Има ли тайна закодирана в света?

Във филма “Град на ангели”, лигава и американска версия на страхотният филм на Вим Вендерс “Криле на желанието”, има една жестока сцена. Общо-взето той си струва да бъде гледан единствено заради нея. Мигът в който ангелите се събират на брега на океана, за да чуят невероятна музика, докато изгрява слънцето. Сцената е направена много сюрреалистично – един дълъг плаж на който стоят хора с черни костюми (това са ангелите) и гледат хоризонта, където с яркорозова светлина и музика се появява небесното светило. Тази сцена има своето продължение. Във филма заедно на плажа са един ангел и един бивш (в сюжета се наричаше “паднал”) ангел. Докато настоящия ангел слушаше опиянен музиката, неговият бивш колега тичаше гол към океана, за да се топне в него и кряскаше, че усещането от това топване е нещо, което нито една музика не може да повтори, или нещо подобно...

Никой от нас не може да сподели, че е специалист по ангели, ето защо е трудно да кажем дали в тази сцена има реализъм. Първо – не сме наясно дали наистина ангелите бродят сред нас и стоят по библиотеките и второ – не знаем, няма как да знаем, дали в изгрева се крие музика, която да възпламенява сетивата. Въпреки, че поне откакто е написана песента “July morning” част от хората, колективно се опитват да повторят музикалните изгреви, чакайки именно на бреговете слънцето да се покаже в песенно възхищение. Хубаво е да си говорим за ангели, но нека да отложим това за друг ден. За ангелите трябва да се говори в дъждовни дни, когато хоризонтите са сиви, светът изглежда подтискащ и клаустрофобичен, едва тогава идеята за тези странни същества – медиаторите между небето и земята, между хтоничното тяло и небесната душа, започва да изглежда вълнуваща. Сцената със изгрева и звучащата от него музика ми напомня за друго. А именно за древното като планетата подозрение, че в света е закодирана божествена тайна, че Висшата сила (ако приемем, че я има) ни е оставила някъде тук знак за своето присъствие. Още от древността хората са мислили, че ако се доберат до тази тайна по някакъв начин ще им се разкрие върховен смисъл и и вселената радикално ще се хармонизира.

Хорхе Луис Борхес, изпечен майстор на мистично-литературната интрига, е написал невероятен разказ – “Писмената на Бога”. Главният герой в него е осенен от прозрението, че Силата е оставила своето послание на едно невероятно място – в петната върху кожите на ягуарите по света. Героят разсъждава за Бога и постепенно потъва в лабиринтите и дълбините на това понятие, защото стига до извода, че Бог може да се опише с една дума, а от нея ще следват всички взаимовръзки във вселената. В крайна сметка описаният от Борхес човек (той е затворник в тъмница) разгадава тайната и успява да прочете тайните писмена на Висшата сила. После разбира, че ако произнесе тези думи вече нищо няма да е същото – стените на тъмницата му ще се разбият на парчета, но осъзнава и друго – който се е докоснал до такова божествено откровение не може вече да мисли за един човек, дори и този човек да е самият той.

Понякога и аз съм имал подозрението, че светът е загадка, която трябва да бъде разгадана. Много знаци около нас ехидно ти намекват, че трябва да има по-висш смисъл на всичко, което се случва. А тази работа с взаимовръзките (едно е свързано с другото, а то с трето, третото с четвърто и така се раждат странните и трудно разбираеми идеи за Първопричини и т.н) също е странна. Като дете – няма да го забравя – бях потресен като разбрах, че приливите и отливите се дължат на Луната. Изведнъж сякаш получих вселенска гледна точка към ежедневните работи на Земята. Бях впечатлителен като малък. Сега вече не знам дали съм такъв. Но мистичната връзка между Луната и моретата (да, уви, по-късно ясно осъзнах, че мистика няма) все пак разтърси моето същество. Тя не ме направи религиозен, но ме накара като детектив понякога да се замислям за оставените ни знаци и дали са оставени такива наистина.

Има и друг сценарий за посланието, а от този сценарий сърцето на всеки човек би могло да изтръпне. Виктор Пелевин изказа едно гениално предположение. Ако Бог има сила дори и в размер на една трета от приписването му – казва той – то нищо не пречи този свят да е създаден, за да изпита единствено и само мен. Гениално егоцентрична и заради това велика фраза. Всичко се случва заради мен. Всяка война, всеки морален казус, всяка дивотия става само, за да ме изправи пред изпитание и да ме остави да избера. Този нарцистичен солипсизъм (всъщност кой ли солипсизъм не е нарцистичен?) всъщност поставя и друго изпитание. Ако светът е направен заради мен, никой друг, ама никой друг няма да е в състояние да прочете посланието от Висшата сила освен мен. Засега не съм чувал музика в залеза, не съм оглеждал отблизо ягуар, така и не съумях да разбера половината богословие, така че, ако загадка има, то аз никак не съм напреднал много по пътя към нейното разрешаване.

А може би към целият казус със скритата загадка трябва да се погледне с неумолима доза черна ирония. Гениален опит за това направи може би един от най-великите английски хумористи Дъглас Адамс, шумен атеист, запален почитател на компютрите “Макинтош” (трябваше, ах как трябваше преди да почине да напише още една част от “Пътеводител на галактическият стопаджия”), който успя добре да се изгаври с цялата идея за посланието от Бога. В четвъртата част от прословутата му сага за галактическите стопаджии “Сбогом и благодаря за рибата” (тя е най-лиричната и емоционалната, много ми е любима) главните герои достигат до мястото, където ще могат да прочетат Последното Божие Послание до хората. Това послание гласи: “Ние се извиняваме за неудобството” .

В крайна сметка според мен все пак тайна няма. Това не прави света по-малко драматичен, просто го отървава от излишно пилеене на енергия. Защото, дори ако приемем, че светът е един голям и епичен сън, то единствената тайна в него е как да живеем така, че да накараме Сънуващия да не се върти много в леглото си (или пък звездното си ложе, знае ли човек) и да не се буди точно, когато животът стане твърде хубав. Хората са склонни да живеят по различен начин живота си и тогава вероятно, ако тайна има, тя би трябвало да е различна за всеки от тях. Ще е много хубаво, ако един ден чуя музика в изгрева, но ще е също така хубаво, ако събера сили и енергия да се топна в някой океан на зазоряване и да издържа студа на вълните. В този смисъл искам да кажа, че всяка тайна може да бъде сведена до най-красивият въпрос на земят – к’во ти пука? Всеки вариант на реалността може да бъде красив, хубав и развълнуван, а като тегля чертата на сметката, именно това прави въпросът за тайната лъчезарно безсмислен. Защото дори, ако героят на Борхес утре разчета тайните думи записани някъде, не знам дали бих ги произнесъл. Защо да ги произнасям? Никога не съм искал да бъда Бог. Е, ако всички стриптизьорки си измислят култ и пожелаят аз да бъда божеството, мога и да си променя мнението. Пак ще повторя – всеки вариант на реалността, с тайна или без, има своята прелест. Заради това е готино да си жив.

Наскоро прочетох страхотна мисъл. Тя принадлежи на руският светец св. Василий Велики – “Навсякъде, където може да се живее, може да се живее щастливо”. Иска ми се да я бях казал аз. Тя обобщава всичко. Това прозрение е единствената тайна, която ми трябва да знам.