В преведеният наскоро у нас роман на италианският писател Сандро Веронезе “Силата на миналото” има уникален цитат на един от цялата плеяда японски императори, които са се изредили на престола на Страната на изгряващото слънце. “Животът трябва да продължи. Всеки да си гледа работата”, казва владетелят и в тази източна мъдрост можем да открием рецептата за дълголетието на тяхната цивилизация. Това е един строен политически възглед. Когато всеки си гледа своята работа, механизмите на обществото ще работят, съответно държавата ще се развива, небесната власт на императора ще процъфтява, а богинята Аматерасу ще праща късмет и благополучие на цялата островна нация.
Въпреки, че България се намира в географският изток на Европа, ние сме неспособни дори и за един миг да следваме японската мъдрост. В нашите земи тя се превръща в нещо радикално обратно – “Кой е казал, че животът трябва да продължи? Абе, ей, това не го правиш както трябва!”.
Не е необходимо да се оглеждаме на твърде далече за примери. Всъщност тук всеки гледа работата на другия, а своята изобщо не върши както трябва. Резултатът в повечето случаи е потресаващ. И води след себе си всички политически каши на които ставаме свидетели в последно време.
През миналата седмица по време на вота на недоверие срещу правителството, видяхме министри, които назидателно обясниха на опозицията, че не може да предложи политическа алтернатива. Тонът на това политическо назидание в стил “Макаренко” бе подсилен от мултимедийни диаграми, които да подскажат на опозиционните депутати, че не само не мислят за политика, но очевидно, че не са били в България докато политиката на успеха се е случвала. Всъщност вероятно част от работата на един кабинет е да се хвали постоянно, но пък не му влиза в задълженията да дава акъл на опозицията за алтернативи или не.
Самата опозиция също се оказа в този капан, толкова далечен от японската мъдрост. Вотът на недоверие е част от проблема. Работа на една опозиция е да бъде коректив на управлението, но пък беше добре десницата да провери мотивите си преди да се впусне в цирка, който сама загуби. Гадно е да те бият на собствения ти терен, защото министрите направиха точно това – удавиха в думи немощната и пределно измислена опозиционна акция. Стана така, защото десните партии също не си гледаха работата. Тяхното задължение в момента е да седнат на една маса и да измислят начини, ако изобщо има такива с които да накарат избирателите си отново да гласуват за тях. А играта с вота на недоверие не е този начин. Шест опита преди този брилятно го показаха.
Кметът на столицата Бойко Борисов и лидер на най-голямата опозиционна партия също реши да се отдаде на несвойствени задължения и от началото на годината досега успя да ни сюрпризира с няколо зашеметителни пърформанса. От далечно Чикаго ни замери с фразата си за кофти българския материал, на ресконференция на шефът на Европейската народна партия Вилфрид Мартенс със задоволство изслуша как евродесните се опитват да го коронясат за следващ премиер на страната, а през това време София продължи да си тъне в боклук, хаос и корупция. Всички подозираме за суперсилите на Борисов и имаме подозренията, че той не спи, за да мисли как да омете Тройната коалиция от българските земи, но уви жестоката и груба софийска реалност по нищо не показва тези сили някога да са били впрягани за благото на столицата. Снеговете останаха по тротоарите докато не се превърнаха в потоци от кал и киша, а около боклукът винаги има драма. И това пак се дължи на неумението ни да следваме древните японски предписания за точно функциониране на живота и държавата.
Така България винаги живее в своята собствена реалност, която става особено ексцентрична когато наближат изборите. Принудените сме да обитаваме свят в който всеки политик е майстор единствено на даването на акъл и обещания. Така реалността винаги шизофренично е разделена на две – настоящата България, която тъне в проблеми, упреци, престъпност и корупция и идеалната България, която се случва единствено в политическото съзнание, когато отново трябва да подпечата собственото си съществуване за поредните четири години. Предизборният валс съвсем очевидно започна. Това си личи по много знаци. Но винаги ни канят на този танц по най-гадния начин – с вдигането на шум и политически истерии.
Казват, че създателят на джудото – също японец – се вдъхновил за своето бойно изкуство когато наблюдавал как борчето се накланя докато е претрупано от сняг. В един момент снегът пада, а дръвчето отново бодро навдига снага. От този случай можем да си изведем веднага политическа рецепта, но ми се иска да тръгнем в друга посока. Японецът вижда природата и създава бойно изкуство. В същата ситуация българите биха създали доволно количество политически шум и протести, че някой не е изчистил дръвчето. В крайна сметка по нашите земи богинята Аматерасу не наминава често, но пък и защо й е да наминава. Животът у нас уверено продължава. Но никой не си гледа работата. Японските императори биха си теглили куршума. Но така им се пада – българската политика е погребвала и по-добри от тях.
No comments:
Post a Comment