки друг извор рано или късно ще превърна патриотизмът в бясна ксенофобия и национализъм. Когато извеждам своята формула също така спазвам едно елементарно правило - просто не е учтиво и уместно да се гордееш с неща за които нямаш никаква заслуга. Защото по неведомата воля на космическата рулетка аз можеше да съм роден в Мадагаскар, Монровия или някъде другаде. Хубаво е да приемаш своето потекло, ама хайде по-леко с гордостите, че нещо много почнахме да прекаляваме. В този смисъл е доста наивно да се гордееш, че си българин, защото просто нямаш заслуга. Никой обаче не ти пречи да се гордееш с това, че можеш да изпиеш 12 бири една след друга, защото ти сам си се развил дотук.
Изразена с едно изречение моята формула за патриотизъм гласи: "Аз съм българин, но не смятам, че това е най-важното, което мога да кажа за себе си".
Нека да ви цитирам едно определение за патриотизъм, което открих в политически форум посветен на тази тема: "ПАТРИОТИЗМЪТ е ГОРДОСТТА от НАРОДА и РОДИНАТА"(запазил съм авторовото желание да отличи някои думи с главни букви).
Не казвам, че това определение е лошо, но какво означава то? Какво е гордост? Какво е народ? Какво е родина?
Преди да сте заредили автоматите и да искате да ме поставите пред някоя стена, нека да обясня. В християнството гордостта е един от седемте смъртни гряха. Който е много горд ослепява за света. Така, че определението тук може и да е правилно. От много гордост българите често са слепи за света и заради това доскоро се влачеха доста зад основната част от него.
Какво е народ и родина? Този въпрос го задава още Гео Милев в поемата си септември. "Прекрасно, но що е Отечество?" и после следва ужасната фраза "и яростно лаят картечници". А тези картечници се използват винаги от хората, които стават и лягат с думите: "Отечеството е в опасност".
Народът и родината по начина по който ги разбират мнозинството от българите днес, са застинали в 19 век и трудно могат да бъдат адекватни на днешната действителност. Тези понятия в техния архаичен вариант обаче се изповядват така яростно, точно защото са отчаяна реакция на глобалната модернизация на света. Обаче днес знаем понятия като мултикултурно, интеграция, гражданско общество...
Естествено след тези думи веднага чакам обвинения в продажничество, нихилизъм, майкопредателство и други. Вече неведнъж съм ги получавал. Това е част от другата особеност на архаичният патриотизъм - той извира не от сила, а от слабост. Това си личи от всяко изказване на т.нар български патриоти. В най-скорошния фрапантен случай - всички те вкупом обявиха, че едва ли не една културоложка може сама да пренапише българската история. Става дума за случая с проекта "Митът за Батак". Патриотарите вдигнаха неистов шум до небето, искаха президент и премиер да вземат отношение по случая. Нима това е израз на сила? В тяхното разбиране всеки глас едва ли не е в състояние да действа като Йерихонска тръба и да строши стената. Пълни глупости! (В тъмния си гняв дори един от "патриотите" нарече културолажката Мартина Балева дете на гном и кучка, въпреки че самият той доста повече прилича на смесица между двете).
Ако съществува такова нещо като светъл патриотизъм той трябва да извира от усещането за сила и оптимизъм. Всеки друг извор рано или късно ще превърна патриотизмът в бясна ксенофобия и национализъм. Когато извеждам своята формула също така спазвам едно елементарно правило - просто не е учтиво и уместно да се гордееш с неща за които нямаш никаква заслуга. Защото по неведомата воля на космическата рулетка аз можеше да съм роден в Мадагаскар, Монровия или някъде другаде. Хубаво е да приемаш своето потекло, ама хайде по-леко с гордостите, че нещо много почнахме да прекаляваме. В този смисъл е доста наивно да се гордееш, че си българин, защото просто нямаш заслуга. Никой обаче не ти пречи да се гордееш с това, че можеш да изпиеш 12 бири една след друга, защото ти сам си се развил дотук.
Изразена с едно изречение моята формула за патриотизъм гласи: "Аз съм българин, но не смятам, че това е най-важното, което мога да кажа за себе си".
Friday, August 31, 2007
Защо ме дразни българското отношение към политиката?
В България от години насам действа едно шизофренично разбиране за политиката. От една страна всеки българин го сърби езика да поговори малко за политика, но от друга винаги се получава така, че всеки разговор свършва с клетви срещу политиците, кръчмарски фетви срещу модела и гневни викове, че отечеството загива.
Когато попиташ средностатистическия зрител на телевизия "Скат", а това е едно особено политическо животно, което винаги е готово да вземе отношение по глобалните въпроси на вселената, как да спасим България, в разговора неизменно се появяват фигурите на някакви блестящи, идеални и несъществуващи политици. Обикновено зрителят на "Скат" твърди, че ангелите в политиката до един са членове на "Атака", но авторът на тези редове неведнъж се е сблъсквал с националисти и му е ясна природата на българският фашизъм.
Българското отношение към политиката обаче не завръшва само в зрителя на "Скат". Всеки обикновен човек започва да си мечтае някаква утопична политка и резултатът пак е - всички политици са боклуци.
Всъщност българските политици не са боклуци. Сред тях има хора, които искат реална промяна. Обаче българите ги мразят. Българите мразят своите управници поради две причини - първо: повечето от тях на практика са институционално неграмотни (това означава, че не знаят границите на отделните власти, не знаят техните функции и не знаят към кого да се обърнат когато имат специфичен обществен проблем ) и второ: българите не искат да си дадат сметка, че на този свят съвършените неща могат да съществуват единствено в блестящата територия на сънищата ни, но трудно се материализират в политическите действия.
Когато уточним българският проблем с политиката в понятия, той не звучи чак толкова лошо. Когато обаче го чуем в народна лексика, той определено е супердразнещ. Ето наскоро по едно радио чух слушателско обаждане, което ме потресе. Дамата, която през повечето време пискаше започна с леко описване на апокилаптичната картина на България - страната се руши, ромите взимат връх, ние изчезваме, парите не стигат.
После слушателката реши да разгърне по-мащабно баталното си платно и започна да ожалва всеки българин, как можели хората да живеят в тази държава, тя била толкова хубава, ама се сривала. В света на тази госпожа в болниците нямаше доктори, а масови убийци, учителите бяха като хлебарки, а всички останали робско мълчали. Накрая апокалиптичката започна да вие: "ама къде е тоя президент, не вижда ли как живее народът му и т.н".
Тази дама е част от проблема. Българите предпочитат да живеят живота си като постоянна трагедия и заради това отношението им към политиката е отвратително. В политиката всеки българин вижда потвърждение на това, че към него има конспирация. Българинът не може да се откаже да се интересува от политика, но решава да заеме позата - ангели ни трябват.
Ужасното тук е, че не се осъзнава една просто връзка, която прави цялата разлика. Политиците в съвременната демокрация са функция на своя народ, въпреки че в България това постоянно се отрича. Тоест неангелите няма как да пратят ангели в управлението.
Докато живеем в нашия трагичен апокалипсис, никога политиката няма да ни носи удовлетворение. И това страшно дразни...
Когато попиташ средностатистическия зрител на телевизия "Скат", а това е едно особено политическо животно, което винаги е готово да вземе отношение по глобалните въпроси на вселената, как да спасим България, в разговора неизменно се появяват фигурите на някакви блестящи, идеални и несъществуващи политици. Обикновено зрителят на "Скат" твърди, че ангелите в политиката до един са членове на "Атака", но авторът на тези редове неведнъж се е сблъсквал с националисти и му е ясна природата на българският фашизъм.
Българското отношение към политиката обаче не завръшва само в зрителя на "Скат". Всеки обикновен човек започва да си мечтае някаква утопична политка и резултатът пак е - всички политици са боклуци.
Всъщност българските политици не са боклуци. Сред тях има хора, които искат реална промяна. Обаче българите ги мразят. Българите мразят своите управници поради две причини - първо: повечето от тях на практика са институционално неграмотни (това означава, че не знаят границите на отделните власти, не знаят техните функции и не знаят към кого да се обърнат когато имат специфичен обществен проблем ) и второ: българите не искат да си дадат сметка, че на този свят съвършените неща могат да съществуват единствено в блестящата територия на сънищата ни, но трудно се материализират в политическите действия.
Когато уточним българският проблем с политиката в понятия, той не звучи чак толкова лошо. Когато обаче го чуем в народна лексика, той определено е супердразнещ. Ето наскоро по едно радио чух слушателско обаждане, което ме потресе. Дамата, която през повечето време пискаше започна с леко описване на апокилаптичната картина на България - страната се руши, ромите взимат връх, ние изчезваме, парите не стигат.
После слушателката реши да разгърне по-мащабно баталното си платно и започна да ожалва всеки българин, как можели хората да живеят в тази държава, тя била толкова хубава, ама се сривала. В света на тази госпожа в болниците нямаше доктори, а масови убийци, учителите бяха като хлебарки, а всички останали робско мълчали. Накрая апокалиптичката започна да вие: "ама къде е тоя президент, не вижда ли как живее народът му и т.н".
Тази дама е част от проблема. Българите предпочитат да живеят живота си като постоянна трагедия и заради това отношението им към политиката е отвратително. В политиката всеки българин вижда потвърждение на това, че към него има конспирация. Българинът не може да се откаже да се интересува от политика, но решава да заеме позата - ангели ни трябват.
Ужасното тук е, че не се осъзнава една просто връзка, която прави цялата разлика. Политиците в съвременната демокрация са функция на своя народ, въпреки че в България това постоянно се отрича. Тоест неангелите няма как да пратят ангели в управлението.
Докато живеем в нашия трагичен апокалипсис, никога политиката няма да ни носи удовлетворение. И това страшно дразни...
Thursday, August 30, 2007
Болестта на име Паулу Коелю
Най-отвратителния писател, който е жив днес носи името Паулу Коелю. Съзнавам, че заради това мнение вероятно мнозина ще поискат да ме изгорят жив на клада, но по-ужасно явление от този странен, самодоволен бразилец литературата все още не познава.
Сблъсъкът ми с Коелю стана след като един-единствен път в живота си се доверих на шумна реклама за книга. Когато у нас преведоха романа "Алхимикът" доста платени публикации сензационно обявиха: "Майстора на философската проза дойде и у нас". Други казваха, че Коелю е явление, което променяло представите за литературата изобщо. Част от статиите намекваха, че дори Габриел Гарсия Маркес трябва да започне да се учи от своя бразилски колега. Споменаваше се на дълго и широко как Мадона обявила Коелю за гений и така до безкрайност.
Упоен от този бляскав свят си купих "Алхимикът". О, ужас! Вместо изискана словесност се натъкнах на една книга от прости изречения, чийто автор очевидно смяташе читателите си за октровени идиоти.
Какво имам предвид?
"Алхимикът" е приказка на която няма да се вържат и 4 годишни деца. Авторът (самовлюбен и некадърен) се е опитал да опише някакъв свят на "лична легенда" в която знаците те водят един след друг и най-накрая успешно те паркират в щастливия край на вселената. Пълна боза.
Куелю е един подреден графоман, който е по-фиксиран в маркетинговото си позициониране, отколкото в своето творчество.
Един от другите му романи (да ме убиете няма да се сетя за името му) започваше с една притча, която ме накара да псувам цели 8 минути. Притчата беше горе-долу следната. В църква един свещеник вижда момче да се моли, но дочува, че то изрича само букви.
- Защо се молиш така? Защо казваш само букви? - попитало падрето.
Момчето отговорило:
- Бог всичко знае. Той ще нареди буквите в думи!
Дори написването на тази притча ми струваше душевни гърчове. Но тази простовата и глупава история показва основният проблем, който творчеството на Коелю представя пред нас.
Истината е, че светът не е лесно и просто място. Имам предвид, че лесни решения никога няма и всичко край нас го доказва. Всъщност бразилецът обаче твърди обратното. Той свежда цялата многоизмерност на света до просто изречения. А това, дами и господа, е фашизъм. Не е пресилено. Хванете Хитлер - с прости изречения той обрисува политическата картина на своята лудост. Вземете и Сталин. Книгата му "Въпросите на ленинизма" е едно от най-четивните неща в този свят. Руското чудовище разказва своята фантазия за марксизма също с прости изречения. Тук в тази логическа редица трябва да подредим и Коелю.
Интересното е, че такива като описвания писател винаги се появяват във времена на нека да го кажем "духовна безпътица". Те идват като древни шарлатани - с шишенцата си с разноцветни тености, които лекуват всичко - от гъбички на краката до туберкулоза. Отговорите на Коелю не са отговори. Те са част от мъглата. Ами това е.
Сблъсъкът ми с Коелю стана след като един-единствен път в живота си се доверих на шумна реклама за книга. Когато у нас преведоха романа "Алхимикът" доста платени публикации сензационно обявиха: "Майстора на философската проза дойде и у нас". Други казваха, че Коелю е явление, което променяло представите за литературата изобщо. Част от статиите намекваха, че дори Габриел Гарсия Маркес трябва да започне да се учи от своя бразилски колега. Споменаваше се на дълго и широко как Мадона обявила Коелю за гений и така до безкрайност.
Упоен от този бляскав свят си купих "Алхимикът". О, ужас! Вместо изискана словесност се натъкнах на една книга от прости изречения, чийто автор очевидно смяташе читателите си за октровени идиоти.
Какво имам предвид?
"Алхимикът" е приказка на която няма да се вържат и 4 годишни деца. Авторът (самовлюбен и некадърен) се е опитал да опише някакъв свят на "лична легенда" в която знаците те водят един след друг и най-накрая успешно те паркират в щастливия край на вселената. Пълна боза.
Куелю е един подреден графоман, който е по-фиксиран в маркетинговото си позициониране, отколкото в своето творчество.
Един от другите му романи (да ме убиете няма да се сетя за името му) започваше с една притча, която ме накара да псувам цели 8 минути. Притчата беше горе-долу следната. В църква един свещеник вижда момче да се моли, но дочува, че то изрича само букви.
- Защо се молиш така? Защо казваш само букви? - попитало падрето.
Момчето отговорило:
- Бог всичко знае. Той ще нареди буквите в думи!
Дори написването на тази притча ми струваше душевни гърчове. Но тази простовата и глупава история показва основният проблем, който творчеството на Коелю представя пред нас.
Истината е, че светът не е лесно и просто място. Имам предвид, че лесни решения никога няма и всичко край нас го доказва. Всъщност бразилецът обаче твърди обратното. Той свежда цялата многоизмерност на света до просто изречения. А това, дами и господа, е фашизъм. Не е пресилено. Хванете Хитлер - с прости изречения той обрисува политическата картина на своята лудост. Вземете и Сталин. Книгата му "Въпросите на ленинизма" е едно от най-четивните неща в този свят. Руското чудовище разказва своята фантазия за марксизма също с прости изречения. Тук в тази логическа редица трябва да подредим и Коелю.
Интересното е, че такива като описвания писател винаги се появяват във времена на нека да го кажем "духовна безпътица". Те идват като древни шарлатани - с шишенцата си с разноцветни тености, които лекуват всичко - от гъбички на краката до туберкулоза. Отговорите на Коелю не са отговори. Те са част от мъглата. Ами това е.
Тъжният трилър на десницата
Съвсем наскоро ми попадна една доста мрачна мисъл на Хайдегер, която гласи: "През ужаса прозира Нищото." Сама по себе си тя трудно може да бъде разбрана, но в контекста на цялостната философия на германеца придобива жестоката яркост на парче пламнал метеорит, който прекосява едно трагично и мрачно небе. Според Хайдегер състоянието, което може да ни доближи до нищото в този свят, е фундаменталното настроение на ужаса. Този ужас става едно от централните понятия в неговата философия. Можем много да доразвиваме тази мисъл или пък с характерната за XXI век лековатост просто да си поиграем малко с нея. Истината е, че ако има партии в състояние на цялостен, глобален и безизходен ужас, това са формациите от дясното класическо пространство, които всекидневно преоткриват ужасяващото нищо на това да бъдеш сведен до собствената си сянка и нелепо съществувание.
Събития от тези дни обаче ни дават основание да мислим за СДС и ДСБ не във философски понятия, а в понятия от света на литературата на трилъра. Екшънът там до такава степен се поразвихри, че заприлича на холивудска лаборатория, в която сценаристи от всички поколения се чудят какъв още спецефект или сюжет да измислят, за да успеят поне още за малко да привлекат вниманието на остатъчната си публика.
Ултиматумът на Борн
Героят Джейсън Борн е продукт на въображението на писателя Робърт Лъдлъм. Литературният персонаж е обучен от ЦРУ убиец, който е загубил своята памет и отчаяно броди по света, преследван от познати и непознати, в стремежа си да стигне до истината за себе си. В подобна драматична ситуация се оказаха и СДС, и ДСБ. Те останаха без памет едни за други и за заскитаха по света в неуютния студ на политическите лабиринти.
Когато нямаш памет, постоянно някакви хора ти се представят за приятели, а ти никога не си сигурен дали не са част от конспирацията. Джейсън Борн в течение на три книги и на три филма добре научи този урок. СДС обаче навлезе в сюжет, който просто не му трябваше. Сега нека да изясним защо точно.
Нека да приемем, че десният политически свят прилича на разузнавателно управление от 1971 г. Политическата конюнктура е ясна, врагът е очертан на хоризонта (комунистите, естествено), а всички действия са ясни и предсказуеми. Метафората тук е ясна, само където действието се развива през 2007 г. В този смисъл десните попаднаха в свят, в който дори, които тези им приличат пак може да са им врагове.
Именно оттук дойде драмата около разговорите на СДС с Бойко Борисов. В очите на десните той винаги ще бъде враг, защото миналото му е неизяснено, а и защото може да се оправя в криволиците на XXI век. СДС не знае как да разговаря, защото никога не е бил в състояние да провежда коалиционна политика. Така се стигна да класическия ултиматум - ние ще те подкрепим, ама и ти ще ни подкрепиш успешните кметове. Точка. Ако бяха наясно със собствения си сюжет, десните щяха да прозрат, че в тази ситуация има нещо нередно, нещо толкова кинематографично, че направо си реве за рязък обрат. Просто когато поставяш ултиматум, трябва да имаш силен коз. Сините го нямат. Те разчитат на някаква неясна изначална доброта на вселената и на това, че Бойко Борисов трайно иска да се ангажира с дясното. В Холивуд са майстори на тези ситуации - както си стои главният герой с пистолет в ръка, изведнъж се оказва, че насочва оръжието към празно пространство, а всъщност 15 снайпера шарят с червените си точици по изпотеното му чело.
Тогава СДС заряза за кратко Бойко Борисов и реши да се върне към своите събратя от ДСБ. Трилър манията обаче е свикнала и на това.
Господин Никой
Заглавието "Господин Никой" е българският принос в жанра на шпионските романи. Богомил Райнов създаде своя върховен герой Емил Боев - шпионина философ, адепта на върховната самота, човека със сивия шлифер, който броди из дъждовните булеварди на западния свят и търси някаква своя истина. Когато говорим за трилъра в десницата, няма как да не съотнесем другата партия ДСБ към този литературен герой.
ДСБ е проект на партия-самотник. В своя инженерен замисъл тя е продукт на невъзможността да се говори. Костовистите създадоха една сектантска формация, озарявана от гняв и политическа лексика, сравнима с тази на древните пророци, които с пискливи гласове са предсказвали разрушения. ДСБ е партия, която никога няма да може да се промени, но вероятно и никога няма да изчезне. Дори хората да спрат да гласуват за нея (какви ги говоря - та те вече са спрели), тя пак ще си стои забита на своето място. Монолитното й тяло ще се обвие в лишеи и бръшлян, но няма да поиска да си отиде.
ДСБ всъщност в момента имат проблем. За разлика от СДС на тях им трябваше много повече време, за да осъзнаят своята немощ и слабост. Хората край Костов днес не могат да посочат кандидат, който да влезе в битката за София. Все пак говорим за партията, която успя да се класира трета на извънредните избори през 2005 г. в столицата с кандидата си Станислав Гаврийски. Сега те нямат фигура и още по-важно - нямат никакъв шанс да победят. Единствената възможност е да потърсят пътя към старите си другари от СДС и да се опитат заедно да отложат с няколко тъжни години окончателното пропадане в пропастта.
Има един особено тревожен и тъжен роман за Емил Боев - "Голямата скука". В него българският шпионин бива разкрит в Дания, успява да избяга, но няколко седмици живее като клошар, защото е без документи и изход. В този роман Райнов като че ли се доближава на места до разбирането на Хайдегер, че част от основата на света е този всеобхватен ужас, който е голям и дълбок и не може да бъде издържан.
Емилбоевците от Костовия кръг за първи път през 2007 г. бяха принудени да се сблъскат с жестоката реалност. И тогава...
Никога не казвай никога
Време е в този кратък разказ за състоянието на десните да намесим иконата на жанра - Джеймс Бонд. Не един и два филма са направени за класическия британски агент, неговия брутален начин да се саморазправя с лошите, както и изисканите му обноски (мартини, келнер, разбито, не разбъркано!). Бонд обича да сяда на една маса с лошите, да ги провокира, да ги изкарва от нерви. Единствените негови мигове на слабост не се дължат на личностните качества на героя, а на някакво вътрешно предателство.
Ето как можем да разберем последното развитие на десния трилър. В понеделник лидерите на СДС и ДСБ Юруков и Костов си стиснаха ръцете. След това споделиха убеждението си, че техните две партии ще излъчат кмета на столицата и той няма да е с фамилия Борисов. И се уговориха софийските им организации да се видят във вторник. Обаче нещо в тази логическа верига се пречупи. Двете организации не се срещнаха. Оказа се, че седесарите в София имали симпатии към Бойко Борисов, а десебарите - не. И край. Може би сме свидетели на поредната драма, а може би не. Много е трудно вече да се следи какво точно делят и какво не десните.
Ако тук намесим малко литературата на абсурда, може би донякъде ще разберем проблема. Проблемът не е в идеите, защото вдясно отдавна няма такива. Десницата в момента прилича на двама герои на Бекет - Естрагон и Владимир от пиесата "В очакване на Годо". Те двамата говорят, но не се слушат. Всеки описва своя свят, но не чува другия. Десницата в нейната двупартийна раздвоеност е пленник на различния си наратив за света. Защото когато нямаш идеи, ти остават само празните думи, но откажеш ли се и от тях, трябва да си признаеш капитулацията. А това едва ли ще се случи. Което е жалко, защото според мъдрата мисъл големият политик си личи не по начина, по който влиза в политиката, а по начина, по който излиза от нея.
От другата страна
"От другата страна" е филмът на Мартин Скорсезе, който получи "Оскар" миналата година. Гангстер се внедрява в полицията, а млад полицай в мафията. И ситуацията доста се обърква. Сега в такава ситуация ще се озоват СДС и ДСБ. Въпрос не време е обвиненията да захвърчат отново. Защото полезен ход те нямат. Дори и да стигнат до съюз за вота, след загубата пак ще се търсят виновни и пръстите обвинително ще сочат довчерашния приятел. Нека да си припомним какво стана на президентските избори. Петър Стоянов склони да подкрепи Неделчо Беронов, но веднага след трагичния резултат реагира както очакваха всички - обърна огъня срещу ДСБ. Сега пак ще се случи същото. Това е единственото нещо, което може да се прогнозира предварително.
След като внимателно се вгледаме в описания сюжет, можем да видим едно единствено нещо. Не сме описвали нещо смислено, а някакъв объркан, леден и тъжен политически свят, чиито обитатели вече дори не приличат на хора, а на театрален декор. Когато преминете пред ужаса на десницата, ще видите само нейното нищо, ако перифразираме Хайдегер. Това вече дори не е трилър, а само един катастрофирал свят. Кошмар, който вечно ще тормози създателите си. Слава богу, ще тормози само тях. На хората отдавна не им пука за тази десница.
Изборите отново ще го докажат.
Събития от тези дни обаче ни дават основание да мислим за СДС и ДСБ не във философски понятия, а в понятия от света на литературата на трилъра. Екшънът там до такава степен се поразвихри, че заприлича на холивудска лаборатория, в която сценаристи от всички поколения се чудят какъв още спецефект или сюжет да измислят, за да успеят поне още за малко да привлекат вниманието на остатъчната си публика.
Ултиматумът на Борн
Героят Джейсън Борн е продукт на въображението на писателя Робърт Лъдлъм. Литературният персонаж е обучен от ЦРУ убиец, който е загубил своята памет и отчаяно броди по света, преследван от познати и непознати, в стремежа си да стигне до истината за себе си. В подобна драматична ситуация се оказаха и СДС, и ДСБ. Те останаха без памет едни за други и за заскитаха по света в неуютния студ на политическите лабиринти.
Когато нямаш памет, постоянно някакви хора ти се представят за приятели, а ти никога не си сигурен дали не са част от конспирацията. Джейсън Борн в течение на три книги и на три филма добре научи този урок. СДС обаче навлезе в сюжет, който просто не му трябваше. Сега нека да изясним защо точно.
Нека да приемем, че десният политически свят прилича на разузнавателно управление от 1971 г. Политическата конюнктура е ясна, врагът е очертан на хоризонта (комунистите, естествено), а всички действия са ясни и предсказуеми. Метафората тук е ясна, само където действието се развива през 2007 г. В този смисъл десните попаднаха в свят, в който дори, които тези им приличат пак може да са им врагове.
Именно оттук дойде драмата около разговорите на СДС с Бойко Борисов. В очите на десните той винаги ще бъде враг, защото миналото му е неизяснено, а и защото може да се оправя в криволиците на XXI век. СДС не знае как да разговаря, защото никога не е бил в състояние да провежда коалиционна политика. Така се стигна да класическия ултиматум - ние ще те подкрепим, ама и ти ще ни подкрепиш успешните кметове. Точка. Ако бяха наясно със собствения си сюжет, десните щяха да прозрат, че в тази ситуация има нещо нередно, нещо толкова кинематографично, че направо си реве за рязък обрат. Просто когато поставяш ултиматум, трябва да имаш силен коз. Сините го нямат. Те разчитат на някаква неясна изначална доброта на вселената и на това, че Бойко Борисов трайно иска да се ангажира с дясното. В Холивуд са майстори на тези ситуации - както си стои главният герой с пистолет в ръка, изведнъж се оказва, че насочва оръжието към празно пространство, а всъщност 15 снайпера шарят с червените си точици по изпотеното му чело.
Тогава СДС заряза за кратко Бойко Борисов и реши да се върне към своите събратя от ДСБ. Трилър манията обаче е свикнала и на това.
Господин Никой
Заглавието "Господин Никой" е българският принос в жанра на шпионските романи. Богомил Райнов създаде своя върховен герой Емил Боев - шпионина философ, адепта на върховната самота, човека със сивия шлифер, който броди из дъждовните булеварди на западния свят и търси някаква своя истина. Когато говорим за трилъра в десницата, няма как да не съотнесем другата партия ДСБ към този литературен герой.
ДСБ е проект на партия-самотник. В своя инженерен замисъл тя е продукт на невъзможността да се говори. Костовистите създадоха една сектантска формация, озарявана от гняв и политическа лексика, сравнима с тази на древните пророци, които с пискливи гласове са предсказвали разрушения. ДСБ е партия, която никога няма да може да се промени, но вероятно и никога няма да изчезне. Дори хората да спрат да гласуват за нея (какви ги говоря - та те вече са спрели), тя пак ще си стои забита на своето място. Монолитното й тяло ще се обвие в лишеи и бръшлян, но няма да поиска да си отиде.
ДСБ всъщност в момента имат проблем. За разлика от СДС на тях им трябваше много повече време, за да осъзнаят своята немощ и слабост. Хората край Костов днес не могат да посочат кандидат, който да влезе в битката за София. Все пак говорим за партията, която успя да се класира трета на извънредните избори през 2005 г. в столицата с кандидата си Станислав Гаврийски. Сега те нямат фигура и още по-важно - нямат никакъв шанс да победят. Единствената възможност е да потърсят пътя към старите си другари от СДС и да се опитат заедно да отложат с няколко тъжни години окончателното пропадане в пропастта.
Има един особено тревожен и тъжен роман за Емил Боев - "Голямата скука". В него българският шпионин бива разкрит в Дания, успява да избяга, но няколко седмици живее като клошар, защото е без документи и изход. В този роман Райнов като че ли се доближава на места до разбирането на Хайдегер, че част от основата на света е този всеобхватен ужас, който е голям и дълбок и не може да бъде издържан.
Емилбоевците от Костовия кръг за първи път през 2007 г. бяха принудени да се сблъскат с жестоката реалност. И тогава...
Никога не казвай никога
Време е в този кратък разказ за състоянието на десните да намесим иконата на жанра - Джеймс Бонд. Не един и два филма са направени за класическия британски агент, неговия брутален начин да се саморазправя с лошите, както и изисканите му обноски (мартини, келнер, разбито, не разбъркано!). Бонд обича да сяда на една маса с лошите, да ги провокира, да ги изкарва от нерви. Единствените негови мигове на слабост не се дължат на личностните качества на героя, а на някакво вътрешно предателство.
Ето как можем да разберем последното развитие на десния трилър. В понеделник лидерите на СДС и ДСБ Юруков и Костов си стиснаха ръцете. След това споделиха убеждението си, че техните две партии ще излъчат кмета на столицата и той няма да е с фамилия Борисов. И се уговориха софийските им организации да се видят във вторник. Обаче нещо в тази логическа верига се пречупи. Двете организации не се срещнаха. Оказа се, че седесарите в София имали симпатии към Бойко Борисов, а десебарите - не. И край. Може би сме свидетели на поредната драма, а може би не. Много е трудно вече да се следи какво точно делят и какво не десните.
Ако тук намесим малко литературата на абсурда, може би донякъде ще разберем проблема. Проблемът не е в идеите, защото вдясно отдавна няма такива. Десницата в момента прилича на двама герои на Бекет - Естрагон и Владимир от пиесата "В очакване на Годо". Те двамата говорят, но не се слушат. Всеки описва своя свят, но не чува другия. Десницата в нейната двупартийна раздвоеност е пленник на различния си наратив за света. Защото когато нямаш идеи, ти остават само празните думи, но откажеш ли се и от тях, трябва да си признаеш капитулацията. А това едва ли ще се случи. Което е жалко, защото според мъдрата мисъл големият политик си личи не по начина, по който влиза в политиката, а по начина, по който излиза от нея.
От другата страна
"От другата страна" е филмът на Мартин Скорсезе, който получи "Оскар" миналата година. Гангстер се внедрява в полицията, а млад полицай в мафията. И ситуацията доста се обърква. Сега в такава ситуация ще се озоват СДС и ДСБ. Въпрос не време е обвиненията да захвърчат отново. Защото полезен ход те нямат. Дори и да стигнат до съюз за вота, след загубата пак ще се търсят виновни и пръстите обвинително ще сочат довчерашния приятел. Нека да си припомним какво стана на президентските избори. Петър Стоянов склони да подкрепи Неделчо Беронов, но веднага след трагичния резултат реагира както очакваха всички - обърна огъня срещу ДСБ. Сега пак ще се случи същото. Това е единственото нещо, което може да се прогнозира предварително.
След като внимателно се вгледаме в описания сюжет, можем да видим едно единствено нещо. Не сме описвали нещо смислено, а някакъв объркан, леден и тъжен политически свят, чиито обитатели вече дори не приличат на хора, а на театрален декор. Когато преминете пред ужаса на десницата, ще видите само нейното нищо, ако перифразираме Хайдегер. Това вече дори не е трилър, а само един катастрофирал свят. Кошмар, който вечно ще тормози създателите си. Слава богу, ще тормози само тях. На хората отдавна не им пука за тази десница.
Изборите отново ще го докажат.
Sunday, August 19, 2007
Съвременният политик?
Нека аз да се опитам да поставя темата за това има ли съвременни и стари политици по съвсем различен начин. Според мен изобщо не можем да говорим за съвременни и стари политици. Политиците биват само два вида - добри и лоши. Или хайде, за да не използваме морални категории - полезни и вредни. Малко по-долу ще се опитам да обясня.
Желаещите да постяват въпроса за политиците единствено по остта на времето често дават за пример сегашната ситуация на криза в доверието. И твърдят (поне повечето от тях при това го твърдят с натрапчива настойчивост) че липсата на доверие се крие в бедността на българите... Друг път.
Бедността никога не е била причина за загуба на доверие. По-скоро е обратното - бедността радикализира политически хората. БКП е била партия с доверие преди 1944 година, а това е време съвсем небогато за хората, които са били комунисти. В този смисъл днес доверието в партии ерозира не заради бедността, а поради съвсем други причини.
Вижте, може и да разсъждавам прекалено идеалистично, но човешките общества и хората в частност имат нужда от политически проект. Полезните политици създават проекти. В България тези зачатъци на политическа криза дойдоха след 1 януари 2007 г., когато България изконсумира своят единствен проект - свръхзадачата ЕС. Днес няма друг, няма хоризонт и заради това погледът на хората е ръзмътен, псевдополитици като Б.Б и Волен Сидеров се опитват те да задават обществени параметри.
Политици като Б.Б и В.С. се вредни, защото те не са способни да предложат проект. Първият предлага като проект единствено себе си. А вторият може да предложи единствено расизъм, ксенофобия, лудост и семейния си кръг. Така че шумните политици не могат да бъдат съвременни. Те винаги ще са част от всеобщата лудост, но никога от успехът на една държава.
За мен България в момента има двама полезни политици. Първият е Георги Първанов. Това е единственият държавник, който осъществи своята визия за президентския пост и преобърна представата за бълагрската външна политика. Спомнете си - "Аз мога да бъда приятел и с Джордж и с Владимир".
Другият полезен политик е Сергей Станишев. Той е в много по-лоша ситуация от Първанов. Както обаче и друг път съм писал - Станишев става голям и много полезен политик в състояние на криза. Тогава той успява по-максимален начин да мобилизира своите ресурси и да предлага решения.
И последно - идеята, че новите лица са някакво решение не е нова. Тя отчасти е вярна, но в повечето случаи катастрофира. Истината е малко болезнена за мен. Но ние просто трябва да се отървем от идеалистичното разбиране за политиците. Ангели на този свят няма. Както няма и необременени с нищо хора. В политиката никога няма да има невинни, както няма невинни сред нас. От нас се иска да изберем полезните политици. Аз за себе си знам, че полезвните политици могат да дойдат само отляво, защото всички останали партии имат поглед единствено и само с два дни напред.
Тук вече ще се върна на темата за политиците. Добрият/полезният политик ясно трябва да осъзнава едно нещо - четирите години на неговия мандат са просто капка във вечността, но в рамките на един обикновен (уви, твърде кратък!) човешки живот, те никак не са малко. Политиката е сфера в която действие предприето днес, може да даде ефект след 15 години. И тук пак ще кажа основния си извод - наистина дефектът на нашия модел беше, че не създаде политици с някаква визия поне за 30 или 40 години напред. При това според мен визия съвсем не означава някакви локумести фрази като "духовно единение на всички българи" или нещо подобно.
Визия - това са конкретни стъпки какво прави стратегически държавата във всяка сфера занапред. Липсата на проект днес ще доведе до тягостно състояние на известна апатия, убеден съм. Когато няма политика, идва езикът на Бойко Борисов.
т
_________________
Желаещите да постяват въпроса за политиците единствено по остта на времето често дават за пример сегашната ситуация на криза в доверието. И твърдят (поне повечето от тях при това го твърдят с натрапчива настойчивост) че липсата на доверие се крие в бедността на българите... Друг път.
Бедността никога не е била причина за загуба на доверие. По-скоро е обратното - бедността радикализира политически хората. БКП е била партия с доверие преди 1944 година, а това е време съвсем небогато за хората, които са били комунисти. В този смисъл днес доверието в партии ерозира не заради бедността, а поради съвсем други причини.
Вижте, може и да разсъждавам прекалено идеалистично, но човешките общества и хората в частност имат нужда от политически проект. Полезните политици създават проекти. В България тези зачатъци на политическа криза дойдоха след 1 януари 2007 г., когато България изконсумира своят единствен проект - свръхзадачата ЕС. Днес няма друг, няма хоризонт и заради това погледът на хората е ръзмътен, псевдополитици като Б.Б и Волен Сидеров се опитват те да задават обществени параметри.
Политици като Б.Б и В.С. се вредни, защото те не са способни да предложат проект. Първият предлага като проект единствено себе си. А вторият може да предложи единствено расизъм, ксенофобия, лудост и семейния си кръг. Така че шумните политици не могат да бъдат съвременни. Те винаги ще са част от всеобщата лудост, но никога от успехът на една държава.
За мен България в момента има двама полезни политици. Първият е Георги Първанов. Това е единственият държавник, който осъществи своята визия за президентския пост и преобърна представата за бълагрската външна политика. Спомнете си - "Аз мога да бъда приятел и с Джордж и с Владимир".
Другият полезен политик е Сергей Станишев. Той е в много по-лоша ситуация от Първанов. Както обаче и друг път съм писал - Станишев става голям и много полезен политик в състояние на криза. Тогава той успява по-максимален начин да мобилизира своите ресурси и да предлага решения.
И последно - идеята, че новите лица са някакво решение не е нова. Тя отчасти е вярна, но в повечето случаи катастрофира. Истината е малко болезнена за мен. Но ние просто трябва да се отървем от идеалистичното разбиране за политиците. Ангели на този свят няма. Както няма и необременени с нищо хора. В политиката никога няма да има невинни, както няма невинни сред нас. От нас се иска да изберем полезните политици. Аз за себе си знам, че полезвните политици могат да дойдат само отляво, защото всички останали партии имат поглед единствено и само с два дни напред.
Тук вече ще се върна на темата за политиците. Добрият/полезният политик ясно трябва да осъзнава едно нещо - четирите години на неговия мандат са просто капка във вечността, но в рамките на един обикновен (уви, твърде кратък!) човешки живот, те никак не са малко. Политиката е сфера в която действие предприето днес, може да даде ефект след 15 години. И тук пак ще кажа основния си извод - наистина дефектът на нашия модел беше, че не създаде политици с някаква визия поне за 30 или 40 години напред. При това според мен визия съвсем не означава някакви локумести фрази като "духовно единение на всички българи" или нещо подобно.
Визия - това са конкретни стъпки какво прави стратегически държавата във всяка сфера занапред. Липсата на проект днес ще доведе до тягостно състояние на известна апатия, убеден съм. Когато няма политика, идва езикът на Бойко Борисов.
т
_________________
Monday, July 16, 2007
СДС в собствения си капан
Ако се замислим достатъчно безпристрастно и се настроим по-философски, ще видим, че зад абревиатурата СДС стои цялата драма, мерзост, величие и абсурдност на българския преход. В Съюза на демократичните сили дълго време част от българите припознаваха силата на надеждата, на промяната, без да осъзнават, че под промяна СДС разбира само отричане на историята, а надеждата остана забутана в някое от прашасалите мазета на "Раковски" 134.
Изменчивостта на историята
В "1984" на Оруел е описана една ръзтърсваща картина. Цял отдел в министерство на тоталитарната свръхдържава Океания е зает с това да пренаписва вестниците от миналото, за да може те да съответстват на днешната идеология. В СДС очевидно днес не се чувстват комфортно с мисълта за миналото. Кратка справка за историята на формацията, която можем да открием на тяхната интернет-страница, разкрива зловещата истина. Името на Иван Костов там се споменава само два пъти. Първият - че през 1997 г. той е бил лидер, и вторият - че през 2001 г. губи изборите.
През останалата част от историческия воаяж виждаме някакви странни фрази на Петър Стоянов (цитиран обилно, както преди се цитираше Тодор Живков) и нито грам споделен анализ за причините, които доведоха СДС до няколко поредни и много тежки поражения. Всъщност, изменчивостта на историята за сините се дължи тъкмо на неумението им да изговорят проблемите. И понеже политиката не търпи вакуум, това неизговаряне се замества от цялостно пренаписване на житието на СДС. Резултатът - скучна политика и топяща се членска маса.
Подир сянката на лидера
Седемнадесетата извънредна отчетно-изборна конференция на СДС умопомрачително приличаше на колективна психоанализа или на сбирка на дружеството "Анонимни алкохолици". Целта на подобни мероприятия е чрез признаването на проблема пред много хора да се стигне до някакъв личен катарзис, който да отвори нови пътища пред нагазилия в проблеми човек.
При СДС обаче анализът винаги стига до състояние, което изтънчените американски психолози биха нарекли "пасивна агресия". "Напускайки поста, няма да направя своя собствена партия. Няма да напусна СДС. Ако имам някакви забележки към новоизбраното ръководство, ще им ги кажа лично, а няма, задоволявайки собственото си его, да говоря против тях", сподели с делегатите лидерът в оставка Петър Стоянов. Стрела срещу всички, които говореха срещу него. "СДС се нуждае от нови лица", контрира Надежда Михайлова.
Това е част от неспиращия от известно време диалог в СДС. Ситуацията напомня на пиеса от Бекет - хората говорят, но не се слушат, а накрая всички са изненадани от прилива на съдбата.
В този диалог има една изначална грешка, която никой седесар не признава. Сините отчаяно са се вкопчили единствено и само в идеята за лидера. Иска им се някой вместо тях да се наеме и да реши чудовищните проблеми на партията. Истината е, че проблемът на СДС не е лидерски, а политически. Силният лидер идва на базата на добра политика и някаква визия за бъдещето. Когато не знаеш къде отиваш, винаги се озоваваш другаде, гласи древната мъдрост. Петър Стоянов попадна в този капан и като герой от древногръцка трагедия не успя да направи нищо срещу неумолимата съдба. Партията му също се оказа впримчена в своето минало, в своя капан и очевидно няма да излезе от него.
В СДС грешките се натрупаха с много, но ключова от тях беше идеята Петър Стоянов да стане лидер. От висотата на бивш президент с един ход той се приравни с обикновена политическа фигура, която записа на своята сметка доста загуби. Така сините се лишиха от единствената авторитетна личност, която имаха, и в момента, освен всичко друго, са и в тежка морална криза. Защото не им останаха жалони, по които да се съизмерват или да сочат за пример.
Кога точно идва ужасът?
Докато СДС не развие политически инстинкти, които да му помогнат да се ориентира в сложната картина на XXI век, ще остане партия на 90-те години на XX-и. Ужасът за сините е в това, че от години не присъстват в разговора за бъдещата политика на България. Просто няма какво да предложат, освен изтъркания от употреба антикомунизъм, заприличал на древна куртизанка с увиснали гърди, и обобщени фрази за десен проект, неясен дори и за авторите му.
Ужасът остава постоянно състояние на СДС след започналия разпад в партията. В този смисъл седесарите очевидно не са се запознали добре с безсмъртното откровение в законите на Мърфи: "По-добре ужасен край, отколкото ужас без край". Тази близост с ужаса и постоянното битие в него вероятно е причина в сините редици често да се използват почти библейски фрази. "Ние показахме, че СДС е жив, че духът не е напуснал тялото. СДС се възражда", опита се да повдигне духа на съпартийците си кандидатът за лидер Драго Михалев. Остава да ни отговори на въпросите кой точно дух и кое тяло, защото партия, която взе едва 3% на евроизборите, трудно може да служи като пример за активен живот. СДС стана жертва на собственото си усещане за незаменимост.
СДС корабокрушира и заради едно основно идеологическо противоречие - беше съюз на формации, а не една партия. Когато Костов се опита и осъществи своята политическа визия за партия, в СДС всъщност започнаха процесите на разпад. Получи се така, че в партията, която имаше думата "демократични" в името си, демокрация не остана. После може и да имаше демокрация, ама нямаше политически смисъл от съществуването.
Може би СДС трябваше да се саморазпусне след 2001 г. и да потърси нови форми на живот, след като партията изпълни веднъж завинаги своята програма и не създаде нова. Изкуственото продължаване на живота на формацията стана причина за безкрайния ужас, в който изпадна всеки седесар. Хората в това състояние не могат да родят нищо друго, освен нова доза чудовища.
Синята "Матрица", но защо го няма Нео
Във филма "Матрицата" можем да открием блестящо откровение на главния отрицателен герой агент Смит. Той споделя с пленения Морфей изводите си за хората, които е направил след дългото им изучаване. Според него те не приличат на бозайници. "Всеки бозайник на тази планета инстинктивно постига равновесие със заобикалящата среда, но хората не го правят. Вие се премествате на някое място и започвате да се размножавате, докато не изконсумирате всички природни ресурси и единственият начин за оцеляване е да се преместите на друго място. На тази планета има друг организъм, който постъпва по същия начин. Знаете ли кой е той? Вирусът."
Ужасното е, че тези думи могат реално да се отнесат към СДС. Тази партия изчерпа всичките си ресурси, изконсумира ги мащабно и зрелищно, а сега сме свидетели как търси нова сфера за обитаване. В самоунищожението си сините стигнаха дотам, че профукаха като запалени комарджии и европейския си образ. Абе, направо като вирус.
Проблемът е, че в тази почти нереална синя матрица не се очертава фигурата на седесарския Нео, който да покаже пътя към спасението. Защото за СДС в този му вид няма значение кой ще е председател. Резултатите ще продължат да са трагични, а присъствието във властта ще остане тъжна утопия. Независимо от мечтанията, които бяха споделяни на извънредната конференция.
Еротиката на слабостта
Още един литературен цитат. В цикъла си "Фондацията" известният фантаст Айзък Азимов създава бъдещата наука, наречена "психоистория". Тя представлава опит за научно и точно прогнозиране какво ще се случи и то в рамките на повече от хиляда или две хиляди години. В един от романите обаче предсказанията се объркват, защото отникъде се появява лидер-мутант, а в спокойния цикъл на вселената появата на такива фугури не можела да се предскаже.
Това е и проблемът на СДС - харизматикът Бойко Борисов, който изплува, неочакван и непредсказан, и нанесе на десните партии удар, точно както древният метеорит е поразил Земята и динозаврите са изчезнали. Ако го нямаше генералът, вероятно съдбата на СДС можеше и да е друга. Но принципно на сините изобщо не им върви с генералите. Първоначално беше Богомил Бонев (Б.Б), сега Бойко Борисов (Б.Б). Изобщо трябва да говорим за генералски синдром Б.Б при СДС.
В резултат на което синята партия заприлича на девица, изгубила най-ценното си качество. И колкото и да не иска, тази партия застава в позата на озлочестена девойка. В това има немалко политическа еротика, но и голяма доза сапунена драма. Вероятно на този процес се дължат воплите срещу ГЕРБ, срещу популистките партии, срещу хората, които предават СДС. Поне на такива се наслушахме по време на конференцията. Тъжно е, но в отношенията си с ГЕРБ сините могат да разчитат единствено и само на неизбежната еротика на слабостта. Да се надяват, че Бойко Борисов ще им помогне като ракета-носител и ще ги върне в орбитата на властта. Но отсега можем да кажем, че това никога няма да се случи.
Накрая ще си позволя едно лично мнение. На мен ми е малко тъжно за СДС, въпреки че никога не съм го харесвал като партия. Но ми напомня за времето, когато политиката беше по-подредена, по-разбираема и лесно обяснима. Това ще ми липсва. Днес въпросите, пред които са поставени партиите, са по-объркани и тежки, след като част от границите се размиха и изчезнаха. Обясненията за света станаха по-сложни, а за българската политика - два пъти повече. В тези обяснения вече не виждам място за СДС.
Това е истината.
Изменчивостта на историята
В "1984" на Оруел е описана една ръзтърсваща картина. Цял отдел в министерство на тоталитарната свръхдържава Океания е зает с това да пренаписва вестниците от миналото, за да може те да съответстват на днешната идеология. В СДС очевидно днес не се чувстват комфортно с мисълта за миналото. Кратка справка за историята на формацията, която можем да открием на тяхната интернет-страница, разкрива зловещата истина. Името на Иван Костов там се споменава само два пъти. Първият - че през 1997 г. той е бил лидер, и вторият - че през 2001 г. губи изборите.
През останалата част от историческия воаяж виждаме някакви странни фрази на Петър Стоянов (цитиран обилно, както преди се цитираше Тодор Живков) и нито грам споделен анализ за причините, които доведоха СДС до няколко поредни и много тежки поражения. Всъщност, изменчивостта на историята за сините се дължи тъкмо на неумението им да изговорят проблемите. И понеже политиката не търпи вакуум, това неизговаряне се замества от цялостно пренаписване на житието на СДС. Резултатът - скучна политика и топяща се членска маса.
Подир сянката на лидера
Седемнадесетата извънредна отчетно-изборна конференция на СДС умопомрачително приличаше на колективна психоанализа или на сбирка на дружеството "Анонимни алкохолици". Целта на подобни мероприятия е чрез признаването на проблема пред много хора да се стигне до някакъв личен катарзис, който да отвори нови пътища пред нагазилия в проблеми човек.
При СДС обаче анализът винаги стига до състояние, което изтънчените американски психолози биха нарекли "пасивна агресия". "Напускайки поста, няма да направя своя собствена партия. Няма да напусна СДС. Ако имам някакви забележки към новоизбраното ръководство, ще им ги кажа лично, а няма, задоволявайки собственото си его, да говоря против тях", сподели с делегатите лидерът в оставка Петър Стоянов. Стрела срещу всички, които говореха срещу него. "СДС се нуждае от нови лица", контрира Надежда Михайлова.
Това е част от неспиращия от известно време диалог в СДС. Ситуацията напомня на пиеса от Бекет - хората говорят, но не се слушат, а накрая всички са изненадани от прилива на съдбата.
В този диалог има една изначална грешка, която никой седесар не признава. Сините отчаяно са се вкопчили единствено и само в идеята за лидера. Иска им се някой вместо тях да се наеме и да реши чудовищните проблеми на партията. Истината е, че проблемът на СДС не е лидерски, а политически. Силният лидер идва на базата на добра политика и някаква визия за бъдещето. Когато не знаеш къде отиваш, винаги се озоваваш другаде, гласи древната мъдрост. Петър Стоянов попадна в този капан и като герой от древногръцка трагедия не успя да направи нищо срещу неумолимата съдба. Партията му също се оказа впримчена в своето минало, в своя капан и очевидно няма да излезе от него.
В СДС грешките се натрупаха с много, но ключова от тях беше идеята Петър Стоянов да стане лидер. От висотата на бивш президент с един ход той се приравни с обикновена политическа фигура, която записа на своята сметка доста загуби. Така сините се лишиха от единствената авторитетна личност, която имаха, и в момента, освен всичко друго, са и в тежка морална криза. Защото не им останаха жалони, по които да се съизмерват или да сочат за пример.
Кога точно идва ужасът?
Докато СДС не развие политически инстинкти, които да му помогнат да се ориентира в сложната картина на XXI век, ще остане партия на 90-те години на XX-и. Ужасът за сините е в това, че от години не присъстват в разговора за бъдещата политика на България. Просто няма какво да предложат, освен изтъркания от употреба антикомунизъм, заприличал на древна куртизанка с увиснали гърди, и обобщени фрази за десен проект, неясен дори и за авторите му.
Ужасът остава постоянно състояние на СДС след започналия разпад в партията. В този смисъл седесарите очевидно не са се запознали добре с безсмъртното откровение в законите на Мърфи: "По-добре ужасен край, отколкото ужас без край". Тази близост с ужаса и постоянното битие в него вероятно е причина в сините редици често да се използват почти библейски фрази. "Ние показахме, че СДС е жив, че духът не е напуснал тялото. СДС се възражда", опита се да повдигне духа на съпартийците си кандидатът за лидер Драго Михалев. Остава да ни отговори на въпросите кой точно дух и кое тяло, защото партия, която взе едва 3% на евроизборите, трудно може да служи като пример за активен живот. СДС стана жертва на собственото си усещане за незаменимост.
СДС корабокрушира и заради едно основно идеологическо противоречие - беше съюз на формации, а не една партия. Когато Костов се опита и осъществи своята политическа визия за партия, в СДС всъщност започнаха процесите на разпад. Получи се така, че в партията, която имаше думата "демократични" в името си, демокрация не остана. После може и да имаше демокрация, ама нямаше политически смисъл от съществуването.
Може би СДС трябваше да се саморазпусне след 2001 г. и да потърси нови форми на живот, след като партията изпълни веднъж завинаги своята програма и не създаде нова. Изкуственото продължаване на живота на формацията стана причина за безкрайния ужас, в който изпадна всеки седесар. Хората в това състояние не могат да родят нищо друго, освен нова доза чудовища.
Синята "Матрица", но защо го няма Нео
Във филма "Матрицата" можем да открием блестящо откровение на главния отрицателен герой агент Смит. Той споделя с пленения Морфей изводите си за хората, които е направил след дългото им изучаване. Според него те не приличат на бозайници. "Всеки бозайник на тази планета инстинктивно постига равновесие със заобикалящата среда, но хората не го правят. Вие се премествате на някое място и започвате да се размножавате, докато не изконсумирате всички природни ресурси и единственият начин за оцеляване е да се преместите на друго място. На тази планета има друг организъм, който постъпва по същия начин. Знаете ли кой е той? Вирусът."
Ужасното е, че тези думи могат реално да се отнесат към СДС. Тази партия изчерпа всичките си ресурси, изконсумира ги мащабно и зрелищно, а сега сме свидетели как търси нова сфера за обитаване. В самоунищожението си сините стигнаха дотам, че профукаха като запалени комарджии и европейския си образ. Абе, направо като вирус.
Проблемът е, че в тази почти нереална синя матрица не се очертава фигурата на седесарския Нео, който да покаже пътя към спасението. Защото за СДС в този му вид няма значение кой ще е председател. Резултатите ще продължат да са трагични, а присъствието във властта ще остане тъжна утопия. Независимо от мечтанията, които бяха споделяни на извънредната конференция.
Еротиката на слабостта
Още един литературен цитат. В цикъла си "Фондацията" известният фантаст Айзък Азимов създава бъдещата наука, наречена "психоистория". Тя представлава опит за научно и точно прогнозиране какво ще се случи и то в рамките на повече от хиляда или две хиляди години. В един от романите обаче предсказанията се объркват, защото отникъде се появява лидер-мутант, а в спокойния цикъл на вселената появата на такива фугури не можела да се предскаже.
Това е и проблемът на СДС - харизматикът Бойко Борисов, който изплува, неочакван и непредсказан, и нанесе на десните партии удар, точно както древният метеорит е поразил Земята и динозаврите са изчезнали. Ако го нямаше генералът, вероятно съдбата на СДС можеше и да е друга. Но принципно на сините изобщо не им върви с генералите. Първоначално беше Богомил Бонев (Б.Б), сега Бойко Борисов (Б.Б). Изобщо трябва да говорим за генералски синдром Б.Б при СДС.
В резултат на което синята партия заприлича на девица, изгубила най-ценното си качество. И колкото и да не иска, тази партия застава в позата на озлочестена девойка. В това има немалко политическа еротика, но и голяма доза сапунена драма. Вероятно на този процес се дължат воплите срещу ГЕРБ, срещу популистките партии, срещу хората, които предават СДС. Поне на такива се наслушахме по време на конференцията. Тъжно е, но в отношенията си с ГЕРБ сините могат да разчитат единствено и само на неизбежната еротика на слабостта. Да се надяват, че Бойко Борисов ще им помогне като ракета-носител и ще ги върне в орбитата на властта. Но отсега можем да кажем, че това никога няма да се случи.
Накрая ще си позволя едно лично мнение. На мен ми е малко тъжно за СДС, въпреки че никога не съм го харесвал като партия. Но ми напомня за времето, когато политиката беше по-подредена, по-разбираема и лесно обяснима. Това ще ми липсва. Днес въпросите, пред които са поставени партиите, са по-объркани и тежки, след като част от границите се размиха и изчезнаха. Обясненията за света станаха по-сложни, а за българската политика - два пъти повече. В тези обяснения вече не виждам място за СДС.
Това е истината.
Интелигенция на повикване
Ето обаче, че ситуацията в картината пак се повтаря в живота ни днес. Принципно в идеята хора от гражданското общество да заявят своя глас в подкрепа на един или друг кмет няма нищо лошо. Наистина е време и
обществото да има думата
в номинацията и процеса на избора на хората, които ще го управляват най-пряко. Притеснителното в комитета "Съзидание" са наблягането на думата интелектуалци, както и идеята за подкрепа на "успешните кметове".
Веднага възникват два въпроса - какво е интелектуалец и какво представлява успешния кмет. Основният критерий, на който залагат от комитета оглавяван от Иван Гранитски, е популярност, осигурена от два, три или четири мандата на кметския пост. Така някакси се опорочава идеята на интелектуалците. Защото такава подкрепа неизменно е подкрепа на статуквото, не на промяната. В доста от общините кметовете вършат добра работа и сигурно там понятието статукво не е с отрицателен знак, но смисълът на демокрацията е в обновлението, в новите идеи, в различния поглед. Смисълът да си интелектуалец е абсолютно същия. А сега чрез този комитет виждаме интелектуалци, които вървят срещу самите себе си като залагат на статуквото, а не на промяната.
На пресконференцията си шефът на комитета Иван Гранитски остро възнегодува срещу коментарите, че подобна организация е замислена с цел да унищожи политическия модел. Наистина на пръв поглед звучи прекалено силно. Но не можем да отречем, че има и възможност да се разсъждава в подобна посока, въпреки, че разсъжденията сигурно няма да бъдат абсолютно правилни. Защото смущаващото в новият политически опит на интелектуалците е именно лесното размиване на политическите критерии, които те правят и преливането на моралистични характеристики в една по-скоро технологична област като управлението. Всеки опит да се заличат границите между ляво и дясно, да се внуши идеята, че това вече не могат да бъдат водещите критерии за една гражданска подкрепа, е леко плашещ. Когато тези граници изчезнат, ние като избиратели ще трябва да се отзовем в някакъв съвсем различен свят, подобен на антивселена. Тогава как ще се ориентират хората? Ако въпросът звучи глупаво, вероятно аз не мога добре да схвана нещата, но когато разграниченията паднат, светът става противно еднакво място, а еднообразието е присъщо на авторитаризма, но не и на демократичната политика.
Унифицирането на кметските фигури в съзнанието на интелектуалците, отваря поле за
безкрайна спекулация по темата.
Независимо, че местните избори у нас са действително най-мажоритарните възможни, кметовете все пак са политически фигури, избирани досега по политически критерии. Въпреки огромното недоволство към модела у гражданите, политическите критерии все пак са ясно измерими и количествено проверими. Интелектуалната подкрепа обаче залага на качества, които са по-скоро от философската сфера - популярност, емблематичност и други. Това са понятия, които приличат на дъвки, защото са безкрайно еластични, разтегливи и никой от интелектуалците няма да ви даде еднозначно обяснение, на което и да е от тях.
Тази универсална разтегливост води след себе си политически вакуум, защото всички може да са еднакво добри по-същия начин, по който утре могат да се окажат съвършените злодеи.
Колкото и да не се харесва на много хора, политическите партии засега са единствените легитимни автори на политика в страната. И това ще бъде така, докато гражданските движения не се отърват от идеята си да намесват философски понятия и духовни разсъждения в обществения живот. На това се дължи подозрението към този комитет наречен "Съзидание".
Моето лично подозрение пък идва от факта, че в тази организация прекалено много се набляга на думата интелектуалец, като същевременно се задава съвсем неправилно тълкуване каква е социалната роля на такава фигура. Археологът проф. Николай Овчаров заяви: "Интелектуалецът не може да има нито лява, нито дясна насоченост". Докато подобно тълкуване има, доверието към политическите претенции на интелектуалците ще е нулево.
В България, поради насложени от поне 30 години предразсъдъци и умишлено неверни постулати, се създава впечатлението, че интелигентът е надполитическа фигура, която само мърси ръцете си, ако случайно вземе, че се захване с политика. На това изначално грешно разбиране дължим и една типично българска аномалия. Вместо да дава
конкретни политически послания,
българската интелигенция прекарва своето време като оплаквачка на свободна практика. Вместо да изработва ясна и точна програма, българският интелектуалец предпочита да говори за "държава на духа" (цитат от Антон Дончев), за високоморалните си разбирания, които обаче имат съвсем малко пресечни точки с живота на обикновения българин.
Защото истината е съвсем различна. По презумпция интелектуалецът не е политически стерилна фигура, защото просто няма как да се развие извън обществото. Вместо да се опитва да се изолира от политиката и да залага само на някакви странни естетически критерии, той трябва да е наясно с народните настроения и да им дава посока. Така един от най-известните френски интелектуалци Жак Атали например пише политически утопични книги за някаква бъдеща организация на света, но винаги изхождайки от левите си идеи. Той не приема позата на надполитическия мислител, а и никой истински интелектуалец не би я приел.
Откъснатостта от живота на българските интелигенти, които залагат своите виждания в този комитет, може да се види чрез един прост пример - подкрепата за Иван Чомаков в Пловдив. И на най-върлите седесари в града по тепетата, отдавна е ясно, че Чомаков е всичко друго освен успешен кмет. 17 години дясно управление доведоха втория по големина град в България до трагично икономическо състояние и го оставиха след градове като Варна, Бургас, дори Русе. Огромен дял в този цялостен разпад има и Чомаков, въпреки опитите си днес да мине за консенсусна фигура. Така че ще е малко трудно комитетът "Съзидание" да убеди пловдивчани в "успеха" на сегашния градоначалник.
Част от подозренията към инициативата са, че тя е скрито оръжие на президента Георги Първанов, който чрез интелектуалците (голяма част от тях наистина го подкрепиха за втори мандат) се опитвал да влияе на местния вот. Всъщност държавният глава неведнъж е казвал, че политиката вече не може да бъде затворена в партийните централи и, че гражданските структури трябва да станат част от нея. В тези думи обаче не можем и няма как да разчетем каквото и желание за
заличаване на политически граници
като ляво и дясно. И второ - под гражданско общество се разбира максимално широк кръг от хора, а не група интелектуалци, които по патриаршески да заявяват подкрепа. В случая им прави чест обаче, че не се опитаха да извлекат дивиденти от близостта си с Първанов, а откровено признаха, че идеята не идва от него.
Не на последно място идва и страхът от прекалената фиксация на интелектуалците единствено и само във фигурите на кметовете, без да обръщат внимание дали зад тях стоят поне някакви идеи. Това всъщност е един от симптомите на кризата в политическото доверие, но пък и в никакъв случай не е лекарството. Сляпата вяра, че една фигура сама по себе си е способна да обърне хода на историята е наивна и непродуктивна. Сляпата вяра в един кмет е хубава стига да не се надценява неговата сила. А комитетът на интелектуалците прави точно това. Пресилва нещата. Кметовете могат да бъдат държавници, но повярват ли си, че могат да стоят и вън от политика, неизбежно е да фалират откъм доверие.
Така, че пред нас се разиграва една стара драма. Драмата на интелектуалеца, който уж не иска да бъде слуга на политиците, размахва ръце и громи тези явления, а по същество действа точно в обратна посока. И без да се усети може да финишира на една картина като кученце на верижка гледащо с обожание и преданост своя господар. Ето защо от ситуацията можем да си извадим един извод - променяйте политиката, но не говорете срещу нея. Когато застанете в антиполитическа позиция, резултатът от битката винаги е изненадващ.
И много лош...
Subscribe to:
Posts (Atom)